Клифърд Саймък
Братството на талисмана (2)

2

За първи път Дънкан усети, че ще се случи нещо, докато трополеше по стълбите на извитото баронско стълбище и прекосяваше фоайето в посока към библиотеката, където, беше му казал Уелз, го очакваха баща му и Негова светлост.

Не беше необичайно за баща му да иска да го види. Беше привикнал с това, но каква ли работа беше довела архиепископа в замъка? Негова светлост беше възрастен човек, натежал от добро ядене и недостатъчно работа. Той рядко се осмеляваше да напусне абатството. Необходимо беше нещо от необичайна важност за да го накара да дойде на старото си сиво муле, което беше бавно, но стъпваше меко, като облекчаваше пътуването на човека, намразил активността.

Дънкан влезе в библиотеката, изпълнена със свитъци от пода до тавана, с цветни стъкла и еленова глава поставена над пламтящото огнище.

Баща му и архиепископът седяха в кресла, полуизвърнати към огъня и когато той влезе, двамата станаха за да го поздравят, а архиепископът изпухтя от усилието да се надигне от креслото.

— Дънкан — каза баща му, — имаме посетител, когото би трябвало да помниш.

— Ваша Светлост — възкликна Дънкан, като побърза да получи благословия. — Радвам се да ви видя отново. Не съм ви виждал от месеци.

Той коленичи и след като благославянето беше извършено, архиепископът протегна символично ръка за да го изправи на крака.

— Той би трябвало да ме помни — каза архиепископа на бащата на Дънкан. — Често съм го викал за да го вразумявам. Изглежда, че на добрите отци им е доста трудно да набият малко обикновен латински и посредствен гръцки, а също и някои други неща в неподатливите им черепи.

— Но, Ваша Светлост, всичко беше толкова тъпо. С какво, спрягането на латински глагол, ще …

— Казано като истински джентълмен — прекъсна го Негова светлост. — Когато дойдат в абатството и се сблъскат с латинския, винаги протестират срещу него. Но ти, въпреки някои прегрешения от време на време, се справи по-добре от повечето от тях.

— Добро си е момчето! — изръмжа баща му. — Аз самият зная малко латински. Вашите хора в абатството наблягат твърде много на него.

— Може би е така — отстъпи архиепископът, — но това е единственото, което можем да направим. Не можем да ги учим как да яздят кон, да въртят меч или да мамят девойките.

— Да оставим шегите настрана и да седнем — каза бащата на Дънкан. — Имаме да обсъждаме важни дела. А ти слушай внимателно. Това те засяга — обърна се той към Дънкан.

— Да, сър — каза Дънкан, като сядаше.

Архиепископът хвърли поглед към баща му.

— Мога ли аз да му разкажа, Дъглас.

— Да — каза бащата на Дънкан. — Вие знаете повече от мене. И освен това можете да го кажете по-добре. Имате подходящите думи.

Архиепископът се отпусна назад в креслото и преплете дебелите си, къси пръсти върху шкембето си.

— Преди около две години баща ти ми донесе един ръкопис, който открил, докато подреждал семейните документи.

— Това беше работа — поясни бащата на Дънкан, — която е трябвало да се свърши преди векове. Документи и ръкописи, всичко разбъркано заедно ни в клин, ни в ръкав. Стари писма, стари ръкописи, стари дарения, стари дела, древни инструменти, всичко набутано в най-различни кутии. Работата все още не е завършена изцяло. Понякога се занимавам с нея. Не винаги е възможно да разбера онова, което намирам.

— Донесе ми ръкописа — продължи архиепископа, — понеже бил написан на непознат за него език. Език, който никога не беше виждал и малцина други знаеха.

— Оказа се, че е сирийски — намеси се бащата на Дънкан. — На този език, както ми казаха, е говорил Исус.

Дънкан премести погледа си от единия към другия. „Какво става? — запита се той — За какво е всичко това? И какво общо има той?“

— Чудиш се — каза архиепископът, — какво те засяга цялата тази история.

— Да, така е — съгласи се Дънкан.

— Ще стигнем и до там.

— Страхувам се, че наистина ще стигнем — каза Дънкан.

— За нашите добри отци настанаха ужасни времена с ръкописа — каза архиепископът. — Имаше само двама, които притежаваха известни познания по езика. Единият можеше да го срича, докато другият наистина знаеше нещо от него. Подозирам, обаче, че не чак до такава степен, каквато му се искаше аз да си мисля. Бедата е там, че ние не можем да решим дали ръкописът е истински. Възможно е да е фалшификат. Документът претендира да е дневник, даващ описание на делата на Исус. Не задължително ден по ден. Има части, където са описани събитията от един ден. След това няколко дни липсват, но написаното на следващата дата покрива и всичко, случило се от датата на последните записки. Като че ли човекът, който е писал дневника, е някой, живял по същото време и видял с очите си онова, което е написал — като че ли е бил не непременно от компанията на Исус, а някой, който ги е следвал. Нещо като последовател, може би. Няма ни най-малък намек кой би могъл да бъде. Той не казва кой е и няма никакви следи към личността му.

Архиепископа спря да говори и се втренчи в Дънкан.

— Ти, разбира се, си представяш какво би означавало ако документът е истински.

— Да, разбира се — отговори Дънкан. — Той би ни дал подробно, ден по ден, описание на делата на Нашия Господ.

— Той би направил повече от това, сине мой — обади си баща му. — Той би ни дал първото Негово описание от очевидец. Би ни дал доказателство, че наистина е имало човек, наречен Исус.

— Но, аз не мога, аз не…

— Това, което баща ти казва е истина — продължи архиепископът. — Освен тези няколко страници ръкопис, няма нищо друго, което да доказва действителното съществуване на Исус. Съществуват няколко откъси от съчинения, които могат да бъдат схванати като доказателство, че е имало такъв човек, но всички те са подозрителни. Или са пълна измама и фалшификация, или добавки, може би направени от преписващите монаси, които са позволили на предаността да изпревари честността. Ние, вярващите, не се нуждаем от доказателство. Светата църква не се съмнява, дори за миг, в съществуването Му, но нашето убеждение е основано на вяра, а не на нещо подобно на доказателство. Това е нещо, за което не говорим. Срещали сме се с твърде много неверници и езичници, така че няма да бъде мъдро да го обсъждаме. Самите ние не се нуждаем от такова доказателство, ако това, което се намира в ръкописа наистина е доказателство, но Майката църква би могла да го използва за да убеди тези, които не споделят нашата вяра.

— Ръкописът би сложил край — допълни бащата на Дънкан — на някои съмнения и скептицизъм в самата църква.

— Но, както казахте, възможно е да се окаже фалшификация.

— Би могъл — каза архиепископът. — Ние сме склонни да мислим, че не е. Но отец Джонатан, нашият човек в абатството, не притежава достатъчно вещина за да прецени.Това, от което се нуждаем, е учен, знаещ сирийски, прекарал години в изучаването на езика, промените, които са настъпили в него и кога са се извършили. Това е език, който, за хиляда и петстотинте години, през които е бил в употреба, е имал много диалектни форми. В някои кътчета на източния свят все още се говори негов модерен диалект, но съвременните форми се различават твърде много от формата, използвана по времето на Исус, и дори формата, която Исус е използвал, е могла значително да се различава от диалекта, употребяван на сто мили оттам.

— Аз съм развълнуван и впечатлен, разбира се — заяви Дънкан. — Развълнуван съм от това, че от този дом е могло да дойде нещо с такава значимост. Но не ви разбирам. Вие казахте, че аз …

— Има само един човек на света — поясни архиепископът, — който би имал някаква възможност да разбере дали ръкописът е автентичен. Този човек живее в Оксънфорд.

— Оксънфорд? Имате предвид на юг?

— Точно така. Той живее в малка общност от учени, която през последното столетие или приблизително …

— Между нас и Оксънфорд — вмъкна бащата на Дънкан — се намират Опустошените земи.

— Решихме — каза архиепископът, — че малка група от смели и предани мъже може да бъде способна да се промъкне. Обсъдихме с баща ти възможността ръкописът да бъде изпратен по море, но тези брегове са така отрупани с пирати, че едва ли честен кораб би дръзнал да напусне пристана си.

— Колко малка група?

— Колкото е възможно по-малка — каза бащата на Дънкан. — Не можем да изпратим полк въоръжени мъже да прекосят с гръм и трясък почти половината Британия. Такава сила би привлякла твърде много внимание върху себе си. Малка група, която може да се придвижва тихо и ненатрапчиво би имала много по-голям шанс. Разбира се, най-лошото е, че такава група трябва да се движи направо през Опустошената земя. Заобиколен път няма. Според всички описания, тя обхваща широка ивица земя през цялата страна. Би било много по-лесно за експедицията ако имахме някаква представа къде се намират Опустошителите, но според докладите изглежда, че те се намират навсякъде във северната част. Според най-новите сведения, обаче, през последните седмици те се движат в североизточна посока.

Негова светлост кимна тържествено.

— Право към нас.

— Имате предвид, че Стендиш Хауз…

Бащата на Дънкан се засмя с прекъслечен смях, който не приличаше съвсем на смях.

— Няма нужда да се страхуваме от тях, синко. Не и в този древен замък. Почти едно хилядолетие той е устоял на всички атаки. Но ако група ще се опитва да достигне до Оксънфорд, може би най-добре ще бъде да потеглят колкото се може по-скоро, преди тези от Ордата да са се струпали пред прага ни.

— И вие мислите, че аз …

Баща му каза:

— Мисля, че вече го споменахме.

— Не познавам по-подходящ човек от тебе — заяви Негова светлост. — Но всичко зависи от тебе. Това е рисковано предприятие, което трябва да се обмисли най-внимателно.

— Мисля, че ако решиш да отидеш — каза бащата на Дънкан — би имал добър шанс да успееш. Ако не мислех така, нямаше да ти го предложим.

— Той е добре обучен в изкуството на боя — обърна се Негова светлост към баща му. — Казаха ми, въпреки че не го знам лично, че твоят син е най-добрият фехтувач на севера и че се е записал в историите на турнирите…

— Но аз никога не съм изтеглял меч в пристъп на гняв — възрази Дънкан. — Познанията ми за меча са малко повече от обикновена фехтовка. От години сме в мир. От години не е имало войни …

— Не те изпращаме за да се биеш — успокои го баща му. — Колкото по малко битки, толкова по-добре. Твоята задача ще бъде да преминеш през Опустошената земя без да бъдеш видян.

— Винаги има възможност да попадна на Опустошителите. Предполагам, че ще успея някак да се справя, въпреки че никога не съм си мислил, че ще изпълнявам подобна роля. Моите интереси, както и вашите, както и тези на вашия баща, се намират в тази земя…

— Не си изключение — заяви баща му. — Много хора от нашия род са живели в мир на същите тези акри^[1], но когато са ги призовавали, те са отивали на бой и няма никой, който да ни е посрамил. Така, че можеш да разчиташ на това. Зад тебе стои дълга редица от воини.

— Кръвта ще си каже думата — каза Негова светлост. — Кръвта винаги си казва думата. Добрите стари фамилии, като Стендиш, са опората на Британия и на Нашия Господ.

— Е, след като сте го решили — каза Дънкан, — след като сте ме избрали да взема участие в този поход на юг, може би ще ми разкажете какво знаете за Опустошената земя.

— Само това, че е циклично явление — започна архиепископът. — Цикъл, попадащ на различни места приблизително на пет века. Знаем, че преди приблизително петстотин години той е преминал през Иберия. Петстотин години преди това — в Македония. Има признаци, че преди това същото се е случило в Сирия. Областта се напада от рояк демони и различни, свързани с тях зли духове. Те помитат всичко пред себе си. Жителите са избивани, всички жилища — изгаряни. Областта остава в пълно опустошение. Тази ситуация съществува неопределено дълго — поне десет години, обикновено повече. След това изглежда, че злите сили си отиват и хората започват да се завръщат, въпреки че може да отнеме столетие или повече за да се възстанови земята. Различни имена са давани на демоните и техните кохорти. През онова велико нашествие те са наричани Опустошители; понякога за тях се говори като за Ордата. Има, разбира се, още много, което би могло да бъде казано за явлението, но това е неговата същина. Доста учени са полагали усилия да разгадаят причините и мотивите, които са замесени. Засега те са по-скоро само слаби теории, а не истински доказателства. Разбира се, никой всъщност дори не е опитвал да изследва сполетяната област. Никакви изследвания на място. За което аз не мога да обвиня …

— И все пак — вмъкна бащата на Дънкан — вие предлагате моят син …

— Не предлагам да изследва, а само да опита да си проправи път през засегнатия район. Ако епископ Уайз в Оксънфорд не беше толкова стар, щях да предложа да изчакаме. Но човекът е стар и, според сведенията, е станал много слаб. Дните му са преброени. Ако чакаме, можем да открием, че е отишъл да получи небесната си награда. Той е единствената ни надежда. Не познавам никой друг, който би могъл да прецени ръкописа.

— А какво ще стане ако ръкописът бъде изгубен докато се пренася в Оксънфорд? — попита Дънкан.

— Това е риск, който трябва да бъде поет. Въпреки че зная, че ти ще го браниш с цената на живота си.

— Така би постъпил всеки — заяви Дънкан.

— Той е скъпоценен — каза Негова светлост. — Може би най-скъпоценното нещо за цялото християнство. Върху тези няколко страници може би лежи бъдещата надежда на човечеството.

— Можете да изпратите копие.

— Не — възрази архиепископът, — трябва да бъде оригиналът. Няма значение колко внимателно е бил копиран, а в абатството ние имаме специалисти с голям опит, възможно е неволно да се пропуснат някакви характеристики, които да са от съществено значение при определянето дали е истински или не. Но изгубването на оригинала е катастрофа, за която е трудно да се помисли.

— А какво ще стане, ако епископ Уайз определи автентичността на текста, но повдигне въпрос за пергамента или мастилото? Сигурно не е специалист и по пергаментите и мастилата.

— Съмнявам се — възрази архиепископът, — че той ще зададе подобни въпроси. С неговата ерудиция, той би знаел, вън от всякакво съмнение, дали е истински само като изследва текста. Ако, обаче, той постави такива въпроси, ще трябва да потърсим друг учен. Трябва да има такива, които да познават пергаментите и мастилата.

— Ваша светлост — каза бащата на Дънкан, — вие казахте, че има напредничави теории за мотива и причината. Може би вие имате любима теория.

— Трудно е да се избира — отвърна архиепископът. — Всички те са остроумни, някои от тях са с доста трудна логика. Една от тях, която ми се струва най-смислена, е предположението, че Опустошените земи се използват за подмладяване — злите сили на света понякога се нуждаят от почивка, през която да се пренасочат и обогатят, презареждайки силата си. Като църковното уединение, може би. Така че те опустошават областта, като я превръщат в място на ужас и разрушение, което служи като бариера, предпазваща ги от намеса, докато правят каквито и нечестиви процедури да са им необходими за да съберат сила за нови пет столетия на злосторничество. Човекът, предложил тази теория, се опитал да покаже отслабване на злото няколко години преди опустошенията и след това ново, голямо нарастване на злото. Но се съмнявам дали е успял. Няма достатъчно данни за подобно изследване.

— Ако това е вярно — каза Дънкан, — тогава нашата малка група, ако не стъпва внимателно и не се суети, би имала добър шанс да премине незабелязана през Опустошената земя. Силите на злото, убедени, че са предпазени от опустошенията, няма да бъдат толкова бдителни, колкото биха били при други обстоятелства и, също така, ще са заети с правенето на всички неща, които имат да правят, през това тяхно уединение.

— Възможно е да си прав — съгласи се баща му.

Архиепископът слушаше мълчаливо това, което Дънкан и баща му си говореха. Той седеше с ръце, кръстосани на шкембето си и полузатворени очи, като че ли се бореше с някакви свои мисли. Тримата поседяха мълчаливо известно време докато накрая Негова светлост се размърда и заговори:

— Струва ми се, че на тази велика сила на Злото, освободена над света от столетия, трябва да се направи изследване, едно наистина сериозно изследване. Ние му отговаряме, през всичките тези години, с ужас, като си го обясняваме с безсмислени предразсъдъци. Което не означава, че няма основание за някои от приказките, които чуваме и някои от историите, които ни разказват. Някои от историите, които човек може да чуе, са истина, в някои случаи дори документирана. Но много от тях са лъжа, приказки на глупави селяни, които, убеден съм, са ги измислили за да им минава времето. Освен техните конни състезания и прелюбодейства, те често нямат с какво друго да се забавляват. А глупавите истории не правят нищо друго освен да скрият смисъла. Това, с което трябва най-вече да се занимаваме е разбиране на Злото. Ние си имаме нашите магии и чародейства, с които да прогонваме дяволи; ние имаме нашите истории за хора, прегърнати във виещи кучета или в нещо по-лошо; ние вярваме, че вулканите, може би, са устата на Ада; не твърде отдавна се носеше историята за някакви глупави монаси, които изкопали дупка и, като се спуснали в нея, открили Чистилището. Не от това се нуждаем. Това, от което се нуждаем е разбиране на Злото, защото само с разбирането му ние ще имаме някаква основа, върху която да се борим срещу него. И трябва да застанем в позиция да се борим резултатно с него не само за наше душевно спокойствие, заради униженията, раните и болките, които Злото ни нанася, но и заради развитието на нашата цивилизация. Да приемем за момент, че в продължение на много векове ние сме били инертно общество, което не прави никакъв прогрес. Това, което се прави всеки ден в това имение, това, което се прави всеки ден в целия свят, ни на йота не се различава от това, което се е правило преди хиляда години. Зърното се жъне както винаги се е жънало, вършее се както винаги се е вършало, полята се орат със същите неефективни плугове, селяните умират от глад както винаги са умирали от глад …

— В това имение не е така — прекъсна го бащата на Дънкан. — Тук никой не умира от глад. Ние се грижим за хората си. И те се грижат за нас. Ние се запасяваме с храна за лошите години, и когато те настъпят, което рядко се случва, има храна за всички нас и …

— Милорд — каза архиепископът, — моля да ме извините. Аз говорех най-общо. Това, което казах не е в сила за това имение, което аз зная добре, но е вярно като цяло.

— Нашето семейство — продължи бащата на Дънкан — владее тези земи от почти десет столетия. Като собственици на земята, ние сме приели пълната отговорност …

— Моля ви! Нямах предвид вашият дом. А сега мога ли да продължа?

— Съжалявам, че ви прекъснах, но се чувствах задължен да поясня, че никой не гладува в имението Стендиш.

— Точно така — поде отново архиепископът. — А сега да продължим с онова, което говорех. Мое мнение е, че това голямо Зло, което се е стоварило върху плещите ни, работи срещу какъвто и да е прогрес. Не винаги е било така. В древните дни хората са открили колелото, правели са глинени съдове, опитомявали са животни, култивирали са растения, топели са злато, но след това начало е било направено много малко. Имало е искра надежда в Гърция, но всичко е пропаднало. За момент Рим е притежавал известно величие, но в края се превръща на прах. Изглежда, че сега, през двадесети век, би трябвало да има някакви признаци на прогрес. По-добри каруци и по-добри пътища, по които да се движат каруците, по-добри плугове и по-добро разбиране как да се използва земята, по-добри методи за строене на къщи, така че селяните да не живеят в отвратителни колиби, по-добри кораби, които да порят моретата. Понякога съм размишлявал върху една алтернативна история, върху един алтернативен свят, където силите на Злото не съществуват. Свят, в който много столетия прогрес са разкрили възможности, за които не можем дори да мечтаем. Това би могъл да бъде нашият свят, нашият двадесети век. Но това, разбира се, са само мечти. Ние знаем обаче, че на запад от нас, отвъд Атлантика, има нови земи, огромни нови земи. Мореплаватели от Южна Британия и западните брегове на Галия са плавали натам на лов за моруни, но малцина други са опитвали, тъй като има малко надеждни кораби, с които да се тръгне. И, може би, малко желание, понеже предприемчивостта у нас е недостатъчна.Злото ни държи в робство и, докато не направим нещо с това Зло, ще продължава така. Нашето общество е болно — болно поради липсата на прогрес и по още много други причини. Размишлявал съм често и над възможността Злото да се храни от нашето нещастие, да събира сили от нищетата ни, и за да си осигури добра храна, то може активно да се грижи нещастието да продължава. Струва ми се, че това голямо Зло не винаги е било с нас. В стари времена хората са направили някакъв прогрес, създавайки тези малко неща, които правят възможно съществуването дори на такова бедно общество като нашето. Имало е време, когато хората са работили за да направят живота си по-удобен и безопасен, което доказва, че не са били възпирани от Злото, от което страдаме ние, или, поне, не са били възпирани толкова. И така въпросът е откъде е дошло това Зло? Това е въпрос, на който, разбира се, не може да бъде отговорено. Злото ни е спряло по нашия път. Малкото, което имаме, сме наследили от древните си предшественици, позацапано от гърците и с петна от Рим. Докато четох историята ни, стори ми се, че открих предумишлено намерение на част от това голямо Зло да попречи на нашето развитие и прогрес. През единадесети век папа Урбан предприема кръстоносен поход срещу езичниците турци, които преследвали християни и осквернявали храмовете на Йерусалим. Мнозина се събират под знамето на Кръста и ако им бе дадено време те несъмнено биха прорязали път до Светите места и биха освободили Йерусалим. Но това не се осъществява, тъй като тогава Злото поразява Македония и по-късно се разпростира над цяла Централна Европа, като я опустошава така, както сега са опустошени земите на юг от нас, създавайки паника между събраните за кръстоносния поход и блокирайки пътя, по който са щели да тръгнат. И така, кръстоносният поход се проваля, а други походи не са предприемани, тъй като са били необходими векове за да се излезе от разпрострелия се хаос след удара на Злото. Поради това, и до ден днешен Светите места, които са по право наши, все още се намират във властта на езичниците.

Той прекара длан по лицето си за да избърше сълзите, които се стичаха по пълните му бузи. След това преглътна и когато заговори отново в гласа му имаше подтиснати ридания.

— С провала на кръстоносния поход, въпреки че в крайна сметка това не е станало по наша вина, ние може би сме изгубили последната надежда да открием доказателства за действителното съществуване на Христос, които вероятно все още са съществували по това време, но сега несъмнено са извън досега на смъртните. В този контекст вие със сигурност трябва да оцените защо придаваме толкова голямо значение на ръкописа, намерен между тези стени.

— От време на време — каза бащата на Дънкан — е имало разговори за нови кръстоносни походи.

— Това е вярно, но те са останали неосъществени. Този удар на Злото, най-големият и жесток, за който се говори в историята, е изрязал смелостта ни. Възстановявайки се от последствията, хората са се сгушили на земята си, като са подхранвали неизказания страх, че друго такова действие би предизвикало отново Злото в цялата му ярост. Злото ни е направило свити и неефективни люде, без мисъл за прогрес и подобрение. През петнадесети век, когато лузитаните разгъват широка политика за разчупване на този застой, като тръгват по море за да откриват непознати земи, Злото изригва отново на Иберийския полуостров и всички планове са отхвърлени и забравени щом полуострова бива унищожен и ужаса тръгва из страната. При две такива доказателства не можете да не разсъждавате, че Злото, със своите опустошения, цели да ни задържи така, както сме, в нашата нищета, така че да може да се храни и да израства силно от същата тази нищета. Ние сме добитъка на Злото, затворени в нашите мизерни пасища, като му предлагаме нищетата, която то харесва, и от която се нуждае.

Негова светлост избърса с ръка лицето си.

— Мисля си за него нощем, преди да заспя. То ме измъчва. Струва ми се, че ако продължава така, ще настъпи краят на всичко. Струва ми се, че светлините си отиват. Те си отиват от цяла Европа. Имам чувството, че отново се потапяме в древния мрак.

— Говорил ли сте с други за вашето мнение? — попита бащата на Дънкан.

— С малцина — каза архиепископът. — Дават си вид, че не се интересуват от него. Те омаловажават това, което казвам.

От вратата се чу дискретно почукване.

— Да — рече бащата на Дънкан. — Кой е?

— Аз съм — обади се гласът на Уелз. — Мислех, че ще желаете малко бренди.

— Да, разбира се — възкликна архиепископът, връщайки се към живот. — Малко бренди би ми дошло добре. Вие правите такова добро бренди. Много по-добро от това в абатството.

— Утре сутринта — процеди бащата на Дънкан през зъби — ще ви изпратя едно буре.

— Това ще бъде много любезно от ваша страна.

— Влизай — подвикна на Уелз бащата на Дънкан.

Старецът внесе поднос с наредени върху него чаши и бутилка бренди. Като се движеше тихо с меките си чехли, той наля бренди и раздаде чашите.

След като си беше отишъл архиепископът се отпусна в креслото си като държеше чашата срещу светлината на огъня и гледаше косо през нея.

— Изящно! — заяви той. — Такъв хубав цвят.

— Колко голяма група имате предвид? — попита бащата на Дънкан.

— Имате предвид групата, която ще тръгне?

— Точно това обсъждаме.

— Това ще бъде приключение — каза архиепископът — в най-добрите традиции на вашия дом и семейство.

— Традицията — отвърна остро бащата на Дънкан — няма нищо общо с това.

След това се обърна към сина си и рече:

— Мислех си за дузина мъже или приблизително толкова.

— Твърде много са — възрази Дънкан.

— Може би. Колко ще предложиш?

— Двама. Аз и Конрад.

Архиепископът подскочи в креслото си.

— Двама ли? Кой пък може да е този Конрад?

— Конрад е работник в обора. Занимава се със свинете.

Архиепископът изпелтечи:

— Нищо не разбирам.

— Конрад и синът ми са добри приятели от деца. Когато Дънкан отива на лов или за риба взема Конрад със себе си.

— Той познава горите — каза Дънкан. — Прекарал е в тях целия си живот. Когато се случи да се зададат тежки времена, понеже задълженията му не са изнурителни, той поема към горите.

— Струва ми се, че бягството в горите не е голяма квалификация.

— Но ще ни бъде от полза — рече Дънкан. — Ние ще пътуваме през пустиня.

— Този Конрад — каза бащата на Дънкан — е як мъж, висок около седем фута и почти двеста и осемдесет фунта мускули. Бърз е като котка. Полуживотно. Храни сляпа вярност към Дънкан и е готов да умре за него, сигурен съм. Той носи кривак, голям дъбов кривак.

— Кривак ли! — изпъшка архиепископът.

— Той е сръчен с него — каза Дънкан. — Дори поставен срещу дузина, въоръжени с мечове, мъже, бих заложил на него и на кривака му.

— Не е лош избор — рече бащата на Дънкан. — Двамата ще се движат тихо и бързо. Биха се защитили, ако възникне нужда.

— Даниел и Дребосъкът ще дойдат с нас — обяви Дънкан.

Бащата на Дънкан видя повдигнатите вежди на архиепископа.

— Даниел е боен кон — обясни той, — трениран за битки. Равен е на трима мъже. Дребосъкът е голям мастиф. Той също е добре обучен да се бие.