Филип К. Дик
Човекът във високия замък (11)

11

За райхсконсула на Сан Франциско, фрайхер Хюго Райс, първата среща през този ден не бе от най-приятните. В приемната на консулството го очакваше посетител на средна възраст, с грубовати черти, масивна челюст и мрачен израз на лицето. Мъжът се надигна насреща му, изпъна ръка за партиен поздрав и произнесе с дрезгав глас:

— Хайл!

Райс побърза да отвърне на поздрава, но мислено изстена.

— Хер Кройц фон Меере. Каква изненада. Ще влезете ли? — той отключи вратата на кабинета като се чудеше къде ли се е дянал вицеконсулът и кой бе пуснал тук шефа на SD. Както и да е, той вече бе тук. Нищо не можеше да се направи.

Кройц фон Меере го последва, пъхнал ръце в джобовете на кафявото си палто и произнесе:

— Слушайте, фрайхер. Открихме човека от абвера. Сигурно си спомняте — Рудолф Вегенер. Появи се на една явка на абвера, която от известно време държим под наблюдение — Кройц фон Меере разтегна уста в нещо като усмивка. Блеснаха няколко златни зъби. — И от там го проследихме до хотела.

— Чудесно — отвърна Райс и впери поглед в струпаните на бюрото писма. Значи Пфердхоф все пак се е появявал тук. И сигурно нарочно е напуснал офиса, за да даде възможност на шефа на SD да се огледа наоколо.

— Въпросът е много сериозен — продължи Кройц фон Меере. — Вече доложих на Калтенбрунер. Всеки момент ще получите инструкции от Берлин. Освен ако тези мързеливци в Управлението не объркат нещо — той приседна на крайчеца на бюрото, извади от джоба си сгънат лист хартия и го зачете. — Представя се за шведски индустриалец на име Бейнс. Тази сутрин в 8.10 получил покана за среща от местен японски чиновник. Срещата е определена за 10.20 в офиса на същия този японец. В момента се опитваме да проследим мястото, откъдето са позвънили. Надявам се до половин час да имаме резултат. Ще ми съобщят за това тук.

— Ясно — кимна Райс.

— Не представлява никаква трудност да го спипаме — продължаваше да разсъждава на глас Кройц фон Меере. — Направим ли го, ще трябва да го изпратим у дома с първия полет на „Луфтханза“. Възможно е обаче, японските власти да предявят протест и да се опитат да ни попречат. Протестът ще бъде отправен към вас. Нищо чудно да окажат натиск върху консулството и да затворят летището.

— Не може ли всичко да стане тихомълком?

— Късно. Той вече е на път за срещата. Единствения ни шанс е да го отмъкнем на самото място.

— Това хич не ми харесва — отвърна Райс. — Ами ако този японски чиновник се окаже някоя важна клечка? Говори се, че в Сан Франциско пристигнал личен представител на императора…

— Това няма никакво значение — прекъсна го Кройц фон Меере. — Той е германски поданик и е длъжен да се подчинява на законите на Райха.

„А всички знаем добре какво значи това — помисли си Райс.“

— Отряд командоси очаква заповедите ми в пълна бойна готовност — продължи Кройц фон Меере. — Пет сигурни момчета — той се ухили. — Приличат на цигулари — бледи, изтънчени лица. Одухотворени. Като студенти от Духовната академия. Имат чудесно прикритие — ще кажат на японците, че са струнен квартет…

— Квинтет — поправи го Райс.

— Добре де. Ще влязат през парадния вход — с официални костюми и всичко останало — той погледна консула. — Облечени са досущ като вас.

„Благодаря — помисли си Райс“.

— Ей така, без да се крият от никого. Посред бял ден. Отиват при този — Вегенер. Наобикалят го — все едно че го питат нещо, че му носят някакво важно съобщение. Никакво насилие. Само тихичко ще кажат: „Хер Вегенер, ако обичате последвайте ни. Знаете защо.“ И незабележимо за окото пробождане с тъничка игла право в гръбначния стълб. Боц — колкото да бъдат парализирани нервните центрове.

Райс кимна замислено, докато отваряше пощата.

— Слушате ли ме?

— Ganz bestimmt^[1].

— После отново навън — в колата и право в моята служба. Японците естествено ще се изправят на нокти, но ще останат вежливи до край — Кройц фон Меере стана от бюрото и подигравателно изобрази японски поклон. „Колко грозно, да мами нас, хер Кройц фон Меере. Обаче, довиждане, хер Вегенер…“

— Бейнс — каза Райс. — Нали това му беше фалшивото име?

— Бейнс, да. „Колко мъчно, да вижда вас отива си. Много разговаря може би друг път“ — телефонът на бюрото на Райс иззвъня и Кройц фон Меере млъкна изненадан. — Може да е за мен — той понечи да вдигне слушалката, но Райс го изпревари.

— Райс слуша.

Непознат глас произнесе в слушалката:

— Консул, обаждаме се от телепредавателната станция на Нова Шотландия. Спешно повикване за вас от Берлин.

— Добре.

— Един момент — тихо пращене в слушалката. После друг глас — на телефонистката от Берлин: — Kanzlei^[2].

— Говори телепредавателната станция на Нова Шотландия. Готови сме да приемем разговора за райхконсула Х. Райс в Сан Франциско.

— Почакайте — настъпи дълга пауза, през която Райс продължи да преглежда пощата. Кройц фон Меере гледаше в тавана. После изведнъж се разнесе нисък мъжки глас, от който Райс настръхна: — Хер Консул, извинете, че ви накарах да чакате. Обажда се доктор Гьобелс.

— Да, канцлер — Кройц фон Меере се ухили насреща му.

— Генерал Хайдрих току-що ме помоли да се свържа с вас. По всичко изглежда, че в настоящия момент в Сан Франциско пребивава агент на абвера на име Рудолф Вегенер. Нареждам ви да окажете пълно съдействие на всички действия, които ще бъдат предприети спрямо него. В момента не разполагаме с необходимото време за да ви запозная с подробностите. От вас се иска само да се поставите в разпореждане на полицията. Ich danke Ihnen sehr dabei^[3]…

— Разбирам, хер канцлер.

— Приятен ден, консул — райхсканцлерът затвори.

Кройц фон Меере го гледаше внимателно.

— Прав бях, нали?

— Няма какво да се обсъжда повече — Райс сви рамене.

— Тогава напишете ордер за задържане на Рудолф Вегенер.

Райс протегна ръка към писалката и със спокойни движения попълни ордера за арест. След това го подаде на шефа на SD.

— Благодаря — Кройц фон Меере лекичко се поклони. — И още — когато японците се обърнат към вас с протест…

— Ако го направят.

Кройц фон Меере го измери с поглед.

— Ще го направят. Ще цъфнат тук петнадесет минути след като приберем Вегенер.

— А аз ще им кажа, че не знам нищо за никакъв струнен квинтет.

— Не след дълго ще е в ръцете ни, така че бъдете готов. Можете да кажете на японците, че е хомосексуалист, или фалшификатор, или каквото ви хрумне. И че в Германия го чака присъда. Само не им казвайте, че го преследваме по политически причини. Знаете добре, че не признават деветдесет процента от националсоциалистическото право.

— Знам — кимна раздразнено Райс. — Знам какво да правя.

„И този път ми минаха през главата — възмущаваше се той. — Свързал се е направо с Канцеларията. Копеле мръсно.“

Ръцете му трепереха. Дали беше от разговора с Гьобелс? Какво — страх го е от началството? Или от това, че и този път го изиграха, оставиха го на опашката. „Тези гадни полицаи… винаги те излизат по-силни. Ето, вече и Гьобелс работи за тях. Скоро ще управляват Райха. Но какво бих могъл да направя? Какво може да направи всеки от нас? Нищо друго не ни остава, освен да им сътрудничим. Няма съмнение, че този тук може да получи каквото си иска само като вдигне телефона — дори и моята оставка.“

— Няма съмнение — произнесе той на глас — че правилно сте оценили важността на въпроса, хер полицайфюрер. Очевидно от бързината и ефикасността, с която заловите предателя зависи безопасността на родината — той усети, че му призлява от глупостите, които дърдореше.

Но Кройц фон Меере го гледаше благосклонно.

— Благодаря ви, консул.

— Сега всичко зависи от вас.

Кройц фон Меере внезапно помрачня.

— Е, още не сме го спипали. Нека почакаме малко. Ако знаете само как ми се иска всичко да свърши час по-скоро.

— А японците оставете на мен — продължи Райс. — Както знаете, имам не малък опит в това отношение. Така че протестът…

— Я чакай малко — прекъсна го грубо Кройц фон Меере. — Трябва да помисля — изглежда обаждането от Канцеларията го бе развълнувало и донякъде обезпокоило.

„Нищо чудно човекът от абвера да ви се изплъзне и това ще ти струва работата — злорадо си помисли консул Хюго Райс. — Както и моята разбира се. И двамата ще се озовем на улицата. Никаква сигурност няма в тоя живот. Всъщност, не бих имал нищо против да ти подложа лекичко крак, скъпи хер полицайфюрер, стига разбира се никой да не усети. Например, като се появят тук разгневените джапанки да им намекна за скоропостижното отпътуване на Рудолф с полета на «Луфтханза». Или пък бих могъл да погъделичкам самочувствието им, като се държа надменно, все едно че пред мен са туземци и че Райхът не дава пет пари за жълтокожите недорасляци. Колко им трябва да ги ужилиш. Ако ги ядосам достатъчно, ще вдигнат вой чак до Гьобелс. М-да, възможности много. Но изводът е един — без моята активна намеса SD няма да успеят да го измъкнат от Тихоокеанските Щати. Трябва внимателно да преценя възможността за удар…

Не мога да понасям да ми минават през главата — мислено стисна зъби Райс. — Това направо ме вбесява, кара ме да се изнервям, а изнервя ли се не мога да спя, нито да си върша свястно работата. Следователно, необходимо е да взема мерки началството в Берлин да ме избави от подобен проблем. Много по-добре щях да се чувствам както денем, така и нощем ако този баварски главорез си го приберат у дома, та по цели нощи да драска полицейски доклади в някой вмирисан участък.

Но сега не е време за подобни мисли. Докато се мъча да реша как…“

Телефонът иззвъня.

Този път Кройц фон Меере се пресегна решително и сграбчи слушалката, без да чака разрешение от Райс.

— Ало — рече той в слушалката. Настъпи тишина, докато отсреща говореха.

„Нима всичко е свършило?“ — зачуди се Райс.

Но шефът на SD му подаде телефона:

— Теб търсят.

Райс въздъхна едва забележимо.

— Обажда се някакъв учител — каза Кройц фон Меере. — Пита дали не можеш да снабдиш училището му с австрийски театрални афиши.

* * *

Малко преди единадесет, Робърт Чайлдан затвори магазина и се отправи пеша към офиса на мистър Пол Касура.

За щастие Пол не беше зает. Той поздрави вежливо Чайлдан и му предложи чаша чай.

— Не искам да ви отнемам от времето — отвърна Чайлдан след като и двамата отпиха по глътка ароматен чай. Макар и малък, кабинетът на Пол бе модерно и с вкус обзаведен. На стената висеше окачена великолепна репродукция на Мокей, „Тигърът“ — шедьовър от края на тринадесети век.

— Винаги се радвам да ви видя, Робърт — отвърна Пол с глас, в който на Чайлдан му се стори, че долови нотка на досада. Но може би това бе рожба на собственото му въображение. Чайлдан впи поглед в своя събеседник. На лицето му беше изписано добродушно изражение. И въпреки всичко — Чайлдан чувстваше някаква едва доловима промяна.

— Вашата съпруга — заговори той, — струва ми се е била малко разочарована от подаръка, който ви поднесох. Опасявам се, че със своята небрежност оскърбих чувствата ви. Но надявам се да ме разберете — досега не бях търгувал с подобни предмети и реших да рискувам. Естествено, на вас с Бети ви е къде-къде по-лесно да отсъждате, отколкото на мен.

Пол поклати глава:

— Бети не беше разочарована, Робърт. Аз не й поднесох украшението — той се пресегна и извади от едно чекмедже малката, бяла кутийка. — Все още не е напуснало този офис.

„Всичко е разбрал — помисли си Робърт. — Сече му пипето. И дума не е обелил пред нея. Значи така. Да се надяваме, че няма да се нахвърли върху мен с обвинението, че съм се опитал да съблазня собствената му съпруга. Защото тогава с мен е свършено.“

Чайлдан отпи бавна глътка чай, мъчейки се да си придаде равнодушен вид.

— Така ли? — възкликна изненадано той. — Интересно.

Пол отвори кутийката, извади брошката и се зае да я разглежда. Вдигна я към светлината, а после я завъртя.

— Позволих си да я покажа на мои познати — каза той, — които подобно на мен се интересуват от американски исторически предмети и произведения на изкуството — той погледна Чайлдан право в очите. — Никой от тях не бе виждал преди нещо подобно. Както сам обяснихте, такива съвременни изработки все още не са съвсем познати. Мисля, също така добавихте, че сте единственият представител.

— Да, това е така — кимна Чайлдан.

— Желаете ли да научите каква беше тяхната реакция?

В отговор Чайлдан се поклони.

— Тези хора се изсмяха — каза Пол. — Изсмяха.

Чайлдан мълчеше.

— Да, аз също ви се смях, макар и без да ме виждате — продължи Пол, — когато онзи ден се появихте с тези неща. Естествено, за да запазя вашето достойнство се стараех да не заподозрете тази моя реакция и ако си спомняте, през по-голямата част бях леко необщителен.

Чайлдан кимна.

Като разглеждаше внимателно брошката, Пол продължи:

— Реакцията ни е лесно обяснима. Ето парче метал, което е било разтопено, докато загуби форма. В него няма нищо, то не олицетворява някаква идея, не крие в себе си символ. Просто е безформено. Иначе казано, съдържание лишено от форма.

Чайлдан кимна повторно.

— И въпреки това — продължи Пол, — от няколко дена го разглеждам внимателно. Трябва да призная, че без да има каквато и да е видима причина изпитвам емоционална привързаност към този обект. Защо се получи така? — бих могъл да попитам. Та аз дори не се опитвам, като в немските психологически тестове, да проектирам психиката си върху него. Все още не различавам никакви очертания, никаква форма. Единственото, което долавям, е полъхът на Дао. Разбирате ли? — той размаха възбудено ръка. — В нея има хармония. Силите, които се крият вътре са уравновесени. В състояние на покой. Така да се каже, този обект е сключил мир с вселената. Отделил се е от нея и е постигнал своя вътрешна хомеостаза.

Чайлдан впери поглед в украшението. Пол продължаваше да говори, сякаш забравил за съществуването му.

— В себе си обектът не съдържа уаби и не би могъл. Но — той докосна нежно брошката — Робърт, в този обект има уо.

— Мисля, че сте прав — изрече объркано Чайлдан, като трескаво се мъчеше да си спомни какво означаваше това уо. Думата не беше японска, по-скоро китайска. „Мъдрост — помисли си той. — Не, разбиране. Както и да е, нещо възвишено.“

— Ръцете на създателя — говореше Пол — са имали уо и са успели да предадат това уо на този предмет. Вероятно само той знае какво символизира брошката. Тя е завършена, Робърт. И от нейната завършеност ние черпим уо за нас самите. Наслаждаваме се на хармонията, която се крие не в едно произведение на изкуството, а в един завършен обект. Напомня ми за една костница в Хирошима, където бяха изложени мощите на някакъв средновековен светец. Но онова беше реликва, а това тук е дело на човешките ръце. Едното съществува сега, а другото не е нищо повече от спомен. Благодарение на продължителна медитация успях да разкрия ценността на този предмет, която е в противоречие с неговата историчност. И както сам виждате, съм дълбоко впечатлен.

— Да — каза Чайлдан.

— Да нямаш в себе си историчност, а значи и художествена, естетическа стойност и същевременно да притежаваш някаква дълбока вътрешна хармония — това е просто чудо. И което е още по-странно, Робърт, сякаш външната безвкусица също допринася за възприемането на уо. Общоизвестен факт е, че уо се крие на най-незабележимите места, или както се казва в онази християнска пословица „в камъните, от които се отказва сам строителят“. Онзи, който умее, ще открие уо в някой стар бастун, или захвърлена край пътя ръждясала кутия от бира. В подобни случаи доловеното уо се намира в самия наблюдател. Това са религиозни усещания. Но в този случай, създателят е вложил уо в самия обект, без той първоначално да го е притежавал — Пол вдигна глава. — Ясно ли се изразявам?

— Да — кимна Чайлдан.

— С други думи, този предмет открива вратата към един съвършено нов свят. Неговото име не е изкуство — защото няма форма — нито пък това е религия. Какво е тогава? Дълги часове непрестанно мислех над тази брошка, но напразно. Очевидно, не разполагаме с необходимата дума за такъв предмет. Така че, без сам да го съзнавате сте прав, Робърт. Това е нещо автентично, ново и непознато досега на Земята.

„Автентично — помисли си Робърт. — В това няма съмнение. Май започвам да схващам за какво говори. Но останалото…“

— След като с помощта на медитация стигнах до подобен извод — продължи Пол — аз отново поканих моите познати. И точно както сега се постарах да ги запозная с моята гледна точка. Може би бях малко нетактичен, но този предмет крие в себе си внушения, далеч по-грандиозни от дребните човешки предразсъдъци. Всичко, което исках от моите събеседници е да слушат внимателно.

Чайлдан добре разбираше колко е трудно за един японец да налага мнението си на друг.

— И резултатът оправда моите очаквания. Под мое въздействие всички съумяха да възприемат излъчването на предмета. Следователно усилията си заслужаваха. С това и приключих, Робърт, защото се чувствах изчерпан. И още се чувствам така — той постави брошката обратно в кутията. — Направих каквото зависеше от мен — Пол побутна кутийката към Робърт.

— Но, сър, тя е ваша — възпротиви се Чайлдан, напълно объркан от внезапната промяна в ситуацията. Японец от висок ранг бе превъзнасял близо час подарената му вещ, а после я връщаше обратно. Чайлдан почувства, че коленете му омекват. Нямаше и най-малка представа как да постъпи, стоеше неподвижно, с пламнало лице.

Пол се обърна към него със спокоен, дори малко строг глас:

— Робърт, съберете сили и отворете очи за реалността.

— Толкова съм объркан — промърмори Чайлдан.

Пол се изправи и го погледна отвисоко.

— Вземете се в ръце. Имате важна задача. Съдбата на тази знаменита вещ и на други подобни зависи изцяло от вас. Освен това вие сте професионалист. Уединете се за известно време. Медитирайте, посъветвайте се с „Книгата на промените“. А после се вгледайте във вашата витрина, вашите реклами, системата ви за търговия.

Чайлдан го гледаше зяпнал от учудване.

— И тогава ще откриете пътя — продължи Пол, — който да превърне тези непознати изделия в световна мода.

Чайлдан беше поразен. „Този човек твърди, че аз съм длъжен да поема отговорност за успеха на бижутерските изделия на «Едфранк»! И това ако не е типичен пример за налудничавия светоглед на японеца — духовното винаги най-отпред, като смисъл на битието.“

И което бе най-странно, до този извод Пол бе стигнал след сериозно обсъждане с не един и двама японски ценители на изкуството.

„Отговорност — рече си горчиво той. — Цял живот ще я мъкна на гърба си тази отговорност. Неразделни до гроб. Виж го само колко е доволен — нали се е отървал от своята отговорност. А моята току-виж се окаже безкрайна орисия.

Те всички са смахнати — мислеше си той. — Ето например, някой от тях взима и си разпорва корема, а те отказват да му помогнат, защото така ги зовял дългът. Какво му викате на това? Или пък, кажеш им да копират модела на някой английски разрушител, а те вземат, че прерисуват дори емблемата на парния котел…“

Пол го гледаше внимателно. За щастие, Чайлдан по навик си бе придал равнодушно изражение на лицето, прикривайки вълнуващите го мисли. Все едно че си бе поставил маска.

„Това е ужасно — терзаеше се Чайлдан. — Това е катастрофа. Хиляди пъти по-добре щеше да бъде, ако Пол си бе помислил, че се опитвам да съблазня жена му.“

Бети. Вече нямаше и най-малка надежда да види брошката — целият щателно замислен план отиваше на кино. Уо е несъвместимо със секса, по думите на Пол, то е свято и чисто като реликва.

— На всеки от моите познати дадох вашата картичка — рече Пол.

— Моля? — разсеяно попита Чайлдан.

— Визитната ви картичка. За да могат да се запознаят с останалите произведения.

— Разбирам.

— Има още нещо — продължи Пол. — Един от моите познати би желал да обсъди въпроса с вас на този адрес — Пол му подаде късче хартия. — По професия е търговец, занимава се с внос и износ на стоки от най-различен характер. Контактува предимно с Южна Америка. Радиоапарати, камери, бинокли, касетофони, такива неща.

Чайлдан прочете написания адрес.

— Естествено, той търгува с огромни количества — нареждаше до него Пол. — Неговата компания притежава множество предприятия в Далечния изток, където има изобилие от евтина работна ръка.

— И с какво го… — опита се да вметне Чайлдан.

Но Пол продължаваше:

— … изделия от рода на това тук — той посочи кутийката с брошката — могат да се произвеждат за широкия пазар, ако се леят на шприц-форми от метал и пластмаса. Количество по желание.

След краткотрайна пауза Чайлдан запита:

— А какво ще стане с уо? Ще се съхрани ли и в копията?

Пол го гледаше мълчаливо.

— И вие ме съветвате да се свържа с него, така ли? — попита Чайлдан.

— Да.

— Защо?

— Амулети.

Чайлдан го гледаше неразбиращо.

— Амулети, които носят късмет. Подобни неща много се търсят в изостаналите страни — Латинска Америка, Ориента. По ония места хората все още вярват в свръхестественото. Заклинания. Магии. Казват, че бил страхотен бизнес — лицето на Пол беше съвсем безизразно, гласът му — равен.

— Изглежда наистина може да се припечели добре от подобни неща — изрече бавно Чайлдан.

Пол кимна.

— Ваша идея ли е това?

— Не — поклати глава Пол. После замълча.

„Значи е на твоя шеф — помисли си Робърт. — На него си показал брошката, а след това той те е свързал с търговеца. Ако не той, то някой друг, който стои над теб, човек с власт и влияние. Затова значи ми я връщаш обратно. Не искаш да имаш нищо общо с това. Но знаеш добре, че ще постъпя точно както ме съветваш. Ще отида на адреса и ще се свържа с този човек. Трябва да го направя. Нямам друг избор. Или ще изтрия фирмения знак, или ще ги отстъпя за процент от печалбата, но така или иначе сделка ще има.

И ти ще си вън от нея — с чисти ръце. За тебе е проява на лош вкус да се опиташ да ме разубедиш.“

— Това е вашият шанс — каза Пол като гледаше право пред себе си — да станете богат.

— Идеята ми се струва малко странна — отвърна Чайлдан. — Да правиш амулети от произведения на изкуството.

— Защото не е във вашата сфера на бизнес. Занимавате се с продажба на антики. Аз пък ги купувам. А също и приятелите, които споменах по-рано.

— Как бихте постъпили на мое място? — Чайлдан го погледна в очите.

— Не подценявайте възможностите, които ви предлага упоменатият търговец. Той е много находчив. Нито аз, нито вие имате представа колко невежи хора има на тоя свят. От копията те ще получат същата радост, каквато ние получаваме от съприкосновението с оригиналните форми. Те не се нуждаят от измамната увереност, че това, което държат в ръцете си, е единствен и неповторим екземпляр. Не ги вълнува факта, че пазарът е залят с подобни дрънкулки. Такива като нас, за които тези неща имат значение, са единици.

„Всъщност — мислеше си Чайлдан, — той няма и най-малка представа, че голяма част от произведенията в моя магазин, а дори и в неговата собствена колекция са фалшификати. А може би греша? Може би именно това е скритото в думите му послание, завоалиран намек с леко ироничен привкус. Двусмисленост на всяка крачка, като при Оракула. Колко типично за ориенталския начин на мислене. Всъщност — мина му през ума — това, което този човек ми казва, е: «Кой си ти, Робърт? Този, който Оракулът нарича „нисш човек“, или онзи другият, за когото е предназначен този добър съвет? Време е да вземеш решение. Можеш да избереш единия от двата пътя, но не и двата едновременно. Избирай.»

И кой според Пол Касура е пътят, по който би тръгнал «висшия човек»? — питаше се Робърт Чайлдан. — Вярно, той не може да се мери с хилядолетната мъдрост събрана от Оракула, това не е нищо друго освен гледната точка на един смъртен — на един млад японски бизнесмен. Ето, това е същината. Уо, както го нарича Пол. А в конкретната ситуация това уо може да бъде изразено така — каквито и да са моите лични пристрастия, истината се крие в предложението на търговеца. Моите собствени намерения нямат никакво значение, или както казва Оракулът — трябва да се приспособяваме.

Нищо не е загубено — оригиналите все още могат да бъдат продадени в моя магазин. На истински ценители — като приятелите на Пол.“

— Борите се със самия себе си — отбеляза Пол. — Няма съмнение, че в подобна ситуация човек би предпочел да е сам — при тези думи той се отправи към вратата.

— Вече реших.

Очите на Пол блеснаха.

Чайлдан се поклони и каза:

— Ще се вслушам в съвета ви. Още сега ще се срещна с този търговец.

Странно, но Пол не изглеждаше очарован. Той изсумтя нещо неразбрано и се върна при бюрото. „Сдържани са докрай — рече си Робърт.“

— Хиляди благодарности за оказаната помощ — продължи той и се надигна. — При първия удобен случай ще се постарая да се отблагодаря. Никога няма да забравя добрината ви.

Но японецът го гледаше все така безстрастно. „Право казват — помисли си Чайлдан — че лицата им били непроницаеми.“

Потънал в мисли Пол го съпроводи до вратата. Но в момента, в който Робърт се готвеше да излезе, той внезапно го запита:

— Американските занаятчии са направили това на ръка, нали така? Произведението е рожба на техния ум и тяло.

— Да, от проектния дизайн до окончателната изработка.

— Сър! Ще се съгласят ли те с правилата на играта? Едва ли са очаквали подобен обрат.

— Уверен съм, че ще успея да ги убедя — този проблем му се стори несъществен.

— Да — кимна Пол. — Сигурно сте прав.

Но нещо в гласа му накара Пол да настръхне. И изведнъж той разбра. Сякаш успя да надзърне зад воала на ориенталската двусмисленост.

Разбира се. Целта тук бе само една — да се унищожи създаденото от ръцете на американските занаятчии. Какъв очеваден цинизъм и, Боже мили, той вече бе налапал въдицата. „Как ловко ме накара сам да взема решението, стъпка по стъпка, през джунглата на собствените ми мисли. Произведенията на американското изкуство са годни единствено като модели за евтини амулети. Ето как ни управляват японците, не със сила или жестокост, а с изтънчено до съвършенство коварство. Господи, ние наистина сме варвари в сравнение с тях! Безсилни сме пред подобна безмилостна логика. Пол не каза — и никога не би казал — че нашето изкуство не струва. Накара ме да го кажа вместо него. И накрая дори изрази мълчаливо съжаление пред моето признание. Фин, цивилизован жест пред лицето на истината. Чувствам се смазан — той едва се сдържа да не го извика, но в последния миг успя да насочи своя безсилен гняв към пещерите на съзнанието, в чиито сводове викът сякаш отекваше многократно. «Унижи мен и моята раса. А аз съм безпомощен. Не мога да отвърна, защото победените сме ние и загубата ни е точно такава — тънка, фина и деликатна дотолкова, че дори не сме в състояние вече да я почувстваме. Кой знае, сигурно ще минат хилядолетия, преди да осъзнаем какво се е случило с нас.»

Необходими ли са повече доказателства за уменията на японците да управляват? От мъка му идеше да се разплаче. «Да — помисли си язвително той — това е все едно да чуеш някой остроумен виц. Трябва не само да го запомниш, но и да съумееш да го предадеш. Но на кого? Ето това е проблемът. Тези неща са прекалено лични, за да ги разказваш на другите.»

Погледът му се спря на поставеното в ъгъла на стаята кошче за боклук. «Ами ако още сега го запратя вътре! — помисли си той. — И сложа край на всички тези амулети и тази обладана от уо брошка! Ще ми стигне ли смелостта да го сторя? Да сложа край на унижението, тук, пред очите на Пол?»

Чайлдан стисна брошката в юмрук, но не можеше да намери сили да я хвърли. Това щеше да означава край на всички надежди.

«Проклети да са, никога не ще успея да се отърва от тяхното влияние. Прекършен съм завинаги… — той забеляза, че Пол го разглежда внимателно, — сякаш с невидима нишка са завързали тази дрънкулка право за съвестта ми. Навярно прекалено дълго живея край тях. Късно е вече да бягам и да се приспособявам към моите.»

— Пол — изрече с нисък, дрезгав глас Робърт Чайлдан и спря неуверено.

— Да, Робърт.

— Пол, аз съм… унижен.

Стаята заплува пред очите му.

— Защо мислите така, Робърт? — учтива загриженост.

— Пол… почакайте малко — той плъзна пръст по навлажнената от собствената му пот брошка. — Аз… се гордея с това произведение на изкуството. И през ум не би ми минало да го превърна в някакъв евтин амулет. Отказвам категорично.

И отново, за кой ли път, Робърт не успя да определи реакцията на човека пред него.

— Но въпреки всичко ви благодаря — додаде той.

Пол се поклони.

Робърт Чайлдан също се поклони.

— Хората създали тази красива вещ — каза Робърт — са свободомислещи американски художници. Аз също съм свободомислещ човек. Подобно недостойно предложение за мен не е нищо друго освен обида и аз настоявам за незабавно извинение.

Последва непоносимо дълга пауза.

Пол втренчи поглед в него с леко вдигнати вежди. Устните му бяха леко изкривени. Усмивка?

— Настоявам — каза Чайлдан и с това сякаш силите му се изчерпаха. Не му оставаше нищо друго освен да чака.

Но нищо не се случваше.

«Моля те — мислено шептеше Робърт. — Помогни ми!»

И тогава Пол изрече:

— Моля да бъда извинен, за обидното предложение — той протегна ръка.

— Добре — кимна Робърт Чайлдан.

Двамата си стиснаха ръцете.

Чайлдан почувства странно спокойствие. «Ето и това преживях — помисли си той. — Всичко свърши. Благодаря на Бога, че ме насочваше в този труден момент. Ще имам ли сили пак да го сторя, ако се наложи? Едва ли.» — тази мисъл го натъжи. Сякаш за секунда бе изплувал на повърхността на някакъв тъмен океан и сега отново се потапяше в него.

Животът е кратък — мислеше си той, — а изкуството, или всичко останало, но във всеки случай не животът, се простира във вечността като безкраен бетонен червей. Като стена, пред която съм застанал аз. Стига. Повече няма да стоя.“

Той протегна ръка и прибра мъничката кутийка в джоба на палтото си.