Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the High Castle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 57 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)
Допълнителна корекция
hammster (2016)
Допълнителна корекция
Nomad (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЧОВЕКЪТ ВЪВ ВИСОКИЯ ЗАМЪК Фантастичен роман. 1993. Изд. Бард, София. Избрана световна фантастика, No.2. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Man in the Hight Castle / Philip K. DICK]. Предговор: Пътят към Високия замък, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–10. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 84/108/32 (125×195 мм.). Печатни коли: 32. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С мека и твърда корица и с подв. Страници: 352. (224 с.) Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-585-002-3 (ISBN: 590).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reger, взета от Сивостен)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Човекът във високия замък от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Човекът във високия замък
The Man in the High Castle
АвторФилип Дик
Първо издание1 януари 1962 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфантастика
Видроман
НачалоFor a week Mr. R. Childan had been anxiously watching the mail. But the valuable shipment from the Rocky Mountain States had not arrived. As he opened up his store on Friday morning and saw only letters on the floor by the mail slot he thought, I’m going to have an angry customer.
КрайShe walked on without looking again at the Abendsen house and, as she walked, searching up and down the streets for a cab or a car, moving and bright and living, to take her back to her motel.
Човекът във високия замък в Общомедия

„Човекът във високия замък“ (на английски: The Man in the High Castle) е фантастичен роман, написан от американския писател Филип К. Дик през 1962 г. Жанрово книгата може да бъде определена като алтернативна история.

Действието в романа се развива в САЩ през 1962 г., петнадесет години след като страните от Оста са победили съюзниците във Втората световна война. Америка се е адаптирала към начина на живот, наложен от Нацистка Германия и Японската империя.[1]

Книгата не е първата в този жанр, но става една от най-известните в него. Романът печели награда Хюго през 1963 г. и прави Филип К. Дик известен в кръговете на писателите фантасти.

„Човекът във високия замък“ на български език

1993 — Издателство: „Бард“. Превод: Юлиян Стойнов. ИСФ №2[2]

Източници

  1. Pringle, David. The Ultimate Guide to Science Fiction. London, Grafton Books Ltd., 1990. ISBN 0-246-13635-9. с. 193..
  2. Човекът във високия замък (1993)

Външни препратки

8

Точно в осем сутринта райхконсулът на Сан Франциско фрайхер Хюго Райс излезе от своя „Мерцедес-бенц 220Е“ и с бодра крачка изкачи стълбите на консулството. Отзад го следваха двама млади сътрудници на Външното министерство. Вратата се отвори като по команда и Райс пресече коридора, изпънал ръка напред за поздрав на двете млади телефонистки, вицеконсулът хер Франк и след това в преддверието на собствения си кабинет, секретарят на Райс — хер Пфердхоф.

— Фрайхер — избърза насреща му Пфердхоф, — току-що получихме зашифрована телеграма от Берлин. От първостепенна важност.

Това означаваше, че телеграмата е свръхспешна.

— Благодаря ви — отвърна Райс, после свали палтото и го подаде на Пфердхоф.

— Само преди десетина минути позвъни хер Кройц фон Меере. Настоя незабавно да му позвъните.

— Благодаря — повтори Райс. Той седна на малката масичка до прозореца, вдигна салфетката от поднесената закуска — пържено яйце с доматен сос и препечен френски хляб, наля си голяма чаша кафе и разтвори сутрешния вестник.

Кройц фон Меере, човекът, който преди малко го бе търсил, беше шеф на Sicherheitsdienst, отделът отговарящ за Тихоокеанските Щати. Неговият щаб беше разположен — разбира се под фиктивна фирма — в терминала на летището. Отношенията между Райс и Кройц фон Меере бяха доста опънати. Неизброимо много бяха случаите, в които интересите им се застъпваха като пряко последствие от преднамерено провежданата политика на техните началници в Берлин. Формално погледнато Райс, който беше почетен майор от SS се явяваше подчинен на Кройц фон Меере. Когато преди няколко години го назначиха на този пост Райс не можа да прозре скритият капан. И до ден-днешен не можеше да се примири с това, че са го изиграли.

Вестникът, който четеше беше „Frankfurter Zeitung“[1] — пристигнал със сутрешния полет на „Луфтханза“. Райс внимателно прегледа първата страница. Фон Ширах под домашен арест — възможно е вече да са го премахнали. Много лошо. Гьоринг се е преместил в тренировъчна база на „Луфтвафе“, заобиколен от свои верни съратници — опитни ветерани от войната. Там и с пръст не могат да го пипнат. Дори и главорезите от SD. Интересно къде ли е сега доктор Гьобелс?

Най-вероятно в центъра на събитията — Берлин. Както винаги той разчита на своето красноречие, на умението да се измъква от всякакви затруднения. „Дори ако Хайдрих дръзне да изпрати войници да го арестуват — мислеше си Райс — той пак ще се спаси, а току-виж ги убедил да преминат на негова страна. Ще ги привлече за сътрудници на Министерството на Пропагандата и Просветата.“

Райс си представи доктор Гьобелс изправен до прозореца в апартамента на някоя нашумяла кинозвезда да разглежда с надменно презрение маршируващите по улицата щурмоваци. Нищо не може да изплаши нашия „Kerl“[2]. Ще се подсмихва подигравателно… ще гали с едната ръка нежната гръд на актрисата, а в същото време с другата може да надраска поредната духовита статия за „Angriff“[3]

На вратата се почука.

— Съжалявам, че ви прекъснах закуската — каза влезлият секретар. — Но на телефона отново е Кройц фон Меере.

Райс се надигна, приближи се до бюрото и грабна слушалката.

— Обажда се Райс.

— Нещо ново за оня тип от абвера? — разнесе се тежкият баварски акцент на местния шеф на SD.

— Хм — промърмори объркан Райс, докато се мъчеше да се досети кого има предвид Кройц фон Меере. — Доколкото ми е известно, в настоящия момент най-малко трима „типа“ от абвера се подвизават по Тихоокеанското крайбрежие.

— Говоря за онзи, който пристигна миналата седмица със совалката.

— Аха — каза Райс, докато си палеше цигара. — Въобще не се е вясвал тук.

— И какво прави?

— Божичко, откъде да знам? Питай Канарис.

— Искам веднага да позвъниш във Външното министерство и да ги накараш да се обадят в Канцеларията, а от там да притиснат Адмиралтейството докато ония обещаят, че или абверът ще изтегли всичките си хора от нашия район, или да ни представят подробна информация за задачите, с които са изпратени тук.

— Не можеш ли ти да го направиш?

— Не ми е до това в тази бъркотия.

„Значи са изгубили дирите на човека от абвера — помисли си Райс. — Сигурно са получили нареждане от ведомството на Хайдрих да го държат под око, изпуснали са го и сега се надяват аз да ги измъкна от калта“.

— Ако се появи тук — отвърна Райс — ще накарам да го задържат. Можеш да разчиташ на мен.

Разбира се, шансът да се появи при тях човекът от абвера бе повече от нищожен. И двамата го знаеха.

— Сигурно действа под чуждо име — бучеше в слушалката Кройц фон Меере. — Но под какво точно — не знаем. Около четиридесетгодишен мъж, с аристократична външност. Капитан — истинското му име е Рудолф Вегенер. Стар монархически род — от Източна Прусия. Най-вероятно е човек на фон Папен — Райс реши, че разговорът ще е дълъг и се настани удобно в креслото. — Докато не отрежат и без това раздутия бюджет на Флотата, няма да се отървем от тия аристократични отрепки…

Най-сетне след доста време разговорът приключи и Райс се върна при масичката със закуската. Препеченият хляб беше изстинал, но кафето в каничката беше все още горещо. Райс си наля и отново се зае да чете вестника.

„Няма ли край тази досада? — възмущаваше се той наум. — Тия от SD са в състояние да те събудят и в три часа през нощта — нали непрекъснато дежурят“.

Вратата се отвори и в кабинета надникна неговия секретар Пфердхоф.

— Току-що позвъниха от Сакраменто — съобщи той, като видя, че Райс вече е приключил с дългия разговор. — Твърдят, че по улиците на Сан Франциско се разхождал жив евреин. Страхотна паника — двамата избухнаха в смях.

— Добре — каза Райс. — Кажете им да се успокоят и да ни изпратят доклад. Нещо друго?

— Предполагам вече прочетохте съболезнователните послания.

— Още ли има?

— Няколко. Ще ги оставя на бюрото, ако искате да се запознаете. Вече изпратих отговори.

— Днес следобед трябва да говоря на една среща — сети се Райс. — С някакви бизнесмени.

— Не бях забравил — увери го Пфердхоф.

Райс се облегна назад в креслото:

— Искате ли да се обзаложим? — каза той.

— Само не и за новите партийни решения. Ако това имате предвид.

— Ще изберат Палача.

Пфердхоф го погледна объркано.

— Хайдрих и без това вече е надминал възможностите си. Такива като него, от които се страхуват всички, трудно стигат до ръководна длъжност. Ония „горе“ ще получат удар само като чуят за това. Няма да мине и половин час от излизането на първата есесовска кола на „Принцалбертщрасе“ и останалите ще са сключили коалиция. Да не забравяме, че зад гърбовете им са финансови титани като Круп и Тисен… — той млъкна. В приемната се бе появил един от криптографите. Носеше запечатан плик.

Райс протегна нетърпеливо ръка. Пфердхоф му подаде плика.

Вътре се намираше дешифрирания текст на спешната шифрограма от Берлин.

Когато приключи с четенето и вдигна глава Райс забеляза, че неговият секретар стои на вратата и търпеливо очаква нареждания. Райс смачка листчето, хвърли го в масивния глинен пепелник и щракна запалката.

— Някакъв японски генерал щял да пристигне тук инкогнито. Казва се Тедеки. Идете веднага в библиотеката и преровете всички японски военни списания — все някъде ще има неговата снимка. Но гледайте никой да не разбере какво търсите. Опасявам се, че в картотеката нямаме нищо за него — той се приближи към шкафа с документация, но после се отказа. — Съберете каквато можете информация. Включително и слухове. В библиотеката има всичко — изведнъж нещо му хрумна. — Този генерал Тедеки не беше ли Началник щаб допреди няколко години? Не си ли спомняте нещо за него?

— Почти нищо — отвърна Пфердхоф. — Хапливо, осемдесетгодишно старче. Май беше защитник на някаква японска програма за масивна експанзия в космоса.

— И там се провали — допълни Райс.

— Не бих се изненадал ако пристига тук по здравословни причини — каза Пфердхоф. — Няма да е първият японски военен, дошъл на лечение в болницата при Калифорнийския университет. Тук е единственото място, където могат да се възползват от модерната немска хирургическа техника, за каквато по японските острови не са и мечтали. Нищо чудно, че пристига инкогнито. Гледат да не накърнят нечии патриотични чувства. Е, щом от Берлин искат да го държим под око, най-добре ще е да изпратим някой в болницата.

Райс кимна. Възможно бе старецът да се е забъркал в някоя съмнителна търговска операция, каквито тук — в Сан Франциско — не бяха рядкост. Завързаните, докато е бил на активна служба познанства можеха да помогнат във всяко начинание сега, когато вече е в оставка. Но дали е в оставка? В съобщението се говореше за „генерал“, а не за „генерал от запаса“.

— Веднага щом откриете негова снимка — нареди Райс — ще я размножите и ще раздадете копия на нашите хора от летището и пристанището. Нищо чудно вече да е пристигнал. Нали знаете колко са бързи в подобен род съобщения.

И естествено, ако генералът вече е в Сан Франциско от Берлин ще стоварят вината върху консулството. Сякаш бихме могли да му влезем в дирите преди още да е дошла телеграмата.

— Ще поставя печат и дата на съобщението, та ако се вдигне голям шум да им покажа на ония в Берлин кога са ни го изпратили — каза Пфердхоф. — И часа ще отбележа.

— Благодаря — кимна Райс. Нямаше по-големи майстори по прехвърляне на отговорността от „ония в Берлин“. Омръзнало му бе да си измиват ръцете с него. Напоследък им беше станало навик. — И все пак, по-сигурно ще е ако отговорим на съобщението. Да речем: „Вашите инструкции безнадеждно закъснели. Обектът забелязан в района. На настоящия етап възможността за проследяване е минимална.“ Пооправете го малко и го изпратете. Колкото е по-мъгляво и неясно — толкова по-добре. Разбрахте ли?

Пфердхоф кимна.

— Веднага отивам да го изпратя. Ще отбележа в дневника датата и точния час на изпращане — той излезе.

„Трябва да внимавам — рече си Райс — че току-виж са ме изпратили за консул на някой гъмжащ от чернилки остров край Южна Африка. Ще ме натисне някоя чернокожа мамичка и докато се усетя половината остров ще ми вика «тате». Той приседна отново на масичката, отвори златната табакера и с удоволствие запали една египетска цигара «Саймън Арц».“

Изглежда, че поне за известно време ще го оставят на мира. Райс се наведе и извади от куфарчето на пода книгата, която бе зачел снощи. Сетне отвори на отбелязката и продължи да чете:

„… Наистина ли се бе разхождал по онези спокойни мирни улици, толкова отдавна ли бяха тихите неделни утрини на Тиергартен? Спомени от някакъв друг живот. Вкусът на сладоледа — истински ли бе той, или рожба на неговото въображение, на измъчения му от недоварената коприва стомах? «Боже — проплака той. — Кога най-сетне ще свърши този ад?» Ала британските танкове продължаваха да пълзят към тях. Още една масивна сграда избухна и после се превърна в руини. Кой знае — може би това беше училище, болница, или жилищен блок. Каквото и да е било — вътре никой не е останал жив. Затрупани, безнадеждно. Смъртта бе разтворила зловещите си криле над всички — живи, ранени и мъртви, над вмирисаните и разложени останки от хора по улиците. Берлин беше един вонящ и сгърчен труп, гордите му някога сгради — вперили пустеещ взор в небето. Но от там не идеше пощада.

Едва сега момчето забеляза, че ръцете му са посивели от пепелта на опожарения град, на изгорялата жива плът. Ужасна смес, от която той се помъчи да се отърси. Не беше кой знае колко трудно да забрави за това, друга — по-страшна мисъл бе завладяла съзнанието му, въпреки писъците и бумтежа на падащите снаряди. Гладът. Вече шест дена не бе слагал в устата си нищо друго освен варена коприва, но сега и тя не се намираше. Всичко наоколо бе разорано от сипещите се бомби. От време на време сред дима изплуваха отделни човешки фигури и после изчезваха отново. Възрастна жена със забрадка на главата и празна кошница в ръка. Еднорък мъж с невиждащи очи. И малко момиче. Не след дълго те се изгубиха сред бъркотията от повалени дървета, където се криеше и Ерик.

А опашката от танкове продължаваше да се вие като зловеща метална змия.

«Няма ли край този ужас? — питаше се момчето. — И ако има — кога ще е? Няма ли най-сетне да се задавят в кръв, тези…»“

— Мой фрайхер — прекъсна четенето му гласът на Пфердхоф. — Извинете ме — само една дума.

Райс се стресна и хлопна книгата.

— Слушам ви.

„Как само пише този човек — мислеше си той. — Направо ти спира дъха! Истински. Сякаш със собствените си очи е гледал как англичаните превземат Берлин. Бррр — той потрепери. — Удивително е все пак каква сила има литературата, дори тази евтина измишльотина, върху съзнанието на човека. Нищо чудно, че книгата е забранена на цялата територия на Райха. Лично аз също бих я забранил. Не трябваше да се захващам с нея. Но връщане назад няма, ще трябва да я прочета докрай.“

— В приемната са дошли някакви моряци от немския кораб — каза секретарят. — За заверка на документите.

— Да — кимна Райс. Той пое с енергична крачка към приемната, където вече го очакваха трима моряци, облечени в еднотипни сиви пуловери, с малко нервни, но издаващи душевна сила лица. Райс вдигна ръка за поздрав:

— Хайл Хитлер! — той ги огледа с хладна усмивка.

— Хайл Хитлер! — отвърнаха малко колебливо моряците. След това извадиха своите документи. Веднага след като приключи със заверката Райс побърза да се върне в кабинета и отново се зачете в „Скакалците“. Не след дълго попадна на сцена, в която се разказваше за Хитлер. И усети, че не може да се спре, трябваше да я прочете веднага и докрай. Описваше се съдът над Хитлер. Процесът в Мюнхен — след края на войната. Хитлер, попаднал в ръцете на Съюзниците! Боже мили! А заедно с него Гьобелс, Гьоринг и всички останали. Хитлер отговаряше на американския обвинител:

„… черни, пламтящи очи, в които сякаш за миг се беше възвърнал старият боен дух. Дребното, сгърчено тяло се изпъна, главата гордо се повдигна. И сетне злобно извитите устни промълвиха с дрезгав полушепот: «Deutche, hier steh’Ich». Трепет премина по лицата на присъстващите в залата руснаци, американци, англичани и германци. «Да — помисли си Карл. — Ето го, изправен пред нас. Ние сме разгромени. Смъкната е маската от лицето на героя, който ни водеше, за да видим неговия истински лик. Нищо повече от…»“

— Фрайхер.

Райс осъзна, че не е чул кога е влязъл неговият секретар.

— Зает съм — изсъска гневно той и хлопна книгата. — За Бога, непрестанно се опитвам да прочета тази книга!

Безсмислено беше да се гневи. И той го знаеше.

— От Берлин пристигна още една шифрограма — продължи Пфердхоф. — Зърнах началото, докато я разшифроваха. Отнася се за политическата обстановка.

— И какво се казва там? — промърмори Райс като търкаше слепоочия.

— Доктор Гьобелс е направил неочаквано изявление по радиото. Голяма реч — секретарят имаше доста развълнуван вид. — Изпращат ни зашифрования текст на речта, за да го предоставим на местната преса.

— Да, добре — кимаше замислено Райс.

В мига, в който секретарят излезе от стаята, той отново отвори книгата. „Непрестанно надзърта, колко пъти го предупреждавах за това…“ — мислеше си той докато прелистваше страниците.

„… тишина Карл отправи взор към покрития с флаг надгробен камък.“ Тук лежи той, мир на прахта му, напуснал завинаги нашия живот. Никой не може да го върне при нас, дори демоничната сила, която го владееше. Човекът, или може би Ubermensch[4]?, в когото Карл бе вярвал сляпо, когото беше боготворил… до самата му смърт. Адолф Хитлер бе преминал в отвъдния живот, но Карл все още висеше на ръба на пропастта. „Няма да го последвам — шептеше мислено Карл. — Искам да живея. И да строя. Всичко ще построим наново. Трябва да го направим.“

Колко далече, колко невъобразимо далече ги бе завело коварното очарование на фюрера! И ето го финалния акорд на този величествен и позорен път — от малкото, провинциално градче в Австрия, през гладуващата Виена и кошмара на окопите от Първата световна война, до напрегнатата политическа борба, основаването на Партията, обединяването на нацията и може би само на една протегната ръка от световното господство.

Но Карл вече знаеше, че всичко това е било блъф. Адолф Хитлер ги бе излъгал. Беше ги повел след себе си, омагьосани от празни думи.

„Още не е твърде късно. Ние разкрихме твоята измама, Адолф Хитлер. И най-сетне прозряхме истинския ти лик. Прозряхме лика на фашизма, тази ужасяваща епоха на смърт и мегаломански фанатизъм. Амин.“

Карл се извърна и бавно се отдалечи от потъналия в тишина гроб…

Райс затвори книгата и известно време седя замислен. Чувстваше се потиснат. „Трябваше повече да натиснем японците — мислеше си той — та да забранят тая проклета книга. Не знам защо, но струва ми се, че го правят нарочно. Нищо не им пречеше да го арестуват този — как му беше името — Абендсън. Имат достатъчно тежест в Средния запад.“

Всичко в тази книга беше потискащо — смъртта на Адолф Хитлер, трагичната гибел на съкрушения Фюрер, краят на Партията, а с нея и на Германия… всичко бе описано толкова истински, толкова реално. Сякаш Германия наистина бе изгубила световната хегемония.

„Как е успял да го постигне? — питаше се Райс. — Нима това е само писателско умение? Да, вярно, писателите ги бива за такива работи. Да вземем например доктор Гьобелс. Нали и той е започнал така — на литературното поприще. Именно там се е научил как да докосва спотаените и дремещи във всеки от нас страсти и инстинкти. Да, писателите добре познават човешката същност. Жалка, страхлива, сластолюбива, готова да продаде всичко в името на собствената си алчност. Ето на тези струни обичат да свирят те. И да ни се присмиват, разбира се, макар и прикрито.

Погледнете само как си играеше този Абендсън не с моя интелект, не — възмущаваше се мислено Райс, — а с чувствата ми. А отгоре на всичко е получил и пари — и то не малко — за тази работа. Изглежда някой е подучил този Hundsfott[5], инструктирал го е какво да пише дума по дума. Какво ли не биха сторили за пари тези жалки драскачи. Изсипал е една кофа лъжи, а на хората това им дай — да четат измишльотини. Я да видим къде е публикувано това? — хер Райс внимателно разгледа книгата. — Омаха, Небраска. Последната крепост на някога процъфтяващата книжна индустрия на САЩ, рожба на гнусните политически стремежи на комунисти и евреи… А може би Абендсън е евреин?

Значи още не са се отказали да ни тровят. Тази judisches Buch[6] — той яростно хлопна корицата. Истинското му име сигурно е Абендщайн. Обзалагам се, че в SD вече са се заинтересували от него. Трябва на всяка цена да изпратим някого в Скалистите планини, на посещение при хер Абендщайн. Нищо чудно Кройц фон Меере вече да е дал необходимите разпореждания. Макар че, при цялата тази бъркотия в Берлин може и да е забравил. Сега всички са погълнати от онова, което става у дома. Не — поклати глава Райс — тази книга е прекалено опасна. Да предположим, че някоя сутрин намерят този Абендщайн да се поклаща обесен на собствения си полюлей. Това ще е отрезвяващ знак за всички, които се възхищават от неговите идеи. В края на краищата — последната дума отново ще е наша. Ние ще напишем постскриптума.

За тази работа трябва сигурен, проверен човек. Интересно, какво ли прави сега Скорцени?“

Райс отново прочете кратките бележки на гърба на книгата. „Значи отрепката се е барикадирала. Във «Високия замък». Мисли се за голям умник. Едно е ясно — за онзи, когото изпратим, обратен път няма да има.

А може би няма смисъл? Може би е твърде късно. В края на краищата — книгата вече е излязла. А и територията е подвластна на японците… ако надушат нещо, жълтите дребосъци ще вдигнат олелия до небесата.

Не, нищо няма да се случи, ако се пипа внимателно…“

Фрайхер Хюго Райс си записа в бележника: „Въпросът да се обсъди с SS генерал Ото Скорцени, или още по-добре с Ото Олендорф в Трети отдел на Reichssicherheitshaupttamt[7]. Струва ми се, че именно той ръководеше Оперативна група Д?“

И изведнъж, Райс почувства, че го завладява страхотна, болезнена ярост. „Мислех си, че сме приключили с това. Нима ще продължава вечно? Та войната свърши преди толкова години! Мислехме, че с нея са свършили и проблемите. А после дойде провалът в Африка и този побъркан Зайс-Инкварт, който се хвърли да осъществява налудничавите планове на Розенберг. Прав е онзи проклет смешник Хоуп да ни се подиграва. И откъде само му е дошла наум тази идея — Марс заселен от евреи! Кацаме и хоп! — идват на среща. Двуглави и ниски като пигмеи. Но стига вече… трябва да се заема с непосредствените си задължения. Нямам време за подобни мисловни гимнастики — като да изпращам Einsatzkommandos по дирите на Абендсън. И без това съм затрупан от шифровани телеграми и чакащи в приемната немски моряци. Нека ония «горе» се занимават с подобни проекти — нали това им е работата.

Едно е сигурно — реши той, — ако замисля нещо подобно и се проваля, няма да имам голям избор. Или ще ме приберат на някое тихо местенце на Източния бряг, или току-виж ме натикали в някоя килия да подишам цианиден газ «Циклон Б».“

Той откъсна страницата с бележката, накъса я на малки парченца и после я изгори в глинения пепелник.

На вратата се почука. Влезе Пфердхоф с обемиста папка документи.

— Знаменитата реч на доктор Гьобелс — той постави папката на бюрото. — Препоръчвам ви да я прочетете. Една от най-хубавите му речи.

Райс запали поредната цигара „Саймън Арц“ и се задълбочи в речта.

Бележки

[1] „Франкфуртски вестник“ (нем.)

[2] Глупчо (нем.)

[3] „Атака“ (нем.)

[4] Свръхчовек (нем.)

[5] Вонящо куче — (нем.)

[6] Юдейска книга (нем.)

[7] Управление на Службата за безопасност на Райха — (нем.)