Клифърд Саймък
Рожби на разума (3)

Трета глава

Джордж Дънкън бе остарял, но аз го познах в мига, в който влязох в магазина. Беше побелял, трепереше и в него се забелязваше изтощеност, типична за старите хора. Но бе същият човек, който често ми бе давал пликче с ментови бонбони, ей така безплатно, когато баща ми купуваше разнообразни провизии за дома, или чувал с трици, който Джордж Дънкън довличаше от задното помещение, където държеше храната за животни.

Съдържателят на магазина стоеше зад тезгяха и говореше с някаква жена, обърната с гръб към мен. Дрезгавият му глас се чуваше ясно из целия магазин.

— Децата на този Уилямс — каза той — винаги са били сбирщина пакостници. От деня, когато Том Уилямс се довлече неканен тук, цялото село е имало само проблеми с него и племето му. Казвам ви, мис Адамс, те са безнадеждна пасмина и ако бях на ваше място, изобщо нямаше да се тревожа за тях. Просто бих продължил да ги уча колкото мога, бих ги стъпкал, когато излизат вън от правия път, и с това би се свършило.

— Но, мистър Дънкън — отвърна жената, — те съвсем не са толкова лоши. Нямат добра семейна среда, естествено, и понякога обноските им са отвратителни, но наистина не са злобни. Върху тях се оказва всякакъв натиск — не можете да си представите само под какъв социален натиск се намират…

Той й се усмихна, като в усмивката му, разкриваща счупените му зъби, имаше повече печал, отколкото хумор.

— Знам — рече той. — Знам. Казвали сте ми го и преди, когато са имали други неприятности. Те са отритнати. Мисля, че именно това казахте.

— Така е — потвърди тя. — Отблъснати от другите деца и отхвърлени от цялото село. Не им е останало никакво достойнство. Когато влязат тук, обзалагам се, че ги държите под око.

— Права сте, държа ги под око. Иначе биха ме ограбили до шушка.

— Откъде знаете, че ще го направят?

— Хващал съм ги да крадат.

— Това е от яд — заяви жената. — Те просто си го връщат.

— Но не и на мен. Аз никога нищо не съм им сторил.

— Може би не само вие — каза тя. — Не лично вие. Но вие и всички останали. Те имат чувството, че всички са срещу тях. Знаят, че са нежелани. За тях няма място в това село, не заради нещо, което са направили, а защото обществеността е решила, още много отдавна, че семейството им не е добро. Мисля, че това е начинът, по който се изразявате — семейството им не е добро.

Доколкото забелязах, магазинът почти не се бе променил. Наистина по рафтовете имаше само нови стоки, а предишните липсваха. Рафтовете обаче си оставаха същите. Старият кръгъл стъклен съд, в който едно време се държеше пита кашкавал, бе изчезнал, но старият нож за тютюн, който се използваше за рязането на кубчета тютюн за дъвчене, продължаваше да стои закрепен от вътрешната страна на тезгяха. В единия от по-далечните ъгли на магазина стоеше хладилна камера, каквато обикновено се употребява за млечни продукти (това навярно обясняваше липсата на съда за кашкавал върху тезгяха), но тя бе единственото нещо, което наистина бе променено в целия магазин. Кюмбето се издигаше все така върху пясъчната си площадка в центъра на помещението и край него бяха подредени същите дървени столове, полирани от дълго седене. До входа се намираше същият стар шкаф с пощенски кутии и с прозорче за марки по средата му, а през отворената врата, която водеше към склада отзад се носеше ароматът на храна за домашни животни, в конопени и хартиени чували, подредени един върху друг.

Всичко бе така, сякаш бях видял магазина за последен път вчера, а когато бях влязъл в него тази сутрин, бях леко изненадан от дребните промени, направени през нощта.

Обърнах се и погледнах през прашната и оплюта от мухи витрина към улицата и там забелязах известна промяна. На ъгъла срещу банката, свободният някога парцел, сега бе зает от авторемонтна работилница, издигната от бетонни панели, пред която се виждаше една-единствена бензинова колонка с олющена боя. До нея бе бръснарницата, мъничка къща, която никак не се бе променила с изключение на това, че изглеждаше още по-избеляла и нуждаеща се от боядисване, отколкото си я спомнях. До нея бе железарията, която, доколкото можех да видя, изобщо не се бе променила.

Разговорът зад гърба ми очевидно бе завършил и аз се обърнах. Жената, с която бе говорил Дънкън, се бе запътила към вратата. Бе по-млада, отколкото си бях помислил, когато я видях да разговаря край тезгяха. Носеше сиво сако и пола, а черната й като катран коса бе силно прибрана назад и сплетена на тила й. Носеше очила с рамки от някаква светла пластмаса и по лицето й се четеше смесица от загриженост и гняв. Вървеше с пружинираща, почти военна походка. Имаше вид на частна секретарка на голям шеф — държаща се делово рязко и нетърпяща глупости от страна на никого.

На вратата тя се обърна и попита Дънкън:

— Ще дойдете на училищната забава довечера, нали?

Съдържателят се усмихна с ощърбените си зъби.

— Досега не съм я пропуснал нито веднъж. От години не съм. Не разчитайте, че ще я пропусна този път.

След това тя отвори вратата и бързо излезе. С крайчеца на окото си я наблюдавах как марширува целенасочено надолу по улицата.

Дънкън се измъкна иззад тезгяха си и се дотътри до мен.

— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той.

— Името ми е Хортън Смит — рекох. — Бях уредил…

— Почакайте за момент — прекъсна ме припряно Дънкън, като се вглеждаше в мен отблизо. — Когато започнаха да пристигат писмата ви, разпознах името ви, но си казах, че трябва да е някаква грешка. Помислих си, че може би…

— Няма никаква грешка — обявих аз, като протегнах ръка. — Как сте, мистър Дънкън?

Той пое ръката ми и я стисна здраво и продължително.

— Малкият Хортън Смит — рече той. — Обикновено идваше с тат…

— А вие ми давахте пликче с бонбони.

„Всичко ще е наред“ — казах си. Старият Пайлът Ноб все още съществуваше и аз не бях чужденец в него. Бях се върнал у дома.

— И ти си същият — попита Дънкън, — който се появява по радиото и понякога по телевизията?

Признах, че е така.

— Пайлът Ноб — заяви той — страшно се гордее с теб. Отначало ни бе някак странно да слушаме момче от родното село по радиото или да седим лице в лице с него, когато е на телевизионния екран. Накрая свикнахме с теб и повечето от нас те слушаме и после си говорим за това. Събираме се и си разправяме един на друг, че Хортън казал това или онова, и приемаме думите ти за самата божа истина. Но — изгледа ме той учудено — защо си дошъл тук? Не че не се радваме на връщането ти.

— Мисля да поостана известно време — отговорих му. — Няколко месеца, може би година.

— За почивка ли?

— Не. Няма да е почивка. Има неща, които искам да напиша. А за да го направя, трябваше да отида някъде другаде. Някъде, където ще имам време да пиша и малко време да обмисля това, което ще напиша.

— Книга ли?

— Да, надявам се, че ще е книга.

— Е, както ми се струва — каза Дънкън, разтърквайки врата си, — сигурно има доста неща, за които би могъл да напишеш книга. Навярно куп неща, които не си могъл да кажеш направо в ефира. За всички тези непознати места, където си бил. А ти си обиколил много такива.

— Не чак толкова много — поясних.

— Ами Русия? Какво мислиш за Русия?

— Руснаците ми харесаха. В много отношения изглеждаха като нас.

— Имаш предвид като американци?

— Като американци — потвърдих аз.

— Слушай, да отидем до печката — предложи той — и да седнем да си поговорим. Днес не съм я палил. Предполагам, че и не е необходимо. Спомням си ясно като бял ден как татко ти седеше на един от тези столове и разговаряше с останалите. Баща ти беше много добър човек, но винаги съм казвал, че не е бил създаден за фермер.

Седнахме до печката и Дънкан попита:

— Татко ти жив ли е още?

— Да, и мама също. Живеят в Калифорния. Вече са пенсионери и се чувстват много добре.

— Имаш ли къде да отседнеш?

Поклатих глава.

— Долу край реката има нов мотел — насочи ме той. — Построиха го преди една или две години. Нови хора са, казват се Стрийтър. Ще ти предложат изгодна цена, ако останеш повече от ден-два. Ще поговоря с тях за това.

— Няма нужда…

— Но ти не си случаен. Ти си от местните, завърнал се отново в родния край. Трябва да им се обясни.

— Как е риболовът?

— Тук е най-доброто място по реката. Дават няколко лодки под наем, въпреки че изобщо не мога да разбера защо някой ще си рискува живота с кану по тази река.

— Надявах се да намеря място като това — рекох. — Страхувах се, че няма да успея.

— Все още ли си луд по риболова?

— Харесвам го — отвърнах.

— Спомням си, че като момче тормозеше много главушите.

— Главушите бяха забавна работа — обясних аз.

— Все още има много хора, които сигурно помниш — каза Дънкан. — Всички искат да те видят. Защо не наминеш довечера на забавата в училището? На нея ще дойдат куп хора. Тази тук преди малко беше учителката, казва се Кети Адамс.

— Училището все още ли е в старата едностайна сграда?

— Можеш да се обзаложиш, че е същото — усмихна се той. — Преди време ни натискаха, както нас, така и някои от другите общини, да се обединим, но когато се стигна до гласуване, ние наложихме своето. Децата получават същото образование в едностайно училище, каквото биха получили в нова модерна сграда. И при това значително по-евтино. На децата, които искат да продължат да учат в гимназия, им плащаме стипендии, но те не са много. Освен това пак е по-евтино, отколкото ако се бяхме обединили. Какъв смисъл има да се харчат пари за гимназия, когато наоколо има деца като изчадията на Уилямс…

— Извинявам се — прекъснах го, — но когато влязох в магазина, нямаше как да не чуя…

— Искам да ти кажа, Хортън, че Кети Адамс е чудесна учителка, но е твърде мекосърдечна. Винаги защитава децата на Уилямс, а ще ти кажа, че те не са нищо друго, освен банда главорези. Предполагам, че не познаваш Том Уилямс. Той се домъкна тук след като ти бе заминал. Поработи в някои от фермите наоколо, но в повечето случаи не го биваше за нищо, макар да бе успял някак си да спести малко пари. Отдавна бе минал възраст за женене, когато се хвана с една от дъщерите на Картър Малката отрова. Името й бе Амелия. Спомняш си Малката отрова, нали?

Поклатих глава.

— Имаше брат, когото наричаха Голямата отрова. Никой не си спомня истинските им имена. Цялото племе живееше на остров Мъскрат. Както и да е, когато Том се ожени за Амелия, със спестените пари, купи едно съвсем малко парче земя на няколко километра нагоре от Самотната долчинка и се опита да го превърне във ферма. Свързва по някакъв начин двата края, макар да не знам точно как. И почти всяка година им се раждаше дете, а той и госпожата му оставиха тези деца да подивеят. Казвам ти, Хортън, това са такъв тип хора, без каквито можеш да живееш по-спокойно. Те непрестанно създават неприятности — старият Том Уилямс и цялото му семейство. Държат глутница кучета, които от нищо не се плашат, и всички те са напълно безполезни, точно като самия Том. По цял ден се въргалят наоколо, взаимно си прегризват гърлата и не струват пукната пара. Том казва, че просто обичал кучета. Чувал ли си някога такова нещо? Един непрокопсаник, заобиколен от кучета и деца, и чиито хлапета винаги се забъркват в някаква каша.

— Мис Адамс изглежда смята — припомних му, — че вината не е единствено в тях.

— Знам. Тя твърди, че децата се чувствали отблъснати и онеправдани. Това е друга нейна любима дума. Знаете ли какво означава онеправдан? Означава някой, който няма желание да се хване за работа. Изобщо нямаше да се говори за онеправдани, ако всички имаха желание да работят и притежаваха поне капчица здрав разум. О, знам какво разправя правителството за тях и как сме задължени да им помогнем. Но ако онези от правителството вземат да дойдат тук и да огледат някои от тъй наречените онеправдани, начаса биха разбрали какъв им е проблемът.

— Докато карах насам тази сутрин — подех аз, — се питах дали все още се срещат гърмящи змии наоколо.

— Гърмящи змии ли? — учуди се той.

— Едно време, когато бях дете, имаше много. Питах се дали броят им е понамалял.

Дънкън поклати замислено глава.

— Може би донякъде. Макар все още да гъмжи от тях. Изкачи се по хълмовете и ще намериш колкото си искаш. Интересуват ли те?

— Не особено — отговорих.

— Трябва непременно да дойдеш на училищната забава довечера — настоя той. — На нея ще има много хора. Познаваш някои от тях. Днес е последният учебен ден и всички деца ще представят по нещо — ще рецитират стихотворения, ще пеят или ще изиграят някоя сценка. След това ще има благотворителна разпродажба на кошници, за да съберем малко пари за нови книги за библиотеката. Тук си я караме все по стария начин; годините не са ни променили особено. И успяваме да се повеселим от време на време. Тази вечер е благотворителната разпродажба, а след около две седмици ще има фестивал на ягодите в Методистката черква. И на двете места ще срещнеш твои стари приятели.

— Ще дойда, ако мога — обещах. — И на забавата довечера, и на фестивала.

— Има няколко писма за теб — каза той. — Все още съм шеф на местната поща. Този магазин тук служи за пощенска станция от близо сто години. Но се говори, че може да ми вземат пощата, като я обединят със станцията в Ланкастър, и започнат да изпращат оттам писмата по селския път. Правителството никак не обича да оставя нещата да бъдат такива, каквито са. Винаги се опитва да ги промени. И нарича това подобряване на обслужването. А ако питаш мен, не мога да разбера какво му е толкоз лошото на обслужването, което сме предлагали на хората от Пайлът Ноб в продължение на последните стотина години.

— Очаквах, че може да са получили вече няколко писма за мен — обясних аз. — Казах да ми ги изпращат тук, но самият аз не бързах особено по пътя насам. Пътувах бавно и спокойно и спрях на няколко места, които исках да разгледам.

— Ще отидеш ли да хвърлиш едно око на старата ферма, на мястото, където си живял?

— Едва ли — рекох. — Ще забележа твърде много промени.

— Сега там живее семейство Болърд — уточни Дънкън. — Имат две момчета, вече са почти големи мъже. Много пият, тези момчета, и понякога създават проблеми.

Кимнах.

— Казахте, че мотелът е долу край реката?

— Точно така. Минаваш покрай училището и църквата и стигаш до място, където пътят завива наляво. Малко по-нататък ще видиш знака. Мотелът се казва „Ривър Едж“. Ей сега ще ти дам писмата.