Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the High Castle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 57 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)
Допълнителна корекция
hammster (2016)
Допълнителна корекция
Nomad (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЧОВЕКЪТ ВЪВ ВИСОКИЯ ЗАМЪК Фантастичен роман. 1993. Изд. Бард, София. Избрана световна фантастика, No.2. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Man in the Hight Castle / Philip K. DICK]. Предговор: Пътят към Високия замък, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–10. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 84/108/32 (125×195 мм.). Печатни коли: 32. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С мека и твърда корица и с подв. Страници: 352. (224 с.) Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-585-002-3 (ISBN: 590).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reger, взета от Сивостен)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Човекът във високия замък от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Човекът във високия замък
The Man in the High Castle
АвторФилип Дик
Първо издание1 януари 1962 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфантастика
Видроман
НачалоFor a week Mr. R. Childan had been anxiously watching the mail. But the valuable shipment from the Rocky Mountain States had not arrived. As he opened up his store on Friday morning and saw only letters on the floor by the mail slot he thought, I’m going to have an angry customer.
КрайShe walked on without looking again at the Abendsen house and, as she walked, searching up and down the streets for a cab or a car, moving and bright and living, to take her back to her motel.
Човекът във високия замък в Общомедия

„Човекът във високия замък“ (на английски: The Man in the High Castle) е фантастичен роман, написан от американския писател Филип К. Дик през 1962 г. Жанрово книгата може да бъде определена като алтернативна история.

Действието в романа се развива в САЩ през 1962 г., петнадесет години след като страните от Оста са победили съюзниците във Втората световна война. Америка се е адаптирала към начина на живот, наложен от Нацистка Германия и Японската империя.[1]

Книгата не е първата в този жанр, но става една от най-известните в него. Романът печели награда Хюго през 1963 г. и прави Филип К. Дик известен в кръговете на писателите фантасти.

„Човекът във високия замък“ на български език

1993 — Издателство: „Бард“. Превод: Юлиян Стойнов. ИСФ №2[2]

Източници

  1. Pringle, David. The Ultimate Guide to Science Fiction. London, Grafton Books Ltd., 1990. ISBN 0-246-13635-9. с. 193..
  2. Човекът във високия замък (1993)

Външни препратки

9

След близо две седмици почти непрестанна работа фирма „Едфранк — бижута по поръчка“ най-сетне бе готова с първата серия образци. Бижутата бяха подредени в стройни редици на поставка от черно кадифе. Ед Макарти и Франк Фринк дори успяха да си напечатат визитни картички върху бял кадастрон от стари коледни картички, с помощта на пригоден от гума за триене щемпел, на който артистично се преплитаха техните имена. Ефектът — донякъде благодарение на високото качество на кадастрона от коледните картички — беше потресаващ.

Всичко бе изпипано съвсем професионално — бижутата, визитните картички, навсякъде личеше опитната ръка на майстор. „А и как иначе? — мислеше си Франк. — След като и двамата сме професионалисти — не само в бижутерското изкуство, а във всичко, което зависи от ловкостта на ръцете“.

Кадифените поставки предлагаха богато разнообразие от украшения. Гривни от мед, платина, бронз и дори от стоманени брънки. Платинени медальони, с красиви сребърни орнаменти. Сребърни обеци. Брошки от сребро и мед. Именно среброто бе погълнало основната част от скромните им финанси, но си заслужаваше. Бяха купили, разбира се и няколко полускъпоценни камъка, които сега красяха брошките — перли, нефрит, опал. А потръгнат ли нещата — ще могат да си опитат късмета със злато и — дай Боже — пет-шест каратови диаманти.

Защото само златото можеше да им донесе истинска печалба. Все още на пазара се намираха стари украшения, без особена художествена стойност, които можеха да се купят евтино и после да се претопят. Всичко това обаче изискаше средства — и то много. От друга страна една златна брошка по цена на дребно се равняваше на близо четиридесет медни. Подобни украшения непрестанно се търсеха на пазара и продажбата им носеше доста добра печалба… стига разбира се да стигнат веднъж до магазините. До този момент не си бяха опитвали силите там. Вниманието им беше погълнато предимно от натрупване на така наречената материална база — тезгях с електромотор, усукваща рама, шлифовъчно вретено и полировъчни дискове. Разполагаха вече с пълен набор от инструменти, от груби телени четки, през по-фини шлифовъчни гривни до кожени, кадифени, памучни и шамозитни[1] полиращи кръгове. И естествено, бяха се снабдили с оксиацетиленова горелка, в комплект с бутилки за кислород, очила, дозатор и всичко останало. Но най-много се радваха на бижутерските инструменти. Клещи изписани от Германия и Франция, микрометри, диамантено свредло, ножовки, щипци, пинцети, поялници втора ръка, менгемета, гласпапир, механични ножици, мънички чукчета… редици от изрядно подреден прецизен инструментариум. Разполагаха със значителен запас от игли за брошки, клипсове за обеци, верижки, каквото им потрябва. Цялото това изобилие бе погълнало близо две хиляди долара, в момента фирмата разполагаше с не повече от двеста долара. Затова пък дейността им беше легализирана с необходимите документи от администрацията на Тихоокеанските Щати. Дошло бе време да продават онова, което са създали.

„Няма на този свят купувач — мислеше си Франк — който да подложи тези изделия на по-строга преценка, от тази, на която ги подложихме самите ние.“ Всяко едно от подредените пред него украшения бе многократно изследвано за най-малките дефекти, недошлифовани участъци или лоша спойка… качественият контрол на фирмата бе съвършен. В магазина можеха да се хванат и за най-дребния дефект — драскотина от металната четка или някое петънце от обработката с киселина. „В този момент не можем да си позволим подобен риск. Една погрешна стъпка и всичко е свършено.“

На първо място в списъка за снабдяване стоеше магазинът на Робърт Чайлдан. Но само Ед можеше да отиде там, Чайлдан със сигурност щеше да си спомни Франк Фринк.

— Ти ще се заемеш с основната продажба — рече Ед, който внимателно се бе приготвил за срещата с Чайлдан — добре скроен костюм, нова вратовръзка, бяла риза. Въпреки всичко, на лицето му се четеше неспокойствие. — Знам, че страшно ни бива — повтори за кой ли път той — но… дявол да го вземе!

По-голяма част от украшенията бяха с абстрактна форма — феерични спирали, втвърден във вода метал, паяжиноподобни мрежи. Имаше и масивни, тежки брошки, сякаш издялани от някой одухотворен варварин. Като количество, лежащите пред тях украшения не бяха кой знае колко, но въпреки това се отличаваха с невероятно многообразие. Колекция, която би желал да притежава не един магазин. „Ако се провалим — мислеше си Франк поне ще го узнаем веднага. Но успеем ли — чака ни работа за цял живот.“ Двамата внимателно подредиха колекцията на дъното на изящна японска плетена кошница, с която се бяха сдобили по идея на Ед. „Ако пък нищо не излезе, ще си върнем поне част от парите от продажбата на суровините и инструментите.

Тъкмо подходящ момент да се обърна за съвет към Оракула. Най-добре е да го попитам: «Ще се справи ли Ед при своя първи опит за продажба?» Не, прекалено съм нервен. Това е лош признак. Пък и жребият вече е хвърлен, първите образци са завършени, парите са вложени — каквото и да измъдри «Книгата на промените» вече е късно.

«Книгата» няма да ни продаде стоката… нито пък ще ни даде късмет наготово.“

— Ще започна с Чайлдан — въздъхна Ед. — Няма какво повече да се бавим. А после идва и твоя ред. Ще дойдеш с мен, нали? Можеш да останеш в камиона. Ще паркирам зад ъгъла.

„Един Господ знае колко ни бива с Ед в търговията — мислеше си Франк, докато се качваха в кабината. — Чайлдан не е страшен, но в тая работа трябва да си малко магьосник. Както казват — да съумееш да направиш представление. Джулиана ги можеше тия работи — хубава е, знае как да се държи и е жена. В края на краищата — стоката, която продаваме, е предназначена за жени. Може направо да си я сложи и така да отиде в магазина.“ — той затвори очи и се помъчи да си я представи как би изглеждала с някое от техните украшения — позлатената гривна или масивното сребърно колие. Франк съвсем ясно си представи черните й, лъскави коси, пронизващия поглед, облечена в някой плътно прилепнал пуловер, който да очертава стройната й гръд и вълнуващите движения на колието… Божичко, как му се искаше да е пред него в този момент! Да плъзга своята нежна длан по изящния набор от украшения, после да спре вниманието си на нещо, което й е направило впечатление, да го вземе и да го разгледа, вдигнала нагоре глава. Джулиана винаги се интересуваше от неговата работа.

„Най-много ще й отиват обеците — унесе се в мечти Франк — Онези, платинените, със скъпоценните камъни. Би могла да прибере косите си назад в шнола, за да се виждат по-добре. А после ще я снимаме и ще използваме снимките за реклама.“ Двамата с Ед бяха стигнали до заключението, че ще им е необходим каталог на фирмата, който да изпратят и в други градове на страната. „Страхотно ще изглежда, кожата й е мека като кадифе, без никакви бръчки, има прекрасен цвят. Дали ще се съгласи, ако успея да я намеря? Чувствата й към мен нямат значение, тук става дума за бизнес.

Дявол да го вземе, ще й предложа дори снимките да направи някой друг — професионален фотограф, например. Това ще й достави удоволствие. Винаги е обичала, когато й се възхищават, когато я гледат — независимо кой. Но май всички жени са такива. Обичат да им се обръща внимание. Като малки деца — които все си мислят, че щом не ги гледат родителите им, то това с което се занимават не е реално. И Джулиана беше същата — не можеше да понася самотата, все очакваше някой да й прави комплименти. Бас държа, че и в този момент някой се увърта около нея. Оцъклил се е в тялото й, докато й разправя колко е хубава…“

— Какво ти става? — Ед го погледна внимателно. — Нервите ли не издържат?

— Не — отвърна Франк.

— Нямам никакво намерение да му треперя на оня — заговори Ед. — Ще ти призная нещо — никак не ме е страх. Хич не ми пука, че кварталът е богаташки и трябва да нося тоя смешен костюм. Вярно е, че не понасям такива дрехи. Ужасно неудобно се чувствам. Но това няма никакво значение. Ще отида и ще му натрия носа на оня.

„Дай Боже“ — помисли си Франк.

— По дяволите, щом ти си успял да го преметнеш с оная история за японския адмирал, за мен няма да е никак трудно да му пробутам нещо от нашата ръчно направена колекция…

— Ръчно изработена — поправи го Франк.

— Да де. Ръчно изработена. Искам да кажа, ще отида там и няма да изляза докато не го оскубя поне за половината украшения. Ще видиш, че ще ги купи. Трябва да е пълен глупак да изпусне такава възможност. Огледай се наоколо — виждал ли си някой да предлага подобни шедьоври. Божичко — само като си помисля, че този тъпак може да ни откаже и ми идва да го прасна!

— Не забравяй да му кажеш, че всички изделия са лети, а не само покривани с метал.

— Остави на мен да решавам как да се държа — каза Ед. — Вече съм намислил няколко идеи.

„Всъщност, какво ми пречи да го направя? — мислеше си Франк. — Ед няма да има нищо против. Ще опаковам няколко украшения и ще ги изпратя на Джулиана. Нека види какво мога. Пощенската служба сигурно ще може да я открие — ако им дам последния й адрес. Какво ли ще каже като отвори кутията? Ще прибавя кратка бележка — че съм ги направил сам, че съм съдружник в новосъздадена частна бижутерска фирма. Ако успея да я заинтригувам, да й подпаля въображението… кой знае, може и да се върне. Ще й разкажа подробно за тайнството на скъпоценните камъни и благородните метали. За магазините, на които продаваме, за богаташките квартали…“

— Тук ли беше? — попита Ед и натисна спирачката. Движението тук, в центъра бе доста натоварено, сградите се губеха нагоре в небето. — Май ще се поизпотим докато открием свободно място за паркиране.

— По-надолу е — рече Франк.

— Нямаш ли някоя марихуанка в тебе? — попита го Ед. — Ужасно ми се пуши.

Франк му подаде пакет японски цигари „Небесна музика“, към които се бе пристрастил докато работеше в „У-М“.

„Сигурно живее с някой друг — въздъхна мислено Франк. — И спи с него, сякаш му е жена. Познавам добре Джулиана — нощем е като котка, трябва да се сгуши в някого. Не е родена да живее сама. Аз също. Може би си е намерила някой наистина свестен. Някой стеснителен студент. Винаги си е падала по млади, неопитни мъже, които да покровителства. В нея няма и капчица цинизъм — готова е да даде всичко от себе си. Да се посвети докрай. Но не бих понесъл ако се е хванала с някой дъртак. Някой стар, опитен сластолюбец, който я гледа и замечтано предъвква пъхнатата в устата клечка за зъби.“

Изведнъж му стана задушно. Мисълта, че Джулиана е попаднала в лапите на някой мръсник, който е превърнал живота й в ад му се стори направо непоносима…

„Знам — мислеше си той — не й ли потръгне в живота, не успее ли да си намери другар, човек на когото да се опре, който да я разбере — тогава ще сложи край на живота си. Така й е писано. Аз бях прекалено груб с нея. Не че съм чак толкова лош, има далеч по-неприятни типове от мен. Усещах когато е самотна, когато е тъжна, когато има нужда от любов и съчувствие. Винаги се стараех да я успокоя, да я утеша. Но тя заслужаваше повече, много повече.“

— Тук ще паркирам — каза решително Ед. Намерил бе свободно място.

— Виж какво — рече задъхано Франк. — Имаш ли нещо против да изпратя няколко украшения на жена ми?

— Не знаех, че си женен — Ед беше изцяло погълнат от паркирането. — Разбира се, стига да не са от сребърните — той изгаси мотора.

— Пристигнахме — Ед изпуфка пред себе си марихуанен облак, после смачка цигарата в таблото и я хвърли на пода. — Пожелай ми успех.

— Успех — рече Фринк Франк.

— Ей, виж какво има тук — възкликна Ед. На гърба на пакета с цигари беше отпечатана уака — миниатюрна японска поема. Ед зачете на глас, като се мъчеше да надвика уличния шум:

Изкука кукувица в бледата зора,

затърсих я със поглед.

И що видях?

Единствено луна сребриста.

Той подаде пакета на Франк. Сетне го потупа захилен по рамото, сграбчи кошницата и скочи от седалката.

— Оставям на теб височайшата чест да пъхнеш монета в автомата — извика той и закрачи по тротоара.

Не след дълго се загуби в оживената улица.

„Джулиана! — повика я мислено Франк. — Да знаеш само колко съм самотен! — той слезе на паркинга и пусна монета в автомата. — Страх ме е. Страх ме е, че цялата тази авантюра с бижутерийния бизнес ще се спука като сапунен мехур. И какво ще стане тогава? Как го бе казал Оракулът? Плач и сълзи над счупеното гърне. Човек рано или късно се изправя пред тъмната сила на живота. А отвъд нея е само смъртта.“ — Нямаше да му е толкова тежко, ако сега до него бе Джулиана. — „Страх ме е — повтаряше си той. — Ами ако Ед се провали? Ако всички ни се присмеят?

Какво ще правим тогава?“

* * *

Върху един проснат на пода чаршаф, Джулиана лежеше притисната към Джо Синандела. В стаята беше задушно, навън грееше следобедното слънце. Голите им тела бяха плувнали в пот. Една капка пот се изтърколи по брадата на Джо, увисна за миг и после капна на шията й.

— От тебе капе — промърмори Джулиана.

Джо не отговори. Дишаше бавно, равномерно… „Като океана — помисли си тя. — Ние не сме нищо повече от шепа вода.“

— Хареса ли ти? — попита го тя.

Той промърмори нещо, в смисъл че да, било е страхотно.

„Така си и мислех — притвори очи Джулиана. — Значи му е харесало. Трябва да ставаме, направо лепна от пот.“

Джо се размърда.

— Ставаш ли? — тя се вкопчи с две ръце в него. — Недей. Поне още малко.

— Не е ли време за тренировка?

„Днес няма да ходя на тренировка — отвърна мислено тя. — Не се ли досещаш? Ще излезем някъде двамата. Няма да стоим вечно тук. Искам да ме заведеш някъде, където не съм била досега. Наистина е време да ставаме.“

Джо бавно се надигна, ръцете й се плъзнаха по мокрото му тяло. Той се изправи и зашляпа към банята с боси крака.

„Свърши се — помисли си тя. — Е, добре.“

— Чувам те — извика от банята Джо. — Недей да пъшкаш. Стига с тая вечна депресия, трагикомична подозрителност и мирова скръб — той застана на прага, целият в пяна, ухилен. — Какво ще кажеш да се поразходим малко?

— Къде? — извика задъхано тя.

— Към някой голям град. Какво ще кажеш например да отидем на север — към Денвър? Можем да се поразходим по улиците, да отидем на представление, на ресторант, или ако искаш — да си купиш нова рокля. Каквото пожелаеш. Съгласна ли си?

Просто не можеше да повярва на ушите си. А толкова й се искаше.

— Твоята таратайка ще издържи ли до там?

— И още как — едва промълви тя.

— Ще си купим по някой моден парцал — продължи той. — И ще се позабавляваме като хората. Имаш нужда от добра почивка, напоследък май много ти се е събрало.

— А откъде ще вземем пари?

— Аз имам — рече Джо. — Погледни в куфара — той хлопна вратата на банята и шумът от водата преустанови по-нататъшния разговор.

Тя отвори гардероба и измъкна малкия, износен куфар. И наистина — в ъгъла имаше добре натъпкан плик с райхсмарки. Тлъста, солидна пачка от пари, които вървяха навсякъде по света. „Значи наистина можем да се разходим — развесели се тя. — Мислех, че ми се подиграва. Как ми се иска само за миг да надзърна в него и да видя какво става там…“ — тя се зае да брои парите.

Отдолу под плика с парите се търкаляше масивна писалка с цилиндрична форма. Доста тежка. Джулиана отвинти капачето и се втренчи в позлатеното перо. Странно…

— Какво е това? — посочи тя химикалката на излезлия от банята Джо.

Той я взе и внимателно я прибра в куфара. Имаше объркан, малко разтревожен вид.

— Пак ли твоята мнителност? — рече Джо. После неочаквано я прегърна през кръста, вдигна я и зарови лице в гърдите й. Джулиана почувства горещия му дъх върху кожата си.

— Не — изстена тя. — Просто… трудно привиквам с новото.

„И все още малко ме е страх от теб — помисли си тя. — Толкова малко, че дори не знам защо.“

— Ще те изхвърля през прозореца — закани се Джо и я понесе през стаята. — Ако не слушаш.

— Моля те — рече тя.

— Шегувам се. Слушай, предстои ни марш — като марша към Рим. Спомняш ли си го? Сам Дучето ги е водел, и чичо ми Карло е бил там. А ние ще си направим мъничък марш, не толкова велик, че да го пишат в историческите книги. Готова ли си? — той впи устни в нея толкова неочаквано, че зъбите им изтракаха. — Представи си колко добре ще изглеждаме в новите си дрехи. Нали ще ми обясниш как трябва да се държа в обществото, как да говоря? Имам нужда от няколко урока по маниери.

— Мисля, че нямаш нужда — рече Джулиана. — Говориш не по-зле от мен.

— Не си права — той придоби мрачен вид. — Говоря много лошо. С ужасен италиански акцент. Не ти ли направи впечатление още от самото начало?

— Не си спомням добре — отвърна тя. Въобще не бе обърнала внимание.

— Жените най-добре познават светските обноски — Джо я занесе на ръце до леглото и я хвърли отгоре. — Ако ви нямаше вас сигурно цял живот щяхме да си говорим само за спортни състезания, залагания на конния тотализатор, или пък да си разказваме мръсни вицове.

„В странно настроение си, приятелю мой — замисли се Джулиана. — Само до преди миг беше мрачен и замислен, а откакто ти дойде тая идея да се поразходим, направо не се удържаш на едно място. Наистина ли искаш да си с мен? Нищо не ти пречи да ме зарежеш и да поемеш по пътя си — и друг път си го правил. На твое място бих постъпила точно така.“

— Това заплатата ти ли е? — попита го тя докато се обличаше. — Твоите спестявания? — парите й се струваха страшно много. Впрочем, казват, че на Изток се печелело добре. — И друг път съм разговаряла с шофьори на камиони, но нито един от тях…

— Защо си мислиш, че съм шофьор? — прекъсна я Джо. — Пътувам с камиона, за в случай, че ни нападнат пътни бандити. Затова се преструвам на обикновен шофьор — той се отпусна в креслото и притвори уморено очи. — Ясно ли е?

И изведнъж тя забеляза в ръката му нож. Тънък и остър — като картофобелачка. „Мили Боже — помисли си тя. — Това пък откъде се появи? От ръкава му, или направо от въздуха?“

— За това ме наеха във „Фолксваген“. Помогна и досието ми от войната. По време на акция неведнъж сме се сблъсквали с командосите на Хаселдън — той вторачи черните си очи в нея и се ухили. — Познай кой спипа накрая полковника? Бяхме ги притиснали към брега на Нил — полковника и четирима от неговия прословут „Отряд за диверсии в дълбоката пустиня“. Няколко месеца след битката при Кайро. Една нощ направиха опит да ни откраднат бензина. Тъкмо бях застанал на пост, когато ги видях да се промъкват към нас — целите намазани с вакса и окичени с гранати и автомати. Нямаше ги гаротите, а и бяха прекалено шумни. Внезапно зад гърба ми се появи Хаселдън и се вкопчи в гърлото ми. Аз бях по-силният от двама ни — Джо скочи от креслото с нервен смях. — Да си стягаме багажа. Обади се в тренировъчната зала да им кажеш, че си взимаш няколко дена отпуска.

Джулиана го гледаше разколебана — разказът й се стори неубедителен. „Може би никога не е служил в Северна Африка, а само се хвали с чути оттук-оттам истории. Кой знае, може и въобще да не е воювал и сега да избива комплекси. И какви са тези пътни бандити? — зачуди се тя. Никога не бе чувала за подобно нещо. Нито един от спрелите в градчето камиони нямаше охрана. — Измислил е всичко за да ми направи впечатление, да се представи в романтична светлина. Ами ако е побъркан? Току-виж… ми се наложи да употребя умението, с което досега само си изкарвах хляба. Защо — за да спася своята девственост? Или живота си? Глупости. От него вони на бедност и мизерия. Омръзнало му е да се трепе, събрал е всичките си скътани пари и сега иска да се представи за граф. Преди отново да го погълне блатото. Затова се е вкопчил в мен.“

— Окей — кимна Джулиана. — Ще се обадя — по пътя към антрето, където бе окачен телефона, тя си мислеше: „Всички мъже са еднакви — мечтаят да се залепят за някоя хубава жена и да профукат парите си по нея. Но в едно е прав този Джо Синандела — май наистина имам някакъв подсъзнателен страх от мъжкия пол. И Франк ми го е казвал. Затова се разделихме с него. Затова сега съм напрегната и го гледам с недоверие.“

Когато се върна завари Джо да чете „Скакалците“, сбърчил вежди, с леко помръдващи устни. Толкова бе увлечен, че дори не я забеляза.

— Нали щеше да ме оставиш да я прочета?

— Добре де, чети я. Аз ще карам.

— Ти ли ще караш? Но колата е моя!

Той не отговори, потънал в книгата.

* * *

Робърт Чайлдан вдигна глава от касата и огледа високия, строен мъж, който бе застанал на вратата на магазина. Облечен бе в малко старомоден костюм, а в ръката си държеше странна на вид плетена кошница. Търговец, най-вероятно. Но вместо подкупваща усмивка, кой знае защо лицето му имаше мрачно, навъсено изражение, сякаш бе някой нискообразован водопроводчик, или техник.

Робърт Чайлдан изпрати предишния клиент до вратата и едва тогава се обърна към влезлия:

— Кого представяте?

— Бижутерски изделия „Едфранк“ — промърмори малко несигурно мъжът.

— Никога не съм ги чувал — Чайлдан наблюдаваше с присвити очи суетливите движения, с които мъжът разопаковаше стоката.

— Ръчна изработка. Уникати. Оригинален дизайн. Мед, платина, сребро. Предлагаме дори изделия от ковано желязо.

Подтикван от любопитство Чайлдан надникна в кошницата. Върху черната кадифена подложка бяха наредени различни изделия от метал.

— Не, благодаря — рече той. — Това не ме интересува.

— Колекцията представя съвременното американско изкуство.

Чайлдан поклати още веднъж глава и се върна при касата.

Известно време мъжът се помайваше край извадените украшения, без да знае какво да прави. Чайлдан го гледаше със скръстени ръце, докато обмисляше предстоящите задачи. В два часа имаше важна среща, на която възнамеряваше да представи няколко оригинални чаши от миналия век. По-късно — в три, трябваше да пристигне поредният пакет, изпратен в университета за проверка. След злополучния инцидент с представителя на японския адмирал, Чайлдан изпращаше всички образци на проба за автентичност.

— Това не са покрития — обади се мъжът от дъното на магазина. — Всичко е лято.

Чайлдан кимна без да отговаря. Знаеше, че човекът рано или късно ще си тръгне. В този момент иззвъня телефонът. Чайлдан вдигна слушалката. Някакъв клиент попита за люлеещ се стол, който Чайлдан бе изпратил на ремонт. Още не беше готов и се наложи Робърт да измисля някакво оправдание. Докато говореше, той се загледа навън, през потъмнелия прозорец. Най-сетне клиентът се успокои и затвори.

„Никога вече няма да рискувам — мислеше си той. — Стига ми, че се опарих с оня проклет «Колт». Такова нещо не се забравя лесно. Вече ще взимам стока само от сигурни източници. Чувствам се сякаш под въпрос е било поставено не някакво фалшиво произведение на американското изкуство, а собствения ми акт за раждане. Или спомените ми за «бащата на нацията». А може би наистина не помня стария Ф.Д.Р.[2]? Съхранил съм някакъв събирателен образ от представи, внушени ми от други хора. Неусетно имплантиран в мозъчната тъкан мит. Като например митът за «Хепълуайт» и «Чипъндейл»[3]. За великия Ейбрахам Линкълн. Ето заповядайте — с този нож и тази вилица се е хранил той. Божичко, колко безсмислено е това!“

Мъжът все още бе тук. Той използва момента, в който погледът на Чайлдан попадна върху него и задъхано изрече:

— Работим и по поръчка. По желание на клиента. Ако купувачите ви имат някакви по-специални желания… — гласът му бе дрезгав, нерешителен. Той се покашля, погледна Чайлдан в очите и после сведе поглед към подредените в кошницата изделия. Очевидно не намираше сили да си тръгне.

Чайлдан само се усмихна мълчаливо.

„Не е моя работа — помисли си той — дали ще изгуби лице пред мен. Да се оправя сам. Ах, неудобно ни е значи! Никой не го е карал да става търговец. На мен да не ми е леко. Цял ден превивам гръб пред проклетите «джапанки». А на тях нищо не им струва да ти натрият носа — достатъчно е само да си променят интонацията. — Изведнъж му хрумна нещо. — Ами той просто няма никакъв опит. Как не забелязах по-рано. Защо да не взема от него нещо на консигнация? Нищо не ми струва.“

— Ей — повика го Чайлдан.

Мъжът го погледна с надежда.

Чайлдан бавно се приближи към него, спря се и го огледа със скръстени ръце.

— Май се очертава тих следобед. Нищо не обещавам предварително, но все пак ще погледна какво предлагате. Разчистете там онези кутии — той посочи с ръка.

Мъжът кимна и се зае да разчиства място на щанда. После отвори кошницата и внимателно извади първите няколко украшения.

„Сега ще има да ги подрежда — ядосваше се Чайлдан. — Цял час, ако не и повече. Ще се надява. Ще се моли. И час по час ще ме поглежда с очакване. Дали не съм клъвнал на въдицата. Поне малко.“

— Като свършите — каза със сух глас той — ако не съм зает, повикайте ме.

Мъжът подреждаше трескаво, сякаш го бе ужилила пчела.

В този момент в магазина влязоха посетители и Чайлдан избърза да ги посрещне. След секунда вече бе забравил за търговеца и неговите дребни въжделения. Той пък от своя страна, сякаш осъзнал дадения му шанс, започна да действа малко по-спокойно. Чайлдан продаде една чугунена каничка за бръснене, за малко да продаде и едно ръчно плетено ковьорче, но вместо това получи депозит за един стар персийски килим. Измина близо час. Най-сетне посетителите си тръгнаха. Магазинът отново бе празен, като се изключи търговецът.

Мъжът бе приключил с подреждането. Върху грижливо опънатото кадифе лежеше цялата колекция.

Чайлдан запали една цигара „Страна на усмивките“, направи няколко замислени крачки и се спря, като тихичко си тананикаше. Търговецът го гледаше мълчаливо. Известно време никой не заговори.

Най-накрая Чайлдан протегна ръка и вдигна една брошка.

— Ще взема тази.

— Чудесен избор — побърза да отговори търговецът. — Разгледайте я, никъде няма да откриете дори драскотина от четка. Изключително фина полировка. Работим с най-издръжливите лакове.

Чайлдан кимна небрежно.

— Това, което се постарахме да направим — обясняваше мъжът — бе да се възползваме от многократно изпитани промишлени техники за бижутерска обработка. Доколкото ми е известно досега никой не е предлагал на пазара подобно нещо. Никаква пластмаса — това е нашият принцип. Всичко е спойка на метал с метал.

Чайлдан избра две гривни. После една брошка. После още една. Разгледа ги внимателно и след това ги отдели настрана.

Лицето на търговеца се озари от надежда.

Чайлдан посочи прикаченото към една огърлица етикетче.

— Това ли е…

— Да, цената. Но за вас — с петдесет процента отстъпка. Ако купите за над сто долара, ще прибавя още два процента.

Чайлдан отдели още няколко украшения. Мъжът се вълнуваше все повече, започна да говори бързо, да се повтаря и най-накрая почти нищо не се разбираше от монотонния му монолог. „Той наистина си мисли, че още сега ще ги купя“ — подсмихна се Чайлдан. Но лицето му оставаше все така безизразно, докато отделяше интересуващите го екземпляри.

— Великолепна вещ — възкликна мъжът, когато Чайлдан взе един тежък медальон. — Избрахте най-доброто. Поздравявам ви — мъжът се засмя. — Веднага си личи, че сте познавач — той присви очи. Очевидно пресмяташе на ум печалбата.

И тогава Чайлдан каза:

— Бих искал да ви уведомя, че при доставка от непознат източник работя само на консигнация.

В първия момент търговецът не разбра какво му казват. Той млъкна и го загледа неразбиращо.

Чайлдан му се усмихна.

— Консигнация? — повтори като ехо търговецът.

— Ако не искате, не ги оставяйте — рече Чайлдан.

Заеквайки мъжът отвърна:

— Искате да кажете, че трябва да ги оставя, а вие ще ми платите друг път, когато…

— Ще получите две трети от сумата. Когато образците бъдат продадени. Така в края на краищата ще спечелите много повече. Вярно, ще трябва да почакате, но… — Чайлдан сви рамене. — Ваша воля. Сигурно ще се намери малко място на витрината. Ако потръгнат, другия месец ще поръчам още — тогава може и да ги купя веднага.

Търговецът бе загубил вече близо час в разопаковане и опаковане на колекцията. И повторно разопаковане. Щеше да му е необходим още един час докато я прибере. Настъпи тягостна тишина.

— Украшенията, които отделихте настрана — заговори с тих глас той — именно тях ли искате?

— Да. Нямам нищо против да ги оставите — Чайлдан се обърна и закрачи към задната част на магазина. — Ще ви напиша разписка. Така ще имате документ за количеството, което сте оставили при мен. Предполагам знаете, че магазинът не носи отговорност, ако нещо се случи с оставените на консигнация стоки. „А ако накрая се окаже, че нещо липсва — добави на себе си Чайлдан — ще го пишем откраднато или изгубено. Напоследък често се краде по магазините. Особено дребна бижутерия.“

Каквото и да се случи Робърт Чайлдан щеше да спечели. Не се налагаше да плаща веднага, единственото, което се искаше от него е да прибере печалбата в качеството си на посредник. Потръгне ли стоката, всичко ще е наред, не върви ли — просто ще я върне обратно — това, което е останало, разбира се.

Чайлдан внимателно попълни разписката, без да пропусне нито едно украшение. Най-накрая се подписа, откъсна копието и го подаде на търговеца.

— Позвънете ми след около месец — добави той. — За да узнаете как вървят работите.

Чайлдан събра интересуващата го продукция, оставяйки объркания търговец да прибира другите украшения.

„Ей Богу — мислеше си той — не вярвах, че номерът ще мине. Човек никога не знае. Ето защо си заслужава да се опитва при всички случаи.“

Когато след известно време вдигна глава, той видя, че търговецът вече беше прибрал всички останали образци в кошницата. Но вместо да се отправи към изхода, мъжът направи няколко крачки към него, с протегната напред ръка, в която държеше нещо.

— Да? — стресна се Чайлдан, който се бе задълбочил в текущата кореспонденция.

— Ако нямате нищо против ще ви оставя нашата визитна картичка — каза търговецът. — „Едфранк — бижута по поръчка“. Отзад е адресът и телефонният номер на фирмата. В случай че решите да се свържете с нас.

Чайлдан кимна с лека усмивка и отново се върна към прекъснатата работа. Малко по-късно вдигна глава, но магазинът беше празен. Мъжът си бе тръгнал.

Чайлдан пусна една монета в автомата и получи чашка димящ ароматен чай.

„Интересно, дали ще вървят тези дрънкулки — мислеше си той, докато отпиваше на малки глътки от чашата. — Честно казано, съмнявам се. Но изработката си я бива. Подобни неща не се виждат всеки ден — той вдигна една брошка — Какъв оригинален дизайн. Със сигурност не са аматьори. Ще трябва да поставя нови етикети — с по-високи цени. При продажбата ще наблегна на факта, че са ръчна изработка. Уникати, вероятно по поръчка на капризни клиенти. Истински произведения на изкуството, фина декорация на всяка женска фигура.“

Имаше още един аспект в полза на изделията, който едва сега се оформяше в мислите му. „С тази стока е изключено да възникне проблемът за нейната автентичност. Проблем, който, по всичко личи, не след дълго ще сложи край на полулегалното производство на фалшиви произведения на изкуството. Няма смисъл всички яйца да се поставят в една кошница. Човекът, който току-що излезе от магазина е може би предвестник на едно ново време. И ако успея тихомълком да се заредя със солиден запас от подобни стоки — не с фалшиво историческо значение, а произведения на живо, съществуващо в момента американско изкуство — тогава може би ще успея да преживея в идващите трудни времена. И най-вече — да се преборя с конкуренцията. В момента, това не ми струва нито цент…“

Чайлдан се облегна назад в креслото и впери замислен поглед в тавана.

„Времената се менят. Човек или трябва да е готов за тези промени или просто да се откаже. Адаптация — ето я вълшебната думичка. Оцеляват винаги най-приспособените. Тези, които не затварят очи пред назряващите събития — колкото и неприятни да изглеждат, а ги изучават внимателно. Да умееш да избираш подходящия момент и да вършиш онова, което е нужно — ето ключът към успеха. Да си на гребена на ин. Никой не го разбира по-добре, от хората от Изтока. С техните мъдри очи, които сякаш са кладенци от ин… — внезапно му хрумна нещо и Чайлдан се изправи. — С един изстрел — два заека! Ето това е!“ — той изтича при подредените в дъното на магазина украшения и се зае грижливо да ги подбира и опакова (като не забравяше да им свали етикетчетата с цените). Брошка, медальон, две гривни. Наближава два, значи — време е да затваря магазина. Има достатъчно време да отскочи до апартамента на семейство Касура. Мистър Касура, иначе казано — Пол, най-вероятно в този момент ще е на работа. Мисис Касура, обаче, със сигурност ще си е у дома.

Скромен подарък — произведения на съвременното американско изкуство. И в добавка към тях — моите комплименти. Ето така човек си прокарва път към висшето общество. Робърт си представи разговора: „Не са ли чудесни? В магазина имам пълна колекция. Ще я запазя за вас, минете когато ви е удобно. А тези тук, са личен подарък за вас, Бети.“

Усещаше, че трепери. Двамата насаме в празния апартамент, докато мъжът й е на работа. Господи, може ли да изпусне такъв удобен случай! Чайлдан почувства, че не му стига въздуха. От една кутия извади лъскава хартия и панделка и се зае да опакова подаръка за мисис Касура. Тази мургава, невероятно привлекателна жена, стройна — в красивото си кимоно. А може би днес ще е с някоя от онези полупрозрачни ориенталски пижами, леки, удобни за дома?

„Ах — въздъхна страстно Чайлдан. — Но… не съм ли прекалено самоуверен? Ами ако това не се хареса на Пол? Току-виж подушил нещо нередно. Май ще е най-добре да действам по заобиколен път — да занеса подаръка на него, в службата. Ще изляза със същия номер. И едва след като ми позволи, ще се видя с Бети. Няма да има никакъв повод за подозрения. А с Бети ще се уговоря по телефона за среща например утре. Май наистина така ще е най-добре.“

Още щом зърна партньора си да се задава откъм ъгъла, Франк Фринк веднага разбра, че срещата не е протекла според очакванията им.

— Какво стана? — извика той и пое кошницата от ръцете на Ед. — Исусе Христе, забави се близо два часа! Толкова ли време му отне да каже едно „не“?

— Той не каза „не“ — отвърна Ед. Имаше ужасно изморен вид докато се качваше в камиона.

— Какво каза тогава? — Франк вдигна капака на кошницата и веднага видя, че голяма част от украшенията ги няма. И то най-добрите. — Доста е взел. Все пак какво стана?

— Консигнация — рече кратко Ед.

— И ти се съгласи? — Не можеше да повярва. — Толкова пъти го обсъждахме…

— Не знам как се получи.

— Божичко! — извика Франк.

— Съжалявам. Отначало се държеше така, сякаш е готов да ги купи. Отдели доста неща. Мислех, че ще ги плати веднага.

Двамата останаха в кабината, загледани мълчаливо пред себе си.

Бележки

[1] Шамозит — вид минерал

[2] Франклин Делано Рузвелт

[3] Английски производители на мебели