Робърт Хайнлайн
Луната е наставница сурова (5)

5

Трябва да сме спали като пънове, защото следващото нещо, което помня, е звукът на телефона, а сигналът ми мигаше. Изкомандвах на лампите да светнат, тръгнах да се надигам, открих тежест на дясната си ръка, освободих се внимателно, прехвърлих се през нея и отговорих.

Майк каза:

— Добро утро, Ман. В момента професор Де ла Пас се обажда на твоя домашен номер.

— Можеш ли да го съединиш тук? Като „Шерлок“?

— Няма проблеми, Ман.

— Не прекъсвай обаждането му. Дай го насам, щом изключи. Къде е той?

— Обществен телефон в пивница, наречена „Жената на ледокопача“, под…

— Знам я. Майк, като ме включиш, би ли останал в мрежата? Искам да наблюдаваш.

— Ще го направя.

— Можеш ли да прецениш дали някой слухти? Усещаш ли дишане?

— От липса на резонанс в гласа му заключавам, че говори под покривало. Но стигам до извода, че в пивница би следвало да присъстват и други хора. Желаеш ли да чуеш, Ман?

— Да, включи ме. И ако дигне покривалото, кажи ми. Умно приятелче си ми ти, Майк.

— Благодаря, Ман.

Компютърът ме прикачи. Разпознах Мами, която обясняваше:

— … енно ще му предам, професоре. Колко жалко, че Мануел не си е у дома. Не бихте ли ми дали номер? Той много иска да отговори на обаждането ви и подчерта, че трябва да получа номер от вас.

— Ужасно съжалявам, скъпа госпожо, обаче тръгвам оттук веднага. Ще се питам да звънна отново точно в девет, стига да мога.

— Чудесно, професоре.

В гласа на Мами се долавяше гукане, което пази за харесваните от нея мъже, при условие че не са й съпрузи. Е, понякога и ние ги чуваме. След миг Майк ми каза:

— Сега!

И аз заговорих:

— Здрасти, Проф! Разбрах, че си ме търсил. Мани се обажда.

Той хлъцна:

— Бих се заклел, че съм изключил този телефон. Ами да, изключил съм го, сигурно е повреден. Мануел, толкова ми е драго да чуя гласа ти, мило момче. Току-що ли се прибираш?

— Не съм вкъщи.

— Но… но би трябвало да си. Аз не…

— Проф, нямаме време за подробности. Някой може ли да те подслушва?

— Не ми се вярва. Използвам покривалото.

— Щеше ми се да те виждам. Проф, кога ми е рожденият ден?

Той помълча. После отвърна:

— Аха, мисля, че разбирам. Четиринадесети юли.

— Убедих се. О’кей, хайде да поговорим делово.

— Мануел, ти наистина ли не се обаждаш от дома си? Къде си?

— Нека засега пропуснем това. Питал си жена ми за една особа. Без имена. Проф, защо искаш да я намериш?

— За да я предупредя. Не бива да се връща в своя град. Ще я арестуват.

— Така ли? Според тебе защо?

— Мило момче! Всеки, бил на онова събрание, е изложен на сериозна опасност. Ти също. Толкоз се зарадвах въпреки объркването ми, когато чух, че не си се прибрал. Засега не трябва да се връщащ. Ако можеш да останеш в някое сигурно място, най-добре си дай малко почивка. Знаеш, макар да напусна припряно, че снощи имаше насилие.

Знаех! Убийството на надзирателски телохранители явно противоречеше на управленските разпоредби — поне ако аз бях Надзирател, щеше да ми докривее.

— Благодаря, ще внимавам. И срещна ли онази особа, ще й кажа.

— Нямаш ли представа къде да я намериш? Видели са те да излизаш с нея и толкова се надявах да знаеш.

— Проф, откъде такъв интерес? Снощи не ми се стори, че си на нейна страна.

— Не, не, Мануел! Тя е мой другар. Не казвам товарищ, защото го разбирам не само като вежливост, а в по-стария смисъл на думата. Тя наистина ми е другар. Различаваме се единствено във вижданията си за тактиката. Не в целите и не в онова, на което сме предани.

— Ясно. Добре, смятай, че съобщението е предадено. Лицето ще го получи.

— О, чудесно! Не задавам въпроси… но действително се надявам, много силно се надявам да измислиш как да я опазиш, докато премине бурята.

Поразмърдах си мозъка:

— Чакай малко, Проф. Не прекъсвай.

Както приказвах по телефона, Уайо се запъти към банята, вероятно за да не слуша, такава си беше.

Чукнах на вратата:

— Уайоминг?

— Ей сега излизам.

— Нуждая се от съвет.

Тя отговори:

— Да, Мани?

— Как пасва професор Де ла Пас на вашата организация? Имате ли му доверие? Ти вярваш ли му?

Госпожата се замисли, преди да отговори:

— Предполагаше се, че за всекиго от хората на събранието е гарантирано. Ала не го познавам лично.

— Хммм. Никакви чувства?

— Хареса ми, въпреки че спореше с мен. А ти знаеш ли нещо за него?

— О, да, близки сме от двайсетина години. Аз му вярвам. Но не мога и от твое име да му окажа доверие. Загазила си — това е твоята бутилка кислород, не моята.

Тя си усмихна топло:

— Мани, щом го препоръчваш, значи и аз се присъединявам твърдо.

Върнах се при телефона.

— Професоре, хитрец ли си?

Чу се хихикане:

— Точно така е, Мануел.

— Знаеш ли дупката грандхотел „Рафълз“? Стая L, две стълби под фоайето. Можеш ли да припълзиш насам, без да оставяш следи, и какво предпочиташ за закуска?

Пак се захили:

— Мануел, понякога ученикът дарява учителя си с чувство, че не си е прахосал годините с него. Сещам се къде е, ще дойда тихичко, не съм навлязъл във великите пости и ям всичко, което не мога да трупна на задничето.

Уайоминг Нот беше започнала да оправя леглата. Отидох да й помогна.

— Госпожо, какво искаш за закуска?

— Чай и препечена филийка. Би било прекрасно да има и сок.

— Това не стига.

— Ами… плюс варено яйце. Но аз плащам менюто.

— Две варени яйца, филийка с масло и конфитюр, сок. Ще хвърляме.

— С мои. Аз съм измамник.

Застанах пред асансьорчето, поисках екран и видях нещо, наречено „ВЕСЕЛ МАХМУРЛУК! ВСИЧКИ ПОРЦИИ УВЕЛИЧЕНИ: доматен сок, бъркани яйца, шунка на скара, пържени картофи, царевични сладка с мед, печени филийки, масло, мляко, чай или кафе — 4,50 хонконгски долара за двама.“ Поръчах този комплект, понеже нямах желание да известявам всички, че ще присъства и трети човек.

Бяхме чистички и лъскави, стаята подредена и нагласена за закуска, а Уайо се преоблече от черните дрехи в червената рокля („Защото ще си имаме гост“), когато асансьорчето дрънна с храната. С преобличането си подхвърляхме лафове. Тя застана в няколко пози, усмихна се и каза:

— Мани, толкова съм доволна от тази рокля. Как позна, че ще ми отива?

— Гений съм.

— Мисля, че си. Колко струва? Трябва да ти я платя.

— Разпродажба с намаление, подаряваха ги за петдесет управленски цента.

Навъси се и тупна с крак. Беше боса, не се чу никакъв звук, но подскочи половин метър.

— Щастливо кацане! — пожелах й, докато тя напипваше опора като някой новак.

— Мануел О’Кели, не си въобразявай, че ще приема скъпи дрехи от мъж, с когото дори не се въргалям!

— Лесно е да се поправи.

— Развратник! Ще кажа на жените ти!

— Ами кажи им. Мами и без това си мисли най-лошото за мен.

Отидох при асансьорчето и започнах да разтоварвам съдовете. Вратата бръмна. Включих на „ушички без очички“.

— Кой идва?

— Съобщение за господин Смит — отговори дрезгав глас. — За господин Бърнард О. Смит.

Дръпнах резетата и пуснах професор Бернардо де ла Пас вътре. Имаше вид на изваден от боклука — мръсни дрехи, а и самият той не беше чист, косата разрошена, парализиран от едната страна, с разкривени пръсти на ръката и перде на едното око. Въобще идеална картинка на дъртите нещастници, които спяха по Дънната алея и крънкаха къркане и мариновани яйца из евтините пивници. От устата му се точеха лиги.

Щом затворих вратата, той се изправи, чертите му станаха нормални, скръсти ръце на гърдите, огледа Уайо от горе до долу и обратно, пое въздух като някой борец и подсвирна:

— Още по-прелестна, отколкото я запомних!

Тя се усмихна въпреки беса си:

— Благодаря, професоре. Но не си правете труда. Тук сме само другари.

— Сеньорита^[1], в деня, когато позволя на политическите задачи да ми попречат да се възхищавам от красотата, веднага ще напусна сцената. Е, много сте грациозна.

Откъсна очи от нея и внимателно разгледа стаята. Казах му:

— Проф, стига си търсил улики, стар мръсник такъв. Снощи имаше единствено политика, нищо освен политика.

— Не е вярно! — запали се Уайо. — Борих се часове наред! Обаче той беше прекалено силен за мен. Професоре, какво е партийното наказание при подобни случаи в Луна Сити?

Де ла Пас цъкна с уста и завъртя сляпото си око:

— Мануел, изненадан съм. Скъпа моя, това е сериозен инцидент, обикновено елиминираме виновните. Но ще трябва да се разследва. Доброволно ли дойдохте тук?

— Той ме напи.

— Нави, мила госпожице. Нека не разваляме езика. Имате ли видими синини?

Казах им:

— Яйцата ще изстинат. Не можете ли да ме елиминирате след закуска?

— Превъзходно предложение — кимна Проф. — Мануел, би ли отделил на стария си учител литър вода, за да придобие по-представителен вид?

— Ей там е всичко необходимо. Не прекалявай или ще ти се случи онова, което станало с най-малкото прасенце.

— Благодаря ви, сър.

Оттегли се. До нас стигаха звуци от търкане и плискане. Уайо и аз подредихме масата.

— Отгоре на всичко — рекох — „Борила се цяла нощ“!

— Заслужаваше си го, защото ме обиди.

— Как?

— Понеже въобще не се сети да ме обидиш. След като ме нави да дойда тук.

— Хммм. Ще кажа на Майк да подложи това на анализ.

— Мишел би ме разбрала. Мани, мога ли да си променя намеренията и да получа мъничко парченце от тази шунка?

— Половината е за тебе, Проф е почти пълен вегетарианец.

Той излезе и макар да не ни се представи в най-елегантния си вид, беше спретнат и чист, със сресана коса, отново с трапчинки и весели искрици в окото — фалшивото перде го нямаше.

— Проф, как го правиш?

— С много практика, Мануел. В тоя бизнес съм значително по-дълго от вас, младежите. Само веднъж, преди доста години в Лима, тръгнах да се поразходя, без да се погрижа за себе си… и ме депортираха. Каква прекрасна маса!

— Ела до мен, Проф — покани го Уайо. — Не ща да седя до него. Изнасилвач такъв.

— Вижте сега, нека първо хапнем, а после ще ме елиминирате. Професоре, напълни си чинията и ми кажи какво стана снощи.

— Мога ли да предложа промяна в програмата? Мануел, животът на конспиратора не е лесен и още преди да си бил роден, аз разбрах, че не бива да смесваш утоляването на апетита и политиката. Това смущава стомашните ензими и води до язви — професионалното заболяване на нелегалните. Я! Тази риба ухае чудно.

— Риба ли?

— Ей тази розова сьомга — ухили се гостът с пръст, забит в шунката.

След доста време, прекарано приятно, стигнахме до кафето и чая. Проф се отпусна назад върху стола си, въздъхна и каза:

— Большое спасибо, госпожа и господин. Grand mersi, беше възхитително. Не знам дали друг път съм изпитвал по-силно умиротворение. А, да! Снощи… не видях много от събитията, защото тъкмо когато вие напуснахте по най-достоен начин, аз реших да оцелея, за да продължа борбата и на следващия ден. Просто се изнизах, скачайки зад завесите с дълъг плонж. Щом си позволих да надникна, купонът бе свършил, повечето си бяха отишли и всички жълтодрешковци бяха мъртви.

(Бележка: длъжен съм да внеса поправка в този разказ. По-късно научих още подробности за станалото. Когато започна бъркотията и аз се опитвах да избутам Уайо през вратата, Проф измъкнал отнякъде пистолет и със стрелба над главите пречукал тримата телохранители на главния вход отзад, включително оня с мегафона. Как бе качил на кораба на Скалата оръжие, а и как го бе взел след това, не знам. Но пукотевицата на професора заедно с работата на Дребосъка обърнала нещата. Никой жълтодрешковец не успял да се измъкне жив. Няколко души били обгорени, имало четирима убити, ала ножовете, юмруците и подметките свършили операцията за секунди.)

— Може би трябваше да кажа „всички освен един“ — продължи Проф. — Двама от копоите до вратата, през която напуснахте, бяха мирясали благодарение на нашия храбър другар Дребосъка Мкрум… За съжаление ще добавя, че Дребосъка лежеше върху тях и умираше…

— Знаем.

— Така значи. Dulce et decorum^[2]. Ех, единият копой беше с доста повредено лице, но още мърдаше. Направих на шията му онуй, което в професионалните кръгове е познато като „истанбулско завъртане“, и го пратих при приятелите му. По това време повечето оцелели си бяха тръгнали. Бяхме само аз, председателят на събранието Фин Нилсен и една другарка, известна като Мамчето, така я наричат съпрузите й. Посъветвах се с Нилсен и залостихме всички врати. Остана ни почистването. Знаете ли какво има зад сцената?

— Аз не знам — казах.

Уайо поклати глава.

— Има кухня и килер, използват ги при банкети. Подозирам, че Мамчето и нейната фамилия държат месарски магазин, защото се отърваха от телата (щом аз и Фин ги отнасяхме отзад) толкова бързо, колкото е нужно, за да ги насекат и хвърлят в градската клоака. От тази гледка ми прилоша, тъй че си уплътнявах времето, търкайки пода на залата. Най-трудно беше с дрехите, особено с ония полувоенни униформи.

— А какво направихте с лазерните пушки?

Проф ме изгледа невинно:

— Пушки ли? Олеле, трябва да са се изпарили някъде. Запазихме всички лични вещи от дрехите на нашите покойни другари — за роднините, за разпознаване, за спомен. Накрая подредихме бардака. Подобна работа не би заблудила Интерпол, но поне нищо не подсказваше да е имало злощастни събития. Обсъдихме положението, споразумяхме се, че не е добре веднага да се показваме, и излязохме поотделно. Аз използвах херметичната врата над сцената, която води към шесто равнище. Впоследствие се опитвах да се свържа с тебе, Мануел, безпокоях се дали сте в безопасност — ти и тази очарователна дама. — Гостът се поклони на Уайо. — С това свършва и разказът. Прекарах нощта по тихи местенца.

— Проф — рекох, — ония копои бяха новаци, още се учеха да ходят. Иначе нямаше да победим.

— Може и така да е — съгласи се Де ла Пас. — Ех, дори и да не бяха, резултатът щеше да е същият.

— Хайде де! Че нали имаха оръжие?

— Младежо, виждал ли си някога куче боксер? Не ми се вярва, на Скалата няма толкова едри кучета. Боксерът се е получил от старателна селекционерска работа. Мил и умен е, ала мигновено се превръща в убиец, ако обстоятелствата го изискват. Тук обаче се е появило още по-любопитно същество. Не познавам други места с такива високи стандарти на вежливост и загриженост за ближния, както е на Луната. В сравнение с нас земните градове — а аз съм посещавал повечето от големите — са истинско варварство. Въпреки това лунатикът е смъртоносен като боксер. Мануел, деветима телохранители, колкото и да бяха въоръжени, няма никакъв шанс срещу тази глутница. Нашият шеф си беше направил криво сметките.

— Хм, Проф, поглеждал ли си днешната преса? Или видеото?

— Второто — да.

— Нямаше нищо в късните новини снощи.

— Нито в сутрешните.

— Странно — казах.

— Какво пък му е странното? — попита Уайоминг. — Ние не бихме се раздрънкали, а имаме и свои хора на ключови постове във всеки вестник на Луната.

Професорът поклати глава:

— Не, мила моя. Не е толкова просто. Цензура. Знаеш ли как се подготвят броевете на нашите вестници?

— Не ми е много ясно. Правят ги машини.

— Ето какво иска да ти обясни Проф — започнах. — Новините се набират в редакциите. Оттам нататък следва платена услуга, ръководена от главен компютър в Управленския комплекс — надявах се Уайо да забележи, че казах „главен компютър“, а не „Майк“, — който получава копия по телефонната мрежа. Всичко това потъва в съответната секция. Тя го изчита, съставя броя и печата вестниците на няколко места. Новиленското издание на „Дневен лунатик“ се върти там с промени в рекламите и тамошните историйки, като машината прехвърля нещата на местен жаргон, не е нужно да й указваш как се прави. Проф загатна, че при работата в комплекса може да се набърка Надзирателят. Същото важи за всички информационни мрежи от и към Луната — те минават през компютърната зала.

— Въпросът е там — подхвана Де ла Пас, — че Надзирателят би могъл да махне случката. Дали го е сторил, не е съществено. Или пък — поправи ме, Мануел, нали знаеш, че машинариите са ми малко мътни — би могъл да вмъкне материал, независимо колко наши другари са през това време в редакциите.

— Няма проблем — съгласих се. — В Комплекса са способни да добавят, да отрежат или да сменят всичко.

— И тук, сеньорита, е слабостта на любимата ни кауза. Комуникациите. Онези бандюги не бяха важни, но жизненоважно е, че Надзирателят (а не ние!) преценява дали случката да бъде разгласена. За революционера комуникациите са sine qua non^[3].

Уайо завъртя глава към мен и направо виждах как й щракат клетките в мозъка. Затова промених темата:

— Проф, защо сте решили да се отървете от труповете? Не стига, че е било гадно занимание, ами и опасно. Не знам колко телохранители има Надзирателят, но все някой от тях би могъл да си пъхне носа, докато сте се бъхтали.

— Повярвай ми, момче, от това също се бояхме. И макар да бях почти безполезен, аз дадох идеята и се наложи да убеждавам останалите. Е, поначало тази идея не е моя, припомних си минали неща — един исторически принцип.

— Какъв принцип?

— Терор! Човек може да се изправи срещу позната опасност. Обаче неизвестното го плаши. Отървахме се от тия типове заедно със зъбите и ноктите им, за да вдъхнем ужас у техните приятелчета. И аз нямам представа колко бабаити държи на разположение Надзирателят, ала мога да ти гарантирам, че днес не са чак такива храбреци. Другите бяха тръгнали с лесна задача. Никой и нищо не се върна.

Уайо потръпна:

— Аз също се плаша. О, те ще си помислят дали пак да нахълтат в някой зайчарник. Но, професоре, казваш, че не знаеш колко телохранители има Чвора Морт. Организацията знае. Двадесет и седем. Щом деветима са били убити, остават му само осемнадесет. Може би е време за един putch^[4]. Не е ли така?

— Не е — отговорих.

— Защо да не е, Мани? Никога няма да бъдат по-слаби от сега.

— Не са достатъчно слаби. Убихме девет, защото бяха тъпи да дойдат при нас. Обаче ако Надзирателят си стои вкъщи с копои наоколо… Снощи ми писна от дрънканиците за „рамо до рамо“. — Обърнах се към Проф: — Но пък ми е интересен фактът, стига да е вярно, че нашият Надзирател вече има само осемнадесет от тях. Ти каза, че Уайо не бивало да си ходи в Хонконг, а аз — у дома. Ала щом са му останали наистина шепа пазванти, чудя се каква е опасността? По-късно, когато получи подкрепления… но днес? Ами че Л-Сити разполага с четири главни изхода и множество малки. Колко ще успеят да опазят? Какво пречи на Уайо да иде на Западната станция, да си вземе скафандъра и да се върне вкъщи?

— Би могла — съгласи се Проф.

— Според мен се налага — заключи дамата. — Не мога вечно да стоя тук. Ако трябва да се крия, по-добре ще се оправя в Хонконг, където познавам хората.

— Може и да се измъкнеш, мила, обаче много се съмнявам. Снощи на Западната имаше двама жълтодрешковци, видях ги. Сега може би не са там. Нека приемем, че не са. Отиваш на станцията, да речем, с променена външност. Прибираш си скафандъра и се качваш на капсула до Белутихачи. Щом излезеш да хванеш буса до Ендсвил, те арестуват. Комуникации. Не е нужно да слагат жълтодрешковец на пост, достатъчно е друг да те забележи. Едно обаждане по телефона — и готово.

— Но нали се разбрахме, че съм дегизирана?

— Ръста си не можеш да скриеш, а скафандърът ти ще бъде под наблюдение. Някой, когото не подозират във връзки с Надзирателя, ще доложи. Най-вероятно някой от другарите. — Проф си показа трапчинките. — Неприятното при конспирациите е, че винаги загниват отвътре. Когато хората станат четирима, шансът да се пръкне шпионин сред тях е едно към едно.

Уайо промълви намусено:

— Както го казваш, звучи безнадеждно.

— Въобще не е така, скъпа. Може би имаме шанс едно към хиляда.

— Не мога да повярвам. И не вярвам! Ами че през годините, откакто аз съм вътре, набираме членове със стотици! Създали сме ядра във всички големи градове. Хората са с нас.

Проф тръсна глава:

— С всеки нов член е нараствала вероятността да ви предадат. Мила госпожице Уайоминг, революциите не се печелят, като включвате в тях масите. Това е наука, която само малцина са компетентни да прилагат. Успехът зависи от изрядната спойка и от комуникациите преди всичко. После, в подходящия исторически момент, нанасяме удара. При правилна организация и в точно избран момент се получава безкръвен преврат. Направете го грубо или предварително и резултатът ще бъде гражданска война, насилие на тълпите, чистки, терор. Надявам се да ми простиш, но ще кажа, че досега сте действали непохватно.

Уайо изглеждаше объркана:

— Какво според тебе означава правилна организация?

— Функционална. Как се проектира електромотор? Ще го скачиш ли с вана само защото тя ти е била подръка? Ще ти помогнат ли някой букет или куп камъни? Не, ще използваш тъкмо онези елементи, които са му нужни да изпълнява предназначението си, и няма да прахосваш повече време от необходимото. Ще предвидиш и системи за безопасност. Това е то, функционално проектиране. Така е и с революциите. Организацията не бива да бъде по-голяма от разумното — никога не привличайте никого просто защото е пожелал да се включи. Нито пък убеждавайте само заради удоволствието, че още някой споделя възгледите ви. Щом му дойде времето, той наистина ще споделя вашите възгледи… или вие сте избрали погрешно момента. О, ще има и просветителска дейност, но тя трябва да бъде отделена. Агитацията и пропагандата не са част от основната структура.

Професор Де ла Пас помълча и сетне продължи:

— Що се отнася до самата основна структура, революцията започва като конспирация. Следователно началото е скромно, тайно и изградено така, че председателството да нанася минимални вреди — понеже председателство съществува винаги. Едно от решенията е системата от групи и досега нищо по-добро не е измислено. Много е умувано за оптималния размер на групата. Според мен историята доказва, че най-удачна е тричленка, защото ако хората са повече, не могат да се разберат кога да вечерят, камо ли кога да ударят. Мануел, ти принадлежиш към голямо семейство. Гласувате ли кога да вечеряте?

— Божичко, не! Мами преценява.

— Аха — Проф извади бележник от чантичката си и взе да драска по него. — Ето дърво от групи по трима. Ако ще решаваме да превземем Луната, бих започнал именно от нашата компания. Някой ще бъде избран за председател. Няма да гласуваме, понеже изборът ще бъде очевиден, иначе не сме подходящите трима. Ще познаваме следващите девет души, но всяка група ще контактува само с един от нас.

— Прилича ми на компютърна диаграма с троична логика — вметнах аз.

— Нима? На следващото ниво има два начина за връзка. Този товарищ тук познава своя шеф, другите двама от звеното си и на трето ниво — тримата от подчинената му формация. Ех, би могъл да знае хората на своите двамка другари, а може и да не ги знае. Първият метод удвоява сигурността, вторият удвоява скоростта на възстановяването, ако има пробив в сигурността. Да речем, че на тоя човек му липсва информация за групите на колегите… Мануел, колко души ще успее да предаде? Не ми казвай, че няма да го стори, днес вече могат да промият мозъка на всекиго, после ще го спретнат и ще продължат да го използват. Е, колко?

— Шестима — отвърнах. — Шефа си, другите двама и тримата от подчиненото звено.

— Седем — коригира ме Проф, — защото предава и себе си. Което ни оставя за поправяне седем нарушени връзки на три нива, нали?

— Не виждам как ще стане — възрази Уайо. — Ти така ги раздроби, че всичко ще се разпадне.

— Мануел? Упражнение за моя ученик.

— Ами… човечетата надолу трябва да могат някак да пратят съобщение три нива нагоре. Без да знаят на кого, само да знаят къде.

— Съвсем правилно!

— Обаче, Проф — продължих, — има по-добър начин да го нагласим.

— Хайде де! Мануел, твърде много теоретици на революцията са си блъскали главите над този проблем. Оказвам им такова доверие, че бих ти предложил бас: да речем, десет към едно.

— Май се налага да ти прибера паричките. Вземи същите групи и ги подреди в отворена пирамида от тетраедри. Там, където върховете се допират, всяко човече познава един от съседната група — знае как да му прати съобщение, само това му е нужно. Комуникациите не се нарушават никога, защото вървят и встрани, както нагоре и надолу. Нещо като невронна мрежа. Затова можеш да пробиеш дупка и нечий череп, да му извадиш парче от мозъка, но да не му навредиш много на мисленето. Допълнителен капацитет, понеже съобщенията минават по обиколния път. Акълът губи каквото си му развалил, ала продължава да функционира.

— Мануел — със съмнение каза Проф, — би ли ми го нарисувал? Звучи интересно, обаче е в такова противоречие с общоприетото, че ми е необходимо да го видя.

— Ами… по-добре бих се оправил с машинка за стереографики. Е, ще опитам на ръка.

(Който си мисли, че е лесно да нахвърляш скица от сто двайсет и един тетраедъра в отворена пирамида с пет нива, и то достатъчно ясно, за да покажеш връзките — моля да се напъне!)

Най-сетне кимнах:

— Погледнете скицата в основата. Всеки връх на всеки триъгълник е свързан с нула, един или два други триъгълника. Дори едничко допиране стига за комуникационна мрежа с множество дублирани контакти. По краищата, където връзката е нулева, скачаме надясно към следващия ъгъл. Ако спойката е двойна, пак избираме дясната. Хайде сега да си го представим с хора. Вземаме четвърто ниво, Д като „дебелак“. Ето този връх е другарят Дан. Не, нека слезем с едно стъпало, за да покажем три нива на комуникация, които са отстранени — отиваме на Е като „едър“ при другаря Егбърт. Той работи с шефа си Доналд, в групата са още Едуард и Елмър, а отдолу се намират Франк, Фред и Фил. Нашият човек може да прати съобщение на Езра, който е от неговото ниво, ала не влиза в групата му. Не знае името, лицето и адреса на тоя Езра, въобще нищо, но има начин, може би с телефон, да стигне до него спешно.

Направих малка пауза и продължих:

— Сега гледайте как действа системата. Казимир^[5] от трето ниво издава четата, предава Чарли и Кокс в групата си, Бейкър над себе си и Доналд, Дан и Дик в групата по-долу. Това изолира Егбърт, Едуард и Елмър заедно с всички под тях. И тримата съобщават за провала — множествени връзки, необходими във всяка комуникационна система, — но да проследим крясъка за помощ на Егбърт. Езра е под Чарли и също е изолиран. Няма значение, Езра праща двете съобщения по своята спасителна връзка, наречена Едмунд. За нещастие Едмунд е под Кокс, та и той сигнализира настрани чрез Ентрайт: така излиза от изгорялата зона и стига нагоре по Доувър, Чембърс и Бийсуакс до Адам на шефския пост… Адам отговаря надолу по другия склон на пирамидата със странични връзки на ниво Е от Естер към Егбърт и нататък към Езра и Едмунд. Тези две съобщения нагоре и надолу не само минават мигновено, а и с начина на движението си подсказват на шефа точно колко вреди са нанесени и къде. Тъй организацията пак си функционира и веднага започва да се възстановява.

Уайо проследяваше линиите, за да се убеди, че ще проработят — нямаше съмнение, това беше една от „идиотските“ схеми. Покажех ли я на Майк за няколко милисекунди, навярно щеше да направи по-добра, по-сигурна и по-защитена мрежа. Вероятно… не, твърдо — с начини как да се избегне предателството, но и да се ускори пътят на съобщението. Аз обаче не съм компютър.

Проф гледаше безизразно.

— Какъв е проблемът? — попитах го. — Ще стане, от тези неща разбирам.

— Мануел, моето мо… извини ме, сеньор О’Кели… ще оглавиш ли нашата революция?

— Кой аз? Велики Боже, нет! Не съм мъченик на загубени каузи. Само си приказвах за схеми.

— Мани — сериозно произнесе Уайо, — ти си избран. Това вече го решихме.