Уилям Уортън
Пилето (14)

Алфонсо беше твърде зает, та не пееше много, но сега, когато Пилето мъти втори път и малките се хранят вече сами, гласът му отново се чува.

Първия път запя лекичко, кацнал на най-горната пръчка. Аз пишех домашното си и в птичарника цареше полумрак. Каква наслада да го чуя отново. Той пееше без страст, някак иносказателно, сякаш се мъчеше да разкаже на децата си за света извън клетката.

На другата сутрин запя тъкмо когато се събуждах. Останах да лежа в леглото и се мъчех да схвана какво казва той. Зная, че ако мога да се преобразя в Алфонсо, ще мога да разбирам какво ми говорят канарчетата. Лежах със затворени очи и е мъчех да стана Алфонсо, да добия усещането, че аз пея, а не той. Да, ето че става. Долавям нещо, само че не мога да го превърна в мисъл или слово.

Покрай Алфонсо тъмничкото малко и жълтичкото, дето го мислех за женско, започнаха да издават някакви цвъртящи звуци. Това е сигурен признак, че са мъжки. Като слушаха още няколко дни песните на Алфонсо, всичките малки взеха да цвъртят едно през друго. Не е за вярване, но очевидно цялото първо люпило е мъжко.

В училище песните на Алфонсо непрекъснато звучат в главата ми. Няма начин да ги възпроизведа с моето гърлище и с тая мека уста, но съм ги запаметил. Така се запаметява музика, изпълнявана от оркестър. Помниш не само мелодията, но в главата ти звучат отделните инструменти, че и акордите. По същия начин в главата ми звучат песните на Алфонсо.

Започвам да приучвам малките да не се страхуват от мен. Влизам в птичарника със семе или листа от глухарче или нарязана ябълка. Слагам храната било на коляното си, било на върха на обувката, сядам и чакам. Обикновено ще долети Пилето, за да ме поздрави и да похапне. Отначало малките се плашат, но лека-полека и те свикват да идват и да кълват, макар и много предпазливо. След една седмица приучих тъмното и шаренкото да стоят на пръста ми. Дори Алфонсо започна да си взема храна от върха на обувката ми, а веднъж и от коляното. А той е много подозрително същество.

Пилето вече не обича да я вземам в ръката си. Става нервна и бяга, когато се опитам да я хвана. Това, изглежда, е свързано с майчинството. Отговорността й като майка е твърде голяма и тя не иска да поема никакви рискове.

А лошотията на Алфонсо явно води началото си от тъмния цвят. Тъмното малко вече избутва от гнездото другите. Единственото, което му оказва някаква съпротива, е шаренкото. Жълтите са толкова добрички, че сами му отстъпват място или го чакат да излезе, за да влязат те.

Веднъж тъмното се самозабрави и се опита да избута Алфонсо от пръчката. Алфонсо просто отлетя. Но малкото се спусна след него. Когато Алфонсо разбра каква е работата, изправи се и го клъвна здравата по главата. Горкото малко тупна на пода на птичарника и зашеметено, взе да се върти в кръг. Алфонсо продължи своите си занимания и с това всичко приключи.

Вторите се родиха всички в една сутрин. Четири. И все тъмни, няма чисто жълти. Пилето и Алфонсо се заеха с обичайните грижи. Те, изглежда, си бяха създали правило да не допускат в кафеза малките от първото люпило. А за спазването на правилото се погрижи Алфонсо. Само няколко клъввания по главите и застрашително отваряне на човката бяха достатъчни, за да схванат малките какво се иска от тях.

Вече бях изнесъл старото гнездо. Бях почистил и онази част на клетката, която бе оплескана с курешки. Новите растяха много бързо. Почти за нула време започнаха да подават глави от гнездото. Аз се отказах от всякакви опити да позная кои са мъжки и кои женски. Две от новородените бяха изцяло тъмни като Алфонсо, а другите две имаха светли гърди и тъмни крила. Главата на едното от вторите беше тъмна, другото пък имаше точка над лявото око. Малките бяха почти на три седмици, когато се случи нещастието.

Онова с тъмната глава вече няколко пъти беше падало от гнездото. Всяка вечер аз го слагах при другите, преди да угася лампата.

Една сутрин влизам в птичарника и виждам, че то пак е паднало през нощта. Вземам го. То е цяло сковано, краката му са изопнати и е леденостудено. Държа го в ръката си с надежда, че топлината й ще го съживи, обаче то не помръдва. Слагам го в топла вода, като държа главата му над водата, но пак нищо. Горкичкото, то беше премръзнало през нощта; беше мъртво. Стана ми жал за Пилето и Алфонсо. Но виждам, че те продължаваха да хранят другите и сякаш не забелязваха, че едно липсва. Сам не зная какво очаквах да направят. Птиците не могат да плачат. Според мен единствените същества, които могат да плачат, да се смеят и да лъжат, са хората. Ние навярно сме и единствените, които имаме що-годе представа за смъртта. Наистина повечето животни се мъчат да избягнат смъртта, но те, струва ми се, не правят трагедии от нея.

Има един въпрос, по който никъде нищо не съм успял да намеря и който искам да си изясня: какво е съотношението между масата и обема на птицата. Сега ще мога да разбера това с помощта на мъртвото. Не исках да правя опити с жива птица.

Най-напред напълних догоре с вода една чаша, сложих я в чиния и пуснах в чашата умрялото птиче. Натиснах го, за да го покрие водата напълно. Излишната вода преля и изтече в чинията. Прехвърлих я в едно шише, за да я занеса в училище и да я премеря точно. Увих канарчето в кърпичка и сложих и него, и шишето в чантата за закуска.

В училищната лаборатория имаше всички пособия, от които се нуждаех. Премерих канарчето и разделих теглото му на обема на изместената вода. Останах удивен — нима птиците са толкова леки?

На другия ден направих горе-долу същото със себе си. Напълних до половина ваната, отбелязах докъде стига водата, после влязох във ваната, потопих се цял и отбелязах новото ниво на водата. Изчислих разликата, тоест собствения си обем. Премерих се внимателно на кантара и разделих теглото на обема. Получи се къде-къде по-голямо относително тегло, отколкото при канарчето. Това е проблем, който ще трябва да превъзмогна някак.

Същата вечер сложих канарчето в стъкленичка с чист спирт, която задигнах от училище, и го скрих в чекмеджето с чорапите при неоплоденото яйце. По-късно исках да разрежа птичето и да разгледам костите му. Бях чел някъде, че те са кухи, и ми се щеше да видя точно как изглеждат. Освен това птиците имали въздушни мехури както рибите. Искаше ми се и тях да видя. Но не ми даваше сърце да предприема веднага каквото и да било, после как щях да гледам в очите Пилето?

Останалите новородени вече излизаха без затруднения от гнездото и се учеха да летят както първите. Наблюдавах ги с часове. Обикновено сядах извън птичарника и ги гледах през бинокъла. Бях привързал бинокъла за облегалката на стола и ги гледах коленичил, за да не ми се схване гърбът. Сигурно съм приличал на някоя много набожна особа, която по цял ден се моли.

Бинокълът ми даваше възможност да съсредоточавам вниманието си върху една само птица. Мъчех се да разбера какво мисли тя. След малко започвах и аз да се чувствувам птица. А когато след два-три часа, прекарани тъй, оглеждах стаята и себе си, всичко ми се струваше необикновено. Нещата изглеждаха преуголемени, огромни, застрашителни. И обикновено ми бяха нужни няколко минути, за да се върна към собственото си „аз“.

Лесно е да се наблюдава летежът на малките, понеже те не хвърчат много бързо. Все още се мъча да установя каква е разликата в начина, по който размахват криле, когато летят и когато ги хранят. Преди всичко при храненето те приклякват, подпират се с опашките на пода и гърбовете им хлътват. И пляскат с криле, без в това да вземат участие гръдните мускули. А когато летят, става обратното. Тогава те някак се изгърбват и правят бързи, силни махове надолу и назад. Сякаш се катерят по стена. Аз се упражнявам да правя същото в двора. Това доста ми помага при скачането върху гредата. Сега не падам, когато скоча на нея. Мога да скоча, да се завъртя във въздуха и да се закрепя на нея в обратна посока. Мога също да се закрепвам на гредата в клекнало положение, е ръце, прибрани до тялото като криле. Като клеча, добивам усещането, че съм птица.

Всяка привечер правя всички тези упражнения по един час в двора, а по половин час сутрин и половин час вечер преди лягане размахвам ръце. При размахването затварям очи и си представям, че летя. Опитвам се да предам на плещите си ритъма на летежа. Ако само мога да освободя лопатката, да поотворя раменете и да развия трапецовидните, делтовидните и триглавите мускули, ще мога да добия голяма сила на маха. При всеки мах правя и отскок, тъй че да се получи плавно движение.

Когато тренирам в стаята си, свалям обувките и сгъвам килима на две, за да не ме чуе майка ми. Тя вече започва да задава въпроси за упражненията, които правя на гредата, но аз й казвам, че същото правим в часа по гимнастика в училище. Тя, струва ми се, започва да подозира нещо. Ще трябва да измисля някакъв начин да я накарам да се примири с мисълта за птиците.

Щом второто люпило изскочи от гнездото, Пилето се залови да гради трето гнездо. Аз сложих обратно цедката от първото и разхвърлях още зебло. Алфонсо току се втурва да варди малките, понеже тя ги гони, за да им скубе перушината. Първите вече са достатъчно големи, та могат и сами да се спасяват, обаче вторите са лесно уязвими. Чудя се колко ли перушина би наскубала, ако не е Алфонсо да им се притичва на помощ. Тръпки ме побиват, като си помисля, че може да ги оскубе до голо. Ама че дива работа.

Щом завърши гнездото, Пилето започна да носи. И този път снесе пет яйца. Още веднъж предстои целият цикъл. Сега е май и третото люпило ще бъде готово точно преди да настъпят летните горещини.

Вторите вече излизат в птичарника, макар да им струваше доста труд, докато се научат. Те все още обичат да ги хранят и само досаждат на по-големите си братя и сестри. А те пък бягат от тях, с изключение на едно, което аз наричам Алфонсо втори, онова тъмното. То обикновено ги кълве по главата или по шията.

Малките отварят на Алфонсо толкова работа, че той ще умре от умора. Удаде ли му се възможност, хвръква на най-горната пръчка да си поотдъхне. Лека-полека и трите се научават да ядат от яйченото пюре и дори започват да се опитват със семето. По-големите вече умеят да лющят и повечето време се гонят едно друго или пък се упражняват да пеят. Запеят ли, вдига се страшна какофония.

Едно тъмничко от второто люпило се поопитва да пее, та е възможно да е мъжко. Сега в птичарника има девет канарчета. Щом вляза в стаята, разнася се пърхане на криле и всички те кацат на някоя по-висока пръчка. Всички са опитомени, понеже доста се занимавам с тях. Почиствам птичарника всеки ден и това изобщо не ги смущава, те идват и кацат по главата ми и по раменете. Само ако направя рязко движение, тогава се уплашват и отхвръкват.

Сметките за храна набъбнаха застрашително. Обикалях дълго централния пазар, докато намерих един магазин, където продаваха смесено семе в торби от петдесет паунда. Една торба струваше осемнайсет долара. Изглежда много, но като купувах по на дребно, плащах повече от три пъти за същото количество. Казаха ми, че ще ми доставят покупката вкъщи.

Когато торбата пристигна, сложих я в една стара газена тенекия, която бях намерил на боклука и почистил, и я прибрах в гаража. Със семето трябва да се внимава да не го нападнат мишки. Вечер или преди разсъмване канарчето не може да различи кое е семе и кое мишъци. А мишъците са отровни за канарчетата.

Като казах мишки, та ми дойде наум: майка ми е сигурна, че покрай канарчетата в къщата ще се завъдят мишки. Тя полудява дори само при мисълта за това. Една сутрин хванах една мишка в птичарника. Тя сигурно и без това си е била в къщата, но иди убеждавай майка ми. Сложих я в една кутийка и я пуснах при училището. Ако майка ми беше разбрала, че е излязла мишка, щеше да ме унищожи. Канарчета, кафези, всичко щеше да изхвърчи през прозореца. Тя и без мишка е в състояние да го направи всеки миг. Като се прибирам от училище, всеки път треперя да не е направила някоя поразия.

Третия път нямаше запъртъци. Излюпиха се пет канарчета. Като надникнах в гнездото, видях, че повечето са светли. Но вътре беше такава мешавица, че нищо не можеш да кажеш със сигурност. Сега е по-топло и Пилето не лежи много върху тях. По-често пърха над гнездото. Другите са вече такава напаст, че затварям кафеза, за да не влизат вътре. Сутрин оставям на Пилето за през деня. Щом се прибера, отварям кафеза и Алфонсо се втурва вътре да помага за вечерното хранене. Пилето е станала прекрасна майчица.

Със затоплянето на времето и увеличаването на канарчетата в стаята започва да мирише — това трябва да призная дори аз. Сега изразходвам седмично дванайсет яйца и един пакет каша, за да им приготвям яйчено пюре. Освен това разкисвам обикновено семе и го смесвам с пюрето, за да се научат малките да ядат семе. Храня ги първо сутрин, щом стана, после, преди да изляза за училище, после, като се върна, и накрая вечер. Те поглъщат огромни количества. Джобът ми почти се опразни да купувам семе и яйца. През лятото ще трябва да намеря начин да изкарам малко пари.

Третото люпило изскочи от гнездото, кажи-речи, за нула време. Три са жълти като Пилето. Две от тях са белязани: едното има тъмна чертица над лявото око, а другото — черно калпаче, килнато малко надясно. Четвъртото е тъмно като Алфонсо, петото пък е тъмнокрило и светлогърдо с чисто жълта глава. Това вече е многотия. Пилето е просто героиня — мъкне храна, чисти гнездото, полага всички майчински грижи и за петте. По края на гнездото няма място за всички и те започват да се бутат едно друго. За щастие сега е по-топло и няма опасност да премръзнат. След три седмици и петте вече са навън и щъкат по дъното на кафеза.

Точно тук направих грешка. Би трябвало да извадя Алфонсо от птичарника и да го сложа в отделна клетка. Но преди да се усетя какво става, Пилето вече свиваше ново гнездо. Аз не бях сложил нова цедка, обаче тя строеше гнездото в задната част на кафеза между една от пръчките и стената. Алфонсо пак й беше свършил работа и тя беше пълна с яйца, които нямаше къде да снесе. Разтурих гнездото, но тя го събра светкавично отново. Извадих от кафеза всичко, което можеше да й влезе в работа, но тя започна да напада малките и така им скубеше перушината, че заваляваше жълт сняг. Няколко от тях съвсем се оголиха около краката и под гърдите. Тогава аз се предадох. Какво пък, Пилето има напълно здрав вид, рекох си, и почистих цедката, измих я и я сложих в кафеза ведно с парченца зебло. Тя направи гнездото за един ден и още същата вечер снесе първото яйце.

И този път снесе пет. Почти не се задържаше върху тях и аз почти се надявах, че няма да ги измъти. Следях я внимателно дали няма да прояви признаци на умора, а тя току ми цвърти дружелюбно и въпреки че е възнервна, изглежда щастлива и доволна от участта си. Чудя се дали съзнава, че всички тези пеещи, цвъртящи и пърхащи птички, с които е пълен птичарникът, са произлезли от нея — с изключение на Алфонсо. На мен просто не ми се вярва. Сякаш са паднали от небето.

Излюпиха се всичките пет. Наложи се да държа вратата на кафеза отворена, за да може Алфонсо да помага при храненето. Без него Пилето нямаше да се оправи. Алфонсо не пуска малките в кафеза и стои при Пилето през по-голямата част от деня и по цяла нощ. На мен вече започва да ми се повдига, когато сутрин трябва да счупя сварените яйца и да ги размеся в кашата. Миризмата на яйцата и на кашата и миризмата на вилицата, с която работя, се смесва в едно и това е вече твърде много.

Това люпило е доста тъмно. Три са тъмни като Алфонсо и две са по-светлички, с петънца по главите. Отново имаме жилищна криза, а и времето става горещо. Щом първото подаде глава от гнездото, извадих Алфонсо от кафеза. Намерих един стар кафез на боклука и го поправих. Не ми се щеше да уловя Алфонсо с ръка — ще се уплаши. Ще загуби всякакво доверие в мен, ако трябва да го гоня из птичарника и да го сграбча. А може и да ме клъвне и да получа отравяне на кръвта. Затова сложих в птичарника намерения кафез с малко яйчено пюре в него и когато Алфонсо влезе вътре по своя воля, скочих и затворих вратата.

После извадих кафеза от птичарника и го окачих над бюрото ми до прозореца. Започна размяна на всевъзможни пипикания. Алфонсо видимо е убеден, че най-после аз съм си показал рогата. Чудя се какво ли говори на Пилето за новосъздалото се положение. Тя явно се разкъсва: да зареже ли гнездото заради Алфонсо, или да си гледа малките? Тя хвръква към мрежата на птичарника и гледа към него. Алфонсо запява геройски. Аз се чувствувам отвратително. Най мразя, когато някой ми каже, че прави нещо за мое добро, а ето че сега аз постъпвам по същия начин с Пилето и Алфонсо. Почти съм готов да пусна отново Алфонсо в птичарника, пък да става, каквото ще. Страх ме е обаче, защото пак ще навъдят потомство и това може да убие Пилето. Идва им времето да си сменят перушината, а през този период не бива да се ражда. Птиците понасят страшно тежко сменянето на перушината.

Най-накрая Пилето се примирява със съдбата си — в случая съдбата съм аз — и се отдава на грижите за малките. Щом те изскочиха от гнездото, аз го извадих от кафеза. Този път Пилето нямаше намерение да прави ново гнездо. Взе да си хвърчи на воля из птичарника.

Щом най-малките започнаха да се хранят сами, махнах Пилето от птичарника и извадих кафеза. На нейно място пуснах Алфонсо. Исках тя да се отдаде на пълна почивка. И когато си бях вкъщи, винаги я пусках да хвърчи из стаята. Както едно време. Иначе спеше в кафеза, който пак бях сложил на полицата над леглото.

По това време се хванахме с Ал на работа като кучкари, та изкарах достатъчно, за да мога да им купувам храна. Всичкото си свободно време използувах да наблюдавам канарчетата. И се мъчех да измисля какво да предприема по-нататък.