Клифърд Саймък
Братството на талисмана (14)

14

Хлъзгавото чудовище се измъкваше от блатото, люспестата, триъгълна, увенчана с рога глава, със зъбати челюсти и тънък змийски език, закрепена върху дебелото като бъчва змийско тяло, се издигаше над него, докато той стоеше потънал до бедрата във вода, а тинята на тресавището всмукваше краката му, като го задържаше, така че не можеше да избяга, а трябваше да застане срещу чудовището. Изкрещя срещу него в гняв и отвращение, докато то се надигаше над него, съскащо, доминиращо над него, сигурно, че няма да избяга, без да бърза, висящо там като удар на съдбата, докато той чакаше с неговият, подобен на клечка за зъби, меч — добра стомана, остър и смъртоносен, добре прилягащ в ръката му, но толкова малък, че изглеждаше невъзможно да причини нещо повече от драскотина на люспестото чудовище, което евентуално щеше да реши да нападне.

Блатото беше тихо с изключение на съскането на чудовището и бавното капане на вода от блестящата му кожа. Усещаше се странна неземност, като че ли не беше нито на земята, нито пък, на което и да е друго място — момент и пространство, уравновесени върху някаква капризна гранична линия между реалността и нереалността. Провлечени струйки мъгла се стелеха над черната, неподвижна вода — черна, гъста като меласа вода, твърде плътна за да бъде истинска вода, по-скоро дяволска смес, която димеше и вонеше на гнило. Дърветата, които растяха във водата бяха прокажени, техните сиви и напукани стволове носеха белега на незнайна и отвратителна болест, която може би измъчваше целия свят от другата страна на граничната линия.

След това главата се спусна унищожително към него, а тялото я последва, извиващо се и навиващо се на спирала,като го удряше, като че ли с юмрука на някой великан, отхвърли настрани ръка му, държаща меча, завърза коленете му, обхвана с гладките си и мускулести примки тялото му, обхвана го с цялата си сила, като изкара въздуха от дробовете му, трошеше ребрата му и изкълчваше ръцете му, нагъваше го и тогава един глас изкрещя:

— Внимавайте с кучето. Вържете го здраво, но да не остане следа по него. Струва повече от всички вас, взети заедно. Ако бъде ударено, ще обеся за палците човека, който го е направил.

В устата му имаше пясък, а не вода и го държаха ръце, а не голямото змийско тяло. Помъчи се да се освободи, като се бореше с ръце и крака, но ръцете го държаха толкова здраво, че не постигна нищо. Между плещите му се беше забило коляно, а друго притискаше раменете му. Лицето му беше здраво притиснато към земята. Отвори очи и видя едно паднало листо, върху което бавно пълзеше буболечка, като си проправяше път през гладката и хлъзгава повърхност.

— Вържете този големия здраво — заповяда викащия глас. След това добави — Внимавайте с този кон. Може да ви изкорми ако ви ритне.

Някъде Дребосъкът ръмжеше свирепо, другаде Даниел се биеше или се опитваше да се бие с тези, които го бяха хванали. От всички страни се чуваше звукът от юмручни удари и сумтенето на борещи се мъже.

Дънкан почувства как в китките му се врязват здрави върви, след което някой го раздруса и преобърна. Лежеше по гръб и гледаше към небето. С периферното си зрение видя фигурите на недодяланите мъже, мержелеещи се над него. От някъде се чу неестествен писък.

Помъчи се да се изправи, като се отблъскваше със завързаните зад гърба си ръце нагоре, докато накрая успя да седне, а вързаните му крака стърчаха право напред.

На няколко фута от него Конрад, овързан като коледна гъска, все още се мъчеше да се освободи.

— Веднъж да освободя ръцете си — изрева Конрад срещу мъжете, които тъкмо се отдалечаваха от него — и ще ви изкормя.

— Приятелю Конрад — обади се един от мъжете. — Силно се съмнявам, че ще имаш тази възможност.

В този човек имаше нещо познато на Дънкан, но главата му беше полуизвърната и не можеше да бъде сигурен. След това мъжът се отмести малко и той видя, че това е Харолд, Разбойникът.

Мозъкът на Дънкан се помъчи да осъзнае действителността. Но това беше твърде трудно защото преходът беше твърде бърз. Той сънуваше — да, така беше, той сънуваше змиеподобно чудовище, което изскочи от блатото, сън, повече от сигурно, предизвикан от чудовището, което изплува от мастиления вир в омагьосаното тресавище. А след това, изведнъж той не сънуваше повече, а се оказа хванат и завързан от тази противна, дрипава тайфа.

Хвърли бърз поглед наоколо, опитвайки се да обхване с него цялата ситуация. Ендрю беше привързан към едно малко дърво, като ръцете му бяха завързани за дървото, а около кръста му минаваше друго въже. Нямаше следа нито от Мег, въпреки че сигурно беше някъде наблизо, нито от Даниел, но търпеливата Красавица беше привързана към друго дърво с тежко въже, минаващо като оглавник около главата и врата и. С ъгълчето на окото си можеше да види Дребосъка, чиито четири лапи бяха завързани заедно, а челюстите му бяха стегнати с няколко пъти намотана връв, стегната здраво около тях. Дребосъкът се мъчеше яростно да се освободи, като се мяташе, но изглежда, че имаше малка възможност да спечели свободата си. Конрад все още лежеше на няколко фута, повече от всякога изглеждащ като коледна гъска готова за фурната.

Намираха се на края на малка горичка, в началото на брега — мястото където бяха спрели при първите утринни лъчи и се бяха проснали без да помислят за огън или закуска, като желаеха само да поспят няколко часа, докато Ендрю стои на пост.

Снупи не се виждаше никъде, нито път Нан, баншито или Духът. Което не беше по-различно, рече си Дънкан, от това, което можеше да се очаква. След като ги беше оставил в безопасност на брега, Снупи, може би придружен от Нан, беше отишъл да събира групата си от Малкия народ. Духът, повече от сигурно, беше на разузнаване, нащрек за всяка опасност. Предната нощ Духът беше казал, че предишния ден не е видял никого, че тук ще бъдат в безопасност. И ако наистина беше така, учуди се Дънкан, къде, по дяволите, са се крили Разбойникът и хората му.

Разбойникът се приближаваше към него и Дънкан го наблюдаваше докато идва, объркан от емоциите, които този човек предизвикваше в него — малко страх, може би малко омраза, но страхът и омразата се отмиваха от пълното презрение, което чувстваше към такъв мошеник. Разбойникът принадлежеше към изметта на земята, противен опортюнист без каквито и да е принципи — едно нищо, дори по малко от нищото.

Разбойникът спря на няколко стъпки от него и застана с ръце, поставени здраво на хълбоците си, като гледаше надолу към него.

— Е, милорд, харесва ли ви сега? — попита той. — Сменихме си ролите. Може би ще си направите труда да ми кажете за какво е всичко това.

— Казах ви — отвърна Дънкан — онази нощ в имението. На път сме за Оксънфорд.

— Но не ми казахте защо.

— Казах ви. Носим съобщения.

— И това е всичко?

Дънкан повдигна рамене.

— Това е всичко — потвърди той.

Разбойникът се наведе напред, хвана кесията, закрепена за колана на Дънкан и с едно дръпване я откъсна.

— Сега ще видим — рече той.

Без да бърза, той внимателно разкопча катарамите и отвори кесията. Бръкна вътре и извади амулета на Уалфърт. Той се разклати на синджира си и блестящите скъпоценни камъни се превърнаха в огън на светлината на залязващото слънце.

— Хубаво нещо, без съмнение — заяви той — и, може би, ценно. Кажете ми какво представлява?

— Това е само една дрънкулка — отговори Дънкан. — Направена само заради красота си.

А дълбоко в себе си се молеше: „Не ръкописа! Само не ръкописа“.

Разбойникът пусна амулета в джоба си, бръкна отново в кесията и извади ръкописа.

— А това?

— Няколко листа пергамент — поясни Дънкан, колкото можеше по-спокойно, — които взех за четене. Любимото ми четиво. Не ми е оставало време за да го прочета.

— Хмм…! — изсумтя Разбойникът с отвращение. Смачка ръкописа в ръка и го хвърли настрани. Вятърът го подхвана и го плъзна няколко фута по пясъка. След това го закачи един малък храст и той остана там, все още поклащан от вятъра.

Ръката на Разбойника се мушна отново в кесията и измъкна броеница, чиито мъниста бяха направени от кехлибар, а кръстчето от слонова кост. Разгледа я внимателно.

— Осветена ли е? — попита той. — Може би е осветена от някой свят човек.

— От Негова светлост, архиепископът на абатството Стендиш — отвърна Дънкан. — Което я прави умерено осветена.

— Все пак прекрасна работа — заяви Разбойникът любезно, като я пускаше в джоба си. — Може би ще успея да взема за нея някой грош.

— Струва много повече — добави Дънкан. — Ще бъдете глупак ако я продадете за грош.

След това Разбойникът се прехвърли към звънтящата кесийка от еленова кожа.

— А сега това — рече той, като се изхили, показвайки острите си зъби — прилича повече на онова, което търся.

Отвори кесията изсипа няколко монети върху дланта си и ги разрови с един от пръстите, държащи кесийката.

— Добра сума — заяви той — и е добре дошла за човек в такова затруднено положение като моето.

Изсипа монетите обратно в кесийката и също я пусна в джоба на куртката си.

Разтваряйки широко кесията, той се втренчи в нея и бръкна с ръка за да проучи останалите дреболии.

— Смет — изсумтя той презрително и метна кесията встрани.

— А сега мечът — рече той. — оръжие, носено от джентълмен. Много по-добро, предполагам, от простото желязо, което ние носим.

Пристъпи встрани и изтегли меча на Дънкан от ножницата. Като приклекна срещу Дънкан, той го разгледа с практичен поглед.

— Добра стомана — заяви той — и полезна при това. Но къде е златото, къде са скъпоценните камъни? Очаквах, че един потомък на благородници носи нещо по-добро от това.

— Златото и скъпоценните камъни са за церемониите — отвърна Дънкан. — Това е бойно оръжие.

Разбойникът кимна.

— Това, което казвате е истина. Остро е и с връх като игла. Много е добро, наистина.

Замахна с меча нагоре и направи пробождащ удар на инч или два от гърлото на Дънкан.

— Да предположим — започна той, — че ми кажете какво става всъщност. Къде е съкровището, което търсите? Какво представлява то?.

Дънкан не каза нищо.Седеше мълчаливо, докато всеки инстинкт му крещеше да се дръпне настрани. Но ако отбягне насочената стомана, каза си той, това с нищо няма да помогне. Едно леко движение с китката и мечът отново щеше да е насочен към гърлото му.

— Ще ти прережа гърлото — заплаши го Разбойникът.

— Ако го направиш — отбеляза Дънкан — ще се лишиш от всички обяснения.

— Колко вярно — съгласи се Разбойникът. — Наистина, колко вярно. Може би по-добър начин е да ви одера жив. Кажете ми, наблюдавали ли сте някога докато одират жив човек?

— Не, никога.

— Не е приятна гледка — каза Разбойникът. — Прави се съвсем бавно, по малко. Има различни методи за извършване на процедурата. Започва се от пръстите на краката, а понякога от пръстите на ръцете. Но това е много досадна работа за извършителя, който трябва да бъде много внимателен поради деликатността на техниката. Мисля, че ако го правех аз щях да предпочета да започна от корема или чатала. Въпреки, че е доста сложно, мисля, че бих предпочел да започна от чатала.Областта е много чувствителна и това обикновено дава бързи резултати. Ако се наложи да го правим с вас, откъде бихте предпочели да започнем? Ще ви дадем възможността да направите свой избор.

Дънкан не каза нищо. Можеше да почувства как потта избива по челото му и се надяваше, че това не се вижда. Понеже, усещаше той, това не беше празен разговор. Не възнамеряваха само да го сплашат. Този касапин беше решил да го направи.

Изглежда, че Разбойникът беше изпаднал в дълбок размисъл, премисляйки ситуацията.

— Може би ще бъде по-добре — заговори той — ако го направим първо на някой друг и ви позволим да погледате, преди да започнем с вас. Може би онзи голям дебелак, ей там. Той е подходящ за целта. Има превъзходна кожа. Толкова е много и в такова добро състояние. След като веднъж се свали, от нея може да се направи куртка. Или пък дребния отшелник, завързан за дървото. Той би крещял повече от дебелака. Би се гърчил в агония. Би пищял и би се молил за милост. Най-жалко би призовавал Бога. Би направил голямо шоу. Все пак се колебая. Кожата на отшелника е толкова сбръчкана, че едва ли си струва труда.

Дънкан все още мълчеше.

Разбойникът махна неодобрително с ръка.

— Е, добре — рече той, — твърде късно е за да го обсъждаме сега. За да се направи първокласно одиране на кожа е необходима силна светлина, а слънцето почти е залязло. Това ще е първото нещо, което ще започнем утре. Така ще имаме цял ден пред нас.

Изправи се тежко на крака, пъхна меча на Дънкан под мишница, потупа се по издутия джоб на куртката си и направи движение, като че ли да се обърне. След това се завъртя и погледна към Дънкан, като му се ухили.

— Това ще ви даде една нощ за размисъл — отбеляза той. — Щом дойде утрото, можем пак да си поговорим.

Обърна се към хората си и викна:

— Ейнар и Робин, вие ще останете първа стража при скъпоценната ни плячка. Не сваляйте очи от тях. И не искам никакви следи по тях. Не искам повреди по кожите им. Искам да са идеални, когато ги смъкнем от тях. А ако се провалите, ако им позволите, по някаква причина, да избягат или ако, поради некадърността си, се отнасяте зле с тях, ще ви откъсна топките.

— Разбойнико — обади се Дънкан — информиран си погрешно. Няма никакво съкровище. Нашето пътуване не е търсене на съкровище.

— Е, добре — съгласи се Разбойникът, — по-късно ще преценим това. При все че се страхувам, че ако накрая ме убедите, че съм сгрешил, може да се окаже трудно да залепя кожата ви обратно върху вас.

Направи няколко крачки отвъд края на горичката, за да излезе в началото на брега и отново извиси гласа си във вик.

— Седрик, за Бога, защо толкова далече? Казах ти да направиш лагера наблизо.

Някъде отблизо свистящият глас на стария Седрик отговори:

— Тук има малко паша за конете — ще искаме да ги държим под око — а също и добър запас от нападали дървета, готови за огъня.

Разбойникът измърмори слабо, след което каза:

— Добре, мисля, че наистина няма никаква разлика. Тези са завързани сигурно. Самият дявол не би могъл да ги освободи. Ще ги наблюдават отблизо, а и ние сме на една крачка.

Ейнар, когото, през нощта в имението, накараха да се премести за да се освободи място за Дънкан и Конрад, предложи:

— Можем да ги завлечем в лагера. Ще бъде удоволствие.

Разбойникът се замисли за момент, след което отвърна:

— Не, не мисля. Ще има двама човека, които ще ги наблюдават през цялото време. Защо да губим сили? А освен това, тук ще бъдат на тишина за да съберат мислите си и да решат какво ще правят, щом дойде утрото.

Обърна се и тръгна по брега, а останалите го последваха. Ейнар и Робин, двама яки дебелака, останаха.

— Чу го какво каза — обърна се Ейнар към Дънкан. — Не иска лудории. Заповядано ми е да не оставям белези по тебе. Но поне мога да те нахраня с пясък докато се задавиш.

— Добре ли сте, милорд? — попита Конрад.

— Без разговори — подвикна Робин, пазачът. — Дръжте си устите затворени.

— Добре съм — отвърна Дънкан. — А също и Ендрю. Но не виждам Мег.

— Тя е вляво от мене, недалече от Даниел. Него го завързаха между две дървета.

— Казах, без разговори — изкрещя Робин, като направи бърза крачка напред и размаха ръждива сабя.

— Кротко — предупреди го Ейнар. — Разбойника каза без следи.

Робин се отдръпна и пусна сабята на земята.

— Милорд — обади се Конрад. — Струва ми се, че сме в голяма опасност.

— Напълно съм съгласен — отвърна му Дънкан.

Ръкописът все още стоеше там, където беше отвян, заплетен в малкия храст и задържан там от натиска на вятъра.