Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contact, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Карл Сейгън. Контакт

Редактор: Вихра Манова

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1998

История

  1. — Добавяне

Глава 20
Великата централна станция

Всички неща са изкуствени, защото природата е творение на Бога.

ТОМАС БРАУН

„За сънищата“

„Религио медици“ (1642)

Ангелите имат нужда от телесно въплъщение, не заради себе си, а заради нас.

ТОМА АКВИНСКИ

„Summa Theologica“ I, 51, 2

Дяволът е способен

да си придаде приятна външност.

УИЛЯМ ШЕКСПИР

„Хамлет“, II, 628.

Въздушният люк бе направен така, че да пропуска по един човек. Когато бяха повдигнали въпроса за приоритета — коя нация първа ще бъде представена на планетата на друга звезда, — Петимата бяха вдигнали ръце с досада и се постараха да обяснят на ръководителите на проекта, че мисията не е такава. По общо мълчаливо съгласие избягваха да обсъждат темата помежду си.

Вътрешната и външната врати на люка се отвориха едновременно. Този сектор на Великата централна явно беше с подходящо налягане и кислород.

— Е, кой иска да е пръв? — попита Деви.

С видеокамера в ръка, Ели се нареди на опашката, но после реши, че когато стъпи на този нов свят, трябва да вземе със себе си палмовия лист. Докато се връщаше да си го прибере, чу радостен вик отвъд, сигурно от Виджи. Тя изтича на ярката слънчева светлина. Прагът на външната врата на люка се оказа засипан с пясък. Деви беше стъпила до глезени във водата и игриво пръскаше към Ши. Еда се усмихваше широко.

Беше плаж. Вълни облизваха пясъка. По синьото небе лениво се носеха няколко купести облака. Недалече се виждаше редица палми, пръснати безразборно малко зад водната линия. В небето грееше слънце. Едно слънце. Жълто. Точно като нашето, помисли си Ели. Във въздуха се носеше лек аромат: карамфил, сякаш, и кимион. Приличаше на плаж в Занзибар.

Значи бяха пропътували 30 000 светлинни години, за да се поразтъпчат по плажа. Можеше да бъде и по-лошо, прецени тя. Лекият бриз се завихри и пред нея изникна пясъчно стълбче. Дали това беше изкусна симулация на Земята, реконструирана по данни от някоя рутинна разузнавателна експедиция, посетила я преди милиони години? Или петимата бяха предприели цялото това епично пътешествие, само за да им изнесат урок по дескриптивна астрономия и след това безцеремонно да ги хвърлят в някое приятно кътче на Земята?

Когато се обърна, забеляза, че додекаедърът бе изчезнал. Бяха оставили свръхпроводниковия свръхкомпютър с цялата му представителна библиотека и част от инструментите си на борда. Това я притесни само за миг. Бяха пристигнали живи и здрави, след едно пътешествие, за което си струваше да пишат у дома. Виджи премести погледа си от листото, което Ели с толкова упоритост бе успяла да донесе тук, към палмовата горичка, и се разсмя.

— Носим въглища в Нюкясъл — изкоментира Деви.

Но нейното листо бе различно. Може би тук видовете им бяха други. Или пък местната симулация бе изфабрикувана от нехаен занаятчия. Погледна към морето. Не можа да устои на представата за първото колонизиране на земната суша, преди 400 милиона години. Където и да се намираха — на брега на Индийския океан или в центъра на галактиката — те, петимата, бяха извършили нещо несравнимо. Наистина пътеводителят и направленията бяха извън ръцете им. Но бяха пресекли океана от междузвездно пространство и със сигурност бяха поставили началото на нова ера в човешката история. Изпита гордост.

Ши свали обувките си и нави до колене крачолите на плътно прилепналия, покрит с отличителни знаци пилотски костюм, който правителствата бяха настояли да носят. После нехайно закрачи през лекия прибой. Деви се скри зад едно палмово дърво и се появи облечена в сари, преметнала пилотския комбинезон върху ръката си. Това напомни на Ели един филм с Дороти Ламур. Еда измъкна кой знае откъде платнената си островърха шапка, неговата търговска марка навсякъде по света. Ели ги засне на къси, подскачащи кадри. Когато се върнеха вкъщи, щеше да изглежда точно като домашен видеофилм. Закрачи с Ши и Виджи през прибоя. Водата беше почти топла. Беше приятен следобед и съдейки по всичко, промяната им идваше добре след зимата в Хокайдо, която бяха оставили само преди малко повече от час.

— Всеки си е донесъл нещо символично — каза Виджи. — С изключение на мен.

— Какво имаш предвид?

— Ами ето, Сухавати и Еда са си взели национални костюми. Ши тук си носи оризово зърно. — Действително Ши държеше пластмасова торбичка с оризово зърно между палеца и показалеца си. — Ти си имаш палмов лист — продължи Виджи. — А аз, аз не донесох никакви символи, никакви земни сувенири. Аз съм единственият материалист в групата, всичко, което нося, е в главата ми.

Ели бе окачила медальона си на врата, под пилотския костюм. Сега разхлаби яката и издърпа верижката. Виджи го забеляза и тя му даде да прочете надписа.

— Мисля, че е Плутарх — реши той след малко. — Това са смелите думи на спартанците. Но не забравяй, че римляните са спечелили битката.

От предупредителния му тон се разбираше, че според него подаръкът трябва да е от дер Хеер. Неодобрението му към Кен, подкрепено от събитията, я стопли, както и неприкритата му загриженост. Тя го хвана под ръка.

— Бих убил някого за една цигара — промълви Виджи добродушно и стисна дланта й под мишницата си.

* * *

Петимата седяха край малко езерце, образувано от прилива. Разбиващите се в пясъка вълни създаваха мек бял шум, който й напомняше за годините, прекарани в „Аргус“, когато се вслушваше в статичния шум на космоса. Слънцето отдавна бе преминало зенита, далече над океана. Един рак пълзеше странично по пясъка и очите му оглеждаха накриво стъпалата им. С раци, кокосови орехи и малкото провизии по джобовете им, можеха да оцелеят безметежно доста време. Нямаше други стъпки по пясъка, освен техните.

— Смятаме, че те са свършили повечето работа. — Виджи обясняваше неговото и на Еда мнение за преживяното от петимата. — Ролята на проекта е била в това, да направим много малък нагъвач във време-пространството, за да имат на какво да нанижат тунела си. При цялата тази многоизмерна геометрия трябва да е доста трудно да се намери малък нагъвач във време-пространството. А още по-трудно е да му се напъха мундщук.

— Какво искаш да кажеш? Че са променили геометрията на пространството?

— Да. Казваме, че пространството не е просто свързано топологично. То е като — знам, че Абонема няма да хареса тази аналогия, — то е като двуизмерна плоскост, „хитрата“ повърхност, свързана чрез някакъв лабиринт или тръбопровод с друга двуизмерна повърхност, „тъпата“ повърхност. Единственият начин да стигнеш от хитрата повърхност до тъпата повърхност в разумно време е през тръбите. Сега представете си, че хората на хитрата повърхност насочат една тръба с втъкнат в нея мундщук. Те ще създадат тунел между двете повърхности, стига тъпите да им съдействат, като направят малък нагъвач, за да има към какво да се прикрепи мундщукът.

— Значи хитрите изпращат радиопослание и казват на тъпите да направят нагъвач. Но ако наистина са двуизмерни същества, как могат да направят нагъвач на собствената си повърхност?

— Като струпат огромно количество маса на едно място — отвърна Виджи предпазливо.

— Но ние не направихме това.

— Знам. Знам. Но бензелите по някакъв начин го направиха.

— Разбирате ли — намеси се кротко Еда. — Ако тунелите са черни дупки, това води до истински противоречия. Съществува един вътрешен тунел в точното решение на Кер на полевите уравнения на Айнщайн. Но той е нестабилен. Най-малкото сътресение ще го разкъса и ще го превърне във физическа сингулярност, през която не може да премине нищо. Опитах се да си представя някаква свръхразвита цивилизация, която е в състояние да контролира вътрешната структура на колабираща звезда, за да поддържа стабилна вътрешността на тунела. Много е трудно. Цивилизацията би трябвало да наблюдава и стабилизира тунела вечно. А с нещо голямо като додекаедъра, пропадащ през него, това става още по-трудно.

— Дори ако Абонема открие как да се държи тунела отворен, остават още много други проблеми — каза Виджи. — Твърде много. Черните дупки събират проблеми по-бързо, отколкото събират материя. Имаме приливни сили. Гравитационното поле на черната дупка трябваше да ни разкъса. Трябваше да се разтеглим като хората в картините на Ел Греко или като в скулптурите на онзи италианец…? — той се обърна към Ели да попълни празното място.

— Джакомети — предположи тя. — Бил е швейцарец.

— Да, като Джакомети. Но има и други проблеми. От гледна точка на Земята трябва да мине безкрайно много време, докато преминем през черна дупка и никога, ама никога, няма да се върнем на Земята. Може би точно това е станало. Вероятно никога няма да се върнем у дома. После, близо до сингулярността би трябвало да е същински радиоактивен ад. Това е квантово-механична нестабилност…

— И накрая — продължи Еда, — един тунел от тип Кер води до гротескни нарушения на причинността. При скромна промяна на траекторията вътре в тунела, човек може да се появи от другия му край толкова рано в историята на вселената, колкото си иска — примерно една пикосекунда след големия взрив. Една такава вселена би била твърде безредна.

— Вижте, приятели — каза Ели. — Не съм специалист по общата теория на относителността. Но все пак не видяхме ли черни дупки? Не пропадахме ли през тях? Нима един грам наблюдение не струва колкото тон теория?

— Знам, знам — отрони с мъка Виджи. — Трябва да е нещо друго. Нашето разбиране на физиката не може да е толкова изостанало. Нали?

Последният си въпрос адресира, малко умолително, към Еда, който отвърна само:

— Естествено възникнала черна дупка не може да бъде тунел. В техния център има непроходими сингулярности.

С подръчен секстант и с ръчните си часовници определиха ъгъла на движение на залязващото слънце. Беше 360 градуса за двадесет и четири часа, земен стандарт. Преди слънцето да залезе съвсем, разглобиха видеокамерата на Ели и използваха лещите, за да запалят огън. Тя задържа листото край себе си, за да не би някой по невнимание да го хвърли в огъня през нощта. Ши се оказа експерт в паленето на огън. Накара ги да застанат срещу вятъра и след това поддържаше огъня да тлее.

Постепенно звездите изгряха. Всички бяха тук, познатите съзвездия от Земята. Ели пожела да будува първа и да поддържа огъня, докато другите поспят. Искаше да види изгрева на Лира. След няколко часа изгря. Нощта беше изключително ясна и Вега блесна, ярка и искряща. От явното придвижване на съзвездията по небосклона, от съзвездията на южното полукълбо, които можеше да различи и от Голямата мечка, лежаща близо до северния хоризонт, тя заключи, че се намират в тропически ширини. Ако всичко това бе симулация, помисли си, преди да заспи, бяха си отворили доста работа.

* * *

Споходи я малко странен сън. Петимата плуваха — голи, забравили своето аз, под водата. Ту се спираха лениво край голям корал, ту се плъзгаха през процепи, закривани в следващия миг от полюшващи се водорасли. Веднъж Ели се издигна до повърхността на водата. Един кораб с форма на додекаедър се носеше леко над морската повърхност. Стените му бяха прозрачни и тя виждаше вътре хора, с набедреници и малайски саронги, четящи вестници и говорещи си безгрижно. Тя се гмурна обратно в дълбините. На които принадлежеше.

Въпреки че сънят сякаш продължаваше дълго, никой от тях не изпитваше затруднение с дишането. Вдишваха и издишваха вода. Не изпитваха притеснение — всъщност си плуваха като риби. Виджи дори приличаше малко на риба — на скумрия, може би. Предполагаше, че водата трябва да е силно наситена с кислород. Посред съня Ели си спомни за една лабораторна мишка във физиологична лаборатория, напълно доволна от аквариума с обогатена с кислород вода, която дори радостно помахваше с предните си крачета. Зад нея като червей се носеше опашката й. Опита се да си спомни колко кислород й беше необходим, но се оказа голямо главоболие. Мислеше все по-малко и по-малко. Всичко бе наред. Наистина.

Останалите досущ приличаха на риби. Перките на Деви бляскаха прозрачни. Беше загадъчно и интересно, леко чувствено. Надяваше се това да продължи, за да може да го осмисли. Но дори въпросът, на който търсеше отговор, й убягваше. О, да дишат топла вода, помисли си. Какво ли още има да им измислят?

* * *

Ели се събуди с толкова объркано чувство за ориентация, че граничеше със световъртеж. Къде се намираше? Във Уисконсин, в Пуерто Рико, в Ню Мексико, в Уайоминг или в Хокайдо? В Малайския пролив? После си спомни. Не бе съвсем ясно къде точно в рамките на 30 000 светлинни години околовръст галактиката Млечен път се бяха озовали. Може би извечния спомен за липсата на ориентация. Въпреки главоболието си, Ели се засмя. Деви, която спеше до нея, се размърда. Сигурно заради леко полегатия склон на плажа — те бяха обиколили на около километър разстояние от мястото, където се озоваха вчерашния следобед, но не намериха следи от обитатели — пряката слънчева светлина все още не я бе достигнала. Ели бе спала върху пясъчна възглавница. Деви, току-що събудила се, бе спала с глава, положена върху навития пилотски костюм.

— Не мислиш ли, че една култура, свикнала на меки възглавници, е доста бъзлива? — попита я Ели. — Тия, дето си оставят нощем главите в дървен хомот, вървят по-скъпо.

Деви се засмя и й пожела добро утро.

Чуха викове откъм далечния край на плажа. Тримата мъже им махаха с ръце и ги приканваха. Ели и Деви станаха и тръгнаха към тях.

Посред пясъка стърчеше врата. Дървена врата. С облицовка и месингова брава. Поне приличаше на месинг. Вратата имаше черни метални панти, каса, трегер и праг. Без табелка с име. В нея нямаше нищо необичайно. За Земята.

— Сега заобиколи от другата страна — подкани я Ши.

Отзад вратата я нямаше. Тя виждаше Еда, Виджи и Ши, и Деви, приседнала малко встрани, и непрекъснатата ивица пясък между тях четиримата и нея. Приближи се отстрани, стъпките й омекотени от прибоя, и различи тънка и тъмна, като острие на нож, вертикална линия. Не посмя да я докосне. Отстъпи отново назад, установи, че не се виждат сенки или въздушни отражения във въздуха пред нея, след което пристъпи напред.

— Браво — засмя се Деви.

Ели се извърна и видя затворената врата зад себе си.

— Какво видяхте? — попита.

— Симпатична жена, преминаваща през затворена врата, два сантиметра дебела.

Виджи изглежда се чувстваше превъзходно, въпреки страстното желание да си запали цигара.

— Опитахте ли се да отворите вратата? — попита ги Ели.

— Още не — отвърна Ши.

Тя отново отстъпи назад, възхитена от призрачното видение.

— Прилича на нещо от… как се казваше онзи френски сюрреалист? — запъна се Виджи.

— Рене Маргит — отвърна тя. — Той е белгиец.

— Съгласихме се, май, че това не е истинската Земя — заяви Деви, като обгърна с широк жест околния океан, плажа и небето.

— Освен ако не сме в Персийския залив преди три хиляди години и наоколо не витаят джинове — засмя се Ели.

— Не сте ли впечатлени от грижливата изработка?

— Аха — отвърна Ели. — Много са добри, признавам им го. Но защо? За какво им е била нужна такава детайлна изработка?

— Може би просто изпитват страст да довършват нещата до съвършенство.

— Или пък просто се фукат.

— Не разбирам — продължи Деви, — откъде знаят толкова точно за вратите ни. Помислете си колко различни начини съществуват да се направи една врата. Откъде са могли да знаят?

— Може да е от телевизията — реагира Ели. — Вега е приемала телевизионни сигнали от Земята — чакай да видим — до 1974 година. Явно могат да изпращат дотук интересни клипове по специален канал за нула време. Вероятно по телевизията между 1936 и 1974 година е имало много врати. Добре. — Тя продължи, все едно че темата беше същата. — Какво смятате, че ще се случи, ако отворим вратата и пристъпим през нея?

— Ако ние сме тук, за да ни подложат на изпит — каза Ши, — от другата страна на вратата е самият Изпит, може би различен за всеки от нас.

Беше готов. Де да беше и тя.

Най-близките палми хвърляха коси сенки по плажа. Огледаха се безмълвно. И четиримата изглеждаха нетърпеливи да отворят вратата и да пристъпят. Тя единствена изпитваше известна… неохота. Попита Еда дали иска да мине пръв. Добре би било да пуснем напред най-добрата си стъпка, помисли си.

Той намести шапката си, направи лек, благороден поклон и се приближи до вратата. Ели притича до него и го целуна по двете бузи. Другите също го прегърнаха. Той отново се обърна, отвори вратата, пристъпи и се стопи във въздуха, протегнатия му крак пръв, замахналата назад ръка — последна. През зейналата врата се виждаше само продължението на плажа и прибоя зад него. Вратата се затвори. Тя се затича около нея, но от Еда нямаше и следа.

Ши беше следващият. Ели бе шокирана колко послушни се оказаха изведнъж всички, с каква готовност се подчиняваха на всяка предложена анонимна покана. Можеха поне да ни кажат къде ни отвеждат и защо беше всичко това, помисли си. Можеха да го включат в Посланието или да ги уведомят, след като Машината се задейства. Можеха да ни кажат къде ще се стиковаме, както и за симулацията на земния плаж. Можеха да ни предупредят да очакваме появата на вратата. Наистина, колкото и да бяха развити, извънземните можеше и да не знаят английски достатъчно добре, след като телевизията им бе единственият учител. Познанията им по руски, тамилски и хавза сигурно бяха още по-бегли. Но те бяха изобретили езика, включен в буквара на Посланието. Защо не бяха използвали него? За да запазят елемента на изненада?

Виджи забеляза, че се е загледала в затворената врата и я попита дали би пожелала да е следващата.

— Благодаря, Виджи. Мисля си. Мисля, че е малко налудничаво. Но просто ми хрумна: защо трябва да прескачаме през всеки обръч, който протегнат пред нас? Ами ако не искаме да направим това, което ни подканват?

— Ели, ти си толкова американка. За мен тук е съвсем като у дома. Свикнал съм да изпълнявам това, което властите наредят. Особено когато нямам друг избор. — Той се усмихна и ловко завъртя пета.

— И не се давай на Великия херцог! — извика тя след него.

Високо в небето изкрещя гларус. Виджи бе оставил вратата зейнала. Отново зад касата й се виждаше само плаж.

— Добре ли си? — попита я Деви.

— Всичко е наред. Наистина. Просто искам да остана мъничко сама. Ще дойда.

— Сериозно. Питам те като лекар. Добре ли се чувстваш?

— Събудих се с главоболие. Мисля, че сънувах странни сънища. Не съм си мила зъбите и не съм пила сутрешното си кафе. Не бих имала нищо против и да прочета сутрешния вестник. Като изключим всичко това, наистина се чувствам чудесно.

— Е, звучи добре. Що се отнася до главоболието, аз също имам малко. Пази се, Ели. Запомняй всичко, за да можеш да ми го разкажеш… когато се видим следващия път.

— Ще запомня — обеща Ели.

Целунаха се и си пожелаха всичко най-хубаво. Деви пристъпи през прага и изчезна. Вратата се затвори след нея. За миг на Ели й се стори, че долови аромат на къри.

Изми зъбите си със солената морска вода. В характера й открай време си имаше някаква жилка на придирчивост. Закуси с кокосово мляко. Внимателно изтри набитите песъчинки по повърхността на видеокамерата си и по малкия калъф с видеокасети, върху които бе заснела толкова чудеса. Изплакна палмовото листо в прибоя, както бе сторила, когато го намери на Кокосовия плаж в деня, преди да отлети към „Матусал“.

Утрото вече бе станало топло и тя реши малко да поплува. Грижливо сгъна дрехите си върху палмовия лист и пристъпи смело в прибоя. Които и да са, реши тя, извънземните едва ли щяха да се възбудят толкова от гледката на една гола жена сред вълните, колкото и добре да бе запазено тялото й. Опита се да си представи микробиолог, възбуден до степен на престъпна страст при вида на парамециум, хваната на местопрестъплението сред митоза.

Понесе се плавно по гръб, махайки с ръце, в бавен ритъм, в унисон с притока на леките вълни. Представи си хиляди подобни на тази… камери, симулирани светове, каквото и да бяха там — всеки бт тях изрядно копие на най-красивото кътче от нечия родна планета. Хиляди, всеки с небе и сезон, с океан, геология и местен живот, неразличим от оригинала. Изглеждаше като екстравагантност, въпреки че обещаваше скорошен щастлив изход. С каквито и ресурси да разполагаш, едва ли би произвел пейзаж с подобни мащаби за пет екземпляра от един осъден свят.

От друга страна… идеята за извънземните като за гледачи на зоологическа градина се бе превърнала в едно от клишетата. Ами ако тази гигантска Станция с изобилието си от портове за скачване представляваше наистина зоопарк? „Елате и вижте екзотични животни в естествената им среда“, представи си тя крясъка на някой алармаджия с глава на рептил. От цялата галактика прииждат туристи, особено през училищните ваканции. А после, когато предстои тест, Учителите на Станцията разкарват гледачите и туристите навън, замитат стъпките по плажа и дават на новопристигналите диваци половин ден почивка, преди да започнат мъките на изпита.

Или може би по този начин те попълваха зоопарковете си. Помисли си за животните, затворени в земните зоопаркове, за които разправяха, че им е трудно да дишат зад клетките. Направи кълбо и се гмурна за миг под водата, в миг на пълно осъзнаване. С няколко силни удара се приближи отново към брега. За втори път от двадесет и четири часа насам съжали, че не си бе родила бебе.

Наоколо нямаше никой. Никакъв платноход на хоризонта. Няколко гларуса се рееха над плажната ивица, явно търсейки раци. Съжали, че не беше донесла малко хляб, за да им хвърли трохи. След като изсъхна, облече се и отново разгледа вратата. Стърчеше си и я чакаше. Усети, че я обзема силна неохота. Не, не беше неохота. Изпитваше ужас.

Отстъпи заднешком, без да я изпуска от поглед. Под една от палмите седна, подпря брадичка на коленете си и се загледа към дългата ивица бял пясъчен плаж.

След известно време се изправи и разкърши рамене. Взела палмовия лист и микрокамерата в едната си ръка, Ели се приближи и натисна дръжката. Вратата се открехна леко. През процепа се виждаха белите гребени на вълните. Бутна по-силно и вратата зейна отворена, без скърцане. Плажът, гладък и равнодушен, се ширна пред нея. Поклати глава, върна се при дървото и отново зае замислената поза.

* * *

Зачуди се какво ли става с останалите. Дали сега седяха в някакво чуждопланетно изпитно помещение и алчно попълваха графите с многовариантни въпроси? Или изпитът беше устен? И кои бяха екзаминаторите? Усети, че безпокойството отново я изпълва. Друго разумно същество, еволюирало независимо на някакъв безкрайно отдалечен свят, при неземни физически условия, при съвсем различна последователност от случайни генетични промени — такова същество нямаше да прилича на нищо, което й е познато. Или дори въобразимо. Ако това беше Изпитна станция то тогава тук имаше Учители на станцията, и тези Учители сигурно бяха с дълбоко, неописуемо нечовешки вид. Нещо дълбоко в нея я караше с ужас да си представя огромни насекоми, змиевидни и гигантски молци със звездоподобни носове. Тя беше от онези, които потръпваха — да го кажем по-точно, изпитваха трепет на отвращение, — когато се изправят пред човешки индивиди с дори незначителни увреждания. Джуджета, деца със синдрома на Даун, дори проявите на паркинсоновата болест събуждаха у нея, въпреки упорството на разума, чувство на отвращение, желание да избяга. Обикновено успяваше да сдържи страха си, въпреки че не знаеше дали не бе наранила някого с тази спонтанна реакция. Не беше нещо, над което се замисляше много. Бързо овладяваше смущението си и преминаваше на друга тема.

Но сега се тревожеше, че няма да е в състояние да се изправи пред извънземно същество, камо ли да го спечели за каузата на човешкия вид. Не бяха се сетили да проучат Петимата в това отношение. Не бяха положили усилие да преценят дали изпитват страх от мишки, джуджета или марсианци. На изпитните комисии това просто не им беше хрумнало. Зачуди се защо не се бяха сетили: сега това й изглеждаше повече от основателно.

Бяха сбъркали, че я изпратиха. Сигурно, когато се изправи пред някой Учител на станцията с виещи се змии вместо коса, щеше да се изложи… или още по-лошо, щеше да провали целия човешки вид, малко преди да премине в по-горен клас с този невъобразим Изпит. Отново погледна към тайнствената врата, с тревога и мъка. Прагът вече бе под водата. Настъпваше приливът.

На няколкостотин метра в далечината на плажа се появи силует. Отначало си помисли, че е Виджи, може би току-що излязъл от залата за изпити и идващ да й донесе добрата новина. Но който и да беше той, не бе облечен в пилотския комбинезон на проекта на „Машината“. Освен това имаше вид на по-млад, по-енергичен. Посегна да вдигне дългия обектив, но нещо я задържа. Изправи се и заслони очите си от слънцето. Само за миг й се стори… но това беше повече от невъзможно. Не можеха да се възползват така безсрамно от нея.

Но не успя да се въздържи. Затича се към него, стъпалата й тупкаха в твърдия пясък на границата на прибоя, косата й се вееше назад. Изглеждаше като на най-последната снимка, на която го бе видяла, енергичен, щастлив. Беше с еднодневна брада. Ели се отпусна в прегръдката му и изхлипа.

— Здравей, Преш — каза той и погали врата й с длан.

Гласът му беше същият. Веднага си го спомни. Мирисът му, стойката му, смехът му. Боцкащата му брадичка. Всичко това слято, за да разтърси самообладанието й. Стори й се, че се е отместила огромна каменна плоча и първите лъчи светлина проникват в стара, почти забравена гробница.

Преглътна и се опита да се овладее, но неукротими вълни на жал се заизливаха от дълбините на душата й и тя отново заплака. Той стоеше търпеливо и я гледаше окуражително, със същия поглед, с който си го спомняше, когато бе застанал на най-долното стъпало на стълбата и я изчакваше да направи първото си самостоятелно изкачване по широките стъпала. Повече от всичко на света бе желала да го види отново, но бе потискала копнежа си, не й даващ покой, защото беше толкова очевидно невъзможен да се изпълни. Плачеше, заради всичките години, в които бяха разделени.

Като момиче и млада жена бе сънувала как се връща при нея, за да й каже, че смъртта му е била недоразумение. Че всъщност е жив и здрав. Че я прегръща. Но се събуждаше след тези кратки отдъхвания с горчиво осъзнаване за един свят, в който него го нямаше. Въпреки това, тези сънища й доставяха радост и Ели с готовност плащаше скъпата им цена, когато на заранта се събуждаше, за да преоткрие великата си загуба и да изпита отново мъката. Тези призрачни мигове бяха единственото, което й бе останало от него.

А сега ето, той беше тук. Не сън, не призрак, а от плът и кръв. Или почти. Беше я извикал от звездите и тя бе дошла.

Притисна го с всички сили. Знаеше, че е трик, симулация, но безукорна. За миг го опипа по раменете. Беше съвършен. Сякаш баща й, умрял преди толкова много години, се бе преселил в Рая и най-сетне — по този неортодоксален начин — Ели бе успяла да се срещне с него. Тя отново изхлипа и го прегърна.

Мина още малко време, преди да се успокои. Ако беше Кен, поне за миг щеше да си поиграе с идеята, че някой друг додекаедър — да речем ремонтираната съветска Машина — е тръгнал след тях от Земята и се е добрал до центъра на Галактиката. Но нито за миг подобна възможност не можеше да се допусне за него. Останките му гниеха в едно крайезерно гробище.

* * *

Тя изтри очи, като се смееше и плачеше едновременно.

— Е, и на какво дължа това видение — на роботика или на хипноза?

— На артефакт ли ти приличам, или на сън? Същият въпрос важи и за всичко наоколо.

— Дори и днес не минава седмица, без да си помисля, че бих дала всичко — всичко, което притежавам, — само да можех да прекарам отново няколко минути с татко.

— Е, ето ме — отвърна той весело, с протегнати ръце, извръщайки се леко настрани, сякаш за да се увери, че гърбът му също е истински.

Но беше толкова млад, със сигурност по-млад от нея самата. Когато почина, бе едва на тридесет и шест.

Сигурно по този начин искаха да уталожат страховете й. Ако беше така, то те бяха твърде… мъдри. Ели го поведе назад, с ръката му, прегърнала я през кръста, към оскъдните й вещи. Той определено изглеждаше съвсем истински. Ако под кожата му се криеха колелца и интегрални платки, бяха добре замаскирани.

— Е, как се справяме? — попита тя. Въпросът й беше малко двусмислен. — Искам да кажа…

— Разбирам. Минаха много години от приемането на Посланието до пристигането ви тук.

— По скоростта ли оценявате, или по точност?

— Нито едно от двете.

— Искаш да кажеш, че още не сме взели Изпита?

Той не отговори.

— Добре де, обясни ми. — Произнесе го с известна печал. — Някои от нас посветиха години в дешифрирането на Посланието и строителството на Машината. Няма ли да ми кажеш за какво беше всичко?

— Станала си страшно нетърпелива — промълви той.

Сякаш наистина беше баща й. Сякаш сравняваше последните си спомени за нея със сегашната й, все още неусъвършенствана самоличност.

Погали я нежно по косата. И този жест си го спомняше от детството. Но как можеха, на 30 000 светлинни години разстояние от Земята, да знаят любвеобилните жестове на татко й, отпреди толкова време, в толкова далечния Уисконсин? Изведнъж съобрази.

— Сънища — каза тя. — Снощи, докато спяхме, вие сте влезли в главите ни, нали? Изцедили сте всичко, което знаем и помним.

— Направихме само копия. Мисля, че всичко, което е в главите ви, си е все така на мястото. Прегледай. Кажи ми, ако липсва нещо. — Усмихна се и продължи: — Имаше толкова много неща, които не можехме да разберем от телевизионните ви програми. О, можехме да преценим достатъчно добре технологичното ви ниво и много други неща. Но за вашия вид са свойствени още толкова неща, които не бихме могли да научим косвено. Признавам, че сигурно изпитваш чувство, че са посегнали на личността ти…

— Шегуваш се.

— … но разполагахме с малко време.

— Искаш да кажеш, че Изпитът е свършил? Че сме отговорили на всичките ви въпроси, докато сме спали снощи? Е? Взехме ли го?

— Не е точно това — отвърна той. — Не е като преминаването в шести клас.

Ели беше в шести клас, когато той почина.

— Не си мисли за нас като за някакъв междузвезден шериф, гонещ криминални цивилизации. По-скоро можеш да си ни представиш като Служба на галактическия ценз. Събираме информация. Знам, смяташ, че не можем да научим нищо от вас, защото сте толкова изостанали технологично. Но една цивилизация може да има и други достойнства.

— Какви достойнства?

— О, музиката, например. Любвеобилността. (Харесва ми тази дума.) Сънища, мечти. Хората са толкова добри в мечтите си, макар че това не може да се разбере от телевизията. В галактиката има много цивилизации, които купуват мечти.

— Значи вие се занимавате с междузвезден културен обмен? Това ли е то? И не ви е страх, ако някоя хищна, жадна за кръв цивилизация създаде междузвездни кораби?

— Казах, че се възхищаваме на любвеобилността.

— Ако нацистите бяха завзели света, нашия свят, и после бяха създали междузвездни кораби, нямаше ли да се намесите?

— Ще се изненадаш колко рядко се случва това. В перспектива агресивните цивилизации се самоунищожават. Почти винаги. Това е в природата им. Не могат да го избегнат. В подобни случаи просто ги оставяме сами. И гледаме никой да не ги притеснява. Сами изковават съдбата си.

— Тогава защо не сте оставили и нас сами? Разбира се, не се оплаквам. Просто съм любопитна да разбера как точно действа тази Служба на галактическия ценз. Първото, което сте прихванали от нас, е излъчването на Хитлер. Защо осъществихте контакта?

— Картината, разбира се, беше тревожна. Разбрахме, че сте в голяма беда. Но музиката ни подсказа нещо друго. Бетховен ни подсказа, че има надежда. Нашата специалност са граничните случаи. Всъщност можем да ви предложим твърде малко. Разбираш. Има някои ограничения, наложени от причинността.

Беше се навел и дланите му шареха из водата, след което се изправи и ги изтри в панталоните си.

— Снощи надникнахме вътре във вас. И в петимата. Носите толкова неща: чувства, спомени, заучено поведение, прозрения, лудост, мечти, любов. Любовта е много важна. Вие сте интересна смесица.

— И всичко това за една нощ? — каза го с лека насмешка.

— Трябваше да бързаме. Програмата ни е твърде претоварена.

— Защо, да не би да е нещо с…

— Не, просто ако не осигурим консистентна причинност, нещата ще тръгнат по свой собствен път. А тогава почти винаги става по-лошо.

Нямаше си и представа за какво й говори.

— „Да осигурим консистентна причинност.“ Баща ми никога не се е изразявал така.

— Разбира се, че го е правил. Не си ли спомняш как разговаряше с теб? Той бе много начетен човек и от малко момиче той — аз — говорех с теб като с равен. Не си ли спомняш?

Спомняше си. Спомняше си. Сети се за майка си в старческия санаториум.

— Какво хубаво украшение — промълви той с едва доловима нотка на бащинска резервираност, каквато тя си представяше, че щеше да придобие, ако бе доживял да я види голяма. — Кой ти го подари?

— О, това… — Ели поглади с пръст медальона. — Всъщност е от един човек, когото не познавам много добре. Изпитваше вярата ми… Той… Но ти трябва вече да знаеш това.

Отново леката усмивка.

— Искам да разбера какво мислите за нас — отсече тя. — Какво наистина смятате за нас.

Той не се поколеба нито миг.

— Добре. Мисля, че е удивително, че дотук се справяте толкова добре. Липсва ви стабилна теория за социална организация, икономическата ви система е ужасно остаряла, нямате усет за механизмите на историческото прогнозиране и много малко познавате себе си. Ако се съди по скоростта, с която се развивате, просто е удивително, че не сте се унищожили досега. Ето защо все още не смятаме да ви отписваме. Вие, човешките същества, притежавате определени умения да се приспособявате. Поне за кратък срок.

— Това ли е предметът?

— Това е един от предметите. Както изглежда, след известно време цивилизациите с краткосрочни перспективи също изчезват. И те изковават собствената си съдба.

Искаше й се да го попита какво честно изпитва към хората. Любопитство? Състрадание? Или никакви чувства, просто текуща ежедневна работа. В дълбочината на сърцето си — или каквото там имаше като вътрешни органи — мислеше ли за нея така, както тя мисли за една… мравка? Но не можа да намери сили да повдигне този въпрос. Боеше се много от отговора.

По интонацията в гласа му, по нюансите на речта, се опита да добие някаква представа що за същество се бе предрешило в образа на баща й. Самата тя разполагаше с огромно количество пряк опит с други човешки същества; Учителите от Станцията бяха разполагали с по-малко от един ден. Нима не можеше да различи нещо от действителната им същност зад тази добродушна и общителна фасада? Не можеше. По съдържанието на думите му това, разбира се, не беше баща й, нито се преструваше на такъв. Но във всяко друго отношение беше досущ като Тиъдър Ф. Ароуей, 1924–1960, продавач на инструменти, любящ съпруг и баща. Без известно усилие на волята си щеше да се разлигави пред това, това… копие. Част от нея копнееше да го попита как е минало битието му, откак се бе пренесъл в Небесата. Какво мисли за Пришествието и Възнесението? Имаше ли нещо особено в свършека на Хилядолетието? Толкова много човешки култури учеха за живот след смъртта на блажените, по планински върхове и облаци, в пещери или сред оазиси, но не можеше да си спомни в коя от тях, ако човек е бил много, много добър, след като умре, отива на плажа.

— Имаме ли време за няколко въпроса преди… онова, което ни предстои да сторим?

— Разбира се. Поне за един-два.

— Разкажи ми за системата ви за транспортиране.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна той. — Мога да ти покажа. Само се дръж.

Откъм зенита се проточи амеба от мрак, покри слънцето и синьото небе.

— Това му се вика номер — ахна Ели.

Под краката й беше същият пясъчен плаж. Тя зарови пръсти в него. Над главата й… беше космосът. Намираха се сякаш високо над галактиката Млечен път, гледаха надолу към спиралния й строеж и пропадаха върху нея с невъзможна скорост. Той й обясняваше пътьом, като използваше познатия й професионален език, огромната, подобна на вихрещ се фойерверк структура, която се разгъваше пред погледа й. Ето там беше спиралния ръкав на Орион, в който бе положено Слънцето в тази епоха. По-навътре, в низходящ ред на митологична значимост, следваха ръкавът на Стрелеца, ръкавът Норма/Шит и ръкавът на Трите килопарсека.

Сред тях се появи мрежа от прави линии, изобразяваща транспортната система, която използваха. Приличаше на луминесцентните схеми в парижкото метро. Еда се бе оказал прав. Всяка станция, заключи тя, се намираше в звездна система с двойна черна дупка с ниска маса. Знаеше, че черните дупки не можеха да са възникнали от звезден колапс, от нормалната еволюция на масивни звездни системи, защото бяха твърде малки. Може би бяха първични, оставени от Големия взрив, засмукали някой невъобразим звездолет и изтеглили го до определената станция. Или бяха направени от нищото. Дощя й се да го попита, но разходката продължи напред, секвайки дъха й.

Видя диск светещ водород, който се въртеше край центъра на Галактиката, а вътре в него пръстен от молекулярни облаци, рееха се навън към периферията на Млечния път. Той й показа упорядъченото движение на гигантския молекулярен небулозен комплекс Стрелец В2, който от десетилетия насам се бе превърнал в любимото място за лов на сложни органични молекули за нейните колеги радиоастрономи на Земята. Близо до центъра се натъкнаха на друг гигантски молекулярен облак, а после на Стрелец А Запад, интензивен радиоизточник, който самата Ели бе наблюдавала в „Аргус“.

А точно до него, в самия център на галактиката, сключили страстна гравитационна прегръдка, се виждаха две черни дупки с умопомрачителни размери. Масата на едната от тях беше равна на около пет милиона слънца. Реки от газ с размери на слънчеви системи се изливаха в разтворената й паст. Две колосални — Ели се замисли за ограниченията на земните езици, — две свръхмасивни черни дупки кръжаха в орбита една около друга в самия център на галактиката. Едната бе известна или поне подозираха за съществуването й. Но две? Не трябваше ли да се виждат като Доплерово изместване на спектралните линии? Представи си надпис под едната от тях, гласящ ВХОД и под другата — ИЗХОД. В момента се използваше входа. Изходът просто беше на разположение.

И тъкмо там се намираше Великата централна станция, на безопасно разстояние от черните дупки, край самия център на галактиката. Небесата сияеха от милионите близки, млади звезди. Но звездите, газа и космическия прах се поглъщаха от входната черна дупка.

— Отива нанякъде, нали? — попита тя.

— Разбира се.

— Би ли ми казал къде?

— Естествено. Цялата тази материя се отнася към А от съзвездието Лебед.

Лебед А беше нещо, за което тя знаеше. С изключение на една сравнително близка останка от свръхнова в съзвездието Касиопея, това бе най-яркият радиоизточник в небесата на Земята. Бе изчислявала, че за една секунда Лебед А произвежда повече енергия, отколкото Слънцето за 40 000 години. Радиоизточникът се намираше на 600 милиона светлинни години разстояние, далеч-далеч отвъд Млечния път, извън зоната на видимите галактики. Както и при много други извънгалактични радиоизточници, две гигантски струи, газ, отлитащи една от друга с почти светлинна скорост, произвеждаха сложна паяжина от шокови фронтове тип Ранкин-Хюгониът с тънкия междугалактичен газ и в този процес се образуваше радиомаяк, който осветяваше ярко по-голямата част от вселената. Цялата материя в тази огромна структура, с обем 500 000 светлинни години, се изсипваше през някаква малка, почти незабележима точка в пространството, точно между двете струи.

— Нима вие правите Лебед А?

Смътно си спомни една лятна нощ в Мичиган, като момиченце. Беше се изплашила, че ще пропадне в небето.

— О, не сме само ние. Лебед А е… съвместен проект на много галактики. С това се занимаваме основно — със строителство. Само… малцина от нас се занимаваме с нови цивилизации.

При всяка негова пауза, Ели усещаше някакво ощипване в главата си, приблизително в областта на париеталния си лоб.

— Има съвместни проекти между галактики? — попита тя. — Много галактики, всяка с нещо като Централна администрация? Със стотици милиарди звезди във всяка галактика? И всички тези администрации си взаимодействат? За да изливат милиони слънца в Кентавър… извинявай, Лебед А? За да… Прощавай, мащабите просто ме зашеметиха. Защо трябва да правите всичко това? За какво е нужно?

— Не бива да си представяш вселената като пустош. Тя не е такава от милиарди години насам — каза той. — По-скоро си я представи като… култивирана.

Отново ощипване.

— Но защо? Какво още има да се култивира?

— Основният проблем е лесно разбираем. Просто не се плашѝ от мащабите. В края на краищата ти си астроном. Проблемът е в това, че вселената се разширява, а в нея няма достатъчно материя, за да се спре това разширяване. След известно време няма да има повече нови галактики, нови звезди, нови планети, нови форми на живот — само същата стара тълпа. Всичко ще започне да се износва. Ще стане скучно. Затова в Лебед А опитваме технология да построим нещо ново. Може да се сравни с експеримент за урбанистично обновление. Това не е единственият ни опит. Някога по-късно може да поискаме да затворим някой къс от вселената, за да попречим на пространството да става все по-празно, докато отминават еоните. Разбира се, начинът да го постигнем е в увеличаването на гъстотата на локалната материя. Това просто е един честен труд.

Като поддържането на магазин за инструменти в Уисконсин.

Ако Лебед А се намира на 600 милиона светлинни години разстояние, то астрономите от Земята — или откъдето и да е другаде от Млечния път, впрочем — го виждаха във вида му отпреди 600 милиона години. Но Ели знаеше, че на Земята преди 600 милиона години едва ли е съществувала форма на живот, дори в океаните, достатъчно голяма, за да им размаха пръчка. Е, те наистина бяха стари.

Преди шестстотин милиона години, на някой плаж като този… само че без раци, чайки и палми. Тя се опита да си представи някакво микроскопично растение, отмито от водата, прикрепващо се трепетно с тънкото си израстъче към брега, току над водната линия, докато тези същества усърдно се занимават с галактогенезис и начално космическо инженерство.

— Значи вие изливате материя в Лебед А през последните шестстотин милиона години?

— Е, това, което сте засекли чрез радиоастрономията си, бяха нашите ранни изпитания за пригодност. Вече сме доста напреднали.

И междувременно Ели си представи, как след други няколкостотин милиона години радиоастрономите на Земята — ако все още има такива — ще засекат значителен напредък в реконструирането на вселената около Лебед А. Стисна зъби, за да посрещне спокойно новите разкрития и се закле в ума си, че няма да им позволи да я унижат. Съществуваше йерархия от същества в мащаби, каквито не можеше и да си представи. Но Земята имаше място, значение в тази йерархия. Не биха си създали всички тези трудности за нищо.

Чернотата се засмука обратно към зенита и бе погълната. Слънцето и синьото небе се, върнаха. Сцената си беше същата: прибой, пясък, палми, вратата на Маргит, микрокамера, палмово листо, нейния… татко.

— Тези движещи се междузвездни облаци и пръстени близо до центъра на галактиката… не се ли дължат на тукашни периодични експлозии? Не е ли опасно да държите Станцията тук?

— Епизодични, не периодични. Случва се, но в малки мащаби, несравнимо е с това, което правим в Лебед А. И е поправимо. Знаем кога предстои и само леко я отместваме. Ако е наистина опасно, просто преместваме Станцията на друго място за известно време. Всичко това е рутинна дейност, нали разбираш.

— Разбира се. Рутинна дейност. И вие сте построили всичко това? Искам да кажа, линиите на метрото. Вие и всички останали… инженери от другите галактики?

— О, не. Изобщо не сме го построили ние.

— Нещо не разбрах. Помогни ми.

— Изглежда, че навсякъде е едно и също. В нашия случай, ние сме се появили много отдавна на много различни светове в Млечния път. Първите от нас са развили междузвездните полети и са се натъкнали на една от транзитните станции. Разбира се, не са знаели какво е. Дори не бяхме сигурни дали е с изкуствен произход, преди първите от нас да се осмелят да се пуснат по тях.

— Какво значи „ние“? Искащ да кажеш, предците на твоята… раса, на твоя вид?

— Не, не. Ние сме много видове, от много светове. В един момент сме се натъкнали на голямо количество транспортни линии… с различна възраст, различна орнаментация и всичките изоставени. Повечето от тях все още са в добро състояние. Единственото, което направихме, бяха някои ремонти и подобрения.

— И никакви артефакти? Никакви мъртви градове? Никакви хроники какво се е случило? Никакви живи строители на метрото?

Той поклати глава.

— Никакви индустриализирани, изоставени планети?

Баща й повтори жеста.

— Значи имало една галактическа цивилизация, която си събрала багажа и изчезнала без никакви следи… с изключение на линиите на метрото?

— В общи линии е точно така. В другите галактики е същото. Преди милиарди години те всички са заминали някъде. Нямаме никаква представа къде.

— Но къде са могли да отидат?

Той за трети път поклати глава, този път много бавно.

— Значи вие не сте…

— Не. Ние просто поддържаме — отвърна той. — Може би един ден ще се върнат.

— Добре. Само още един — замоли се тя, вдигнала показалец пред себе си, както сигурно го беше правила на двегодишна възраст. — Само още един въпрос.

— Добре — отвърна той търпеливо. — Но ни остават не повече от няколко минути.

Ели хвърли поглед към вратата и потисна трепета си, видяла как един малък, почти прозрачен рак изпълзя през нея.

* * *

— Искам да разбера за вашите митове, за религията ви. Какво ви изпълва с благоговение? Или тези, които творят нуминозното, не могат да го почувстват?

— Вие също творите нуминозност. Не, разбирам за какво ме питаш. Разбира се, че го чувстваме. Сигурно си даваш сметка колко ми е трудно да го споделя. Но ще ти дам един пример за онова, което ме питаш. Не бих казал, че е точно същото, но ще доловиш… — Той замълча за миг и тя отново усети пощипване, този път в левия си тилен лоб. Осъзна, че се рови в невроните й. Дали бе пропуснал нещо снощи? Ако беше, това й харесваше. Значи не бяха съвършени. — … Аромат за нашата представа за божественост. Свързано е с числото „пи“, съотношението между дължината на кръга и неговия диаметър. Познато ти е, разбира се, и освен това знаеш, че никога не може да се стигне до края на π. Няма същество във вселената, колкото и да е умно, което да може да изчисли π до последната цифра… защото няма последна цифра, само безкрайна поредица от цифри. Вашите математици са се опитвали да го изчислят до… — Ели отново усети пощипването. — … Изглежда никой от вас не знае… Да речем, до десетмилиардната позиция. Едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа докъде са стигнали други математици. Е, да кажем, че някъде на позиция десет на двайсета степен… нещо става. Произволно променящата се последователност от цифри изчезва и за невероятно дълго време няма нищо друго, освен нули и единици.

Той разсеяно описа с палеца на крака си кръг в пясъка. Ели изчака един сърдечен пулс, преди да проговори.

— И нулите и единиците най-сетне спират? Връщаш се отново към случайно редуващите се цифри? — Забелязала блед, окуражителен знак от негова страна, тя продължи: — И броят на нулите и единиците представлява произведение от прости числа?

— Да. Произведение от единайсет прости числа.

— Искаш да кажеш, че има съобщение в единайсет измерения, скрито дълбоко в числото пи? Някой във вселената общува чрез… математика? Но… помогни ми, моля те, наистина ми е трудно да разбера. Математиката поне не е двусмислена. Имам предвид, че пи би трябвало да има една и съща стойност навсякъде. Как можеш да скриеш едно съобщение вътре в пи? Та то е вградено в самата тъкан на вселената.

— Точно така.

Тя втренчи поглед в него.

— Нещо повече — продължи той. — Да приемем, че последователността от нули и единици се появява само в десетичната аритметична система, въпреки че както можеш да се досетиш, във всяка друга аритметика също се получава нещо странно. Да приемем също така, че съществата, които първи са направили това откритие, са с десет пръста. Виждаш ли какво се получава? Все едно, че пи е изчаквало милиарди години, докато се появят десетопръсти математици с бързи компютри. Разбираш ли, Посланието сякаш е адресирано към нас.

— Но това е само метафора, нали? Всъщност не става дума за пи и за позиция десет на двайсета степен? Вие всъщност нямате десет пръста.

— Не съвсем. — Баща й отново се усмихна.

— Е, за Бога, и какво казва Посланието?

Той замълча за миг, вдигна показалец и посочи към вратата. Малка възбудена тълпа хора се изсипа през нея.

* * *

Бяха в приповдигнато настроение, сякаш в дълго отлаган край на пикник. Еда водеше под ръка ослепително красива млада жена в блуза и пола с ярки цветове. Косата й бе покрита с дантелено „геле“, носено от мюсюлманските жени в Йорубаленд. Той беше повече от въодушевен, че се е срещнал с нея. От снимките, които й беше показвал, Ели разпозна в нея съпругата на Еда. Сухавати държеше за ръце снажен младеж с големи и дълбоки очи; реши, че това е Суриндар Гош, отдавна починалият съпруг на Деви от студентските й години. Ши водеше задълбочена беседа с някакъв дребен, енергичен мъж с властнически жестове; имаше дълги, тънки мустачки и бе облечен в богато бродирана широка роба. Ели си го представи как лично наблюдава строителството на задгробното Средно царство и крещи команди към слугите, изливащи живак.

Виджи подбутна напред момиче на единадесет или дванадесет години, чиито руси къдрици се вееха, докато крачеше.

— Това е внучката ми, Нина… повече или по-малко. Моята Велика херцогиня. Трябваше да ти я представя по-рано. В Москва.

Ели прегърна момичето. Изпита облекчение, че Виджи все пак не се бе появил с Мийра, стриптизьорката. Забеляза нежността му към Нина и й се стори, че го харесва повече от всякога. През всичките тези години, откакто го познаваше, той бе пазил това тайно кътче в сърцето си дълбоко скрито.

— Не бях добър баща към майка й — призна си Виджи. — Напоследък рядко виждам Нина изобщо.

Ели се огледа наоколо. Учителите на Станцията бяха създали за Петимата онова, което можеше да се нарече най-голямата им любов. Сигурно за да свалят преградите за общуване с друг, ужасяващо различен вид. Зарадва се, че никой от тях не си бъбреше щастливо с точното копие на самия себе си.

Зачуди се какво ли би се получило, ако можеха да направят същото на Земята? Ако въпреки всички преструвки и прикривания, на човек се наложеше да излезе пред останалите с личността, която обича най-много? Представи си, че това е задължителното условие за поява сред обществото на Земята. Всичко би се променило. Въображението й обрисува фаланга от представители на единия пол, обградила самотен представител на другия. Или вериги от хора. Или кръгове. Буквата „Н“ или „Ж“. Лениви осморки. Така от един поглед би забелязал дълбоки привличания, само като се вгледаш в геометрията… някакъв вид обща относителност, приложена към социалната психология. Практическите трудности при такъв ред биха били значителни, но така никой нямаше да лъже за любовта си.

Поддръжниците бяха учтиви, но определено бързаха да ги отпратят. Нямаше много време за приказки. Входът към люка на додекаедъра отново се виждаше, в общи линии там, където си беше, когато пристигнаха. За симетрия или може би поради някакъв междуизмерен закон за съхранение на материята, вратата на Маргит бе изчезнала. Представиха се един на друг. Ели се почувства много глупаво, докато обясняваше на английски на император Кин кой е баща й. Но Ши прилежно преведе и двамата тържествено си стиснаха ръцете, сякаш се срещаха за пръв път на крайградско барбекю. Жената на Еда бе забележително красива и Суриндар Гош я оглеждаше многозначително. Деви не проявяваше ревност; вероятно просто беше доволна от точността на измамния му образ.

— Къде се озова, когато пристъпи през прага? — попита я тихо Ели.

— Мейдънхол Уей, четиристотин и шестнайсет — отвърна тя.

Ели я погледна неразбиращо.

— Лондон, 1973 година. Със Суриндар. — И тя кимна с глава към него. — Преди смъртта му.

Ели се зачуди какво ли щеше да намери, ако бе прекрачила през онзи праг на плажа. Уисконсин от петдесетте години, вероятно. Не беше се появила по разписание и той е трябвало да дойде да я потърси. Беше го правил неведнъж в Уисконсин.

На Еда също му бяха казали за послание, скрито дълбоко в трансцендентно число, но в неговата версия не беше π или e, основата на естествените логаритми, а някакъв клас от числа, за който тя не беше и чувала. При безкрайното количество трансцендентни числа, никога нямаше да бъдат сигурни кое от тях да изследват на Земята.

— Жадувах да остана и да поработя над този въпрос — сподели Еда. — При това усетих, че имат нужда от помощ… за специфичен начин на мислене върху дешифровката, за който не могат да се досетят. Но смятам, че за тях това е твърде съкровено. Не искат да го споделят с други. А и реалистично погледнато, едва ли сме толкова умни, че да можем да им помогнем.

Значи те не бяха дешифрирали посланието в числото „пи“? Учителите на Станцията, Поддръжниците, конструкторите на нови галактики, не бяха разбрали послание, което се крие под пръстите им от едно или две завъртания на галактиката? Дали посланието е толкова трудно, или те са…?

— Време е за дома — промълви нежно татко й.

Беше мъчително. Не искаше да си тръгва. Опита се да забави хода на времето. Опита се да зададе нови въпроси.

— Какво значи „за дома“? Искаш да кажеш, че ще се появим някъде в Слънчевата система ли? Как ще се доберем после до Земята?

— Ще видиш — отвърна й той. — Ще бъде интересно.

Той я прегърна през кръста и я поведе към отворения люк.

Както преди лягане, като дете. Можеш да похитруваш, да зададеш някой и друг умен въпрос и може би ще те оставят да постоиш още малко. Обикновено помагаше, макар и за малко.

— Сега Земята е свързана, нали? Двустранно. Щом ние можем да се приберем у дома, вие можете да дойдете при нас за секундичка. Знаеш ли, това много ме нервира. Защо просто не заздравите връзката? Ние ще я поемем оттук.

— Съжалявам, Преш — отвърна той, сякаш малкото момиченце Ели безсрамно бе просрочило часа осем, определен за лягане. Дали съжаляваше за просрочената минута, или затова, че не бяха готови да фиксират мундщука от тяхната страна на тунела? — Поне за известно време ще бъде отворено само за еднопосочно пътуване — каза той. — Но не смятаме да го използваме.

Беше й харесвала изолацията на Земята от Вега. Предпочиташе да съществува петдесет и две годишното разстояние между неприемливото поведение на земяните и някаква наказателна експедиция. Връзката чрез черната дупка бе неудобна. Те можеха да пристигнат почти мигновено, било в Хокайдо, било където и да е другаде на Земята. Преход, който Хадън бе нарекъл микроинтервенция. Каквито и гаранции да даваха, сега вече щяха да ги следят по-внимателно. Нямаше повече да прескачат, само за да хвърлят небрежен поглед веднъж на няколко милиона години.

Чувството й на дискомфорт се задълбочи. Колко… теологични… се бяха оказали обстоятелствата. Тук имаше същества, които обитаваха небесата, същества с огромни познания и мощ, същества, загрижени за нашето оцеляване, същества с куп очаквания за нашето добро поведение. Макар и да отричат тази своя роля, те могат по всяко време да въздадат награда или наказание, живот или смърт, на нищожните обитатели на Земята. Е, по какво се различава всичко това от стародавната религия? Отговорът мигом изникна в главата й: беше въпрос на очевидност. На нейните видеоленти, в данните, които останалите бяха натрупали, се съдържаха твърди доказателства за съществуването на Станцията, за това, което ставаше тук, за транзитната система през черната дупка. Щяха да разполагат с пет независими, взаимно допълващи се версии, подкрепени с убедителни физически доказателства. Това тук беше факт, не казано-чуто или фокус-мокус.

Тя се обърна към него и пусна палмовия лист. Той бавно се наведе, вдигна го и й го подаде.

— Беше много щедър, като ми отговори на всички въпроси. Мога ли и аз да отговоря на някой твой?

— Благодаря. Снощи ти отговори на всички наши въпроси.

— И това ли е всичко? Никакви заповеди? Никакви указания към провинциалистите?

— Не става по този начин, Преш. Вие вече сте пораснали. Решавате сами.

Той отметна глава, усмихна се с неговата си усмивка и тя потъна отново в прегръдката му, с очи, изпълнени със сълзи. Беше дълга прегръдка. А после усети, че нежно отдръпва ръцете й. Беше време да си ляга в леглото. Еди си представи как вдига показалец и го моли за още една минутка. Но не искаше да го разочарова.

— Довиждане, Преш — каза той. — Предай на мама моята обич.

— Пази се — отвърна тя със стаен глас.

За последен път хвърли поглед към морския бряг в центъра на галактиката. Двойка чайки беше увиснала над невидим въздушен стълб. Висяха и едва помахваха с криле. Вече на самия вход на люка Ели се извърна и извика към него:

— И какво казва вашето Послание? Онова, в числото пи?

— Не знам — отвърна той, малко тъжно, като пристъпи към нея. — Може да е някаква статистическа случайност. Все още работим върху него.

Бризът се усили и развя косата й.

— Е, обадете се, когато разберете — каза тя.