Клифърд Саймък
Рожби на разума (2)

Втора глава

Страхът ме спаси — ужасен, вледеняващ страх, от който се вцепених за няколко секунди и позволих на съзнанието ми да възприеме ситуацията, да я оцени и да реши как да действа по-нататък.

Смъртоносната, грозна глава се бе изправила над гърдите ми, насочена надолу към лицето ми, и за част от секундата, за толкова кратко време, че само високоскоростна камера би могла да заснеме движението, тази глава можеше да ме клъвне с извитите си отровни.

Ако бях мръднал, щеше да атакува.

Но аз не помръднах, защото не можех да го сторя, понеже страхът, вместо инстинктивно да задвижи тялото, ме скова и замрази, с болезнено свити мускули и втвърдени сухожилия, а кожата ми направо настръхна.

Главата, която извисяваше над мен, изглеждаше като издялана от кост, елегантна и жестока, с очички, които светеха с тъпия блясък на прясно натрошен, но още нешлифован камък, а между тях и ноздрите се намираха отворчетата, които служеха като сетивни органи. Раздвоеният език ту изскачаше навън, ту се прибираше с движение, което доста приличаше на играта на светкавиците по небето. Той опипваше, усещаше и предаваше на мъничкия мозък, криещ се в черепа, фактите за съществото, върху което се намираше змията. Тялото й имаше убит жълт цвят на тъмни линии, които го опасваха и се пресичаха в изкривени диамантени ромбове. Змията беше огромна — навярно не толкова голяма, колкото ми изглеждаше в този момент, когато вцепенен от страх я гледах в очите, — но достатъчно голяма, за да чувствам тежестта й върху гърдите си.

Crotalus horridus horridus — това бе средноголяма гърмяща змия!

Тя знаеше, че съм тук. Зрението й, колкото и да бе слабо, все пак й даваше някаква информация. Раздвоеният език й помагаше още повече. А сензорните отвори, ловящи излъчванията, навярно измерваха температурата на тялото ми. Змията бе донякъде озадачена. Както изглежда и доколкото едно влечуго може да бъде озадачено. Очевидно не можеше да прецени приятел ли съм или враг? Твърде голям бях, за да ставам за храна, и все пак може би съм заплаха. А при първия признак на заплаха, онези смъртоносни зъби щяха да се впият в мен.

Тялото ми бе сковано, застинало неподвижно от страх, но съвсем скоро, независимо от страха, вцепенението ми ще отмине и ще се опитам да се отскубна, отчаяно ще се опитам да се измъкна от обсега на ужасното създание. Съзнанието ми обаче, все още замъглено от страх, но разсъждаващо с безпощадната логика на отчаянието, ми подсказваше, че не бива да мърдам, че трябва да остана замразеното парче месо, в каквото се бях превърнал. Това бе единственият ми шанс да оцелея. И най-малкото движение ще бъде сметнато за заплаха и змията ще се защити.

Притворих клепачи, спускайки ги надолу колкото е възможно по-бавно, така че да избягна някое неволно примигване, и останах да лежа в мрака, докато в гърлото ми се надигаше вълна с вкуса на жлъчка, а стомахът ми се свиваше от ужас.

Не трябва да шавам, казах си. Да няма никакво помръдване, нито едно пръстче да не трепне, нито една тръпка да не премине по тялото.

Най-трудно от всичко ми бе да държа очите си затворени, обаче знаех, че трябва да го сторя. Дори внезапното леко трепване на клепач можеше да накара змията да ме ухапе.

Тялото ми крещеше — всяко мускулно влакно, всеки нерв, цялата ми настръхнала кожа викаше да се махна оттук. С огромно усилие на волята лежах неподвижно — бяхме вцепенени: аз, съзнанието ми, мозъкът ми, мисълта ми. Тогава неканена се прокрадна мисълта, че за пръв път в живота ми мозъкът ми и тялото ми са били толкова скарани.

Кожата ми сякаш се гърчеше под леките докосвания на милиони мръсни крачета. Храносмилателната ми система се бунтуваше, стомахът ми се бе свил на топка, а всичко останало бе сякаш усукано. Сърцето ми биеше толкова силно, че налягането на кръвта, течаща във вените ми, ме караше да се чувствам подут. Направо се задушавах.

Продължавах да усещам тежестта върху гърдите си.

Опитах се да определя местоположението на змията по натиска й върху гърдите ми. Променила ли бе положението си? Накарало ли бе нещо този змийски мозък да премине в нападение? Не изтегляше ли точно в този момент тялото си нагоре и назад, за да образува S-образната крива, която предхожда удара? Или свеждаше надигнатата си глава, готвейки се да изпълзи нанякъде, удовлетворена, че не представлявам заплаха?

Само ако можех да отворя очите си и да разбера! Струваше ми се, че напрежението е повече, отколкото тялото би могло да издържи без да разпознае опасността (ако имаше такава) и, да се подготви да я посрещне.

Аз обаче продължавах да държа клепачите си затворени — не съвсем плътно притиснати, но затворени естествено, доколкото можех да го сторя. Нямаше как да разбера дали движението на лицевите мускули, които биха участвали в силното присвиване на очите, би било достатъчно да предизвика змията.

Установих, че съм затаил дъх, че дишам едва-едва, тъй като вдишването и издишването бяха движения — макар да си казвах, че змията трябва вече да е свикнала с повдигането на гърдите ми.

Змията се раздвижи.

Тялото ми се напрегна, опитах се да го задържа стегнато. Змията пропълзя надолу по гърдите ми и през корема ми и като че ли на дългото й тяло бе необходимо доста време, за да измине целия този път, докато най-сетне си отиде.

„Сега! — изкрещя тялото ми. — Сега трябва да се махна оттук!“

Постарах се да остана неподвижен и бавно повдигнах клепачи, толкова бавно, че зрението ми се възвърна постепенно, отначало замъглено от миглите, после пробиващо си път през тесни цепки и накрая през отворени очи.

Предишния път, когато очите ми бяха отворени, не виждах нищо, освен грозната, сплескана глава с форма на череп, насочена надолу към лицето ми. Сега видях скалния таван, който се намираше на около метър над главата ми и се спускаше надолу към краката ми. Долавях и усойната миризма на пещера.

Лежах не на дивана, на който бях заспал под шума на дъжда върху покрива, а върху друга каменна постелка, пода на пещерата. Извърнах очи наляво и видях, че пещерата не е дълбока, в действителност беше малко по-голяма хоризонтална пукнатина, образувала се от въздействието на времето върху излизаща на повърхността варовикова скала.

„Свърталище на змии!“ — помислих си. Сигурно не само на една змия, а вероятно на много. Което означаваше, че трябва да остана да лежа колкото се може по-тихо и неподвижно, поне докато се уверя, че наоколо няма други гадини.

Утринната светлина се спускаше косо през отвора на пукнатината и стопляше дясната половина на тялото ми. Извърнах очи в тази посока и установих, че гледам надолу през тясна клисура, която свързваше това място с голямата долина. По нея минаваше пътят, по който бях дошъл. Видях и колата си, която го беше препречила. От къщата, която снощи се бе намирала тук, сега нямаше обаче и следа. Нито от плевнята, нито от кошарата, нито от камарата с дърва. Между пътя и мястото, където лежах, по склона на хълма се простираше пасище, нашарено от купчини гъсти храсти, островчета от къпинови гъсталаци и разпръснати групички дървета.

Бих могъл да се закълна, че се намирам на съвсем друго място, ако не беше колата ми долу на пътя. Това означаваше, че мястото наистина е същото и че това, което се е случило, за да го промени, трябваше да се е случило с къщата. А такова предположение бе по-налудничаво от всичко останало, защото подобни неща просто не се случват. Къщи и купи сено, кошари и камари с дърва, коли повдигнати на трупчета не изчезват току-така.

От дъното на пещерата дочух шумолене от плъзгане, сухо търкане и нещо много гъвкаво и твърдо мина през глезените ми и се шмугна със скърцащ звук в купчина изсъхнали листа точно пред входа на пещерата.

Тялото ми се разбунтува. Прекалено дълго бе държано неподвижно. Задейства се по инстинкт, на който съзнанието ми бе безсилно да противодейства, и когато разсъждаващата част от него взе да протестира, аз вече бях изскочил от пещерата и се бях свил недалеч от входа й. Вдясно от мен, с голяма скорост надолу по склона се спускаше змия. Тя достигна един къпинов гъсталак, шмугна се в него и шумът от движението й изчезна.

Настъпи тишина и спокойствие, а аз продължавах да стоя там на склона и напрегнато следях за движение и се ослушвах за шумове.

Бързо огледах земята навсякъде около мен, после отново я обходих с поглед, но този път по-бавно и внимателно. Едно от първите неща, които видях, бе сакото ми, захвърлено на земята. Сякаш съвсем внимателно го бях пуснал, помислих си с известно учудване, възнамерявайки да го закача върху облегалката на стол, но столът не се бе оказал там. Малко по-нагоре по склона, само на крачка или две, се намираха обувките ми, изрядно поставени една до друга с върхове, сочещи надолу към долината. И когато видях обувките, за пръв път си дадох сметка, че съм по чорапи.

Нямаше помен от змии, въпреки че нещо шаваше в дъното на пещерата, където бе твърде тъмно, за да мога да го видя. Една синя птица се спусна от небето и кацна върху старото изсъхнало стъбло на близък храст и ме погледна с мънистеното си око, а някъде отдалеч, от другата страна на долината, долетя подрънкването на звънче, каквото закачат на кравите.

Протегнах внимателно крак и докоснах сакото. Изглежда нямаше нищо нито под него, нито в него, така че се наведох, вдигнах го и го изтърсих. После взех обувките си и без да се спирам да ги обуя, заотстъпвах надолу по склона. Вървях много предпазливо, като задържах обзелото ме лудо желание да хукна и да се махна веднъж завинаги оттук, да сляза от този хълм и да стигна колата си колкото се може по-бързо. Стъпвах бавно, оглеждайки се внимателно на всяка крачка за змии.

„Склонът на хълма — казах си, — сигурно трябва да гъмжи от тях.“

Една бе стояла върху гърдите ми, друга се бе плъзнала през глезените ми, имаше и трета, която продължаваше да ме дебне в дъното на пещерата, плюс Бог знае още колко.

Но не видях нито една. Настъпих магарешки бодил с десния си крак и трябваше да продължа, стъпвайки само на пръстите на този крак, така че да не забия в плътта си бодличките, полепнали по чорапа ми. Но нямаше никакви змии — поне не забелязах такива.

„Може би“ — помислих си, — „те се страхуват от мен не по-малко, отколкото аз от тях. Това обаче едва ли е възможно.“

Усетих, че треперя и че зъбите ми тракат. Когато стигнах подножието на хълма, точно над пътя, седнах изнемощял на едно местенце, покрито с трева и достатъчно отдалечено от всякакви храсти и камъни, където може да се спотайват змии, и извадих магарешкия бодил от чорапа си. Опитах се да си сложа обувките, но ръцете ми толкова трепереха, че не можах. Едва тогава осъзнах колко изплашен съм бил и съзнанието за истинската големина на страха ми само го позасили.

Стомахът ми се надигна и ме удари в гърлото, така че се изтъркалях на една страна и повърнах. Дълго време бях разтърсван от спазми, дори след като вече нямаше нищо, което да излезе от вътрешността ми.

Повръщането, обаче, сякаш помогна и най-накрая, като избърсах брадичката си, успях да си нахлузя обувките и да ги завържа. После се довлякох до колата и се облегнах на вратата й, почти готов да я прегърна — толкова се радвах, че съм до нея.

И докато стоях там, притискайки се до грозното метално туловище, забелязах, че колата в действителност не е заседнала. Канавката бе доста по-плитка, отколкото ми се беше сторило.

Влязох в автомобила и се наместих зад волана. Ключът бе в джоба ми — запалих мотора. Колата се измъкна от дупката без абсолютно никакви проблеми и я подкарах надолу по шосето, обратно по пътя, по който бях дошъл предишната вечер.

Беше ранно утро; надали бе минал повече от около час, откакто слънцето бе изгряло. Паяжините в тревата край пътя все още блестяха от утринната роса, а чучулигите се издигаха нагоре в небето, оставяйки да отзвучават след тях трелите на песните им.

След като подминах един завой, край пътя видях изчезналата къща, застанала точно пред мен, с налудничавия си наклонен комин и камарата от дърва зад нея, с колата до камарата и плевнята, която се подпираше на купата слама. И всичко бе както го бях видял предишната вечер под блясъка на светкавиците.

Изненадата ми бе огромна и съзнанието ми заработи на високи обороти, като отчаяно се опитваше да постави всичко на мястото му. Навярно бях сгрешил, когато си помислих, че след като колата стои на пътя, къщата е изчезнала. Защото къщата бе тук и изглеждаше точно такава, каквато я бях видял само преди няколко часа. Така че можеше да се предположи, че тя си е била на мястото през цялото време, а колата, както и аз самият, сме били преместени на повече от километър нагоре по пътя.

Такова развитие на събитията бе лишено от всякакъв смисъл и освен това ми се струваше невъзможно. Колата бе заседнала здраво в канавката. Бях се опитал да я измъкна, но колелата й се въртяха на място и не можех да я помръдна. А и мен, колкото и да съм бил пиян, едва ли някой би могъл да ме пренесе на около километър и да ме постави в свърталище на змии, без дори да го усетя.

Всичко това бе налудничаво — нападащият трицератопс, който бе изчезнал, преди да нанесе удара си, колата, заседнала в канавката, Смъркащия Смит и жена му Луизи, дори царевичното уиски, което бяхме излели в гърлата си край кухненската маса. Защото не бях махмурлия. И почти съжалявах, че не съм, защото тогава бих могъл да обясня всичко, което ставаше, с факта, че съм бил пиян. Човек не можеше да изпие толкова много долнопробно питие, колкото си спомнях, че бях погълнал, и да не почувства никакви лоши последствия. Повърнах, разбира се, но това стана твърде късно, за да промени нещата, ако наистина трябваше да ме налегне махмурлук. Дотогава ефектът на коварното питие щеше да се е разпространил из цялото ми тяло.

И все пак пред мен се намираше нещо, което изглеждаше досущ като къщичката, в която бях потърсил подслон предишната вечер. Истина е, че я бях видял само под блясъка на светкавиците, но всичко бе тъй, както си го спомнях.

За какво бе трицератопсът, запитах се, и за какво бяха гърмящите змии? Очевидно динозавърът не представляваше действителна заплаха (дори можеше да е халюцинация, въпреки че се съмнявах), но гърмящите змии бяха истински. Те бяха сякаш част от зловещ сценарий за убийство, но кой би искал да ме убие? А ако някой наистина би искал смъртта ми по неизвестни за мен причини, сигурно можеха да се намерят куп по-лесни и не толкова усложнени начини да го направи.

Така се бях втренчил в къщата, че колата за малко да изскочи от пътя. Едва успях навреме да я върна обратно.

Отначало нямаше никакви признаци на живот около къщата, но сега изведнъж забелязах такива. Кучета припнаха по двора и се втурнаха в надпревара към пътя, като джавкаха по колата. Никога през живота си не бях виждал толкова много кучета. Всичките бяха толкова кльощави, че дори от разстоянието, на което се намираха, можех да забележа ребрата, открояващи се под козината им. Повечето бяха ловджийски, с щръкнали уши и тънки като камшик опашки. Някои от тях с лай се насочиха към портата и се изнизаха на пътя, продължавайки да тичат пред колата. Други не си направиха труда да заобикалят и с големи скокове се прехвърлиха през оградата.

Вратата на къщата се отвори, на малката веранда излезе мъж и викна на кучетата. Дочула вика му, цялата глутница на мига се спря. С подвити опашки животните се запътиха обратно към къщата като банда хлапета, спипани в бостан с дини. Тези кучета много добре знаеха, че не им е работата да преследват коли.

Но в момента не им обърнах особено внимание, понеже се бях загледал в мъжа. Очаквах, че появилият се на верандата ще е Смъркащия Смит. Не знаех защо го очаквам — може би защото имах нужда от нещо, което да ми позволи да открия логично обяснение за случилото се с мен. Но човекът не беше Смъркащия Смит. Беше значително по-висок от него, не носеше шапка, нито пък пушеше лула. Хрумна ми, че не би могъл да е Смъркащия Смит, защото предишната вечер не бе имало кучета. Това бе съседът, за който ме бе предупредил Смъркащия, човекът с глутницата зли кучета.

„Може да ти струва живота“ — предупредил ме бе Смъркащия, — „ако тръгнеш надолу по този път“.

И за малко да ми струва живота, припомних си, като останах да пия долнопробното уиски със Смъркащия Смит.

Разбира се, невероятното беше, че вярвах Смъркащия Смит изобщо да е съществувал. Нямаше такъв човек; просто не можеше и да има. Той и глуповатата му съпруга бяха смахнати герои, които се подвизаваха в книжки с комикси. Но колкото и да се опитвах да си втълпя това, не можех да го приема.

С изключение на кучетата и човека, който излезе на верандата да им кресне, къщата бе съвсем същата като тази на Смъркащия. А това, казах си, излизаше извън всякакви граници на разума.

После забелязах нещо, което бе различно, и се почувствах много по-добре след цялата объркана и налудничава история, въпреки че то едва ли представляваше повод за радост. Край камарата от дърва имаше кола, но задницата й не бе повдигната на трупчета. Стоеше на четирите си колела, макар да видях две дървени магарета и греда, подпрени на камарата. Сякаш колата неотдавна е била повдигана за ремонт, но вече е оправена и свалена обратно на земята.

Вече почти бях подминал къщата, когато колата ми за втори път се насочи към канавката и аз едва успях да я овладея навреме. Когато извърнах глава за последен поглед, видях пощенската кутия, закачена на един кол край портата.

Върху нея с груб почерк и явно с капеща четка бе изписано името: Т. Уилямс