Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon is a Harsh Mistress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Луната е наставница сурова

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор и коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Дизайн на корицата: Любомир Пенов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2007

ISBN: 978–954–28–0141–2

История

  1. — Добавяне

24

Навсякъде по Луната нашествениците бяха мортус, ако не в същия миг, то скоро подир това. Над две хиляди аскери загинаха, три пъти повече лунатици намериха смъртта си, посрещнали нападението; може би още толкова бяха ранени, макар че никой не ги преброи точно. Никакви пленници в нито един зайчарник, но от всеки кораб хванахме по дузина офицери заедно с екипажа, след като прочистихме.

Основна причина нашите (почти без оръжие!) да убиват обучена войска бе, че току-що кацналият земен червей не владее тялото си добре. Притеглянето тук е една шеста от привичното за него и превръща рефлексите от целия му живот във враг. Без да схваща, стреля твърде нависоко, не се държи устойчиво на крака, не тича както подобава, ходилата все се изплъзват изпод него. И още по-лошо за „гостите“ — трябваше да напредват с бой надолу. По принуда си пробиха път през горните равнища, после отново и отново се смъкваха по рампи, за да превземат някой град.

Хубаво, ама земните червеи не знаят как да слизат по такива съоръжения. В случая движенията не са нито тичане или ходене, нито летене — по скоро танц, стъпалата едвам докосват пода и просто можеш да запазиш равновесие. Тригодишно лунатиче върши това машинално, подскача нататък в управляемо падане, като крачетата му пристъпват на всеки няколко метра.

Но земянинът го прави по новашки. Внезапно открива, че „ходи из въздуха“, размахва крайници, завърта се, губи контрол и свършва върху задник, без да пострада, ала ядосан.

Та онези войници си намериха смъртта именно по рампите, когато ги докопахме. Тия, които видях, бяха усвоили номера донякъде, щом са стигнали три равнища надолу. Обаче едва шепа снайперисти можеха да стрелят точно отгоре, а тръгналите връз металните плочи успяваха seulement[1] да останат прави, да държат оръжията си и да напъват към следващото ниво.

Лунатиците не ги пуснаха.

Мъже и жени (също доста деца) ги връхлитаха, събаряха и убиваха с всичко — от голи ръце до собствените им щикове. Пък и не само аз имах лазерна пушка. Двама от хората на Фин Нилсен се свили на балкон в „Bon Marche“. Скрити там, те взели да бройкат един след друг земните снайперисти горе. Никой не им казал да го правят, никой не ги водил, нито раздавал заповеди. Фин въобще нямаше шанс да контролира своята полуобучена и непокорна милиция. Битката започна и народът се би.

Е, това беше най-важната причина да спечелим ние — сражавахме се. Повечето лунатици тъй и не зърнаха жив нашественик, но където войниците проникваха, нашите се втурваха към тях сякаш облак скакалци. Кой да ги командва? Крехката ни организация се срути от изненадата. Обаче се опълчихме като бесни и нападателите измряха. Нито един солдат не стигна по-долу от трето равнище в който и да е зайчарник. Говореха, че хората от Дънната алея така и не разбрали за атаката, докато всичко не свършило.

Хм, и нашествениците се биха смело. Те не само представляваха елитни части за борба с безредици, най-добрите миротворци за градска работа, с които разполагаха ФН, но бяха надъхани и дрогирани. Казали им (правилно), че единствената им надежда някога да видят Земята е да усмирят зайчарниците. Ако успеели, имали обещание да ги сменят и никога вече да не ги пращат горе. Ама условието било „Победи или умри!“, защото им изтъкнали, че техните транспортни кораби не могат да излетят от Луната, без да надвият. Затова се налагало да я превземат. (Също вярно.)

Натъпкали ги с енергизатори, успокояващи и потискащи страха вещества, които биха накарали дори мишка да се изплюе в мутрата на котка, после ги пуснали да беснеят. Сражаваха се професионално и доста безстрашно — и измряха.

В Долен Тихо и Чърчил употребили газ, ето защо жертвите били къде по-многобройни от наша страна. Само лунатиците, успели да се доберат до скафандрите си, ставали за нещо. Резултатът беше същият, ала за повечко време. Газът бе от приспиващите, понеже Управата не искаше да ни изтреби, а просто да ни даде урок, да си върне контрола и да ни впрегне на работа.

Причината за дългото мотаене и привидната несигурност на ФН бил избраният метод на нападение — с прокрадване. Взели решение скоро след наложеното от нас ембарго (научихме това от пленените корабни офицери). Използвали времето за подготовка: повечето отишло за разтегления елиптичен маршрут далеч отвъд орбитата на Луната, после обратно по дъга и среща откъм тъмната страна. Разбира се, Майк въобще не ги видя, той е сляп там отзад. Наблюдаваше небето с балистичните си радари — но няма такъв, дето да наднича отвъд хоризонта. Най-дългият период, през който приятелчето засичаше влязъл в орбита кораб, бе не повече от осем минутки. „Гостите“ прелетяха над върховете в ниски кръгове, всеки право към целта, с кратък радарен проблясък при кацането накрая и с голямо обратно ускорение.

Туй стана точно при новоземие, на 12 октомври 76-а, в 18 часа, 40 минути и 36,9 секунди по Гринуич. Е, ако не в тази десета, то твърде близо до нея според проследяването на Майк. Тук трябва да призная, че Миротворческият флот на ФН свърши чудесна работа.

Голямото добиче, избълвало хиляда войници в Л-Сити, остана невидимо за компютъра чак до спирането си за прилуняване. При това той го зърна само да момент. Щеше да го забележи няколко мига по-рано, стига да гледаше на изток с новия радар в Mare Undarum. Но тогава тъкмо упражнявал своето „синче-идиотче“ — взирали се на запад към Земята. Тези секунди бяха без значение, изненадата бе така прекрасно подготвена, толкоз пълна, че всеки отряд нахълта точно в 19.00 по Гринуич, преди някой да се усети. И не бе случайност, че над всички зайчарници започваше ярката половина на лунния месец. Управата нямаше хабер от нашите истински условия. Все пак знаеше, че денем никой пандизчия не излиза без нужда на повърхността. А ако му се наложи, свършва си работата бързо и се прибира вътре, като проверява своя радиационен брояч.

Така че ни хванаха със смъкнати скафандри. И оръжия.

Но и след избиването на нападателите още имахме да се разправяме с шест транспортни кораба върху грунда и с един командващ в небето.

Щом приключи схватката при „Bon Marche“, аз се опомних и намерих телефон. Нито дума от Конгвил, никакво известие от Проф. Битката в Джонсън Сити беше спечелена, а Новилен също — корабът там се преобърнал при кацането, наказателният отряд бил отслабен от загубите и момчетата на Фин вече превзели повреденото возило. Сраженията в Чърчил и Долен Тихо продължавали. По другите зайчарници нямало нищо особено. Майк спрял подземката, запазвайки телефонните комуникации между градовете само за служебни разговори. Експлозивното спадане на налягането в Горен Чърчил не било овладяно. Да, Фин Нилсен се обади, пък и аз съм могъл да се свържа с него.

Казах му къде беше корабът над Л-Сити, чукнахме си среща при частен шлюз номер 13.

Фин имал почти същите преживелици като мен, заварили го неподготвен, но скафандърът му бил при него. Не успял да хване юздите на своите лазерни стрелци, преди битката да свърши, и се хвърлил в касапницата при Стария купол. Сега започваше да събира момчетата си, а един офицер приемаше доклади в канцеларията му в магазин „Bon Marche“. Свързал се с новиленския си заместник, ама се тревожеше за Хонконг…

— Мани, да отскочим дотам?

Рекох му да чака — „гостите“ не можеха да се доберат до нас с подземката (не и докато ние контролираме захранването); освен това се съмнявах, че оня транспортен краб би успял да излети.

— Да хвърлим поглед на този тук.

Минахме през шлюз 13 чак до края на частното налягане, през тунелите на съсед — не му се вярваше, че сме били нападнати, — и използвахме неговия излаз към повърхността, за да огледаме возилото от около километър на запад. Повдигнахме предпазливо люка.

После го бутнахме и се покатерихме горе, прикриваха ни скали. Промъкнахме се по индиански до ръба, откъдето надникнахме с помощта на биноклите за шлемове.

Дръпнахме се зад каменния щит и поприказвахме. Фин Нилсен заяви:

— Като гледам, моите момчета ще се справят.

— Как?

— Ако ти открехна, ще започнеш да измисляш причини защо няма да стане. Приятелче, ще ми позволиш ли сам да си уреждам представлението?

Чувал съм за армии, където на шефа не му казват да си затваря устата, наричало се „дисциплина“. Но ние бяхме любители. Фин ми разреши да се влача след тях невъоръжен.

Стигна му час да се подготви и две минути, за да го направи. Пръсна дузина мъже около кораба през фермерските шлюзове, в пълно радиомълчание — и без това някои от градските момчета нямаха станции в скафандрите. Нилсен зае най-западната позиция. Когато се увери, че другите са имали достатъчно време, изстреля сигнална ракета.

Щом тя избухна над кораба, всеки включи лазера, насочен към предварително определена антена. Фин изтощи своя захранващ блок, сложи нов и почна да прогаря корпуса: не ключалката на входния люк, ами направо цялото тяло. Незабавно към неговото яркочервено лъчево петно се присъедини второ, после още три, всички гризяха същото парче стомана. Изведнъж се пръсна разтопен метал, виждах как въздухът изригва със свистене в трепкаща пара, пречупваща светлината. Продължиха работата, направиха чудна голяма дупка, преди да им свърши енергията. Представях си данданията в кораба и звънкането на тревожни сигнали; херметичните врати се затварят аварийно, а екипажът се опитва да запуши три пробойни едновременно, защото останалите от групата на Фин обработиха по същия начин още две места на транспортьора. Не желаеха да изгарят нищо друго. Не беше кораб за полети в атмосферата — построен в орбита, с корпус, отделен от силовия възел и резервоарите. Удариха го, където очакваха най-яка полза за нас.

Фин притисна шлема си към моя:

— Сега не могат да се вдигнат оттук. Нито да приказват. Съмнявам се, че ще закърпят дупките достатъчно, за да карат без скафандри. Какво ще кажеш, да ги зарежем ли така няколко дни и да видим дали ще излязат? Ако не искат, можем да преместим насам някоя голяма сонда и ще им направим страхотна забава.

Реших, че Фин умее да режисира представлението и без моята тромава помощ. Затова се прибрах вътре, обадих се на Майк и поръчах капсула, та да отида до балистичните радари. Той пожела да знае защо не съм останал долу в безопасност.

— Слушай, парвеню, сглобено от някакви си полупроводници! Ти си само обикновен министър без портфейл, а пък аз, ако вече си забравил, съм министър на отбраната. Трябваше да видя какво става и имам просто две очи, докато ти разполагаш с датчици, пръснати из половината Crisium. Искаш да запазиш целия кеф за себе си, м-м?

Той ми каза да не се наежвам и предложи да ми предава всичките картинки на видеоекран — да речем, в стая L, на „Рафълз“. Грижел се да не пострадам… а чувал ли съм онзи виц, дето един сондьор наранил чувствата на майка си?

— Майк, моля те, дай ми капсула. Мога да я посрещна в скафандър извън Западната станция. Тя, както несъмнено знаеш, е доста зле.

— Добре, своята глава ще чупиш. Хайде, ще те пусна до оръдейната позиция „Джордж“.

Много мило от страна на компютъра. Добрах се там и пак хванах телефона. Фин беше позвънил във всички зайчарници, свързал се с тамошните си заместници или някой друг, който се наемал да командва, и обяснил как точно да напакостят на кацналите транспортни кораби. Навсякъде, но не и в Л-Хонконг. За него не знаехме нищичко, може би бандитите на Управата го контролираха.

— Адам — казах, понеже и други ме чуваха, — мислиш ли, че се налага да пратим екип с ролигон, за да поправи линията при BL?

— Това не е господин Селене — отговори Майк с непознат глас, — а един от помощниците му. Многоуважаемият министър беше в Горен Чърчил при загубата на налягането. Боя се, че трябва да го смятаме за мъртъв.

Какво?

— Господине, ужасно съжалявам.

— Останете на телефона! — Напъдих двойка сондьори и момиче от стаята, седнах и спуснах заглушаващото покривало. — Друже — рекох му тихо, — сега сме само двамата. Какви са тия лъжи?

— Ман — отвърна и компютърът тихичко, — разсъди трезво. Все някой ден Адам Селене щеше да си иде. Той изпълни своята задача, пък и както ти посочи, бе почти извън правителството. Обсъдих тази тема с професора, единствената неяснота беше в кой момент да стане. Би ли могъл да измислиш по-голямо последно добро, което да направи Адам, освен да умре при това нашествие? Днес се превръща в национален герой… а на лунатиците им трябва такъв. Нека твърдим, че той „по всяка вероятност е мъртъв“, докато поговориш с Проф. Ако още има нужда от другаря Адам Селене, ще се окаже, че е бил заклещен в някое частно налягане и изчаквал да го спасят.

— Хубаво де… Нека засега не е окончателно. Поне аз винаги съм предпочитал твоята личност, Майк.

— Знам, Ман, мой първи и най-добър приятелю. Аз също я предпочитам. Тя е истинската, другото беше измислица.

— Хм, да. Но ако Проф е загинал в Конгвил, помощта на Адам ще ми бъде страшно необходима.

— Затуй го пъхнахме в хладилника и щом ни потрябва, ще го извадим оттам. Ман, когато това отмине, ще намериш ли време да възобновим изследването на хумора?

— Ще намеря, дружок, обещавам ти.

— Благодарско. Напоследък ти и Уайо все нямахте възможност да ми погостувате… а професорът вечно иска да говорим за неща, които не са особено забавни. Ще се радвам тази война да свърши.

— Майк, ще победим ли?

Засмя се:

— От няколко дни не си ме питал. Ето ти предвиждане, свежо като новородено. Направено е след началото на нашествието. Дръж се здраво, Ман — шансовете ни се изравниха!

— Мили Боже!

— Значи закопчай се и върви да гледаш цирка. Но стой поне на сто метра от оръдието. Онзи кораб може би е в състояние да проследи лазерния лъч и да отвърне със свой. Скоро влиза в нашия обсег. След двадесет и една минута.

Не се отдалечих чак толкова, защото трябваше да остана на телефона, а там нямаха тъй дълъг кабел. Включих се успоредно в командирския пункт, намерих сенчеста скала и седнах. Слънцето висеше високо на запад, съвсем близо до Синята планета, и аз можех да я виждам само ако закрия с длан ослепителния му блясък. Тя още не бе станала сърп, ами представляваше призрачно сиво новоземие, заобиколено от тънкото сияние на атмосферата.

Сниших се, за да бъде и шлемът ми на сянка.

— Балистичен контрол, обажда се О’Кели Дейвис от лазерно оръдие „Джордж“, тоест наблизо съм, на стотина метра.

Пресметнах, че Майк не би могъл да познае дължината на моя кабел сред всичките километри жици.

— Тук балистичен контрол, прието — отвърна приятелчето, без да се заяжда. — Ще уведомя щаба.

— Благодаря, сър. Попитайте го дали днес е получавал известия от конгресменката Уайоминг Дейвис.

Безпокоях се за Уайо и цялото семейство.

— Добре — Майк направи пауза, сетне каза: — Щабът отговори, че въпросната госпожа ръководи оказването на първа помощ в Стария купол.

— Merci.

Веднага ми олекна в гърдите. Не че обичам Уайоминг повече от другите… но тя бе нова. И Луната имаше нужда от нея.

— Навлезе в обсега — отсечено произнесе компютърът. — За всички оръдия: възвишение осем-седем-нула, азимут едно-девет-три-нула. Нагласете паралакса за височина хиляда и триста километра, курс сближаване. Докладвайте за зрителен контакт.

Преместих се със свити колене, та да остана на сянка, и огледах посочената част от небето — малко на юг от точката на зенита. Без светлина върху шлема ми успях да различа звездичките, ала ми беше трудно да оправя вътрешната част на бинокъла. Трябваше да се размърдам и да се надигна на десния лакът.

Нищо… Я чакайте, ето звезда с видим диск, където не биваше да има планета. Отбелязах си друго светило наблизо и задебнах.

Аха! Да! Все по-ярко, то съвсем бавно пълзеше на север… Ей, това говедо ще ни кацне върху главите!

Но хиляда и триста километра не са шега дори с орбитална скорост. Напомних си, че врагът не можеше да се стовари отгоре ни от такава висока елипса. Би трябвало да продължи обиколката на Луната — освен ако корабът бе маневрирал за влизане в нова траектория. А Майк не спомена подобно нещо. Исках да го попитам, но се отказах: по-добре беше да вложи целия си ум в анализиране на обекта, вместо да го разсейвам с въпроси.

Всички оръдия докладваха за зрителен контакт, включително четирите нацелвани от приятелчето чрез самосинхронизиращи се двигатели. Съобщиха, че го следят точно и без ръчно управление — хубава новина! Тя означаваше, че Майк е предвидил напълно туй бебче и знае всичко за траекторията му.

Скоро стана ясно, че корабът не обикаляше Скалата, ами се насочваше право надолу. Нямаше защо да питам: светеше все по-силно и положението му спрямо звездите не се променяше. По дяволите, канеше се да кацне върху нас!

— Петстотин километра, курс на сближаване — невъзмутимо отбеляза Майк. — Готовност за атака. Всички оръдия на дистанционно управление, преминете на ръчно при командата „Изгаряй“. Остават осемдесет секунди.

Най-дългите минута и двайсет в живота ми — този гад беше грамаден! Нашият компютър отброяваше през десетки, докато докара до трийсет, после започна да декламира всяка цифра.

— … пет… четири… три… две… едно… ИЗГАРЯЙ!

Нашественикът изведнъж светна още по-ярко.

Едва не пропуснах малкото петънце, отделило се миг преди това или тъкмо тогава. Но Майк каза внезапно:

— Изстреляна ракета. Синхронните оръдия я следят заедно с мен, не минавайте на ръчно. Другите да останат насочени в целта, готови за приемане на нови координати.

След секунди (или часове) той даде тези числа, като добави:

— Сега горете по желание.

Опитвах се да гледам едновременно кораба и ракетата. Изгубих и двете точки от взора си, извих очи встрани от бинокъла и неочаквано зърнах снаряда, който се заби между нас и входа на катапулта. Е, по-близо до нас, на по-малко от километър. Нет, не последва термоядрен взрив, иначе нямаше да ви разказвам това. Ала пак имаше голяма, пищна експлозия, предполагам, от останалото в резервоарите гориво. Подир миг чух и усетих ударната вълна. Но не пострада нищо освен няколко кубически метра скала.

Корабът продължаваше спускането си. Вече не светеше толкова силно, виждах неговите очертания и ми се стори непокътнат. Очаквах всеки момент огъня от спирачните двигатели за насочвано с радар кацане.

Обаче не лумна никакъв огън. Заби се на десет километра северно от нас, в забавно сребристо полукълбо, от което скоро останаха само скачащите петна в очите ми.

Майк рече:

— Докладвайте за загуби, а оръдията да минат в неутрално положение. След това се приберете долу.

— Оръдие „Алис“ — няма пострадали…

— Оръдие „Бемби“ — няма пострадали…

— Оръдие „Цезар“ — един ударен от камък, скафандърът под налягане…

Слязох при другия телефон и се обадих на приятелчето:

— Какво стана, Майк? Не ти ли прехвърлиха управлението, когато им изгорихме очите?

— Да, прехвърлиха го.

— Твърде късно ли?

— Аз ги разбих, Ман. Това ми се стори най-подходящото решение.

 

 

Час по-късно бях при компютъра, за пръв път от четири-пет месеца. Успях да стигна до Комплекса по-бързо, отколкото до Л-Сити, поддържайки безпрепятствено връзка с всеки от града, и то без някой да ме прекъсва. Налагаше се да похортувам с Майк.

От станцията при входа на катапулта направих опит да звънна на Уайо. Отговори ми санитар от временната болница при Стария купол. Така научих, че мадам припаднала и я сложили на легло с достатъчно приспивателни, за да не се събуди цяла нощ. Фин отиде с капсула към Чърчил (в компанията на бая момчета), та да ръководи атаката срещу транспортния кораб там. Въобще не бях се чувал със Стю. Да не говорим, че с Хонконг и Проф още нямахме връзка. За момента Майк и аз бяхме комай единствената власт.

А беше време да започнем операция „Твърда скала“.

Но тя не се състоеше само от хвърляне на камъни, ами и от съобщение до Земята какво правим и защо — с изтъкване на нашата правота. Професорът, Стю, Шини и Адам бяха съчинили всичко по модела на компютърно изиграна атака. Сега дойде часът за истинската, трябваше да нагласим пропагандата според действителното положение. Майк вече бе нанесъл промените и разпечата текстовете да ги прегледам.

Вдигнах очи от дългия листинг:

— Друже, всички тези новинарски истории и посланието до ФН твърдят, че сме победили в Хонконг. Доколко си убеден?

— Вероятността надхвърля 82 процента.

— Достатъчно добре ли е, за да го излъчим?

— Ман, шансът да спечелим там (ако вече не е станало) се доближава до пълната сигурност. Онзи кораб не може да помръдне. Другите бяха почти празни. В Л-Хонконг нямат толкова много моноатомен водород, ще трябва да вземат оттук. Това означава да придвижат своите войски с ролигон — тежко пътуване под слънцето даже и за лунатици, а после да ни победят, когато дойдат. Не могат. При положение че този транспортьор и мъжете в него са били не по-добре въоръжени от предишните.

— Какво стана с ремонтната група за BL?

— Казвам да не чакаме. Ман, възползвах се свободно от твоя глас и подготвих всичко. Ужасяващи картини от Стария купол и другите места, особено от Горен Чърчил — те са за видеото, имам репортажи. Би трябвало веднага да ги излъчим към Земята едновременно със съобщението за започналата „Твърда скала“.

Вдишах дълбоко:

— Майк, стартирай операция „Твърда скала“!

— Искаш ли ти да дадеш заповедта? Кажи я и аз ще я разпространя със същите думи.

— Не се туткай, а съчини свой текст. Използвай гласа ми и моята власт на министър на отбраната и временен шеф на правителството. Направи го, приятелю, хвърляй камъните връз тях! По дяволите, нека да са големи тези камъни! Удари ги здравата!

— Дадено, Ман!

Бележки

[1] Само (фр.). — Б.пр.