Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birdy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (юли—септември 2009 г.)
Допълнителна корекция
kipe (2020 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Уилям Уортън. Пилето

Издателство „Народна култура“, София, 1981

Рецензент: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Владимир Боев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Георги Киров

Коректор: Божана Якоубек

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: NomaD)
  2. — Допълнителна корекция

Тоя следобед пак отидох да стоя при Пилето. Започвам да си мисля, че от това няма кой знае каква полза. Работата е там, че самият аз не съм сигурен дали искам Пилето да се съвземе. Светът е толкова гаден и колкото повече го наблюдавам, толкова по-гнусен ми се вижда. Може би Пилето знае какво прави. Не е нужно да се тревожи за нищо, други се грижат за него, хранят го. Цял живот може да си живее така, преструвайки се на канарче. Какво толкова страшно има в това?

Ох, защо ли и аз не си измисля някаква лудост? Да речем, да се правя на горила като оня, оттатък коридора; само си кензаш в шепите от време на време и после замеряш някого. Ще ме сложат под ключ и ще се грижат за мен, както се грижеха в болницата в Мец. Мога да го направя като нищо. Дали пък не съм луд, щом ми минават такива мисли? Не знам, но в едно съм сигурен: не е толкова лошо да оставиш други да решават вместо теб.

Господи, какво удоволствие ще е пак да играя в отбраната; калта да лепне по подметките ми, да вдъхвам мириса на пръстта, набила се под щръкналите до ушите нараменници, да чувам собственото си дишане под шлема. Всичко е толкова просто, само поваляш всеки, който носи фланела с другия цвят.

Един дявол знае кой е луд и кой не. Според мен тоя Уайс и неговият дебелак са луди. Те пък са убедени, че Пилето е луд, а може и мен да ме мислят за луд. Ще трябва да поговоря с ПеСе-то. Той доста се е мотал между откачени, та сигурно разбира повече от докторите. Аз едно знам: искаш ли да разбереш къде е ДЗОТ-а, не питай офицер. Ще те изпрати в Минесота.

Започвам дори да се чудя дали приятелството ни с Пилето през всичките тези години не изглежда малко подозрително. Не познавам друг, който да е имал толкова близък приятел; то е все едно, че бяхме женени или нещо подобно. Частен клуб за двама. От тринайсет до седемнайсетгодишна възраст съм прекарал повече време с Пилето, отколкото с всички други, взети заедно. Вярно, аз гонех момичетата, а Пилето си играеше с птичките, но той фактически е единственият човек, който ми е бил близък. Хората казваха, че дори гласовете ни си приличали; двамата говорехме едни и същи неща, и то едновременно. Пилето много ми липсва. Как ми се е искало да си говорим!

Седя повече от час между двете врати и не продумвам. Дори не може да се каже, че наблюдавам Пилето. Това е нещо като продължителен караул, вглъбил съм се в себе си и само наполовина съм тук. Не зная как ми дойде наум за нашето кучкаруване; може би съм си спомнил, че за нас то беше като гръм, особено като висяхме пред стаята на полицейското отделение и разговаряхме с полицаите. Това си беше една инжекция за опознаване на живота.

— Хей, Пиле!

Той се напряга; явно ме чува. По дяволите! Нямам намерение да му говоря за това. Каква полза? Не, не за това искам да му говоря. Пилето подскача и се обръща с лице към мен. Килва глава на една страна, после на друга и ме гледа ту с едното, ту с другото око, като гълъб.

— Хайде стига, Пиле; зарежи тия шибани номера!

С него се хванахме на работа като кучкари през лятната ваканция, преди предпоследната ни година. Може да се каже дори, че ние измислихме тая работа. Преди това в Ъпър Мериън никога не бе имало кучкари, та затова из града вилнееха цели кучешки глутници. Особено пък в бедняшкия му край, в нашата махала.

В тия глутници се събираха по десет-двайсет безстопанствени кучета. За Коледа или за рожден ден някои хора подаряваха на дечурлигата си кутрета, а после, като разберяха колко много ядат, изхвърляха ги на улицата и те се надушваха едно друго. Същинска джунгла. Повечето от тия псета приличаха на крастави. Обикновено бяха мелези с къси крака и дълги опашки или с изострени муцуни и гъста козина; каква ли не твар.

Рано сутрин те обикаляха улиците, преобръщаха боклукчийските кофи и мърсяха навред. През деня обикновено отбягваха хора и се шляеха поединично или спяха. Случваше се някои от тях да се връщат при някогашните си стопани. Обаче нощем бяха същински вълчи глутници.

Понякога се нахвърляха върху някое дете или котка или пък върху боклукчиите и тогава вестниците вдигаха голям шум. Нещо такова се случи точно когато щяха да ни разпуснат за лятната ваканция. Тогава си спомних дали да не взема да ги избивам с моя пистолет. По това време вече бях луд на тема оръжие. Не знам дали изобщо щях да го направя, но споделих с Пилето намеренията си. Той каза, че най-добре е да отидем в полицията и да кажем, че искаме да работим през лятото като кучкари. Пилето вече имаше много канарчета и даваше сума пари за храна.

Най-неочаквано полицията глътна нашето предложение. Началникът подписа заповедите за назначение и само за две седмици всичко бе уредено. Разтуриха задната част на една от старите камионетки за пренасяне на затворници, на нейно място направиха голяма клетка, а на задната броня монтираха стъпенка, на която да стоим, че и две ръчки, да се държим за тях.

Възложиха на един сержант на име Джо Сагеса да кара камионетката и така започнахме работа. Джо Сагеса е бил преди това канцеларски плъх, та не остана много доволен от новото си назначение, но не отказа. Той държеше ловджийски кучета в Сикейн, тъй че беше един от най-подходящите за нашата команда.

Спазарихме се да ни плащат по долар на час плюс долар на куче. Това бяха много пари за онова време. Като водопроводчик старият изкарваше тогава едва към двайсет и пет долара на седмица.

Докато приспособяваха камионетката, изпратиха ни на обучение във Филаделфия. Веднага започнахме да си получаваме по доларче на час, въпреки че от нас не се искаше нищичко, трябваше само да гледаме.

Общината ни купи две огромни мрежи, нарочно измайсторени за лов на кучета. Имаха къси дръжки, горе-долу две педи, но обръчите на мрежите бяха четири пъти по-големи в диаметър. Тежаха над трийсет паунда. Отстрани на камионетката направиха поставки за мрежите, да ги държим там, докато се возим отзад.

Всички кучкари във Филаделфия са чернокожи. Те са истински професионалисти, един от тях например се занимава с кучкарлък цели седем години. Тия юнаци ловят кучетата с такава лекота, с каквато ония от „Глоубтротърс“ играят баскетбол. За тях това си е направо удоволствие.

Те имаха кучкарски камионетки, направени специално за тая цел. Винаги можеха да се метнат през калника и да се настанят зад шофьора. Само един оставаше да се вози отвън. Видеше ли бездомно куче, той се провикваше.

Най-напред ни показаха как се работи с мрежите. Бяха разработили нещо като ляво и дясно кроше и прав замах. Както ни обясняваха, до него се прибягвало, когато кучето се хвърли да ти прегризе шията. Правеше им удоволствие да се будалкат с нас.

Работата им напомняше лов на диви зверове. Разправяха за различните псета, които са уловили, и за големите „майни“, с които е трябвало да се борят, за да ги натикат в камионетката, и ни показваха на колко места са изпохапани. Получават чисто долар и половина на час, все едно колко кучета хващат.

Една седмица се возихме с тях отзад на камионетката. Трябва да се знае, че във Филаделфия повечето къщи са долепени една до друга, тъй че кучкарите си имаха съответна система за ловене на кучетата. Зърнат ли куче, един от тях веднага скача долу с мрежата, а камионетката продължава по улицата към кучето. При кучето скача втори човек, а камионетката пак продължава и в края на улицата завива и спира. Тогава слиза третият, шофьорът на камионетката. И тримата са с мрежи.

Онзи, който е по средата, при кучето, пристъпва към него и опитва спусков мах; това значи, че просто спуска мрежата върху кучето. Този номер обаче рядко бива успешен. Кучето се изплъзва някак и побягва. Тогава идва ред на някой от двамата в двата края. Онзи в средата погва кучето и когато то профучава край единия от крайните, оня се опитва да го хване с ляв или десен мах. Ако кучето се отърве и свърне обратно, тогава трябва да мине покрай две мрежи. В някои отношения това много прилича на бейзбол. И така кучето се хвърля към другия край и в повечето случаи се озовава под мрежата.

После, докато натикат кучето в камионетката, пада голям смях. Наоколо започват да се тълпят хора и да псуват, а пък, ако между тях се случи и стопанинът на кучето, настъпва адска врява. Кучкарите вдигат по особен начин кучето — както си е в мрежата, а после го хвърлят в клетката. Разказваха ни как веднъж до мрежата се приближил някакъв чешит и я срязал, за да освободи кучето си. Докато разправяха за този случай, щяха да се изпотръшкат от смях. Щом затворят кучето в камионетката, гледат да офейкат час по-скоро.

Във Филаделфия отдавна има кучкари, затова и няма много кучета. Там им трябват не кучкари, а коткари. Улиците са пълни с мършави котки. В тая част на града не можеш да видиш птичка.

А кучкарите имат приятелки навред из града. Хванат ли седем-осем кучета, започват да се чупят един по един, за по час-два. Отиват да навестят приятелките си. Останалите, между които и ние, просто се разкарваме насам-натам. Ако видим, че някое куче има желание да бъде уловено, скачаме и се опитваме да го захлупим с мрежата. Повечето от приятелките на кучкарите са омъжени и като се връщат, тия юнаци се смеят, кикотят се, хвалят се, но са и поуплашени. Обаче пускат какви ли не шеги за това, кой най-много се е изтощил. Фактически ловят кучета не повече от три часа на ден. През останалото време те, не ще и дума, са най-реномираният подвижен разплодник във Филаделфия.

Обикалят си с камионетката и само се занасят. По прозорците висят жени, облакътени на възглавници, и ги чакат да минат. Жените подвикват и ни карат да спрем. Нашите учители имат един вечен спор: кой колко деца има и от коя. В разговорите си почти не употребяват думи, това са само подсмихвания, погледи и някакви дълбоки гърлени звуци. Ама какъв живот си живеехме тогава — много по-хубав от живота на бащите ни.

В края на деня се връщахме в общинския кучкарник за безстопанствени кучета. Там имаше клетки за тях, а също инсталация за умъртвяване на непотърсените. С други думи, за умъртвяването на всички уловени кучета. Защото кой ще ти плати два долара за разрешително плюс пет долара глоба, за да му върнат кучето?

Кучкарите опразваха камионетката, после натирваха в газовата камера непотърсените в определения срок кучета, затваряха вратата — врата като на сейф — и пускаха газа, след което се заемаха да почистят опразнените клетки.

Ние с Пилето останахме изумени от тоя начин на умъртвяване. След половин час пускаха вентилаторите, за да изсмучат газа, отваряха вратата и изтегляха мъртвите кучета за опашките. Никой от нас двамата не беше виждал смъртта толкова отблизо. Сърцата ни се късаха, като гледахме как кучетата, преди да влязат живи в камерата, скачаха и лаеха, търсейки мъничко внимание, и как после ги изваждаха мъртви, с широко отворени очи. Имаше и специална пещ за изгаряне на мъртвите кучета, с дълга плъзгаща се скара, на която нахвърляха кучетата и ги предаваха на пламъците. След туй почистваха газовата камера и с това работният ден завършваше. Докато вършеха всичко това, кучкарите се смееха и шегуваха, но ние разбирахме, че и на тях не им е приятно.

Първата сутрин, когато излязохме сами с нашата камионетка, гонихме около петдесет кучета и не хванахме нито едно. Къщите по тези улици не бяха долепени и кучетата се провираха между тях и изчезваха в някоя съседна улица. Като гледаше какво правим, Джо Сагеса едва не умря от смях. Може би нямаше да е трудно просто да се доближаваме до кучетата и да ги хващаме с ръце. Но на нас с Пилето ни се струваше, че това ще е нечестно. Ако си истински кучкар, трябва да ловиш кучетата с мрежа.

Следобеда се разшетахме из нашата махала, където къщите са долепени. Успяхме да хванем четири кучета, между които и кучето на мистър Колър, майстор по лепенето на тапети; той живее на три къщи от нас.

Общината се беше разпоредила кучетата да се държат четирийсет и осем часа в ловджийския кучкарник на един ветеран на име доктор Оуенс. Закарахме там кучетата и с това работният ни ден приключи.

Като се прибрах вкъщи, сварих мистър Колър в дневната. Вдигаше пара пред майка ми. Щом ме видя, нахвърли се върху мен. Къде ми е кучето, вика. Ако е умряло, щял да ме убие. И ме нарече италиански фашист. Избутах го от гостната през верандата и надолу по стълбите. И си виках — дано ми посегне. Още не бях разкрасявал физиономията на възрастен човек. Той стои на полянката и ми разправя, че щял да ме обади на полицията. Върви, викам, аз работя в полицията. Казвам му, че ако иска да си получи кучето, ще трябва да плати пет долара, понеже няма разрешително; това куче, казвам, е криминален тип, а също и вие. Ако не се явите още утре сутрин, казвам, аз лично ще му клъцна гърлото. Той пак ме нарече фашист. Аз пък го нарекох мръсен чифут. Вече се готвех да го погна по улицата. И съжалявах, че не съм с мрежата за кучета. Но майка ми ме извика да се прибирам вътре. Влязох и тя рече да съм оставил тая кучкарска работа. Казах й, че няма да я оставя, щото тъкмо започва да ми доставя удоволствие.

На другия ден хванахме дванайсет кучета. Вече имахме наша си система. Ловяхме ги по каубойски, с други думи, обграждахме ги. Видехме ли някоя глутница, не спирахме при нея, а я преследвахме от улица в улица, докато я натикаме в някоя сляпа улица или на място, където можем да я обградим.

Гледахме да разберем кой е водачът. Всяка глутница си има куче тартор. Докато обграждахме глутницата, внимавахме за него. Той лесно се разпознава, понеже все търчи начело, а другите кучета само него гледат. Така че първо гледахме да хванем водача на глутницата, а после останалите бяха лесни. Това ставаше така: един от нас, обикновено аз, скача точно пред това куче. Стоя пред него с отпусната като плащ на бикоборец мрежа и му ръмжа. Обикновено то трябва да защити своята чест и честта на глутницата, затова се навежда и също започва да ръмжи. В това време Пилето вече е скочил на двайсет-трийсет крачки зад него и го дебне изотзад. Когато кучето усети какво става, вече е твърде късно и някой от нас двамата го похлупва с мрежата. След това останалите са лесни. Когато ги доближаваме, те замръзват на местата си или пък въртят опашка с надежда да ни спечелят като приятели. Повечето кучета са големи страхливци. Ние ги захлупвахме с мрежите или просто ги хващахме с ръце. Смятахме, че глутницата по право ни принадлежи, след като сме хванали водача й.

Всичките тия дванайсет кучета уловихме между единайсет и дванайсет и половина на втория ден. Камионетката повече не може да побере. До доктор Оуенс има половин час път. Затова Джо Сагеса предложи да си купим сандвичи и бира и да залегнем някъде зад игрището за голф. Така и сторихме и се въргаляхме там докъм три, като си разправяхме вицове, после се изтърсихме с кучетата при доктора. Мистър Колър вече се беше явил и платил; за да си получи песа.

Тази вечер клетката беше адски оплескана. За наш късмет в полицейското имаше маркуч, с който миеха полицейските коли, та го използувахме да отмием всичките кучешки мръсотии, мокротии и косми. Джо ни даде шкафчета в стаята на полицейското отделение, в които да държим работните си дрехи.

Окъпахме се на душовете и си оставихме в запас още едни дрехи.

Все едно, че двамата работим в полицията. Какво ли е да въртиш в ръцете си тия лъскави пистолети! Полицаите ги поддържат в безупречен вид. А пък коланите и униформите им са толкова красиви — идеално съчетание от тютюнево и масленозелено — а пък как им прилягат в талията и раменете!

В полицейското все играят на карти. Джо ни представи на колегите си и те, изглежда, ни приеха като свои. Започнах да си мисля дали пък да не стана полицай. Джо Сагеса е все още млад, а скоро ще се уволни с хубава пенсийка. Вярно, хората те мразят, но те викат, когато си им нужен, и тогава се отнасят много почтително с теб. Ето още една идея, която после може и да отпиша.

На другия ден се повтори същото. До десет сутринта хванахме десет кучета, между които и една немска овчарка, огромна. Този път първо закарахме кучетата у доктор Оуенс, а после си купихме сандвичи и бира и се въргаляхме два часа на тревата. По този начин се отървахме от песовете, вместо да ги държим през цялото време в камионетката, дето само вият, лаят и мърсят всичко. Следобеда излязохме за втора партида. Хванахме още осем кучета. На Джо вече му правеше удоволствие да лови кучета заедно с нас. Той си получаваше редовната заплата, но тоя ден ние с Пилето изкарахме осемнайсет долара от кучета плюс осем долара надница. Какъв бизнес!

Доктор Оуенс започна да бие отбой. Вече нямаше място за толкова кучета. А и отбраната му клиентела роптаеше срещу тая сюрия крастави псета, който се мотаеха наоколо. Четиридесет и осем часовият срок за първата партида беше изтекъл, но никой освен мистър Колър не бе дошъл да си потърси кучето. Докторът настоя да ги приберем. Джо каза, че ще ги нагони в пущинака край своята къща. Това е извън нашия град, на двайсетина мили от Балтимор Пайк.

Сутринта на третия ден хванахме единайсет кучета. Когато пристигнахме у доктор Оуенс, той отказа да ги приеме. А Джо само се хили като смахнат. Задният двор беше пълен с псета, привързани за колчета. Приличаше на крайно долнопробна кучешка изложба. Докторът каза, че ще позволи да стоварим новите кучета само ако приберем дванайсетте от втория ден. Така ние се върнахме в участъка, който се помещава в общината, и Джо обясни на капитан Луц какво е положението. Луц завъртя една шайба на Филаделфия и те се съгласиха да умъртвят кучетата в газовата камера, само че срещу долар за куче. Друг избор нямахме, тъй че подкарахме към Филаделфия, предадохме кучетата с чувството, че сме истински негодници, и запрашихме обратно. Вече беше късно да излезем отново на лов, затова само почистихме и измихме камионетката. Тая нощ двамата с Пилето си блъскахме главите да измислим някаква друга работа.

На другата сутрин хванахме десет кучета за по-малко от половин час. Ловенето вече ставаше най-лесната част от работата. Отидохме у доктор Оуенс и той се появи с разтревожен вид. И побесня, като погледна в камионетката и видя тая невъобразима кучешка пасмина, сред която този път имаше и един отвратителен шпиц. Джо скочи от кабината с две жици в ръка и с усмивка на лицето.

Системата на Джо беше проста, но ужасна. Той казваше, че това бил най-безболезненият начин и кучето изобщо нищо не усещало. Убиваше ги с електрически ток. Оставя кучето на предварително намокрено място на циментовия под в избата на доктора. После обръсва кичур козина на врата на кучето и друг кичур точно над опашката. Тогава защипва двете оголени места с метални щипки. Щипките са закачени за жици, които на другия край завършват с щепсел. Нагласил веднъж кучето по тоя начин, Джо се отдръпва и пъха щепсела в контакта. Кучето подскача във въздуха с изопнати крака и широко отворени, неподвижни очи, после пак пада на краката си, но сега вече стои като играчка, с щръкнала козина. След минута Джо изважда щепсела и то се строполява безжизнено на пода.

Това беше нещо непоносимо, въпреки че умъртвяването с газ едва ли е по-хубаво. Лошото в случая беше, че всичко ставаше пред очите ни. Бях виждал коли да прегазват котки, но то не е нарочно, то е друго. А това беше ужасно.

Вземаме някое от кучетата и му туряме щипките. То нищо не подозира и после изведнъж — бам! И край. Ние с Пилето поливахме пода след всяко куче. Вече бяхме чули нещичко за нацистките концентрационни лагери; ние създавахме концентрационен лагер за кучета.

Ликвидирахме дванайсет кучета. След първите няколко вече бях твърдо решил да напусна. Все някой трябва да върши тая работа, но защо да съм аз? В тъмния зимник Пилето изглеждаше жълто-зелен. Вглеждахме се един в друг. И двамата се разкъсвахме между желанието да побегнем и да избухнем в смях или плач. Усетих, че докторът и Джо ни наблюдаваха внимателно.

Доктор Оуенс попита Джо какво ще правим с мъртвите кучета. Джо каза, че се е погрижил и за това. Ние с Пилето започнахме да изнасяме мъртвите кучета и да ги товарим в камионетката. Те ни се струваха сто пъти по-тежки, отколкото като живи. Влачим ги за опашките тия страхотно натежали кучета, после ги вдигаме едно по едно с общи усилия и ги напъхваме в камионетката. Поразително! Каква разлика между живото и мъртвото.

Ние скачаме отзад на камионетката и Джо подкарва към съседната община. Двамата заставаме така, че затулваме мрежата на вратата. Не искаме, когато спрем на червена светлина, някой да надникне и да види тия мъртви кучета.

Стигаме до голямата пещ на Хавърфорд. Това е едно от ония кулообразни съоръжения, които горят непрекъснато. Димът и миризмата отивали уж право нагоре, тъй че наоколо не миришело. Измъкваме кучетата, нарамваме по две и тръгваме по витата стълба към върха на кулата. Кучетата са вече вкочанени. Горе има нещо като люк. Джо го отваря, а всички виждаме пламъците долу. Пускаме кучетата в тоя отвор. Това е достатъчно, за да стане човек религиозен.

Докато да се върнем с вторите шест кучета, наоколо вече вони. Пускаме и тях, затваряме люка и Джо казва: „Да се омитаме час по-скоро оттук.“ Станало е един и половина, купуваме си редовните сандвичи и бира и пак отиваме зад игрището за голф.

Пилето започва да обяснява на Джо, че не е сигурен дали ще издържи докрай. Убиването на кучетата го разстройвало. Джо пък взе да ни разправя какво е видял и преживял като полицай. Ако искате, казва, можете да напуснете, но навсякъде е едно и също. Във войната, казва, сигурно ще ви използуват за пушечно месо, та по-добре е да свикнете отсега с такива неща. Ако окото ви не трепва при вида на убитото куче, това по-късно може да ви спаси живота. Така ни говореше. През двайсетгодишната си служба бил видял какви ли не гадости. Да, животът не е постлан е рози.

Джо беше среден на ръст, набит, но не дебел, и очевидно як. Главата му беше покрита с гъста, сивееща, късо подстригана коса. Беше толкова мъжествен, че другите полицаи изглеждаха като момчета пред него. Имаше гърлен глас и гърлен смях; смееше се много. Слушахме ние неговите разкази за безобразията, които стават дори само в нашия малък град, и разбирахме, че говори истината. Тоя следобед ние е Пилето за първи път започнахме да си даваме сметка колко долен и отвратителен е тоя свят. Но най-лошото беше, че Джо се смееше, когато разказваше най-гадните истории, и очакваше и ние да се смеем с него. Не, нямаше да посмеем да напуснем. Не за друго, а защото не бихме могли да понесем Джо да ни се присмива после.

Както и да е, оказа се, че миризмата от пещта не отивала право нагоре. И започна същинска война между двете общини — Ъпър Мериън и Хавърфорд. Началникът на полицията привика Джо и го направи на нищо. Между другото той получаваше противоречиви сведения, за цялата кучкарска операция. Градинари и майки на малки дена изпращаха благодарствени писма, докато любителите на кучета ругаеха с пълна сила. Те дори заплашваха да вдигнат срещу нас Американското дружество за закрила на животните. В края на краищата, изглежда, нямаше да стане нужда да напускаме. Кучкарската операция беше прекратена за три дни. Пилето се зарадва, защото имаше да върши маса работи около своите пилета. Нали стана кучкар, за да може да си построи мечтания птичарник; ами за какво беше търсил с такава стръв мнимото съкровище?

Отидох у тях да му помогна с каквото мога. Той вече имаше толкова много канарчета, че просто да не повярваш на очите си. Изпадна в невероятна възбуда, докато ми демонстрираше някои от опитите си: привързваше тежести на краката на птичките и изскубваше част от маховите им пера, за да докаже колко малко е нужно на птицата, за да носи голяма тежест. Беше направил и няколко много хубави модела. Помоли ме да му помогна, когато дойде време да превърне един от тях в работен модел, с който да лети. Искаше да му помогна и при излитането. Казах му, че може да разчита на мен, щом само се пооткачим от кучкарството. Обясних му също, че съм намислил да си направя водолазен звънец и ще ми е нужна неговата помощ при изпробването му. Разбрахме се да се заловим с тези неща, когато приключим кучкарската работа.

Следващия понеделник пак се понесохме с камионетката. Джо беше открил друго място, където да се отърваваме от кучетата. А Пилето предложи всеки следобед да ходим до Мейн Лайн, улицата на милионерите, и там да стоварваме уловените псета. Щяло да бъде много смешно. Щели да се появят нечувани породи от съешаването на псетата с френски пудели и пекинези.

Напълнихме камионетката едва към обед. Кучетата нещо захитряваха, естественият подбор започваше да си казва думата. Закарахме ги у доктора. Той вече човек можеше да убие, след като бе държал цели пет дни другите псета. И веднага се нахвърли на Джо. А Джо само се хили, клати глава и обещава да вдигнем още днес всички кучета. Джо изпитваше удоволствие, като гледаше как доктор Оуенс беснее.

Въпреки цялата врява, която любителите на кучета вдигнаха, нищо не можеха да направят. Почти всички уловени от нас кучета бяха налице и чакаха да бъдат убити. Истината е, че повечето хора се радваха да се отърват от песовете си.

Тоя следобед имението на доктор Оуенс представляваше нещо като комбинация между Синг-Синг и скотобойна. Трупахме кучетата едно връз друго на три реда. Повдигаше ни се от миризмата на изгоряло месо и козина. Горките кучета започваха да усещат какво ги чака и се мъчеха да избягат от металните щипки. Едно от тях, отчасти сетер, отчасти овчарка, отчасти вълк, така се раззлобя, че не можахме да му сложим щипките и се наложи доктор Оуенс да му удари стрихнинова инжекция. Така то си отиде почти по същия начин, както и останалите.

Някои кучета обаче пристъпваха към нас бодро, сякаш с усмивка, въртяха опашки и ни гледаха с очакване, като че ли се готвехме да им сложим каишка и да ги изведем на разходка. Разходка! Разходка към нищото. Ние с Пилето непрекъснато излизахме навън да глътваме малко въздух и да се свестяваме.

Когато всичко се свърши, натоварихме кучетата в камионетката. Натъпкахме ги плътно едно до друго и дори хвърлихме няколко на пода в кабината при Джо. Докато натоварим всичките, стана три и половина. Джо подкара камионетката извън града, покрай Сикейн. Той не продумва дума, преди всичко да е уредено, затова не му задаваме въпроси. Аз си мислех, че е намерил друга пещ или че е решил да ги изхвърлим на някое далечно бунище.

Къщите оредяваха все повече и по едно време започна да се усеща такава ужасна воня, каквато не можех да си представя. С нищо не може да се опише. Навлязохме в тесен неасфалтиран път и спряхме на открито пространство пред някакъв обор. Около постройките бяха навързани коне, които, изглежда, страдаха от шап. Наоколо гъмжеше от големи сини мухи. Около конете винаги се въртят мухи, но не като тези, а и миризмата никак не докарваше на конска.

Конете обаче си бяха коне. Коне за сеч. Това беше кланица за стари кранти. Хвърлих поглед към Пилето; беше направо позеленял. Джо скочи от камионетката. Всички тук очевидно му бяха познати. Джо имаше познати навсякъде. Това, струва ми се, е част от задълженията на един полицай; а Джо може би се и снабдяваше оттук с месо за своите кучета.

Щом слязохме от камионетката, мухите ни налетяха. Беше горещ ден и те взеха да смучат първо потта, а после и кръвта ни. Бяха големи мухи, със синьо-лилави тела и тъмночервени глави. Нямаше отърваване от тия гадини; навираха се в носовете ни, и очите, в ушите. Джо се приближи до нас и каза да се мятаме отново на камионетката. Откара ни до един голям навес. Под навеса се виждаха мъже, цели окървавени, които сечаха огромни късове конско месо.

Зад навеса имаше нещо като огромна машина за мелене на месо, която се задвижваше с бензинов мотор. Джо скочи от кабината, приближи до мотора, дръпна рязко една връв — както се пали моторница — и моторът, едноцилиндров, запуфтя изпърво бавно, после по-бързо. Вдигнаха се облаци син дим. Джо включи трансмисията и мелачката затрака неистово. От малките дупки на дъното й започна да се подава мляно месо.

Отгоре мелачката имаше огромна фуния, толкова голяма, че в нея, кажи-речи, човек можеше да влезе. Джо ни накара да свалим кучетата от камионетката. Ние взехме да ги мъкнем до машината, а Джо се зае да ги пуска във фунията. Господи, той и сега се усмихваше! Държеше кучетата по-далеч от себе си, за да не се омаца с кръв, лиги или лайна, и ги пускаше едно по едно във фунията. Беше с униформената риза, на която бе закачена и значката му, и с униформените панталони. На колана му висеше пистолетът, но фуражката си не носеше. Лицето му лъщеше на слънцето. От дъното на машината излизаха тънки ивици кучешко месо, примесено с косми. Ние с Пилето преплитахме нозе под тежестта на кучетата, но се правехме на мъже и се стискахме да не изповърнем всичко наоколо. Вонята, мухите, а сега и меленето на кучетата! Няма що, изкарвахме си нашия долар на час. Джо ни даде знак да му помогнем при пускането на кучетата; отстъпи от фунията и потри ръце.

Ние се заловихме с останалите кучета. Най-удобно беше да ги спускаме за опашките. От звука при меленето ни се изправяха косите. Е, свършихме я някак. И с огромна радост се качихме в кабината, докато Джо разговаряше с хората наоколо. Не, от нас мъже никога нямаше да излязат. Седалките, облечени в изкуствена материя, се бяха нагорещили. Пилето каза, че ако с тази работа свикнем, то значи — с всичко можем да свикнем. Каза го в отговор на моето „ще свикнем“.

Стомасите ни тъкмо започваха да се поуспокояват, когато Джо се приближи и ни покани да отидем под навеса, за да се запознаем с цялата процедура. Като видя лицата ни, започна да се смее. После се пъхна в кабината, а ние се метнахме отзад и отпратихме.

Като почиствахме надвечер камионетката, попитах Джо какво правят с всичкото това месо, дето го мелят в машината. От него приготвят храна за кучета, обясни Джо.