Клифърд Саймък
Братството на талисмана (5)

5

Закусиха с големи резени шунка и овесен кейк с мед. Конрад влезе и съобщи, че Даниел и Красавица са намерили добра паша в края на съседната ливада, а Дребосъкът си е осигурил храната, като е хванал заек.

— В такъв случай — обяви Дънкан — можем да тръгваме с чиста съвест. Стомасите на всички ни са пълни.

— Ако не бързате твърде много — поде Ендрю, отшелникът, — има една услуга, която бихте могли да ми направите, за което ще съм ви много благодарен.

— Ако няма да отнеме твърде много време. Задължени сме ви. Вие ни дадохте подслон през нощта и добра компания.

— Не би трябвало да продължи дълго — каза Ендрю. — Това е малка задача за много ръце и здравия гръб на магарето. Трябва да приберем реколтата от зеле.

— Какво е това зеле, за което говорите? — попита Конрад.

— Някой си е направил ранна градина — поясни Ендрю, — преди Опустошителите да дойдат. Занемарени през лятото, те са расли докато аз ги открих. Намира се недалече от църквата, съвсем близо е. Обаче има една загадка …

— Загадка свързана със зелето? — запита Дънкан развеселен.

— Не със зелето. Не само със зелето, но и с другите зеленчуци. Морковите и ряпата, граха и боба. Някой ги краде.

— Предполагам — каза Дънкан, — че вие не сте ги крали.

— Аз намерих градината — решително отсече Ендрю. — Търсих тази личност, но не твърде решително, понеже, както разбирате, не съм войнствен тип и едва ли ще знам какво да правя ако се натъкна на него. Все пак, често си казвам, че ако не е твърде свадлив би било утешително да имаш някого, с когото да прекараш част от деня. Има, обаче, много хубави зелки и би било жалко да пропаднат или да бъдат взети от този градински крадец. Бих могъл да ги прибера сам, но ще са ми необходими много курсове.

— Можем да ти спестим времето — каза му Дънкан — в името на християнското милосърдие.

— Милорд — предупреди го Конрад, — имаме да вървим левги.

— Престани да ме наричаш милорд — сопна се Дънкан. — Ако се справим с тази неприятна добросъседска задача, ние несъмнено ще пътуваме с по-леки сърца.

— Щом настоявате — каза Конрад, — аз ще хвана Красавица.

Градината, която се намираше на хвърлей камък зад църквата, представляваше прекрасни редици от зеленчуци, растящи между развилнелите се плевели, които на места достигаха на височина до пояса.

— Вие несъмнено не сте си счупили гърба да поддържате градина чиста — обърна се Дънкан към Ендрю.

— Беше твърде късно, когато я открих — оправда се Ендрю. — Плевелите имаха твърде добър старт.

Имаше три дълги редици от прекрасни зелки, големи и твърди. Конрад разстла едно голямо платнище и всички се заеха да дърпат зелките, да ги разтърсват, за да махнат полепналата по корените им пръст, преди да ги метнат върху платнището.

Зад тях се чу глас.

— Господа!

Имаше остра нотка на неодобрение в него.

Тримата се обърнаха бързо. Дребосъкът, завъртайки се с лице към опасността, заръмжа глухо.

Дънкан видя първо грифона, а след това жената, която го яздеше, и за миг остана като закован.

Жената беше облечена в кожени панталони и кожен жакет, а на шията и бе завързан бял шал. В дясната си ръка държеше бойна брадва, чието острие блестеше на слънцето.

— От седмици — заговори тя със тих и спокоен глас — наблюдавам как този жалък отшелник краде от градината и не съжалявах за това, което вземаше, понеже е само кожа и кости, и изглеждаше, че се нуждае от това. Но никога не съм очаквала да намеря джентълмени, които да му помагат в кражбата.

Дънкан се поклони.

— Милейди, ние просто помагахме на нашия приятел да прибере реколтата от зеле. Не знаехме, че вие, или който и да е, можете да имате претенции към тази градина.

— Внимавах много — каза жената — за да съм сигурна. че никой не знае, че съм наоколо. Мястото е такова, че човек не известява присъствието си.

— Милейди, сега вие го правите известно.

— Само за да защитя малкото храна, която имам. Бих позволила на вашия приятел от време на време по някой морков или зелка. Но възразявам срещу обирането на градината.

Грифонът наклони голямата си орлова глава към Дънкан, преценявайки го с блестящото си златно око. Предните му крака завършваха с орлови нокти, а останалата част от тялото му беше лъвска, с изключение на това, че вместо опашка той имаше малко по-дълъг придатък, завършващ със застрашително жило. Огромните му криле се прегъваха назад и нагоре, като оставяха място за ездача. Той щракна с човка към Дънкан и дългата му опашка зашиба нервно.

— Няма нужда да се страхувате от него — успокои го жената. Той е като котенце, доброта му се дължи на необикновена му възраст. Видът му е прекрасен и свиреп, но той няма да ви нарани докато не го накарам да го направи.

— Госпожо — заяви Дънкан, — намирам, че всичко това е малко объркано. Името ми е Дънкан Стендиш. Аз и моят другар, онзи големият, пътуваме към Южна Британия. Едва снощи се запознахме с отшелника Ендрю.

— Дънкан Стендиш, от Стендиш Хауз?

— Това е така, но не мислех, че …

— Славата на вашия дом и фамилия се носи из всички части на Британия. Трябва да кажа, обаче, че сте избрали странно време за да се впуснете в пътешествие през тези земи.

— Не е по-странно от това да откриеш благородна дама в същите тези земи.

— Моето име — каза тя — е Даян и не съм благородна дама. Аз съм нещо съвсем друго.

Ендрю пристъпи тежко напред.

— Извинете ме, милорд, но имам сериозни съмнения, че лейди Даян може да представи някакви официални, или дори етични претенции за тази градина. Това беше ранно засадена земя, от някой от селяните, преди Опустошителите да дойдат с огън и меч и тя я притежава не повече от мене. Ако си припомните, аз никога не съм претендирал за нея.

— Би било неприлично — каза Дънкан — да стоим тук и да се караме.

— Истината е — призна лейди Даян, — че той е напълно прав. Градината не е нито моя, нито негова. Моят гняв бе предизвикан от намесата на чужди хора, които също предявяват претенции към нея.

— Бих желал — предложи Ендрю — да я разделя с нея. Половината зеле за мене, половината — за нея.

— Струва ми честно — каза Дънкан, — но не съвсем рицарско.

— Аз не съм рицар — сопна се Ендрю.

— Ако онзи там, отшелникът, може да ми даде известна информация — заяви Даян — може би ще получи всичкото зеле, понеже аз няма да се нуждая повече от него.

Тя слезе от грифона и тръгна към тях.

— Какво ви кара да мислите — попита Ендрю, — че мога да имам информацията, която търсите?

— Ти си от това село, нали?

— Да, аз и всичките ми роднини.

— Тогава възможно е да знаеш. Имало е човек на име Уалфърт. Предполага се, че е живял тук преди време. Когато пристигнах тук, след като Опустошителите си бяха тръгнали, аз се настаних в църквата. Това беше единственият останал подслон. Претърсих в църквата за документи. Намерих малко, но нищо значимо. Енорийските свещеници, които сте имали, сър Отшелник, са били немарливи по отношение на съхраняването на документи.

— Казахте Уалфърт? — попита отшелникът. — Казахте човек, наречен Уалфърт. Преди колко време?

— Преди повече от сто години. Чували ли сте за него, говорил ли е някой за него?

— Един мъдрец? Един сят човек?

— Възможно е да се е представил за такъв. Той беше магьосник.

Отшелникът ахна и стисна с ръце главата си.

— Магьосник! — изстена той. — Сигурна ли сте?

— Напълно сигурна. Най-образованият магьосник.

— И не е бил от Светата църква?

— Какво лошо има? — попита Дънкан. — Какво става?

— На света земя — прошепна Ендрю. — О-о, позор. Положили са го на света земя. А не е трябвало, защото той е езически магьосник, а за да бъде човек магьосник трябва да бъде езичник, нали? Дори са му построили гробница.

— Странни неща стават — обади се Конрад. — Не мога нищо да разбера.

— Не е чудно — извика Ендрю, — не е чудно, че дъбът е паднал върху нея.

— Почакай за малко — каза Дънкан. — Имаш предвид дъб, паднал върху гробница. Вчера видяхме тези гробища.

— Моля ви, разкажете ми — намеси се Даян — за този дъб и тази гробница.

— Минахме през едни гробища — каза Дънкан. — Само на около миля от тук. Имаше една гробница и дърво, паднало върху нея. Преди доста време, изглежда. Все още е там, лежащо напряко върху нея. Плочата, която покрива гробницата, се е отместила встрани и се е счупила. Тогава се учудих защо никой не я е поправил.

— Това с старо място за погребения — обясни Ендрю. — Не се използва от години. И може би не е имало много хора, които са знаели кой е погребан там.

— Мислиш, че това би могло да е гробницата на Уалфърт? — попита Даян.

— Срам за него! — изстена отшелника. — Да го погребат на света земя. Но хората не са знаели, не е имало начин хората от селото да знаят. Чувал съм за този Уалфърт. Смятало се е, че е свят човек, който търсел убежище от света в това самотно място.

Дънкан попита Даян:

— Това ли е информацията, която вие …

И внезапно млъкна, понеже усети нещо странно. Смути го неочакваната тишина и това беше необичайно, понеже преди нямаше други звуци, нищо освен фона от звуци на насекоми и птици, постоянният шум, към който толкова се привиква, че остава незабелязан. И това беше причината — неочакваната тишина се дължеше на отсъствието на фоновия шум. Ненадейната тишина и усещането за очакване, като че ли човек се напряга за нещо, което ще се случи, без да знае какво е, но въпреки това се повдига на пръсти за да е готов.

Другите бяха забелязали тишина, а може би и очакването, понеже стояха замръзнали на местата си, напрегнати, слушащи и гледащи.

Ръката на Дънкан се плъзна бавно и пръстите му обхванаха дръжката на меча, но без да го изтегли, понеже все още нямаше сигурни доказателства за опасност. Даян, видя той, беше вдигнала наполовина бойната си брадва. Грифонът беше променил позицията си и орловата му глава бавно се въртеше от една страна на друга.

Храстите в далечния край на градината се размърдаха и от тях се подаде фигура: кръгла глава, на пръв поглед човешка, закрепена върху къса, почти липсваща шия между масивни рамене. Плешив — гола глава, голи рамене, без следа от коса, но не като нещо, което си е избръснало косата, а по-скоро като нещо, което никога не е имало коса.

„Плешивите — каза си Дънкан, — плешивите, за които му беше разказал Разбойникът в нощта, когато спряха в господарската къща.“ Големи, бели, плешиви човешки плужеци, които всъщност не бяха хора.

Мечът изсвистя докато го изтегляше. Направи символичен замах във въздуха и острието проблесна на слънцето.

— Сега ще видим — рече той, наполовина на себе си, наполовина на Разбойника, който му беше казал за тези създания.

Плешивият се изправи в цял ръст, излизайки от храстите. Той беше малко по-висок от среден човек, но не чак толкова, колкото Разбойника го беше накарал да повярва. Стоеше на кривите се крака, извити напред в коленете и се тътреше като ходеше. Беше без дрехи и рибешкото бяло на издутото му тяло блестеше на слънцето. В едната си ръка държеше огромна възлеста тояга. Държеше я равнодушно, насочена към земята, като че ли тоягата беше продължение на ръката му.

Зад него имаше други, които пристъпваха от храстите и дърветата за да се наредят до първия. Те стояха в неравна редица, облите им глави бяха наведени напред, а мъничките им очички зад голите и изпъкнали вежди гледаха с заинтересуван, но презрителен поглед към стоящите в градината.

Те се потътриха напред бавно и несръчно, но изведнъж, без никакъв знак, те нападнаха, носейки се с големи скокове през плевелите. Тоягите им не сочеха вече към земята, а бяха вдигнати високо и най-страшното на нападението беше, че те приближаваха мълчаливо. Нито викаха, нито крещяха. На Дънкан му се стори, че в самата тишина на тяхната атака има нещо мъртвешко.

Инстинктивно, без да мисли какво трябва да прави, той пристъпи напред за да ги срещне. Начело беше онзи, когото видяха пръв — Дънкан беше сигурен, че е той, въпреки че нямаше някакви отличителни белези, по които един от тях би могъл да бъде различен от друг. И същият този идваше право към него, като че ли го беше набелязал като специална жертва.

Тоягата в ръката на плешивия започна да се спуска и с бързо мушване Дънкан скочи под удара. Ръката с меча му беше назад и с цялата си сила той насочи острието си напред. Щом мечът се заби в гърлото му, плешивият падна към него като отсечено дърво. Дънкан се хвърли на една страна и острието, като се освобождаваше, направи назъбена рана в бялото плешиво гърло.

Тялото го закачи докато падаше, като го изкара от равновесие и го принуди да скочи несръчно една-две стъпки за да не падне. Встрани от него стоеше друго създание и още докато се опитваше да запази равновесие, Дънкан замахна и посече идващия плешив. Свистящото острие го засегна на мястото, където се съединяват шията и раменете и потъна навътре, отделяйки главата и другото рамо от тялото. С падането на главата като фонтан избликна струя кръв.

С крайчеца на очите си Дънкан видя, че Даян е паднала на земята и се мъчи да се освободи от трупа на един плешив. Острието на бойната и брадва беше изцапано с кръв и нямаше никакво съмнение, че плешивият върху нея е мъртъв. Изправен на задните си крака, над нея се издигаше грифонът. От орловите му нокти висеше един гърчещ се плешив. Ноктите го държаха за главата, като го повдигаха над земята, а краката му се движеха бързо напред-назад, като че ли плешивият се мъчеше да бяга във въздуха.

Някъде наблизо Конрад извика към него:

— Внимавайте, милорд!

Предупреден, Дънкан се гмурна встрани и същевременно се завъртя. Върху рамото му се стовари тояга и го прекатури. Падайки на земята, той се претърколи и бързо се изправи на крака. На няколко фута от него един от плешивите — може би същия, който беше го съборил — замахваше отново за удар. Дънкан понечи да замахне с меча си, но преди да успее Дребосъкът се блъсна в плешивия като фурия и мощните челюстите се сключиха около ръката, държаща тоягата. Плешивият падна и Дребосъкът, като пусна ръката му, се впи в гърлото му.

Доволен от това, че Дребосъкът държи ситуацията под контрол — нямаше нужда да се безпокои за някого, чието гърло Дребосъкът е захапал — Дънкан се огледа на около. Даян се беше измъкнала изпод тялото на плешивия и бягаше към грифона, който се беше изправил срещу трима атакуващи, като удряше с нокти и мушкаше с клюна си. Зад него лежеше тялото на първия, когото беше сграбчил, а тримата започнаха да отстъпват. Зад грифона Конрад беше зает със с упражнения по фехтовка с двама от плешивите — и тримата въоръжени с тояги, от които хвърчаха трески при ужасните удари, които се нанасяха, посрещаха и отбиваха. Малко по нататък един от плешивите беше захвърлил тоягата си и бягаше отчаяно, с всичка сила от Даниел, който го застигаше с протегната шия и оголени зъби. Докато Дънкан наблюдаваше, Даниел захапа рамото на жертвата си и с едно тръсване на главата си го метна високо във въздуха.

От отшелника нямаше и следа.

С насърчителен вик, Дънкан се втурна да помогне на Конрад в неравния мач по фехтовка. Тичайки, той се спъна и падна на пред, в главата му затуптя, запулсира ярко червена болка, която пламтя докато накрая главата му почти експлодира. Точно в мига преди експлозията болката си отиде, само за да се върне отново. Не знаеше кога се е ударил в земята, не почувства удара при падането. По-късно, без да знае колко точно, той се озова по корем, като се влачеше и драскаше с нокти за да се изправи. Смешното беше, че не усещаше да има глава. На нейно място стоеше мътна бъркотия, която не можеше нито да чува, нито да вижда. По-късно — не можеше да прецени дали е минало много или малко време — някой плискаше с вода лицето му и му говореше:

— Всичко е наред, милорд.

След това беше вдигнат и метнат на рамо, и се опита да протестира, но не можа да издаде звук, нито да помръдне мускул. Всичко, което можеше да прави беше да виси и да се клатушка върху рамото.