Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon is a Harsh Mistress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор и коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Дизайн на корицата: Любомир Пенов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2007

ISBN: 978–954–28–0141–2

История

  1. — Добавяне

10

Имаше промени през тези единайсет месеца. Уайо се покръсти в църквата на Грег, здравето на Проф се разклати така, че той изостави преподаването, Майк прописа поезия. „Янките“ завършиха на дъното. Ако просто си играеха играта, нямаше да ме боли, че платих облога с Проф, ала от шампиони до опашкари за един сезон — престанах да ги гледам по видеото.

Болестта на Бернардо де ла Пас представляваше измислица. За годините си бе в чудесна форма, всеки ден се упражняваше по три часа в хотелската стая и спеше с тристакилограмова оловна пижама. Същото правехме и аз, и Уайо, макар че на нея много й дотягаше.

Не ми се вярва да е хитрувала и някоя нощ да е прекарала на спокойствие, но знам ли? Не сме си лягали заедно. Тя стана нещо постоянно в семейство Дейвис. За един ден мина от госпожа Дейвис към госпожа Мами, след още един стига до Мами, скоро вече беше на Мими-Мами с ръка около нейния кръст.

Когато файлът „Зебра“ показа, че Уайо не може да се върне в Хонконг, Сидрис я привика в своя „Bon Ton Beauté Shoppe“[1] след работно време и оцвети кожата й в тъмен тон, който не се измиваше в банята. После почерни косата на гостенката и я оформи така, сякаш неуспешно й бе изправяла ситните къдрици. Добави някои дреболии: по-наситен лак за нокти, пластични удебелители за бузите и ноздрите; естествено другарката носеше и тъмните си контактни лещи. Щом Сидрис си свърши работата, Уайоминг можеше да се въргаля с когото си иска, без да се притеснява за маскировката. Стана идеална „цветнокожа“ с подходящ произход — тамилски, малко анголски и немски. По-често й казвах Уайма, отколкото Уайо.

Изглеждаше разкошно. Когато поклащаше бедра по коридорите, момчетиите я следваха на рояци.

Започна да учи фермерство при Грег, обаче Мами спря тези занимания. Вярно, беше едра, умна и имаше желание да се труди, но фермата бе предимно мъжко задължение, а Грег и Ханс не бяха единствените мъже в семейството, които прекалено се разсейваха. Тя губеше повечко часове за работа, отколкото успяваше да помогне. Така че Уайо се върна към домакинството, сетне Сидрис я взе в салона на красотата.

Проф залагаше на конни състезания по два начина — по системата на Майк и по своята „научна“ методика. Към юли 2075 година призна, че нищо не разбира от коне, и мина изцяло към напътствията на компютъра, играейки с все повече пари и чрез много букмейкъри. Печалбите му покриваха разходите на организацията, докато измамите на Майк финансираха строителството на катапулта. Но Проф загуби интерес към тези сигурни долари и просто разхвърляше залозите според указанията на приятелчето ни. Престана да чете списанията за конни надбягвания — тъжно, нещо си отива, когато един стар хазартаджия се откаже.

Людмила роди момиченце. Казваха, че било за късмет първия път, а аз се радвах: всяко семейство има нужда от едно малко момиченце. Уайо изненада нашите жени с опита си в акушерството и още повече ги учуди, че нищо не разбира от гледане на деца. Най-сетне двамата ни най-възрастни синове си намериха бракове. Грег покани две момичета от съседни ферми и след като шест месеца поработиха и се храниха с нас, избрахме и двете. Мисля, че не прибързахме, защото от много години познавахме и тях, и роднините им. Възстановихме равновесието, нарушено след приемането на Людмила, и сложихме край на хапливите забележки от майки на ергени, дето не си налучкваха семейства — не че Мами не можеше да запуши устата всекиму, който според нея беше под стандартите на Дейвисови.

Уайо завербува Сидрис, а тя взе да оформя своята група, като привлече помощничката си. „Bon Ton Beauté Shoppe“ стана свърталище на подривната дейност. Започнахме да използваме най-малките си деца като куриери и за други неща, които едно хлапе е способно да свърши: умеят по-добре от възрастен да проследят всекиго по коридорите и никой не ги подозира. Сидрис се хвана за тази идея, за да я разпространи сред жените, вербувани по време на сеансите за разкрасяване.

Скоро имаше подръка толкова хлапета, че лесно наблюдавахме всички куки на Алварес. Майк можеше да прослушва всеки телефон, а дечурлигата отбелязваха кога шпионинът излиза от къщи или от работа. Бяха достатъчно — едно да ни звънне, докато друго поеме щафетата, — така държахме куките под похлупак и им пречехме да видят онова, което не беше за техните очи. Не след дълго получавахме телефонните доноси, още преди да попаднат във файла „Зебра“; нещастните глупаци не постигаха нищо и с обаждания от пивници вместо от дома си. С Доброволната дружина от „Бейкър Стрийт“[2] Майк вече слухтеше, преди оня да е набрал номера докрай.

Тези деца засякоха помощника на Алварес в шпионската мрежа на Л-Сити. Знаехме, че има такъв, понеже повечето агенти не докладваха по телефона. Пък и не ни се струваше възможно Алварес да ги е вербувал, защото никой от тях не работеше в комплекса, а той идваше в Луна Сити само когато някоя голяма клечка от Земята бе толкова важна, че главният копой лично да ръководи охраната.

Заместваха го всъщност двама души — печен криминален, който държеше будка за вестници и залагания в Стария купол, и неговият син на гражданска служба в Комплекса. Синът пренасяше доносите, затова Майк не можеше да ги чуе.

Оставихме ги да дишат. Но оттогава знаехме коя кука докладва нещо ново половин ден преди Алварес да научи. Това предимство — дължахме го единствено на пет-шестгодишни дечица — спаси живота на седем наши другари. Слава на Доброволната дружина от „Бейкър Стрийт“!

Не помня кой даде прозвището, ама сякаш бе Майк. Аз бях само един от почитателите на Шерлок Холмс, а компютърът наистина смяташе, че е Майкрофт, брат на Шерлок… Е, не мога да се закълна, че не беше вярно. Действителността е доста хлъзгаво понятие. Хлапетата не се наричаха така, имаха си свои банди със свои имена. Не ги товарехме с тайни, които да ги въвлекат в опасност. Сидрис оставяше на майките им да обяснят защо ги молят да изпълнят подобни поръчения, стига никога да не им казват истинската причина. Дечурлигата винаги са готови да направят нещо загадъчно и весело, погледнете колко от техните игри се състоят от взаимно надхитряне.

Салонът „Бон Тон“ беше средище на слухове и клюки, жените надушват новините по-бързо от „Дневен лунатик“. Насърчавах Уайо всяка вечер да ги съобщава на Майк, а не да отделя от приказките само каквото й се струва важно — нямаше как да знаем кое е същественото, преди машината да го свърже с милион други данни.

Организацията отначало растеше бавно, ала после ускори, защото непрекъснато се устроявахме с нови групи, пък и „Драгуните на мира“ бяха по-гадни от предишните телохранители. Щом броят ни нарасна, в движение превключихме към агитпром, черна пропаганда, открит отпор, провокации и саботажи. Фин Нилсен се зае с агитацията и пропагандата, когато бе по-просто, но и по-опасно. Сега продължаваше да подклажда прикриваща ни дейност в старата, тъпкана с шпиони съпротива и все пак по-голямата част от тези занимания и свързаните с тях подробности вече преминаваха в ръцете на Сидрис.

Трябваше да се разпространяват купища позиви и какво ли още не. Но в нейния салон никога не се застояваше подривна литература, нито вкъщи, нито в онази хотелска стая. С разпръскването се нагърбваха хлапета, твърде малки, за да са научили азбуката.

Освен това Сидрис по цял ден къдреше коси и така нататък. Тъкмо вече й идваше множко и една вечер излязох да се разходя по Главния път под ръка с нея. Там зърнах познато лице и фигура — кльощаво ниско момиче, съставено сякаш от ъгли, с червена като морков коса. Стори ми се на около двайсет, когато жените изведнъж се източват нагоре, преди да разцъфнат в меки извивки. Познавах създанието, ала не си спомнях откога и откъде. Казах:

— Кукличке, говори тихо. Загледай се в онова момиче отпред. С морковените коси, дето няма нищо изпъкващо по тялото.

Сидрис прецени внимателно малката.

— Мили, знаех си, че имаш странни наклонности, но тя още е като момче.

— Остави това. Коя е?

— Бог знае. Да я придърпам ли насам?

Внезапно си припомних, сякаш ми включиха видео. И ми се прииска Уайо да беше с нас — обаче аз и Уайо никога не се показвахме заедно пред хората. Тая червенокоса хърба бе на събранието, където убиха Дребосъка Мкрум. Седеше отпред на пода и слушаше сериозно с широко отворени очи, ръкопляскаше бясно. После я видях накрая, когато полетя, сви се на топка във въздуха и събори онзи жълтодрешковец, чиято челюст разбих миг по-късно.

Уайоминг Нот и аз бяхме живи и свободни, защото това дете шаваше бързо по време на криза.

— Не, не я заговаряй — кимнах на Сидрис. — Но искам да я държа под око. Да имахме сега някого от доброволците. По дяволите!

— Иди там да звъннеш на Уайо и след пет минути ще ти прати човек — каза жена ми.

Направих го. Сетне Сидрис и аз бавно се шляехме, надничахме във витрините, понеже и набелязаният обект се спираше пред всеки магазин. След седем-осем минути малко момче се запъти към нас, спря и рече:

— Здрасти, чичко Джо. Здрасти, леличко Мейбъл.

Тя го хвана за ръката:

— Привет, Тони. Как е мама, миличък?

— Много си е добре. — Малчуганът добави шепнешком: — Наричам се Джок.

— О, извинявай. — Сидрис тихичко ми каза: — Наглеждай я — и отведе Джок в магазин за лакомства.

Скоро излезе и дойде при мен. Момчето я последва, ближейки захарче на клечка.

— Чао, леличко Мейбъл! Благодаря!

Затанцува напред, завъртя се и се лепна за обекта, застана пред едно видео и сериозно налапа своя сладкиш. Ние със Сидрис си тръгнахме.

Вкъщи ни чакаше съобщение.

— Червенокосата е влязла в пансиона „Люлката“ и засега не е излизала. Ще я следим ли?

— Още малко — казах на Уайо и се поинтересувах дали помни девойчето. Помнеше го, ала нямаше представа кое е то.

— Защо не питаш Фин?

— Хрумна ми нещо по-добро.

Обадих се на Майк. Да, пансионът имал телефон и той щял да го прослуша. Минаха двайсетина минути, докато събра достатъчно данни за анализ — твърде много младежки гласове, при това почти безполови на тази възраст. Но съвсем скоро уточни:

— Ман, чувам три гласа, биха могли да съответстват на възрастта и физическия тип, дето ми описа. Обаче два от тях отговарят на имена, които смятам за мъжки. Третият отвръща, ако някой каже „Хейзъл“ — една по-възрастна жена го прави непрекъснато. Струва ми се, че тя е началничка на Хейзъл.

— Майк, погледни във файла на старата организация. Провери всички Хейзъл.

— Четири са — реагира той веднага. — А, ето я и нея — Хейзъл Мийд от спомагателната младежка секция, адрес пансион „Люлката“, родена на 25 септември 2063 година, телесна маса 39 килограма, ръст…

— Това е нашата малка ракета! Благодаря, друже. Уайо, кажи на следотърсачите да си вървят. Добра работа свършиха!

— Майк, бъди така любезен, обади се на Дона и предай отбой.

Оставих на момичетата да вербуват Хейзъл Мийд и не я зърнах до момента, когато Сидрис я доведе у дома след около две седмици. Но Уайо сама настоя да поговорим пред срещата, ставало дума за принципи. Сидрис бе попълнила своята група, обаче искала Хейзъл. Освен това нарушение тя се двоумяла трябва ли да привлича дете. Правилото беше — само възрастни от шестнайсет години нагоре.

Отнесох въпроса до Адам Селене и ръководната група.

— Според мен — казах им — тази система от тройки е предназначена да ни служи, а не да ни спъва. Не виждам нищо лошо другарката Цепилия да вземе още един човек в групата. Нито пък има особена опасност за сигурността.

— Съгласен съм — кимна Проф. — Но предлагам допълнителният член Хейзъл да не бъде част от ядрото на Цепилия — не бива да познава останалите, освен ако задълженията, които ръководителката й възложи, изискват това. Обаче не мисля, че трябва да привличаме хора на нейните години. Истинският проблем е във възрастта.

— Именно — включи се Уайо. — Искам да поговорим за възрастта на хлапето.

— Приятели — нерешително се обади Майк (нерешително за пръв път от седмици, напоследък беше по-скоро самоувереният ръководител Адам Селене, отколкото самотна машина), — може би трябваше да ви кажа по-рано, но вече съм разрешавал подобни отклонения от правилата. Струваше ми се, че не е наложително да ги обсъждаме.

— Да, Майк — окуражи го Проф. — Един председател е длъжен да се осланя на собствената си преценка. Каква е най-голямата ни група?

— Петорка. Група от две части — трима и двама.

— Нищо страшно. Скъпа Уайо, Сидрис предлага ли да направи тая госпожичка пълноправна членка? Да й каже, че сме се посветили на революцията… с всички кръвопролития, безредици и възможни бедствия, които включва в себе си?

— Точно за това моли.

— Но, мила сеньорита, щом залагаме на карта живота си, ние сме достатъчно зрели да осъзнаваме напълно риска. И за тази цел би трябвал личността да има емоционално разбиране за смъртта. Децата рядко проумяват, че тя ще дойде и при тях. Бихме могли да определим зрелостта като периода, когато човек научава, че все някой ден ще умре… и приема присъдата си, без да рухне.

— Проф — подхвърлих му, — да знаеш какви дечица великанчета съм виждал. Залагам седем срещу две, че някои такива са влезли и в организацията.

— Басът не става, приятелче. Аз пък твърдя, че половината от тях не са подходящи и можем да усетим туй върху гърба си в края на тази щуротия.

— Проф — настояваше Уайо, — Майк, Мани! Сидрис е уверена, че девойчето всъщност е възрастен човек. Аз мисля същото.

— Ман? — попита Майк.

— Нека намерим начин Проф да се срещне с Хейзъл и да си състави мнение. Аз съм очарован от нея. Особено от дивашките й похвати при сбиване. Иначе въобще нямаше и да спомена за това.

Прекратихме заседанието и повече не ми се наложи да се занимавам с тоя въпрос. След няколко дни червенокосата се появи за вечеря като гостенка на Сидрис. С нищо не се издаде, че ме е познала, нито аз си признах, че съм я виждал и преди. Но след доста време научих, че ме запомнила не само заради лявата ръка, а и защото високата блондинка от Хонконг ме удостоила с алена шапка и ме целунала. Отгоре на всичко Хейзъл лесно разгадала маскировката на Уайо, понеже тя едно не можа да промени — гласа си.

Ала Хейзъл Мийд сякаш си мажеше устните с лепило. И да е помислила, че съм забъркан в съпротивата, никога не го показа.

Историята на нейното детство обясняваше всичко, доколкото произходът може да обясни един стоманен характер. Била депортирана с родителите си почти като Уайо и загубила баща си при злополука, която майката даваше като пример за безразличието на Лунната управа към безопасността на работещите затворници. Е, вдовицата издържала, докато Хейзъл станала на пет години. Какво причинило смъртта й, тя не знаеше, по това време вече живеела в пансиона, където я намерихме. Нито пък имаше представа защо са заточени родителите й — вероятно за подривна дейност, ако и двамата са били осъдени, както смяташе Хейзъл. И тъй, момичето наследило от майка си свирепата омраза към Управата и Надзирателя.

Семейството, занимаващо се с „Люлката“, я оставило при себе си. Хейзъл Мийд сменяла пеленки и миела чинии от възрастта, когато вече смогвала да го прави. Сама се научила да чете и можеше да набира букви на клавиатура, но не и да пише. Знанията й по математика се изчерпваха с умението да брои пари, което децата май попиват направо през кожата.

Избухна шум около нейното напускане на пансиона. Собственичката и съпрузите й разправяха, че им дължала още няколко години работа. Хейзъл реши затруднението, като просто излезе и не се върна, оставяйки при тях малкото си дрехи и още по-малко лични вещи, каквито имаше. Мами се ядоса толкова, че искаше семейството да вдигне пушилка, а така можехме да стигнем до „побоищата“, които тя презираше. Обаче аз й казах насаме, че като ръководител на нейната група не желая. Дейвисови да се набиват в очи. Заделях пари и обещах организацията да плати за дрешките на детето. Мами отказа да вземе деньгите, реши да не събира фамилията за обсъждане, излезе с Хейзъл в града и доста се изхвърли — спрямо навиците си — в обличането на момичето.

Осиновихме Хейзъл Мийд. Както разбирам, сега осиновяването било свързано с бюрокрация, но в онези дни не беше по-сложно, отколкото да прибереш някое котенце вкъщи.

Препирните бяха по-разгорещени, когато Мами си втълпи да я прати на училище, а това не съвпадаше нито с намеренията на Сидрис за нея, нито с очакванията на самата Хейзъл като член на организацията. Пак се намесих и Мами частично отстъпи. Настанихме червенокосата в училище за частни уроци недалеч от салона на Сидрис — тоест до въздушен шлюз номер 13 (бизнесът там вървеше добре, защото заведението за разкрасяване бе разположено достатъчно наблизо, за да прокараме вода до него, то я използваше без лимит и сетне я връщахме обратно при нас за преработка). Хейзъл учеше сутрин и помагаше в салона следобед, разнасяше кърпи, миеше коси, въобще усвояваше занаята — и вършеше всичко останало, което Сидрис изискваше от своята питомка.

„Всичко останало“ беше девизът на Доброволната дружина от „Бейкър Стрийт“.

През целия си кратък живот Хейзъл се бе занимавала с по-малки от нея деца. Харесваха я, можеше да ги накара да направят за какичката каквото си ще. Разбираше какво й говорят дори когато възрастен чуваше само неясно фъфлене. Беше идеалната връзка между организацията и най-дребните ни помощници. Превръщаше поставените от нас задачи в игри, убеждавайки дечицата да ги играят по правилата, които тя им даваше, и никога не допусна да се усъмнят, че туй е част от солидните грижи на възрастните. Но го правеше по детски сериозно, а то е съвсем друго нещо.

Ето ви пример.

Да речем, че са хванали някой дребосък, който явно не може да чете, с цял куп подривна литература — да, подобни истории се случваха неведнъж. След като Хейзъл бе обучила хлапето, ставаше следното.

Възрастният: Бебчо, откъде взе това?

Доброволецът от „Бейкър Стрийт“: Не съм ти бебчо, аз съм голямо момче!

Възрастният: Добре де, голямо момченце, откъде взе това?

Доброволецът: Джаки ми го даде.

Възрастният: Кой е Джаки?

Доброволецът: Ами… Джаки.

Възрастният: Но как му е фамилията?

Доброволецът: На кого?

Възрастният: На Джаки.

Доброволецът (презрително): Ама Джаки е момиче, бе!

Възрастният: Хубаво, къде живее то?

Доброволецът: Кое?

И така нататък… На всички въпроси ключовият отговор бе нещо като „Джаки ми го даде“. И понеже Джаки не съществуваше, той (или тя) нямаше нито фамилия, нито домашен адрес, нито определен пол. На хлапетата им хареса да се будалкат с чичковците и лелките, щом веднъж научиха колко лесно беше.

В най-лошия вариант им вземаха книжнината. Дори цял рояк „Драгуни на мира“ доста биха се поколебали, преди да арестуват такова детенце. Да, вече се случваше драгуните да се разкарват из Луна Сити, но на не по-малко от взводове — някои ходеха сами и не се прибраха.

Когато Майк започна да пише поезия, не знаех да плача или да се смея. Искаше да я издава! Това показва доколко човешките слабости бяха развратили невинната машина, та чак мечтаеше да си зърне името отпечатано.

Казах му:

— За Бога, друже! Да не са ти гръмнали всички схеми? Или смяташ да ни предадеш?

Преди той да се засегне, Проф ме спря:

— Един момент, Ман, виждам някои възможности. Майк, ще се задоволиш ли с литературен псевдоним?

Така се роди Смешника Саймън. Компютърът явно си избра това съчетание, като прехвърляше случайни числа. Но за сериозната поезия използваше друго име — нелегалното, Адам Селене.

Стихчетата на Саймън бяха нескопосани, неприлични, подстрекателски и от хапливи насмешки към големите клечки стигнаха до необуздани нападки срещу Надзирателя, системата, „Драгуните на мира“, куките. Можехте да ги видите по стените на обществените тоалетни или надраскани на късчета хартия, подхвърлени в капсулите на подземката. Или пък в пивниците. Всички бяха подписани от Смешника Саймън, със скица на малко рогато дяволче с грамадна усмивка и раздвоена опашка. Понякога то мушкаше с тризъбец дебел мъж. Понякога се появяваше единствено физиономията му с усмивка и рогца, сетне и само рогцата плюс ухилената уста означаваха „Саймън беше тук“.

Един ден Смешника превзе цялата Луна и оттогава не мирясваше. Твърде скоро започна да получава доброволна помощ — неговите стихчета и малки рисунки, толкова прости, че всеки можеше да ги повтори, цъфнаха на повече места от заплануваното. Това широко разпространение беше от пътуващи съмишленици. Стихове и карикатури се озоваха и в Комплекса — е, то не беше наша работа, никога не вербувахме тамошните служители. Отгоре на всичко три дни след появата на особено груба закачка, която намекваше, че затлъстяването на Надзирателя се дължало на гнусни наклонности, този виц цъфна и върху стикерите. Карикатурата бе усъвършенствана: дебелата жертва, бягаща от тризъбеца на Саймън, вече приличаше на Чвора Морт. Не ние ги напечатахме. Но те заляха Л-Сити, Новилен и Хонконг, разлепени почти навсякъде — по обществени телефони, по колони в коридорите, по люковете на шлюзовете, по парапети и къде ли не. Помолих да ми ги преброят в определен район и съобщих резултата на Майк. Той пресметна, че само в нашия град са нацвъкани към седемдесет хиляди стикера.

Не можех да се сетя за печатница в Л-Сити, която би рискувала с подобна поръчка, пък и да има оборудване за целта. Вече се чудех дали не попаднахме на още някой революционен заговор.

Творенията на Саймън пожънаха такъв успех, че той влезе и в ролята на полтъргайст и нито Надзирателят, нито шефът на сигурността успяваха да си поемат дъх. „Мили ми Чвор Морт! — започваше едно писмо. — Моля те, бъди особено внимателен между полунощ и четири сутринта утре. С любов и целувки: Саймън.“ Това заедно с ухилената уста и рогцата. В същата пощенска партида и Алварес получи писъмце — „Драги ми пъпчивко, ако Надзирателят утре си счупи крака, ти ще си виновен. Твоя вярна съвест: Саймън.“ И отново усмивчица с рогца.

Не бяхме подготвили нищо, просто искахме Морт и Алварес сън да не ги лови (което и стана), а покрай тях и охраната. Майк си позволи единствено да звъни по личния телефон на Надзирателя от полунощ до четири сутринта, на номер, невключен в указателя и известен само на приближените. Едновременно дрънкаше на личните сътрудници на Чвора и ги свързваше с него. Освен че създаде голяма суматоха, успя да насъска шефа срещу помощниците му. Той направо отказа да слуша уверенията им, че нямат нищо общо.

Но ни споходи късмет — твърде разстроеният Морт се затичал по една рампа. Дори новак би се усетил навреме. Съответно литнал две-три крачки във въздуха и си изкълчил глезена. Достатъчно приличаше на счупен крак, а Алварес бил с него, когато се случило.

Тия шегички за разсънване не бяха кой знае какво. Друга нощ пуснахме слуха, че катапултът на Управата е миниран и всеки миг ще гръмне. Деветдесет човека плюс осемнайсет не могат за няколко часа да претърсят сто километра, най-вече когато тези деветдесет са „Драгуни на мира“, не са свикнали с работата в скафандър и веднага я намразват. Бе среднощ по градско време, но на повърхността цареше средата на лунния ден, със слънцето в зенит. Е, те останаха навън далеч по-дълго, отколкото беше безопасно, успяха сами да си устроят злополуки, едва не се опекоха и стигнаха най-близко до бунт в цялата история на подразделението. Един от нещастните случаи завърши печално. Загина някакъв сержант, ама казва ли ти някой дали самичък е паднал, или са го бутнали?

Стихотворенията на Адам Селене бяха по-възвишени. Майк ги показваше на Проф и приемаше критиката му (предполагам, съвсем основателна), без да се сърди. Той изпилваше стъпките и римите до съвършенство, защото бе компютър с целия английски език в паметта си и намираше подходящата дума за микросекунди. В понижената самокритичност му беше слабото място, но под суровия редакторски надзор на Проф напредваше бързо.

Името на Адам Селене се появи за пръв път на уважаваните страници на „Лунна светлина“ над мрачната поема със заглавие „Дом“. Тя изразяваше последните мисли на умиращ каторжник и откритието му, че Луната го е приютила. Стилът бе опростен, римите не се натрапваха, единственият лек намек за нелоялност се долавяше в извода на умиращия, че и множеството надзиратели, които е трябвало да понася, не са твърде висока цена, за да намери своя дом.

Съмнявам се, че редакторите на „Лунна светлина“ са мислили дълго. Добра поема — публикуват я.

Алварес обърна редакцията с краката нагоре в старанието си да хване нишка, която да го отведе до Адам Селене. Броят се продаваше половин месец, преди той да го забележи или някой да му подскаже. Вече умирахме от нетърпение, искахме да види името на автора. Останахме много доволни от бесния гърч на Алварес, когато най-сетне го прочете.

Редакторите нямаха с какво да помогнат на главния копой. Казаха му истината — получили тази творба по пощата. При тях ли е? Да, естествено… о, съжаляваме, липсва плик, обикновено не ги съхраняваме. Мина доста време, преди Алварес да си тръгне, съпроводен от четирима драгуни, които бе довел да му пазят здравето.

Надявам се да му е харесало изучаването на тоя лист хартия. Беше фирмена бланка на Адам Селене.

              ДРУЖЕСТВО „СЕЛЕНЕ“
                  ЛУНА СИТИ
Инвестиции                        Офис на президента
                                  Старият купол

Отдолу следваше заглавието „Дом“ и т.н.

Каквито и отпечатъци от пръсти да е имало, появили са се, след като излезе от ръцете ни. Поемата натракахме на „Ъндърууд Офис Електростатор“, най-разпространеният модел на Луната. Но и те не бяха прекалено много — importado. Един детектив с научен подход би открил машината. В канцеларията на Лунната управа в Луна Сити. По-точно машините, защото в канцеларията стояха шест парчета от въпросната марка и ние ги използвахме поред. Пет думи на всяка — и отивахме при следващата. С Уайо това ни струваше съня и доста голям риск, въпреки че Майк подслушваше всички възможни телефони, готов да ни предупреди. Повече не го направихме по този начин.

Шефът Алварес не се оказа детектив с научен подход.

Бележки

[1] „Салон на красотата“ (фр.). — Б.пр.

[2] Малките помощници на Шерлок Холмс. — Б.пр.