Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birdy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (юли—септември 2009 г.)
Допълнителна корекция
kipe (2020 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Уилям Уортън. Пилето

Издателство „Народна култура“, София, 1981

Рецензент: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Владимир Боев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Георги Киров

Коректор: Божана Якоубек

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: NomaD)
  2. — Допълнителна корекция

Не мога да кажа колко дълго съм сънувал този сън, преди да разбера, че сънувам. Трудно е да разбереш, че сънуваш, освен ако сам не се хванеш насред съня.

Работех в една от страничните клетки, когато ми се случи за първи път. Бях преместил всичките канарчета в кафезите, където вече имаше готови единайсет гнезда с повече от трийсет яйца. Четири от женските мътеха. Изобщо всичко вървеше като по вода.

Реших, че пясъкът на дъното на клетките не е най-подходящата настилка. Курешките потъваха в него и започваха да миришат. Освен това на пясъка падаха семе и люспи, които загниваха. Затова ми хрумна да направя наклонен циментов под, който лесно щеше да се мие с маркуч дори отвън, през мрежата.

И тъй, седях на пода на клетката и заглаждах цимента, когато ми се случи за първи път. В един миг си дадох сметка, че се намирам в клетката. Е, това не би трябвало да ме изненадва, но имах усещането, че клетката е станала по-голяма, много по-голяма. Възприемах вътрешността й по съвсем друг начин — така, както я възприема птица.

Замислих се. Единственото обяснение, което ми дойде наум, беше, че съм сънувал, че се намирам в клетката, и сега си спомням този сън. През следващите два дни се съсредоточавах усилено и се мъчех да си спомня съня. У мен все повече се засилваше убеждението, че съм сънувал, но нещо ми пречи да си припомня съня. Трудно е да уловиш един сън.

Ето защо си сложих будилника под възглавницата, та да ме събужда, докато сънувам. Три нощи поред го нагласявах да звъни в различно време. При всяко иззвъняване се събуждах, но докато да спра звънеца, сънят изчезваше. След това лежах в тъмното и се мъчех да го възстановя в паметта си. И тъкмо когато ми се струваше, че съм успял, той ми се изплъзваше. Взех да се питам дали не си съчинявам сън, какъвто не съм сънувал.

Но един следобед, както боядисвах със зелена блажна боя циментовия под на клетката, изведнъж всичко изплува. Спомних си как съм живял в клетката като птица. Сигурно бях сънувал това. Сънят се върна, докато бях улисан в боядисването; в такива мигове, когато вършиш нещо лесно, съзнанието е свободно и не мислиш. Отначало ми се стори, че фантазирам, но после разбрах, че си припомням съня. Продължих да боядисвам, като гледах да го възпроизведа. Давах си сметка, че ако прекалено много се съсредоточа върху съня, той ще изчезне.

Спомних си колко много нощи съм го сънувал; това, изглежда, бе започнало отдавна. Вероятно защото беше сън. В съня времето има различно измерение. В моя сън аз живеех в тази клетка заедно с другите мъжки канарчета. Тук беше Алфонсо ведно с всичките си мъжки рожби — и канеленото, и качулатото, и онова, шантавото, дето непрекъснато се блъскаше в мрежата на клетката. Разговарях с тях. И ги чувах да говорят на човешки език, на английски, макар той да звучеше като птичи. Самият аз бях птица и издавах птичи звуци. Не можех да си спомня как изглеждах. В съня си не поглеждах себе си, но другите птички се отнасяха с мен като с птица или почти като с птица.

Ядях семе — гледах как те го ядат и им подражавах. Все едно, че бях новородено птиче, което тепърва се учи, и всички те ми помагаха. Усещах се да стоя на някоя пръчка. Не поглеждах краката си, но те бяха птичи, а не човешки крака и пръстите обхващаха пръчката, както е при птиците.

И най-важното — летях заедно с птичките! Възхитително! Размахвах криле и прелитах от пръчка на пръчка. Но не беше толкова лесно. Другите птички хвърчаха до мен и ме учеха какво да правя. С други думи, учех се да летя. Алфонсо излиташе с мен до най-горната пръчка и ме караше да погледна надолу. Не изпитвах никакъв страх от летенето. Чувствувах се като птица. Съзнавах, че ако падна, нищо няма да ми стане. Излитането нагоре беше по-трудно, изискваше малко повече усилия, а след това просто се спускаш, и толкоз.

Гледах през мрежата външния свят. Виждах къщите и знаех, че това са къщи. Виждах стените и вратите и знаех какво се крие зад тях. И си спомнях всички места наоколо, които не се виждаха. Знаех всякакви неща, каквито птиците не знаят. Поглеждах дърветата в двора и ми се приискваше да летя сред тях. В моя сън в клетката се научих да летя тъй, както бях мечтал.

 

 

Нея вечер, докато заспивах, се стараех да не мисля за нищо друго освен за съня. Прехвърлях през ума си всички подробности, които си спомнях. В промеждутъка между действителността и съня не исках да мисля за нищо друго. Най-после се унесох в сън и засънувах. Когато се събудих сутринта, спомних си всичко. Този път бях уловил съня.

След закуска отидох да нахраня и наглеждам канарчетата. Свърших всичко много набързо, защото имах училище. Имаше осем нови яйца. Извадих ги от гнездата и сложих яйца в три други гнезда. В момента мътеха десет женски. След една седмица щяха да се излюпят първите голишарчета. Надникнах в клетката, в която летях нощем. Защо ли не си летя сега в нея насън, ами трябва да ходя на училище.

Цял ден изгарям от нетърпение да се върна при моите птички, дори нещо повече — да се върна към съня. Денят в училище по ми прилича на сън. Всичко в мен е обърнато наопаки. Моят сън ми се струва най-реалното нещо, след туй идват заниманията с канарчетата. А това — ходенето на училище, писането на домашни по литература, решаването на задачи, ученето по биология, разговорите с тоя или оня — всичко това изобщо не е реално. Всекидневните събития в живота ми сега ми изглеждат така, както преди ми изглеждаше сънят. Зная, че те съществуват, но не си давам труд да ги помня.

Минават дни и нощи. Започват да се излюпват нови канарчета. Женските снасят още яйца. Всеки чифт е под пара. На гнездо се падат средно повече от четири яйца. Всички канарчета изглеждат здрави.

Понеже разговарям с тях в сънищата си, чувствувам ги много близки, особено пък мъжките — защото насън летя все още само в тяхната клетка. Чудя се какво ли ще стане, когато сънят обхване и деня и аз остана сам в мъжката клетка. А може пък да се озова с някоя женска в един от кафезите за разплод, само че няма женски в повече. Не упражнявам никаква власт над съня; мога само да чакам и да видя какво ще стане.

Денем се опитвам да разговарям с мъжките, същите, с които разговарям насън, особено с Алфонсо; но те не ми обръщат внимание. Изобщо не ме приемат като един от тях, знаят ме само като Пилето, момчето. Това ме кара да се чувствувам отритнат, самотен. Прекарвам дните, като наблюдавам птичките с бинокъла, защото по този начин се доближавам до тях, те изпълват цялото ми зрително поле и всичко друго остава извън него. Тогава ги виждам такива, каквито са в сънищата ми, действителни, същества с моя ръст. И се чувствувам физически по-близък до тях, те престават да бъдат само едни малки пернати животинки. Все по-противно ми е да свалям бинокъла от очите си, да се поглеждам, да се озъртам, наоколо. Собствените ми ръце и крака ми се струват чудовищни. И ставам чужд на самия себе си в собствения си птичарник, при моите птички.

Прекратих тренировките за летене. Щом мога да летя в сънищата си, за какво ми е притрябвало да летя в действителност? Вече съм готов да приема, че няма начин, не е възможно да се откъсна от земята, да се откъсна истински. Възможно е да постигна едно по-продължително планиране, но не и летене. Освен това стигам до извода, че моята мечта е не толкова да летя, да летя като момче, което размахва тежки криле, а да стана птица. В сънищата си аз съм птица и това е най-същественото.

Приготвям яйчено пюре три пъти на ден. За него ми отиват близо дузина яйца дневно. Във всяко гнездо шават новоизлюпени. Когато имаш толкова много птички, не изпитваш кой знае какво удоволствие. Отдалечиш ли се прекалено от нещо, което имаш в изобилие, виждаш само външната му страна и то се превръща в най-обикновена тегоба. Освен това вече ми е трудно да се справям с канарчетата. Чувствувам се като непохватен великан; в ръката ми птичката е само топчица перушина, която се блъска и се мъчи да се освободи. Това ми отнема цялата наслада.

А има и друго: в съня ми се случи нещо ново. Намирам се както обикновено в клетката. Мъжките са все още при мен. Аз хвръквам нагоре и прелитам над една от пръчките, без да кацна на нея. Това е номер, на който ме учи Алфонсо. Той ме наблюдава известно време, после предлага да слезем долу и да хапнем, по няколко зрънца. Литвам надолу заедно с него и кацам на пръчката до хранилката. Късен следобед е и слънчевите лъчи падат върху новия под на птичарника. Поглеждам от клетката към средната част, където са кафезите за разплод.

Виждам себе си седнал на един стол с бинокъла в ръце! Не мога да видя лицето си, пред погледа ми са само якето и краката ми, обути в панталоните, които носех същия ден. Приближавам се до мрежата и се вглеждам внимателно. Изцвъртявам на собствения си образ, но той не се обръща. Мога да го наблюдавам, колкото си искам. Да, това съм аз. Дори нося червената плетена шапка. Виждам как собствената ми ръка, опряна на облегалката на стола, държи бинокъла. Все едно, че се гледам мъртъв. Защото онова мое „аз“ отвъд изглежда нехае за другото мое „аз“, увиснало на телта в клетката. Страхувам се да наведа глава, за да проверя дали тялото ми е птиче; страхувам се да не би да прекъсна съня. Как е възможно да се виждам едновременно на две места? Това вече е прекалено, макар и насън.

Ако онзи великан отсреща, който гледа през бинокъла, съм аз, тогава къде в същност се намирам аз и какъв съм? Не поглеждам към тялото си. Прехвръквам при Алфонсо.

„Ал, кой е онзи там?“

Алфонсо поглежда небрежно през мрежата. Олющва още едно семенце и го изгълтва.

„Той е този, който ни държи тук, който ни храни, който ни настанява. Някога той именно ме доведе тук. Той доведе и Пилето. Всички го знаем.“

„Да, но какво е той?“

Искам да разбера какво знае Алфонсо. Искам да зная доколко Алфонсо е само превъплъщение на моето „аз“ в съня.

„Не знам. И по-добре не питай. Просто е тук и толкоз. Без него не би имало нищо.“

Хвръквам отново на горната пръчка. В моя сън Алфонсо нищо не знае, само аз зная. Ето защо този път съм объркан и дори не съм сигурен, че сънувам. Сънят се променя. За първи път аз съм две различни същества. Ето че времето се изравнява със съня.

Събуждам се, но оставам дълго в леглото. Събота е. Трябва да почистя всички кафези. Трябва да сложа нова храна, да почистя поилките, да приготвя яйчено пюре, да измия всички съдинки за него. Дали тия птички са се замислили някога откъде идва храната им? На стотици мили околовръст не расте нито едно от тези семена. Всичко това е толкова изкуствено, такава измама. Те съществуват благодарение на мен.

Нашият свят е горе-долу същият. На закуска аз намазвам с масло филията препечен хляб. А не зная как се прави нито маслото, нито хлябът. Нямам представа как се отглеждат крави и как се доят. Нямам представа как се сее пшеницата, как се жъне, как се отделя зърното, как се мели, как се пече. За всичко си имат грижата добрите джуджета.

— Кой победи? И какво значи да победиш? Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.

Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота.

Сънят ми е едно цяло. Той се прекъсва през деня, но аз не помня прекъсванията. От друга страна, колкото и да се мъча, не мога да си спомня началото на съновиденията си. Убеден съм, че винаги съм съществувал в тях и че те нямат начало.

Когато влизам в птичарника, не се чувствувам необичайно. Зная, че аз съм онзи в птичарника от съновиденията. Зная, че ми предстои работа и птичетата очакват от мен да я свърша. Аз съм Пилето, момчето, благодарение на което всичко това съществува. Без мен не би имало нищо. Моето място е в птичарника, аз съм част от него.

Наблюдавам канарчетата и мисля. Едната ми половина иска да проникне в същината на нещата, а другата само чака да види какво ще стане. Вземам молив и къс хартия. Написвам бележка до себе си и я оставям на пода на птичарника. Доколко събитията през деня са свързани със съновиденията ми? Мога ли по този начин да установя връзка със самия себе си?

Тази нощ съм сам в птичарника. Той е празен, както е в действителност. Сънят се е изравнил с действителността. Чувам мъжките да шумят в кафезите за разплод — точно както е в действителност. Спускам се долу да си хапна малко яйчено пюре и листа от глухарче. Виждам листчето на пода.

„Пилето е птица, то е Пилето“

Точно това бях написал. Хвръквам на най-горната пръчка. Чувствувам се страхотно изолиран; изолиран съм дори от останалите канарчета. Цвъртя, зова ги, но те не ми отговарят. Зова Алфонсо. Нищо! Самотен съм. Но мога да летя.

Упражнявам се да летя и се мъча да разбера какво точно е летенето. Когато правех моделите си, ръководил съм се, изглежда, от погрешна представа. Летенето не е като плуването. То не се свежда само до това да замахваш надолу, да улавяш въздуха под крилете си и да се отблъскваш. Имаш усещането, че те вдигат отгоре, че се издигаш в празно пространство. Освен това маховите пера се обръщат, отхвърлят въздуха назад, тъй че ти отиваш напред. В моделите ми нямаше нищо, което да поддържа движението напред. Не е достатъчно само да изнесеш крилете си напред и после да ги изтеглиш назад. Маховите пера действуват като перката на самолет.

Престрашавам се да погледна тялото си. Да, аз съм птица. Съвсем приличам на канарче. Приличам на Пилето. Облитам цялата клетка. Опитвам се да наблюдавам собствения си летеж. Изпитвам възхитително чувство, много по-хубаво, отколкото бях очаквал. Поглеждам навън и пак ми се приисква да летя на свобода. Има толкова много места, до които искам да отлетя. Колко естествено е да летиш и колко неестествено — да няма до къде да прехвръкнеш.

На другия ден се замислям за бележката. Фактически тя нищо не доказва, понеже отнапред знаех какво е написано. То е било в главата ми, когато съм започнал да сънувам — значи, видял съм нещо, което вече съм знаел.

След като нахранвам канарчетата и проверявам гнездата, вземам пет хартийки и написвам различни бележки. Обръщам ги наопаки и ги разбърквам хубавичко. Вземам една наслуки и я оставям на пода на клетката с написаното отгоре, без обаче да го погледна. Освен това оставям в празната клетка малко семе, яйчено пюре и вода. Това не е много логично, защото в съновиденията, щом мъжките са тук, винаги се намира храна — въпреки че клетката е празна от две седмици и аз не съм оставял нищо за ядене. Но сънят вече се е изравнил с действителността, та не ми се ще да се излагам на опасността от гладна смърт. Подозирам, че сънят може да обхване няколко дни, макар и в една нощ.

В съня си тази нощ отново съм сам. На пода се валя бележката. Спускам се долу да я прочета. Виждам на листчето и петте бележки. Отивам да хапна малко яйчено пюре и да глътна капчица вода. После отново поглеждам листчето. Този път на него няма нищо.

Започвам да разбирам какво става. Намирам се на някакъв предел: от една страна, изчаквам събитията такива, каквито са, от друга, се мъча да ги създавам. Съновиденията са си мои и са по-реални от всичко, но въпросът се свежда главно до това, какво искам. А обикновено аз не зная какво искам, тъй че ми е трудно да управлявам съновиденията. Освен това някои неща, които са ставали извън съня, се намъкват в него неканени. Така аз не мога да предизвикам в съня събитие, без някакво подобно събитие да е станало в действителност. Все още не мога да си изясня всичко, но важното е, че не се плаша.

 

 

След това правя така, че да говоря на птичките в кафезите за разплод. Досега не се е случвало да им говоря от голямата клетка или пък да ги наблюдавам оттук, та се налага да поискам това да стане. Познавам птичките, зная къде се намират, разговарял съм преди с тях. Слепям тези неща, за да стане действието.

Разговарям първо с Алфонсо, после с Пилето. Разговорът с нея е много приятен. Познавам я толкова добре, а пък досега не съм имал възможност да разговарям с нея. Тя много се радва на новите си рожби и е доволна, че се намирам в съня. Впрочем не каза „в съня“, а „при нас“. Разговарям и с всички други канарчета. От наблюденията с бинокъла познавам вътрешността на всеки кафез и зная кое птиче в кой кафез живее. Ето защо зная точно с кои разговарям, при все че не ги виждам. Сега не се чувствувам толкова самотен.

Друго, което ме отличава от птиците, е това, че каквото и да гледам, гледам го фронтално, с двете очи. Не мога да го правя като птиците, с едно око. Ако не гледам тялото си, чувствувам се във всяко отношение като човек, като Пилето.

Сутринта, преди да тръгна на училище, отидох да сложа ново яйчено пюре и да проверя едно-друго. Погледнах листчето, което все още лежеше на пода: на него бе написано само едно нещо. Яйченото пюре стоеше недокоснато. Цял ден в училище мисля за това. Излиза, че сънувам познати неща. Затова съм Пилето; най-добре познавам Пилето. Чудя се дали не съм от женски пол. Пилето е женско, но аз бях в клетката с мъжките. Искам да разбера какво съм. Не че искам да стана мъжко или женско, ще ми се само да знам истинското положение.

— Пол, възраст, раса, всички тия глупости разделят хората един от друг. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, после се чувствуваш още по-самотен.

Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него. Ние с Пилето много играехме.

Пилето наистина ми се усмихва — с оная позната, типично негова усмивка, която казва: „Няма значение.“ Много е възможно да разиграва театър с тая негова лудост. И така да е, какво от това?

Довечера ще се опитам да пея в съня си. Това, ще разреши нещата. Следобед в часа по планиметрия влязох в спор с учителя мистър Шул, за успоредните линии. Аз твърдях, че трябва да се срещнат. Започвам да си мисля, че всички неща все се срещат някъде.

Пях в съня си. Не помня да съм пял иначе, като момче, но да пееш, когато си птица, е нещо съвсем, съвсем различно. И се оказа не това, което очаквах. Колкото до мелодията, пеех като канарче, но думите, които се чувах да произнасям, бяха на човешки език и звучаха почти като поезия. Чувах се едновременно и като птица, и като момче, което произнася някакви думи. Влагах в песента мислите, които ме вълнуваха около летенето, и чувството, което изпитвах като птица.

Една от първите ми песни звучеше тъй: „И няма нищо страшно в свободния летеж. Досег никакъв, усещам вкуса на въздуха само. Виждам земята под себе си така далечна, както далечно е небето, когато го гледаш отдолу. Всичко се губи и чезне, а притеглянето е като игра с пясък.“

Сега разбирам, че не съм съвсем пиле. Дочувам гласа на Пилето откъм кафеза. Тя иска да пея още, но за мен пеенето е все още трудно. Запява и Алфонсо. За първи път разбирам цялата му песен. Ето какво пее той: „Ела и полети с мен; леки паламиди се носят по кристалното небе, ти и аз. Долу се възвишават планини и облаци се носят и крави, унесени в дрямка, преживят детелина. А ние двамата се реем безгрижно по лъкатушните течения въздушни. Един до друг летим и търсим плодоносни поля и тихи брегове.“

Слушам и си давам сметка, че не е възможно Алфонсо да пее такава песен. Една птица не може да знае, че кравите преживят. Та самият аз току-що бях научил това в час по биология. И друго Алфонсо никога не е летял над планини и облаци. Това са мои представи. Алфонсо пее и аз чувам песента му мислено, насън. Може ли Алфонсо наистина да говори или това съм просто аз? Всичко е много невероятно. Алфонсо ме учеше на разни тънкости в летенето, които аз нямаше как да зная. Не мога да сглобя всичко това в съня си. Но тази нощ разбрах друго: аз сънувам, че сънувам.

 

 

В едно съм сигурен — пеенето е като летенето. Когато пея, затварям очи и се виждам да летя над дърветата. Канарчетата точно затова пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки.

Има повече от четиристотин години, откак канарчетата живеят в клетки. Времето на едно поколение канарчета — от раждането до чифтосването е по-малко от година. По същия признак времето на едно човешко поколение е около двайсет години. Следователно канарчетата живеят в клетки от осем хиляди години, ако изчислим времето в човешки поколения. А ако смятаме на поколения канарчетата и хората, излиза, че те еднакво дълго живеят затворени в клетки.

Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето при канарчетата. Изглежда, мисленето. Вие сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способността да мислим, а сега трябва: да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много; ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.

В кафезите всичко е в пълен ход. Някои от малките вече излизат от гнездата. Скоро ще трябва да ги прехвърля в някоя от големите клетки. Не зная само дали да ги пусна в клетката, в която живея аз в съня си, или в другата. Все още се мъчех да разреша този въпрос, когато започнах да сънувам Перта.

Като казвам „сънувам“, това не означава, че Перта се явява в известния вече мой сън. Не, аз сънувам, че сънувам Перта. Насън заспивам на един крак, като птица, и започвам да сънувам Перта.

Перта е по-дребничка от останалите женски. Главата й е светлозелена, гърдите — съвсем бледорезедави, а гърбът, — зелен. Перата на крилете й имат различни от сенки. Това придава на крилете интересни отблясъци както при гълъбите синяци, само че в зелено. А завършват с бяла ивица, понеже крайните две пера на всяко крило са бели. Перта е заобленичка и лети с къси, отривисти махове, но въпреки това много грациозно и бързо. Над очите й има петънца, които изглеждат почти като вежди. Човката и краката й не са тъмни като Алфонсовите, но пък и не са толкова бледорозови като на Пилето.

Насън заспивам на най-горната пръчка в птичарника и сънувам. Чувствувам се самотен и уморен; спи ми се и заспивам насън. Това знам. Едва след няколко нощи ми става ясно, че Перта е сън в другия сън.

В този сън в съня аз съм сам в клетката, но като поглеждам надолу, виждам някой при хранилката. Веднага познавам, че е от женски пол. Тя или не знае, че аз стоя горе на най-високата пръчка, или пък се прави, че не ме забелязва. Аз стоя неподвижен, наблюдавам я и се наслаждавам на движенията й. Наблюдавам я внимателно, както наблюдавам наяве канарчетата с бинокъла.

Нейният летеж: не е нещо изключително, ако става дума за сила и мощ, но тя се носи във въздуха с много голяма лекота. Усещам, че обича да лети и лети за удоволствие. Кацанията и завоите й са толкова разнообразни. Тя така съчетава движенията на опашката, на крилете и на тялото, че сякаш танцува във въздуха. И ето че се влюбвам в нея, както някога се влюбих в Пилето, само че сега всичко е много по-реално.

В съня си й пея песни, които зная, и други, които не знаех, че зная. Когато се събуждам, не мога да си спомня какви песни съм й пял. Те са някъде много дълбоко в мен. Решавам наяве да сложа малко вода в клетката, та Перта да има възможност да се къпе. Ще ми се да направя нещо по-специално. Издебвам момент, когато майка ми не е в кухнята, и вземам кристалната купичка за масло, която тя прибра след смъртта на майка си. Ние не я употребяваме освен пред гости, тъй че майка ми няма да забележи, ако купичката липсва една нощ. Същия следобед я слагам на пода на клетката, след като съм нахранил всичките канарчета.

Прехвърлям две люпила в другата клетка; малките вече ядат яйчено пюре и започват да лющят семе. Клетката за мъжките запазвам за Перта и за мен. Нарекох я Перта, защото по звук тази дума най-много ми прилича на звуците, които тя издава и по които я различавам.

И тъй, сега се унасям в сън и в тоя сън се мъча да заспя, за да мога да я сънувам.

И ето, Перта се появява в този сън в съня. Купичката е на пода, огряна от лъчите на късното следобедно слънце, точно такава, каквато я оставих следобед. Светлината се пречупва през кристалното стъкло и образува дъги на пода и на задната стена. Аз чакам търпеливо на пръчката в горната част на птичарника, където е по-тъмно. Зная, че аз съм този, който предизвиква събитията и насочва тоя сън в съня, но зная също, че у мен има чувства и мисли, които са извън моя контрол, че не мога да предвидя всичко. Работи само най-задната, най-далечната част на съзнанието ми.

Перта скача на ръба на купичката и потапя човка в бистрата студена вода. После отмята глава назад, изпъчва се, изопва се на тънките си крачка и чака водата да се стече в гърлото й. Повтаря това още веднъж. Аз само наблюдавам. След това пъха глава в купичката и хвърля вода под крилете си. Размахва ги, за да докара студените капки там, където й е най-топло, при най-меката перушина във вътрешната част. Прави това два-три пъти, след което скача леко във водата, извива гръб, върти глава и започва да хвърля вода на гърба си между двете крила.

Виждам всичко това необикновено ясно. Сякаш съм досам нея. Виждам как всяка капка остава цяла и се отърколва по нежните пера. В състояние съм да забавя бързите движения при къпането и правя така, че те да се разгръщат бавно, лека-полека, с безкрайно изящество.

След туй запявам. Запявам, без да съм взел съзнателно решение за това. Сега Перта е кацнала на една пръчка и тъкми с човка перата си. Изглежда, не ме чува. Аз съм възбуден. Усещам как кръвта ми кипи. Всичките ми мускули са опънати, навирил съм криле от напрежение. Повдигам се колкото е възможно повече и се клатя напред-назад в такт с песента; танцувам под собствения си ритъм, цял устремен към Перта. Изпитвам неотложна необходимост, неотложно желание да се осъществя. А Перта продължава да се тъкми.

Литвам надолу. Кацам до нея на пръчката и запявам по-силно, с повече чувство. Перта не ме и поглежда. Нито се обръща към мен, нито помръдва. Пристъпвам по-близо до нея. Тя пак не се помръдва. Очаквам да избяга, дори го искам; защото ми се ще да я гоня и да й пея във въздуха. Доближавам се още повече. Тя протяга човка назад и започва да дърпа и да оправя перата на гърба си. Остава ми само едно, което е някакъв вътрешен подтик: литвам над Перта и я възкачвам. Цял съм настръхнал от страст.

Нищо! На мястото, където преди секунда стоеше Перта, няма нищо. Аз съм сам-саменичък! Разбирам, че падам — не от пръчката, а от съновиденията си. Падам от втория сън в първия; за секунда си давам сметка, че съм сам, заспал на най-високата пръчка, след което падам от първия сън в леглото си в стаята.

Събуждам се. За първи път ми се случва да се изцъркам насън. Бях чувал, че такива неща стават, но на мен не ми се беше случвало. Отивам в банята и се измивам. После вземам гъбата и избърсвам чаршафите.

Лягам отново и ми се струва, че съм паднал от много далечно място. Чувствувам се ужасно самотен.

В края на същата седмица тръгвам да я търся. Убеден съм, че тя съществува някъде. Може дори да съм я виждал и да не съм се сетил, че е тя. Изключено е да е изцяло плод на моето въображение. Инстинктивно се отправям най-напред към мистър Линкълн. Тия дни неговите се плодят масово. Той ми показва новородените. Две от тях са много тъмни. Обяснява ми, че ако кръстоските вървят както досега, само след десет години щял да получи чисто черно канарче. Направил си е и диаграма на разграфена хартия. Колкото повече се доближаваш до целта, казва, толкова по-трудно се забелязва потъмняването. Разликата от черно до черно ставала все по-незначителна, а се случвали и регресии. Според неговите изчисления бил постигнал деветдесет на сто от крайната цел; нужни били още десет години, за да получи деветдесет и шест — деветдесет и девет процента черно. Той сочи с пръст себе си и казва: „Аз не съм дори деветдесет процента черен, много по-малко.“

Питам го има ли женски, които не използува за разплод. Искам да видя дали тя не е между тях, понеже в кафезите за разплод я няма, както и предполагах. Той посочва покривалото върху голямата клетка отляво. Покрил съм я, казва, защото иначе тези свободни женски ще вземат да флиртуват с мъжките в кафезите, мъжките ще вземат да им пеят и току-виж, някоя от мътещите се вбесила и зарязала гнездото. На мен такова нещо не беше ми идвало наум. Щял да разпродаде тия женски; повечето от тях били безплодни или снасяли по едно-две яйца на гнездо и нито една не му била нужна за неговите кръстоски.

Надзъртам в клетката и виждам десетина женски. И веднага зървам Перта. Само е тя. Някаква част от мен, птичата част, си я спомня. Влюбвам се в нея, вече като момче. Аз се влюбих в Перта насън, когато бях птица, но това чувство се е пренесло в реалния ми живот на момче. Трябва да я имам на всяка цена; обръщам се към мистър Линкълн и му посочвам Перта. Струва ми се много необичайно да я гледам по този начин — аз момче, а тя птица; става ми неловко, сякаш я шпионирам. Все едно, че надзъртам през ключалката и виждам нещо, което не бива да видя.

„Онази там ли, казваш?“ — сочи я той.

Кимвам.

„Няма да прокопсаш много от нея. От две години я имам и досега все запъртъци ми снася. Три мъжки съм опитвал на нея. Последното беше едно, като се разпашеше, не можеш го спря. И въпреки това всеки път тя снасяше по четири запъртъка. Сигурен съм, че е от сой, ама нещо трябва да се е повредила.“

Мистър Линкълн наблюдава Перта заедно с мен. Тя се мести насам-натам по пръчката. Вижда ме, сигурен съм в това.

„Не мразя никого чак толкова, че да му я продам. Иде ми да й извия врата, ама пък е такава една хубавичка, че сърце не ми дава. Но няма полза от женско, дето не може да снесе едно свястно яйце. Сигурен съм, че от нея може да излезе чудесна майка. Да видиш само какви гнезда вие, пък легне ли да мъти, не става. Ама защо? За нищо.“

„Що не ми я продадете?“

Казах си го най-после. Наблюдавам я и зная, че и тя ме наблюдава. В съня не беше ме погледнала нито веднъж. Дали ще ме погледне сега?

„Дума да не става. Ще ти я дам тъй. Хем ще ми спестиш труда да й извия врата. Само ми зяносва семето.“

В същност аз не искам да я купувам. И се радвам, че мистър Линкълн ми я дава. Все едно, че й е баща и дава съгласието си да се оженя за дъщеря му. Изгубвам и ума, и дума, затова само подавам ръка да стисна неговата. За миг той се стъписва, но после вижда, че не се шегувам. Протяга и двете си ръце и взема в тях моята. Гледа ме право в очите. Те са се навлажнили, не че ми се плаче, но съм много развълнуван и щастлив.

„Какво ти е, момче? Призля ли ти?“

Казвам „не“ с глава. Не ми се говори. Бил ли си веднъж птица, човешката реч ти прилича на грухтене. Все пак мистър Линкълн ме разбира, обръща се и влиза в клетката. Не му представлява трудност да хване Перта; само се приближава и я взема от пръчката. Тя иска да бъде уловена. Сигурен съм. Той я изважда от шепата си, обръща я наопаки и духва под опашката й.

„Виждаш ли? Веднага е готова. Ще речеш, само е за разплод.“

Затварям очи, за да не гледам. Мистър Линкълн не забелязва това. Обръща я в нормално положение и потрива с пръсти главата й.

„Виждаш ли? Над очите има чертички, почти като човешки вежди. Такова нещо у друго канарче не съм видял.“

Кимам. Той ми я подава. Усещам как сърцето й тупа в ръката ми. Мистър Линкълн понечва да донесе кутия, с която да я пренеса, но аз му казвам, че ще я нося в ръка. Добре, че дойдох напряко през парка и не съм с колелото. Опитвам се да благодаря на мистър Линкълн, но същевременно бързам да си тръгна час по-скоро и да отнеса Перта вкъщи.

 

 

Пускам я в голямата клетка и до края на деня я наблюдавам с бинокъла. Всичко е също като в оня сън в съня. В живота ми за първи път се случва нещо, което преди това е започнало като сън.

Когато преглеждам кафезите за разплод и ги почиствам, чувствувам се част от другите канарчета. Не ме гнети самота дори в действителния живот. Нали си имам приятелка. Тя е при мен и наяве, и насън. Надявам се довечера да се появи в истинския сън. Това ме вълнува дори повече от летенето.

Тази нощ не заспах в съня. Стоя на най-високата пръчка и я виждам да яде семе долу на пода на клетката — също както първия път в онзи сън в съня. Съзнавам, че сънувам и зная защо тя е там, но това са представи, които сами по себе си са като съновидения. Тя е най-реална тук, в моя сън.

Наблюдавам я известно време. Кристалната купичка е пълна с вода и тя се окъпва както предишния път. Бях забравил да сложа купичката в клетката, преди да си легна; значи, сънят заживява свой собствен живот. Сънят знае много по-добре от самия мен какво искам.

Гледам я как се къпе, както и предишния път. До този миг тя не е забелязала, че стоя в горния край на клетката. Запявам:

Отгде те познавам, страннице моя?

В кое ли безбрежно небе сме летели?

Може би аз въздух съм бил, а ти — птица?

Прелетя ли през мен?

 

Защо все, още не сме се събрали?

Ти знак ми дай — ще бъдеш ли моя докрай?

Ти виждаш ли ме, усещаш ли как те желая?

Или моята песен умори те до смърт?

Щом свършвам, литвам долу при нея. Тя ме вижда. Чува ме. Стената помежду ни е срината.

„Здравей. Не знаех, че има друга птица в тази клетка. Мислех, че съм сама. Ти отдавна ли си тук?“

Не искам да я лъжа, но пък ми се ще да гледа на мен само като на птица. Отговарям:

„Да, открай време.“

„Хареса ми песента ти. Много хубаво пееш. Имаш ли си женска?“

„Не. Сам съм.“

„Истина ли е това, което каза в песента си? Сериозно ли го казваш?“

„Истина е. Сериозно го казвам.“

„Сега и аз съм сама. Никога не съм имала малки. Яйца съм имала много, но не и малки пиленца. Искам да бъда твоя, затова те предупреждавам за тези неща.“

„Да, и аз искам.“

„Разбра ли ме?“

Не мога да й отговоря. Никога не съм срещал някой, който да мисли и говори така откровено. Нейните мисли и думи са чисти като планински ручей. Между нас тече някакъв естествен ток. Усещам как преливам в нея и как тя прелива в мен. Запявам:

Аз нося чисто семето на радостта,

едно безкрайно сливане. Да полетим.

Любовта ни расте от вчерашното утре.

И плъзгаме се лекокрила

към нашето интимно минало.

Да полетим.

„Прекрасно! Това беше дори по-силно от първата песен. В песните си ти даваш израз на мисли, каквито не съм чувала досега. Като че ли си нещо повече от птица, като че ли познаваш други, далечни от клетката хоризонти.“

„Благодаря ти. Но щом веднъж си канарче, няма нищо повече, няма други хоризонти. Хайде да летим заедно.“

Тази нощ облитаме цялата клетка. Аз й показвам неща, които съм научил от Алфонсо, а тя ми показва как се правят бързите завои и плавните грациозни кацания. Тя много хубаво използува въздуха не за да се плъзга по него, а да се задържа. Нещо като да плуваш прав. Показва ми как става това, без да е нужно да биеш бясно криле.

 

 

Другата нощ сънувам, че е ранен следобед. Не бях попадал насън в такова време на деня. Във „ваната“ е налята прясна вода. Този път се сетих навреме да сторя това.

Перта ме чака и ме посреща радостно, като литва при мен, преди аз да съм слязъл при нея. Гледа ме право в очите, фронтално. Но точно когато ми минава през ум, че птиците не гледат така, обръща глава настрани и ме гледа с едно око. После се гледаме, като въртим глави ту насам, ту натам; аз наляво — и тя наляво, аз надясно — и тя надясно, аз наляво, тя надясно, тя наляво, аз надясно. Не си спомням птиците да правят така. После тя хвръква на долната пръчка.

„Хайде, Пиле, ела да се къпем заедно.“

Не бях й казвал името си.

Спускам се долу и се чудя откъде знае името ми; това отваря голяма дупка в съня. Нищо не разбирам. Тази Перта тук напълно откъсната ли е от другата Перта в клетката? Изцяло ли е тя плод на моето въображение? И дали не знае името ми, защото самият аз го зная? Литвам заедно с нея към водата. Тя каца на ръба на купичката и чака. Аз кацам до нея. Тя потапя човка във водата и хвърля пръски към мен. Досега не съм се къпал като птица. Не ми е много ясно какво се прави в такива случаи. И аз потапям човка във водата и напръсквам Перта. Но го правя непохватно. Перта ме поглежда изпитателно. Напръсква ме втори път. И аз я напръсквам. Този път го правя по-добре. Обзема ме ужасен страх: ами ако Перта разбере, че не съм птица, а момче, и се уплаши от мен? Това угризение, този страх застава между нас. Перта го усеща. Поглежда ме, след това се потапя във водата. Слънчевата светлина и сега се е разпаднала на цветни ивици. Аз се къпя в тях, а Перта хвърля пръски наоколо ми. После и аз се озовавам в банята, пърхам, потъвам в светлината, във водата, в Перта. Сякаш плувам в музика. Ще ми се да запея, но се въздържам. Правя всичко, което прави Перта. Танцуваме под такта на музиката, която звучи в нас. Не е нужно да пея. В този миг се досещам, че вероятно всички женски канарчета танцуват, тъй както всички мъжки канарчета пеят. Това е нещо, което няма как да знаеш, освен ако си птица; да, женските канарчета танцуват.

Здравата намокрени, свършваме с къпането и започваме да летим из клетката. Перата ни са мокри, самите ние сме натежали. Летим във въздуха със същото усещане, каквото едно момче изпитва, когато плува във вода. Движим се бавно. Нужен ни е простор, разстояние. Отърсваме водата от перата си, пръскайки се един друг. Аз все още внимавам какво прави Перта, следя нейните движения. Тя и сега танцува, това е танц със забавени движения, но все пак танц. Перта забелязва, че я гледам. Виждам въпроса в очите й. Изглежда, птиците никога не разменят такива погледи, каквито аз й хвърлям. А аз я гледам едно, че това ми доставя удоволствие, и друго, да се науча как да се къпя като птица.

Когато най-сетне изсъхваме, кацаме на една от пръчките и се залавяме да пригладим перата си. Прокарваш леко човка по влажното перо, усещаш разрошените власинки и ги привеждаш в ред. Възхитително. То е, като да вчесваш грижливо мократа си коса, но те изпълва с хилядократно по-голямо задоволство. Перата трябва да се пригладят по строго определен начин, друг няма. Пригладиш ли ги по този начин, добиваш чувството, че си завършен и че си разбираш от работата. Изведнъж ми се приисква да направя нещо, съвсем не птиче: да пригладя перата на Перта. Никога не съм виждал птици да постъпват така. Птиците изразяват любовта си само чрез подаване на храна, песни, цвъртене, чифтосване и толкоз. А на мен ми се иска да милвам Перта така, както момчетата милват момичетата, обаче имам само човка и крака. Струва ми се съвсем естествено да поема някое от перата в човката си и да го пригладя с тънкия й край. Ето в какво се различават птицата и момчето. Решавам да я питам за името ми:

„Перта, откъде знаеш името ми?“

Тя ме поглежда изненадано. Престава да се реши.

„Та аз не знам името ти. Ти не си ми го казвал.“

„Но когато ме покани да се къпем, ме нарече Пиле.“

„Вярно. Но Пиле не е име“

„Че какво е тогава?“

„Ами Пиле; не знаеш ли името на една птица, казваш й Пиле. Всяка птица е Пиле. И всички птици знаят това.“

Как да й обясня, че аз не знаех? И къде е мястото на всичко това в съня? Тази е една от нощите, в които през цялото време съзнавам, че сънувам. И една от последните такива нощи. Перта ме поглежда.

„А ти откъде знаеше името ми? Аз не съм ти го казвала.“

Перта от онзи сън в съня имаше име и то беше Перта. И не тя ми го каза, аз го измислих. Какво да й обясня сега? Пак трябва да лъжа.

„Ти ми го каза, когато летяхме първата нощ.“

Перта дипли перата си и ми отговаря чак след половин минута.

„Не, не съм ти го казвала. Защо ме лъжеш? Няма смисъл да се лъжем. Щом заговорим неверни неща, помежду ни пада сянка. Не си ли казваме истината, свършено е.“

„И аз не зная кое е истина, Перта. Но не мога да ти кажа как стана тъй, че научих името ти. Това не е лъжа.“

„Но не е истината. Щом знаеш нещо и не го казваш, каква истина е това?“

Перта се спуска долу и похапва семе. Аз кацам до нея. Известно време ядем заедно. Много съм влюбен в нея. Толкова е необичайно да намериш такъв твърд чистопробен диамант, обвит в такава мекота. Като костилка в средата на праскова.

Денем не мисля за друго освен за Перта. Пролет е и това е предпоследната ми година в гимназията. Всички са пощръклели около годишния бал. Майка ми ме пита с кое момиче ще отида на бала. С никое. Всичките момичета в училище ми приличат на огромни тромави крави. Ходят, сякаш краката им са сраснали със земята. Моите очи са обърнати към красивите, изящни движения на птиците.

Ал ще ходи на бала с една от викачките. Той е включен в отборите по футбол и борба. Сигурно ще го включат и в лекоатлетическия като дискохвъргач. Така той ще стане единственият от нашето училище, който има правото да се състезава в три отбора.

Ал тренира с диска на бейзболното игрище до нас. Понякога и аз излизам на игрището да му връщам диска. Това е единственото нещо, което, макар да не е свързано с моите канарчета, не ми се струва чак толкова досадно. За да пратиш диска надалеч, трябва да го изхвърлиш под такъв ъгъл, че въздухът да оказва минимална съпротива и същевременно да поддържа летежа му. Като го връщам на Ал, аз си правя най-различни опити и се случва да го хвърля и по-далеч от самия Ал. Разбира се, аз имам едно особено преимущество: от толкова много тренировки за размахване на крилете делтовидните, триглавите и гръдните ми мускули са необикновено развити.

Ал ме кара да се опитам да вляза в лекоатлетическия като дискохвъргач. И току ми мери разстоянието. Обичам да хвърлям диск, но в никакъв отбор няма да влизам. Според мене с разните му мереници, с набирането на точки и стремежа на всяка цена да победят, хората губят истинското удоволствие от играта.

Ал все ме навива да заведа някое момиче на бала. Покрай приятелката си, викачката, той знае около двайсет момичета, които искат да идат на бала, но не могат да намерят чак такива глупаци, които да ги заведат. Майка ми е станала пълна истеричка на тази тема. Тя приема като някаква лична обида това, че не искам да взема за пет долара смокинг под наем, да купя за долар и половина една орхидея, за да закича някое момиче, което едва познавам, и да платя два долара за вход. Мразя да танцувам и да отива на бала ще бъде губене на време — и за мен, и за момичето.

Оставаха три дни до бала и вече мислех, че съм се отървал, но вечерта Ал се отби у нас. Бях свършил с птичките и с нетърпение очаквах нощта и съновиденията. С Перта бяхме станали вече много, много близки и денем тя ми липсваше страшно. Изведнъж Ал изтърсели то пред майка ми, че някаква негова позната на име Дорис Робинсън го помолила да ме попита дали ще се съглася да я заведа на бала. Тя вече имала входни билети и сама щяла да си купи букетче за роклята. Шофирала и можела да вземе колата на баща си. Аз трябвало само да се снабдя със смокинг.

Господи, идеше ми да го убия тоя Ал! Майка ми само това чакаше и пак взе да пили: имало само един такъв бал в живота на човека, ако тя имала възможност да учи в гимназия, това щяло да бъде велико щастие за нея, аз не съм оценявал какви възможности са ми дали и прочие. Баща ми бръкна в джоба си и извади пет долара. Каза, че ми ги дава да взема смокинг под наем. Притиснат по този начин, какво можех да направя? Казах, че ще отида. Но се почувствувах виновен пред Перта. Исках да й кажа. Исках да й обясня как всичко е станало против волята ми. Усещах помежду ни да зейва още една пропаст на неистината.

Балът се случи в най-неподходящото време — точно когато не трябва. Перта ме беше попитала дали искам да свием гнездо. Не останах изненадан, понеже когато бивахме заедно, току повдигаше криле. А правеше същото и денем, наяве. Предстоеше ми да взема много важно решение и ми беше нужно време да помисля. И точно тогава — тоя глупав бал.

Ал ме заведе да си взема смокинг и се мъчеше да ме убеди, че Дорис е само за мен. Обясняваше ми какви страшни крака имала. Аз бях разглеждал краката на момичетата, за да си обясня какво пък толкова може да има в едни крака, но всички те ми се струваха еднакви. Е, една имаше повечко месце тук или там, на друга коленете бяха по-сбръчкани, отколкото на приятелката й, трета имаше по-тънки глезени, но какво от това?

Ами задниците им? Месо около цвинтера както на всеки човек. Това не е друго, освен доразвитие на глутеус максимус, което дава възможност на хората да ходят на два крака и да сядат. За мен всяка седяща твар е грозна. Птицата, ако не лети, стои права. Тя никога не сяда, освен когато мъти. Това е то красота.

После циците. Що за глупав израстък за хранене на бебета. Жените са принудени да ги носят цял живот, а те се друсат под самите им носове, пречат им, а пък се използуват най-много две-три години. Взирал съм се в много цици и Ал се е опитвал да ми покаже разликата между хубавите и грозните. А те се различават главно по големина и заостреност. Като гледам „Нешънъл Джиографикс“, виждам, че женските цици не са много по-различни от козешките или кравешките; само дето са по-неудобни.

На връщане от мястото, откъдето взехме смокинга, Ал не затвори уста. Бил сигурен, че ще мога да сваля това момиче. Тоест смятал, че щяла да ми бутне. Познавал две копелета, с които била спала. Всичко това се предполагаше да е страшно интересно. Аз знаех Дорис Робинсън. Беше най-обикновено момиче с обикновени крака, обикновен задник и не дотам обикновени цици. Дорис не би могла да лети, та ако ще светът да се обърне. Беше малко по-ниска от среден ръст, червендалеста, с лунички. Майка ми би се радвала да отида на бала с момиче като Дорис. Ал много държеше да отида на бала с Дорис. Ал искаше да бъда обезчестен. А какво искаше майка ми, не зная.

Издокаран със смокинга, приличах на някое от черните канарчета на мистър Линкълн. В автобуса по пътя към Дорис се чувствувах като палячо. Слава богу, че поне не носех орхидея. Но ми предстоеше да танцувам цяла вечер с някаква скапана орхидея под носа ми. На мен орхидеите ми миришат на смърт. Издават някакъв влажен мирис на мухъл, на плесен — като прогнил ковчег; не стига това, ами намирисват леко и на парфюм. От тази смес се получава миризма на балсамиран труп.

Мислех си, че тази орхидея ще ми се завира в носа цяла вечер, но не познах съвсем. Намерих адреса на Дорис и се оказа, че те живеят в голяма самостоятелна къща в модната част на Джърард Хил. Минах по автомобилната алея и почуках. Отвори ми майка й. Представих се и тя ме покани вътре. С тоя пингвински костюм можех и да не се представям — нима не беше ясно кой съм? Мисис Робинсън се беше издокарала и така вонеше на парфюм, че за миг си помислих да не би нея да трябва да мъкна на бала:

„Дорис ей сега ще слезе. Бихте ли седнали тук?“

Почти ме бутна на един стол в дневната до вътрешната стълба и излезе. Така, сложиха ме на мястото ми и сега трябваше да чакам галапредставлението. Замислих се за Перта. С удоволствие щях да й разкажа всичко. Жалко само, че то е толкова далеч от нейния свят. Тя няма да го разбере. А дори да го разбере, няма да повярва.

Ето, Дорис се задава по стълбата. „Отнесени от вихъра“ — известен номер. Слиза три стъпала, забеляза ме и се спира. Поглежда към стола, на който седя, хвърля една усмивка ала Оливия де Хавиланд — Мелани, после се спуска по стълбата много бързо, но без да подскача, сякаш се плъзга по дървена детска пързалка. Аз ставам.

Тя кълчи бедра, за да изпъкне по-добре роклята й. Роклята шумоли сухо, като че пука. Майката се връща в дневната. Носи орхидеята в кутия. Казва, че я е държала в хладилника, за да не увехне. По-подходящо място за нещо, което мирише на смърт, надали ще се намери. Започвам да мисля, че са си купили тази къща само заради стълбата, та в тържествени случаи Дорис да се спуска по нея както преди малко.

Майката държи орхидеята пред мен, за да й се възхищавам. Цветето е голямо колкото гълъб, а и по форма прилича на гълъб — гълъб, току-що овалял се в праха. Тя ми го подава заедно с голяма карфица. И орхидеята, и карфицата са леденостудени. От мен се иска да закича Дорис.

Точно в този миг забелязвам, че просто няма къде да забода това чудо. Освен ако не забия карфицата в голата й, влажна луничава плът.

Стоя като ахмак с карфицата в една ръка и цветето в другата. Като нищо мога да го забода на едно от зърната й, защото ми се струва, че това не са зърна, а гумени топчета. Дорис и без това има големи цици, но с тая рокля те стигат до лактите й. А помежду им има такова пространство, че ако избереш подходяща позиция, ще видиш през пролуката пода, сигурен съм.

Очевидно закачването е детайл, за който не е бил разработен сценарий. Майката започва да се кикоти глупаво. Дорис става червена като сьомга, а луничките й съвсем потъмняват. Тогава майката пристъпва и забожда цветето на кръста й. Сега то изглежда, сякаш е краят на някаква чудовищна лиана, който я е обвил отзад. Чудя се къде ли ще държа ръката си, когато танцуваме.

Влиза и бащата. Блед човек с уморен вид. Той намята на раменете й копринена пелеринка и й дава ключовете за колата. Дава й и всякакви съвети: да я заключва, да гаси фаровете, да не кара с повече от трийсет и пет мили в час. После я целува по бузата. Майка й също я целува по бузата. Бащата се обръща и поема ръката ми.

„Приятно прекарване, мойто момче. И не по-късно от два, нали!“

Мойто момче! Майчице мила, те вече са ме оженили за нея. Балът свършва в дванайсет и половина. Какво ще правя с нея до два часа? И какво ще си помисли Перта, ако не се появя в съня? Вървя към катастрофа, това е.

На бала се наложи да преместя цветето от кръста й на китката. Тя искаше да го сложа на лявата китка и аз го вързах за часовника й с едно ластиче, което намерих в джоба си. Орхидеята щръкна точно на горната част на китката, та Дорис имаше вид, като да е тръгнала на лов със соколи. Докато танцуваме, тя държи ръката си на рамото ми и проклетата орхидея непрекъснато ме гъделичка по врата и ухото. От това по гърба ми полазват тръпки. Така не виждам орхидеята, но пък усещам мириса й. Тя все ме връща към спомена за конската мърша на онова място, дето веднъж ни заведе Джо Сагеса.

Тази миризма, потните тела наоколо и шумната музика ме довеждат до полуда. За да се откъсна от всичко това, мисля си за съновиденията, които ме очакват в леглото у дома. Дорис ми говори нещо за музиката, пита ме къде живея. Тя знае, че баща ми е прислужник в училището, но не споменава нищо за това.

Зървам баща си на два пъти. Сега той изпълнява ролята и на спасителна команда. Гледа кои влизат в мъжките тоалетни. Следи да не се пие много, но ако на някой му призлее и отиде да повърне, има грижата да почисти. За това ще получи пет долара; точно колкото да плати за моя глупав смокинг. Не бих издържал втора такава нощ и за петдесет долара.

Виждам Ал да се носи във вихъра на танца с неговата викачка. Него не го бива в танците, обаче тя е от онези момичета, които и с бивол да танцуват, пак го правят красиво. А Ал, каквото и да се свири, танцува все в един такт. Дори не слуша музиката. С тоя смокинг прилича на гангстер от някой филм, въпреки че се е закичил с бял карамфил Дорис ме пита за канарчетата. Това е нещо, за което не искам да говоря. Ако тя наистина се интересува, ще й кажа едно-друго. Ще спра това глупаво танцуване, ще седна и ще й разкажа. Поглеждам я в очите; не, тя пита колкото да поддържа разговора, докато танцуваме. Понякога ми се струва, че хората не правят друго, освен да играят игри; най-различни сложни игри. Училищните балове са също една игра с цяла поредица от правила. Едно от тези правила е: докато танцуваш, трябва да разговаряш.

Нямам часовник, а огромната орхидея ми пречи да видя нейния, но в двата края на салона има стенни часовници. Те са плътно покрити с мрежести капаци, за да не ги счупи някоя баскетболна топка, но от определен зрителен ъгъл може да се види колко е часът. Времето се влачи едва-едва. Аз съм каталясал. Минава единайсет, а обикновено си лягам към десет. Ръката ми откапва да държа ръката на Дорис високо. От време на време я отпускам, за да пооблекча раменния мускул, но Дорис изобщо не я поддържа и двете ни ръце увисват. Накрая изнемогвам да я държа горе и двамата отпускаме ръце, тя се притиска до мен и обляга глава под брадата ми. Сега пък косата й ми гъделичка носа, а цветето продължава да ме гъделичка по врата. Не мога да се почеша, и двете ми ръце са заети. На всичко отгоре притискат ме големите цици на Дорис, твърди като надути докрай вътрешни гуми. От тренировките за летене стернумът ми е изхвръкнал повече, отколкото е нормално, та циците й пасват много добре от двете му страни. Чудесна двойка. Влизаме един в друг като сглобка.

Най-после този кошмар свършва. Отиваме да вземем пелеринката на Дорис и излизаме навън. Нощта кънти от тръшкане на автомобилни врати и смях. Отварям й вратата. Тя ме пита не искам ли аз да карам. Откъде го измисли! В нашето семейство никой не шофира: ние никога не сме имали кола; и никога няма да имаме. Баща ми дори не ще да се вози в автомобил.

Отказвам и тя пъха ключа и запалва. Колата е буик, последният модел преди войната. Моторът е осемцилиндров, ще се пръсне от мощност, но всичко в тази кола е някак изпортено от нещо, което наричат Дайнафлоу. С това нещо можеш да караш, без да знаеш как се сменят скоростите. Баща ми казва, че не след дълго ще изкарат коли, които не е нужно да управляваш. Тогава хората ще се избиват един друг, без дори да разберат.

Дорис се обръща към мен. Озарено само от светлината на таблото, лицето й е нежно като новородено пиленце. Тя е отметнала пелеринката и изглежда почти гола. Протяга ръка към радиото и го пуска. Сигурно предварително го е била нагласила на тази вълна, а може дори да се е обаждала в радиостанцията, за да засвири подходяща за случая музика. Разнесе се Гленмилъровата „Утринна зора“. Много обичам тази негова серенада; тя има вътрешната завършеност на хубава песен на канарче.

„Да се разходим до Мидия.“

Каквото и да кажа, ясно е, че ще отидем до Мидия. Тя сигурно вече е ходила и си е набелязала пътя. Отпускам се на седалката и си казвам — да става каквото ще. Тази нощ май ще ме обезчестят. Тя трябва да се върне в два часа. Часовникът, който свети зелено сред тъмното табло, показва един без четвърт. За един час всичко може да се случи.

Дорис не се води много по съветите на баща си. Ние се носим с петдесет мили в час по остри завои, по пътища, широки колкото една кола, през тежко надвиснали клони. Под високия каменен железопътен надлез минава права писта, по която тя пердаши със седемдесет. А е толкова дребничка, че трябва да се понадига, за да вижда пътя. Аз се смъквам надолу и забивам поглед в сребристите обувчици, които натискат педала за газта и спирачката. Питам се какво ли прави Перта. И какво ще стане моят сън, ако се размажа в това табло пред мен и над мощите ми остане да дими осемцилиндровият двигател.

Мястото е избрано предварително. Излизаме от асфалта и свиваме по някакъв черен път, толкова, тесен, че клоните чегъртат от двете страни на колата. Тя нищо не казва, само кара и се взира напред, да избягва дупките. Приближаваме се към развръзката. Дорис е решила годишният й бал да завърши както подобава. Аз се чувствувам като свещ върху торта, която предстои да бъде духната.

Чудовищната кола прекосява някакъв ручей и пътят се превръща в камънак. Най-после Дорис спира, изключва мотора, изтегля ръчната и угасява фаровете. Но превърта запалването, тъй че таблото остава да свети и радиото продължава да работи. Тази кола всичко си има. Вярно, гълта бензин като хала, но какво от това? Лепенката на стъклото показва, че имат право на повече бензин.

Отначало тя седи и стиска волана — като хлапе, което уж кара, когато колата е спряла. Аз, свит досега на кълбо, се изправям и сядам нормално. Обръщам се към нея и подвивам вътрешния крак върху седалката. Знам ли какво може да се случи? Сигурен съм само, че ще бъде смутително за мен.

Дорис коленичи на седалката. В тъмното виждам, че е оставила обувките си при педалите. Протяга ръка към мен, да сваля орхидеята.

„Искам да си я запазя за спомен.“

Казва това, докато аз се мъча в мрака да развържа ластичето. И върти китката си като змия. Когато свалям цветето, тя го взема и го оставя над таблото. В тъмнината увеличеното му отражение в извитото предно стъкло изглежда зловещо. Миризмата му изпълва цялата кола.

Очаквам да поведем един от онези дълбокомислени разговори, които започват с „Не ме ли харесваш?“ или „Ти защо не ме харесваш?“. Те вече са ми познати. В такива случаи каквото и да отговориш, то ще бъде или обида, или лъжа. Готвя се да излъжа, за да поддържам илюзията за страхотния годишен бал, но не става нужда. Дорис затананиква мелодията, която радиото свири, обляга се на мен и започва да се люлее, като че танцуваме; танц в „Буик Дайнафлоу“! Аз я обгръщам с ръце и гледам да поддържам тонуса. Ако я чукам, това може да ми помогне в съня с Перта. Нали съновиденията ми се състоят от преживени неща.

Дорис вдига глава и започваме да се целуваме. Мляскаме се, мляскаме се и аз се чудя какво да правя, за да не ми пречи носът. После тя отваря уста и аз отварям моята. Старая се, няма що. И изведнъж тя диша в устата ми и смуче въздух. Усещам как изтегля въздуха чак от ноздрите ми. Велики боже! Това целуване ли е, или тази хубостница е някакъв вампир, който унищожава жертвите си, като им изпива не кръвта, а въздуха? Тъкмо си мисля това, и тя набутва целия си език в устата ми. Имам чувството, че съм всмукал балонна дъвка. Не мога да си поема дъх освен през носа. А, не може да бъде! Малкият се надига! Значи, цялата тази щуротия му се предава по съответния път. Мъча се да кръстосам крака, за да го скрия, да го затисна, но Дорис не можеш я излъга. Тя намества корема си точно отгоре му. Скимти и напъхва езика си още по-навътре. После сваля ръката, с която ме е прегърнала, и аз си мисля с надежда, че вече сме дали своя принос за бала и свършваме; но тя смъква горната част на роклята си и като изскачат ония ми ти цици! Освободени, сега те стърчат още повече настрани. И изглеждат по-хубави от онези в „Нешънъл Джиографикс“.

Тя се изопва назад и се вторачвам в тях. Не виждам да имат лунички, поне на светлината от таблото.

Точно в този миг разбирам, че мога да свърша тая работа. И не само мога, ами искам. Същевременно започвам да си мисля за Перта. Искам първия път това да стане с Перта. Искам първия път да бъде с жена ми, не с Дорис. Дорис никога не може да ми бъде жена, тя е за други работи.

Дорис все още не се отказва, но аз вече съм свършил. Продължавам да я целувам, стискам й циците, дори ги погалвам. Тя диша тежко, скимти, но иначе и двамата мълчим. Накрая се изправя и прибира гърдите си в роклята. Наближава два. Натискали сме се близо един час.

Здравето ни се взема, докато обърнем колата. Аз излизам навън да я насочвам. Мястото е много тясно, а Дорис не я бива на заден. На два пъти буксуваме, преди да се измъкнем. Стигаме до тях в два и половина. Дали онзи блед побелял човек няма да ме застреля, задето съм се гаврил с дъщеря му и съм я задържал толкова късно? Да не говорим за колата — сигурно цялата е изподрана от къпинаците и клоните.

Преди да излезем от колата, целуваме се за лека нощ — нормална, не вампирска целувка. Дорис пита дали ще се видим пак. „Разбира се — казвам, — ще те видя в училище“ Всеки ден я виждам там. В един курс сме по геометрия.

Тя има ключ и си отваря. Майка й още не си е легнала и предлага да ме закара до нас. Всички трамваи и автобуси вече са спрели. Казвам й, че не живея далеч и ще се прибера пеша. Тя не настоява много. Явно гори от нетърпение да научи всички подробности от Дорис. Чудя се дали тя ще й разкаже всичко или само една част. Знаеш ли ги такива богаташи?

Четирите мили до нас ме ободряват. И ми дават възможност да се размисля. Надявам се, че не съм наранил чувствата на Дорис и същевременно се радвам, че не отидох докрай. Бързам да засънувам Перта. Качвам се на пръсти по задните стълби, без да събудя никого. Когато вече съм в леглото, виждам, че е четири.

В съня денят преваля. Слънцето е на залез. Перта прехвръква от едната средна пръчка на другата. Наблюдавам я минута, после се спускам при нея.

„Толкова те търсих, Пиле. Къде се изгуби? Защо веднъж си тук, а друг път те няма. Това не го разбирам. Извън клетката ли излизаш? Сам ли летиш навън? Не те ли е страх. Не можеш ли да ме взимаш със себе си?“

„Не, Перта, не летя навън.“

На останалите въпроси не мога да отговоря. Толкова е красива. На светлината се очертава изящната извивка на гърдите й и на гърба. Дълбоко в себе си усещам да се надига вълнение.

Приближавам се до Перта, тя кляка на пръчката и подхваща: „пиип-пиип-пиип“. Крилете й пърхат в очакване. Време ми е да започна да я храня. Но аз съм като Алфонсо в началото; не ме бива. Искам, но ми е невъзможно да поема храната в човката. Винаги ми е било противно да повръщам. Ето как момчешката част от мен пречи на птичата.

Перта стои и търпеливо чака да бъде нахранена. Опитвам се още веднъж и този път става. Птицата в мен надделява и сега виждам, че тая работа е лесна като летенето и пеенето. Подавам й храна и Перта е щастлива. „Пиип-пиип-пиип“ — как се обажда тя. Подавам й още храна. Пея и я задирям. Тя прикляка по-ниско. Аз още не съм готов. Отново й подавам храна. Държа се така отчасти защото ми се иска всичко това да продължава колкото е възможно по-дълго. Перта не казва нищо и ние летим заедно цяла нощ. Аз й пея и я храня до сутринта, когато се събуждам.

На другия ден се чувствам уморен от недоспиването. Майка ми току ме разпитва, но аз отговарям с половин уста. Когато се залавям да почистя клетките, идва Ал. Сложил съм още дванайсет малки в другата клетка. Досега не ми е умряло нито едно. В кафезите кипи живот. Малките писукат за храна, мъжките пеят и се вдига страшна шумотевица. Перта си лети сама в клетката.

Ал ме засипва с въпроси за Дорис. Обяснявам му, че не съм я чукал, а той не вярва. Дорис, казва, е огън, такива като нея са само няколко в цялото училище; тя, казва, и на конски може да се надене, стига конят да стои мирен. Уверявам го, че му вярвам, но че с мен тя нищо не е направила.

Баща ми свидетелствува пред майка ми, че не съм пропуснал нито един танц. Майка ми иска да знае къде сме ходили след бала. Казвам, че сме се отбили в „Дон“ в Йейдън; това е един млечен бар, заведение, което в очите на майка ми е съвсем като за след бал. Добавям, че сме прекарали много хубаво. Майка ми оглежда смокинга и го изчетква. Преди да си легна, аз го бях изчистил от шумките и тръните. Ако намереше бели петна от вътрешната страна на панталона, сигурно щеше да се разбеснее.

Ал хвърля поглед на канарчетата, но не проявява кой знае какъв интерес към тях. За него е важно само едно: че аз съм създал истинска фабрика за канарчета. Интересува се за цената на храната и по колко птички получавам от гнездо и пресмята колко пари ще изкарам.

„Брей, та ти ще станеш същински милионер. Кралят на канарчетата. Ти си просто предоперен да успееш в живота“.

На Ал това му се струва много остроумно. И той успява да го пробута в годишника на училището. Под снимката ми там няма нищо: ни клубове, ни награди, ни спортове, ни длъжности. Написано е само „По прякор Пилето. Предоперен да успее в живота.“

Ал забелязва, че Перта е съвсем сама в голямата клетка и ме разпитва за нея. Чуди се защо не съм пуснал там някои от малките. Обяснявам му, че тя ми е любимката и я държа в резерва.

„Има си хас да е като оная гълъбица, която имахме някога.“

„Да — казвам, — нещо такова, само че тя не ми мъкне разни мъжки.“

„А взема ли храна от устата ти, както правеше оная щурава вещица?“

За миг си помислям, че Ал е прозрял нещата и знае за моя сън. Ако някой е способен на такова нещо, това може да бъде само Ал. Но после се сещам. Разсмивам се и му казвам, че канарчетата се дресират много по-трудно от гълъбите.

Излизаме на игрището да подхвърляме диска, после Ал се прибира у тях. Аз отивам при птичарника и наблюдавам Перта с бинокъла. Мъча се да реша по какъв начин да й обясня какво съм аз. И друго се мъча да реша: какво съм аз.

 

 

Тази нощ насън имам предвид, че трябва да разкажа на Перта за себе си. Решил съм това наяве, като момче, и сега то ми идва наум като птица.

Отначало летим с Перта заедно и играем нов танц. В танца летим един над друг, като се сменяме — ту единият лети отгоре, ту другият. Това е много красиво, но трудно се прави в ограниченото пространство на клетката. Ех, да можехме да летим на свобода!

Когато кацаме, тя кляка, надава своето „пиип-пиип-пиип“ и аз я нахранвам без всякакви затруднения. Вече е време да се съеша с нея и тя очаква това. Зная, че оформящото се в нея яйце чака моето семе. Аз искам да пусна семето си в нея, да съм спокоен, че то е намерило топличкото си място в яйцето й.

„От какво се боиш, Пиле? Искаш ли да имаме наше си гнездо? Сигурна съм, че ще ни се родят прекрасни пиленца, които ще приличат на нас, че за първи път моите яйца ще се изпълнят с живот, който ние ще им дадем. Защо се боиш?“

Поглеждам я. Толкова много я обичам. Тя казва същото, което аз мисля, за което мечтая и пея. А то е нещо повече от летене.

„Първо трябва да ти обясня някои работи, Перта.“

„Да не би да си имаш друга, друго гнездо?“

„Не. Де да беше така просто, Перта.“

„Че това не е толкова просто.“

„Изслушай ме внимателно, Перта. Чуй не само какво ще ти кажа, но и как ще ти го кажа. Искам да знаеш истината. Искам да знаеш какво съм аз, тъй че помежду ни да няма никаква сянка.“

„Кажи ми, Пиле. Говори.“

„Перта, всичко, което става с нас, не е действително.“

Перта, която досега ме гледаше с лявото око, ме поглежда с дясното, но нищо не казва.

„В действителност аз съм момчето.“

Обяснявам й, че става дума за момчето, което се грижи за птичарника, което слага храна и сменя водата.

„А това, което ние с теб изживяваме, е само сън. Аз те създадох насън. Исках да те създам и го направих в съня си.“

Чакам. Перта не казва нищо. Само ме гледа ту с едното, ту с другото око; по едно време приплясква с криле. Дали ще разбере?

„Перта, в реалния свят, като момче, отидох при един човек и той те подари на мен. И тогава те донесох тук в клетката.“

Чакам някакъв знак, че ме разбира. Ех, да разбирах самият аз всичко по-добре, щях да й го обясня по-добре.

„Продължавай, Пиле. Слушам те“

„Виждаш ли, Перта, ние сме тук заедно поради две обстоятелства: сънят, който сънувах навън, и птичката, която донесох тук и която денем лети сама в клетката. Ти си птичката от моя сън и в съня и същевременно ти си птичката, която като момче обичам, но с която не мога да разговарям. В този сън ти си съчетание от двете неща. В съня си аз се намирам тук, понеже искам да бъда тук. Искам да бъда с теб и ето че съм с теб.“

Млъквам. Дори самият аз не разбирам това, което казвам. Птицата надделява в мен, затова не го разбирам. В човешкия ми мозък се оформят мислите, думите, но птичият ми мозък не може да ги възприеме. Аз гледам на Перта не като на птичка, а като на себеподобно създание, в което съм влюбен. Какви налудничави неща говоря. Как мога да очаквам, че Перта ще разбере и ще повярва, щом самият аз не разбирам. Мълча.

„Продължавай, Пиле. Разкажи ми повече.“

„Това е най-същественото, Перта. Като момче в действителност, а не насън аз съм стопанинът на всички тези канарчета. Аз купих Пилето и Алфонсо. Отгледах и тях, и малките им в моята стая, която е на друго място. После направих клетката, в която сега летим с тебе. Когато съм момче, ходя на места, които ти не можеш да видиш оттук. И живея с други създания, които приличат на мен, момчето. В другия свят аз съм само едно младо същество, което още не е в състояние да се грижи за себе си. Живея при майка си и баща си. Нашата къща е извън клетката, ей там. Но ако аз не идвам тук, ако не се грижа за канарчетата и не ги храня, животът тук ще замре, ще спре. Разбираш ли?“

„Не, Пиле. Сам знаеш, че не мога да разбера. Аз съм птичка; тези неща не ми говорят нищо.“

„Но поне вярваш ли ми, Перта? Или мислиш, че те лъжа, като ти казвам всичко това.“

„Вярвам ти, Пиле. Ти ми казваш истината, твоята истина.“

„А не може ли тя да бъде и твоя истина, Перта? Аз искам да бъде и твоя истина. Искам да ме познаваш истински“

Перта ме гледа с двете очи, съвсем не като птица.

„Не, Пиле. Аз съм птичка. Твоята истина не може да бъде моя.“

Сам не зная защо искам тя да научи всичко. Дали защото си мисля, че ако разбере и повярва, моят сън ще стане по-реален? Но как е възможно един сън да стане по-реален? То е все едно от една нула да направиш по-голяма нула, като наредиш след нея десет хиляди нули. Та нали нулата пак ще си остане нула.

„Перта, ти разбра ли от всички тия мои думи, че ти изобщо не съществуваш; че ти си само част от моя сън?“

„Какво значи сън, Пиле?“

Ами сега! Това не бях предвидил. Ако птиците не сънуват, няма начин да й го обясня. И все пак това е мой сън. Не мога ли в собствения си сън да наложа на птиците моята воля, да ги карам да сънуват или да не сънуват? Мога, разбира се, иначе сънят няма да излезе както трябва.

„Перта, когато спиш, не ти ли се явяват мисли, образи, видения, чувства, които не са истински, които идват някъде отвътре, които са само въображение?“

„Не. Когато спя, аз набирам сили. Набирам сили, за да летя, да имам малки. Тогава не съществувам. Тогава укрепват перата ни, закаляват се човките ни и нищо не усещаме.“

Това е извън възможностите ми. Значи, дори в собствения си сън не мога да накарам птиците да сънуват. В този миг разбирам, че момчето в същност не е искало Перта да научи всичко. Живота си на птица трябва да живея само като птица. Другото отпада по необходимост. Разбирайки това, изпитвам благодатно облекчение.

Обзема ме истински покой. Усещам как силата ми на птица нараства в мен. От краищата на перата ми до върховете на ноктите ми тече животинска кръв.

Перта ме наблюдава. После ми казва, че съм птица, че трябва да забравя всички тези глупости за момчето. Иска да бъда неин. Всичко, което съм й казал, било бълнуване на луд, някаква треска. На нея й било ясно, че съм птица. Ако съм можел да се видя с нейните очи, щял съм да разбера, че принадлежа към нейния птичи свят. Предавам се. И се заселвам здраво в онзи живот, за който винаги съм мечтал. Утвърждавам се и се преутвърждавам като птица в света на моя сън.

Запявам. Перта живее за мен. Помежду ни започва взаимно преливане на чувства и усещания, каквито никога не съм изпитвал и дори не съм сънувал, че мога да сънувам. Перта полита и играе някакъв много труден танц. Аз литвам след нея с песен. Тя лети и танцува под такта на моята песен, а аз пея и танцувам според нейния танц. Това не е гонитба, а взаимно допълване в летежа. Разбираме се на език, който няма думи. Всяко наше движение увеличава напрежението от вътрешното ни сливане. Но ето, Перта каца и ме изчаква. Приближавам се до нея разтреперан от страст, но с напълно бистро съзнание. Тя се отваря, за да ме приеме. Пърхам отгоре, спускам се и прониквам в нея. Тя ме поема с цялото си същество. В този неповторим миг не съм сам, не съм нещо отделно. Преминавам през илюзията на осъществяването в дълбините на една споделена реалност.

 

 

Сега вече отделям по-добре съня от деня. В съня например почти напълно забравям, че съм момче. Превръщам се изцяло в птица. През деня бях оставил цедка в клетката на Перта, та да си направи гнездо. В съня двамата вием гнездо с общи усилия. Колкото и да е странно, Перта проявява интерес към гнездото и денем. Аз й давам зебло и тя започва да гласи гнездото. Това не е неестествено. По време на разплода случва се и самотни женски да вият гнезда.

В съня виенето на гнездото е истинска наслада. Повечето работи върши Перта, която се оказва много добър инженер. Работата е съчетание от тъкачество или плетачество и строителство. Перта е крайно придирчива и находчива. Като птица аз се възхищавам от гнездото много повече, отколкото като момче.

 

 

Всеки ден, когато отивам да нагледам канарчетата и да ги нахраня, проверявам гнездото, което Перта гради в клетката. То е също като гнездото, което тя вие в съня, само че градежът на гнездото в съня е малко по-напреднал. Възможно ли е сънят да изпреварва действителността? Аз май вече не разбирам кое е действителност и кое не.

След завършването на гнездото Перта ми казва, че има предчувствието, че тази нощ ще снесе. Нощите в съня отговарят на дни в действителността. Наяве мислите ми са изцяло погълнати от съня. Непрекъснато си мисля за предстоящата поява на нашето яйце. Много трудно ми е да приема, че Перта, птицата, спи, докато аз сънувам, в съновидението Перта е будна, докато птицата спи. Те съновидение ли са една за друга? Право ли каза Перта? Птиците наистина ли не сънуват? Не сънуват ли поне, че летят на свобода.

Същата нощ яйцето е снесено. Аз стоя до Перта. Тя ми казва, че усеща как яйцето се оформя в нея, как се втвърдява черупката му и как то тръгва да излезе на бял свят.

Моли ме да й попея, за да излезе яйцето по-лесно. Запявам тихичко, разсеяно, без да зная какво ще излезе от моята песен. Пея за нас двамата, които сме се слели в едно в един току-що започващ живот. Едно е да си момче, а съвсем, съвсем друго — да си баща на яйце.

Небето просветлява, когато Перта ми казва, че яйцето вече е в гнездото. Тя се надига внимателно, за да го видя. Много е красиво. Тя излиза от гнездото и аз лягам върху яйцето. И то, и гнездото излъчват топлината на Пертиното тяло, и през перата тя достига до гърдите ми. Стоя неподвижен и тази топлина ме изпълва цял. Искам да почувствувам онова, което Перта е почувствувала и чувствува. Перта се надвесва над гнездото и ме нахранва. Сетне кляка край гнездото и се отваря, за да ме приеме.

И Перта от съня, и Перта в клетката снесоха четири яйца. Пертините яйца в клетката са толкова хубави, колкото и нашите. Оставям яйцата в гнездото на Перта, птицата. Не ми се ще да рискувам яйцата в съновидението ми да се превърнат в топчета за игра, а от друга страна, съм сигурен, че истинските яйца са безплодни. Щом съм сигурен в това, не е нужно да ги вадя и да ги заменям с топчета.

Наяве се тревожа, че в съня яйцата също може да се окажат безплодни. Но насън този въпрос изобщо не ме безпокои. Питам Перта защо досега е снасяла само запъртъци и тя ми отговаря, че никога не е била оплодена както трябва. И аз точно това мисля.

 

 

Много ми се ще нашите яйца да са оплодени. Желая го с цялата си душа. Наблюдавам с бинокъла как канарчетата люпят в кафезите. И запомням много добре всичко. Защото искам да зная какво точно трябва да правя като птица. Искам да дам сила на моите малки за този живот.

Другата клетка е вече пълна с новородени. От чуруликането, което се носи оттам, може да се съди, че голяма част от тях са мъжки.

Гледам как горката Перта лежи върху своите запъртъци. Не е справедливо да мъти за нищо. След седем дни, половината от времето за мътене, изваждам яйцата едно по едно и ги проверявам срещу светлината. Празни са всичките.

Решавам да направя нещо. Имам три женски, чиито яйца предстои да се излюпят с един-два дни разлика от времето за Пертините. Едната е снесла пет яйца, а другите две по четири. Взимам от първата две и от вторите по едно. По три птичета на гнездо не е лошо, хем ще им е по-широчко и ще имат по-добри условия да оцелеят.

Заменям с тия четири яйца Пертините запъртъци. И се успокоявам. Перта ще бъде добра майка, сигурен съм. Две от яйцата са от Пилето и Алфонсо. Не вярвам Пилето да се разсърди, че съм ги взел. Перта явно не забелязва подмяната и приема новите яйца напълно нормално. Преди да ги сложа в гнездото й, проверявам всяко едно — всичките са оплодени. Използувах малкото ръчно фенерче, за да ги проверя. Седемдневното оплодено яйце е възтъмно отвътре и има тънки червени жилчици.

В съня поглеждам гнездото с нашите четири яйца, но не забелязвам промяна. Подменянето на Пертините яйца в клетката не се е отразило върху нашите четири яйца. Надявам се, че това ще спомогне нашите яйца да се излюпят. Изпитвам неудържимо желание да стана баща. Дано да имам сили да храня малките. Често храня Перта в гнездото и й пея. Да стана баща, да зная, че частица от мен се е вляла в малките — това значи да утвърдя своята същност. Мисля, че по този начин ще бъда нещо повече не само като птица, но и като момче. Да станеш баща е едно от най-сигурните доказателства за мъжественост.

Една нощ, когато вече очакваме малките да се излюпят, Перта ми казва, че ги усеща да мърдат в черупките, и аз лягам върху яйцата, а тя отива да се окъпе, та да размекне после черупките и малките да излязат по-лесно. И аз ги усещам да мърдат. Нещо шава във всяко яйце. До сутринта ще се излюпят всичките. Сигурен съм. Когато Перта се връща в гнездото, запявам й тази песен. Убеден съм, че малките са достатъчно развити, за да ме чуят. А и черупките са толкова тънички.

Излез на живот.

Разчупи черупката на битието

и вкуси сладкия въздух на своето начало.

То е твоето сигурно покривало,

То е новият ти живот.

Денят, в който очаквам да се излюпят, е делник. За първи път в живота си избягвам от училище. Зная, че ще ме хванат. Обикновено обядваме с баща ми долу в котелното; първо той ще разбере. Много важно. Но не мога да се въртя около птичарника, защото майка ми ще ме хване. Ето защо отивам в гората и се покатервам на любимото ми дърво, не много далеч от някогашния ни гълъбарник. Сядам в един чатал почти на върха, над полите на близкия склон.

Прекарвам целия ден там. И си мисля само за едно: как ще се излюпят моите малки. Просто ги усещам как се мъчат да пробият черупката. Облягам се на клона и се опитвам да се пренеса в съня. Не успявам. Подсъзнанието ми подсказва, че е опасно да изпадна в унеса на съня. Не зная какво може да се случи — дали ще си разваля съня или пък няма да успея да се върна към действителността, — но усещам, че е опасно.

Докато седя на дървото, представям си как ще уча моите малки да летят. Поглеждам надолу и ми се дощява да летя тук и те да летят с мен на свобода. Тъкмо този ден, на дървото, решавам как да стане всичко. Привеждам в ред плановете, които така гъмжат в главата ми, че почти не обръщам внимание, когато баща ми и майка ми се развикаха на вечеря, задето съм драснал от училище. Къде съм бил, та къде съм бил. Казвам им, че съм седял на дървото, а те не вярват. Къде искат да съм бил?

Когато най-сетне мирясват, отивам в клетката и се ослушвам — нито едно от Пертините птичета не се е измътило още. Чудя се, щом те не са се излюпили, дали ще се излюпят другите, в съня. Вече ми е трудно да кажа кое стои по-напред — сънят или действителността. Заспивам, но не зная какво ще стане.

Пренасям се в съня и виждам, че Перта е възбудена. Казва ми, че едно от малките вече пробива черупката с човчицата си. Повдига се на крака и аз поглеждам в гнездото. Едно от яйцата е пропукано. Перта посяга с човката и внимателно отстранява част от черупката. Виждаме едно тъмно оче и влажна главица. Аз нервнича, но Перта е спокойна и радостна. За да се поуспокоя, литвам из клетката и правя някои от най-хубавите си номера.

След два часа всичките са се излюпили. Помагам на Перта да изнесе черупките от гнездото. Две от малките са тъмни, а другите две — светли. Перта ми съобщава, че две са мъжки и две женски. Тъмните са мъжките, а светлите — женските. Баща, аз съм баща! Перта ме оставя да ги нахраня и аз им подавам храница в човките, изпълнен с неописуемо чувство. С писукания те искат храна и изразяват радостта си и тези писукания звучат като песен.

На другата сутрин отивам в птичарника преди закуска и проверявам Перта. Под гнездото й има черупки. Слагам яйчено пюре на дъното на клетката и Перта мигом се спуска долу. Надзъртам в гнездото и виждам четири малки, две светли и две тъмни — същите. Щом излизам, тя хвръква горе и се залавя да ги храни. Как ми се ще да й помогна. Имам чувството, че съм използвач, като я оставям тъй без мъжко. Но пък ме е страх да й пусна мъжко — поради съня. Дали не съм ревнивец?

 

 

Във всекидневието върша всичко, което се иска от мен. Ходя на училище, пиша домашни, помагам в къщната работа, че и чертая проекти за моите модели. Така дните минават по-бързо. Сега главното е не толкова желанието ми да летя или да направя модел, който да лети; по-скоро се мъча да пренеса в живота си нещичко от съня.

По времето за разплод добиваме с Перта три мътила. За всяко от тях съм вземал яйца от другите гнезда и съм ги оставял на Перта наяве. За да няма неприятни изненади. Така ни се народиха дванайсет малки, но едно от тях, мъжко, умря. Още от самото начало, казва Перта, тя разбрала, че няма да го бъде, че то не е родено да лети — в очите му нямало нищо от небесния простор. В сънищата ми птиците имат някаква вещина, която липсва у хората. Не зная защо е така. Но аз съм слабо човешко същество и страдах много от загубата на малкото. То беше на пет седмици, когато умря. Според птичето време това е Шеен.

При птиците времето се измерва само по отношение на самите тях. Движението на слънцето и на земята са без значение. Те имат два вида време. Първо едно, което е свързано с разплода и се равнява на една година. То започва с Онме. Това е периодът след смяната на перушината и преди размножаването. После идва Захен, времето на любовта и чифтосването, до снасянето на първото яйце. Карст са двете седмици за мътене. Следващият период започва от излюпването на малките и завършва с излизането им от гнездото; това пък е Флангст. Следва Шеен — до момента, в който малките започват сами да си лющят семето и да живеят без родителите си. Нашият син умря именно по време на Шеен. След това настъпва Смоор — периода на първата смяна на перушината на малките. Времето за смяна на перушината на отрасналите птици се нарича Смоорър. После те отново навлизат в Онме. Така птичата година има шест различни периода. Най-дългият е Онме, а най-късият — Карст. Карст Флангст и Шеен се повтарят три пъти в една, типична птича година.

Вторият вид време на птиците е свързано с отделната птица, а не толкова с цикъла чифтосване — смяна на перушината. Цялата първо година преди размножаването се нарича Танген. Годините на размножаването се казват Плеен, а последните дни преди смъртта — Ехен. Като стареят или като са болни, птиците навлизат в Ехен. През този период птицата няма желание нито да лети, нито да яде. Птиците нямат дума за смърт. Доколкото ми е известно, Ехен включва нашата представа за смърт. Когато Перта ми каза, че нашият син е преминал в Ехен, аз се опитах да му помогна; той още не беше умрял, но нищо не можах да направя. Вече беше навлязъл в Ехен. Когато съобщих на Перта, че е все по един и същ начин: „Да, той е в Ехен.“

Най-странното е, че същия ден, в който умря нашият син, умря и едно от малките в Пертиното гнездо в клетката. То досущ приличаше на нашия син. Аз го прибрах от дъното на клетката, а после, в съня, трупчето на нашия син изчезна. Съобщих това на Перта, но тя не желае да слуша. И повече не продума за него. Споменех ли нещо за неговата смърт, за моята скръб, тя отговаряше все по един и същ начин: „Да, той е в Ехен.“

Тези думи са най-многото, което мога да възпроизведа от канарския. Не зная, няма как да зная дали това са птичи мисли или мисли на Пилето. В съновидения започвам да чувам звуци като думи, подобни на тези, макар че за птичето ми ухо те звучат като птичи звуци. Не разбирам как става това. Сами по себе си птичите звуци не приличат на човешка реч, а на мен ми звучат именно като такава реч. Изглежда, като слушам тези звуци, аз ги превръщам в човешка реч и после чувам собствената си „транскрипция“.

В края на разплодния период имаме с Перта единайсет прекрасни дечица. Седем женски и четири мъжки. И най-забележителното е, че малките в гнездото на Перта по нищо не се отличават от моите рожби в съня и доколкото мога да съдя, те също са седем женски и четири мъжки. Че в съня може да си представям малките като подобие на истинските в клетката, това го разбирам, но аз знаех кои от нашите рожби са мъжки и кои женски, преди да зная какви са онези в клетката. Перта ми беше казала. Ето, това е нещо, което не мога да разбера.

Опитвам се да говоря на Перта, канарчето в клетката, със звуците, които помня от съня, но тя не откликва. Запипикам ли й обаче тъй, както някога пипиках на Пилето, тя ми отвръща с радост. Явно предпочита да си бъда момче. Нейната действителност няма нищо общо с моя сън. И все пак малките й са същите като онези в съня. Ама че работа, вече не мога да кажа коя от двете действителности създава другата. По-правдоподобното е сънят да се оформя според нещата, които стават наяве, но понякога ми се струва, че е обратното. Човек се обърква.

Другата клетка е толкова пълна, че трябва да предприема нещо. Кажи-речи, от всеки чифт имам по три люпила. Налага се да отделя малките мъжки от малките женски; а също и чифтовете. Сезонът завърши и големите канарчета скоро ще започнат да си сменят перушината. Нужно им е повече пространство.

За да разреша този проблем, разделям клетката, определена за мъжките. На височина две трети от пода правя още един под. Така се образува втори етаж, в който пускам Перта и нейните малки. А долния етаж оставям за мъжките — и големи, и малки. Осемдесет и пет от новородените са мъжки и осемдесет и две женски. Сега ще трябва да им засиля храната, за да прекарат по-леко смяната на перушината, а после ще ги изнеса на пазара. Само че хич не ми се ще да ги продавам, особено пък малките на Пилето и Алфонсо. Да, но нали ми разрешиха да отглеждам канарчета, при условие че ще изкарвам пари от тях. По този начин ще мога да плувам в света, който прави възможни съновиденията ми.

Втория етаж на клетката построих, за да мога в съня си да живея отделно с Перта и дечицата ми. Същата вечер, в която го завърших, той се появи и в съня. Е, пространството ни сега е по-малко, но ще потърпим, докато осъществя плана си. А планът ми е да направя така, че да летим на свобода с Перта и дечицата: Това ми хрумна, когато седях на дървото.

В съня съм безкрайно щастлив като съпруг и баща. Занимавам се по цели часове с малките — уча ги да летят, да лющят семе, да се хранят. Къпем се заедно, уча мъжките и да пеят. Започваме с простички, лесни песни за летенето и постепенно преминаваме към по-трудни. Ето една от детските песнички:

Доле е горе.

А горе е небето.

Пей тази песен

и не питай защо.

Друга:

Докосвай въздуха

и дръж се здраво.

Милвай вятъра

и върху светлината лети.

Като продавах малките, продадох и четири от големите, които държах за разплод — три женски и едно мъжко. Замених ги с някои от най-хубавите новородени. Трите женски смених, понеже не бяха добри за разплод. Едното носеше само по две яйца на гнездене и измъти всичко на всичко пет пиленца. Другото беше носливо, но все разтуряше гнездото и изхвърляше яйцата на пода. Третото зарязваше гнездото, щом малките станеха на седмица, та и по-рано. Успявах да ги спася, като ги разпределях по другите гнезда, но от майката трябваше да се отърва. А мъжкото продадох, понеже доби навика да яде яйцата.

Всичките малки са май по-добри летци от родителите си. Истинско удоволствие е да ги наблюдаваш. Шумоленето на крилете им е мелодично. Понеже летят много и с умение, всичките са много стройни и по-дългокраки от обикновените канарчета. Ще ми се мистър Линкълн да дойде да види птичарника ми и канарчетата. Често си мисля да го поканя, но какво да обясня на нашите? Жалко, че хората не са като канарчетата.

Денем ги гледам с часове как летят. И колкото повече ги гледам, толкова по-ярки и по-реални стават съновиденията ми. Така дълбоко съм се вживял в птичия свят, че сънищата ми вече май нямат нищо общо с всекидневието. И дори вече не знам защо това или онова се случва в съня и какво ще се случи занапред? Сънищата ми стават толкова сложни, че изглеждат не по-малко реални от всекидневието.

Не правя вече никакви летателни опити с птичките. Защото всичко ми е съвсем ясно от сънищата. В същност сега летенето не ме интересува чак толкова; поне наяве. Предпочитам да гледам как птичките си летят естествено, отколкото да им поставям тежести на краката и да им скубя перата. Летенето е нещо, което практически не е възможно да разчлениш. То се учи наведнъж, не на части.

Цените на птичките се покачват и аз продадох моите на един прекупвач от Филаделфия много по-скъпо, отколкото очаквах. В края на годината имах повече от хиляда долара печалба. Майка ми просто не може да повярва и иска да й плащам като на пансион. Живееш и ядеш в тази къща, казва, а печелиш, кажи-речи, колкото баща ти, значи, трябва да плащаш. Нека си говори. Аз не гледам канарчета заради парите. А баща ми казва не, той щял да сложи парите в банка, та да съм се изучел в колеж. Но мен това не ме интересува. Тъй и тъй не ми се ходи в колеж. Аз искам само едно — да си гледам канарчетата и да си летя с тях нощем, насън. А другаде това не мога да го правя, колежът не става за тая работа.

Много повече ме тревожи друго — навърша ли осемнайсет, ще ме приберат в казармата. И няма начин да ритам срещу това. А в казармата няма да ме оставят да гледам канарчета, знам го. Чудя се дали сънят ще продължи, ако не се занимавам с птички. Много е възможно комисията да обърне внимание на изхвръкналия ми гръден кош и да ме обяви за негоден. Дано.

Баща ми ще ме скъса от смях. Много се гордее, че гледам канарчета, и започва да се хвали в училище, че изкарвам и пари от тях. Там всички знаят, че съм луд на тема птички, но не знаеха, че печеля пари от това.

В час по физика демонстрирах един от моите орнитоптери и те взеха, че го поставиха в салона в стъклена витринка. Такива неща станаха причина да ми викат Пилето, пилешкия запалянко, „предоперен да успее в живота“ Много важно. Правя това, което ми доставя удоволствие. Понякога ми иде да разкажа на Ал за моя сън. Но съм сигурен, че няма да ме разбере; той е такъв реалист. Ще реши, че окончателно съм откачил и толкоз. Освен това боя се да не би сънят да свърши, ако разкажа някому за него.

 

 

Тази зима се занимавах по цели часове с малките на Перта. Насън играех и летях с тях, моите дечица, а наяве просто си играех с тях като момче. Като характери те са съвсем еднакви и насън, и наяве, тъй че ми е много лесно да дресирам малките на Перта. Нали ги познавам като собствени деца.

Научих и тях, и Перта да идват при мен, щом им подсвирна. Това подсвирване е най-близкото подобие до звука, който птичката издава, когато е гладна. Опитвам го хиляди пъти. Щом им дам този сигнал, те долитат право на пръста ми, за да се нахранят. Поемат храната било от пръста, било от устата, било от шепата ми. Накрая нито едно не изпитваше никакъв страх — както на времето не се боеше и Пилето. Те наистина са мои дечица, дори наяве.

Вече съм абитуриент. Предпочитам да ходя на училище с колелото, а не с училищния автобус. Не другарувам почти с никого. С Ал се виждаме от време на време, но той е изцяло погълнат от спорта. Тази зима се нави да спечели областното първенство по борба и успя. После участвува в първенството на щата, категория сто трийсет и пет паунда. Ходих да го гледам на областното, но нямах възможност да отида до Харисбърг за финалите на щатското. Там той спечели с туш още в първия рунд.

Един топъл ден към края на февруари решавам да направя големия опит. Избирам едно от малките женски, което най ми е по сърце. То досущ прилича на една от дъщеричките ми от последното мътило. Изнасям го от птичарника на пръста си. Навън оглеждам небето за ястреби и двора за котки. Няма опасност. Изхвърлям го във въздуха от пръста си, както преди това съм го изхвърлял в птичарника. С дресирането на птичките се занимавам в средната част на птичарника, където са кафезите за разплод. Вратите на техните клетки извеждат в тази част. Та изхвърлям го аз към небето, както се изхвърля гълъб или сокол за лов.

То литва, но след малко каца на покрива на гаража. Летежът му, който в клетката винаги е бил безупречен, сега, на открито, е някак тромав. То подскача по края на покрива и ми цвърти. Изглежда толкова мъничко на фона на небето, толкова жълтичко и беззащитно в безкрая на синевата. Подсвирвам и му подавам пръст. То мигом се връща при мен и си взема храна от устните ми. Погалвам го по главицата. То се наперушинва и цвърти. Цвъртежът му се губи в простора. Много е красиво, лимоненожълто, по-жълто от Пилето. В светлината на зимното слънце изглежда толкова чисто и неопетнено.

Изхвърлям го повторно във въздуха и този път то разтваря криле, прелита над двора и каца на покрива на верандата, където някога имаха навика да спят гълъбите. Сърцето ми просто ще изскочи. Толкова е красиво в полет и колко далеч отиде! Устата ми е пресъхнала и едвам успявам да му подсвирна. То долита право при мен и каца на пръста ми елегантно, с прибрани криле, без да пърха.

През следващите дни се занимавам с другите малки на Перта. Изхвърлям ги едно по едно и всички те долитат отново при мен. Това е къде по-голямо удоволствие, отколкото с гълъбите. Дори пускането на самолетни модели не е толкова интересно. Защото зная, че тези птички летят за мен, само за мен.

Всяка нощ очаквам и самият аз да полетя извън клетката, но напразно. Това не мога да го разбера. В съня собствените ми дечица хвърчат на воля. Аз само ги гледам как летят, а пък не мога да изляза от клетката.

След една седмица опитвам да изхвърля едновременно две канарчета. Малко се тревожа да не би да не обърнат внимание, като им подсвирна, но всичко минава благополучно. Двете се връщат право при мен. Оставям ги да летят все по-дълго, преди да им дам сигнал за връщане. Една от двойките летя цели петнайсет минути. Веднъж дори притичах до стъпалата на верандата и седнах да ги чакам там, а не пред птичарника. И щом подсвирнах, те пак долетяха при мен без никакви затруднения. Но въпреки всичко самият аз все още не летя; не мога да излетя от клетката.

Насън все по-често се взирам в простора извън клетката и искам да летя там. Казвам това на дечицата си, а те ми обясняват, че летенето навън е нещо съвсем различно. Не летиш, за да получиш храна, нито пък прехвърчаш от пръчка на пръчка, а летиш заради самото летене, напълно освободен от всичко.

Един ден едно от мъжките запя на дървото, дето е надвесено над къщата ни. Каква наслада е да чуеш как такава чудесна песен се носи свободно във въздуха, как ехти под открито небе. В самата нея се чувствува просторът.

Следващия път пускам, всичките едновременно. Крилете им засвистяват и те се разлитат по всички посоки. После почти всяко каца там, където му се е случвало да каца преди. Ах, каква красота са тия жълти и зелени искри, които блещукат по покрива и по току-що разлистилите се дървета. Едно жълтичко пее на комина на къщата. Жълтото се откроява ярко и чисто върху синевата на небето.

Питам се колко ли далеч ще отлетят, ако ги оставя. Отдалечат ли се много, после няма да чуят сигнала ми. Канарчетата нямат инстинкта и усета за дом както гълъбите. Истината е, че не ги бива много за свободен летеж.

След пет минути изсвирвам и седем от дванайсетте се връщат право при мен. Долитат стремглаво и кацат кое на пръстите, кое в шепата, кое на раменете. Влизам в птичарника с тях, както са се накачурили по мен, давам им от смесената храна и ги оставям в клетката. Когато излизам, виждам, че другите са накацали по покрива на птичарника. Подсвирвам им и те долитат на пръстите ми. Всичко е наред. Но се чудя какво ще стане, ако ги подгони някоя котка или ястреб. Ще се сетят ли да се върнат, като чуят сигнала ми, или ще обезумеят от страх? Сигурен съм, че тази нощ ще летя свободно насън, но… уви. Всички те летят навън, а аз оставам в птичарника.

С настъпването на пролетта започвам всеки ден да ги извеждам. Те свикват с това и знаят какво да правят. Останалите, онези, които пазя за разплод, явно не разбират какво става. Насън избягвам да общувам с тях; изглежда, се чувствувам виновен.

Отворя ли вратата на птичарника, моите летци долитат при мен още преди да съм им подсвирнал. Както са накацали по ръцете и раменете ми, излизам от птичарника и стоя на открито. Искам да ги науча да не излитат, ако аз не ги изхвърля във въздуха. Излети ли някое, веднага му сварвам да се върне. Скоро всички научават това правило. То е, като да стартираш по пистата за бягане при фалшив сигнал. Канарчетата напипват средния път между удоволствието от летенето и безопасността.

След месец оставям и дванайсетте, между които и Перта, да летят свободно по цял час. Дворът е тяхната територия и нито едно не се отдалечава много от нея. Понякога някое ще се спусне отвъд оградата към бейзболното игрище, но като види, че там няма дърво за кацане, връща се. Веднъж едно се осмели да стигне чак до изгорелия хамбар на имението, но и то се върна. Всички те вече знаят особеностите на терена и някои отличителни знаци по пътя към птичарника. Все повече се убеждавам, че канарчетата могат да бъдат приучени да живеят на открито, като гълъбите, и в отворен птичарник. Аз все още не мога да летя свободно насън, но започвам да разбирам каква е причината. Преча си самият аз.

 

 

Досега свободното летене на канарчетата зависи само от мен, Пилето, момчето. Аз съм този, който ги извежда навън и ги пуска да хвърчат. Насън обаче е невъзможно аз, птичката да поддържам връзка с момчето. Виждам момчето, но не мога да привлека вниманието му, значи, все едно че не съществувам. Няма кой да ми подсвирне и да ме изведе от птичарника. А в съня друг начин да изляза от него няма. Остава ми само желанието да изляза, но то не е достатъчно.

Хрумва ми нова идея: да направя външна врата на клетката — като на гълъбарник. Изрязвам отвор и накачвам от горния му край тънки жички, които висят свободно. Пред отвора поставям дъсчица за кацане. По този начин канарчето може да кацне на дъсчицата и като избута жичките, да влезе в птичарника. Но после не може да излезе, понеже отвътре те опират в прага. Въпросът е ще мога ли да приуча птичките да използуват този вход.

Когато всичко е готово, изваждам канарчетата навън както обикновено и ги пускам да летят. После влизам в птичарника, провирам ръка през отвора и я опирам на дъсчицата. Изсвирвам. Едно по едно канарчетата долитат и кацат на пръста ми. И аз ги вмъквам вътре през отвора. После им давам от хубавата храна. Повтарям всичко това няколко пъти.

След туй, вместо да ги изваждам както преди през другата врата, отмествам жичките тъй, че да освободя отвора, заставам пред птичарника, слагам ръка на дъсчицата и подсвирвам. Те скоро се научават да излизат през отвора и да кацат на пръста ми. А аз ги хвърлям във въздуха едно по едно по реда на излизането. Опитваме това няколко пъти, докато започват да го правят машинално. После аз само заставам пред отвора, подсвирвам и те излизат. Не след дълго започват да излизат само щом дръпна настрани жичките на отвора. И накрая се научават да излизат сами и да летят навън, стига отворът да не е запречен от жичките.

Редовно правя следното: карам ги да се връщат при мен чрез сигнала и после пак ги изхвърлям да летят. Опитах се да приуча всяко на различен сигнал, така че да мога да ги викам поотделно, но те вече твърде много са свикнали с досегашния един и същи сигнал. Не можеш да искаш чак толкова от едно канарче. Веднъж, в час по биология, срязах едно от умрелите и видях колко малко е мозъчето му. В същност очите на канарчето тежат повече от мозъка му. Е, мога ли тогава да искам от тях да научат толкова много и толкова сложни неща?

Много повече време беше нужно, за да ги науча да се прибират сами в птичарника. Отначало слагах отвътре от хубавата храна и им свирках. Освен това ги поставях на дъсчицата, но те не щяха и не щяха да избутат жичките. Канарчетата, изглежда, са по-чувствителни на допир от гълъбите. Започнах да издърпвам жичките и тогава те взеха да влизат, примамени от хубавата храна. И едва след това едно по едно добиха кураж да избутват жичките и да влизат сами. Край. Оттук нататък могат да си живеят като волни гълъби. След като триста поколения са живели в клетки, моите канарчета летят сега толкова бързо и леко, че котките и ястребите вече не ме тревожат.

Една нощ насън вдигам глава и виждам отвора; жичките са дръпнати встрани. Долитам до прага, после кацам на дъсчицата. Мечтата на сънищата ми се сбъдва. Ще летя свободно.

Литвам на покрива на птичарника. Подскачам по края и поглеждам надолу, после хвърлям поглед върху двора и покрива на къщата ни. Хубав ден, дръвчетата са се разлистили, по небето плуват големи, меки, бели облаци. Отскачам. Правя лупинг във въздуха и усещам плътния въздух под крилете си. Гледам надолу — дворът се смалява. Правя един кръг, след туй кацам на улука. Светът е по-голям и същевременно по-малък. По-голям, защото мога да го обхвана с поглед и сега той е мой повече от всякога.

Излитам от покрива почти право нагоре. Не се насочвам към определено място, просто искам да почувствувам небето. След туй прибирам криле и падам свободно надолу, докато перата ми започнат да свистят от вятъра. Тогава отново разпервам криле, задържам се за миг на място и политам отново нагоре, правейки огромен лупинг. Гледам под себе си.

Долу е нашият двор. Виждам го целия, не е нужно да въртя глава насам-натам. Виждам цялото бейзболно игрище и погледът ми стига дори отвъд него, по Чърч Лейн, чак до гробищата. Намирам се точно над дървото в ъгъла на двора ни. Спускам се на бавни кръгове и търся клон, на който да кацна. Намирам един на върха на дървото, откъм двора. Кацам и се наперушинвам. Чувствувам се цялостен. Чувствувам се аз чак до върховете на ноктите си.

Поглеждам към птичарника. Перта излиза и застава на дъсчицата. На покрива на птичарника стоят двама от синовете ми и една от дъщерите. Мисля си да им изцвърча, за да видят къде съм, но решавам, че е по-добре да запея. Запявам, огрян от слънцето, и песента ми полита в синия въздух. Имам усещането, че и аз се издигам нагоре заедно с мелодията. Чувствувам се като част от всичко онова, до което моята песен се докосва. Докато пея, Перта литва и каца до мен на клона. Тя изпитва същите чувства, които вълнуват и мен, и иска да я нахраня. Подавам й храна, пея й още, после пак й подавам храна. Пърхам над нея и се съединяваме. Удоволствието никога не е било по-голямо. Отхвръквам и летя на малки кръгове над Перта. Пея. Забравям, че съм Пилето; аз съм истинско пиле и това не е сън.

Летя през цялата нощ и обикалям всички места, където моите птички са били през деня. Ще ми се да стигна и до други места — до газовия резервоар или воденичния яз, или до дървото, на което по-рано беше гълъбарникът ни, но не мога да стигна до тях.

Денем умът ми е все в летенето. А в съня всичко е толкова реално, че онова, което става наяве, ми се струва невероятно.

Идва време за разплод през новата година. Почиствам и привеждам в ред всички клетки. Вече съм определил чифтовете и ги храня с яйчено пюре и листа от глухарче, за да се засилят. Когато наближи време да ги пусна в клетката, ще махна пода, който я разделя на два етажа, и ще използувам цялата клетка за семейството си.

В началото на април събирам двойките. Тази нощ насън летим с Перта до всички познати места. Гоним се във въздуха и сегиз-тогиз крилата ни се допират. Блазня се да започна да се превъртам във въздуха, както правят някои гълъби, но едно канарче не може да направи такова нещо.

Перта казва, че не иска нашето гнездо да бъде в птичарника; предпочитала да го свием на дървото. За това съм се досетил и аз, нали аз съм този, който сънува, обаче оставам изненадан. Ако в съня Перта свие гнездо на дървото, ще има ли там гнездо и наяве?

На другия ден слагам храна и вода на птичките в кафезите за разплод и гледам как върви чифтосването. Повече от половината чифтове са се съешавали преди, тъй че би трябвало да действуват бързо.

Вече съм отворил вратата на моето летящо семейство и те хвърчат на открито. След като свършвам работата около кафезите за разплод и преди да се прибера за обед, подсвирвам на моите да се приберат в клетката. Всички се връщат, с изключение на Перта. Нея съм я дресирал по-късно от другите, затова се налага да подсвирна още веднъж. Тя долита до дъсчицата, аз й протягам пръст и тя каца на него. В човката си държи нещо, стръкче суха трева.

Същата нощ оглеждаме с Перта цялото дърво — търсим подходящ чатал, на който да направим гнездото си. През деня си мислех да се покатеря на дървото и да сложа за гнездо една цедка, но се отказах.

На другия ден след обед свиря на Перта, но тя не се отзовава. Досещам се, че вие гнездо някъде навън. Това е вторият случай, когато нещо, започнало в съня, продължава и наяве. Оставям малко семе и вода на покрива на птичарника, където няма опасност от котки, и се моля да не се случи нищо лошо.

Виенето на гнездото ни отнема много часове. Много по-трудно е да се изгради, когато няма нито цедка, нито разнищено зебло. Събираме стръкчета суха трева и тресчици откъде ли не. В гаража има един стар сламен стол, който баща ми е направил много отдавна, още преди да се родя. Вадим сламки от него, за да облепим гнездото. То става много красиво. Аз правя само това, което Перта ми нарежда, а нейният инстинкт се проявява все по-силно. Завършваме гнездото два дни преди тя да снесе първото яйце.

Какво страхотно гнездо! Кацам ту на един, ту на друг клон, за да го гледам отвисоко. Избрали сме такова място, че да не се вижда нито от въздуха, нито от земята. Никакъв ястреб и никаква котка не могат да го открият. Перта снася обичайните четири яйца и е много щастлива. Аз й пея ту от един, ту от друг клон и летя до покрива на птичарника, за да й нося храна оттам.

Наяве намерих веднага къде е направила Перта гнездото. То е точно там, където го свихме в моя сън. Този път Перта сигурно ще снесе нормални яйца, оплодени от една от нейните рожби от миналогодишното люпило. Дано бъдат нормални. Някои от другите летци също започват да вият гнезда. Повечето от тях, подобно на гълъбите, предпочитат сигурността на клетката. Само едно прави гнездото си навън. Онова жълтичкото, първото, което пуснах да лети свободно. То вие гнездо на дървото, надвесено над покрива на къщата. Това ме безпокои — ами котките? Чудя се дали да не преместя гнездото оттам, но решавам да го оставя с надеждата, че нищо лошо няма да се случи.

— Ще трябва да свикна да приемам себе си такъв, какъвто съм. Бедата е там, че не се познавам изцяло. През целия си живот съм изграждал личността си, както се изгражда здраво тяло според предписанията на „Сила и здраве“. Само че не съм изградил нищо отвътре, а само отвън, колкото да се браня от едно-друго.

Сега голяма част от тази щурава структура се разпада. Ще трябва да започна всичко отново и аз се вглеждам в себе си, за да разбера какво има там. Не зная дали ще успея. В крайна сметка сигурно ще събера части от някогашния Ал, макар някои от тях да липсват, и ще ги слепя някак.

Трябва да свикна със страха, да живея с него. Той е нещо вродено и няма никакъв смисъл да се бориш срещу него. Да не е страхът, никога не можем да бъдем преуспяващи животни. Човек няма защо да се срамува от страха. Подобно на играта и болката, той е нещо естествено, нещо необходимо. Трябва да свикна с него.

В съня и четирите яйца на Перта се излюпват. Три от малките са тъмни, а едно жълто. Перта казва, че жълтото е женско, а тъмните — мъжки. Аз още не мога да ги разпознавам; и сигурно никога няма да се науча — поне като птица. Наяве се излюпват и яйцата в гнездото на дървото; значи, Перта все пак не е безплодна. Това ме успокоява. Канарчетата в кафезите се въдят като бесни. Осем люпила по пет всяко. Когато дойде време да ги извадя от кафезите, ще ги сложа всичките в клетката за женските, та клетката за мъжките да остане за летците. Тя също се пълни с малки. Летците вият гнездата си от материал, който събират навън. По цял ден те ту влизат, ту излизат от птичарника, като гълъби. Дръпнал съм жичките, за да не, им пречат. Няма опасност да се вмъкне котка, защото отворът е много малък, а дъсчицата — много нависоко.

Не зная какво ще правя, когато малки започнат да летят из клетката. Въпросът е дали да оставя входа отворен. Те няма да са обучени да идват при мен, когато им подсвирвам, и изобщо да се прибират в птичарника. Дали родителите им ще ги научат? Дали ще разберат, че храна могат да намерят само в клетката? Решавам да рискувам и да оставя входа отворен. Докато родителите им ги хранят, те ще се връщат в клетката. По този начин ще добият и навика. А като започнат да си лющят сами семето, ще видя какво може да се направи. Дали е възможно да летят на воля и въпреки това да си останат част от голямото семейство в птичарника?

Животът в моя сън е като вълшебен сън. Аз летя, пея и помагам при храненето на малките. Когато идва време да излязат от гнездото, уча ги да летят. Да ги учиш да летят на открито е не по-малко удоволствие, отколкото да летиш сам. То е най-хубавата страна на моите съновидения. Перта е щастлива и старателно лежи върху най-малките. Те са на една седмица. Обикалям с първите всички любими места. С нас летят и някои от миналогодишните ми дечица, особено мъжките, които не са свързани с новото гнездо. Те са нещо между братя и чичовци на новите и ми помагат при обучението. Страхотно нещо е да си едновременно баща и дядо. А се чувствувам и като брат на собствените си деца. Жалко, че хората толкова много остаряват, докато станат дядовци и баби.

Жълтичкото женско, което сви гнездо извън клетката, също си има малки. Три, струва ми се. Не мога да видя гнездото на Перта, понеже е много нависоко. Дори нямаше да знам, че нейните са се излюпили, ако не бях ги чул да цвърчат за храна. В съня гнездо извън клетката сме свили само ние с Перта, други няма.

Моите канарчета много леко се приспособиха към живота сред природата, което е доказателство, че канарчето е запазило много от естествените си качества, след като векове наред е живяло в клетка и след като поколения наред е било кръстосвано с други видове птички. Мисля си, че ако канарчетата ми се научат да намират храна, сигурно ще могат да си живеят самостоятелно, без моя помощ.

 

 

Малките от гнездото над покрива тъкмо започваха да се изправят на крака и да подават глави от гнездото, когато един ден забелязах на покрива на верандата да дебне един проскубан котарак. Не бях сигурен дали може да скочи от покрива на верандата на покрива на къщата, но за всеки случай хвърлих по него няколко камъка, за да го прогоня. Малките в това гнездо ще бъдат застрашени от истинска опасност, когато започнат да летят и да пърхат по земята. Как да попреча на тоя котарак да влиза в двора?

В клетката за женските вече има шейсет и две малки, а се пълнят и нови гнезда. Май ще се навъдят повече канарчета, отколкото миналата година, и то без да се броят малките на летците. Сметките за храна нарастват застрашително, но пари има достатъчно. Само казвам на баща ми колко ми трябват и той ми дава.

Малките на летците сами влизат и излизат от птичарника. Явно всичко е в ред. Вечер се прибират да ядат и да спят в птичарника. Повечето от майките мътят втори път, а мъжките летят с малките. Някои от новородените мъжки вече се опитват да пеят. Бащите им все още се отзовават, когато им подсвирна, но малките изобщо не ми обръщат внимание. Възхитително, те са толкова свободни! Нищо не ги задържа в клетката. Женските не излитат много, защото си имат работа в гнездата. Женското, което сви гнездо на дървото над къщата, все още идва при мен, щом му подсвирна. Кацне за малко на пръста ми, клъвне нещичко и пак отлети в гнездото. Колко добросъвестно се отнасят птичките към своите малки!

Новородените приличат доста на диви птици. Те не знаят какво е да си живял затворен в клетка. Летят по-надалеч от останалите и повече се събират на рояци. У родителите им, изглежда, не е останал този инстинкт, докато малките се събират на рояци като гълъбите. Те са и по-плашливи и току се скупчват по върховете на дърветата.

Всички канарчета започват да ядат от храната, която оставям навън за Перта и за новородените женски. Решавам да прибера тази храна вътре. Нямам друго средство освен храната, за да ги накарам да се прибират вечер в клетките. След като нахраня вечер канарчетата в кафезите, спускам жичките на външния вход. По този начин влязат ли птичките да ядат, после не могат да излязат. Така успявам горе-долу и да ги броя. Ако се не лъжа, вече имам около двайсет новородени летци. Тяхното възпроизводство е нищо в сравнение с възпроизводството в кафезите. Има доста загуби. Преди всичко не махам яйцата след снасянето им. А това означава едва три-четири птичета на гнездо.

Малките летци се отнасят към мен почти като към враг и това никак не ми харесва. Та те са ми, кажи-речи, внуци, а пък не ме познават. Моят сън е изграден на тях, но те са съвсем откъснати от него; те са почти диви птици.

— Изглежда, съм се изграждал най-вече с оглед да бия баща си; не само в смисъл да мога да го пердаша, но и да постигна нещо повече от него. И затова станах като него. Ставаме като онези, които искаме да надмогнем. Нещо като канибалите, които ядат от падналия враг, за да добият неговото мъжество. Щура работа!

Бедата дойде изневиделица. Един ден излизам от птичарника — тъкмо им бях оставил сутрешната храна — и поглеждам към гнездото над къщата. И какво да видя — на покрива стои оня котарак, захапал в уста едно от малките. Не стига това, ами посяга да хване друго, което е кацнало на клона точно под гнездото. Майката е обезумяла. Налита на котарака, а той замахва срещу нея. Не виждам третото малко.

Започвам да го замерям с камъни. Мъча се да го прогоня с викове, но той се снишава и продължава да посяга, към клона или да замахва срещу майката, когато тя се приближи повечко.

Надсвирвам на майката и тя долита на пръста ми, но отхвръква, преди да успея да я хвана. Връща се на дървото. Тичам в гаража и грабвам стълбата. Излиза баща ми. Той ми помага да изправим стълбата, та да мога да се покатеря на покрива на верандата. Излиза и майка ми. Разписква се: щял съм да падна, а баща ми щял да закъснее за работа.

Качвам се на покрива. Котаракът си стои там, но се поотдръпва, когато посягам да го хвана. Сега, като вижда, че има съюзник, майката налита по-смело на котарака. Той все още стиска в уста малкото. А онова на клона отстъпва към гнездото, от което наднича третото.

Драскам нагоре по покрива и тъкмо тогава котаракът замахва с лапата и поваля майката. Хвърлям се напред, но той я докопва преди мен. Пуска малкото и я сграбчва със зъби, преди да съм успял да направя каквото и да било. Най-после го улавям за предния крак. Той ме одрасква, докато аз го прехващам, за да го пипна за врата. Стискам го, той отваря уста и пуска майката. Но е твърде късно. Тя е мъртва. Вземам малкото, което също е мъртво. Вече съм пуснал котарака и той се смъква по покрива и пада върху покрива на верандата. Баща ми стои с тояга в ръка до кацата с дъждовна вода. Котаракът скача от покрива и се шмугва покрай него. Той замахва с тоягата, но не успява да го удари.

Слизам долу и разглеждам внимателно двете мъртви птички. Вратовете са им прекършени. Стигнат ли нещата до убийство, котките си знаят работата.

Преди да махнем стълбата, покатервам се по нея и вземам двете малки от гнездото. Не е трудно да ги хвана, защото те още не могат да летят. Занасям ги в клетката на летците при другите малки. Може пък някой от мъжките да ги осинови. Нахранвам ги до пресита и тръгвам на училище.

Когато се прибирам, виждам, че са много добре и ги нахранвам още веднъж. Но съм сигурен, че са хранени и преди това. Бащите не могат да помнят всичките си малки и някой от тях вероятно се е погрижил за тези.

 

 

Тази нощ се страхувам в съня си да не се случи нещо, но за щастие опасенията ми са напразни. Гнездото на Перта е непокътнато и никакъв котарак не се мярка. То е толкова нависоко, че котките едва ли могат да го видят. Опитвам се да обясня на Перта, че има опасност от котки, но тя никога не е виждала котка и не разбира какво искам да кажа. Иде ми да взема гнездото и да го пренеса в клетката. Чудя се какво ли ще стане, ако наяве се покатеря горе и го преместя. Дали в съня Перта ще изостави гнездото? И дали то ще си остане на същото място? Не бива да рискувам. Убеден съм, че ако бъда по-внимателен, нищо няма да се случи. В съня невинаги се повтарят нещата от всекидневието. Например гнездото на жълтичкото не съществува.

Минава една седмица и вече си мисля, че няма нищо страшно, но ето че изведнъж, насън, виждам същия онзи котарак да се катери по нашето дърво. Кацнал съм точно над гнездото ни, а Перта лежи в него. Същият ден нашите дечица бяха започнали да се изправят и да стоят по ръба на гнездото. Досега те бяха много малки, а ето ги вече поотраснали. Отде се взе тоя котарак?

Перта още не е виждала котка. Първите ни тазгодишни дечица, и четирите, летят с по-големите си братчета около дървото, дето някога беше гълъбарникът. Нищо не мога да направя. Само чакам и го следя. Виждам го съвсем ясно. Част от едното му ухо е откъсната и то стои хем като кучешко, хем като котешко. Виждам котарака с най-малките му подробности. Не знаех, че съм го разгледал толкова добре. Бях толкова улисан в други неща, че не съм забелязал кога съм се вторачил в него.

Трябва да прекъсна съня, друг изход няма. Трябва да се събудя. Необходимо е да стана отново Пилето, момчето, и да се справя някак с тоя котарак наяве. Но не мога, не мога да се измъкна от съня. Вратата е заключена отвън. То е като когато се събуждаш и те е страх, че ако се размърдаш, ставите ще те болят. Не смея дори да опитам да изляза от съня. Птицата у мен е твърде силна. Тя не знае, че на всичко това може да се сложи край, стига само да се отдалечи. Тя толкова се страхува котаракът да не направи нещо, че не смее да се отдалечи. Тя трябва да остане и да брани Перта и малките. Тя не може да повярва, че съществува нещо друго, че има друг живот. И все пак момчето знае, че едно канарче не може да се пребори с котка.

Предавам се. Само чакам и гледам как котаракът дращи нагоре по дървото. Всяка частица от мен иска да избяга, да отлети. Но мозъкът на момчето птица казва „остани“. Опитвам се да си представя какво ще се случи по-нататък в съня. Ще бъде ли убита Перта? Ако забележи котарака, ще го нападане ли, или ще избяга? Скачам долу при гнездото.

„Слушай, Перта, защо не си полетиш малко сама? Аз ще поседя в гнездото“

Перта ме поглежда учудено. Уморена е, но не иска да остави гнездото. Усеща моя страх; не мога да я излъжа. Мисля си, че ако изчезне от съня, аз може да се събудя. Още веднъж й предлагам да си почине и да похвърчи; искам да остана сам при малките.

Перта разбира, че нещо става, но все пак се надига от гнездото. Малките се размърдват и писукат за ядене. Аз лягам на гнездото и те се успокояват.

„Хайде, Перта, иди да похвърчиш. Младите са в гората. Иди да ги видиш какво правят. Те се навъртат около дървото край развалините. Знаеш къде. Иди да се поосвежиш.“

Перта ме поглежда още веднъж и отлита. Не забелязва котарака. Тя и не го очаква. А котаракът се е притиснал о ствола на дървото. Вече се е покатерил на половин път до гнездото. Сигурен съм, че е чул цвърченето на малките, но сега това е без значение. Перта, слава богу, я няма. Дали ще мога вече да направлявам съня, да спра това, което предстои? Мъча се още веднъж да се съсредоточа, да сложа край на съня, но все още съм твърде надълбоко в него. Казвам на малките да лежат ниско в гнездото. Денят е много горещ; гнездото е спарено и намирисва. Те не искат и да чуят. Наближава време да започнат да летят; ще им се да стоят на ръба на гнездото, да протягат криле, а аз ги карам да се свиват в него.

Но ето че самият аз оставям гнездото. Хвръквам на един от високите клони. Котаракът не ме забелязва. Цялото му внимание е съсредоточено върху гнездото. Явно, предвкусва кръв и перушина.

Няма друг изход, освен да го уплаша някак или да го раня. Идва ми наум да повикам на помощ баща си, но той никога не се е появявал в съня. После решавам да повикам на помощ самия себе си. Виждам се в птичарника в другия край на двора. Но и това е невъзможно. Птицата у мен никога не е обръщала внимание на момчето. Ще трябва да се справя сам. Не остава друго, освен да раня котарака. Трябва да се добера някак до очите му, като се спусна стремглаво надолу, без да вдигам шум.

Котаракът се е изкатерил още по-нависоко. Аз литвам от клона и се въртя във въздуха. Страх ме е. Птицата у мен се ужасява от котарака. Мисля си, че ако долетя до моята стая и кацна в някое кътче, където съм стоял като момче, сънят може да свърши. Но няма достатъчно време за това.

Пикирам. Спускам се светкавично между клоните, насочен право към главата на котарака, и забивам човка в едното му око. В жълто-зеленото оче с черна цепнатина, което се е вторачило в моите дечица. Но изведнъж започвам да падам, крилете ми отказват да работят, не ми достига дъх, боли ме. Котаракът е успял да ме цапардоса с един бърз удар на лапата. Тупвам на земята и не мога да се помръдна. Очите ми са отворени, но съм напълно парализиран. Лежа на една страна и гледам нагоре към дървото. Затварям очи с надежда да прекъсна съня. Отварям ги; все още лежа на земята. Котаракът ме гледа от дървото. Вниманието му поне е отклонено от гнездото.

Полагам отчаяни усилия да се изправя на крака, но нищо не помага. Котаракът извръща глава и гледа през рамо надолу. Спуска се, като се залавях нокти, и когато наближава земята, скача. Аз все още лежа долу. Котаракът застава неподвижен и ме гледа. Аз не мърдам, не мога. Той се изгърбва, готов да скочи. Гледам го право в очите, искам да го накарам да види в мен момчето — не само птицата. Цепките на очите му ту се отварят, ту се затварят. Очите му се събират в средата. Той клати глава, предвкусвайки победата. Аз се мъча да го задържа, да го спра с поглед. Втори път се опитвам да прекъсна съня. Струва ми се, че затворя ли очи, ще го прекъсна. Но пък зная, че ако направя това, котаракът ще скочи върху мен. Затварям очи и изведнъж — преди да е свършил сънят — чувам някакъв шум и котаракът изскимтява.

 

 

Събуждам се в леглото разтреперан и мокър от пот. Сърцето ми тупа, та ще изхвръкне. Едвам се добирам до банята да пийна малко водица. Едната половина на тялото ми е изтръпнала и ме боли. Поглеждам се в огледалото, но няма нищо — ни натъртено, ни рана. Само съм блед и косата ми е сплъстена от пот.

Връщам се в стаята и сменям пижамата. Окачвам мократа на радиатора да се изсуши. Така ме боли всичко, че едва смогвам да облека сухата. Тръшвам се на леглото и се втренчвам в тавана. Не зная да заспя ли, да не заспя ли. Хем ми се спи, хем ме е страх от съня. Възможно ли е да спиш, без да сънуваш? Ако пак засънувам, какво ще се случи? Насочвам мислите си към случилото се в съня; мъча се да го възстановя.

Котаракът скимтеше. Защо? Дали е скимтял, преди да скочи върху мен и да ме разкъса на парчета? Ако се върна в съня, дали ще бъда мъртъв? И ако съм мъртъв, дали сънят ще свърши? Ако съм умрял в съня, дали ще умра и наяве?

Чувствувам се почти умрял, както съм легнал в леглото. Зная, че мога да умра много лесно. Въпросът е да не се връщам в съня. Но не мога да се удържа и заспивам отново.

Очите ми са затворени. Все още лежа на земята, но не съм умрял. Отварям очи и виждам котарака да подскача и да се върти в кръг. Той скимти окървавен. Едното му око е затворено и тече. Котаракът побягва с един последен ужасен писък. Оглеждам се и виждам до себе си Перта.

— Господи! Пилето плаче! По дяволите, какво става с него? За какво плаче? Сигурно за всичко. Нека си поплаче, щом може. Това не е толкова лесно, дори да го искаш.

Отново затварям очи. Искам да прекъсна съня. Трябва да го прекъсна. Дечицата са сами; Перта е мъртва. Зная, че е мъртва, не само защото я виждам как лежи на земята, а и защото сънят още не е свършил. Затварям очи и се съсредоточавам, за да сложа край на съня. Най-накрая нещо се изплъзва изпод мене, сънят свършва и аз продължавам да спя. Зная, че да спиш, без да сънуваш, значи да си мъртъв.

Когато се събуждам сутринта, не мога да се помръдна. Изненадвам се, че съм жив. Нито искам да повикам някого, нито искам да стана. Съзнанието ми е загубило власт над тялото. Чувствувам се като нещо съвсем отделно. Сякаш гледам отстрани как майка ми влиза, разговаря с мен, ядосва се, после ме поглежда кръвнишки, изкрещява ми нещо и излита от стаята. Все едно, че съм в някоя чужда къща.

Всяко нещо го виждам така, сякаш гледам канарчетата през бинокъла. Виждам доктора. Виждам как ме откарват в болницата. Отварям и затварям очите си в зависимост от това какво и колко искам да видя. Усещам, че никога вече няма да заспя, няма да сънувам, няма да се движа. Но какво от това? Нали мога да гледам, да наблюдавам; аз много обичам да наблюдавам. Вдигат краката ми. Задават ми въпроси. Не отговарям. Не искам да отговарям. И не съм сигурен дали мога да отговарям. Дори гласът ми не е вече моят глас. Аз съм някакво производно между самия себе си и нещо друго. Но ето че заспивам, да заспивам. Това е същият онзи мъртвешки сън.

 

 

Струва ми се, че няма връзка между състоянието ми, преди да заспя, и другото, когато се събудих. Събудих се в болницата. Гладен съм. В състояние съм да ям и да се движа. Отново съм сред хора. Вероятно сънят си е отишъл завинаги. Не зная какво да мисля за всичко това. Но съм като малко дете; център на внимание, хранят ме, самият аз оглеждам всяко нещо, помирисвам го, опитвам на вкус разни неща, чувам разни неща. Въртя ръка пред себе си и я гледам с любопитство. Всичко е ново за мен.

След три дни ме извеждат от болницата и ме откарват у дома. Прекарвам цяла седмица в леглото и се радвам, че аз отново съм аз. Баща ми каза, че има грижата за птиците. Обяснява ми колко нови чифтове е пуснал в кафезите за разплод, кои гнезда са пълни и с по колко яйца. Много важно. За мен всичко това е свършено. И ме е страх; не искам да се връщам към него. Баща ми пита какво ще правя със свободно летящите канарчета. Той иска да ги затворя в клетката. Казва, че е преброил поне петнайсет мъжки, които пеят по дърветата, и че вероятно имало още толкова. Триста долара и дори повече хвърчат по дърветата, казва. На мен не ми се говори на тази тема.

На третия ден след като тръгнах на училище, сънят пак започна. Предстояха ми последните изпити, но никак не ми се учеше. Карах колелото, наблюдавах хората и това ми доставяше удоволствие. Никога преди не бях се вглеждал в хората. А те, ако ги наблюдаваш по-внимателно, са не по-малко интересни от птиците. Отидох на атлетически състезания и се хванах, че с огромен интерес наблюдавам как състезателите тичат, скачат, хвърлят диск. Ал спечели в тази дисциплина с постижение сто седемдесет и два фута. Бях взел бинокъла и наблюдавах всичко съвсем отблизо.

 

 

Може би от това гледане с бинокъла нещата започнаха отново. Тази нощ сънувам, че се събуждам. Все още лежа на земята под дървото. Изправям се на крака. Вратът й е счупен, както беше счупен на жълтичкото женско; не мога да направя нищо. Дори не съзнавам, че сънувам. Превърнал съм се изцяло в птица. Нямам ръце, с които да вдигна Перта от земята. И все пак не съм чак толкова птица, че да се примиря с Ехен и да я оставя. Ще ми се да я преместя, да я сложа някъде, където котаракът няма да може да я изяде. Оглеждам се; котаракът не се вижда из двора. Не, не мога да оставя Перта да лежи тъй на земята. Литвам на дървото да видя нашите дечица. Те са се сгушили уплашени в гнездото. Нахранвам ги и им казвам, че скоро ще се върна. Чувствувам се разпънат. Губя чувството за време. Връщам се при Перта.

После виждам как се задавам откъм птичарника. Прекосявам двора, вървейки към себе си. Стоя на земята във вид на птица и чакам. Давам си сметка, че в съня се отваря нова празнина. Усещам как се сливат вълните от две посоки като подводни течения. Има притегляне от две места.

Не виждам себе си. Това не е необикновено. Навеждам се и взимам Перта. На лицето ми е изписано голямо нещастие. Това е нещастието на едно момче; лицата на птиците не изразяват нищо. Вземам Перта и се връщам към птичарника. Летя мъчително след себе си до покрива на птичарника. Наблюдавам се как се връщам с малка лъжичка и кибритена кутия в ръка. Една от онези, в които държах яйцата. Слагам Перта в кибритена кутия и я затварям. Изкопавам дупка зад птичарника до стената и заравям кутията. Връщам се в птичарника.

Скачам от покрива на птичарника и заставам край гроба на Перта. Доволен съм, че котаракът няма да я безпокои. Зная, че трябва да отида при малките, но не ми се ще да оставя Перта.

След туй пак се виждам да излизам от птичарника. В ръката си нося клечица от скрежко. Забивам клечицата в земята на мястото, където съм заровил кибритената кутия. Подскок, подскок до клечицата и прочитам надписа.

ЖЕНА МИ ПЕРТА.

Събуждам се.

 

 

На другия ден в училище усещам всичко, което предстои да се случи. Реалният свят повтаря съня по някакъв странен начин, но това не ме плаши. Жал ми е за Перта, но си мисля да я затворя в клетката, въпреки че тогава пък малките й ще гладуват. Мога да ги оставя при някое от другите канарчета, но това, което има да се случи, е неизбежно. Ако то не се случи, значи, моята Перта никога няма да бъде истински мъртва; и аз никога няма да бъда отново свободен, като момче.

След училище шетам из птичарника и изведнъж чувам котарака да изскимтява. Прекосявам двора и стигам до дървото. Тя е точно там, където очаквам да я намеря. Оглеждам се, но зная, че не мога да видя себе си. Вземам Перта и виждам счупения й врат. По тялото й други белези няма.

Пренасям я през двора до птичарника и правя каквото е нужно. Вътрешно съм много спокоен. Чувствувам се цялостен повече от всякога. Като момче правя точно това, което трябва. Почти усещам как заемам мястото си в съня. Слагам Перта в кибритената кутия и отивам до стената. В земята има лека вдлъбнатина. Копая дупка и почти очаквам да намеря кибритена кутия. Ал никога няма да разбере онази история със съкровището, което не намерихме. В известен смисъл то беше там по силата на нашия сън, на нашата мечта.

Не намирам никаква кибритена кутия и слагам кибритената кутия с Перта в дупката. Покривам я с пръст и се оглеждам дали няма да видя себе си на покрива на птичарника. Няма ме там. Връщам се в птичарника и вземам клечицата от скрежко, която ми служеше да очегъртвам ъглите на кафезите. Почиствам я и я надписвам с черен молив. Излизам и я забивам в земята над гроба. Не виждам птичи следи. Събуждам се.

 

 

Денем не мога да откъсна мислите си от съня. Гърлото ме боли, защото не мога да плача, когато трябва. Държим последните изпити, така че никой не ми обръща внимание.

Тази нощ все още стоя край гроба на Перта. Сънят все повече заприличва на сън. Нещата не се развиват тъй, както досега. Не виждам нито едно от другите канарчета. Полетя ли, летя с бавни движения. Съвсем като насън.

Литвам при малките и им давам да ядат. Обяснявам им, че майка им няма да се върне, но аз ще се грижа за тях. Целият ден и цялата нощ седя на ръба на гнездото, давам им да ядат, като изгладнеят, и мисля за Перта. Зная, че те няма да мислят за нея. За тях тя е преминала в Ехен и толкоз. За такова нещо не си струва да се мисли, то е без значение.

През следващите седмици се занимавам насън с малките, докато се научават да излизат от гнездото и да летят заедно с останалите. Те са свободни, могат да летят, където си пожелаят. Моите дечица са птици, истински птици. Не им показвам къде е погребана Перта, това нищо няма да означава за тях. В съня си все повече и повече се превръщам в момче, птицата у мен избледнява. И сънят става по-малко реален.

Наяве вече не се интересувам толкова от канарчетата. Приемам ги просто такива, каквито са — канарчета. В птичарника всичко върви сякаш автоматично. Новородените изглеждат съвсем еднакви. Вече не мога да ги различавам от миналогодишните. Усещам как всичко се приближава към края си. Нещо си отива.

Измайсторявам една платформа над птичарника, на която канарчетата да се хранят. Над нея слагам покрив, за да не я вали дъжд. Поставям хранилките нависоко, та птичките да се хранят спокойно, без да се боят от котки. Когато всичко това е готово, пускам всичките канарчета от новата клетка. В нея оставям само няколко от женските, които все още мътят.

Когато се излюпват и последните, връщам в клетката пода, който я разделяше на два етажа. Подбирам певците от клетката за мъжките и ги пускам в долния етаж. Щом третите люпила са готови да се грижат сами за себе си, премествам родителите също в клетките. Пилето е уморена, но се държи по-дружелюбно от всякога. Изваждам я навън и я пускам да лети свободно. Изваждам и Алфонсо и той за първи път лети свободно. След толкова дълго седене в кафеза полетът му е слаб, но той скоро набира сили и предприема дълги полети — до дървото, до къщата. Мисля си, че вече няма да се върне в клетката, но се връща. Решавам да оставя Алфонсо и Пилето при другите свободно летящи птици. Те заслужават това.

Летците вече не се прибират в клетките. Те спят на дървото или на покрива. Оставям вратата на клетката отворена, но те не влизат в нея. Свободно летящите вече наброяват около шейсет. Като ги гледам, изпълвам се с гордост. Нали съм направил нещичко, за да ги върна в простора, където им е мястото. Чудя се дали сега, когато вече не спят в птичарника, ще се задържат около къщата. В края на лятото сипките ще трябва да отлетят от северното полукълбо. А какво ще правят моите птички? Дали инстинктът им ще ги отведе в далечни страни и къде точно? Дали Пилето и Алфонсо също ще отлетят с тях? Колко дълго може да лети една сипка, без да се храни? Струва ми се, че няма начин да стигнат до Африка, тяхната истинска родина. Ще се научат ли да ядат зърното и плодовете, с които нашенските сипки живеят? Ще се кръстосват ли със себеподобните или ще си живеят отделно? В края на краищата това няма значение. Важното е да летят свободни.

В клетките имам повече от двеста канарчета и повече от половината са мъжки. Птиците вече се продават на астрономически цени. Като поотраснат, с удоволствие ще ги продам. Не искам повече да държа птички в клетка. Ще ми се да ги пусна всичките на свобода, но те са още неопитни в летенето и няма да оцелеят. А пък и баща ми вече брои парите, които ще им вземем, и се радва. Той ме отърва от майка ми, тъй че не мога да го разочаровам. Иска да приберем и свободните в клетката и да ги продадем. Непрекъснато се вслушва в тях и познава всички мъжки. Според него те са трийсет и пет.

Отново сънувам, но в сънищата си винаги съм сам. Виждам как другите птици летят, но си стоя настрани. По цяла нощ летя сам, обикалям всички места, където съм бил някога. Летя над покривите и над дърветата, а понякога се издигам високо в небето. Това е толкова лесно. И го правя като момче, не като птица. Лети момчето. С каква лекота размахвам ръце като криле. Само съзнанието, че мога да летя, е достатъчно, за да летя. В сънищата ми все ми се ще да има някой до мен, че да му покажа как става това. С какво удоволствие бих научил Ал или баща ми да летят. Когато на самия теб ти се удава, изглежда толкова лесно.

Прекупвачът дойде и купи всички канарчета. Взехме по девет долара на мъжко и по три на женско. Всичко хиляда и петстотин долара, та и повече. Баща ми не можа да разбере защо продавам и чифтовете за разплод. И пак настоява да изловим свободните и да ги продадем, но аз го разубеждавам. Те са си мои. Оставям го да си мисли, че ще ги използувам за разплод догодина.

Сега е спокойно в птичарника. Почиствам го от край до край и покривам кафезите с вестници. Нощем, насън, започвам да изпитвам някакво странно безпокойство. Дори когато летя. Все си мисля за нещо, а не мога да разбера какво е то. Сетне изведнъж разбирам. У мене е заговорил инстинктът на прелетната птица, искам да отлетя. Дали и другите мои птички изпитват същото? Дали то се отнася и за птичките в съня?

Денем наблюдавам канарчетата и виждам, че се готвят да отлетят. Често се събират на ята и хвърчат напосоки. Ядат повече и летят по-надалеч от двора. Понякога в двора не можеш да видиш нито едно в течение на два-три часа.

Майка ми пак започва да се оплаква от курешките и от шума. Шум тя нарича тяхната песен. Баща ми пък се бои, че през зимата ще измръзнат. А повечето от тях изобщо не са живели в клетка.

Той отваря вратата на клетката и внася вътре хранилките. Канарчетата започват да влизат, за да ядат, а после и да спят. Няколко от тях, между които и Алфонсо, продължават да спят на дървото, но повечето се прибират в клетката. Зная, ще дойде време баща ми да захлопне вратата и да ги затвори вътре.

Насън разговарям с канарчетата. Обяснявам им, че е време да си заминат. Казвам им, че ако влязат да спят в клетката, ще ги затворят в нея, а след туй ще ги сложат в кафези. Отначало те не ме разбират, а после пък не ми вярват. Тогава взема думата Алфонсо; потвърждава, че това, което казвам, е истина и обяснява, че аз никога не съм ги лъгал. Да, време е да заминават. Алфонсо казва, че знае как ще стане това, че полетът е много дълъг и някои може да умрат, но той заминава, заминава и Пилето, тръгват утре на разсъмване. Слушам го и ми става тъжно. Канарчетата са възбудени.

Призори всички сме готови; излитаме едновременно. Алфонсо е начело на ятото. Отправяме се на юг — над газовия резервоар, над Ландсдаун, надолу към Честър и аз съм все с тях. Чудя се какво ще стане с мен. Дали някога ще се събудя в собственото си легло?

После, не зная как, се оказвам сам. Рея се някъде в небето и ги виждам да се отдалечават. Не мога да ги догоня; те ме изоставят. Виждам се като птица да летя заедно с тях, зад Алфонсо и Пилето. Зная, че винаги ще бъда с тях, където и да отидат. Наблюдавам ги от небето, докато те, ние, се превръщаме във все по-малки и по-малки точици и остава само едно небе. Усещам, че натежавам, и падам, летя към земята, само че малко по-бавно, отколкото когато падах от газовия резервоар. Докато падам, размахвам ръце и успявам да се върна в съня под празното небе отгоре.

 

 

На сутринта канарчетата ги няма. Баща ми е ядосан. Аз се чувствувам безкрайно самотен. Чакаме ги цял ден да се върнат. Събота е, нямам училище и само гледам небето и се моля да не се появи нищо в него.

На другия ден излизам и разтурям птичарника. Складирам дървения материал зад гаража. Работя бързо, за да не ме усетят какво правя. Много по-лесно е да разтуряш, отколкото да изграждаш. До вечерта от птичарника няма и следа.

Тази нощ не сънувам.

Дните се нижат едва-едва. Чувствувам се ужасно самотен. Разтревожен съм — как да кажа на баща ми, че не искам да ходя в колеж. Тревожи ме и това, че ще ме приберат в казармата. Но не мога да променя нищо; всичко е предрешено.

През септември получавам писмо от армията, с което ме уведомяват, че съм определен да уча инженерство по СПО — специалната програма за обучение. Курсът ще бъде в университета „Флорида“ в Гейнсвил. Оказва се, че през февруари съм издържал в училище изпита за СПО, но напълно съм забравил това.

Наглед това е идеалното разрешение. Не мога да се измъквам от всяко нещо, а пък и инженерството не изглежда толкова лошо. Обясняват ми, че ще ни обучат като инженери, за да помогнем след войната в преизграждането на Европа и Япония. Родителите ми са доволни, мислят си, че ще стана офицер, и това им прави силно впечатление.

Влизам в казармата в края на септември. Изпращат ме във „Флорида“ за един семестър, след което разпущат курса. Изпращат ме във Форт Бенинг за основна бойна подготовка, а после — в южната част на Тихия океан като пехотно подкрепление.

Често си мисля за канарчетата, за Перта, за дечицата, но не ги сънувам.