Клифърд Саймък
Рожби на разума (8)

Осма глава

Първите люляци вече разцъфваха и изпълваха въздуха на хладната и влажна вечер с намек за уханието, което през следващите седмици щеше да се носи като тежък парфюм из всички улици и пътеки на селцето. Духаше вятър откъм реката и полюляваше висящите светофари на кръстовищата, от което светлинките и сенките по земята подскачаха напред-назад.

— Радвам се, че всичко свърши — каза Кети Адамс. — Имам предвид забавата, както и цялата учебна година. Но ще се върна през септември.

Изгледах младата жена, която вървеше до мен, и ми се стори, че тя е съвсем друг човек в сравнение с онази,???

— Споменахте, че ще се върнете — казах аз. — Къде ще прекарате лятото?

— В Гетисбърг — отговори тя.

— Гетисбърг ли?

— Да, в Гетисбърг, Пенсилвания — поясни Кети. — Там съм родена и родителите ми все още живеят там. Ходя си всяко лято.

— Само преди няколко дни бях в Гетисбърг — споделих аз. — Спрях по пътя си насам. Цели два дни се разхождах по бойното поле и се питах как ли е изглеждало всичко преди повече от сто години.

— Никога по-рано ли не сте ходили там?

— Само веднъж. Преди много години. Когато за пръв път отидох във Вашингтон като начинаещ репортер. Реших да пътувам с автобус, но не останах особено доволен. Винаги съм искал да отида там самичък, да имам време да разгледам всичко, да надникна навсякъде и никой да не ме кара да бързам.

— И добре ли прекарахте сега?

— Да, поживях два дни в миналото. И се опитах да си го представя.

— Толкова дълго сме живели с него — каза тя, — че за нас, разбира се, се е превърнало в нещо обикновено. Гордеем се естествено и се интересуваме от миналото си, но като че ли туристите научават най-много. Пристигат свежи и любопитни и навярно го виждат през други очи, за разлика от нас.

— Може би сте права — съгласих се, въпреки че бях на друго мнение.

— Вашингтон, обаче — продължи Кети, — ето това е място, което обичам. Особено Белия дом. Очарова ме. Мога да стоя с часове край високата желязна ограда и просто да го гледам.

— Вие — казах, — както и милиони други хора. Винаги има хора, които бавно се разхождат покрай оградата и надничат през нея.

— Обичам катеричките — призна тя. — Онези нахални животинки, които се приближават до оградата на Белия дом да изпросят нещичко, а понякога излизат на тротоара и подушват обувките ви, после се изправят на задните си крачета, и ви гледат с мъничките си мънистени оченца.

Засмях се, като си спомних катериците.

— Те явно са си намерили мястото в живота — изкоментирах аз.

— Говорите така, сякаш им завиждате.

— Възможно е — признах. — Катеричката, както си представям, има доста простичък живот, докато човешкият е станал прекалено усложнен. Ние ужасно сме объркали нещата. Навярно не повече, отколкото преди, но въпросът е, че нещата не се подобряват. Може би даже се влошават.

— Ще напишете ли за това в книгата си?

Погледнах я изненадано.

— О — рече Кети, — всички знаят, че сте се върнали да пишете книга. Питам се, сами ли са го отгатнали или сте го казали на някого?

— Предполагам, че съм го споменал пред Джордж.

— Това е било достатъчно — заключи тя. — Всичко, което трябва да направите, е да кажете на един-единствен човек каквото и да е. Най-много след три часа, хората в селото ще научат думите ви. Още утре до обяд ще се знае, че сте ме изпратили до вкъщи и че сте платили десет долара за кошничката ми. Какво ви прихвана да предложите толкова много?

— Това не беше изфукване — обясних аз. — Допускам, че някои хора ще го изтълкуват така, и съжалявам за това. Предполагам, че не е трябвало да го правя, но онези трима хулигани до вратата…

Тя кимна.

— Разбирам какво имате предвид. Двете момчета на Болърд и хлапака на Уилямс. Не трябва обаче да им обръщате внимание. За тях бяхте лесна жертва. Новодошъл, и то от града. Просто трябваше да ви покажат…

— Е, аз им показах — прекъснах я, — и предполагам, че бе също така детинско от моя страна, както и от тяхна. И съвсем не е оправдано, тъй като трябваше да съм по-благоразумен.

— Докога възнамерявате да останете? — попита Кети.

Усмихнах й се.

— Все още ще съм тук, когато се върнете през септември…

— Нямах предвид това.

— Знам. Книгата, обаче, ще отнеме доста време. Не смятам да я пришпорвам. Ще я обмисля добре и ще се постарая да напиша най-доброто, на което съм способен. Освен това имам да наваксвам доста в риболова. През всичките тези години съм мечтал да отида да ловя риба. Може би и на лов през есента. Струва ми се, че тук има много диви патици.

— Така е — каза тя. — Всяка есен много от местните хора ходят на лов за тях и в продължение на седмици единственото, което се обсъжда, е кога ще започнат да долитат от север.

Така щеше и да бъде, знаех го. Това бе обаянието и притеглянето на селце като Пайлът Ноб — приятното усещане, че знаеш какво си мислят другите хора и можеш да се присъединиш към тях на сладки приказки, да седиш край печката в магазина и да разговаряш за това кога ще долетят дивите патици от север, или как е започнала да кълве рибата в Пъдарското блато, или как последният дъжд е напоил царевицата, или как силната буря през нощта е съсипала всичкия овес и ечемик. Спомних си, че едно време край печката имаше стол и за баща ми — стол, заеман по право и по привилегия едновременно. Запитах се, докато се разхождах през тази ухаеща на люляк вечер, дали щеше да има стол и за мен.

— Ето, че стигнахме — рече Кети, като сви по пътека, която водеше към голяма бяла двуетажна къща, почти скрита сред дървета и храсти. Спрях и се загледах в постройката, като се опитвах да я възкреся в спомените си.

— Къщата на Форсайт — подсети ме тя. — Къщата на банкера Форсайт. Настаних се тук още преди три години когато започнах да преподавам в местното училище.

— Ами банкерът…

— Починал е. Умрял преди десетина години или повече, доколкото знам. Вдовицата му обаче все още живее тук. Сега е грохнала старица. Полусляпа е и се движи с бастун. Казва, че се чувствала самотна съвсем самичка в голямата къща. Затова ме и приюти.

— Кога заминавате?

— След ден-два. Ще си пътувам с колата и не бързам особено. Какво да правя тук цяло лято. Миналата година ходих на летен курс, но този път съм решила да го пропусна.

— Значи бих могъл да ви видя отново преди да заминете?

По някаква причина, която не се опитах да разбера, знаех, че искам да я видя пак.

— Е, не знам. Ще съм заета…

— Може би утре вечер. Каня ви да вечеряте с мен. Наоколо трябва да има някое местенце, където бихме могли да отидем с колата. Там където има хубава храна и вино.

— Може да е забавно — каза тя.

— Ще дойда да ви взема — предложих. — Удобно ли ще е например в седем?

— Да, напълно — съгласи се тя, — и благодаря, че ме изпратихте.

Това бе знак да си вървя, но аз се поколебах.

— Можете ли да си влезете? — попитах доста глупаво. — Имате ли ключ?

Кети се засмя.

— Имам ключ, но няма нужда да го използвам. Тя ме чака и в момента ни наблюдава.

— Тя?

— Мисис Форсайт, разбира се. Макар и да е полусляпа, тя знае всичко, което става, и ме държи изкъсо. Никога няма да ми се случи нищо лошо, докато тя се грижи за мен.

Почувствах се донякъде развеселен, а също леко ядосан и разочарован. Бях забравил, разбира се, че не можеш да отидеш никъде, нито да направиш нещо, без някой да те наблюдава и да разбере, а след това да предаде информацията на всички останали в Пайлът Ноб.

— До утре вечер — казах леко сковано, усещайки онези очи, които ни следяха от прозореца.

Останах неподвижен на мястото си и видях как Кети се изкачи по стъпалата на обвитата с лозница веранда. Преди да стигне вратата, тя се отвори и навън се разля поток от светлина. Кети бе права. Мисис Форсайт ни беше наблюдавала.

Обърнах се, излязох през градинската врата и тръгнах надолу по улицата. Луната се бе издигнала над Тиквата на лоцмана — голямата скала с отвесен склон на изток от селото, използвана едно време за ориентир от лоцманите и която бе дала на селцето името си — Пайлът Ноб. Лунната светлина, която проникваше през високите брястове от двете страни на улицата, рисуваше шахматни шарки върху тротоара и въздухът бе изпълнен с аромата на люляците, които растяха в съседните дворовете.

Когато стигнах до училището, свих надолу по пътя към реката. Тук къщите оредяваха и дърветата бяха по-нагъсто и засенчваха почти изцяло луната.

Бях направил едва няколко крачки сред сенките, когато те се нахвърлиха върху ми. Изненадата бе пълна, трябва да им призная това. Някой скочи в краката ми и ме събори, а докато още падах, друг изскочи и ме удари в ребрата. Изтърсих се на земята, но веднага се претърколих, за да им се изплъзна; внезапно чух тропота на крака по пътя. Свих се на четири с коленете под тялото си и почти се бях изправил, когато забелязах смътните очертания на човека пред мен и усетих (без наистина да го видя, а само мярнах движение за частица от секундата) крака, замахнал да ме ритне. Извих се на една страна и кракът се стовари върху рамото ми, вместо в гърдите, в които очевидно се бе прицелил.

Знаех, че нападателят не беше сам, защото чух нови стъпки на крака по пътя, и разбрах, че ако остана да лежа, всички те ще се нахвърлят да ме ритат. Така че направих огромно усилие да се изправя и успях, въпреки че се олюлявах. Отстъпих назад, опитвайки се да запазя равновесие, докато гърбът ми се опря в нещо твърдо; по усещането на кората през дрехите разбрах, че се притискам до дърво.

Видях, че нападателите са трима, прикрили се в сенките, по-тъмни от тях.

„Онези тримата са“ — помислих си, — които стояха до стената и ми се подиграваха, защото бях външен човек и лесна жертва. А после ме бяха причакали в засада, след като изпратих Кети.

— Добре, малки копелдаци — рекох, — давайте, какво чакате?

И тримата се нахвърлиха. Ако бях проявил достатъчно благоразумие да си държа устата затворена, можеше и да не го сторят, но го направиха в отговор на предизвикателството ми.

Успях да нанеса само един добър удар. Забих юмрука си право в лицето на средния от тримата. Крошето, което му нанесох, бе яко, а и той се бе втурнал към мен. Звукът от сблъсъка на юмрука ми с лицето му наподобяваше звука, издаван от остра брадва забиваща се в замръзнало дърво.

След това се посипаха удари от всички страни и усетих, че падам, а когато се намерих на земята, те престанаха да си служат с юмруците, но започнаха да ме ритат. Свих се или поне се опитах да се свия на топка, за да се защитя възможно най-добре. Биха ме доста дълго и предполагам, че съм бил замаян или може би съм изгубил съзнание за известно време.

Следващото, което си спомнях, бе, че в един момент седях на пустия път. Наоколо нямаше никой освен мен, а аз бях целият смазан от бой, като чувствах болката по-определено само на няколко места. Изправих се на крака и се повлякох по пътя, залитайки отначало от замайването. Накрая се пооправих и закрачих без да се клатушкам.

Стигнах мотела, прибрах се в стаята си и като влязох в банята, запалих лампата. Гледката не беше приятна. Едното ми око бе здравата подпухнало и започваше да посинява. Лицето ми бе покрито с кръв от половин дузина порязвания. Внимателно измих кръвта и огледах нараняванията, които се оказаха не чак толкова страшни. Ала окото ми щеше да остане „разкрасено“ така няколко дни.

Помислих си, че достойнството ми е засегнато много по-силно, отколкото тялото ми. Да се върнеш в родното си място като малка знаменитост, която са гледали по телевизията и слушали по радиото, и още през първата вечер да бъдеш пребит от банда селски хулигани, само защото си ги надиграл в наддаването за кошницата на учителката.

„Господи — помислих си, — ако някой във Вашингтон или Ню Йорк научи за случая, никога няма да престанат да ме подиграват.“

Опипах тялото си и почувствах тук-там ред натъртвания, но не бяха сериозни. Щяха да ме болят още ден-два, но всичко щеше да свърши с това. „Ще трябва да се отдам изцяло на риболова през следващите няколко дни“ — казах си. Ще си стоя долу край реката, далеч от погледа на възможно повече хора, докато подутината около окото ми спадне. Макар да знаех, че няма никакъв шанс да се скрие случката от добричките жители на Пайлът Ноб. Освен това имах среща с Кети — как да я отложа?

Излязох навън, за да се огледам за последен път в нощта. Луната вече се бе издигнала високо над намръщеното скално лице на Тиквата на лоцмана. Лек ветрец поклащаше клоните на дърветата и предизвикваше едва доловимо шумолене на листата. Внезапно чух звука, далечния лай на множество кучета, които се деряха с пълни сили.

Долових звука само за миг, просто частица от него, подета и донесена от вятъра, така че да мога да го чуя, а после заглъхна. Застанах нащрек, вслушвайки се, и си спомних какво ми каза Линда Бейли за предполагаема глутница, която обикаляла из Самотната долчинка.

Звукът се чу още веднъж, дивата, настойчива, смразяваща сърцето врява на глутница, нахвърляща се върху жертвата си. После вятърът отново смени посоката си и звукът изчезна.