Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birdy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (юли—септември 2009 г.)
Допълнителна корекция
kipe (2020 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Уилям Уортън. Пилето

Издателство „Народна култура“, София, 1981

Рецензент: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Владимир Боев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Георги Киров

Коректор: Божана Якоубек

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: NomaD)
  2. — Допълнителна корекция

Тя е толкова красива! Тя е всичко, за което съм мечтал, всичко, което искам да бъда. Не мога да повярвам, че е моя, не, не че е моя, а че е при мен. Ако не й се ще да остане, ще я пусна. Как искам да ме обича. Как искам да бъдем близки, толкова близки, колкото могат да си бъдат само живи същества. Доколко ли можем да се сближим?

Когато най-сетне върнахме с Ал парите, баща ми каза, че ми разрешава да държа птица в стаята си, стига да си уча уроците и да помагам в къщната работа. Гълъб в стая не се държи, затова се спрях на канарче.

Най-напред изчетох всичко, каквото намерих за канарчетата. Открих, че истинската им родина е Африка, а на Канарските острови се развъдили след едно корабокрушение. Ония канарчета били тъмнозелени. Канарчето го ценят, защото може да пее. Обаче само мъжкото канарче пее. На вид женското е също като мъжкото, но не може да пее. Него го държат в клетки само за развъждане. Това, струва ми се, е несправедливост спрямо женските.

Обичам канарчетата не за друго, а заради летежа им. Летежът на канарчето е вълнообразен. То хвръква нагоре, замира, после се устремява надолу, после нагоре, замира и пак надолу. Все едно, че Тарзан лети между дърветата, само че без помощта на лианите. Няколко сипки имат навика да се навъртат около изгорелия хамбар. Наблюдавал съм ги с моя бинокъл; те летят по същия начин.

Никога не бих държал дива птица в клетка. Щом една птица е познала полета към небето, не мога да я затворя в клетка. Знаех, че трябва да купя птица, родена в клетка, птица, чиито родители и родителите на родителите й, и прародителите й са живели само в клетка.

Канарчетата биват най-различни. Има едни, които пеят високо, с отворени човки, но завършват всеки тон, като затварят човката. Има други, които пеят със затворени човки, песента им излиза издълбоко, от гърлото. Срещат се разновидности и на едните, и на другите. Уреждат се и конкурси по пеене. Канарчетата биват различни също по форма и големина; някои са така необичайно оформени, че едва могат да летят.

Реших да купя млада канарка, понеже те са по-евтини. А и нали ме интересува летежа, не пеенето. Купих един брой от месечно списание за птици; в него дават адресите на птицепродавци. Започнах да обикалям всички птичарници, които можах да открия и до които можех да се дотъркалям с велосипеда. Минаха цели два месеца, докато попаднах на моята канарка.

Открих я в големия птичарник в задния двор на една жена на име Превост. Мисис Превост е дебела, с малки крачета. Птичарниците й са в задния двор, а клетките за разплод държи на слънчевата веранда. За нея почти няма значение как пеят канарчетата й, какъв цвят имат или как летят. Но и не може да се каже, че ги отглежда само за пари. Просто обича канарчета.

Влезе ли в птичарника, птичетата литват към нея и кацат по ръцете й и на главата. Така ги е дресирала, че някои умеят да подскачат нагоре и надолу по малки стълбички и да звънят на камбанки, когато искат храна. А други изважда от клетката, като им подава пръчица, на която кацат. И дори да размаха пръчицата, те се държат за нея.

Преди да извади някое канарче, мисис Превост се оглежда внимателно да не би наоколо да се въртят котки или ястреби. Страшна е тая мисис Превост, само е за някой цирк.

Мисис Превост ме оставяше да седя в птичарника, колкото си искам и да наблюдавам птичките й. И именно в нейния птичарник реших, че канарчетата ми харесват повече от гълъбите. Има нещо особено в шума на крилете. Крилете на гълъбите свистят и перата им някак пукат сухо. А крилете на канарчетата в същност не шумят или ако се чува нещо, то е като шепот на ветрило, когато го вееш бързо, само натиск върху въздуха.

Всяка събота — повече от месец — седях в птичарника с женските канарчета. Рядко виждах мисис Превост. Понякога ще ми донесе в термос студен чай. Друг път ще си наметне палтото и ще седне при мен. Показваше ми различните птички и ми обясняваше кои са родителите, кои са мътили в гнездата и кои са се заплитали в мрежата или са били болнави, та е трябвало да ги спасява. Обясняваше ми още кои смята да развъди и защо се е спряла тъкмо на тях. Готвеше се да заплоди трийсет женски идната година. Беше ги избрала, защото били добри майки или били родени от добри майки. Тя развъждаше канарчетата не за друго, а с единствената цел да станат повече. Мисис Превост сигурно би станала добра майка, но нямаше деца; не я питах, тя сама ми каза.

Веднъж ми показа една канарка, шестгодишна, която беше дала живот на повече от шейсет птичета. Тази канарка идваше и кацаше на пръста на мисис Превост. Един път тя я прехвърли на моя пръст. Птичката постоя няколко минути, а през това време мисис Превост й шепнеше нещо. Мисис Превост говори на птичките си. Не им цвърчи, нито им свирука, ами им говори тихичко, както се говори на пеленаче.

Мисис Превост ненавижда котките и ястребите. Във вечна война е с тях. Все се намират безстопанствени котки, които дебнат наоколо с надежда за лесна плячка. Опитвала е да вдигне ограда, но това пречка ли е за котките? А не й давало сърце да ги изтрови. На два пъти пред птичарника се домъкваха котки, които току въртяха глави след летящите канарчета. И двата пъти мисис Превост се спуска да ги гони с тънките си крачета. Казах й, че трябва да си вземе куче.

Веднъж, както си седях в птичарника, една котка, която явно не ме забеляза, взе да обикаля наоколо. Птичките сигурно умират от страх при вида на котка, която ги гледа с примижали зелени очи и размахва опашки.

Въпросната котка не се стърпя и след малко се хвърли върху мрежата. И увисна на нея, заловила се с острите нокти и отворила червената си уста, от която стърчаха страшни зъби. Тоя път почти се зарадвах; че не съм птичка.

Забелязах Пилето още когато за първи път влязох в птичарника. Откровено казано, продължих да ходя там само заради тая птичка, но не казах това на мисис Превост. На височина птичарникът е по-голям, отколкото на дължина и ширина. Пилето бе единствената птичка, която летеше и обикаляше из горната част на птичарника. Всички останали прехвръкваха от пръчка на пръчка или пък направо до пода, за да си клъвнат нещо, а само Пилето летеше горе в кръгове, наклонено на една страна. Ако бях птичка и живеех в тоя птичарник, самият аз щях да летя по същия начин.

Пилето е много любопитно същество. От покрива на птичарника виси някаква връвчица, не по-дълга от пръст. Пилето се обръща наопаки, за да я улови с човката, виси на нея по няколко минути, тегли и дърпа, прави всичко възможно да се задържи, пърха с криле и се мъчи да издърпа връвчицата.

Има и още нещо, заради което канарчетата ми харесват повече от гълъбите. Гълъбът много ходи. Пристъпя на късите си крака и поклаща като патица късото си тяло; а когато задиря женската, изопва се някак и започва да върви с отсечена маршова стъпка като войник. Канарчето никога не ходи. Ако се движи по земята, то подскача. И обикновено всеки подскок е свързан с незабележим мах на крилата. Това го прави да изглежда толкова свободно и независимо. Подскочи на място, после хоп — на друго място. Забелязал съм, червеношийката и ходи, и подскача, но канарчето никога не ходи.

Понякога и Пилето подскачаше из клетката. Ще вземе някое пясъчно зрънце от едно място и ще го премести на друго. Или ще почне да рови в пясъка с човчицата си. Нищо не изважда оттам, само рови. Сякаш това е птичето разбиране за разтребване на къщата.

Друг път ще приклекне и ще отскочи с полет до най-високата пръчица. Това изисква голямо внимание, защото пръчици в птичарника има къде ли не. Мисис Превост е поставила сума пръчици; тя и не помисля, че трябва да се оставят свободни пространства, за да могат птиците да летят. Но Пилето лети между пръчиците, сякаш те не съществуват. Красавица.

Слязох в града и обърнах всички вехтошарски магазини, докато намерих клетка. Взех я за двайсет и пет цента. Вкъщи се заех да я подновя. Първо очегъртах старата боя и ръждата. Поправих две от телчетата, които бяха скъсани. Изправих и почистих тенекийката на пода. Изварих и измих съдчетата за храна и вода. Клетката не беше голяма: петнайсет — на трийсет — на двайсет инча. Ставаше ми противно, като си помислех, че трябва да извадя горката канарка от големия птичарник, да я откъсна от другарчетата й и да я оставя сама в тази малка клетка. Но знаех, че ще го направя някак.

След като почистих всичко, боядисах клетката бяла. Минах я два пъти, та съвсем заприлича на нова. На дъното сложих вестник и поръсих пясък. Купих смесено семе и го сипах в една чашка, а другата напълних с прясна вода. И тъй, бях готов да доведа Пилето у дома.

Докарах я с велосипеда в кутия от обувки, на която бях пробил дупки отстрани. Лошо ми ставаше, като я слушах как дращи в кутията и как се хързулка по гладкото й дъно. Чудех се какви ли мисли се въртят в главата на птицата, когато целият й живот най-внезапно се променя по такъв начин. Тя нямаше и една година и беше прекарала целия си живот или в гнездото, или в клетката за мътене, или в птичарника при другите канарчета. А сега се намираше в тъмна кутия, в която нямаше пръчици за кацане, в която нито можеше да вижда, нито да лети. Натисках педалите с всички сили.

Минах през задната врата и през задната стълба се промъкнах в стаята си. Не исках никой да види Пилето.

Изрязах внимателно дупка в предния край на кутията и я долепих до вратата на клетката. Само след няколко секунди тя скочи в клетката. Кацна на пода и застана разкрачена. Озърна се наоколо. Сега ми се струваше по-красива, отколкото в птичарника. Не исках да я плаша, затова се оттеглих към другия край на стаята, където беше бинокълът ми. Обърнах стола с облегалката напред и опрях на нея бинокъла, та да не отмалеят ръцете ми, докато наблюдавам Пилето.

След няколко ситни подскока, от които вестникът с пясъка зашумя, тя скочи на средната пръчица и изцвърча. Това беше кратък, слабичък звук, който започна ниско и завърши високо. За първи път чувах гласа й. В птичарника е толкова шумно, че не можеш да различиш гласа на която и да е от птичките.

После вирна глава и се заоглежда ту на една, ту на друга страна. Тя знае, че съм в другия край на стаята, и ме поглежда първо с едното око, после с другото. Канарчетата никога не гледат определено нещо едновременно с двете очи. Така е и с повечето други птици. Гледат ли с двете очи, тогава в същност нищо не гледат. А когато искат да спрат поглед върху нещо определено, тогава гледат с едното око, а другото го изключват. Не го затварят, просто го изключват.

Пилето се движи леко и пъргаво, няма значение, че въздухът в стаята е тежък. Мята се на най-горната пръчица, бърше човката си, точи я, проверява нещо — както кучетата душат дърветата.

Тя е жълта, лимоненожълта. Перата на опашката и краищата на крилата са по-светли, почти бели. Перушинките в горния край на краката също са по-светли. А краката, изящно тънки, са оранжево-розови, по-светли от краката на гълъб. Както всички дървесни птици, има по три предни пръста и по един заден, с дълги и тънки прозрачни ноктенца, по средата на които минава тъпичка жилчица. За канарче е средно голяма и има заоблена, много женствена главица; очите й са искрящо черни, а човката й по цвят не се различава от краката. Розовите й ноздрички са вкопани под перушинката на главата в горния край на човката.

Пилето изцвърчава още веднъж и се обръща върху пръчицата на обратната страна. Като прави това, не личи да използува крилата си. Само подскача леко нагоре, извива тяло и се обръща на другата страна. Същото движение прави кънкьорката, когато се обръща със скок, само че с много по-голямо усилие. През всичкото това време Пилето продължава да ме попоглежда ту с едното, ту с другото око и току клати глава напред-назад — на птичи език това означава „не“.

После престава да съсредоточава погледа си и преминава в онова състояние, когато всичко гледа и нищо не вижда. Дори вече не поглежда към мен. Скача върху най-долната пръчица и забелязва чашката с вода. Навежда глава, потапя човка във водата, сетне отмята главата си назад. Направи това три пъти. Подобно на гълъбите тя не може да преглъща. Само оставя водата да се стече в гърлото й. Изглежда, загребва в човката си известно количество вода, не повече от капка, после я държи, докато се отъркали в гърлото й.

Като си утоли жаждата, скочи на дъното на клетката. Птицата се нуждае от остър пясък, който да смели храната й в гушата. Хоп-хоп-хоп, заподскача моята канарка, при което пясъкът отново задрънча върху вестника, после клъвна няколко зрънца от него и пак се върна на долната пръчица, за да си вземе и семенце.

Смеската, която купих, съдържаше рапица — едно такова черно, дребно, кръгличко семе, канарено семе, което отвън е светлокафяво и лъскаво, а отвътре бяло, мачкан овес и ленено семе. Тя навря глава в чашката и разпръсна сума зърна, докато не намери овес. Тогава взе едно зърно от него, обели люспата и изяде вътрешността. Всичко това стана много бързо. Докато ядеше, два пъти ме погледна. Птиците са много подозрителни, когато ядат. Изяде около пет зърна: едно от овеса, две от рапицата и най-малко едно от канарското семе. И за обелването на всеки вид използува различен похват. До лененото семе не се докосна. То се дава за поддържане на перата.

Птиците олющват семето само с човките си, няма ръце, няма пръсти. Изумително!

След известно време реших да проверя какъв е вкусът на храната за птици. Изгубих часове да пукам всяко зрънце със зъби. За една глътка се оказа необходим цял час. А не можеш да ядеш люспите, защото много горчат.

След като се наяде, Пилето отскочи от долната пръчица и само с един лек, почти незабележим мах на крилата се озова на най-горната. Височината на Пилето може да се нанесе четири пъти в разстоянието между двете пръчици. То е все едно аз да скоча от земята право на покрива на нашата къща. Пилето ми цвърчи от горната пръчица. Опитвам се да й отвърна.

Тя проверява с човка теловете на клетката и си клъвва рибена черупка. Това е вътрешната черупка на сепията, която съдържа калций и други полезни за птиците минерали. Пилето непрекъснато се опитва да ми говори или може би се мъчи да открие други птички наоколо. Цвъртежът й звучи тревожно, въпросително и завършва с едно пииИИП? Когато го произнася, отваря човка наполовина и често пъти го произнася при преминаването от една пръчица на друга. Възможно е по този начин да уведомява другите птички, че променя местоположението си. Право казано, не съм много добре запознат с канарчетата.

Когато се свечери, покрих клетката с парче платно, за да предпазя Пилето от течение.

На другия ден беше неделя. Забелязах я, че се мъчи да се окъпе в чашката с водата, затова налях вода в една чиния и я сложих в клетката. Тя веднага се спусна към нея и изцвъртя, но някак различно, по-кратко, нещо като ПИип. Застана на ръба на чинията, разтърси светкавично бързо перушината си, после разпери криле, за да се види добре всяко перце, и се хвърли във водата с повторно кратко ПИип. Ту влизаше, ту излизаше, като цапаше и се тръскаше. Цялото й внимание бе погълнато от това, нито за миг не остана в бездействие. Виждал съм стотици гълъби да се къпят или да се валят в праха, но при тях движенията са бавни в сравнение с движенията на Пилето.

След като разплиска цялата вода от чинията, от което вестникът на дъното на клетката подгизна, полетя така бясно в кръг, че едва не се преби в теловете. Перата й бяха толкова мокри, че когато кацна, увиснаха тежко. А перушинката около лицето й се беше сплъстила на фъндъчета. Тогава тя започна да се хвърля от пръчица на пръчица, да се тръска и да трепери с цялото си тяло. Опръска с вода стаята, дори лещите на бинокъла ми. Тия пръски напомняха на комети, втурнали се в моя мъничък свят.

Най-накрая, след като се отърси от водата, Пилето се зае с тоалета си. Поема всяко перо с човка и го реше — от основата към върха. От време на време посяга към маслената торбичка в края на опашката и смазва леко току-що умитите пера. Цялата баня, която завърши със самодоволно наперване, отне близо два часа.

Сега наистина съм влюбен в Пилето. Тя е толкова нежна, толкова пъргава, способна и лети така грациозно. Иска ми се да я пусна да си похвърчи на воля из стаята, но се боя, че като я върна в клетката, може да се натъжи или уплаши. Колко е трудно да чакаш.

Същия следобед дадох на Пилето за първи път обогатена храна. Като й я подавах, опитах се да пипипна, да издам онова въпросително пииИИП. Поднесох й храната в специална съдинка, която е така направена, че влиза между теловете на клетката и опира върху средната пръчица. Когато Пилето се приближи да яде, гледах да държа ръката си колкото е възможно по-близо.

Тази храна е сладка и мирише на анасон. Турям само няколко зрънца в съдинката. Пилето поглежда към мен и към ръката ми, която е близо до храната. Приближава се, после отхвръква. Прави се, че тази храна изобщо не я интересува, и скача долу при обикновената. Но аз зная, че е любопитна. Най-после се приближава и открадва едно зърно от съдинката. После отива да го изяде на другия край на пръчицата. И оттам ми праща едно въпросително куииИИП, на което аз отвръщам. Приближава се отново и взема второ зърно. Яде го и поглежда към мен. Аз не помръдвам.

После застъпва с краче съдинката, та да не мърда, и изяжда останалите зърна. Крачето й е почти до моите пръсти. Редом с техните огромни спирали виждам микроскопичните розови люспици на краката й и тъпичките жилки по тях. Дори усещам мириса й — мирис на не счупени яйца. Може би така миришат перата. Гълъбите нямат такъв мирис. Техният е малко нещо мускусен, примесен с дъх на стар прах. А това е нежен парфюм.

Като изяде храната, пусна съдинката и обърса човка о пръчицата, но не се отдалечи.

КуииИИП — обаждам й се аз, обаче тя само ме гледа. КуииИИП — повтарям аз. Тя ме разглежда; пита се що за човек съм в същност. Това продължава десетина секунди, доста време за една птица. После слиза на дъното на клетката и клъвва няколко песъчинки. Аз съм много щастлив.

На другия ден съм на училище, но умът ми е все в Пилето. Не ми се ще дори да погледна хора. Хората са толкова груби, особено възрастните. Те непрекъснато сумтят и охкат, мляскат и пъшкат. И вонят на развалено месо. Движат се тежко, тромаво, а застанат ли на едно място, имаш чувството, че са приковани за земята.

На обяд, като се връщах по железопътната линия, взех да упражнявам скок с обръщане. Това е доста трудно. Много по-лесно е, ако го правиш със засилване. Но да скочиш от място и да направиш пълно завъртане, е почти невъзможно. Трябва да се изметнеш много силно, за да можеш да се завъртиш в краткото време след отскока, което все не ти достига, и ти тупваш на земята, преди да си направил пълно завъртане. Нужно е да се изметнеш и да се завъртиш, докато още си във въздуха. Само веднъж почти успях да го направя, като силно приклекнах, преди да отскоча и да се завъртя плавно. За секунда ми се стори съвсем добре, почувствувах се поосвободен, но после се изкривих и тупнах на земята. Трябваше повече да се стегна. А трябва да развия и по-бързи рефлекси.

Когато се прибрах в стаята си след училище, Пилето ме посрещна с цвъртеж. Докато се преобличах, разменяхме си онова въпросително_ КуииИИП_. Но после трябваше да сляза долу и да измия задната веранда. Ако на майка ми само й хрумне, че губя прекалено много време заради някаква си там птичка, ще се повтори историята с гълъбите.

След случая с газовия резервоар скрих пернатия си костюм горе на гредите в гаража. Тя и досега продължава да го търси и все повтаря, че ще го изгори — щяла да го изгори за мое добро, така казва.

Не разбирам защо тя мисли, че не е редно да се занимавам с птици. Нима иска да гоня по цял ден момичетата или да си губя времето като Ал, за да стана най-силният човек на света!? Или да човъркам непрекъснато коли и да ги карам като щур? Това по-хубаво ли е?

Във всеки случай не искам да си имам никакви разправии. Затова измих хубавичко верандата и полях цветята на прозореца. После обрах от задния двор разхвърляните по него вестници и ръждясали консервени кутии. Дечурлигата все хвърлят през оградата такива кутии, да ни мърсят двора. Ако майка ми престане да ги гони и да размахва срещу тях я парцала, я метлата, те няма да го правят. Все още не мога да разбера къде крие тя бейзболните топки. Сигурно струват цяло състояние.

Като се върнах в стаята си, извадих от обогатената храна и се приближих тихичко до клетката. Куип-куип — посреща ме Пилето. Вслушвам се да чуя дали има да ми каже още нещо. Но ми изглежда все същото. Канарският ми е все още чужд език. Виж, с гълъбите бях толкова свикнал, че им разбирах почти всичко. Те всъщност не говорят, само си подават сигнали.

Пъхнах съдинката между теловете и я закрепих на пръчицата. Пилето кацна на другия й край. Този път има определена промяна в гласа й. Пак куип, само че много по-високо, сякаш някой възкликва: „Така ли?“ То е по-скоро кърИИП и идва някак издълбоко. Чувам го добре, обаче не мога да го възпроизведа. Отвръщам й с едно обикновено куииИИП. Тя повтаря още пет-шест пъти своето кърИИП, после заподскачва наляво-надясно по пръчицата и се приближава към мен. При всеки подскок положението на тялото й спрямо пръчицата се променя напълно, но главата си държи право напред, към мен. Само че при всеки подскок ме поглежда ту с едното, ту с другото око. Това е нещо невероятно, почти невъзможно да се опише, а тя го прави, все едно че нищо не е.

Когато стига до съдинката, застъпва я както предишния път, взема едно зърно и го олющва, без да отстъпи назад по пръчицата. Мускулите на крилете и краката са свити, за да може да отскочи, ако направя някакво движение. А аз жадувам да пъхна пръст между теловете и да докосна крачето й. Извън нейната клетка се чувствувах в клетка.

Тя се наяде, а аз стоях с ръка върху съдинката и доближих лице до клетката, тъй че можех да наблюдавам Пилето от една педя разстояние. Тя остана на мястото си и взе да ме попоглежда, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна. Пусна едно кърИИП, после скочи на долната пръчица. Клъвна няколко семенца, сетне малко пясък. Да я наблюдаваш толкова отблизо, беше къде по-добре, отколкото да я гледаш с бинокъла.

Ето че се изака. Курешката й представлява някаква полутвърда маса и е много по-малка от курешката на гълъба. Изхвърля я с лекичко тръсване на дупето. В повечето случаи го тръсва само веднъж, но понякога се налага да направи това два-три пъти. — Ака, кажи-речи, на всеки пет минути. Различавам три съставки на курешката й. Първата, външната, е прозрачна като вода, това й просто слуз, после идва нещо бяло и по-гъсто, като крем, и накрая средата, която е черно-кафява и така оформена, че да може да излезе от дупето, както е при човека. Миризма фактически няма.

Тази седмица всеки ден се занимавах с Пилето — връщам се от училище, ошетвам и се качвам при нея в стаята. Първо сменям храната и водата; после, ако се опита да се окъпе в прясната вода — а то е почти неизбежно, — наливам й вода в чиния. След това я гледам как се къпе, говоря й, сетне й давам малко от обогатената храна, която поставям на края на пръчицата. Пилето вече не се бои от мен. Искам да кажа, доколкото това е възможно за една птица.

Единственото, от което една птица не може да се отърси, е желанието да отлети. Ако Пилето разбере колко уязвима я прави животът в клетка, това сигурно ще бъде ужасно. Но тъй или инак, тя винаги е готова да избяга, въпреки че няма къде да отиде. Аз се мъча да си представя какво ли би било, ако някоя исполинска птица долети и през прозореца на моята стая ми подаде с хищните си нокти пържени картофи или сандвич. Как ще постъпя аз тогава? Дали ще посегна да си взема, при положение че някъде наблизо ми е оставена по-обикновена храна?

След първите няколко дни при всяко влизане в стаята заварвах Пилето на дъното на клетката, където тичаше напред-назад и поглеждаше над ръба на тенекията, в която е насипан пясъкът. Струва ми се, че ме посрещаше с радост — не само защото й давах по-специална храна, а и защото се чувствуваше самотна. Сега аз бях единственият й приятел, единственото живо същество, което тя виждаше.

В края на седмицата прикрепих с ластичета съдинката с обогатената храна към една допълнителна пръчица и пъхнах всичко това в клетката през вратата. После с кламер закрепих вратата отворена. Отначало Пилето се притесни, но сетне скочи на пръчицата, която държах в ръка, и пристъпи към съдинката. Фантастично — между двама ни няма никакви телове, никаква преграда! Тя седи досами вратата, кълве от съдинката и току ме поглежда. Защо ме гледа право в очите и не обръща внимание на големия ми пръст до нея?

След като утолява глада си, отстъпва към средата на пръчицата. Аз повдигам леко пръчицата, за да създам на Пилето усещане, че тази пръчица е част от мен, а не от клетката. Тя променя положението на тялото си и трепва с криле, за да запази равновесие, после ме поглежда и издава някакъв нов звук, нещо като пииИП, но много остро. И скача на дъното на клетката. Измъквам пръчицата от клетката и се опитвам да й говоря, но тя не ми обръща внимание. Напива се с вода и ме поглежда едва след като е обърсала човката си и е разтегнала първо едното крило, после другото. Прави го с помощта на краката си. След туй издава едно кратко куиИП.

Общо взето, Пилето ме гледа повече с дясното око, отколкото с лявото. Независимо от коя страна на клетката се намирам, тя се извръща така, че да ме гледа с дясното око. И си служи с десния крак, когато рече да застъпи съдинката с обогатената храна или чашката с обикновеното семе. Значи, тя е деснокрака и десноока. Ако имаше ръце, без друго щеше да бъде деснячка. Защото повечето неща върши откъм дясната страна. Дори когато разтяга криле, разтяга първо дясното. Само дето спи на левия си крак — това е единственото изключение. Трябва да видиш как спи една птица, за да разбереш какво е птичето мнение за земята. Обикновено птицата търси за спане възможно най-високото място, а после заспива на един крак, за да се отдели максимално от всякаква опора; а Пилето дори спи на по-слабия си крак. От друга страна, и мисъл няма да ти мине за летене, като гледаш птица, свита на топка, с разрошени пера и застанала на един крак. Ще речеш, един гущер по е способен да хвръкне, отколкото една заспала птица.

Като гледах как спи Пилето, реших да си направя легло до самия таван на стаята. Майка ми вдигна пара и се разтревожи, но баща ми каза, че нямал нищо против, стига да съм си платил сам дървения материал и да не пробивам дупки по стените или на пода. Щото къщата не е наша.

Задигнах малко дъски от склада за дървен материал. По-рано двамата с Ал се бяхме снабдили по същия начин с дъски за гълъбарника. Промъкнах се една нощ в склада и избутах дъските под оградата откъм задната страна, после изобиколих отвън и ги прибрах. Купих болтове и използувах инструментите на баща ми. Понеже не можех да използувам стената и тавана, наложи се да направя леглото на крака. Работих цели две седмици. Когато го свърших, наместих пружината и дюшека в рамката горе. Стария таблен креват изнесох в гаража. Междувременно прегледах пернатия си костюм и пак се поогледах за бейзболните топки.

Направих и стълба за леглото — пробих дупки в две дъски и после набих в тях прелките. Също като корабна стълба. Дори прокарах електричество горе и закрепих корниз на тавана. Задигнах малко плат от „Сиърс“, от който направих завески. Знаменито гнезденце стана, дори по-хубаво от гълъбарника на дървото. Покатериш се в него, дръпнеш завеските и запалиш лампата. Истинско кътче за усамотение.

По това време Пилето вече скачаше направо на пръчицата, когато я пъхнех в клетката, дори без да слагам на нея съдинката. Обогатената храна вземаше от пръста ми. Намокрям пръста си, мушкам го в торбичката с храната и тя полепва по него. После го поставям на същото място на пръчицата, дето по-рано закрепях съдинката, и Пилето идва и кълве: Кълве бързо, лекичко и без страх. И обира всичко, дори трошките, попаднали под нокътя.

На другия ден, щом Пилето скочи на подадената пръчка, аз я изтеглих внимателно от клетката. Бях правил вече много опити, движейки пръчицата вътре в клетката нагоре и надолу, напред и назад, тъй че Пилето знаеше как да се крепи на нея, и не се плашеше.

Но като я изтеглях от вратата, канарката погледна нагоре, разбра, че излиза навън и скочи обратно в клетката. Започнах отново, обаче пак стана същото. След още три-четири опита хрумна ми да сложа храна на пръста си, та тя да се залисва с храната, докато я изтегля навън.

Това даде резултат и когато Пилето се озърна, беше вече навън. Като разбра къде се намира, нададе едно силно кърИИП. Аз се старая да държа пръчицата, колкото е възможно по-неподвижно, а птичката стои на нея и само ме гледа. После погледът й се зарейва в пространството и стаята явно й се завъртва. Сигурно е изпитала чувството, че лети с космически кораб и се откъсва от земната атмосфера.

Държах я така около минута, сетне внимателно вкарах пръчицата пак в клетката. Щом мина през вратата, Пилето скочи на дъното на клетката. Завтече се на една страна и клъвна едно зрънце, после подскочи в обратна посока и пийна водица. Сякаш проверяваше дали нейният свят е все още такъв, какъвто го беше оставила. После си поцвърчахме взаимно около половин час. Тя е не по-малко възбудена от мен. Какво вълшебство: да я видя свободна пред мен, да зная, че всеки миг може да разпери криле и да полети из стаята! Сега всичко е толкова различно, сега стаята ми се струва голяма колкото небето.

Вече съм усъвършенствувал и цвъртенето. Това се прави със стегнато гърло, издълбоко, като се използуват и устните. Но със свиркане не става.

На другия ден пак изваждам Пилето от клетката. Този път тя само прикляка на минаване през вратата. Слагам на пръста си малко храна и тя се приближава да я изяде. Докато яде, слага краче на пръста ми и това е първото й докосване до мен. Държа я на пръчицата близо пет минути, като през цялото време движа бавно пръчицата нагоре и надолу, напред и назад. При всяко движение тя цвърти и следи погледа ми.

Занасям я до клетката, но вместо да я вкарам през вратата, опирам пръчицата на покрива и Пилето отскача от нея. После вкарвам пръчицата във вратата. След няколко куиип и пиИИП тя скача на пръчицата и си влиза в клетката. След всичко това просто ме е срам да затворя вратата.

Тя знае, че се е проявила като умна и смела птичка. Отива до пръчицата, на която обикновено закрепвам съдинката с обогатената храна, и се разнасят две силни КРИИП. В същност тя казва нещо ново, нещо като КРИИП-А-РИИП. Слагам няколко зрънца на пръста си и тя ги изяжда.

След няколко секунди вече я бях приучил да излита сама от клетката, щом й отворя вратата, а после да каца на пръчицата, когато и я подам. Лети навред из стаята, каца на леглото ми, на прозореца, на скрина. После се връща на пръчицата, която държа. Ах, колко красиво лети — с изпъната шийка и подвити назад крачета. В стаята крилете й издават звук, подобен на шепот. Искам ли да се върне, трябва само да подам пръчицата и да я повикам: пиип-куИИП. Тя познава този звук. Може би това, а не Пиле е нейното име. Мислено аз продължавам да я наричам Пиле, но когато я викам, произнасям пиип-куИИП.

Отначало, като се връщаше при мен, давах й някое и друго зрънце, но не след дълго престанах. И аз, и тя разбирахме, че сме равни в играта.

Понякога се опитва да ме дразни: връща се към пръчицата и уж да кацне на нея, в последния миг свърне и кацне другаде. Веднъж дори кацна на главата ми. По цял ден мога да я гледам как лети, но ми прави удоволствие и да я гледам как подскача. Претърсва целия под и намира нещица, които аз изобщо не мога да забележа. Много внимавам да не мърси. Ако майка ми намери някъде в стаята курешка, всичко ще отиде по дяволите.

Едва след много дълго време Пилето ми позволява да я погалвам по главата и гърдите. Птиците са такива, те дори не се галят една друга. Но Пилето свикна и с това, хареса й. Ще дойде в ръката ми и ще са накокошини, когато прокарам пръст по главата й или надолу по крилата. Ноктите й трябва да се изрежат, но колкото пъти се опитвам да я хвана с ръка, толкова пъти тя изпада в паника.

Обикновено когато я пускам от клетката, спускам транспаранта, но един ден забравих. Щом й отворих, тя излетя и право в прозореца. Блъсна се в стъклото с пълна скорост и падна трепереща на пода.

Хвърлих се към нея и я вдигнах много внимателно. Тя лежеше в шепата ми безчувствена и неподвижна. Няма нищо по-мъртво от мъртва птица. Защото птицата е преди всичко движение. Умре ли, остават само пера и въздух.

Едното й крило ми се видя изместено. Прибрах го внимателно към тялото и я взех в двете си ръце, за да я стопля. Все още диша, макар и много слабо. Усещам в шепата си ударите на сърцето й. Проверявам да няма някъде кръв или нещо счупено. Шийката й виси отпуснато през пръстите ми и аз съм сигурен, че е счупена. Друго не може да бъде, понеже тя лети самоуверено със силно изопната напред шия.

Бледосинкавите, почти прозрачни клепачи скриват очите й. Какво да направя? Нищо не ми идва наум. Милвам я лекичко по главата. Викам я: пиип-куИИП дъхам й да я стопля. Убеден съм, че умира.

Но — ето първият признак за живот — тя размърдва увисналата си глава и я вдига. После отваря очи и ме поглежда. Не се опитва да избяга. Примигва бавно и пак затваря очи. Викам я още няколко пъти: пиип-куИИП. Галя я по главата. Тогава тя отваря очи и съвсем изправя глава. Ако шията й е счупена, как ще направи това? Значи, има надежда. Обточвам с пръсти крачетата й, да ги изправя, и ги опирам на дясното си бедро, като продължавам да я държа. Тя отново затваря очи, обаче държи главата си изправена. Все още не може да се залови за бедрото ми. Пръстите й са свити безчувствено.

Държа я тъй още известно време, галя я по главата и я викам. И изведнъж тя отговаря с едно уморено, едва чуто куииИИП. Аз отвръщам, тя също. Поотпускам я и тя успява да стъпи и да се задържи на бедрото ми. Прилича на чорлаво кълбо, перата й са се разрешили в изпотената ми ръка. Прикрепям я с две ръце, за да не падне. Вземам я отново и се мъча да пригладя перата й. Така, едно по едно, оправям перата на двете крила. Сега изглеждат добре. Пускам я и тя застава без моя помощ на бедрото ми. Накокошинва се и също започва да оправя перушината си. Извръща глава и прокарва човка по всяко махово перо. Изаква се. После се изопва и започва да подскача на коляното ми и да цвърти, сякаш нищо не е било. Отвръщам й и й подавам пръст. Тя скача на него и се обръща. Обърсва човката си о пръста ми. За първи път прави това. Прекрасно, тя се движи отново! Не съм усетил, че плача, но лицето ми е мокро. Занасям я до клетката, Пилето скача от пръста ми и влиза вътре. Радва се, че отново е на сигурно място. Наяжда се и утолява жаждата си.

Наблюдавах я в течение на един час, след това се успокоих — нищо й няма. Какъв късмет! Просто не можех да повярвам. Без нея животът ми щеше да бъде ад. Оттук нататък никога не отказваше да я взема и да я подържа в ръце. А след няколко дни изрязах и ноктите й.

Сега вече жадувах да разкажа някому за Пилето и за всички неща, които тя умее да върши. Опитах се да разправя на Ал, но той повече не се интересува от птици.

А тя е такава наслада! Понякога вечер я оставям навън и я приучвам да спи отгоре на клетката, та да цвъка в нея, а не из цялата стая. За да се чувствува по-спокойно, преместих клетката на полицата зад леглото ми. Това е най-високото място в стаята. Сутрин Пилето скача на главата ми и ме кълве по носа и по устата, докато се събудя. Но никога не ме кълве по очите.

Научих сума ти канарски думи и зная как да й кажа „стой там“ или „ела“, или, да речем, „яж“, „здравей“, „довиждане“. Започвам и да различавам нейните, които тя казва.