Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon is a Harsh Mistress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор и коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Дизайн на корицата: Любомир Пенов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2007

ISBN: 978–954–28–0141–2

История

  1. — Добавяне

22

Шокът за фермерите бе отслабен от продължаващото изкупуване на зърно при катапулта. Ала сега на чековете изпъкваше предупреждение, че държавата Свободна Луна не ги гарантира, нито дори може да осигури някой ден изплащането им в управленски долари и т.н., и т.н. Все едно, някои хора оставяха жито, други — не, всички пищяха. Но нямаше какво да правят, товарните конвейери не помръдваха.

Депресията не се усети веднага в останалите сектори на икономиката. Частите за отбрана толкова изтощиха броя на ледокопачите, че продажбата на лед на свободния пазар носеше печалби. Клонът за стомана на „ЛуНоХоКо“ наемаше всеки здрав мъж, когото откриеше, а Волфганг Корсаков подготви хартиените пари — „национални долари“, напечатани така, че да приличат на хонконгските и на теория с привързан към тях курс. Луната разполагаше с изобилие от храна, изобилие от работа и изобилие от деньги. Хората не страдаха; бирата, залозите, жените и бачкането вървяха постарому.

„Националните“, както ги наричаха, бяха инфлационни пари, военни и надути, обезценени с част от процента още в деня на първата емисия под прикритието на разходи по обмяната. Имаше за какво да бъдат похарчени и никога не паднаха до нулата, но се поддаваха на инфлацията и курсът им все повече показваше това. Новото правителство хвърляше средства, които нямаше.

Е, това стана по-късно… Предизвикателството към Земята, Управата и Федерираните нации беше съзнателно злобарско. Корабите на ФН получиха заповед да не се приближават до Луната на по-малко от десет нейни диаметъра и да не влизат в орбита около нея на каквато и да било дистанция под заплахата да бъдат унищожени без предупреждение. (Не споменавахме как, защото не можехме.) Возилата, регистрирани като частни, биха взели разрешение за кацане, ако: а) то е поискано предварително с представяне на балистичния план; б) корабът предаде управлението на лунния контрол (Майк) от разстояние сто хиляди километра, следвайки одобрената траектория; в) екипажът не е въоръжен с изключение най-много на три единици ръчно оръжие у трима от офицерите. Последното се удостоверяваше с проверка след кацането, преди някой да напусне борда и преди резервоарите да бъдат заредени с гориво и/или реактивна маса. Нарушенията водеха до конфискация. Никой не можеше да слиза на Скалата след прилуняването освен хора, свързани със зареждането, разтоварването или обслужването, както и гражданите на онези земни държави, които признаваха Свободната Луна. (Всъщност единствено Чад, а той нямаше кораби. Проф очакваше някои частници да се пререгистрират в търговския флот на тия африканци.)

В манифеста се отбелязваше, че все още намиращите се на Луната земни учени могат да се приберат с всеки полет, спазващ нашите изисквания. Той призоваваше всички земяни, обичащи свободата, да заклеймят причинените ни неправди, също и бъдещите, замислени от Управата срещу нас, после да ни признаят и да се ползват от либерализма на търговията и връзките. Наблягаше се, че в отношенията с Луната не съществуват никакви мита или изкуствени пречки, а правителството смята да продължи тази политика. Приканвахме към неограничена имиграция и изтъквахме, че имаме недостиг на работна ръка: значи всеки гост може веднага да премине на самоиздръжка.

Освен това се хвалехме с храната — консумацията на възрастен стигаше до четири хиляди калории дневно, с високо съдържание на белтъчини и ниски цени, без ограничения. (Стю накара Майк да вмъкне няколко думи за 50-градусовата водка — половин хонконгски долар за литър, с отстъпки при количества на едро, необлагаеми с данък. А това беше по-малко от 10 процента от цената на дребно на по-слабото питие в Северна Америка и Лажуайе знаеше, че ще подейства. Адам, пълен въздържател „по убеждение“, не бе помислил за този трик: едно от редките недоглеждания на компютъра.)

Поканихме Лунната управа да се събере на някое място, отдалечено от селищата на други хора, да речем, в ненапояваната част на Сахара. Там щеше да получи безплатно още един товарач зърно — право надолу със скоростта на изстрелване. Това бе придружено с грубиянска лекция, която поясняваше, че сме решени да направим същото с всеки, който застрашава нашето спокойствие, тъй като разполагаме с голямо количество на входа на катапулта, готово за подобно безцеремонно изпращане.

После зачакахме.

Но свършихме доста работа през това време. Наистина имахме няколко пълни товарача. Опразнихме ги и отново ги заредихме с камъни, променихме насочващите приемопредаватели така, че наземният контрол в Пуна да не ги прихване. Свалихме им спирачните двигатели и оставихме само коригиращите, а пък другите откарахме при новия катапулт, за да преработим съответно и тях. Най-много усилия погълна прехвърлянето на стомана и превръщането й в обшивка за изрязаните от цели скали цилиндри. Металът ни беше болно място.

Два дни след нашия манифест едно „нелегално“ радио започна емисия към Земята. Сигналът бе слаб, честичко заглъхваше и явно предавателят беше скрит, може би в някой кратер, излъчвайки само в определени часове, докато смелите земни учени монтират автоматична система за повторение. Честотата се доближаваше до „Гласа на Свободната Луна“, затова понякога се губеше в гръмките му хвалби.

(Останалите на Скалата земяни нямаха никаква възможност да предават. Който избра да не зареже изследванията си, бе под надзора на стиляги всяка секунда и спеше заключен в казармите.)

Но „нелегалната“ станция успяваше да извести истината долу. Проф бил подследствен за сектантство и се намирал под домашен арест. Аз съм бил екзекутиран за измяна. Лунният Хонконг се отцепил и обявил отделна независимост… вероятно би се поддал на разумни доводи. Безредици в Новилен. Производството на храни било изцяло колективизирано, на черния пазар яйцата вървели по три долара парчето. Формирали се женски батальони, като всяка новобранка се заклевала да убие поне един земянин. Провеждали строева подготовка с фалшиви пушки по коридорите на Л-Сити.

Последното беше почти вярно. Много жени искаха да правят нещо войнствено и създадоха гвардия за защита на дома „Дамите от Хадес[1]“. Ала обучението им бе твърде практично. Хейзъл се цупеше, защото Мами не й позволи да се запише. После й мина и основа „Помощници на стилягите“, съвсем млада гражданска организация, която тренираше след часовете в училище, не използваше оръжия и се съсредоточи в подкрепа на частите, грижещи се за въздуха и налягането. Пуберите също така оказваха и първа помощ — заедно с ръкопашния бой, което Мими може би никога не узна.

 

 

Не знам колко да разказвам. Не мога да изброя всичко, но пък написаното в историческите книги е толкова сбъркано!

Не бях по-добър министър на отбраната, отколкото конгресмен. Не се оправдавам, нямах подготовка ни за едното, ни за другото. В революциите почти всеки е аматьор. Поне наглед Проф единствен разбираше какво прави, ама и за него нещата бяха нови — изобщо не бе участвал в успешна революция, нито пък в правителство, камо ли да го оглави.

Като министър аз не виждах много начини за защита извън вече сторените стъпки, тоест отрядите от стиляги, грижещи се за въздуха, и лазерните стрелци около балистичните радари. Ако ФН решаха да ни бомбардират, не проумявах как ще ги спрем. По цялата Луна нямахме и кьорава ракета прехващач, а това не е джаджа, която сглобявате от случайно събрани дреболии. Бога ми, че ние не можехме да приготвим никакви термоядрени глави.

Но продължавах да бутам някак. Помолих същите инженери сред жълтурковците, които направиха лазерните пушки, да си блъскат мозъците с въпроса, как да прехващаме бомби или ракети. Проблемът е един, само че тези „гости“ падат към вас доста по-бързо.

После обърнах внимание на други неща. Просто се надявах, че ФН никога няма да атакуват зайчарниците. Някои, особено Л-Сити, бяха заровени толкова дълбоко, че вероятно биха устояли и на пряко попадение. Един от кубиците — най-долното равнище в комплекса, където живееше централната част на Майк — бе проектиран да издържи на бомбардировка. Ала Долен Тихо, да речем, представляваше обикновен мехур над естествена пещера (като Стария купол), покривът тук имаше дебелина от някакви си метри. Тръби с гореща вода и от двете страни поддържаха температурата на херметизатора, за да запушва новите пролуки — не бе нужен много голям заряд, който да нацепи това селище.

А няма ограничения за възможната мощност на термоядрена бомба. ФН можеха да направят достатъчно силна, та да сплескат и Л-Сити. На теория липсваха пречки даже за играчка на Страшния съд, която би пръснала Луната като зрял пъпеш, довършвайки работата, започната от случаен астероид край Тихо.

Ако бяха решили да се заемат с подобна гадост, не виждах как да им попреча, затуй не се тормозех.

Вместо това запълвах времето с проблеми, които бих могъл да разплета. Помагах на новия катапулт, опитвах се да измисля по-добри приспособления за прицелване на лазерните сонди около радарите. (Както и да задържа сондьорите. Половината напуснаха, щом цената на леда скочи.) Стараех се да уредя децентрализирано резервно управление на инженерните системи в зайчарниците. Майк се занимаваше с проектите. Сложихме ръка на всеки неспециализиран компютър, който намерихме, плащайки с „национални“, чието мастило едва бе изсъхнало. Прехвърлих работата на Макинтайър, бившия главен инженер на Управата — беше точно за неговите способности, а и аз не можех сам да нанеса всички промени в схемите, дори да исках.

Натоварихме с това най-големия компютърен блок, който водеше счетоводството в Хонконгската банка и контролираше поддържането на града. Разгледах му инструкциите и реших, че за машина, която не говори, е достатъчно интелигентен. Затова попитах Майк дали би го обучил в балистиката? Прокарахме временни връзки, за да запознаем двамата. Нашият умник ми съобщи, че другият ставал за леката работа, дето желаехме да му поверим — резерва на новия катапулт, въпреки че Майк не би пътувал с кораб, насочван от него. Просто подхождал твърде буквално и безкритично. Всъщност бил тъпак.

Е, не исках да ми свири мелодийки или да пуска вицове, а само да изстрелва товари с точност до милисекунда и определена скорост, после да наблюдава тяхното сближаване със Земята и да ги побутва при нужда.

Банката не гореше от желание да го продава. Но имахме свои патриоти в съвета на директорите, обещавахме да им върнем компютъра, щом отмине извънредното положение. Сетне го прехвърлихме на новото място с ролигон — твърде голям беше за подземката и ни отне цялата тъмна половина на лунен месец. Трябваше да приспособим специален въздушен шлюз, за да го измъкнем от Хонконг. Пак го свързах с Майк и той се зае да учи машината на балистика за всеки случай, ако бомбардировките прекъснат контактите му с втория катапулт.

(Сещате ли се с какво банката замени компютъра? С двеста чиновници и още толкова сметала. Сметала ли? Ами телчета с нанизани топчета, най-старият цифров механизъм, измислен тъй далеч в предисторията, че никой не знае откъде е тръгнал. Руснаците, китайците и японците винаги са го използвали, пък и досега се намира в малките магазинчета.)

Желанията ни да усъвършенстваме лазерните сонди в оръжия за космическа защита се оказа по-лесно осъществимо, но хич не бе просто. Трябваше да ги оставим на оригиналните им опори, нямахме време, стомана и шлосери да почваме от нула. Затова се съсредоточихме в приспособленията за по-добро мерене. Помолихме да ни съберат телескопи. Голяма оскъдица — кой каторжник си взима далекогледа в кораба, когато го депортират? А и после какъв е пазарът, та да има доставки? Наблюдателни инструменти и бинокли за скафандри бяха всичко, което получихме, заедно с оптиката, конфискувана в лабораториите на земните учени. Ала успяхме да оборудваме сондите с широкоъгълни прицели за първоначално насочване и фини прицели с голямо увеличение, плюс екрани за проследяване на мишената. Също така прокарахме телефонна връзка, за да им казва Майк накъде да се мерят. На четири сонди монтирахме самосинхронизиращи се двигатели и приятелчето можеше да ги управлява. Тях взехме от „Ричардсън“ — астрономите ги използват в камерите на Бауш и телескопите на Шмит, когато правят звездни карти.

Но основният проблем бяха хората. Не парите, защото постоянно повишавахме заплатите. Разбира се, сондьорите си обичат работата, иначе нямаше да влизат в този занаят. А от дежурствата ден след ден в очакване на тревога, която винаги е поредната тренировка, те пощуряваха. Напускаха. Веднъж през септември вдигнах аларма и открих само седем сонди с хора край тях.

Вечерта поговорих с Уайо и Сидрис за това. На следващата сутрин блондинката поиска да знае дали Проф и аз ще одобрим большое харчене на пари. Създадоха нещо, което госпожа Уайоминг нарече корпус „Лизистрата“. Никога не си пъхах носа в задълженията им или цената на всичко, защото при нова инспекция в дежурна стая намерих три момичета и никакъв недостиг от сондьори. Също като мъжете момичетата носеха униформи на Втора отбранителна батарея (дотогава операторите не си даваха зор да обличат такова чудо), а едно девойче имаше сержантски нашивки и знак за командир на оръдие.

Тази инспекция бе много кратка. На повечето момичета им липсват мускули за сондьори и аз се съмнявах дали точно това би могло да се пребори с механизма, за да заслужи украшения по своята униформа. Но и редовният командир беше на мястото си, нищо лошо нямаше красавиците да учат боравенето с лазери, пък и бойният дух очевидно хвръкна нагоре. Вече не се тревожех по въпроса.

Проф подцени новия Конгрес. Сигурен съм, че е искал само събрание, което да удря парафа на стореното от нас и така да го превръща в „глас народен“. Ала фактът, че този път конгресмените не бяха празноглавци, доведе дотам, че те правеха повече, отколкото професорът смяташе да им повери. Особено комисията по организацията, резолюциите и управленските структури.

Разхайтихме ги, понеже всички се опитвахме да свършим прекалено много неща наведнъж. Постоянните шефове на Конгреса бяха Проф, Фин Нилсен и Уайо. Проф се вясваше само когато желаеше да им говори — значи рядко. Прекарваше времето си с Майк, мъдрувайки над планове и анализи (през септември 76-а шансовете ни се подобриха до едно от пет). Със Стю и Шини Шиън пък готвеха пропагандата, контролираха официалните новини за Земята и съвсем различните новини, минаващи през „нелегалното“ радио. Преправяха и информациите, идещи от Синята планета. Де ла Пас успяваше да се намеси навсякъде. Докладвах му всеки ден; това вършеха и останалите министерства, истинските и фиктивните.

Аз отнемах времето на Фин Нилсен, той беше моят командващ въоръжените сили. Трябваше да наглежда своята лазерна пехота — когато изритахме надзирателството, имахме шестима с пленени оръжия, сега бяха осемстотин, пръснати по цялата Луна и снабдени с прекопираните в Конгвил пушки. Отгоре на всичко на главата му бяха организациите на Уайо, стилягите, помощниците им, „Дамите от Хадес“, „Доброволците“ (оставихме ги за поддържане на духа, преименувани в „Пиратите на Питър Пан“) и корпусът „Лизистрата“. Всички тези полувоенни групи докладваха чрез Уайо на Фин. Аз му ги стоварих, зает със свои проблеми. Напъвах се да бъда и компютърен механик освен държавник, щом изникваха задачи като монтирането на онази машинка в катапулта.

Плюс това не съм ръководител, а Фин имаше дарбата. Подчиних му и Първа и Втора отбранителна батарея. Но първо реших, че тия оголени досущ като скелети части бяха бригада, и направих съдията Броуди неин командир. По военните въпроси Броуди знаеше колкото мен — пълна нула, ама бе известен, твърде уважаван, с неизчерпаеми запаси от непоклатим разсъдък. И преди да си загуби крака, е бил сондьор. Фин не беше, значи не можеше да ги командва пряко, нямаше да го слушат. Мислех си дали да използвам съсъпруга Грег. Но той бе нужен и на катапулта в Mare Undarum като единствения механик, дето ще проследи всички етапи в построяването й.

Уайо помагаше на Проф, на Стю, имаше и своите организации, пътуваше до Undarum. Да, тя разполагаше с малко време да председателства в Конгреса. Товарът се падаше на най-старшия от ръководителите на комисии — Волф Корсаков… който пък бе по-зает от всинца ни. „ЛуНоХоКо“ се занимаваше с tutto[2], което преди вършеше Управата, и с още много нови неща.

Волф събра добра комисия, Проф трябваше да ги държи по-изкъсо. Корсаков уреди неговия шеф Мошей Баум да стане заместник-председател и с цялата си сериозност постави пред своите хора въпроса какви да бъдат постоянните ни управленски структури.

Онези дейни момчета си поделиха работата и я свършиха — изучаваха формите на управление в библиотеката „Карнеги“, струпаха се по трима-четирима в подкомисии (достатъчно малко, за да разтревожат Проф, ако знаеше). И когато Конгресът бе свикан в началото на септември да утвърди някои назначения и да избере още извънредни депутати, вместо да закрие сесията, другарят Баум хвана здраво чукчето. Определи следващото заседание — на него те се преобразуваха в парламентарен пленум по законопроектите. Приеха резолюция и докато се опомним, целият Конгрес стана Конституционно събрание, разделено на работни групи начело с онези подкомисии.

Мисля, че Проф преживя шок. Но не можеше да отмени вече стореното, не беше редно според правилата, които сам той написа. Обаче се свести от удара, отиде в Новилен (сега конгресмените се събираха там, на по-централно място) и им говори с обичайната си добросърдечност. Просто пося съмнения за това, което вършеха, вместо направо да им каже, че грешат.

Щом им благодари най-изящно, Де ла Пас започна да къса техните проекти на мръвки:

— Колеги депутати, също като огъня и термоядрения синтез управлението е опасен слуга и ужасяващ господар. Днес имате свобода — стига да я съхраните. Но винаги помнете, че сами можете да подрежете крилата си по-бързо от най-свирепия тиранин. Напредвайте бавно, колебайте се, разнищвайте последиците от всяка дума. Няма да се чувствам нещастен, ако това събрание заседава десет години, преди да представи плодовете на своя труд. Ала ще се уплаша, ако приключите за по-малко от годинка. Бъдете недоверчиви към очевидното, подозрителни към традиционното… понеже в миналото народите не са се справяли добре, когато са качвали на шията си управници. Например забелязвам в един от проектите предложение за комисия, която да разцепи Луната на избирателни окръзи и от време на време да ги прекроява спрямо промените в населението. Това е традиционният път: следователно трябва да ви се струва съмнителен, да бъде считан за виновен до доказване на противното. Вероятно смятате, че сте открили единственото решение. Мога ли да ви предложа и други? Несъмнено местожителството на господа лунатиците е най-маловажното обстоятелство. Избирателни окръзи можете да създавате, като разделите хората според професиите… или според възрастта… или даже по азбучен ред. Дори да не го сторите, всеки депутат ще бъде оценяван от всички — и не ми възразявайте, че така е невъзможно да бъде избран човек, който не е широко известен по цялата Луна. Хм, това може да се окаже най-доброто за нас. Почему не обмислите и съдбата на кандидатите, получили най-малко гласове? Току-виж непопулярните люде станат именно тези, които ще ви спасят от нова тирания. Не отхвърляйте идеята само защото ви изглежда нелепа — обсъдете я! В досегашната история избраните от народа правителства са били не по-добри, а понякога и много по-лоши от откритата диктатура.

Тук Бернардо де ла Пас направи пауза, после продължи:

— Но ако вашата цел е представителна власт, все пак може би има по-свестни начини да я постигнете от създаването на териториални окръзи. Например всеки от вас фокусира около десет хиляди човешки същества, вероятно към 70 процента от тях са във възрастта на гласоподаватели. Е, някои депутати спечелиха с минимални разлики. Да предположим сега, че вместо с избори човек бъде назначаван на поста с петиция, подписана от четири хиляди граждани. В такъв случай той ще защитава интересите на тези хора най-положително — сиреч без недоволно малцинство. Защото в един териториален окръг то би било свободно да събира парафи под друга петиция или да се присъедини към вече утвърдена. Тогава всички ще бъдат представени от свои избраници. Или пък човек с осем хиляди подписа би имал два гласа в подобно събрание. Затруднения, възражения, практически неясноти — много са! Но можете да ги избистрите… и тъй да избегнете хроничната болест на този тип власт: недоволното малцинство, което се смята (основателно впрочем!) за обезправено. Ала каквото и да правите, не позволявайте на миналото да се превръща в усмирителна риза за вас!

Проф отпи глътка вода, кимна:

— Забелязвам и предложение за превръщането на Конгреса в двукамарно събрание. Великолепно — колкото повече спънки има пред законотворчеството, толкова по-добре. Вместо да следваме традицията, аз предлагам камара от законодатели и друга, чието единствено задължение ще бъде бракуването на проектите. Нека конгресмените ги приемат само с мнозинство от две трети… а пък отхвърлящите да могат да ги спират с малцинство от една трета. Абсурдно ли? Поумувайте пак. Ако някой замисъл е толкова лош, че не може да събере подкрепата на 66 процента от вас, не е ли по-вероятно да се окаже и лош закон? И щом той е неприемлив за малцината, няма ли да сте по-добре без него?… Е, когато пишете конституцията, ми позволете да привлека вниманието ви към чудесните достойнства на отрицанието! Наблегнете върху тази тема! Нека вашият документ прелива от мерки, во веки веков забранени на властта! Никаква задължителна военна служба… никаква намеса (дори незначителна) в свободата на пресата, словото и пътуванията; на събранията, вероизповеданията или образованието; на общуването или избора на професия… никакво задължително облагане. Другари мои, ако изучавате пет години човешката история и откривате все повече неща, които вашата власт ще обещае никога да не прави, и сетне оставите в своята конституция само тези отрицания, няма да се страхувам за крайния резултат. — Проф обърса челото си. — Боя се най-много от положителните действия на сериозни и добронамерени хора, позволяващи на управниците да вършат онова, което изглежда необходимо. Моля ви, помнете винаги, че Лунната управа е била създадена с най-благородната цел — от също такива „безупречни“ люде, всички избрани от народа. И с тая мисъл ви оставям да работите. Благодаря ви.

— Господин председателю! Имам питане! Казахте „никакво задължително облагане“… В подобен случай как очаквате да плащаме за различните неща? Tanstaafl!

— Уважаеми сър, това е ваш проблем. Мога да измисля няколко начина. Волни пожертвования, така се издържат църквите… организирани от правителството лотарии, в които никой не е длъжен да участва… или може би вие, конгресмените, следва да се бръкнете за необходимото. Ето още един способ да се поддържа минималната численост на властниците, колкото да изпълняват незаменимите си функции. Каквито и да са те — ако въобще съществуват такива. Но щом наистина вярвате, че вашите съседи трябва да имат закони за тяхното добро, защо вие да не плащате за това? Умолявам ви, не прибягвайте до задължителното облагане. Бога ми, каква по-лоша тирания от тази: да принуждаваш човека да харчи за нещо, което не иска, само защото вие смятате, че му е необходимо?

Де ла Пас се поклони и излезе. Стю и аз го последвахме. Щом влязохме в капсулата, където нямаше хора, аз се вкопчих в него:

— Проф, много ми хареса твоята реч… ала при облагането не говориш ли едно, а пък вършиш друго? Според тебе кой ще плати всички борчове, които правим?

Мълча дълго, после каза:

— Мануел, единственият ми стремеж е да стигнем до деня, когато ще спра да се преструвам на главен шеф.

— Не е отговор!

— Ти заби пръст в дилемата на всяка власт и в причината да съм анархист. Щом бъде дадена веднъж, свободата да облагаш с данъци става неограничена, продължавайки до разруха. Не се шегувах, когато им рекох да бръкнат в собствените си джобове. Може би няма шанс да се отървем от управлението — понякога си мисля, че властта е неизлечима човешка болест. Но сигурно е възможно управленският апарат да бъде държан малък, гладен и безобиден. Е, ти виждаш ли по-хубав начин за това от принудата самите конгресмени да погасяват разходите за своето антиобществено хоби?

— Пак не обясни как ще платим онова, което правим сега.

— Как ли, скъпи Мануел? Нали знаеш добре: крадем. Нито се гордея с този факт, нито се срамувам. Ако някога ни хванат, може и да ни елиминират; готов съм да посрещна такъв край. С кражбата поне не създадохме злодейския прецедент на облагане.

— Проф, неприятно ми е да го казвам…

— Тогава защо го казваш?

— Защото, по дяволите, съм затънал колкото и ти… и искам тия долари да бъдат върнати! Кофти ми е да го река, но твоите лафове ми звучат направо лицемерно.

Изхили се:

— Драги Мануел! Нима ти трябваха толкова години, за да решиш, че съм лицемер?

— Значи признаваш?

— Не… Хм, ако се чувстваш по-добре, като си мислиш това, можеш да ме използваш за изкупителна жертва. Но за себе си не съм такъв, защото от деня, в който обявихме революцията, съзнавах, че ще се нуждаем от много пари и ще сме принудени да ги откраднем. Не се притеснявах, понеже прецених, че това е по-добре от гладни бунтове след шест години и канибализъм след осем. Направих своя избор и не съжалявам.

Затворих си устата — надприказваха ме, обаче не бях доволен. Граф Стю кимна:

— Професоре, радвам се да чуя, че не искаш да си председател.

— Нима? Значи споделяш опасенията на нашия съратник?

— Само отчасти. Роден съм богат и нямам неговите душевни терзания за кражбите. Ала щом Конгресът се зае с изработването на конституция, ще отделя време да присъствам на сесиите. Имам намерение да те предложа за крал.

Де ла Пас ми се стри стъписан:

— Сър, ако бъда предложен, ще откажа. Ако ме изберат, ще абдикирам.

— Не бъди припрян. Това може да се окаже единственият път към желаната от тебе конституция. Искам я и аз, с горе-долу същата липса на ентусиазъм. Защо да не бъдеш обявен за монарх? Хората ще те приемат, ние, лунатиците, не сме се венчали за републиката. Народът ще се влюби в идеята — церемонии, мантии, придворни и всичко останало.

— Не! — отряза Проф.

— Ja! Когато му дойде времето, няма да си в състояние да откажеш. Защото се нуждаем от кралска особа и липсва друг подходящ кандидат. Бернардо Първи, крал на Луната и император на Околните пространства.

— Стюарт, ще те помоля да престанеш. Достатъчно зле се почувствах.

— Ще свикнеш. Аз съм роялист, понеже съм демократ, и няма да оставя твоето нежелание да задуши идеята, както ти не позволи да те спре мисълта за кражбите.

Казах му:

— Задръж, Стю. Значи твърдиш, че си роялист, защото си демократ?

— Разбира се. Кралят е най-сигурната защита на народа от тиранията… особено срещу най-лошия сатрап — тоест самия народ. Проф е идеален за тази работа… тъй като не я иска. Единственият недостатък е ергенското му положение, без наследници. Ще оправим и това. Ще посоча тебе за негов приемник. За кронпринц. Негово кралско височество Мануел де ла Пас, херцог на Луна Сити, върховен адмирал на Въоръжените сили и защитник на слабите.

Зяпнах го и скрих лице в дланите си:

О, Боже!

Бележки

[1] В древногръцката митология — подземното царство на мъртвите; в преносен смисъл — ад. — Б.пр.

[2] Всичко (ит.). — Б.пр.