Клифърд Саймък
Братството на талисмана (21)

21

Кутбърт лежеше подпрян на две възглавници, поставени една над друга между него и таблата на кревата. Носеше изумителна червена нощна шапка и нощница с набори около врата и китките. Беше много слаб. Очите му бяха хлътнали дълбоко под гъстите бели вежди, а нощната шапка се спускаше толкова ниско над челото, че изглеждаше, че се опира във веждите. Лицето му беше толкова изпито, че си личаха костите на черепа, с изпъната върху тях кожа, носът му стърчеше напред като клюн, а устата му представляваше една хлътнатина между стърчащия нос и издадената брадичка. Гърдите му бяха хлътнали, а кокалестите раменете се издигаха над тях. Под юргана стомахът му беше толкова плосък, че тазовите кости стояха като две гърбици под завивката.

Гласът му изкряка, когато се опита да заговори, след което се чу дрезгав глас.

— Така. Даян ми каза, че сте ги направил на пух и прах. Само така. Това е единственият език, който те разбират.

— Групата ми и аз — каза Дънкан. — Не го направих сам.

— По-късно ще видите и останалите — вмъкна Даян. — Събрани са от кол и въже.

След това се обърна към Дънкан.

— Нали не възразявате да ги наричам така?

— Предполагам, че можете да ги наричате така — отвърна Дънкан, не твърде поласкан.

— Ти ми каза за тях — обърна се Кутбърт към Даян. — Кон, куче, а също и едно малко магаре. Искам да ги видя и тях.

— Кучето, може би — съгласи се Даян. — Но конят със сигурност — не.

— Искам да ги видя всичките — настоя Кутбърт. — Искам да видя добре този малък отряд, който ги е направила на пух и прах. Радвам се да узная, че все още има смелчаци из тези земи. Не са побягнали от тях, квичейки, а са им се противопоставили.

— Конят и магарето ще се затруднят да дойдат тук — възрази Даян. — Как ще изкачат всичките тези стълби.

— В такъв случай аз ще отида да ги видя.

— Сър, знаете, че не трябва да се напрягате.

Кутбърт изропта срещу нея с тихо мърморене. След това заяви на Дънкан.

— Ето така става когато човек остарее. Не бива да се напрягате. Не можете да отидете до клозета. Трябва да ходите по нужда на гърне. Трябва да се движите бавно и да си стоите в леглото. Трябва да ядете меки храни защото стомахът ви не може да се справи с обикновеното месо. Трябва да се пазите от виното. Не можете да направите нищо, което да ви донесе радост, но трябва да правите много други неща.

— Накратко — заяви Дънкан, — ще се надявам и ще се моля да можете отново да правите нещата, които ви доставят радост. Но трябва да се грижите за себе си и …

— Вие сте се съюзили с нея — обвини го Кутбърт. — Всички се съюзяват с нея. Може да навие силен мъж на малкия си пръст. Вижте я проклетницата, всички тези златни коси и начина, по който върти очи.

— Знаете, сър — наостри се Даян, — че никога не въртя очи. И ако поведението ви не се подобри значително, ще ви сготвя зеленчуково пюре и ще ви нахраня с него за вечеря. И, освен това, ще ви изчакам да го изядете пред мене.

— Виждате ли — обърна се Кутбърт към Дънкан. — Човек няма никакъв шанс. Особено когато остарее. Погрижете се никога да не ставате по възрастен от тридесет години. А сега, предполагам, ще ми разкажете за този малък отряд и за тази голяма битка.

— Нямаше да преживеем битката — заяви Дънкан — ако не беше Даян с грифона си и Дивият ловец …

— А-а, Ловецът си го бива. Спомнян си когато … — той метна към Дънкан остър поглед. — Не ми казвайте, че вие сте Ловецът. Може би си приличате, но със сигурност не сте вие. Не можете да ме излъжете с вашите приказки. Познавам Ловецът. Не можете да се закичите с …

— Сър — прекъсна го Даян, — казах ви за този джентълмен. Той не е Ловеца и не претендира, че е. Отново си въобразявате. Дънкан Стендиш е потомък на голямата фамилия на север.

— Да, да — съгласи се Кутбърт, — сега си спомням. Стендишови, да, чувах за тях. Ако сте от тази фамилия, тогава какво правите тук? Защо не изчакате на север в безопасност, зад стените на замъка?

— Отивам със съобщение в Оксънфорд — отвърна Дънкан.

— Оксънфорд ли? А-а, Оксънфорд. Да, знам за Оксънфорд. Едно голямо общество от изтъкнати учени. Имам приятели в Оксънфорд.

Отпусна глава назад, върху възглавницата и затвори очи. Дънкан погледна въпросително към Даян и тя му направи знак да прояви търпение.

След известно време магьосникът се размърда върху възглавницата, отвори очи и се придърпа в по-изправено положение. Погледна към Дънкан.

— Все още сте тук — каза той. — Мислех, че може да сте си отишли. Останалите сте по време на дрямката ми. Трябва да ме извините, сър. По някога необяснимо изпадам в тези кратки дрямки.

— По-добре ли се чувствате сега, сър?

— Да, много по-добре. Даян ми каза, че имате въпрос към мене.

— Отнася се за Ордата на Злото. Нашият архиепископ ми каза, че …

— Какъв е този архиепископ?

— Негова светлост от абатството Стендиш.

— Един дърдорко — зави магьосникът. — Празнодумец. Не сте ли съгласен с мене?

— Понякога си мисля, че е така.

— И какво казва той за Ордата на Злото?

— Много малко, сър. Той не знае какво са те. Смята, че се хранят от човешкото нещастие и, че опустошенията, които идват на равни интервали, могат да бъдат периоди на обновлението им.

— Искате да ви кажа какво представлява Злото?

— Ако знаете, сър.

— Разбира се, че знам. Какво си мислите, че сме правили аз и групата от вече мъртвите мои събратя през всичките тези години? Отговорът е, че ние осъществявахме много задачи и копаехме надълбоко в търсене на истината. В процеса на работата ни не можехме да пренебрегнем Злото. Какво би искал да знаеш за него?

— Какво представлява то, сър. Откъде идва. Как е започнало това?

— То идва от звездите — отвърна магьосникът. — Това знаем със сигурност. Не сме сигурни защо е дошло. Може да е било изгонено от звездите от по-голяма сила, на която не е могло да се противопостави. Или, може би, така се е развилняло в алчността си между звездите, че там не е останало нищо, от което да се храни и, вместо да чака гладна смърт, то е потърсило нов свят и по една случайност, или може би не чак толкова случайно, дошло на този наш беден свят, където открило изобилен живот, който е можел да му осигури нещастието, от което се е нуждаело за да се храни и расте. Очевидно добре се е справило. Под влияние на нещастието на света то е събрало сили и е ставало все по-многочислено с изминаването на всяко столетие. Ако скоро не се направи нещо, то ще изгълта целия живот на Земята и тогава, може би, ще трябва отново да тръгне между звездите в търсене на друг свят.

— Дошли са тук незнайно кога — продължи той. — Нямаме представа колко години са прекарали тук. С появата на човека, с неговата по-голяма способност за нещастие — по-голяма от тази на нашите приятели, зверовете, макар че те също могат да страдат — започнало да прибира по-богата жътва и като следствие е станало по-дебело, и сега има малки изгледи някой да успее да го спре или да му се противостои. Поради това аз ценя толкова много вашата съпротива — доказателство за това, че все още има хора, които могат да застанат твърдо срещу него, без страх в сърцата си.

— Вие грешите — отвърна Дънкан. — Аз се страхувах.

— И все пак се противопоставихте.

— Сър, нямаше какво да направим. Нямахме къде да избягаме.

— Вие сте честен човек — заяви вълшебникът. — Изисква се честност и смелост за да признаеш страхът в себе си. Но, в такъв случай, вие сте могъщ воин.

— Не съм — възрази Дънкан. — Разбира се, обучен съм да се бия, но преди това пътуване никога не бях вадил меч в пристъп на гняв. Аз съм по-скоро земеделец. Интересува ме много повече как да отгледам по-добри овце и говеда, как посевите ми да бъдат по-добри …

— Това е хубаво — прекъсна го Кутбърт. — Британия и светът се нуждаят от земеделци като тебе. Повече нужда, може би, отколкото от тези, които сръчно боравят с меч. И все пак, ти си вещ също и с меча.

Спря и каза на Даян:

— Зеленчуци, казваш. Няма да ги ям. Зеленчуци и чорби, а понякога каша, това е всичко, с което ме храниш. Как можете да очаквате от човек да бъде силен когато го хранят с такава свинска помия — обърна се той към Дънкан.

— Може би вашият стомах … — започна Дънкан.

— Какво знае една кокетка като нея за стомаха на един възрастен мъж? Месо, ето от това се нуждая. Хубаво, червено месо, не препечено, а розово в средата и оставящо кръв върху подноса.

— Давам ви месо — напомни му Даян, — но вие го хвърляте.

— Сготвено е лошо — каза той. — Много лошо сготвено. Дай ми добре приготвен говежди бут или овнешка плешка и …

Умът му прескочи към друга тема.

— Имаше някакъв друг въпрос. Какъв беше той? — обърна се той към Дънкан.

— Имам един друг въпрос. Всъщност, няколко въпроса. Но все още не съм го задал. Моят архиепископ …

— И така, връщаме се обратно към онази баба — духовникът.

— Той казва, че опустошенията, което Злото причинява, могат да им служат като област, където никой няма да се намеси в техния процес на обновление. Там те увеличават силите си, а може би и броя си, и така се подготвят за нови векове на злодейства.

— Чух тази теория — каза магьосникът — и в някои случаи може би има известна истина в нея, при все че изглежда по-вероятно опустошенията да служат за друго — създадени са с цел да спрат развитието, което би могло в бъдеще да подобри живота на човечеството. В нашия случай, при настоящото опустошение, аз съм убеден, че целта е не е подмладяване, ако това е, което те правят. Този път Злото е много изплашено. Страхува се от нещо, което ще се случи. То събира силите си за да предотврати предстоящото събитие. И все пак, по някаква причина Злото изглежда много объркано, несигурно в себе си, като че ли се задава някакво непредвидено събитие, което превръща всичките им планове в нищо. Честно да си кажа, зарадвах се когато този път опустошението започна в този район, защото този път, казах си аз, ще ми бъде по-лесно да го изучавам от първа ръка, вместо да използвам стари описания и чужди наблюдения, които е възможно да не са толкова точни в това, което описват, колкото е желателно да бъдат. Това е шанс, който идва веднъж в живота за такъв като мене, но съм затруднен поради липсата на верни помощници. Казах си, обаче, че мога да свърша работата сам, понеже имам дългогодишен опит в подобни занимания. И така, аз започнах …

— Вие работихте твърде сериозно — вмъкна Даян. — Затова сега сте в такова положение.

Умът на магьосникът отново прескочи на друга тема.

— Говорехме за Ловеца — рече той. — Знаете ли, той веднъж прекара една седмица с нас? Тогава все още бяхме няколко и понякога имахме гости през почивните дни. Но Ловецът не беше поканен. Той просто се спусна. Пристигна една вечер върху коня си, заедно с всичките си кучета. Приземиха се в голямата трапезария, която сте видели, където ние току-що довършвахме добре сготвената вечеря. Кучетата наскачаха върху бюфета и се нахвърлиха върху един поднос с яребици, шунка и печено еленово месо, като се биеха из цялата зала за своя дял, докато ние седяхме като вкаменени край масата от нелепостта на ситуацията. Междувременно Ловецът надигна едно буренце с бира и започна да пие направо от него, като го изливаше директно в гърлото си, и, кълна се, можеше да се чуе как кълколи щом стигнеше стомаха му. След първоначалната ярост, всичко си дойде на мястото и ние прекарахме весела седмица с всички тези кучета, които изядоха всичко, и Ловеца, който изпи всичко. Но ние не възразявахме много, понеже Ловецът ни разказа истории, които след това цяла година разказвахме един на друг, като им се наслаждавахме.

— Трябва добре да сте си живели през онези дни — каза Дънкан първото, което му дойде наум.

— О-о, да — съгласи се вълшебникът. — Трябва да ме попиташ за нощта, когато банда мошеници ни донесе този демон. Като им досадил и решили да се отърват от него, намислили да си направят великолепна шега като ни го подарят. Между другото, видяхте демона, нали?

— Да, видях го — потвърди Дънкан.

— За демон не е лош — заяви магьосникът. — Твърди, че в него няма дори една кост, която да крие злоба и макар да не съм чак толкова …

— Сър — прекъсна го нежно Даян, — говорехте за Ордата на Злото.

Кутбърт я изгледа изненадан.

— Така ли? — попита той. — За това ли говорехме?

— Мисля, че беше така — каза Дънкан.

— Както казах — започна магьосникът и спря за малко, — но всъщност казвах ли нещо? Просто не мога да си спомня. Но, както и да е, мисля, че всъщност повечето хора нямат истинска представа как живеят група магьосници. Мога да си представя как сравняват магьосническия замък с манастир, където невзрачните монаси навиват тихите си обиколки из лабиринтите на доктрините на теологията, вкопчени с грубите си души в гърдите си, без да смеят да си поемат въздух от страх да не вдишат полъха на ерес. Или може би си мислят, че замъкът е място, пълно със скрити клопки, със зловещи фигури, облечени в черно и с качулки на главите, които се крият зад ъглите или пък дебнат зад пердетата, а по коридорите свири зловещ вятър и от магическите лаборатории се носи отвратителен мирис. Разбира се, не е нито едното, нито другото. Сега това място е пусто, но имаше дни когато беше весело, шеговито и обичащо смеха. Защото ние ставахме весела компания щом оставехме работата настрана. Работехме сериозно, понеже задачите, които бяхме си поставили не бяха леки, но също тъй знаехме как да прекараме щастливи часове заедно. Сега, като лежа тук, мога да си ги спомня всичките. Кеулин и Артур, Етелберт и Редуолд, Едуин и Уалфърт — спомням си за всички тях с умиление, но за Уалфърт чувствам силно разкаяние, защото това, което направихме беше необходимо, но все пак трудно и тъжно за приемане решение. Ние му посочихме вратата …

— Сър — намеси се Даян, — забравяте, че Уалфърт ми беше родственик.

— Да, да — съгласи се Кутбърт. — Отново забравих и езикът ми се развърза. Струва ми се, че напоследък доста забравям.

Посочи с пръст Даян и каза на Дънкан:

— Това е напълно справедливо. Във вените и тече магьосническа кръв или, може би, вече знаете. Възможно е да ви е казала.

— Да, каза ми — потвърди Дънкан.

Вълшебникът лежеше тихо на възглавницата си и изглеждаше, че разговорът е приключил, но той отново се размърда и заговори.

— Да, Уалфърт — каза той. — Той ми беше нещо като брат. Но когато настъпи време да се вземе решение, аз застанах на страната на другите.

Замълча и след това продължи да говори.

— Високомерие — каза той. — Да, виновно беше високомерието му. Той се противопостави на останалите. Противопостави своите знания и умения на нашите знания и умения. Казахме му, че си губи времето, че в талисмана му няма сила, и въпреки това, като не обърна внимание на нашите мнения и приятелството ни, той продължи да настоява, че в него се крие голяма мощ. Каза, че в нас говори завистта ни. Опитахме се да го вразумим. Говорихме с него като братя, които хранят голяма любов към него. Но той не ни послуша, а упорито ни противостоеше. Съгласен съм, че този негов талисман беше красива вещ, и то по много начини, понеже той беше забележителен майстор, вещ в прилагането на тайните умения, но се изисква повече от красота за …

— Сигурен ли сте? — попита Даян.

— Мила моя, напълно съм сигурен. Може би незначителна сила. Той твърдеше, че този негов глупав талисман може да бъде използван за да се тръгне срещу Ордата на Злото, но това е чиста лудост. Просто някаква незначителна мощ и това е всичко. Определено не беше нещо, което да може да се използва срещу Злото.

— Защо никога преди не сте говорили с мене за това — запита Даян. — Знаете, че търсех някаква информация за него, че се надявах да намеря талисмана.

— Защо трябваше да ти причинявам болка? — отвърна магьосникът. — И сега не бих го казал, но ми се изплъзна поради моята глупост и слабост. Не бих заговорил доброволно, понеже знам колко си му вярна. Или по-точно вярна на паметта му. Защото предполагам, че сега е мъртъв. Мисля, че ти ми го каза.

— Да, от един век, а може би и повече. Открих къде е бил погребан. В едно село, точно зад хълмовете. През последните си години се е представял за свят човек. Селото е щяло да го изгони ако се е разберяло, че е магьосник.

Очите на стария човек се замъглиха. Една сълза се търкулна по слабата му буза.

Махна с ръка към тях.

— Вървете си сега — рече той. — Вървете. Оставете ме сам с моята скръб.