Уилям Уортън
Пилето (7)

Седя там цял следобед, до тъмно. Никой не ме безпокои. Наблюдавам Пилето. Той не прави нищо, само дето от време на време отива да се изкенза или да пусне вода. Когато отиде в клозета, качва се на чинията и кляка. Птиците дори не усещат, когато цвъкат, значи, Пилето не е никакво пиле.

На няколко пъти се обръща към мен и гледа. Като обръща глава, извърта с нея и цялото си тяло. В ъгъла има мивка, пълна с вода, и веднъж той отиде да пие — пие като птица, вдига глава, за да се стече водата в гърлото му. Глупости, какво иска да каже с това?

Рече ли да се придвижи до някъде, прави това с подскоци. Както е клекнал, подскочи и пак клекне; подскача, кляка и размахва като криле свитите в лактите ръце, същинска тромава огромна птица — ястреб или орел, който подскача бавно по земята.

Всичко това вече не ме безпокои чак толкова. Когато погледне към мен, аз му се усмихвам, но той все едно, че не забелязва. Гледа ме с любопитство, обаче с нищо не издава да ме е познал. Не мога да се начудя какво, дявол го взел, може да се е случило с него. Не искам да питам отново Уайс, той явно не желае да ми каже; а възможно е и да не знае. Пилето вероятно е единственият, който знае.

Оглеждам коридора; наоколо няма никой. ПеСе-то вече нахрани Пилето. Този път стоях да гледам. Това е най-налудничавата част от всичко. Не знам дали ПеСе-то, Уайс или който и да било друг си дава сметка, че когато го хранят, Пилето подражава на новородено птиче, което приплясква криле… Аз, разбира се, няма да им кажа това. Никога.

Какво ли ги очаква хора като Пилето? Нима цял живот ще го държал така, затворен? Дали цялата страна не е осеяна с болници, пълни е умопобъркани от войната? Пилето не пречи никому. Лошото само е там, че ако го пуснат, сигурно ще скочи от някоя висока сграда или ще се опита да лети по някое стълбище, от някой прозорец или нещо такова. Какво лък, ако това иска да прави, защо да не го пуснат? Пилето никога не е бил глупав, с каквото и да се заеме, то е смислено, макар че не всеки го разбира. Аз все още не съм сигурен каква е тая история с неговата лудост. Какво е лудост? Войните са лудост, това поне е сигурно.

Като става дума за лудост, ние е Пилето, правехме някои щуротии. Да речем, през пролетта, когато бяхме втора година в гимназията. Цялата зима бях работил един водолазен шлем. Старият ме научи как да режа, да споявам и заварявам и аз направих шлема от петгалонова туба за бензин; оловни тръби, и месингова арматура. Проверих го да не пропуска. Все едно, че беше херметически затворен. Наблъсках го с въздух, като монтирах две автомобилни помни към кобилично устройство; самият шлем имаше шланг за въздух. Въздушният натиск щеше да пречи на водата да влиза вътре, а въздух щеше да идва и от мехурчетата, които се вдигат от дъното.

Направих си също харпун от тръба с пружина. Имах намерение да бия риба под водата на бента при Спрингфийлд. Риболовът там е забранен, та е гъчкано с риба. Марио обеща да ми помогне, но на мен ми трябваха двама да работят с помпите и шланга, когато сляза под водата. Пилето каза — дадено. Аз пък щях да му помогна да изпробва своята налудничава летяща машина.

По един от моделите, който горе-долу работеше, той беше направил апарат за човешки бой. Две големи крила с каишки, в които да се пъхат ръцете. Крилата трябваше да се размахват с ръце. Всяко от тях беше дълго повече от осем фута и имаше по дължината плоскост, която се обръщаше вертикално при мах нагоре и хоризонтално при мах надолу. При размахване цялата тая машинария се въртеше върху един коленчат вал. Пилето казваше, че за да излетиш, трябва да загребеш въздуха под крилете.

Всичко това той бе направил с алуминиева арматура, алуминиеви плоскости, и велосипедни части. Беше работил стотици часове по тая машина в училищната работилница. Не знам откъде се беше снабдил с алуминий; даваха го само по разпределение за строеж на самолети за тая гнусна война. Освен това Пилето беше зашил парче копринен плат между крачолите на панталоните си. Като разпереше крака, получаваше се нещо като гълъбова опашка.

Веднъж опитах крилата и едва успях да размахам тия чудовища. В задния си двор Пилето беше сложил една дъска на две магарета. Изпружваше се на нея, когато се упражняваше да маха. Годината на подобни упражнения и на упражнения в скокове наистина беше дала резултати. Освен това той лягаше по гръб и закачваше в края на крилете тежести по пет паунда; после ги размахваше. Беше изчислил, че пет паунда в края се равнява на натиск от двайсет паунда в средата на всяко крило. Казваше, че това му давало сила на маха, равна на четиридесет паунда, но дявол знае какво означаваше това. Наричаше тая машинария орнитоптер. Аз мислех, че сам е измислил думата, но проверих в речника и се оказа, че там я има. Орнитоптер, пишеше в речника, е летателен апарат, който се движи и задържа във въздуха чрез размахване на крилете. Просто да не повярваш. Значи, за всяко нещо си има дума.

Настоях да направим първо моя опит. Боях се да не се замеся отново в история като оная със скока от газовия резервоар и Пилето пак да завърши в болница. Дори се опитах да го разубедя от смахнатите му намерения, но можеш ли разубеди Пилето от нещо? Каза, че си мислел за скок от резервоара, но му трябвало повече място да набере скорост, преди да излети.

Планът му беше такъв: аз да засиля велосипеда, а той да стои на нещо като стъпало, което бе монтирал пред кормилото. После, по даден от него знак, аз трябваше да спра внезапно и той да излети. Всичко това трябваше да стане на бунището, на старата му част, където вече не изхвърляха боклуците. Там купът смет се издигаше на тридесет-четиридесет фута над малката река. Пилето възнамеряваше да излети от края на бунището и да хвърчи над реката. Така поне ще падне на по-меко, мислех си аз. Той казваше, че, можел да се освободи от крилата, като разкопчае каишките. Знаех, че е способен да издържи под вода цяла вечност, тъй че щях да имам време да се спусна долу и да го измъкна.

Както казах, първо щяхме да направим моя опит. Една вечер натоварихме на колелетата водолазния шлем, помпите и стойката за тях и се отправихме към бента.

Вече се мръкваше, когато с две жици направихме късо, за да изключим електричеството от оградата, и започнахме да се прекатерваме. Аз бях обул отдолу бански гащета, а на глезените си бях привързал за тежест муфи. Оградата беше опасана отгоре с бодлива тел и ние покрихме телта с торбите си от зебло. Пилето се качи пръв, после аз подадох на Марио апашко столче и той тупна от другата страна. След това взех да подавам нещата на Пилето, а той ги пускаше на Марио. Промъкнахме се до бента. Там има няколко дървета, при който нагласихме, помпите тъй, че да не се виждат от къщичката на пазача. Аз правех сметка да се спусна по скосения бряг във водата, без никой да ме забележи.

Нагласихме помпите и изтеглихме шланга. Съблякох се и сложих шлема. Но си мислех: що ми трябваше да се залавям с тая работа? Марио и Пилето опитаха помпите; получавах въздух много добре. Вързах през кръста си въже, с което щях да им сигнализирам да ме измъкнат, ако нещо загазя. За да мога да се ориентирам долу, взех фенерче, което сам бях направил непромокаемо.

Нагазих в езерото, което се оказа леденостудено. Изпиках се в едни от най-чистите питейни води в околностите на Филаделфия. Шкарпът беше хлъзгав, обрасъл със зеленило, и аз нямах представа колко дълбоко е това шибано езеро. Хлъзгам се надолу и ми се струва, че в шлема не постъпва достатъчно въздух. А и не мога да си поема дъх от шока от ледената вода. Стъклото на шлема е вече замъглено и аз нищо не виждам. А не искам да запаля фенерчето, преди да съм се потопил изцяло. Ако пазачът зърне светлината, ще ни разгони фамилията.

Водата достига стъклото на шлема. Чудя се дали ще мога да се изкатеря обратно по хлъзгавия шкарп. Усещам как ме обзема паника. По дяволите! Откъде ми дойде тая шибана идея? Що ми трябваше да слизам под водата, за да бия риба? Да не бяха Марио и Пилето, щях да драсна обратно още в същия миг. Мъча се да поемам въздух бавно и дълбоко. Ако не друго, водата трябва поне да покрие шлема. Спускам се е хлъзгане още малко по-надолу. Краката ми затъват до глезените в мека студена тиня. Запалвам фенерчето, но не виждам друго освен мъглявина.

Че няма да бия риба тук, няма, това е сигурно. Започвам да потискам напиращия ужас. Правя още няколко стъпки и тинята достига до коленете ми.

После… не знам какво точно се случи; шлемът работеше идеално, от дъното се вдигаха мехурчета и аз получавах достатъчно въздух, изобщо всичко беше идеално; но изведнъж изпитах нужда да се отърва от тоя шлем.

С един замах го изхлузих от главата си и дръпнах въжето. Обаче не съобразих, че все още съм под водата, и то на неизвестна дълбочина. Никой не потегли въжето от другия край. Не знаех накъде да хвана. Дори не ми дойде наум да се измъкна нагоре, като се прихващам за въжето. Пълно куку. Хвърлих фенерчето и се опитах да изплувам на повърхността. Но нищо не излезе, защото ми пречеха тежестите на краката и тинята. Отворих уста за въздух и се нагълтах с вода; вече се задушавах и давех, когато Марио и Пилето започнаха да ме изтеглят. Измъкнаха ме на сушата като простреляна с харпун риба.

Колко топъл и лек е въздухът! Марио и Пилето се навеждат над мен. Аз съм се проснал на земята, треперя, задавям се. Но съм жив, господи, жив! Пилето съвсем се доближава до мен. „Какво стана, Ал? Пропусна ли?“ Кимам утвърдително, но не го гледам в очите. „Добре ли си, Ал?“ Това пък е Марио. Кимам отново. Марио започва да прибира шлема. Пилето развързва въжето от кръста ми; от тегленето то така се е впило в мен, че едва дишам. Марио се навежда над водата.

„Вижте, фенерчето още свети долу.“ — „Остави — казвам, — то ще угасне от само себе си.“

Пилето прибира помпите. „Какво стана, Ал?“ Поглеждам го. Той вярва на всичко. Винаги е готов да повярва. „Започна да нахлува вода. Достигна до устата ми, после до очите. Смъкнах тая пущина и се помъчих да изплувам, но не можах да се помръдна; муфите ме теглеха надолу, а и калта на дъното беше гъста като краве лайно.“

Надигнах се и започнах да отвързвам тежестите от краката си. Взе да ми става студено. Пилето ми помогна да ги отвържа. После се облякох и тръгнахме към къщи с всичките му джунджурии. По-късно използувах водолазния шлем за курсовата си работа по технически науки и получих отличен. В текста писах, че е работил безупречно. Както си и беше.

За да изпробваме щуравите крила на Пилето, трябваше да чакаме да духне вятър от необходимата посока. И тоя вятър трябваше да задуха в събота или неделя, когато нямаме, никакви занятия. Пилето беше подготвил подробен план чак с писмени указания, за чието изпълнение бяха достатъчни само двама. Предварително беше разчистил пътека, дълга стотина ярда, по която да се засилим с колелото. Беше разчистил всички консервени кутии, а с лопата беше запълнил всички дупки и скосил всички бабуни. Дано, виках си, някой не го е видял как заравнява бунището; ще го помисли за луд, сто на сто. Аз самият отидох да хвърля едно око. То беше станало като самолетна писта, само че по-къса и тясна; Пилето беше направил дори и ветров чувал от колосан стар копринен чорап.

Той не искаше никой да види апарата му, затова една нощ го пренесохме и скрихме на мястото, дето преди се намираше гълъбарникът ни. Все още пазехме въжената стълба; старият на Пилето не беше успял да я открие. Така всичко беше готово.

Най-после след около три седмици, в петък вечер, задуха идеален вятър. Уговорехме си среща на бейзболното игрище в седем на другата сутрин. Когато пристигнах там, Пилето ме чакаше с щурия си велосипед със стъпало пред кормилото. Вече бяхме тренирали с него из махалата — аз карам, а той стои прав отпред. Това беше страхотно преживяване и за двама ни. Като ни гледаха, хлапаците от махалата си скъсваха задниците от смях. Но на нас не ни дремеше, какво ще им обръщаме внимание на тия кретени. Само веднъж стоварих един по главата на Дан Маклъски, просто за удоволствие. Ирландеца можеш да го биеш по главата, колкото си щеш, и пак нищо му няма.

Когато стигнахме до пистата, Пилето надяна крилата и се разтича с тях, като ги размахваше. Затичваше се бързо срещу вятъра, подскачаше и започваше да ги маха като луд. И наистина се издигаше за малко във въздуха. Каза, че и сам усещал това. Не беше ял нито сутринта, нито предната вечер. А от един месец пазеше диета, та беше заприличал на щека. Направих последен опит да му избия от главата тая налудничава идея, но напразно. Беше страшно навит да лети. Беше твърдо убеден, че ще може да полети в синевата. Аз се радвах, че наоколо нямаше никой. Иначе сигурно щяха да ни окошарят.

Пилето всичко беше предвидил. Беше направил специална стойка, която да държи колелото; докато той се качи на стъпалото и аз му подам крилата. След като се качи, аз хванах колелото, за да може да си затегне крилата с каишките. Изправен пред кормилото с тези криле, той беше суперстранна гледка. Нещо като фигурата на радиатора на ролс-ройс, само че огромна.

В края на хълма от смет беше сложил знак. Там аз трябваше да ударя спирачките, а той да отскочи от колелото. Преповторихме всичко още веднъж. Би трябвало да нервничи. Та как иначе, нали се готвеше да скочи над пропаст от четиридесет фута при скорост от около тридесет и пет мили в час и с такъв товар на гърба си. Но нищо подобно. Той само изгаряше от нетърпение да полети час по-скоро.

Натискам аз педалите и подкарвам колелото. Като гледам да не изляза от пътеката. След като набирам скорост, не е трудно да се движа по права линия. Аз имам здрави крака и въртя с всички сили. Ако е, да е, такова нещо не се върши половинчато. Пилето е клекнал пред мен с разперени криле, готов за скок. Вече карам светкавично и когато достигам знака, заковавам спирачките.

Пилето отскача и полита. Размахва криле като механизирана чайка. Няколко секунди лети право напред, с разперени крака — огромна среброкрила птица. Дори започва да се извисява, но губи скорост и замира във въздуха. После започва да пада, краката му увисват, крилете са разперени я все още се размахват, но някак накриво. Те са направени тъй, че изискват тялото да е изопнато хоризонтално. Обаче сега той не може да изпружи краха. И пада към реката, като напразно размахва криле.

Хуквам след него. Спускам се надолу по хълма и не само обувките ми, ами и целият се напълвам с пепел. Пред краката ми изскача обезумял някакъв плъх. Когато стигам долу, Пилето стои насред реката и откачва крилете.

„Пиле, добре ли си?“

„Уха, отлично.“

„Така говореше и когато падна от газовия резервоар. Сигурен ли си, че ся добре?“

„Сигурен съм, разбира се. Щом тежиш само деветдесет и три паунда, не можеш да паднеш като камък особено пък ако имаш толкова голяма поддържаща площ. Това изобщо не беше падане.“

Пилето е фантастичен. Той излиза от водата, оправя няколко от пластините, които са се изкривили, и иска да опита още веднъж. Казвам му, че ще се убие и че аз не желая да участвувам в неговото самоубийство.

Вземаме крилата и драскаме нагоре по бунището. Старите ми обувки се наблъскват с още повече пепел. Стигаме горе и Пилето се опитва да ми обясни, като чертае с клечка по пепелта, как при неговото тегло и при ускорение от трийсет и пет фута в секунда скоростта при падане не се увеличава след първите двайсет фута. Обяснява ми, че вече се е научил да скача от двайсет фута, като при падането свива крака и се претърколва. Само въздухът му излизал, нищо повече. Бил убеден, че може да скочи от всякаква височина и нищо да не му стане. Ако и това не е откачена работа!

Наблюдавай, казва, на кинопрегледите как хората падат от високи сгради или как скачат в пожарникарските мрежи. Отначало ускорението е голямо, но после идва един момент, когато те сякаш плуват във въздуха. Хвърли, казва, една котка от третия или четвъртия етаж и ще видиш, че нищо не й става, а това е все едно човек да скочи от двайсетия или трийсетия етаж. Всичко зависи от теглото, от площта и от съотношението между маса и ускорение, обаче най-важното, казва, е да си убеден, че можеш да го направиш. Питам го защо умират, като паднат отвисоко; става дума за хората де. А той ми разправя, че щом не е подготвен, човек можело и от бордюра да падне и да се пребие.

Докато се дрънкахме за тия работи, довлякохме крилата и велосипеда до задния двор на Пилето и ги прибрахме в гаража. Между другото поогледахме се тук-там за бейзболните топки, но нищо не намерихме. Майка му сигурно ги продава. Пилето ми показа къде крие щурия си пернат костюм. Попитах го ще го носи ли, когато се научи да лети като Кларк Кент^[1] с неговия костюм на свръхчовек.

Пилето се укроти и се отказа да направи веднага втори опит. Реши, че трябва да поработи още по крилата и да заякне още повече в ръцете. Искаше да прави нови тренировки, преди да предприеме втори опит. Досега се бил упражнявал само на дъската между двете магарета и забравял, че във въздуха трябва да държи тялото си изпънато като пружина. Помъчих се още веднъж да го накарам да се откаже от тая шашава работа, но той не щеше и да чуе. Дори замисляше да измайстори някакъв ремък и опрян на него, когато лети, да извива тялото си като дъга.

А как само говореше за тия три-четири секунди, в които летя — ще речеш, че два пъти е обиколил света на криле.

Когато стигнахме пред тях, показа ми как може да скача от покрива на задната веранда, без да му стане нищо. Просто да не повярваш. Приклекна, изхвърли се с разперени ръце, сякаш правеше скок във вода после се сви на кълбо във въздуха и точно преди да падне на земята, изхвърли краката си напред и се претърколи. Обясни ми, че колкото повече се стремиш към хоризонтално движение, толкова повече убиваш силата на удара.

След това се качихме горе да ми покаже чертежите от изчисленията си за такива скокове. Докато се мъчеше да ми разясни всичко, говореше ми за вектори, за точки на удара и други такива. Не можех да повярвам, че това е същият онзи мой съученик, който едва изкарваше по алгебра.

Седнахме за малко в стаята му и той ми подаде бинокъла си да наблюдавам с него птиците му. Беше си направил фантастичен птичарник. Чудех се само как старата е кандисала. Ако аз си направех такова нещо, майка ми щеше да ми съдере задника. Обърни внимание как птиците излитат и кацат, казва ми Пилето. Те са във въздуха преди още да са размахали криле. Аз не мога да забележа това. Но Пилето има много бърз поглед, а и от сума време извършва наблюдения върху птиците.

Пилето беше дал моето име на едно гърчаво канарче, Алфонсо. То повече приличаше на обезумяло от глад врабче. Казах му, че нямам нищо против канарчето да носи моето име, още повече щом е със „с“, по италиански. Защото нали в Америка го произнасят със „з“. Пилето каза, че това е без значение, понеже Алфонсо не било истинското име на канарчето, само той го наричал така. Попитах го какво е тогава истинското име. Каза, че не знае, все още не знаел достатъчно канарски, за да попита канарчето. Все още! Изрече това, без да мигне, само върти очи като луд. И без да се усмихва, значи, не се шегуваше, сигурен съм.

Много е трудно да се каже дали човек като Пилето е луд, или не.