Клифърд Саймък
Рожби на разума (7)

Седма глава

Линда Бейли ме забеляза веднага щом влязох в училищната сграда и се спусна към мен със суетата на наперена кокошка. Тя бе една от малкото хора, които помнех: всъщност нямаше начин да я забравя. Живееше със съпруга си и сюрия мръсни деца в съседната ферма и през цялото време, докато бяхме там, се броят на пръсти дните, през които Линда Бейли не бе идвала, тътрейки се по пътя или през ливадата, за да вземе назаем чаша захар, бучка масло или който и да е от дузина други артикули, каквито постоянно не й достигаха и които между другото изглежда никога не възнамеряваше да плати. Беше едра, кокалеста, груба жена и ми се стори, че почти не бе остаряла.

— Хоръс Смит! — избоботи тя. — Малкият Хоръс Смит. Бих те познала навсякъде.

Прегърна ме и шумно ме потупа по гърба, докато смутено се опитвах да си спомня каква приятелска връзка е имало между семейството ми и това на Бейли, за да оправдае подобно интимничене.

— Значи ти се върна! — изджавка Линда. — Не можа да останеш далеч оттук. След като Пайлът Ноб веднъж влезе в кръвта на човек, той не може да остане далеч от него. И то след като си обиколил всички онези места. Всякакви там езически страни. Ходил си в Рим, нали?

— Прекарах известно време в Рим — отвърнах. — Италия не е езическа страна.

— Лилавата перуника, дето расте край голямата кошара — заяви тя, — е от личната градина на папата. Не е Бог знае какво. Виждала съм много други по-красиви перуники. Но все пак всички приличат на онази, която едно време изкорених. Обаче запазих тази заради мястото, откъдето идва. Не всеки притежава перуника от личната градина на папата. Не че държа на папата и на тъпата му религия, но моята перуника все пак се отличава, не мислиш ли?

— Наистина — съгласих се.

Линда ме сграбчи за ръката и възкликна:

— За Бога, да отидем да седнем някъде. Имаме толкова много неща да си разправяме.

И ме повлече към редица столове, където се настани до мен.

— Казваш, че Италия не е езическа страна — поде тя, — но си бил в езически страни. Какво ще кажеш за руснаците? Прекарал си доста време в Русия.

— Не знам — отвърнах. — Част от хората в Русия все още вярват в Бога. Само че правителството…

— За Бога — прекъсна ме тя, — говориш така, сякаш харесваш тези руснаци.

— Някои от тях — рекох.

— Чух — продължи тя, — че си ходил нагоре към Самотната долчинка и на връщане тази сутрин си минал с колата покрай къщата на Уилямс. Какво, по дяволите, си правил там?

Имаше ли нещо, запитах се, което тя да не знаеше, което да не е известно на целия Пайлът Ноб? По-надеждно от племенните барабани и по-ефикасно от радиото, новините се разнасяха светкавично из селото — всяка казана дума, всяко предположение, всяка клюка, всеки слух.

— Свих по пътя нагоре просто ей така — обясних й аз, послъгвайки съвсем леко. — Когато бях момче, понякога през есента ходех там на лов за катерици.

Тя ме изгледа подозрително, но не продължи да ме разпитва, а промълви:

— Навярно през деня това не е особено страшно — прецени Линда, — но за нищо на света не бих отишла там по тъмно. — Наведе се още повече към мен и гръмкият й глас се сниши до дрезгав шепот: — Това място е обитавано от глутница кучета, ако изобщо можем да ги наречем кучета. Спускат се с лай надолу по хълмовете, ръмжат и джавкат, а когато минат наблизо, от тях лъха студен вятър. Стига да ти смръзне душата…

— Чувала ли си тези кучета? — попитах.

— Дали съм ги чувала? През много нощи съм ги чувала как вият по хълмовете, но никога не съм била толкова близо до тях, че да усетя вятъра. Нети Кемпбел ми каза за него. Помниш ли Нети Кемпбел?

Поклатих глава.

— О, разбира се, че не я помниш. Тя бе Нети Греъм, преди да се омъжи за Анди Кемпбел. Живееха на края на пътя, водещ към Самотната долчинка. Сега къщата е изоставена. Просто си тръгнаха и я зарязаха. Кучетата ги прогониха. Навярно си я видял — искам да кажа, видял си къщата.

Кимнах, но не съвсем уверено, понеже не бях видял къщата. Само бях чул за нея от Луизи Смит предната вечер.

— Странни неща стават по тези хълмове — продължи Линда Бейли. — Неща, които човек със здрав разум не би повярвал. Предполагам, причината е в това, че околността е толкова дива. Много други места са плътно заселени, където право дърво не е останало и цялата земя се обработва. Но това тук си е все още пущинак. И подозирам, че вечно ще си остане такъв.

Училищната стая вече бе започнала да се изпълва и видях Джордж Дънкън да си пробива през тълпата път към мен. Изправих се и му протегнах ръка.

— Чух, че вече си се настанил — каза той. — Знаех си, че квартирата ще ти хареса. Обадих се на Стрийтър по телефона и му заръчах да се грижи за теб. Каза, че си ходил да ловиш риба. Хвана ли нещо голямо?

— Два костура — отговорих му. — Ще хвана повече, когато опозная реката.

— Мисля, че програмата ще започне всеки момент — рече той. — Ще се видим по-късно. Тук има много хора, на които би трябвало да се обадиш.

Училищната забава започна. Учителката, Кети Адамс, свиреше на стар раздрънкан орган и различни деца на групи и по единично ставаха, едни да изпеят по някоя песен, други да кажат стихотворение, а неколцина ученици от осми клас изиграха малка пиеса, за която Кети Адамс гордо обяви, че сами са я написали.

Всичко това, макар и посвоему доста наивно и недодялано, бе направо очарователно; седях там, обзет от спомени за времето, когато ходех на училище в същата тази сграда и участвах в точно такава училищна забава. Опитах се да си припомня имената на някои от учителките, които ми бяха преподавали, и едва към края на програмата се сетих, че една от тях се казваше мис Стийн — странна, скована, смахната личност с буйна червена коса, — която много лесно се разстройваше от номерата, които й погаждахме. Запитах се къде ли е сега мис Стийн през същата тази вечер и как ли се бе отнесъл животът към нея. Надявах се да е по-добре, отколкото навремето, когато я дразнехме.

Линда Бейли подръпна ръкава на сакото ми и дрезгаво прошепна:

— Добри са децата, нали?

Кимнах в знак на съгласие.

— Тази мис Адамс е много свястна учителка — продължи да шепне тя. — Опасявам се, че няма да остане тук задълго. В такова малко училище като нашето едва ли ще се задържи толкова добър преподавател като нея.

След малко забавата свърши и Джордж Дънкън разблъсквайки тълпата дойде, повлече ме след себе си и започна да ме представя. Някои от хората си ги спомнях, други — не, но изглежда всички ме помнеха, затова се престорих, че и аз не съм ги забравил.

Междувременно мис Адамс се качи на малкия подиум в предния край на стаята и викна към Джордж Дънкан:

— Забрави ли или се преструваш, че си забравил, с надеждата да се измъкнеш? Ти обеща да си нашият аукционер тази вечер.

Джордж взе да протестира, но забелязах, че е поласкан. Веднага се набиваше в очи, че мистър Дънкън е важна особа в Пайлът Ноб. Притежаваше универсалния магазин, беше шеф на пощата, член на училищното настоятелство и можеше да помогне при много други дребни обществени ангажименти, като например разпродажбата на кошници с благотворителна цел. Той беше човекът, към когото Пайлът Ноб винаги се обръщаше, щом трябваше да се свърши някаква работа.

Дънкан се качи на подиума, обърна се към масата, върху която бяха натрупани декоративни кошници и кутии, взе една от тях, и я вдигна, за да я види публиката. Преди да започне разпродажбата, Дънкън произнесе малка реч:

— Всеки от вас знае с каква цел се прави всичко това. Приходите от разпродажбата на тези кошници ще се използват за закупуването на нови книги за училищната библиотека, така че ще изпитате задоволството при мисълта, че каквото и да похарчите тук, ще се използва с благородна цел. Не само ще си купите кошница и ще имате честта да вечеряте с дамата, чието име намерите вътре в нея; вие също ще допринесете за едно много достойно обществено дело. Така че ви моля, приятели, да се поотпуснете леко и да похарчите част от парите, които тежат в джобовете ви.

Джордж вдигна високо кошницата, която държеше.

— Тази тук — продължи той — е именно такъв тип кошница, каквато бих желал да ви препоръчам. Казвам ви, приятели, тази изглежда доста тежичка. В нея има няколко пакетчета хубава храна, а и по начина, по който е украсена, и всичко останало, бих казал, че дамата, която я е приготвила, навярно е обърнала не по-малко внимание на нещата, с които ще я напълни, отколкото на това как кошницата й ще изглежда отвън. За ваше сведение мога да добавя, че долавям аромата на добре изпечено пиле. А сега — запита само след миг, — колко давате за нея?

— Един долар — провикна се някой и веднага друг качи на два, а после от дъното на стаята се чу предложение за два и половина.

— Два долара и половина — рече Дънкан с огорчение и изненада. — Нима ще спрете на два и половина? Дори да купувахте тази кошница на килограм, пак щеше да е ужасно евтино. Не чух ли…

Някой предложи три долара и качвайки всеки път ту по петдесет, ту по двайсет и пет цента върху тази цена, Джордж успя да стигне до четири и седемдесет и пет, за които най-накрая я продаде.

Огледах хората. Всички бяха дружелюбно настроени, забавляваха се добре заедно със съседите си и се чувстваха приятно. В този момент цялото им внимание бе насочено към разпродажбата на кошниците, но по-късно щеше да има време за приказки и знаех, че ще разменят някоя и друга клюка. Щяха да говорят за реколтата, за риболова, за новия път, за който говореха от двайсет години или дори повече, но той така и не бе построен и затова отново се приказваше за него, за поредния скандал (понеже винаги имаше някакъв скандал, макар най-често от съвсем незначителен характер), за проповедта на свещеника от предишната неделя, за стареца, починал неотдавна, който бил обичан от всички тях. Щяха да си говорят за много неща, после щяха да се приберат по домовете си през тази мека пролетна вечер и щяха да мислят за малките си тревоги и грижите на съседите си, но никой нямаше да е смазан от огромни обществени проблеми. „Колко е добре“ — казах си — „да живее човек някъде, където няма мрачни и изтощаващи обществени проблеми.“

Усетих някой да ме дърпа за ръкава, вдигнах очи и видях Линда Бейли.

— Трябва да наддаваш за тази кошница — прошепна тя. — Изработена е от дъщерята на свещеника. Много хубаво момиче. Ще ти е приятно да се запознаеш с нея.

— Откъде знаеш — почудих се, — че това е кошницата на дъщерята на свещеника?

— Просто знам — рече тя. — Хайде, включи се в наддаването.

Цената бе стигнала до три долара, аз предложих три и половина и веднага от другата страна на стаята някой даде четири. Обърнах поглед към мястото, откъдето дойде предложението, и видях да стоят прави до стената трима млади мъже, явно в началото на двайсетте. Когато погледнах към тях, забелязах, че и тримата ме наблюдават, и ми се стори, че се подсмихват злобно.

Отново усетих да ми дърпат ръкава.

— Давай, качи по-високо — настоя Линда. — Онези двамата са момчетата на Болърд, а другият е на Уилямс. Ужасни хулигани са. Нанси просто ще умре, ако някой от тях спечели кошницата й.

— Четири и петдесет — обявих без да мисля.

— Предлагат четири и петдесет — каза Дънкън от подиума. — Кой ще даде пет? — той се обърна към тримцата, застанали до стената, и единият от тях направи знак. — Ето, че стигнахме пет — пропя Джордж. — Някой ще вдигне ли на шест?

Погледна право в мен, но аз поклатих глава и той продаде кошницата за пет.

— Защо го направи? — смъмри ме Линда Бейли с дрезгавия си шепот. — Можеше да продължиш да наддаваш.

— Би било нетактично — отвърнах аз. — Не смятам, че още първата вечер, след като съм пристигнал тук, трябва да създавам проблеми на някой младок, като купя кошницата, за която той наддава. Момичето му може да е замесено в тази работа. Може предварително да му е казало как да разпознае нейната кошница.

— Но Нанси не е негово момиче — заяви Линда, доста разочарована от мен. — Нанси си няма приятел. Направо ще умре от мъка.

— Каза, че онези били синовете на Болърд. Това не е ли семейството, което живее в старата ни ферма?

— Именно те са — потвърди тя. — Старците са доста мили, обаче тези техни момчета! Те са истинска напаст. Всички момичета се плашат от тях. Двамата постоянно ходят навсякъде, където има танци, говорят мръсотии и пият много.

Погледнах през стаята и видях, че онези тримата продължаваха да ме наблюдават с победоносно изражение, изписано върху лицата им. Бях чужденец в селото и те бяха блъфирали и спечелили наддаването. На пръв поглед изглеждаше глупаво, разбира се, но в такова малко село като тукашното дребните победи и дребните обиди (тъй като просто няма други) често се преувеличават.

„Господи“ — помислих си, — „защо трябваше да попадна на тази кокошка Бейли? Винаги е била предвестник на лоши неща и не се е променила. През цялото време се меси в чужди работи, разнася сплетни и от нея не може да се очаква нищо добро.“

Кошниците се разпродаваха бързо и останаха само още няколко. Джордж се бе поуморил и наддаването вървеше по-мудно. Казах си, че навярно и аз трябва да си купя кошница, за да покажа най-малко, че не съм чужденец, а човек, който се е върнал в Пайлът Ноб и възнамерява да остане тук известно време.

Огледах се, но не забелязах Линда Бейли. Най-вероятно ми бе сърдита и ме бе зарязала. Като си помислих за нея, почувствах лек изблик на гняв. С какво право искаше от мен да защитавам дъщерята на свещеника Нанси от някакво недодялано фермерско момче, закачките на което навярно бяха съвсем безобидни — или най-малкото безплодни.

Вече бяха останали само три кошници и Джордж взе едната от тях. Бе два пъти по-малка от другите, и украсата й не бе особено богата. Като я вдигна, той поде песента си на аукционер.

Имаше две-три предложения, които вдигнаха цената до три и петдесет, и аз покачих на четири долара.

Някой в другия край на помещението каза пет и когато погледнах в тази посока, тримата ми се хилеха — хилеха ми се, както ми се стори, с всичката нескрита злоба на света.

— Давам шест — рекох.

— Седем — каза средният от тримата.

— Дават седем — обяви Джордж, донякъде слисан, понеже това бе най-високата цена, предлагана тази вечер. — Ще каже ли някой седем и половина или, стига да поиска, осем?

Поколебах се за момент. Бях сигурен, че никое от първите три предложения не бе дошло от тримата до стената. Те се включиха в наддаването едва след като аз направих моето. Бях сигурен, че умишлено ме разиграваха, и също така бях сигурен, че всички в стаята знаят накъде биеха с това.

— Осем? — попита Джордж, като ме погледна. — Не чух ли осем?

— Не — обадих се. — Предлагам десет.

Джордж преглътна.

— Десет! — извика той. — Дава ли някой единайсет?

Отново насочи погледа си към тримата до стената. Те намръщено го наблюдаваха.

— Единайсет — рече той. — Следващото предложение е единайсет. Не важи наддаване, по-малко от долар. Казва ли някой единайсет?

Никой не се обади.

Когато отидох да платя на касиера и да си взема кошницата, погледнах към дъното на стаята. Но тримата вече не бяха там.

Отдръпнах се, отворих кошницата и видях, че върху листчето хартия, поставено над вечерята, бе написано името на Кети Адамс.