Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fellowship of the Talisman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БРАТСТВОТО НА ТАЛИСМАНА. 1993. Изд. Бард, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [The Fellowship of the Talisman, Clifford D. SIMAK]. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 368. Цена: 30.00 лв.

БРАТСТВОТО НА ТАЛИСМАНА. 1997. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък. Фантастичен роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [The Fellowship of the Talisman, Clifford D. SIMAK]. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 240. Цена: 2000.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

7

— Предполагам — каза Ендрю, отшелникът, — никога не бих ви казал, че освен набожен, аз съм и същински страхливец. Сърцето ми извика да ви помогна, но краката ми казаха да бягам. В края на краищата те надделяха и ме отведоха далеч оттам с най-голяма бързина.

— Справихме се и без тебе — каза Конрад.

— Но аз ви провалих. Аз само държах тоягата си, а можех да нанеса един-два здрави удара.

— Ти не си боец — успокои го Дънкан — и не можем да те обвиняваме за това, че избяга. Но има друг начин, по който можеш да ни помогнеш.

Отшелникът довърши парчето шунка и посегна за резен сирене.

— По всички възможни начини — обяви той. — За мене ще бъде удоволствие да ви окажа помощ.

— Намерихме този накит в гробницата на Уалфърт — започна Дънкан. — Можеш ли да ни кажеш какво представлява? Възможно ли е да е това, което търсеше жената с грифона?

— А-а, онази жена! — викна Ендрю. — Повярвайте ми, моля. Аз нямах представа, че тя е там. Тя се е крила от мене. Сигурен съм. Тя се е криела и е наблюдавала как взимам бедната си храна от градината. Трябва да е имала някаква причина за криенето си.

— Сигурен съм — потвърди Дънкан. — Трябва да опитаме да открием причината.

— Тя се е криела в църквата — рече отшелника. — Какво място за криене може да бъде това? Това е светотатство, ето това е. Църквата не може да бъде място за живеене. Тя не е построена за да се живее в нея. Никой благоприличен човек няма да си помисли да живее в църква.

— Църквата беше единственото място в селото — възрази Дънкан, — което е имало покрив да я скрие. Ако е искала да остане, трябвало е да намери къде да се крие от промените във времето.

— Но защо е искала да стои тук?

— Чу я. Търсела е някакви вести за Уалфърт. Преглеждаше дали църковните ръкописи споменават за него. Знаела е, че е живял тук. Може да е мислела, че е напуснал това място и е търсела факти точно за това. По никакъв начин не е могла да знае, че той е погребан тук.

— Знам всичко това — съгласи се отшелникът, — но защо ще го търси.

Дънкан разклати накита срещу него, и в същия миг Ендрю се отдръпна назад в ужас, опитвайки се да застане колкото е възможно по-далеч.

— Мисля, че е търсила това — каза Дънкан. — Случайно да знаеш какво е това? Имало ли е някакви истории в селото за него?

— Това е украшение — отвърна Ендрю. — Така са си мислили селяните. Така разказват старите истории. Накит, но такъв, за какъвто мисля, че никой не е чувал. Може би никой дори не знае. Селото е мислило, че Уалфърт е свят човек. Никога не им е казвал друго. Оставил ги е да мислят, че е свят човек. Нямало е да бъде безопасно за него, ако са знаели, че е магьосник. Черен срам за него …

— Да, знам — прекъсна го Дънкан равнодушно. — Той е бил погребан на света земя.

— Не само това — викна Ендрю, — но и гробницата, която хората от селото са му построили. Самите те са се задоволявали с грубо издялани камъни, но за него те са прекарали много дни в изсичане на големи плочи от подбран камък и много дни в шлифоването им и строежа на място, където да го положат. И още нещо, имало е голям разход на вино.

— Вино ли? Какво общо има виното?

— За да го запазят, разбира се. Старите приказки разказват, че той е умрял в разгара на лятото и е било необходимо да го държат …

— Разбирам. Но не е било необходимо да използват вино. Обикновен солен разтвор би свършил същата работа, а може би и по-добра.

— Може би сте прав — по-добра. Според една история им е излязъл доста скъп преди да може да бъде положен в гробницата. Но е имало такива, които мислели, че соленият разтвор би бил твърде вулгарен.

— Така че те погребали този магьосник с цената на много работа и с подходяща церемония, убедени че той е свят човек. И погребали украшението му заедно с него. Може би окачен на шията му.

Ендрю кимна нещастно.

— Предполагам, милорд, че обобщихте цялата история.

— Не ме наричай милорд. Не съм лорд. Баща ми е лордът.

— Съжалявам, милорд. Няма да ви наричам така повече.

— Как мислиш, защо историите за Уалфърт са се запазили толкова дълго? Поне век, може би няколко столетия. Имаш ли представа преди колко време се е случило?

— Никаква — отвърна Ендрю. — Имаше дата, отбелязана на статуетка, която се намираше върху гробницата, но тя бе разбита когато дървото падна. Въпреки това, не е за чудене, че историята е оцеляла. В село като това минават месеци без да се случи нищо, абсолютно нищо. Така че, когато нещо се случи, то прави голямо впечатление, помни се дълго и предизвиква много разговори. Освен това, да имаш свят човек в селото е голяма работа. Това дава на селото забележителност, каквато никое околно село не притежава.

— Да — каза Дънкан, — това го разбирам. А накитът?

Ендрю се сви още по-близо до стената на пещерата.

— Не е накит — промълви той. — Това е адска машина.

— Но тя не прави нищо — намеси се Конрад. — Просто си виси.

— Може би не е активирана — рече Дънкан. — Не работи. Може би трябва да се каже някаква дума, да се включи някакъв механизъм.

— Съветът ми е — обади се Ендрю — да я закопаете дълбоко или да я хвърлите в течеща вода. Нищо добро няма да ни донесе. Достатъчно опасности и нещастия са ни сполетели за да питаме за още. Защо сте толкова заинтересувани от нея? Казахте, че пътувате за Оксънфорд. Не ви разбирам. Казвате, че е важно да достигнете Оксънфорд и, все пак, сте омаян от тази срамна дрънкулка, извадена от гроба на магьосник.

— Пътуваме към Оксънфорд по Господня работа.

— Имате предвид работа на вашия господар?

— Не, Божия работа. Свята работа.

— Конрад! — викна остро Дънкан.

Ендрю се обърна с умолителен вид към Дънкан.

— Вярно ли е това, което той казва? Наистина ли пътувате по Божия работа? Свята работа.

— И така може да се каже, предполагам. Не говорим за това.

— Трябва да е нещо важно — възкликна Ендрю. — Пътят е дълъг, тежък и опасен. Въпреки това, вие притежавате нещо, което казва, че пътуването трябва да бъде направено.

— Сега ще бъде по-трудно — отбеляза Дънкан. — Надявахме се, че малката ни група би могла да се промъкне незабелязана. Но сега Опустошителите са известени. Сблъскахме се с това, което трябва да е било предният им пост и сега те ни наблюдават. Няма да можем да направим стъпка без да сме под погледа им. Цялата история ме изнервя. Щом имат предни постове, тогава има нещо, което Ордата пази. Нещо, на което не искат никой да попада.

— Как ще се придвижваме тогава? — попита Конрад.

— Право напред — каза Дънкан. — Това е единственият начин да се справим. Можем да се опитаме да пътуваме по на изток, но се боя, че също ще попаднем на Опустошителите. Ще бъдем по-далеч от пътя си и може би няма да сме по-сигурни. Ще тръгнем право напред, като пътуваме колкото е възможно по-бързо и ще бъдем нащрек.

Духът стоеше в единия ъгъл на пещерата, докато те разговаряха и сега доплува по-напред.

— Бих могъл да разузнавам вместо вас — предложи той. — Мога да отида напред и да разузная. Страхът ще сгърчи душата ми, ако все още имам душа, но от любов към вас, които ми позволихте да тръгна с вас, заради светата цел, аз ще го направя.

— Не съм ви молил да ни придружавате — каза Дънкан. — Казах, че не виждам как бих могъл да ви попреча да го направите.

— Вие не ме приемате! — изстена Духът. — Вие не гледате на мене като на нещо, което някога е било човек. Вие не …

— Ние ви виждаме като дух, каквото и да е това. Можете ли да ми кажете, сър, какво е това дух?

— Не знам — въздъхна Духът. — Бидейки такъв, аз не мога да ви отговоря. Вие ме питате за едно определение, а сега аз ще ви попитам за друго. Можете ли да ми кажете какво човек?

— Не, не мога.

— Мога да ви кажа — продължи Духът, — че да бъдеш дух е горчиво нещо. Един дух не знае какво е той всъщност, нито как би трябвало да действа. Особено дух като мене, без място за обитаване.

— Можеш да обитаваш църквата — предложи Ендрю. — През живота си си бил близко свързан с нея.

— Но никога не съм бил в нея — възрази Духът. — Извън нея. Седнал на стъпалата, просещ милостиня. И ще ти кажа, Отшелнико, че това не беше като цяло толкова хубав живот, колкото си мислех, че може да бъде. Хората в селото бяха стиснати.

— Те бяха бедни — рече Ендрю.

— А също и скъперници. Малко от тях бяха толкова бедни, че да не могат да отделят една монета. Имаше дни, в края на които нямаше никакви монети, нито едничка.

— Тежък жребий ти се е паднал — каза безчувствено Ендрю. — А така също и на всички нас.

— Има една компенсация — рече Духът. — Да бъдеш дух не е толкова зле, колкото да си мъртъв, особено мъртъв, който трябва да отиде в Ада. Има много бедни души, живи в момента, които знаят, че умрат ли ще трябва да идат право в Ада.

— А ти?

— Отново не знам. Аз не бях грешник, а само мързелив.

— Но нещата се оправят. Ще отидеш с тези хора в Оксънфорд. Там може да ти хареса.

— Казват, че няма начин да ми попречат да тръгна с тях, което е много нелюбезно от тяхна страна. Но, както и да е, аз тръгвам.

— Аз също — каза Ендрю. — Тоест, ако ми позволят. През целия си живот съм копнял да бъда войник на Бога. Това си мислех, че правя, когато се отдадох на отшелничеството. Свят ентусиазъм се разгоря в гърдите ми, може би не твърде ярко, но поне се разгоря. Опитах много неща за да докажа набожността си. Години наред аз се взирах в пламъка на свещта, отделяйки време само за да си намеря храна и да се погрижа за телесните си нужди. Спях само когато не можех повече да стоя буден. Понякога главата ми клюмваше и си опърлях веждите на пламъка на свещта. И не стигнах доникъде. Взирането в свещта не ми даде нищо. Дори не се докоснах до нещо. Взирам се в пламъка на свещта, казах си, за да стана един от тези, разбиращи падането на листата, песента на птиците, неуловимия цвят на залеза, сложната плетеница, изтъкана от паяка, и в тази мъдрост ставайки едно цяло с вселената — и нищо от това не се случи. Падането на листата не значи нищо за мене; не бих могъл по-малко да обръщам внимание на песните на птиците. Бях пропуснал нещо или идеята беше погрешна, или тези, които твърдяха, че са успели преди са били просто лъжци. След известно време разбрах, че аз съм мошеник.

— Сега, обаче — продължи той — аз имам възможността да бъда истински войник на Бога. Може и да съм страхливец, и с не повече здравина от тръстика, но с моята тояга вярвам, че мога да ударя едни-два яки удара, ако се наложи. Ще положа всички усилия за да не бягам, както направих днес, когато ни заплашваше опасност.

— Не си единственият избягал днес — рече Дънкан кисело. — Лейди Даян също избяга с бойната брадва и всичко останало. също избяга.

— Но не и преди всичко да свърши — възрази Конрад.

— Мисля, че ми каза …

— Не сте ме разбрали правилно — поясни Конрад. — Когато започна битката, тя беше на земята, но след това възседна грифона и двата се биха заедно. Тя с брадвата си, грифонът с клюн и нокти. Едва след като плешивите бяха разбити и избягаха, тя отлетя.

— Това ме кара да се чувствам по-добре — каза Дънкан. — Не приличаше на човек, който би избягал. В такъв случай аз единствен съм изклинчил.

— Получихте лош удар с тояга — рече Конрад. — Стоях над вас за да отблъсна тези, които идваха. Повечето поражения на плешивите нанесоха милейди и драконът.

— Грифон — поправи го Дънкан.

— Точно така, милорд. — Грифон. Бъркам ги двете.

Дънкан се изправи.

— Трябва да отидем до църквата и да видим дали можем да открием дамата. Все още е светло.

— Как е главата ви? — попита Конрад.

— Имам голяма цицина и ме боли. Но иначе съм добре.