Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon is a Harsh Mistress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор и коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Дизайн на корицата: Любомир Пенов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2007

ISBN: 978–954–28–0141–2

История

  1. — Добавяне

Книга втора
Сганта се вдига за бой

14

Та значи вълна от патриотизъм се надигна в нашата нова нация и я обедини.

Нали така пише в историята? Ох, братко!

Имате честната ми дума: не изкуквате толкова при подготовката на революцията, колкото след победата. Ето ни и нас — поели конците твърде рано, нищо не е готово и трябва да свършим хиляда работи наведнъж. Управата на Луната предаде Богу дух, но Лунната управа на Земята и Федералните нации си бяха съвсем живички. Ако през последните седмица-две бяха стоварили кораб войска и пуснали в орбита някой кръстосвач, щяха да си вземат Скалата евтино. Бяхме тълпа.

Новият катапулт успешно мина изпитанието, обаче обкованите със стомана каменни снаряди се брояха на пръстите на едната ми ръка — лявата. А и катапултът не е оръжие, с което да стреляте по кораби и войници. Имахме идеи как да отблъснем нашественика, ала засега само идеи. Разполагахме на склад в Л-Хонконг с няколкостотин евтинки лазерни пушки (нали инженерите жълтурковци са печени), но малцина мъже бяха обучени да боравят с тях.

И още нещо. Управата изпълняваше и някои полезни функции. Купуваше лед и зърно, продаваше въздух, вода и енергия, упражняваше собственически права или контрол над дузина ключови места. Каквото и да ни носеше бъдещето, колелцата трябваше да се въртят. Може би прибързахме с погрома в градските офиси на тая Управа (аз си го помислих), защото архивите бяха погубени. Обаче Проф смяташе, че лунатиците до един се нуждаят от символ, който да мразят и унищожат. Е, тези офиси бяха най-достъпни и най-заменими.

Но Майк контролираше комуникациите — значи почти всичко. Отначало Проф сложи ръка на съобщенията от и до Земята, като повери на компютъра цензурата и фалшивите новини, докато съчиним какво точно да казваме. После добави подпрограмата М, която отряза Комплекса от останалата Луна, а с него — и обсерваторията „Ричардсън“ с нейните лаборатории: радиотелескопа „Пиърс“, селенофизическата станция и така до края. С тях също имахме проблеми. Земните специалисти идваха и си отиваха, оставайки най-много по шест месеца, ако си удължаха престоя на центрофугата. Повечето хора отдолу, заседнали по онова време на Луната, бяха учени, без да броим шепата туристи — трийсет и четирима. Нещо трябваше да направим с тях, но в момента стигаше да ги възпрем от бърборене със Синята планета.

Засега телефоните в Комплекса бяха прекъснати и Майк не позволяваше на капсулите да спират на никоя от тамошните станции, дори след като пуснаха транспорта, а това стана веднага щом Фин Нилсен и дружината му свършиха мръсната работа.

Случи се така, че Надзирателят не загина, ала ние и бездруго не искахме да го убиваме. Проф реши, че един жив Надзирател винаги би могъл да умре, но мъртъв не може да оживее, ако ни е нужен. Затова планът беше да го докараме до полусмърт — та да сме сигурни, че той и неговите стражари няма да се съпротивляват, — а после бързо да проникнем, докато Майк възстановява параметрите на въздуха.

Компютърът пресметна, че с вентилаторите на пълна мощност лесно ще свали кислорода до нула. Значи пет минути нарастваща хипоксия, пет минути аноксия[1], сетне долният люк е разбит и Майк с все сила вкарва чиста струя, за да навакса до нормата. Не вярвахме това да убие хора, обаче би ги повалило в несвяст не по-зле от упойка. Рискът за нападателите идваше от възможността някой да си е навлякъл скафандър. Ех, и така надали имаше значение: хипоксията е коварна, можете да подбелите очи, без да усетите, че ви липсва нещо. „Любимата“ последна грешка на новаците.

Надзирателят оживя, с него и три от жените му. Но макар и жив, беше безполезен, мозъкът му прекомерно дълго бе подложен на кислороден глад и стана като растение. Никой от стражарите не оцеля, въпреки че бяха по-млади от Морт. Както изглеждаше, тази хипоксия можела и да чупи вратове.

В другите части на Комплекса нямаше пострадали. Щом светнахме лампите и подобрихме въздуха, всички се оправиха, включително шестимата изнасилвачи убийци, затворени в казармата. Фин реши, че е твърде милостиво да ги разстреля, затова влезе в ролята на съдия и назначи момчетата си за съдебни заседатели.

Съблякоха ги, вързаха им здраво ръцете и краката, после ги дадоха на жените в Комплекса. Гади ми се, като се сетя какво стана, но не вярвам да са се мъчили колкото Мари Лайънз. Жените са изумителни създания — сладки, мили, нежни и къде по-свирепи от нас.

Между другото да спомена и за куките. Уайо кръвожадно си точеше зъбите да ги елиминира, ама когато се захванахме и с тях, излезе, че не й стискаше. Очаквах Проф да се съгласи. Той обаче тръсна глава:

— Не, драга сеньорита, колкото и да ме отвращава насилието, с врага си можеш да постъпиш само по два начина — убий го или го направи свой човек. Всичко останало просто трупа неприятности за бъдещето. Щом си доносничил някога за приятелите си, ще го сториш отново, а ни предстои дълъг период, в който всяка кука би могла да стане опасна. Те трябва да си идат. И то публично, за да се замислят останалите.

Уайо рече:

— Професоре, веднъж ми каза, че ако осъдиш някого, лично ще го елиминираш. Това ли ще направиш?

— И да, и не, мила госпожице. Кръвта им ще облее моите ръце, защото поемам тази отговорност. Но съм намислил нещо, което да обезсърчи бъдещите куки.

И така, Адам Селене обяви, че следните лица са получавали пари от Хуан Алварес, покойния шеф на сигурността в бившата Управа, за работата си като прикрити шпиони — с имена и адреси. Адам не предложи как да постъпим с тях.

Един мъж седем месеца се укриваше от правосъдието, непрекъснато сменяйки псевдоними и зайчарници. В началото на 77-а намериха трупа му пред южния шлюз на Новилен. Повечето обаче изкараха броени часове.

Веднага сред преврата се натъкнахме на доста труден въпрос, за който не бяхме помислили. Самия Адам Селене. Кой всъщност е този неуморим господин? Това бе негова революция, той се грижеше за всяка подробност, всеки от другарите познаваше гласа му. Сега всички излизахме на открито… та значи къде е Адам?

Блъскахме си главите през остатъка от нощта в стая L на „Рафълз“. Препирахме се между стотиците прииждащи новини, хората искаха да знаят какво да правят, а Адам Селене с други гласове съобщаваше решения, които не се нуждаеха от обсъждане, съчиняваше фалшивите известия за Земята, поддържаше изолацията на Комплекса и въобще още много работа. (Няма съмнение — без Майк нито щяхме да превземем Луната, нито да я удържим.)

Хрумна ми, че Проф трябва да се превърне в Адам. Професорът през цялото време беше нашият стратег и теоретик, някои от главните ни съратници знаеха, че е и другарят Бил, а пък всички останали уважаваха известния учен Бернардо де ла Пас… Бога ми, та той бе обучил половината изтъкнати граждани в Луна Сити, мнозина от други зайчарници, всеки тузар на Луната го познаваше.

— Не! — отсече Проф.

— Защо не? — възрази Уайо. — Друже, ти си избран. Майк, обясни му.

— Въздържам се от коментар. Искам да чуя какво има да каже Проф.

— Разбирам, че вече си анализирал ситуацията, Майк — отвърна професорът. — Уайо, най-скъпа приятелко, не бих отказал, стига да беше възможно. Но няма начин да уеднаквим моя глас с този на Адам — всеки другар разпознава господин Селене именно по гласа. Нали точно затова Майк го направи впечатляващ?

Сетне помислихме дали все пак да не вкараме някак Проф в играта, като го показваме само по видеото, а компютърът да променя тембъра му, за да наподобява Адам.

Отхвърлихме идеята. Твърде много хора познаваха Проф, бяха го чували да ораторства. Говорът и стилът му не можеха да се приспособят към Адам Селене. После те обмислиха същата възможност за мен — моят глас беше баритон като на Майк, малцина знаеха как звучи по телефона и никой не ме бе слушал по видеото.

Аз им ударих секирата. Хората и без това щяха да се чудят, когато научеха, че съм един от помощниците на председателя, ала изобщо нямаше да повярват, че съм играл с първи номер.

Казах им:

— Хайде да комбинираме. През цялото време Адам си остана загадка. Нека продължава все така. Ще го виждат само по видеото — с маска. Проф, от тебе тялото, а от Майк гласа.

Де ла Пас поклати глава:

— Едва ли мога да измисля по-сигурен начин за загуба на доверието в най-критичния период от един водач, който носи маска. Никога, Мани.

Поприказвахме дали да не потърсим артист, за да изиграе ролята. Нямахме професионалисти на Луната, но се срещаха добри любители в Градската трупа и дружеството „Новый Большой театр“.

— Не — кимна Проф. — Като оставим настрана намирането на артист с подходящ характер, та да се прави на Наполеон, не можем и да чакаме. Адам трябва да се заеме с ръководството не по-късно от утре сутринта.

— Щом е така — рекох му, — да решаваме бързо. Остава ни да използваме Майк, но без въобще да показваме някого по видеото. Само радио. Все ще измислим оправдание, ала Адам Селене никога няма да излиза на екран.

— Принуден съм да се съглася — призна Проф.

— Ман, най-стари мой приятелю — попита машината, — защо твърдиш, че не бива да ме виждат?

— Досега не слушаше ли? Майк, по видеото трябва да демонстрираме лице и тяло. Ти имаш тяло, но то е съставено от няколко тона метал. А личице нямаш — късметлия си ти, не се бръснеш.

— Хм, Ман, какво ме възпира да покажа и лице? И в тоя момент чуват гласа ми. Само че той не е възпроизведен от гласни струни. По същия начин мога да направя и образ.

Толкова се стъписах, че нищо не му отговорих. Зяпах втренчено видеоекрана, монтиран, откакто наехме тази стая. Пулсация от пулсация от пулсация. Електрони, които се гонят един друг. За Майк целият свят беше съставен от променливи поредици електрически импулси — излъчени, приемани или пък препускащи из вътрешностите му.

— Не, дружок.

— Защо, не, Ман?

— Защото не можеш! Гласът ти е направо красив. Изисква само няколко хиляди решения в секунда, за тебе това е просто влачене. А за да изградиш картината по видеото, са нужни, да речем, десетина милиона решения за същото време. Майк, ти си толкова бърз, че не искам и да си представям колко. Но едва ли си достатъчно бърз.

Компютърът промълви меко:

— Ман, желаеш ли да се обзаложим?

Уайо се намеси възмутено:

— Разбира се, щом Майк казва, че може, значи наистина може! Мани, недей да му говориш така.

(Госпожа Уайо си въобразява електрона като нещо с формата и размерите на дребно грахово зърно.)

— Майк — проточих аз, — няма да си рискувам парите. О’кей, хайде пък да опитаме. Да включа ли видеото?

— Мога и аз да го включа.

— Сигурен ли си, че ще улучиш нашето? Не ми се ще някой друг да гледа това шоу.

Приятелчето отвърна сприхаво:

— Да не съм глупак! А сега ме остави на мира, Ман. Признавам, операцията ще глътне всички сили, с които разполагам.

Зачакахме мълчаливо. Скоро екранът посивя, появиха се намеци за линии от сканиране. Пак почерня, бледа светлина запълни средата и се сгъсти в мъгляви петна, по-ярки и по-тъмни, събрани в елипсоид. Не лице, ами подобие на онова, което ни се привижда в променливите облаци на Земята.

Поизясни се и вече ми напомняше за фотосите, уж уловили появата на ектоплазма. Лице на призрак.

Изведнъж то се очерта контрастно и ние видяхме господин Селене.

Неподвижно изображение на зрял мъж. Без фон, само физиономия, сякаш изрязана от снимка. И въпреки това за мен беше Адам Селене. Не можеше да бъде никой друг.

Той се усмихна, раздвижи челюсти и устни, докосна ги с език — един бърз жест, но аз се уплаших.

— Как изглеждам? — попита.

— Адам — забеляза Уайо, — косата ти не е чак толкова къдрава. И трябва да е по-вдигната над челото в двете ъгълчета. Миличък, така приличаш на някой с перука.

Майк прие поправките:

— По-добре ли е вече?

— Не особено. И защо нямаш трапчинки? Сигурна съм, че си представях трапчинки, когато се подхилваше. Като на Проф.

Майк-Адам пак се усмихна. Тоя път имаше трапчинки.

— Как да се облека, Уайо?

— Сега в своя офис ли си?

— Все още съм в офиса. Тази вечер е задължително.

Фонът посивя, после придоби очертания и багри. На стенния календар зад Адам Селене се четеше датата — вторник, 19 май 2076 година. Часовникът бе верен. До лакътя стоеше плоска снимка на семейна група: двама мъже, жена, четири деца. Имаше и шум, приглушеното ръмжене на площада в Стария купол беше по-гръмко от друг път. Долових викове и песен в далечината — „Марсилезата“ с текста на Саймън.

Извън екрана помощникът Гинвалла каза:

— Господине?

Адам се обърна към него.

— Зает съм, Албърт — рече търпеливо. — Не ме свързвай с никой освен с група В. — Отново ни погледна. — Е, Уайо? Предложения? Проф? Ман, мой съмняващи се приятелю? Ставам ли за нещо?

Разтърках си очите:

— Майк, можеш ли да готвиш?

— Безспорно. Но не го правя, защото съм женен.

— Адам — вметна Уайо, — как си останал толкова спретнат след ден като този?

— Не позволявам на дреболиите да ме притесняват. — Извърна се към Проф. — Професоре, ако с картината всичко е наред, да обсъдим какво ще кажа утре. Обмислих дали да не изпреваря бюлетина в 8.00, да повтарям съобщението цяла нощ и да разглася по групите.

Прекарахме нощта в приказки. Два пъти вземах кафе, а Майк-Адам си сипа нова чаша. Когато поръчах и сандвичи, той помоли Гинвалла да прати някого за храна. Зърнах Албърт Гинвалла в профил — типичен индус, с вежливо и леко надуто изражение. Не бях си го представял как точно изглежда. Господин Селене похапваше едновременно с нас, понякога фъфлеше с пълна уста.

Попитах Майк от професионално любопитство и той ми обясни, че щом изградил изображението, превключил повечето му части в автоматичен режим на поддържане и отделял внимание само на мимиката си. Но скоро забравих, че е измама. Майк-Адам общуваше с нас по видеото и това бе всичко, просто така е по-удобно от телефонната връзка.

Докъм три сутринта се уговорихме за политиката, после компютърът изрепетира речта си. Проф намери какво да добави. Поправките бяха нанесени, след което решихме малко да отдъхнем, дори Майк-Адам се прозяваше — макар че всъщност приятелчето удържаше крепостта през цялата нощ, пазеше ни от предавания към Земята, осигуряваше изолацията на Комплекса, слушаше много телефони. С Проф си поделихме голямото легло. Уайо се опъна на кушетката и аз свирнах да угася светлините. Поне веднъж поспахме без тежести.

Докато закусвахме, Адам излезе с обръщение към Свободната Луна.

Беше любезен, силен и убедителен, излъчваше топлота:

— Скъпи съграждани, приятели, другари, искам да се представя на онези, които не ме познават. Аз съм Адам Селене, председател на Извънредния комитет, ръководещ „Съратниците за Свободна Луна“… вече на Свободната Луна, нали най-сетне се освободихме. Така наречената Управа, която отдавна бе си присвоила властта в нашия дом, сега е свалена от коня. И аз се оказах в положението да оглавя това правителство, с което разполагаме в момента — Извънредния комитет. Скоро, стига да успеем бързо да се организираме, вие сами ще си изберете правителствен екип. — Адам се усмихна и направи жест на човек, молещ за помощ. — А дотогава с вашето съдействие аз ще сторя всичко, каквото е по силите ми. Ще има грешки — бъдете снизходителни. Другари, ако още не сте се разкрили пред своите приятели и съседи, време е да предприемете тази стъпка. Граждани, до вас може би ще стигнат някои молби чрез ваши близки и познати. Надявам се, че ще ги изпълните доброволно. Така ще приближите деня, когато ще се оттегля с поклон, а животът ще се върне към нормалното си всекидневие — но нормално поновому, свободно от Лунната управа, свободно от нейните стражари, свободно от натрапени ни войски, свободно от паспорти, обиски и незаконни арести.

Той помълча малко и продължи:

— Налага се да има преходен период. Обръщам се към всички вас — моля ви, върнете се на работа, подновете обичайните си занимания. Отнася се и за тези, които досега се трудеха за Управата. Изплащането на възнагражденията ви няма да спре, задълженията ви остават същите, докато решим кое е необходимо, кое за щастие вече не е, понеже извоювахме суверенитета си, и кое ще запазим, но в друг вид. Нови граждани, каторжници, които отработвате с пот на челата присъди, наложени ви на Земята — вие сте свободни, наказанията ви са отменени! Е, надявам се, че засега ще останете по работните си места. Не ви задължавам, свършиха дните на принудата, а ви моля за това. Разбира се, можете спокойно да напуснете, да отидете навсякъде… маршрутите на капсулите от и до Комплекса ще бъдат възстановени веднага. Ала преди да се възползвате от новополучената си свобода и да се втурнете към градовете, искам да ви напомня: „Няма такова нещо като безплатен обяд.“ В момента сте по-добре осигурени там, където се намирате. Храната може би не е изискана, но ще я имате топла и навреме… За да продължим някои жизненоважни функции на завинаги отишлата си Управа, убедих главния мениджър на компания „ЛуНоХо“ да поеме службата. Тази фирма ще изпълнява временния надзор. Тя ще анализира как да отстраним тираничните части на Управата и как да прехвърлим полезните в частни ръце. Така че помогнете й, моля ви.

Тук Адам Селене вдигна десница:

— Обръщам се към вас, граждани на земните народи, намиращи се сред нас, учени, пътешественици и други. Приветствам ви! Свидетели сте на рядко събитие — раждането на една нация. Раждането е съпроводено от кръв и болка, както се случи и при нас. Надяваме се, че това е вече минало. Няма да ви причиняваме излишни неудобства и ще осигурим връщането ви по домовете възможно най-скоро. Добре дошли сте, ако пожелаете да останете, ще се радваме още повече, ако решите да бъдете наши съграждани. Но в този момент настоятелно ви моля да стоите извън коридорите, да избягвате инциденти, които биха довели до ненужни беди и проливане на кръв. Бъдете търпеливи към нас, ще поискам и от лунатиците да проявят търпимост към вас. Земни учени в обсерваторията и на други места, продължете работата си и не ни обръщайте внимание. Така даже няма да усетите, че преживяваме мъките по създаването на нова нация. Още нещо: съжалявам, че засега се намесваме в правото ви на свободно общуване със Земята. Правим го по необходимост, ще отменим цензурата, щом стане възможно — мразим я не по-малко от вас.

Адам добави специално искане:

— Другари, не търсете срещи с мен, обаждайте ми се само ако се налага. Всички останали нека ми пишат при нужда, писмата ви ще бъдат разгледани незабавно. Но аз нямам брат близнак, снощи въобще не спах и едва ли ще открадна много сън довечера. Не мога да говоря на събрания, да стискам ръце, да посрещам делегации. Трябва да остана на това бюро и да си върша работата, за да се отърва от нея и да я предам на вашите избраници. — Ухили им се. — Очаквайте от мен да бъда невидим като Смешника Саймън!

Обръщението продължи петнайсет минути и все пак най-важното беше: вървете да работите, проявете търпение, дайте ни време.

Само че онези учени почти не ни дадоха никакво време — трябваше да се досетя, нали им познавах хитрините.

Всички връзки със Земята минаваха през Майк. Да, ама тия момчета умничета имаха електроника да напълнят магазин за продажби на едро. Щом им влязла муха в главата, за броени часове скалъпили предавател с мощност на излъчване колкото да достигне Синята планета.

Единственото, което ни спаси, беше приятелски настроен пришълец — и той искал Луната да бъде свободна. Опитал да се обади на Адам Селене, но попаднал на взвода жени, подбрани от нива C и D. Това бе нашата система за самозащита, защото въпреки молбата на Майк половината Луна се стараеше да набере Адам Селене след обръщението му. Имаше всичко, от молби и искания до досадници, които напираха да внушат на Адам как да си върши работата.

След като стотина обаждания бяха прехвърлени при мен поради престараването на един съратник в телефонната компания, създадохме този взвод за поемане на удара. За щастие дамата, приела сигнала, успяла да усети, че в конкретния случай не важи тактиката „успокойте ги как да е“, и се свързала с моя милост.

След минути, аз, Фин Нилсен и няколко горещи пушки потеглихме с капсула към района на лабораториите. Нашият осведомител се страхуваше да си каже името, но ми обясни къде да намеря предавателя. Хванахме ги точно когато излъчваха и само бързината на Фин позволи на онези да дишат, пръстите на момчетата му сърбяха на спусъците. Не искахме „да дадем урок на останалите“. Така се уговорихме с Нилсен по пътя. Трудно е да сплашиш учени, умът им е иначе устроен. Трябва да ги подхванеш различно.

С ритници раздробих предавателя на парчета и заповядах на шефа да събере хората си в столовата. Сетне ги накарах да се преброят, за да се чуват и по телефона. Поговорих с Майк, взех имената от него, след което рекох на директора:

— Докторе, нали ми разправяхте, че всички са тук? Липсват еди-кои си — и изредих седем имена. — Докарайте ги насам!

Липсващите човечета били уведомени, но отказали да спрат своите занимания. Типични учени.

Говорих им — лунатиците от едната страна, земните люде от другата. Първо се обърнах към мозъците от Земята:

— Ние искахме да се отнесем към вас като към гости. Ала трима ваши се опитаха и може би успяха да пратят съобщение долу. — Погледнах директора. — Докторе, мога да претърся — в зайчарника, в съоръженията на повърхността, всички лаборатории и кътчета — и да разпердушиня всяко нещо, което става за сглобяване на предавател. Електрониката ми е занаят, знам какво разнообразие от детайли би послужило за такава цел. Да предложим, че унищожа всичко подходящо и като всеки тъпанар изпотроша и онова, което не разбирам. Какъв ще е резултатът?

Бихте си помислили, че се канех да му убия детето! Чак посивя:

— Това би прекратило изцяло изследователската ни работа… би затрило безценни данни… би причинило… ох, дори не знам какви загуби! Поне половин милиард долара!

— И аз така смятам. Но мога още да отнеса тези джаджи накуп и да ви оставя да се оправяте, както намерите за добре.

— Едва ли ще има голяма разлика. Господине, длъжен сте да разберете, че когато прекъсвате един експеримент…

— Ясно. Вместо обаче да пренасяме — току-виж нещо сме пропуснали, — по-лесно е да отведем всички вас в Комплекса и да ви настаним там. Разполагаме с досегашната казарма на драгуните. Само че това също ще ви съсипе експериментите. Има и друго… Докторе, откъде сте?

— Принстън, Ню Джърси.

— Нима? Тук сте от пет месеца, не се съмнявам, че се упражнявате и носите тежести. Драги докторе, ако постъпим с вас така, сигурно никога повече няма да видите Принстън. Щом ви преместим, ще ви държим под ключ. Ще се размекнете. А продължи ли прекалено много извънредното положение, и да искате, и да не искате — ставате лунатик. Заедно с всички тия мозъци около вас.

Едно наперено човече излезе отпред, от онези, които викахме два пъти.

— Не можете да направите това! Незаконно е!

— Според кои закони, господине? Някой от параграфите в родния ви град ли? — Обърнах се. — Фин, я му покажи нашите lois[2].

Фин Нилсен се приближи и мушна емисионната тръба на пушката в корема на мъжа. Пръстът му започна да се свива върху спусъка, но виждах, че предпазителят е на мястото си. Обадих се:

— Фин, не го убивай! Хм, ако само това ще ви убеди, ще елиминираме този тип. Така че наглеждайте се взаимно! Още едно нарушение ще заличи всякаква възможност да се върнете по домовете си, както и да продължите вашите изследвания. Докторе, предупреждавам и вас — измислете начин да контролирате подчинените си.

Застанах пред лунатиците:

— Товарищи, помогнете им да играят честно. Създайте си своя система как да ги опазите. Не преглъщайте никакви глупости, отсега нататък всички земяни са с условна присъда. Ако се налага да елиминирате някого, окото ви да не трепне. — Отново се извъртях към директора. — Докторе, всеки лунатик може да отиде където поиска, по всяко време, дори и в спалнята ви. Вашите помощници стават началници, поне в сигурността. Щом лунатикът пожелае да дойде с вас (или с колегата ви) в клозета, недейте да спорите, защото може да е изнервен.

И пак моите съграждани:

— Сигурността над всичко! Всеки тук работи за някой от земните червеи — дръжте го под контрол! Разпределете си задачите и нищо не пропускайте. Наблюдавайте ги толкова отблизо, че и капан за мишки да не направят, камо ли предавател. Ако това попречи на задълженията ви, не се тревожете: заплатите ще си текат.

Видях, че някои се ухилиха. По онова време лунатикът можеше да стане най-много лаборант, а и работеха с началниците от Земята, които ги гледаха отвисоко, дори онези, дето се преструваха и бяха особено „мили“.

Е, тука приключих. Когато чух обаждането, исках да елиминирам нарушителите. Но Проф и Майк ми вкараха ум в главата. Планът не позволяваше насилие срещу земни хора, щом имаше други начини да действаме.

Край лабораториите монтирахме „уши“ — широкспектърни чувствителни приемници, понеже и предавателите с най-тясно насочен лъч пръскат по малко в околното пространство. От своя страна Майк подслушваше всички телефони там. После ни оставяше да си гризем ноктите и да се надяваме.

Постепенно ни олекна на душите, защото в новините от Земята не надушвахме нищо. Явно прегръщаха цензурираните предавания, без да събудят подозренията им, а в личната и търговската кореспонденция, както и в информационния трафик на Управата всичко изглеждаше нормално. По същото време ние бъхтахме в напъните си да свършим за дни онова, за което ни трябваха месеци.

Поне получихме малка почивка в графиците — на Луната нямаше пътнически кораби, следващия чакахме на 7 юли. И на туй бихме му намерили цаката: да речем, привикваме някого от офицерите на вечеря с Надзирателя или нещо подобно, сетне прикрепваме защита към предавателите им или ги откачаме. Екипажът не можеше да излети без наша помощ, в онзи период важна причина за изтощаване на запасите от лед бе осигуряването на вода за реакторите. Но това беше нищо в сравнение с пратките зърно. Тогава смятахме един кораб месечно за интензивно движение, а пък товарите стартираха всеки ден. Следователно кацащите кораби не означаваха непреодолима опасност. Все пак имахме късмет, нали толкова старателно се опитвахме да придадем на всичко нормален вид, докато подготвим отбраната си.

Зърнените товари си заминаваха както преди, един хвръкна от катапулта почти в момента, когато хората на Фин нахлуваха в резиденцията на Надзирателя. И следващият потегли навреме, всички други също.

Не беше нито пропуск, нито част от преструвките, Проф знаеше какво да прави. Изпращането на зърното бе голяма операция (за малка държавица като Луната) и не можеше да се промени за половин месец, защото засягаше хляба и бирата на твърде много хора. Ако нашият извънреден комитет бе наложил ембарго и прекратил изкупуването на зърно, щяха да ни изритат и властта би поел друг орган с идеи, различни от нашите.

Проф каза, че първото е необходим период на просвещение. А през това време товарните кораби излитаха от катапулта по график, „ЛуНоХоКо“ водеше документацията и издаваше квитанция, като използваше услугите на персонала от гражданските служби. Излъчвахме съобщения от името на Надзирателя (Майк говореше със земните клечки от Управата, имитирайки гласа му). Заместник-администраторът се оказа разбран човек, когато осъзна, че така значително увеличава дните си. Главният инженер също остана на работа — Макинтайър се прояви като истински лунатик, а не кука по душа, щом получи тази възможност. Другите шефове на управления и разни дребни началничета не ни създаваха проблеми. Животът си течеше както преди и бяхме прекалено заети, та да разцепваме полезните части от системата и да ги предлагаме на купувачи.

Над една дузина човечета се кълняха, че те били Смешника Саймън. Той написа грубо стихче, в което ги уличаваше в лъжа; снимката му се появи на първа страница в „Дневен лунатик“, „Правда“ и „Гонг“. Уайо пак се превърна в блондинка и запраши към новия катапулт, за да се види с Грег, после отпътува за по-дълго, десетина дни, до стария си дом в Хонконг. Взе и Ана, която искаше да разгледа града. Госпожа Уайо имаше нужда от почивка и Проф настояваше да си я позволи, напомняйки й, че телефоните са винаги под ръка, а е необходимо да установим и по-тесни връзки с членовете на организацията там. Тогава поех нейните стиляги със Слим и Хейзъл за помощници — схватливи, хитри хлапета, на които можех да разчитам. Слим Лемке със страхопочитание откри, че аз бях другарят Борк и всеки ден се срещах с Адам Селене. Неговото нелегално име започваше с О. Бяхме добър отбор и заради още нещо. По Хейзъл внезапно изникнаха приятни закръглености не само от великолепната кухня на Мами, просто стигна до тази точка в своята орбита. Слим беше готов да промени фамилното й име, щом тя пожелае. А дотогава гореше от желание да върши всякаква работа, стига да е заедно с нашата малка, свирепа, червенокоса девойка.

Не всички обаче горяха от желание. Мнозина от другарчетата се оказаха войници само на приказки. Още повече си въобразяваха, че битката е свършила с елиминирането на драгуните и загиването на Надзирателя. Други се възмутиха, когато научиха колко надолу се намират в структурата на организацията, искаха да създадат нова йерархия, в която те да са на върха. Адам получаваше безбройни предложения за това — изслушваха ги, съгласяваше се, уверяваше ги, че техните способности не бива да се прахосват, докато чакаме изборите — и ги препращаше към мен или Проф. Не си спомням някой от тези амбициозни типове да ставаше за нещо, щом се опитвах да го впрегна в делото.

Работата никога не свършваше и никой не желаеше да се захване с нея. Някои от най-свестните доброволци бяха хора, които организацията въобще не забеляза преди това. Но, общо взето, лунатиците, членове или не, не проявяваха интерес към патриотичните задачи, ако не им обещаехме добри пари. Едно човече, което заяви, че било наш член (а не беше), успя да ме притисне в ъгъла в „Рафълз“ — там разположихме щаба. Искаше да сключа договор за петдесетина хиляди значки, предназначени за ветераните на революцията отпреди преврата, с мъничка печалба за него (пресметнах я на около 400 процента) и с изгода за мен, без да си мръдна пръста. Било полезно за всички начинание.

Когато го посъветвах да се разкара, той заплаши да ме разобличи като саботьор пред Адам Селене: „Трябва да ви кажа, че сме много близки приятели.“

Ето каква „помощ“ получавахме. А имахме нужда от друго. От стомана за катапулта, и то в изобилие. Проф ме попита наистина ли е задължително да обвиваме в метал каменните снаряди; наложи се да му натъртя, че индукционното поле не въздейства върху гола скала. Трябваше да преместим балистичните радари на Майк и да монтираме доплерови приставки на новото оръжие, защото очаквахме атаки от Космоса срещу стария катапулт.

Обявихме сбор на доброволци. Явиха се само двама, които можехме да използваме — а искахме да впрегнем стотици механици, но те никак не обичаха работата в скафандри. Затова ги наехме, плащахме каквото се полагаше и „ЛуНоХоКо“ затъна в дългове към Хонконгската банка. Нямаме време да откраднем такава сума, пък и по-голямата част от наличните средства прехвърлихме на Стю. Един истински съратник, Фу Моузес Морис, приподписа купове хартии, за да ни подкрепи. Накрая свърши с фалит и започна отначало с малка шивашка работилница в Конгвил. Това обаче стана по-късно.

След преврата управленските пари паднаха от 3 към 1 до 17 към 1 и служителите се разпищяха, понеже Майк продължаваше да използва някогашните чекове. Казахме, че или остават на работа, или напускат. С нужните хора сключихме нови договори и им шарехме хонконгски. Но оттогава се оформи голяма група, която не беше на наша страна. Жалеха доброто старо време и бяха готови да забият нож в гърба на новия режим.

Фермерите — производители на зърно, и брокерите се чувстваха нещастни, защото плащаха стоката им на катапулта с управленски долари на предишните твърди цени. „Няма да се примирим с това!“ — викаха те. Човекът от „ЛуНоХоКо“ вдигаше рамене и им казваше, че никой не ги принуждава, но понеже зърното се изпраща на земните служби от Управата (така беше), могат да получат само управленски чекове. Тъй че или ги приемете, или товарете реколтата си обратно на полигона и се махайте оттук.

Повечето вземаха чекове. Всички ръмжаха и заплашваха, че ще се откажат от туй зърно, за да отглеждат зеленчуци, влакнодайни или нещо друго, стига да го продават за хонконгски долари — и Проф се усмихваше.

Искахме да имаме на разположение всеки сондьор на Луната, особено ледокопачите, които притежаваха тежки пробойни лазери. Искахме ги за войници. Толкова се нуждаехме от тях, че макар без ръка и позабравил занаята, обмислях дали да не се запиша доброволец. Но за да се бориш с грамадните сонди, трябват мускули, а пък протезата не ги замества. Де ла Пас ми каза да не се правя на глупак.

Тарикатлъкът, който измислихме, не би работил гот на Земята. Лазерният лъч с голяма мощност действа най-добре във вакуум и е превъзходен чак докъдето се простира обсегът му. Масивните сонди, пробиващи скалите в търсене на лед, не бяха монтирани като „артилерия“ за отблъскване на нападения от Космоса. И корабите, и бойните ракети имат електронна нервна система, а за нея не е никак здравословно да я шибат с не знам си колко джаула в концентриран лъч. Щом мишената е под налягане (както се получава при корабите и много ракети), нужно е само да прогорите дупка и да й изкарате въздуха. Хм, ако не е херметизирана, мощният лазер пак може да я съсипе. Ще унищожи „очите“, ще обърка насочването, ще провали всичко, зависещо от електрониката — значи повечето системи.

Водородна бомба със скапани схеми не е бомба, ами голям контейнер с литиев деутерид, който не е годен за нищо, освен да се разбие накъде. Кораб без зрение е бракма, а не бойна машина.

Звучи лесно, но не е. Тези лазерни сонди въобще не са били проектирани за мишени, отдалечени на много хиляди километри или дори само на хиляда; нямаше как бързо да оборудваме опорите им за точно прицелване. Нуждаехме се от стрелци, на които им стискаше да изчакат до последния момент, и то срещу цели, наближаващи с може би два километра в секунда.

Ех, това бе най-доброто, с което разполагахме. Ето защо създадохме Първа и Втора доброволна отбранителна батарея на Свободната Луна — две, та Първата да си вири носа пред другата, а тя пък да я ревнува. В Първата събрахме по-възрастни мъже; във Втората — младите и запалените.

Нарекохме ги „доброволни“, обаче ги наемахме срещу заплата в хонконгски долари — съвсем не беше случайно съвпадение, че на контролирания пазар за леда плащахме с управленски, паднали до стойността на книжни отпадъци.

За капак на всичко приказвахме безспир, за да внушим страх от войната. Адам Селене говореше по радиото, напомняйки, че Управата несъмнено би направила опит да възстанови тиранията си и имаме броени дни да се подготвим. Вестниците го цитираха, като съчиняваха собствени истории, нали преди преврата специално се постарахме да вербуваме хора сред новинарите. Подканяхме народа да си държи скафандрите винаги наблизо и да проверява алармите за херметичност по домовете си.

При тези лунотресения, които не ни оставяха на мира, във всеки зайчарник екипите по поддръжка на налягането бяха нащрек по всяко време — въпреки силикона и фибростъклото някъде постоянно излизаше въздух. В тунелите „Дейвис“ нашите момчета ремонтираха херметизацията ежедневно. Но сега набрахме стотици аварийни групи, предимно сред стилягите, тренирахме ги с фалшиви тревоги и ги карахме да носят своите скафандри с отворени шлемове, когато бяха на дежурство.

Справяха се отлично. Ала някои идиоти си правеха майтап с тях: „Гледай, играят си на войници“, „Я, малките Адамови ябълки“ и подобни щуротии.

Една от групите се упражняваше, показвайки, че може да изгради временен въздушен шлюз около повредения, а някакъв глупак се въртял наоколо и гръмко се подигравал.

Групата на Гражданската защита продължила тренировката, довършила съоръжението и го проверила със затворени шлемове на скафандрите. Не пропускало — тогава стилягите излезли, награбили шегаджията, пренесли го през временния шлюз и го изхвърлили в нулевото налягане.

След този случай остроумниците си държаха езиците зад зъбите. Проф смяташе, че трябва да предадем едно меко предупреждение друг път да не елиминират хора толкова безогледно. Възразих и се наложих, защото не виждах по-добър начин за прочистване на вида. Някои простащини би следвало да се наказват със смърт сред почтените люде.

Но най-страшното ни главоболие бяха самоназначилите се държавници.

Аз ли казах, че лунатиците са аполитични? Да, вярно е, когато от тях се иска да направят нещо. Обаче се съмнявам случило ли се е поне веднъж двама лунатици над по литър бира да не се обстрелват с мнения как трябва да се управлява.

Вече споменах, че тези самопровъзгласили се мъдреци на политиката се опитваха да обсебят вниманието на Адам Селене. Ала Проф им намери мястото, всеки получи покана да участва в Извънредния конгрес по създаването на Свободната Луна, който се събра в Общинската зала на града. Там се споразумяха да продължат маратона, докато приключат работата — седмица в Л-Сити, седмица в Новилен, седмица в Хонконг, после завъртат отначало. Всички заседания се предаваха по видеото. Проф председателстваше първото, Адам Селене направи обръщение и ги помоли да се трудят усърдно, защото „историята ви гледа“.

Слушах няколко сбирки, сетне хванах професора натясно и го попитах какво, в името Божие, е намислил?

— Смятах, че не искаш никакво правителство. Чул ли си какви ги дрънкат онези смахнати типове, откакто им изтърва юздите?

Дари ме с най-усмихнатите си трапчинки:

— Мануел, кое точно те безпокои?

Сума неща ме безпокояха. Аз се разкъсвах да събера тежките лазерни сонди и мъже, които да боравят с тях като с оръжия, а тия безделници цял следобед обсъждаха какво да правят с имиграцията. Някои искаха да бъде прекратена въобще. Други предлагаха тя да се обложи с данък (това по време, когато 99 процента от лунатиците биваха домъквани насила на Скалата!), трети пък настояваха да бъде избирателна според „етническия състав“. (Много се чудих — мен към коя група биха причислили?) Някому хрумна да допускаме само жени, докато съотношението им с мъжете стане едно към едно. Това предизвика репликата на някакъв скандинавец:

— Ja, приятелче! Кажи им да ни пращат шафрантиите си! Хиляди след хиляди проститутки! Ще се оженя още за първата, непременно!

Най-разумната приказка през целия следобед.

Друг път се препираха за времето. Вярно, времето по Гринуич няма никаква връзка с нашето. Пък и за какво ни е да има, щом живеем под повърхността? Я ми покажете лунатик, който може да проспи две седмици, а после още толкоз да работи непрекъснато. Лунният синодичен месец не подхожда на обмяната на веществата ни. Предложиха да го направим равен на точно двайсет и осем дни (вместо 29 дни, 12 часа, 44 минути и 2,78 секунди), и то като удължим съответните мерки, та всяка половинка да е по две седмици.

Съгласен, използваме месеца в много неща. От него зависи кога излизаме на повърхността, защо излизаме и колко дълго оставаме. Но освен че щяхме да се разминаваме във времето с единствените си съседи, сещаше ли се тази бъбрива вакуумна глава какво би означавало това за всички основни числа в науката и техниката? Като занимаващ се с електроника човек аз изтръпнах. Значи хвърляхме на боклука всяка книга, таблица и инструмент и започваме от нула? Помня, че някои от прадедите ми са го направили, когато преминали от старите английски мерки към универсалната система, ама те го сторили, за да се улеснят. Нещо като дванайсет инча в един фут, не знам си колко фута в една миля. Унции и фунтове! О, Боже!

Имало е смисъл да променят това, но защо човекът си дереше гърлото, само и само да обърка всичко?

Някой искаше да създаде комитет, който да определи кой всъщност е езикът на Луната, после да глобява всеки, ако говори английски или друг език. Ох, хора!

Четох в „Лунатик“ предложенията за данъци — четири различни спрямо привържениците на единното облагане. Данък на кубатура, дето наказваше желаещите да разширяват тунелите. Поголовен данък (еднакъв за всички). Подоходен данък (ще ми се да видя онзи, който ще изчисли парите на семейство Дейвис или пък измъкне и думичка от Мами!). Накрая и „въздушен“ налог — не таксите, внасяни и без това, а нещо друго.

Не си представях Свободната Луна с подобна социална политика. Преди нямахме никакви и пак се оправяхме. Плащахте за всичко, което получавахте. Transtaafl. Че как да бъде иначе?

Веднъж едно надуто човече предложи лошият дъх и телесната воня да бъдат престъпление, наказано с елиминиране. Почти се съгласих, случвало ми се е да стоя затворен в капсулата с разни миризливци. Ала не е било честно и, общо взето, се регулира от само себе си — постоянно небрежните или нещастниците, които нищо не могат да направят с тялото си, едва ли създаваха поколение с нашите придирчиви хубавици.

Една дама (повечето заседатели бяха мъже, но жените компенсираха броя с глупостите си) приготви цял поменик, искаше да го пробута като законопроекти. И то за лични въпроси. Никакви многолюдни бракове. Никакви разводи. Никакви прелюбодеяния — наложи се да потърся думата в речник. Без спиртни напитки, по-силни от четириградусова бира. Църковни служби само в съботите и всичко друго спира през тези дни. (Поддържането на налягане, въздух и температура също, нали, госпожо? Заедно с телефоните и капсулите?) Дълъг списък със забранени лекарства и един по-кратък, които да бъдат продавани по рецепта на дипломиран доктор. (А що е то дипломиран доктор? Знахарят, при когото ходех, беше окачил табела „Практикуващ лекар“ — освен това приемаше залози и затуй се отбивах при него. Вижте какво, госпожо, нямаме медицински институти на Луната!) Е, тогава нямахме. Тя искаше дори хазарта да постави извън закона. Ако лунатикът не може да хвърля на „двойно или нищо“, ще отиде там, където разрешават, даже да му пробутват зарове с тежести.

Разлютих се не от списъка с неща, които мразеше, защото явно бе по-луда и от киборг, ами от факта, че винаги се намираше някой съгласен с нейните забрани. Сигурно желанието да пречиш на останалите да вършат каквото поискат е дълбоко вкоренено в душата човешка. Правила, закони — все за другите. Някаква мрачна част от самите нас, която сме имали още преди да слезем от дърветата и сме забравили да изхвърлим, когато сме тръгнали на задните си крака. Как пък нито един от тази типове не каза:

— Моля ви, приемете закон, за да не мога аз да правя нещо, което знам, че не бива да правя.

Нет, товарищи, винаги беше за онова, дето мразеха у съседите си. Да ги спрем за тяхно добро — а не защото говорещият признаваше, че пречат на него.

Като слушах заседанията, едва не съжалих, че се отървахме от Чвора Морт. Поне си стоеше затворен със своите жени и не ни напътстваше как да си уреждаме личния живот.

Но Проф не се вълнуваше, все си ходеше усмихнат.

— Мануел, наистина ли вярваш, че тази тълпа от бавноразвиващи се може да приеме някакви закони?

— Нали това им каза да правят? Подкани ги да го направят.

— Скъпи Мануел, просто събрах накуп всичките ни кукувци. Познавам ги, слушам ги от години. Много внимавах при създаването на работните комисии. Бъркотията в главите им е вродена, непременно ще се скарат. Председателят, който им наложих и ги оставих да изберат, е треперушко, не би успял и кълбо конци да разплете и иска всеки въпрос да бъде „допълнително проучен“. Май не трябваше да си хабя труда — повече от шестима изобщо не могат да се споразумеят, трима са къде по-добре, а пък един е идеален за работа, която е по силите на сам човек. Затова в цялата досегашна история парламентите, сторили нещо свястно, го дължат на неколцина силни личности, които са се налагали над останалите. Не се бой, синко, този Извънреден конгрес нищичко няма да свърши… Е, и да гласуват някой закон поради изтощение, ще бъде претъпкан с противоречия и сами ще се откажат от него. През това време обаче няма да ни висят над главите, а по-късно все ще ни потрябват за нещо.

— Професоре, нали каза, че въобще не ги бива?

— Няма на тях да го поверим. Един мъж ще го напише — един мъртвец — и през някоя късна нощ, когато са преуморени, ще го приемат с овации.

— Кой е тоя деятел? Да не говориш за Майк?

— Не, не! Майк е къде по-жив от тези дърдорковци. Мъртвецът е Томас Джеферсън, първият от рационалните анархисти. Момчето ми, някога той почти успял да пробута своята антисистема с чудесното си красноречие, ама го засекли, което аз се надявам да избегна. Не бих могъл да усъвършенствам стила му, просто ще го приспособя към Луната и XXI век.

— Чувал съм за този деец. Освободил робите, нали?

— Е, някой би казал, че е опитал и после се провалил. Няма значение. Как напредваме с отбраната? Не виждам начин да продължим преструвките след пристигането на първия кораб.

— Хм, няма да сме готви дотогава.

— Майк твърди, че сме длъжни да успеем.

Не сколасахме, но корабът тъй и не кацна. Онези учени надхитриха и мен, и лунатиците, на които поверих надзора над тях. Окачили джаджата в централната точка на най-големия рефлектор, а лунните им помощници клъвнали на уверенията, че било последната мода в радиотелескопите.

Може и така да се каже. Беше с микроултракъсовълново излъчване — отразяваше се и отиваше към Земята, прекрасно защитено от огледалото на рефлектора. Забележително приличаше на първите радари. Металната мрежа и предпазното фолио спираха всякакво разсейване на вълните, затова „ушите“, които поставих, нищо не уловиха.

Изпратиха доклада със своята версия и какви ли не подробности. Първо чухме искане от Управата до Надзирателя — да отрече тази измама, да намери съчинителя и да прекрати безобразието.

Вместо това получиха нашата Декларация за независимостта.

„Събрани днес, 4 юли 2076 година…“

Беше прекрасна.

Бележки

[1] Кислороден недостиг. — Б.пр.

[2] Закони (фр.). — Б.пр.