Карл Сейгън
Контакт (14)

Глава 14
Хармоничен осцилатор

Скептицизмът е моралната чистота на интелекта и е срамно да се отказваме от него твърде рано или пред първия новодошъл: има нещо благородно в това да го пазим хладнокръвно и гордо през цялата си младост, докато най-сетне, с узряването на инстинкта и благоразумието, може да го заменим безопасно срещу преданост и щастие.

ХОРХЕ САНТАЯНА^[1]

„Скептицизъм и животинска вяра“, IX

То беше тръгнало на диверсионно-подривна мисия. Врагът беше многократно по-голям и по-силен.

Но то знаеше слабостта на противника си. Можеше да завладее вражеския команден щаб и да накара ресурсите на противника да заработят за него. Сега, с милионите доверени агенти на терена…

Тя се разкиха и потърси чиста салфетка в широкия джоб на президентската си хавлия. Не беше си поставила грим, въпреки че по напуканите й устни личаха петънца от ментоловия балсам.

— Докторът ми каза, че трябва да остана на легло, иначе ще хвана вирусна пневмония. Поисках му антибиотик, но той разправя, че за вирусите нямало антибиотик. Откъде може да знае, че имам вирус?

Дер Хеер понечи да отговори, но президентът го прекъсна:

— Остави, все едно. Сега ще започнеш да ми обясняваш за ДНК, за разпознаването на тялото-приемник и аз ще трябва да впрегна последните си сили, които са ми останали, за да ти слушам разказа. Ако не те е страх от моя вирус, придърпай един стол насам.

— Благодаря ви, госпожо президент. Дойдох заради буквара. Нося ви доклада. Към него е приложена и дълга техническа документация. Сметнах, че ще се поинтересувате и от нея. Накратко, вече го четем и всъщност го разбираме почти без никаква трудност. Оказа се дяволски умна програма за обучение. „Дяволски“ не в буквалния смисъл, разбира се. Към момента разполагаме с речник от около три хиляди думи.

— Не разбирам как е възможно. Мога да схвана как биха ви научили на техните имена на числата. Написваш точка и отдолу пишеш ЕДНО. И така нататък. Мога да си представя как ще научите тяхната дума за звезда. Виждате рисунка на звезда, а отдолу пише ЗВЕЗДА. Но не мога да разбера как ще научите глаголите, миналите времена или условното наклонение.

— Част от всичко това го постигат с филми. Анимираните изображения са много подходящи за изучаване на глаголите. Но голяма част от обучението става чрез числа. Дори абстракциите; те са в състояние да съобщават абстрактни понятия чрез числа. Става приблизително по следния начин: първо ни изброяват числата, а след това вмъкват някои нови думи — думи, които не разбираме. Ето, ще ви покажа техни думи с букви. Четем приблизително следното (в случая буквите заместват вмъкнати от веганците символи).

Той написа:

1A1B1Z

1A2B3Z

1A7B8Z

— Изпитваш ли ме? Искаш да кажеш, че има комбинация от точки и тирета, които А замества и друга такава комбинация, които В замества, и така нататък?

— Точно. Вече знаем какво означават едно и две, но не знаем какво значат А и В. Какво ви подсказва една такава последователност?

— А означава „плюс“, а В означава „равно“. Натам ли теглиш?

— Добре. Но все още не знаем какво означава 2, нали? Сега идва нещо от рода на: 1A2B4Y. Разбирате ли?

— Знам ли? Дай още един пример, който завършва с Y.

— 2000A4000B0Y.

— Добре, мисля, че схванах. Стига да не чета последните три символа като дума. 2 означава, не е вярно, а У, че е невярно.

— Правилно. Точно така. Справяте се доста добре за един президент с вирус и южноафриканска криза. Така, само с няколко реда текст, те ни научиха на четири думи: плюс, равно, вярно, невярно. Четири много полезни думи. После ни научават на деление, разделят единица на нула и ни съобщават своята дума за безкрайност. Или може би думата за неопределеност. Или пък ни казват: „Сумата от вътрешните ъгли на един триъгълник е равна на два прави ъгъла.“ Следва коментар, че това твърдение е вярно, ако пространството е плоско, но че е невярно, ако пространството е изкривено. Междувременно научаваме думата „ако“…

— Я виж ти. Не знаех, че пространството може да е изкривено. Кен, какво, по дяволите, ми говориш? Как може пространството да бъде изкривено? Добре де, все едно. Остави. Това едва ли има нещо общо с работата, която ни предстои.

— Всъщност…

— Сол Хадън разправя, че идеята къде да се търси букварът била негова. Не ме гледай странно, дер Хеер. Аз разговарям с какви ли не типове.

— Нямах предвид… А-а… Доколкото разбирам, господин Хадън е подхвърлил няколко предположения, които бяха направени и от други учени. Доктор Ароуей ги провери и с едното от тях улучи десятката. Нарича се фазова модулация или фазово кодиране.

— Да. Значи правилно ли схващам, Кен? Букварът е разпръснат из цялото Послание, нали така? С много повторения. И част от този буквар е била налице скоро след като Ароуей прихваща сигнала.

— Скоро след като засече третия слой на палимпсеста, чертежа на Машината.

— И много държави разполагат с технологията за разчитане на буквара, така ли?

— Е, необходимо им е едно устройство, което се нарича фазов корелатор. Но в общи линии, да. Поне по-големите държави.

— В такъв случай руснаците са могли да прочетат буквара още преди година, така ли? Или китайците, или японците. Как можем да сме сигурни, че вече не са построили наполовина Машината?

— Помислих за това, но Мартин Йънг твърди, че е невъзможно. Спътниковата фотография, електронното разузнаване и агентите ни на терена, всички потвърждават, че не се забелязват никакви белези на значим конструкторски проект, какъвто би бил необходим за строителството на Машината. Не, в момента на превключване всички сме спали. Бяхме съблазнени от идеята, че букварът трябва да се появи в началото. Не предполагахме, че е разпръснат из самото Послание. Едва след като Посланието зацикли отначало, открихме че го няма там и започнахме да търсим други възможности. Цялата тази работа беше извършена в тясно сътрудничество с руснаците и с всички останали. Не мислим, че някой ни е надскочил, но от друга страна сега всички разполагат с буквара. Не смятам, че ни остава възможност за едностранни действия.

— Аз не искам едностранни действия. Просто искам да съм сигурна, че никой друг не е предприел едностранни действия. Добре, да се върнем на вашия буквар. Вие знаете как се казва вярно — невярно, ако — то, и че пространството е криво. И как ще построите Машината с това?

— Знаете ли, тази настинка или каквото и да е изобщо не е забавила мисълта ви. Ами, просто оттам нататък се продължава. Например, разчертават ни периодична таблица на елементите, за да ни съобщят имената на химическите елементи, идеята за атом, за атомно ядро, протони, неутрони, електрони. Следва кратко припомняно на квантовата механика, просто за да са сигурни, че внимаваме в час — между другото в този опреснителен урок намерихме някои нови за нас прозрения. После урокът започва да се съсредоточава върху отделните материали, необходими за конструирането. Например, по неизвестни причини са ни необходими два тона ербий^[2], поради което ни описват много умна технология за извличането му от най-обикновени руди.

Дер Хеер вдигна ръка в умолителен жест.

— Само не ме питайте защо са ни два тона ербий. Никой няма и смътна представа.

— Няма да те питам. Но ми кажи как ви научиха колко е един тон.

— Описват ни го в Планкова маса. Единица маса на Планк се равнява на…

— Добре, добре. Няма значение. Нещо, което физиците из цялата вселена го знаят, нали? Аз така и не го бях чувала. Сега, по същество. Разбираме ли достатъчно добре буквара, за да започнем да четем Посланието? Ще можем ли да построим това нещо или не?

— Отговорът изглежда е „да“. Разполагаме с буквара едва отпреди няколко седмици, а вече цели глави от Посланието ни падат в скута, разчетени. Схемата е ужасно сложна, обясненията са изключително подробни и доколкото можем да преценим, в цялото описание на устройството на Машината има изобилни повторения. Ще се постараем да ви приготвим триизмерен макет на Машината за това заседание по подбора на екипажа във вторник, ако дотогава се чувствате по-добре. Засега липсва обяснение какво прави тази Машина и как точно действа. Има и някакви странни органични химически компоненти, в които няма никаква логика да са част от машина. Но почти всички изглежда смятат, че можем да построим това нещо.

— Кои са против?

— Ами, Луначарски и руснаците. И Били Джо Ранкин, разбира се. Все още има хора, които се боят, че Машината може да взриви света или да наклони земната ос, или нещо от този род. Но това, от което най-много са впечатлени учените, е колко грижливо са съставени инструкциите, колко много различни начини прилагат, за да ни обяснят едно и също нещо.

— А какво смята Елеанор Ароуей?

— Тя казва, че ако искат да ни направят нещо, ще дойдат тук след около двайсет и пет години, а за двайсет и пет години ние няма да можем да направим нищо, за да се защитим. Те са твърде далеч пред нас. Затова според нея трябва да строим, а ако се страхуваме от екологични рискове, да я построим някъде на по-отдалечено място. Професор Дръмлин смята, че ако искаме, можем да я построим и в центъра на Пасадена, все му е едно. Всъщност, той казва, че ще бъде там всяка минута, докато Машината се строи, така че ако гръмне, ще пострада пръв.

— Дръмлин, това беше този, дето пръв се сети, че е чертеж на Машина, нали?

— Е, не съвсем, той…

— Ще изчета внимателно целия доклад преди това заседание във вторник. Нещо друго?

— Сериозно ли обмисляте възможността да се даде на Хадън да построи Машината?

— Не зависи само от мен, както знаеш. Този договор, който коват в Париж, ни дава някъде около една четвърт. За руснаците една четвърт, на китайците и японците заедно още една, и последната четвърт, грубо казано, за останалата част от света. Много държави искат да построят Машината или поне част от нея. Всички мислят за престижа, за новите производства, за новите знания. Стига някой да не се опита да ни изпревари, дотук всичко ми се струва приемливо. Възможно е Хадън да получи дял. Какъв е проблемът? Смяташ, че не е достатъчно технически компетентен ли?

— Разбира се, че е. Просто…

— Ако нямаш нищо друго, Кен, ще се видим във вторник. Стига вирусът да ми позволи.

Когато дер Хеер затвори вратата и пристъпи в гостната, последва взрив от президентска кихавица. Офицерът с извънредни пълномощия за Деня, седнал вдървено на едно канапе, се стресна. Куфарчето в краката му беше тъпкано с кодове за обявяване началото на ядрена война. Дер Хеер го успокои, като му махна неколкократно с разперени пръсти. Офицерът му отвърна с извинителна усмивка.

* * *

— Значи това е Вега. И за това ли беше цялата тази врява? — попита президентът с известно разочарование.

Времето, отпуснато на пресата за снимки беше приключило и очите й почти привикнаха към мрака, след пороя от фотографски светкавици и телевизионни прожектори. Снимките с президента, вперила стоманен поглед в окуляра на телескопа на Военноморската обсерватория, разбира се, бяха имитация. Тя не беше в състояние да види каквото и да е през телескопа, преди фотографите да напуснат и отново да настъпи мрак.

— Защо мърда?

— Това е от въздушната турбулентност, госпожо президент — обясни дер Хеер. — Преминават топли въздушни мехури и изкривяват образа.

— Сякаш гледам Си през масата на закуска, когато между нас е тостерът. Спомням си, че съм виждала понякога как част от лицето му се размазва — промълви тя с обич, извисявайки леко тон, така че президентският съпруг, който разговаряше наблизо с коменданта на обсерваторията, да може да я чуе.

— М-да, напоследък на масата на закуска тостерът го няма — отвърна й той нежно.

Преди пенсионирането си Симор Ласкър беше високопоставен функционер в Международния профсъюз на производителите на дамско облекло. Беше се запознал с жена си преди десетилетия, когато тя представляваше нюйоркска компания за момичешки дрехи и двамата се бяха влюбили по време на един продължителен трудов спор. Предвид сегашната необичайност в общественото положение на двамата, явната здравина на личните им отношения правеше впечатление.

— Мога да мина и без тостера, но закуските със Си ми липсват. — Тя кимна към него и отново се върна към монокуляра. — Прилича на синя амеба, цялата е… размазана.

След трудното заседание за подбора на екипажа, президентът бе настроена лековато. Обичайната й студенина се беше изпарила.

— А ако я нямаше турбулентността, Кен? Тогава какво щях да видя?

— Тогава щеше да бъде като с космически телескоп над земната атмосфера. Щяхте да виждате неподвижна, немигаща точка светлина.

— Само звездата ли? Само Вега? И никакви планети, никакви пръстени, никакви лазерни бойни станции?

— Не, госпожо президент. Всичко това би било прекалено малко и смътно, за да се види дори с много голям телескоп.

— Е, надявам се поне, че учените ви знаят какво правят — прошепна тя. — Само колко сили посветихме за нещо, което дори не можем да видим.

Дер Хеер малко се смути.

— Но видяхме трийсет и една хиляди страници текст — картини, думи, плюс един огромен буквар.

— Да го прочетеш не е като да го видиш. Прекалено е… умозрително. Само не ми казвай, че учените от целия свят получават едни и същи данни. Знам. И не ми обяснявай колко ясни и недвусмислени са чертежите на Машината. И това знам. И че ако се забавим, някой друг със сигурност ще построи Машината. Всичко това го знам. Но все още ми е напрегнато.

Двамата повървяха по алеите на Военноморската обсерватория към резиденцията на вицепрезидента. В последните няколко седмици в Париж с огромни усилия беше постигнато принципно споразумение за състава на екипажа. Съединените щати и Съветският съюз настояваха за квота от по двама членове; виж, в подобни случаи двете държави се държаха като верни съюзници. Но се оказа трудно аргументът за ролята им на велики сили да удържи при толкова много държави, участнички в Световния консорциум за Посланието. В тези дни за Съединените щати и Съветския съюз, дори по въпроси, по които се бяха споразумели взаимно, се оказа много трудно да се наложат над останалите страни в света, както ставаше по-рано.

Начинанието беше широко огласено като дело на целия човешки род. Наименованието „Световен консорциум за Посланието“ щеше да се промени в „Световен консорциум за Машината“. Държави, разполагащи с малки части от Посланието, се опитваха да използват този факт като входен билет за техен представител в екипажа. Китайците спокойно изтъкнаха, че в средата на следващото столетие тяхната нация щеше да наброява милиард и половина души, като много от новородените щяха да бъдат единствени деца в семейството, поради китайския опит в контролираното от държавата ограничаване на раждаемостта. Тези деца, след като отраснеха, щяха да бъдат по-интелигентни, изтъкваха те, и в по-малка степен емоционално лабилни от децата в други нации, с по-малко стриктни ограничения в големината на семействата. Тъй като по този начин китайците щяха да играят по-съществена роля в световните дела след половин век, според тях те заслужаваха поне едно място от петте кресла в Машината. Този аргумент междувременно се обсъждаше много внимателно от държавни дейци в другите страни, които нямаха никакво отношение към Посланието или Машината.

Европа и Япония се примириха с неучастието си в екипажа, за сметка на по-съществена отговорност в изработването на компоненти за Машината, което те смятаха, че би им донесло големи икономически облаги. В края на краищата се резервираха места за Съединените щати, Съветския съюз, Китай и Индия, а последното място остана нерешено. Това стана повод за дълги многостранни преговори, в които се отчитаха големината на населението, икономическата, промишлена и военна мощ, сегашните политически съюзи и дори донякъде историята на човешкия вид.

За петото място изявиха претенции Бразилия и Индонезия, основавайки се на големината на населението си и географския баланс; Швеция предложи включването на техен представител с умиротворителни функции, в случай че възникнат политически спорове; Египет, Ирак, Пакистан и Саудитска Арабия изтъкваха необходимостта от религиозно равенство. Други предлагаха поне това пето място да бъде решено по лични заслуги, а не по национални и расови предпочитания. Засега решението оставаше в архива, като по-късен коз.

В четирите избрани нации учени, политически водачи и други се потяха над трудната задача да изберат своите кандидати. В Съединените щати се разгърна широк обществен дебат. В социологични анкети и допитвания с различна степен на ентусиазъм за тази почетна роля се удостояваха религиозни водачи, спортни звезди, астронавти, носители на Почетния медал на Конгреса, учени, киноактьори, бивша съпруга на президент, водещи на телевизионни предавания и новинарски емисии, конгресмени, милионери с политически амбиции, ръководители на големи фондации, университетски ректори и сегашната мис Америка.

По стара традиция, дори след като резиденцията на вицепрезидента беше преместена на територията на Военноморската обсерватория, обслужващите дома бяха младши офицери от Филипините на редовна служба във Военноморските сили на САЩ. Облечени в елегантни сини блейзъри с бродиран надпис: „Вицепрезидент на Съединените щати“, в момента те сервираха кафе. Повечето участници в целодневното заседание по избора на екипажа не бяха поканени на това неофициално събиране.

На Симор Ласкър се беше паднала уникалната орис да бъде първият „Първи джентълмен“ на Америка. Той носеше бремето си — шаржовете в периодичните издания, мазните шегички, двусмислените подмятания, че е стигал там, където никой мъж не е стигал досега — толкова прямо и добродушно, че най-сетне Америка му прости за това, че се е оженил за жена, достатъчно дръзка да си представи, че е в състояние да ръководи половината свят. Ласкър беше предизвикал с някаква шега бурния смях на съпругата на вицепрезидента и младия им син, когато президентът отведе дер Хеер в съседната библиотечна пристройка.

— Е, добре — започна тя. — Днес няма да се вземе официално решение и няма да има никакви публични изявления за обсъжданията. Но хайде да видим какво можем да сумираме. Не знаем какво ще направи тази проклета Машина, но съществува едно разумно предположение, че тя ще стигне до Вега. Никой няма и най-смътната представа как точно ще действа и дори колко време ще й е необходимо. Я повтори, колко далече от нас беше Вега?

— Двайсет и шест светлинни години, госпожо президент.

— И така, ако тази Машина е някакъв звездолет и може да лети със скоростта на светлината — знам, че не може да лети толкова бързо, може само да се приближи до светлинната скорост, не ме прекъсвай — тогава ще й трябват двайсет и шест години, за да стигне дотам, но само ако измерваме времето оттук, от Земята. Така ли е, дер Хеер?

— Да. Точно така. Плюс може би една година, докато се доближи до скоростта на светлината, както и още една, докато я намали в системата на Вега. Но от гледна точка на членовете на екипажа, ще бъде много по-малко, може би две години, зависи колко близо до светлинната скорост ще достигне.

— За един биолог, дер Хеер, сте понаучил доста астрономия.

— Благодаря ви, госпожо президент. Постарах се да проникна в проблематиката.

Тя го изгледа за миг, след което продължи:

— Значи, ако Машината се движи със скорост много близка до тази на светлината, няма особено значение на каква възраст са членовете на екипажа. Но пътуването отнеме десет или двайсет години, или повече — а ти казваш, че това е възможно — тогава трябва да изпратим някой по-млад. За руснаците изглежда този аргумент не важи. Доколкото знаем, те се колебаят между Архангелски и Луначарски. И двамата са над шейсет.

Тя се спря за миг, за да прочете имената им от папката пред нея.

— Китайците почти със сигурност изпращат Ши. Така че, ако смятах, че знаят какво правят, щях да се изкуша да кажа: „Какво пък, по дяволите, да изпратим и ние някой шейсетгодишен мъж“.

Дръмлин, дер Хеер знаеше това, беше точно на шейсет години.

— От друга страна… — вметна той полагащото се възражение.

— Знам, знам. Индийският доктор; тя е четирийсет и няколко годишна… Между другото това е най-глупавото нещо, за което съм чувала. Избираме участник в Олимпийски игри, а не знаем по какво ще бъдат състезанията. Не ми е ясно защо все говорим за изпращане на учени. Виж, Махатма Ганди, такъв човек би трябвало да се изпрати. Или, в същия дух, Иисус Христос. И не ми отговаряй, че последните двама не са на разположение, дер Хеер. Знам това.

— Когато не знаеш какви ще са състезанията, изпращаш шампион по десетобой.

— След което разбираш, че състезанието е по шахмат, по ораторско изкуство или по скулптура и твоят атлет завършва последен. Добре. Ти казваш, че трябва да бъде човек, който е мислил за извънземния живот и е бил пряко свързан с приемането и дешифрирането на Посланието.

— Във всеки случай такава личност би могла най-лесно да схване начина, по който разсъждават веганците. Или поне как те очакват от нас да разсъждаваме.

— И що се отнася до наистина първокласни кандидати, според теб броят им се свежда до трима. — Тя отново направи справка в бележките си. — Ароуей, Дръмлин и оня… дето си въобразява, че е римски генерал.

— Доктор Валириън, госпожо президент. Не мисля, че той си въобразява, че е римски генерал. Просто това му е името.

— Валириън дори не пожела да отговори на въпросите на Комисията по избора. Той не би приел, защото не иска да остави жена си. Така ли е? Е, не го обвинявам. Не смятам, че е хапльо. Той разбира много добре от взаимоотношения. Да не би жена му да е нещо болна или…

— Не, доколкото знам. Тя е в чудесно здраве.

— Добре. Радвам се и за двамата. Изпрати й лично писмо от мое име… нещо в смисъл, че трябва да е голяма жена за един астроном, готов да се откаже от вселената заради нея. Но го напиши по-изискано, дер Хеер. Сещаш се. И пусни там някой цитат. Поезия, примерно. Но да не е прекалено лигаво. — Тя размаха показалеца си към него. — Това семейство Валириън сигурно могат да ни понаучат на нещо. Защо да не ги поканим на един официален обяд? Кралят на Непал ще ми гостува след две седмици. Мисля, че ще бъде подходящо.

Дер Хеер трескаво си водеше бележки. Трябваше да се обади на секретаря по официалните срещи в Белия дом у дома му, веднага след като тази беседа приключеше, а му предстоеше и едно още по-спешно обаждане. Не бе успял да се добере до телефона от часове насам.

— Значи, остават Ароуей и Дръмлин. Тя е някъде с около двайсет години по-млада, но той е в превъзходна физическа форма. Лети с делтаплан, гмурка се с водолазен костюм… Дръмлин е великолепен учен, допринесе много за разсичането на възела с Посланието и ще си прекара чудесно с останалите старци от екипажа. Не е работил върху ядреното оръжие, нали? Не искам да пращаме човек, работил върху ядреното оръжие.

Ароуей също е великолепен учен. Тя водеше целия проект „Аргус“, наясно е с всички точки и запетаи в Посланието и притежава търсещ ум. Всички твърдят, че интересите й са много разностранни. При това ще придаде по-млад облик на Америка. — Президентът замълча. — А и ти я харесваш, Кен. В това няма нищо лошо. Аз също я харесвам. Но тя е малко като изтърван снаряд, неконтролируема. Слуша ли внимателно анкетата й?

— Мисля, че се сещам за епизода, който имате предвид, госпожо президент. Но Комисията по избора я разпитваше в продължение на почти осем часа и понякога тя се нервира на въпроси, които й се струват тъпи. Дръмлин е същият. Може да го е научила от него. Нали знаете, известно време му е била студентка.

— М-да, той също каза някои тъпи неща. На това видео тук би трябвало да са ни записали всичко. Първо анкетата на Ароуей, после на Дръмлин. Просто натисни копчето, Кен.

На телевизионния екран се появи образът на Ели, интервюирана в кабинета й в комплекса „Аргус“. Той дори успя да различи пожълтялата страница с цитата от Кафка. Може би, съдейки по всичко, Ели щеше да бъде дори по-щастлива, ако бе приела само тишина от звездите. Устните й бяха осеяни с бръчки, а очите й бяха подпухнали. Точно над носа й, на челото, се бяха очертали две непознати му вертикални линии. На този видеозапис Ели изглеждаше ужасно уморена и дер Хеер усети спазъм на вина.

— Какво мисля за „кризата със свръхнаселеността“? — говореше Ели. — Искате да кажете, дали съм за нея или против нея? Смятате, че това е ключов въпрос, който ще ми го зададат на Вега, и искате да сте сигурни, че ще дам правилния отговор? Добре. Свръхнаселеността е причината, поради която аз съм за хомосексуализма и за безбрачния църковен клир. Безбрачният църковен клир е особено добра идея, защото тя потиска наследствената склонност към фанатизъм.

Ели замълча, стегната, просто замръзнала, в очакване на следващия въпрос. Президентът натисна копчето за „пауза“.

— Така. Признавам, че някои от въпросите може и да не бяха най-подходящите — продължи президентът. — Но не искахме да поставим на толкова забележителна позиция, в един проект с наистина огромно международно значение, някакъв расистки глупак. Държим в тази работа развиващият се свят да е на наша страна. Имахме съвсем разумни основания да зададем този въпрос. Не смяташ ли, че нейният отговор издава известна… липса на такт? Вашата доктор Ароуей е малко опърничава. Да погледнем сега Дръмлин.

Дръмлин си беше сложил артистична фльонга на точици, имаше бронзов загар и изглеждаше в идеална форма.

— Да, знам, че всички ние имаме емоции — говореше той. — Но нека си дадем сметка какво точно представляват емоциите. Те представляват мотивация за поведение на приспособяване, наследена от времена, когато сме били прекалено глупави, за да схващаме нещата. Но аз мога да преценя, че ако глутница хиени се нахвърлят срещу мен с оголени зъби, предстои беда. Не са ми нужни няколкото кубически сантиметра адреналин, за да ми помогнат да схвана ситуацията. Дори смятам, че може да се окажа полезен с генетичния си принос за следващото поколение. При това не ми е нужен тестостерон в кръвта, за да го постигна. Вие допускате ли, че едно извънземно същество, далеч по-напреднало от нае, ще се обременява с емоции? Знам, че има хора, които ме смятат за прекалено хладен, прекалено резервиран. Но ако наистина искате да разберете извънземните, ще изпратите мен. Аз съм по-сходен с тях от всеки друг, с когото разполагате.

— Какъв избор! — възкликна президентът. — Тя е атеист, а той пък вече си въобразява, че е от Вега. Защо трябва непременно да изпращаме учени? Защо не изпратим някой… нормален? Въпросът беше само риторичен — добави тя бързо. — Знам защо трябва да изпратим учени. Посланието се отнася до науката и е написано на езика на науката. Науката е това, което знаем, че можем да обменяме със съществата от Вега. Да, тези основания са разумни, Кен. Зная ги наизуст.

— Тя не е атеист. Тя е агностик. Умът й е широко отворен. Не е в плен на някаква догма. Интелигентна е, упорита е и е отдадена на професията си. Обхватът на познанията й е широк. Д-р Ароуей просто е най-подходящата за нас личност при тези обстоятелства.

— Кен, доволна съм от всеотдайността, с която се мъчиш да обхванеш всички сложни страни на проекта. Но тук имаме много поводи за опасения. Не мисли, че не знам колко души трябваше горчиво да преглъщат възраженията си. Поне половината от тези, с които съм говорила, смятаха, че изобщо не е наша работа да се захващаме със строителството на това нещо. Но след като няма връщане назад, трябва да изпратим абсолютно сигурен човек. Ароуей може да е всичко това, което твърдиш, че е, но тя не е сигурна. Усещам, че ще има голяма жега откъм Хълма, от страна на тия, за които Земята е центъра, от собствения ми Национален комитет, от църквите. Предполагам, че е впечатлила Палмър Джос на онази среща в Калифорния, но успя да разгневи Джо Ранкин. Той ми се обади вчера и ми каза: „Госпожо президент — не можа да скрие отвращението си, като произнасяше «госпожо». — Госпожо президент — вика, — тази Машина отива право при Господа или при Дявола. Който и да е, по-добре изпратете някой верен на Бога християнин“. Опита се да използва връзките си с Палмър Джос, за да ме притисне, за Бога. Но не мисля, че напира да отиде сам. Дръмлин ще бъде много по-приемлив за такива като Ранкин, отколкото Ароуей.

Разбирам, че Дръмлин е студен като риба. Но той е благонадежден, патриотичен, стабилен. Научната му репутация е безупречна. Не, трябва да бъде Дръмлин. Най-доброто, което мога да предложа, е да я оставим в резерв.

— Мога ли да й го кажа?

— Не можем да го съобщим на Ароуей преди Дръмлин, нали? Ще я уведомя веднага, след като вземем окончателно решение и сме уведомили Дръмлин… О, я се усмихни, Кен. Нима не искаш тя да си остане на Земята?

* * *

Бяха минали шест часа, когато Ели приключи с доклада си пред „Екип Тигър“ на Държавния департамент, който сдържаше действията на американските парламентьори в Париж. Дер Хеер й беше обещал да й се обади веднага, щом приключи заседанието на комисията по подбора на екипажа. Той държеше да чуе от него дали е избрана, а не от някой друг. Не се бе държала особено почтително с изпитващите я и по тази причина можеше да загуби пред останалите дванадесетина кандидати. Знаеше го. Въпреки това се надяваше, че все още има шансове.

В хотела я очакваше съобщение — не върху розовия формуляр „Докато ви нямаше“, попълнен от дежурния оператор, а запечатано в плик, без марка, ръчно донесено писмо. Гласеше: „Ще се срещнем в Националния музей за наука и технология, довечера в 20:00. Палмър Джос“.

Никакво „Здравейте“, никакъв дневен ред и никакво „искрено ваш“. Това му се вика „човек на вярата“. Бе адресирано до хотелската стая и липсваше адрес на приносителя. Сигурно беше наминал този следобед, знаейки, както предполагаше, от самия държавен секретар, че Ели е в града и е очаквал да я намери. Денят беше изтощителен и тя се притесни, че ще й се наложи да похаби още време, вместо да продължи да сглобява съдържанието на Посланието. Въпреки че изпитваше известна неохота, взе си душ, преоблече се, купи си плик с кашу и след четиридесет и пет минути се озова в таксито.

До затварянето оставаше около час и музеят беше полупразен. Във всеки ъгъл на просторното преддверие бе изложена някаква огромна, мрачна машинария. Тук човек можеше да види гордостта на обущарската, тесктилната и каменовъглената промишлености на XIX в. Парно калиопе^[3] свиреше лека пиеса — първоначално написана за духов инструмент, както прецени Ели — на група туристи от западна Африка. Джос не се мяркаше никъде. Тя потисна импулса си да се завърти и да си отиде.

Ако трябва да се срещнеш с Палмър Джос в този музей, размисли Ели, а единственото нещо, за което си разговаряла с него, е религията и Посланието, къде би го срещнала? Беше като проблема с избора на честота в програмата SETI: още не си получил послание от напреднала цивилизация, а трябва да решиш на коя честота тези същества — за които не знаеш буквално нищо, дори дали съществуват — са решили да излъчват. Това трябва да включва някакво знание, достъпно и за теб, и за тях. Ти и те със сигурност знаете кой е най-разпространеният атом във вселената и единствената радиочестота, на която този атом поглъща и излъчва енергия.

Според тази логика в ранните издирвания на SETI беше включена вълната на неутралния атом на въглерода, с честота 1420 мегахерца. Кой може да е еквивалентът в този случай? Телефонът на Алегзандър Греъм Бел? Телеграфът? На Маркони… ама разбира се.

— В този музей имате ли махало на Фуко? — попита тя пазача.

Звукът на токчетата й отекна по мраморния под, когато се приближи към ротондата. Джос се бе облегнал на парапета, загледан в мозаичните плочки, които изобразяваха четирите основни посоки. Имаше малки изправени маркери за часовете, някои още стоящи, други вече съборени от топуза на махалото през изминалите часове. Около седем часа някой беше спрял люшкането му и сега то стоеше неподвижно. Двамата бяха съвсем сами. Той бе чул приближаването й преди минута, но все още не бе казал нищо.

— Да не би да сте решил, че една молитва може да спре едно махало? — усмихна се Ели.

— Това би било злоупотреба с вярата — отвърна той.

— Не разбирам защо. Така бихте привлекли много хора към вярата си. За Бог би трябвало да е прекалено лесно, а ако си спомням добре, вие си говорите с Него доста често… Не е ли така? Наистина ли искате да проверите моята вяра във физиката на хармоничните осцилатори? Добре.

Част от съзнанието й изпита удивление, че Джос е готов да я подложи на такава проверка, но беше решена да мине през нея. Остави ръчната си чанта да се плъзне от рамото й и събу обувките си. Той елегантно прескочи през месинговото перило и й подаде ръка. Почти с пързаляне се спуснаха по облицования с мозайка склон и застанаха до махалото. Топузът беше с матовочерно покритие и Ели се зачуди дали е направено от стомана или олово.

— Ще трябва да ми помогнете — каза му тя.

Обгърна лесно ръцете си около топуза и двамата го издърпаха, така че да застане под голям ъгъл от вертикалната си ос, опрян в лицето й. Джос я наблюдаваше отблизо. Не я попита дали е сигурна, не я предупреди да внимава да не се подхлъзне напред, не й обърна внимание, че може да придаде хоризонтален компонент на скоростта на топуза, щом го пусне. Зад нея имаше около метър или метър и половина равен под, преди да започне да се издига стръмно нагоре и да се превърне в отвесна обиколна стена. Стига да внимава и да не изпадне в паника, работата беше опечена, прецени Ели.

Тя го пусна. Топузът се засили в обратна посока.

Периодът на едно просто махало, припомни си малко замаяно, е 2π по L върху g, където L е дължината на махалото, а g е ускорението, предизвикано от гравитацията. Поради триенето в околния въздух, махалото никога не може да се люшне повече от първоначалната си позиция. Трябва само да не залитам напред.

Някъде при отсрещния парапет топузът на махалото забави скоростта си за миг и спря в мъртва точка. Обръщайки траекторията на полета, си, то се засили по-бързо, отколкото очакваше. Започнала се приближава все по-застрашително към лицето и и размерите му сякаш тревожно нарастваха. Беше огромно и така летеше към нея, че сякаш щеше да я премаже. Тя ахна.

— Трепнах — промълви Ели разочаровано, когато топузът отново се люшна в обратна посока.

— Съвсем, съвсем мъничко.

— Не, аз трепнах.

— Вие вярвате. Вярвате в науката. У вас има съвсем мъничка нишка съмнение.

— Не, не е това. Просто милионите години разум се борят с милиардите години инстинкт. Тъкмо затова вашата работа е толкова по-лесна от моята.

— В този случай работата ни е една и съща. Сега е мой ред — каза той и рязко дръпна махалото в най-високата точка на траекторията му.

— Но ние не проверяваме вашата вяра в съхранението на енергията.

Джос се засмя и се опита да закрепи здраво стъпалата си в хлъзгавия мраморен под.

— Ей, какво правите там долу? — извика някой зад тях. — Вие двамата, да не сте се побъркали?

Един от музейните пазачи, тръгнал да провери дали всички посетители са напуснали преди да затворят, се бе натъкнал на невероятната гледка: един мъж, една жена, яма и махало, в иначе вече обезлюдения отсек на сводестата зала.

— Всичко е наред — отвърна Джос весело. — Просто проверяваме вярата си.

— Не можете да го правите тук — отвърна пазачът. — Това е музей.

Със смях, Джос и Ели оставиха топуза в сравнително неподвижно положение и се изкатериха по хлъзгавите стени.

— Би трябвало да е позволено според Първата поправка^[4] — каза тя.

— Или според Първата Божия заповед — отвърна той.

Ели се обу, преметна чантата през рамо и с вдигната глава напусна ротондата, с Джос и пазача. Без да се идентифицират и без да ги познае, успяха да го убедят да не ги предава на полицията. Но бяха ескортирани до изхода на музея от стройна фаланга униформени пазачи, обезпокоени, че на Ели и Джос можеше да им хрумне примерно да се промъкнат до парното калиопе, в търсене на своя неуловим Бог.

* * *

Улицата беше пуста. Крачеха мълчаливо по алеята. Нощта бе ясна и Ели различи Лира на хоризонта.

— Ето я там, ярката. Това е Вега — посочи тя.

Джос се втренчи продължително в нощното небе.

— Това дешифриране беше гениално постижение — промълви най-сетне проповедникът.

— Ами, глупости. Съвсем тривиално. Оказа се най-лесното послание, което една напреднала цивилизация би могла да измисли. Щеше да бъде истински позор, ако не бяхме го разчели.

— Вие не обичате много комплиментите, забелязах го. Все пак това е едно от онези открития, които променят бъдещето. Поне собствените ни представи за бъдещето. Като огъня, писмеността или земеделието. Или като Благовещението.

Той отново се загледа към Вега.

— Ако получите място в тази Машина, ако успеете с нея да стигнете до нейния Изпращач, какво смятате, че ще видите там?

— Еволюцията е стохастичен процес. Просто съществуват прекалено много възможности човек да направи разумни предсказания как би изглеждал животът на друго място. Ако бяхте видял Земята преди възникването на живота, щяхте ли да предскажете скакалеца или жирафа?

— Знам отговора на този въпрос. Предполагам смятате, че просто си го съчиняваме, че го четем в някаква си там книга или че ни осенява до време на молитва и причастие. Но не е така. Аз разполагам със сигурно, позитивно познание, от собствен опит. Не мога да се изразя по-ясно от това. Видял съм Бога лице в лице.

В неговата убеденост не се долавяше и сянка на съмнение.

— Разкажете ми.

Джос го направи.

* * *

— Добре — промълви Ели най-сетне. — Бил сте в клинична смърт, после сте оживял и си спомняте как се издигате сред мрака към някаква ярка светлина. Видял сте излъчване с човешки очертания, което сте взел за Бог. Но в този опит няма нищо, което да подсказва, че това излъчване е създало вселената или е наложило моралния закон. Опитът си е опит. Вие безспорно сте бил дълбоко развълнуван от него. Ала има и други възможни обяснения.

— Например?

— Например, като при раждането. При раждането човек сякаш преминава през дълъг, тъмен тунел, за да излезе на ярката светлина. Да не забравяме колко ярка е тя — бебето е прекарало девет месеца в пълен мрак. Раждането е първият му сблъсък със светлината. Представете си какво удивление и благоговение бихте изпитал при първия си контакт с цвят, със светлина и сенки или с човешко лице — което може би сте предпрограмиран да разпознаете. Може би, когато човек почти умре, неговият личен километраж за миг се връща на нулата. Разберете ме, не държа на това обяснение. То е само едно от многото възможни. Просто намеквам, че може би не сте изтълкувал вярно преживяното.

— Вие не сте видяла това, което аз видях.

Той отново погледна към студената, примигваща, бледосиня светлинка на Вега и се обърна към Ели.

— Не сте ли се чувствала някога… изгубена сред вашата вселена? Откъде човек знае какво да прави, как да се държи, ако няма Бог? Просто изпълняваш закона, иначе те арестуват, така ли?

— Вашата тревога не е в това, че сте се загубил, Палмър. Вас ви тревожи, че не сте в центъра, че не сте причината за създаването на вселената. В моята вселена има много ред. Гравитация, електромагнетизъм, квантова механика, свръхунификация, всичко това включва закони. Що се отнася до поведението, толкова ли не можем да допуснем, че то просто е продиктувано от собствения ни интерес — като вид?

— Сигурен съм, че това е един добросърдечен и благороден възглед за света и аз съм последният, който би отрекъл, че в човешкото сърце има добрина. Но колко жестокост е имало само, преди да се появи любовта към Бога!

— И още колко жестокост, когато се е появила? Савонарола и Торкемада са обичали Бог или поне така са твърдяли. Вашата религия приема, че хората са като деца и имат нужда от плашило, за да се държат прилично. Вие искате хората да вярват в Бог, за да се подчиняват на закона. Това е единственото средство, което ви идва наум: строга мирска полиция и заплахата с наказание от страна на всевиждащия Бог за това, което полицията не забележи. Твърде евтино продавате човешките същества.

Палмър, вие смятате, че ако аз не съм изпитала онова, което вие сте преживял, то не бих могла да обхвана величието на вашия Бог. Но е точно обратното. Слушам ви и си мисля, неговият бог е твърде дребен! Една нищожна планета, само няколко хиляди години — едва ли си струва вниманието на някое дребно божество, да не говорим за Създателя на вселената.

— Бъркате ме с друг проповедник. Онзи музей беше територията на брат Ранкин. Аз съм готов да приема вселена на милиарди години. Просто твърдя, че учените все още не са го доказали.

— А аз твърдя, че не сте разбрал доказателствата. С какво помага на хората конвенционалната мъдрост, след като религиозните „истини“ са една лъжа? Когато наистина повярвате, че хората могат да бъдат възрастни, проповедта ви ще стане друга.

Двамата помълчаха и само стъпките им отекваха в тишината.

— Извинете, че бях прекалено рязка — каза Ели. — Случва ми се понякога.

— Давам ви честната си дума, доктор Ароуей, внимателно ще обмисля всичко, което ми казахте тази вечер. Повдигнахте няколко въпроса, на които би трябвало да намеря отговор. Но в същия дух, позволете да ви задам няколко въпроса. Може ли?

Тя кимна и Палмър продължи:

— Помислете как се чувства самото съзнание, как се чувства в този момент. Дали то се чувства като милиарди малки атоми, въртящи се на мястото си? А отвъд биологичните механизми, как според науката едно дете научава какво е любов? Тук има…

Пейджърът й сигнализира. Сигурно беше Кен с вестта, която тя очакваше. Ако е така, значи заседанието му бе продължило много дълго. Е, може би новината беше добра. Ели погледна буквите и цифрите, изписани върху течния кристал: телефона на Кен. Наблизо нямаше улични телефони, но след няколко минути успяха да спрат такси.

— Съжалявам, че се налага да ви оставя така изведнъж — извини се тя. — Разговорът ми беше много приятен и ще помисля сериозно над вашите въпроси. Искахте ли да ми зададете още?

— Да. Кое в рецептите на науката предпазва учения да върши зло?