Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (3)

3.

Икономката Руберта помогна на Фиамета да нахлузи тежката червена кадифена рокля през главата си и да я приглади надолу върху фустата от тънък лен. Фиамета прокара длани по гънките на широко скроената пола, така греховно разточителна откъм плат, и въздъхна с неподправено доволство. Роклята надхвърляше всичките й несмели надежди. Майстор Бенефорте я беше извадил, съвсем неочаквано, от една стара ракла, когато Фиамета се беше оплакала, че ще стане за смях, ако отиде на давания от дука банкет в семплата си сива вълнена рокля. Дрехата, която носеше в момента, някога бе принадлежала на майка й и двете с Руберта си бяха играли цяла седмица, докато я прекроят като за нея. Ако се съдеше по мерките, Фиамета вече беше висока почти колкото е била майка й, макар и по-слаба. Странно. Помнеше майка си като висока жена — висока, тъмна и топла.

Фиамета протегна ръце и Руберта нахлузи ръкавите, после ги завърза за раменете на роклята и издърпа за контраст по малко от ръкавите на долната рокля през прорезите на лактите. Червените кадифени ръкави бяха избродирани със сребърен конец в тон със сребърната лента, обточваща сякаш безкрайния подгъв на полата.

— Я стига си подскачала, момиче — оплака се Руберта, без да влага много чувство и прехапа съсредоточено долната си устна, докато връзваше фльонгите. Отстъпи крачка и огледа Фиамета хем критично, хем с гордост. — А сега — косата.

— О, да, моля те. — Фиамета се чучна послушно на едно столче. Никакви момичешки бонета днес, нито обикновената плитка на гърба. Роклята вървеше с подходяща мрежичка за коса от сребърна нишка и перли, сякаш с магия опазени от белезите на времето. Руберта раздели косата й на две спретнати, пък макар и вълнисти половинки, нави ги на тила й и стегна мрежичката върху цялата тази маса, като остави навън само две черни къдрици, които пусна артистично пред ушите й. Фиамета се взираше алчно в малкото си огледалце и доволно въртеше глава насам-натам, за да накара къдричките да подскачат. — Благодаря ти, Руберта! — Прегърна икономката през кръста и я стисна силно. — Такава си ми умница!

— О, пантофките ти! Още са в кухнята. Ще ида да ги донеса.

Руберта изтича навън. Фиамета изпробва отражението си в огледалото от различни ъгли, после отново запрокарва длани по меката тъкан. Засмука долната си устна и подчинявайки се на внезапен импулс, стана и отиде при раклата до леглото си.

Разбута ленените чаршафи и изрови едно плоско дъбово ковчеже. Вътре стоеше смъртната маска на майка й. Много хора пазеха за спомен смъртни маски от восък. Просперо Бенефорте беше излял образа на съпругата си от бронз, потъмнен от изкуството му до богат кафяв тон, близък до естествения цвят на покойната. Живите черни очи сега бяха затворени, като в сън, но сън странно тъжен, над меките извивки на носа и широката й уста. Фиамета вдигна маската на нивото на деколтето си и надникна над нея към огледалото, което държеше в изпънатата си напред ръка. Примижа, опитвайки се да слее маската и роклята в общ размазан образ. После свали маската под брадичката си и сравни двете лица. Колко от по-бледото беше на Просперо Бенефорте, и колко на тази изгубена жена? Носът на Фиамета определено не беше плосък, а и брадичката й бе по-рязко очертана от тази на тъмния образ, но иначе… „Коя съм аз? И чия съм? Къде ми е мястото, майко?“

Стъпките на Руберта долетяха откъм галерията, както наричаха верандата, обикаляща от четири страни вътрешната фасада на къщата, и Фиамета побърза да прибере маската в ковчежето и да го заключи в раклата. Руберта й подаде лъснатите обувки през вратата.

— Побързай. Татко ти те чака долу.

Фиамета бързо нахлузи обувките, изскочи от стаята си и хукна по галерията на втория етаж. Вдигна полите си и заслиза по стълбите, после ги приглади и тръгна по-бавно и тържествено, както подобаваше на дамската й прическа. Тази рокля не беше рокля на робиня, нито дори обикновена слугинска рокля, а явно доказателство, че майка е била истинска християнка и съпруга на един велик творец. Фиамета вирна решително брадичка.

Майстор Бенефорте стоеше в настланото с плочи преддверие и също изглеждаше великолепно. Носеше плащ от черно кадифе, който се поклащаше чак до коленете, и голяма шапка от същата материя, завита като тюрбан, а краят й се спускаше наперено на едното му рамо. Туниката му беше от меденокафяво кадифе, вталена и с висока яка, над която се показваше искрящобяла ивица лен, с разкроени поли до коленете и с черен клин. Въпреки сивото в косата си, майстор Бенефорте още се опъваше на дългите роби, предпочитани от възрастните мъже, макар че тъмните цветове, които беше избрал, целяха да покажат сила и зрялост. Топлият цвят на туниката изпъкваше още повече в съчетание със златната верига около врата му, която беше негово собствено дело и се явяваше като реклама на изкуството му.

— А, ето те и теб най-после. — Той я огледа от главата до петите, очите му станаха странно унесени, промърмори едно „Ха!“ и разтърси глава, сякаш да проясни зрението си.

— Добре ли изглеждам, папа? — попита стресната от реакцията му Фиамета.

— Добре изглеждаш. Вземи. — И протегна ръка към нея.

През дланта му беше преметнат сребърен колан с великолепна изработка. Фиамета го взе изненадана. Беше във формата на сребърна змия, кръгла и гъвкава като въже. Лъскавите люспици бяха фини като на истинска змия, а застъпващите им се плочки скриваха свързващия механизъм отдолу, какъвто и да беше той. Главата беше от масивно сребро и съвсем като истинска, с искрящи зелени люспици — изумруд? стъкло? — вместо очи.

— Сложи си го — каза майстор Бенефорте.

— Как? Не виждам закопчалка.

— Просто си го сложи на кръста. Няма да падне.

— Магически е, нали?

— Просто едно малко заклинание, което да те пази.

— Благодаря ти, папа. — Тя го нагласи около талията си, плъзна главата над опашката и коланът наистина се задържа. Чак тогава се сети да попита: — А може ли да се сваля?

— Когато пожелаеш.

Тя го свали за проба, после отново си го сложи.

— Скоро ли си го правил? — Беше смятала, че работи денем и нощем върху солницата.

— Не, имам го отдавна. Само го почистих и поднових заклинанието.

— На мама ли е бил?

— Да.

Фиамета погали колана и пръстите й се плъзнаха по люспите. От тях се излъчи тиха мелодична вибрация, почти недоловима за слуха.

Солницата на дука ги чакаше на една пейка до стената. Новата й кутия със сатенена подплата беше от абанос, за да си пасва с основата на статуетката, а закопчалките и двете дръжки отстрани бяха от масивно злато. Фиамета също имаше дял в направата и полировката й. Рядко бе виждала баща си притеснен, но сега той отвори кутията и провери за последно съдържанието й, гънките на подплатата и здравината на закопчалките, после влезе в работилницата и погледна през прозореца.

— А! Най-после. — Гласът му долетя до нея, а после и самият той се върна, за да отлости вратата пред швейцарския капитан и още двамина гвардейци от стражата. Нагръдниците на стражите лъщяха като огледала, а капитан Окс беше облечен с най-хубавата си и най-чиста ливрея, с нов жакет със златни копчета, ушит за дукската свита в чест на годежа.

— Готови ли сте, майстор Просперо? — усмихна се капитанът. После кимна към абаносовото ковчеже. — Ако искате, стражите могат да го носят.

— Сам ще го нося, благодаря — каза майстор Бенефорте и вдигна кутията. — Нека единият тръгне пред нас, а другият да ни следва.

— Както кажете. — И групичката им пое в упоменатия ред, капитанът и Фиамета — от двете страни на бижутера.

— Гледай вратата да е залостена, докато не се прибера, Тесео — извика през рамо майстор Бенефорте. Чиракът се поклони тромаво и затвори вратата след тях. Майстор Бенефорте изчака, докато не чу лостът да пада на мястото си, после кимна и тръгна надолу по калдъръмената улица.

Беше слънчев ден две седмици след Великденските празници и ако беше съвсем малко по-топло, кадифетата биха били неизползваеми. Дърветата се бяха обкичили с пъпки през седмиците след като Фиамета бе отляла пръстена си. Тя завъртя лъвската маска на левия си палец, така че — въздишка — гранатът да улови обедното слънце. Слънчевите лъчи се отразяваха и от жълтите тухли, каменните блокове и червените плочи по покривите на сградите. Тъжно сива през зимата, през дългите летни следобеди Монтефолия приличаше на град от злато. От улицата с големите къщи, издигащи се от двете страни на бащиния й дом, групичката им премина в един по-стар и пренаселен квартал.

Докато пресичаха една спускаща се към водата странична уличка, Фиамета зърна пристаните и лодките. Няколко лениви чайки кръжаха в нисък полет и крещяха пронизително. Когато това лято папа отново я заведеше на риба, може би най-после щеше да я научи на тайното заклинание, което използваше при закачването на стръвта. Тясното езеро се простираше на единадесет мили северно от Монтефолия към подножието на Алпите, отвъд които се намираше домът на капитан Окс. Беше чула, че първият за сезона керван прекосил Монтефолианския проход миналата седмица. По-висок и по-труднопроходим от прохода Бренер на изток, маршрутът все пак служеше добре на нуждите на малкото херцогство. Монтефолия беше хълмиста, неплодородна земя и щеше да е бедна, ако не бяха търговията и богатото на риба езеро. На източния бряг, северно от града, манастирът „Свети Джеронимо“ отглеждаше лозя, пролетна пшеница по терасираните ниви, овощни градини и овце. Главният път минаваше нагоре по източния бряг на езерото покрай каменните манастирски зидове, а западният беше твърде стръмен, каменист и див и го пресичаха единствено кози пътеки. Фиамета забеляза няколко конници и една волска каруца, която бавно се влачеше по прашната бяла панделка на пътя. Манастирският скрипториум^[1] доставяше и цветно илюстрирани книги за библиотеката на дука, която се славеше като гордостта на замъка, извисил се на стръмно скалисто възвишение в другия край на града. Дукът обичаше да се хвали, че в библиотеката му нямало нито една от онези евтини модерни печатани измишльотини, а само ръкописи с майсторска калиграфия и корици от богато украсена кожа — повече от сто тома. На Фиамета това ограничение й се струваше глупаво, но може би значимостта, която дук Сандрино отдаваше на калиграфията, се дължеше отчасти на факта, че самият той можеше да чете, но не и да пише. Старите хора бяха нелепо консервативни за някои неща.

— Как вървят годежните празненства? — обърна се майстор Бенефорте към капитана. Фиамета беше изостанала и сега ускори крачка, за да не изпусне нещо от разговора.

— Ами, снощи дукесата организира илюминация в градината с жива картина и мадригали. Певците бяха много добри.

— Сам щях да се заема с фойерверките, ако дукът не настояваше толкова за това тук. — Майстор Бенефорте повдигна абаносовото ковчеже. — Изненадан съм, че онзи дръвник Ди Римини не е объркал всичко. Той и една брава не може да направи като хората.

Капитанът се усмихна суховато при това пренебрежително изказване по адрес на най-големия местен съперник на майстор Бенефорте в декоративните изкуства.

— Добре се справи. За ваше успокоение, имаше и един неприятен момент — свещите подпалиха прическата на една дама, но ние успяхме да я залеем навреме с вода и пострадаха единствено перата й. Знаех си аз, че съм бил прав да настоявам за пълни ведра зад кулисите.

— Ха. Разбрах, че бъдещият жених е пристигнал навреме тази сутрин, поне това ако не друго.

— Да. — Капитанът се намръщи. — Трябва да кажа, че не ми се нрави свитата, която е довел. Изпечени бандюги до един. А и петдесет въоръжени мъже ми се струват прекалено много за повод като този. Не знам къде му е бил умът на дук Сандрино, когато е позволил на лозимонския господар да доведе толкова много войници със себе си. Изисквало го почетното му положение като бъдещ негов зет, така каза.

— Е, Уберто Феранте беше наемник преди да се окаже законен наследник на Лозимо преди две години — каза майстор Бенефорте. — Не е имал достатъчно време да си спечели лоялността на местните. Може би просто си е довел хора, на които може да разчита.

— Оказал се наследник, друг път. Говори се, че подкупил папската курия да отхвърли претенциите на другия братовчед, и още веднъж, за да му дадат разрешение да се ожени за наследницата. Предполагам, че кардинал Борджия е искал да си осигури един верен гвелф^[2] в Лозимо в противовес на амбициите на Венеция и гибелините^[3].

— Ако съдя по опита си с курията, предположенията ти са съвсем правдоподобни. — Майстор Бенефорте се усмихна горчиво. — Но все пак се чудя откъде Феранте е взел парите.

— На мен поне амбициите на Милано ми изглеждат по-голяма заплаха. Бедната Монтефолия е между чука и наковалнята.

— Виж, Милано е пример как един обикновен войник може да се издигне. Надявам се Феранте да не е изучавал подробно живота на покойния Франческо Сфорца^[4]. Рецептата е проста — ожени се за дъщерята, после направи необходимото, за да оглавиш държавата… Води си бележки, Ури.

Капитанът въздъхна.

— Уви, не познавам никакви наследнички. — После замълча замислено. — Всъщност точно това е направил Феранте в Лозимо. Надявам се, че не е намислил да повтори номера и в Монтефолия.

— Нашият дук и синът му се радват на достатъчно добро здраве, за да обезсмислят всякакви подобни планове — каза майстор Бенефорте и потупа абаносовата кутия. — А може пък и самият аз да допринеса според силите си това да си остане така.

Капитанът сведе поглед към ботушите си.

— Не знам. Знам само, че дук Сандрино не е особено доволен от този годеж, а дукеса Летиция още по-малко. Не виждам с какво може да ги е притиснал Феранте, но въпреки това усещам… голям пазарлък се води за зестрата.

— Жалко, че лорд Феранте не е по-млад, или лейди Джулия по-голяма.

— Или и двете. Знам, че дукесата е настоявала в договора да се впише, че сватбата не може да се състои преди да изтече поне година.

— Може пък дотогава конят на лорд Феранте да го хвърли от седлото и той да си строши врата.

— Ще го включа в молитвите си — усмихна се капитанът. Не прозвуча съвсем като шега.

Разговорът затихна — трябваше да си пестят дъха за финалното изкачване към замъка. Минаха през централната порта, охранявана от две големи квадратни кули с основа от дялан камък и градеж от същите жълти тухли, с които бяха издигнати повечето нови сгради в Монтефолия. Войниците ги ескортираха през настлания с плочи вътрешен двор и нагоре по новото великолепно стълбище, което настоящият дук беше построил с надеждата да смекчи строгата и грозновата архитектура, предпочетена от предците му. Майстор Бенефорте изсумтя пътьом по адрес на каменната изработка и измърмори обичайната си присъда:

— Трябвало е да наеме истински скулптор, а не някой селски каменоделец…

Минаха през две тъмни зали и излязоха във вътрешната градина. Тук, сред цветята и плодните дръвчета, бяха разположени масите за годежния банкет.

Гостите вече бяха насядали, което означаваше, че майстор Бенефорте е уцелил избрания предварително момент за величествената си поява. Дукското семейство, заедно с лорд Феранте и абата на „Свети Джеронимо“ и епископ на Монтефолия (две длъжности, един човек) заемаха една дълга, издигната върху подиум маса. Пазеха им сянка опънати като навес гоблени. Четири други маси бяха наредени под прави ъгли, по-долу и по-назад, за по-незначителните гости.

Дук Сандрино, приятно закръглен човек на петдесетина години с нос и уши с аристократични пропорции, миеше ръцете си в сребърна купа с вдигаща пара вода, върху която плаваха розови листенца, поднесена му от месер Куистели. Неговият син и наследник, десетгодишният лорд Асканио, седеше от дясната му страна. Един от приближените на лорд Феранте, облечен в специална ливрея, нагласяше столче за крака с мека тапицировка под ботушите на господаря си — столчето бе във формата на малка ракла с герба на Лозимо, резбован отпред. Преносимата мебел явно бе предназначена да задоволи някакво лично разбиране за удобство, защото краката на Феранте бяха с нормална форма и дължина. А може би копринените му чорапи криеха някаква стара бойна рана, която още го мъчеше. Фиамета си напомни да не се блещи, докато се опитваше да запамети възможно най-много подробности от изложените на показ кадифета, коприни, шапки, кокарди, оръжия, бижута и прически.

Лейди Джулия, седнала между майка си и бъдещия си жених, беше облечена с пролетно зелена рокля със златна бродерия и — ха! — момичешко боне. Макар че, трябваше да признае Фиамета, зеленото боне направо се огъваше от златна бродерия и пришити мънички перли. Косата й се спускаше на руса плитка по гърба с вплетени в нея зелени панделки. Дали дукеса Летиция не се бе постарала съзнателно да изтъкне младостта на щерка си? Лекото смущение на Джулия беше в ярък контраст с излъчването на лозимонския владетел, седнал до нея. Феранте бе мургав, зрял, властен и без съмнение последовател на Марс, бога на войната. Устните му се усмихваха, без да се разтварят и на косъм. Може би зъбите му бяха развалени?

Абатът-епископ седеше от лявата страна на лорд Феранте, без съмнение както в израз на почит, така и за да осигури на Феранте достоен събеседник, в случай че невръстната Джулия се разприказва твърде много или пък потъне в неловко мълчание. На млади години абат Монреале се подвизавал като рицар с гореща кръв, но после го ранили тежко и той дал предсмъртен обет, че ще посвети живота си на църквата, ако Бог го пощади. Беше спазил обещанието си с чест — косата му вече беше побеляла, спечелил си беше име на учен и дори на мистик. Днес беше облечен като епископ, а не като абат, във великолепната бяла роба и обточената със злато червена мантия на сана си, и с бяла шапчица от копринен брокат върху свещеническата си тонзура. Пак той инспектираше ежегодно както работилницата, така и душата на Просперо Бенефорте и подновяваше църковното му разрешително да практикува бяла магия. Майстор Бенефорте, след като подгъна крак пред дука, семейството му и лорд Феранте, се поклони на абата с дълбоко и непресторено почитание.

После — бяха го упражнявали — майстор Бенефорте коленичи, отвори абаносовото ковчеже и подкани Фиамета да връчи солницата на дука, което тя направи с изящен реверанс. Снежнобялата ленена покривка на масата, беше съвършен фон за блестящото злато и яркоцветния емайл. Майстор Бенефорте разцъфна, когато седящите около масата заръкопляскаха. Дук Сандрино се усмихна доволно и помоли абата лично да благослови първата сол, която месер Куистели побърза да сипе в златната лодка.

Майстор Бенефорте наблюдаваше, затаил дъх от напрежение. Сега беше моментът, както бе доверил той на Фиамета, дукът да напълни с величествен жест на щедрост шепите му с дукати пред погледите на сбралите се гости. Беше си прикачил голяма празна кесия под дрехите в очакване на този знаменателен миг. Но дукът само им махна, макар и с усмивка, да заемат местата си на по-долната маса.

— Е, има много неща на главата си. По-късно — промърмори в брадата си майстор Бенефорте, докато се настаняваха, но не успя да прикрие тревогата си.

Един слуга им донесе сребърна купа да си измият ръцете — едно от творенията на баща й, както забеляза Фиамета — и банкетът започна с вина и блюда с пържени равиоли, пълнени със свинска кайма, билки и меко сирене, оваляно в пудра захар. Появиха се кошнички с хляб, омесен от изцяло бяло брашно, и подноси с телешко, пилета, шунка, наденици и говеждо. И още вино. Майстор Бенефорте наблюдаваше високата маса със заострено внимание. Но в ничия чиния не избухнаха сини пламъци. Фиамета поведе любезен разговор със съпругата на кастелана^[5], закръглената госпожа Пиа, която седеше от другата й страна.

Когато съпругата на кастелана стана за момент, повикана от мъжа си, майстор Бенефорте се наведе към дъщеря си и сниши глас. Фиамета се приготви за поредната порция мърморене относно дукатите на дука, но той каза нещо съвсем друго:

— Забеляза ли малкия сребърен пръстен на дясната ръка на лорд Феранте, дете? Ти стоеше по-близо до него от мен.

Фиамета примигна.

— Да, сега като го каза — да.

— И как ти се стори?

— Ами… — Тя се опита да извика мига пред вътрешния си взор. — Помислих си, че е много грозен.

— Какво представляваше?

— Маска. Бебешко лице, струва ми се. Не точно грозно, но… просто не ми хареса. — Тя се засмя. — Би трябвало да те наеме, папа, за да му направиш нещо по-хубаво.

За нейна изненада той скришом се прекръсти.

— Дори не го изричай. И все пак… как смее да го носи така открито пред абата? Може би не го е поръчвал сам, а го е купил от някого, без да знае какво представлява. Или по някакъв начин го е заглушил.

— Стори ми се нов — каза Фиамета. — Папа, какво те притеснява? — Той определено изглеждаше смутен.

— Почти съм сигурен, че това е оковен пръстен, или „оковник“, както го наричат за по-кратко. Но ако е активен… къде може да е скрил… — Думите му заглъхнаха зад стиснатите устни, докато оглеждаше скришом високата маса.

— Черна магия? — прошепна потресена Фиамета.

— Не… не непременно. Веднъж… веднъж видях един такъв пръстен, в който не беше заключен смъртен грях. А Феранте е благородник. Човек като него би трябвало да общува лесно с форми на силата, които са неприсъщи на по-дребните люде, а в същото време са нормални за един управник. Като великия Лоренцо от Флоренция.

— Мислех, че магията е или бяла, или черна.

— Когато остарееш като мен, дете, ще знаеш, че нищо на този свят не е нито само бяло, нито само черно.

— Абат Монреале дали ще се съгласи с теб? — със съмнение попита Фиамета.

— О, да — въздъхна баща й. Веждите му се вдигнаха да изразят чувство, което друг път би изразил със свиване на рамене. — Е, Феранте разполага с още една година да разкрие истинския си нрав. — И млъкна, защото госпожа Пиа се връщаше.

Месните блюда, или по-скоро малкото, което бе останало от тях, бяха изнесени от слугите и заменени с подноси, отрупани с фурми, смокини, ранни ягоди и пасти. Фиамета и госпожа Пиа обединиха усилията си и нанесоха значителни щети на пастите със сушени вишни. В другия край на градината се появиха музиканти и подхванаха свирнята си, която се смеси с жуженето на разговорите и тракането на прибори и чинии. Икономът на дука и неговите помощници се заеха да напълнят чашите с десертни вина в очакване на заключителните тостове.

Месер Куистели се появи забързан откъм замъка и се качи на подиума под гоблените, пазещи сянка на господарската маса. Наведе се и зашепна нещо в ухото на дука. Дук Сандрино смръщи вежди и го попита нещо. Месер Куистели само сви рамене. Дукът поклати глава, сякаш нещо го беше раздразнило, но все пак се наведе да каже нещо на дукесата, после стана и последва месер Куистели към замъка.

Жената на кастелана влезе в преговори с майстор Бенефорте над главата на Фиамета относно поправката на малка сребърна кана със счупена дръжка. Баща й явно не беше поласкан от предположението, че би се захванал с подобна чирашка работа, поне докато погледът му не попадна на Фиамета.

Той се усмихна лекичко.

— Фиамета ще я поправи. Това може да се окаже първата ти самостоятелна поръчка, дете.

— О! Можеш ли да го направиш? — възкликна госпожа Пиа, едновременно впечатлена и изпълнена със съмнения.

— Ами… по-добре ще е първо да я видя — предпазливо отвърна Фиамета, макар вътрешно да беше изключително доволна.

Госпожа Пиа погледна към високата маса.

— Няма да започнат с тостовете преди дукът да се е върнал. Какво ли го задържа толкова дълго? Хайде да идем в покоите ми, Фиамета, и ще ти я покажа още сега.

— Както кажете.

Докато ставаха, месер Куистели се появи отново и този път зашушна нещо на лорд Феранте. Феранте изкриви лице в озадачено раздразнение, но явно се касаеше за молба на домакина му, защото той стана от масата и тръгна след месер Куистели. По негов знак, двамина от хората му го последваха. Ако ги видеше на улицата, Фиамета без колебание би ги взела за наемни убийци. По-старшият от двамата, свиреп на вид брадат мъж с няколко липсващи предни зъба, беше представен като главния лейтенант на Феранте. Капитан Окс, който тъкмо се бе навел напред и приказваше с някаква дама от една от по-ниските маси, вдигна очи, навъси се и на свой ред тръгна след оформилата се процесия. Трябваше да ускори крачка, за да ги настигне.

Двете жени изчакаха мъжете да освободят входа, после съпругата на кастелана въведе Фиамета в замъка. Момичето погледна любопитно встрани, докато прекосяваха залата. През една врата в другия край, която водеше към кабинет или нещо подобно, зърна дука, застанал прав до бюрото си, и двама прашни от път мъже — единият свещеник със строг лик, другият благородник, махащ възбудено с ръце. После Феранте и останалите й препречиха гледката и тя последва госпожа Пиа.

Стаите на кастелана бяха в една от квадратните кули. Госпожа Пиа свали каната от една лавица в миниатюрната си спалня с дебели зидове, претъпкана с малкото необходими й мебели — легло и няколко ракли — и зачака тревожно, докато Фиамета я оглеждаше на светло до тесния прозорец. Фиамета тайничко се зарадва, когато установи, че ще е необходимо нещо повече от обикновено запояване. Дръжката, излята във формата на гъвкава русалка, беше не само откършена, а и напукана. Увери съпругата на кастелана, че поправката ще бъде извършена бързо, после двете увиха каната в парче ленен плат и тръгнаха да се връщат.

На минаване през голямата зала Фиамета се стресна от гневните викове на дук Сандрино, които долитаха откъм кабинета. Беше се подпрял с юмруци на писалището. Феранте стоеше срещу него, скръстил ръце на гърдите си, със стиснати зъби и потъмняло като изпечена тухла лице. Гласът му изкънтя в къси и отсечени изречения, твърде нисък, за да се чуят думите. Двамата прашни странници го гледаха. Лицето на благородника светеше от злостно задоволство. Свещеникът беше бял като платно. Капитан Окс се беше облегнал на касата на вратата, на пръв поглед отпуснат, но с ръка върху дръжката на меча си. Госпожа Пиа уплашено стисна рамото на Фиамета.

Гласът на дук Сандрино се извисяваше и спадаше:

— … лъжи и убийство… черно некромантство! Сигурно доказателство… мое дете никога… оскърбление за моя дом! Изчезвай моментално или се готви за война, копеле наемническо! — Заеквайки от ярост, дук Сандрино размаха пръст пред лицето на Феранте.

— Не ми е нужна подготовка! — на свой ред ревна лорд Феранте и се наведе напред. — Щом искаш война, така да е!

И докато Фиамета гледаше със зинала уста, Феранте извади кинжала си с лявата ръка и без да прекъсва възходящата дъга на острието, разсече гърлото на дук Сандрино с удар толкова мощен, че отряза врата му наполовина преди кинжалът да се спре в кокал. От силата на замаха убиецът се олюля и двамата с жертвата паднаха един към друг през писалището, сякаш устремени в прегръдка, внезапно обагрила се в червено.

С вик на потрес, който прозвуча почти като вой, капитан Окс светкавично изтегли меча си и се хвърли напред. В ограниченото пространство на кабинета обаче мечът не беше много по-полезен от кинжал, а и двамата наемни убийци вече бяха извадили кинжалите си. Лейтенантът с липсващите предни зъби намушка възбудения благородник в сърцето с удар почти толкова неочакван и силен като онзи, нанесен от господаря му. Поостарелият и невъоръжен месер Куистели клекна, но не беше достатъчно бърз — ножът на втория наемен убиец го събори на пода. Ури отби в движение следващия удар, после се оказа вкопчен в ръкопашен бой с лозимонеца.

Свещеникът тъкмо вдигаше ръка, когато Феранте насочи към него свитата си в юмрук дясна ръка — сребърният пръстен грейна, свещеникът закри очи и изкрещя. Лорд Феранте го прониза в незащитените гърди.

— Трябва да ида при мъжа си! — Съпругата на кастелана изпусна каната, вдигна поли и хукна към градината. При неочаквания шум лейтенантът вдигна поглед, намръщи се и тръгна към Фиамета. Очите му бяха студени. Замаяна от ужас и бесните удари на сърцето си, Фиамета се обърна и затича колкото й крака държат след госпожа Пиа.

Слънчевата светлина почти я ослепи. На половината път през градината, жената на кастелана висеше на ръката на съпруга си и крещеше истерично. Той клатеше глава, сякаш не й вярваше. Фиамета се огледа като обезумяла за черната шапка на баща си сред бялата светлина на следобеда. Ето го там, кима на приказките на някакъв човек. Лейтенантът подаде глава през прага, после отново се скри вътре. Фиамета се хвърли на гърдите на майстор Бенефорте и сграбчи туниката му.

— Папа, Феранте току-що уби дука!

Ури Окс изскочи заднишком през вратата. Мечът му бе окървавен.

— Измяна! — извика той. При всяка дума от устата му бликаше кръв. — Убийство и измяна! Монтефолия, на оръжие!

Хората на Феранте, не по-малко изненадани от монтефолианците, започнаха да се сбират на групи. Лейтенантът на Феранте изскочи след капитан Окс и закрещя заповеди на хората си.

— По дяволите! — изсъска майстор Бенефорте. — Дотук с платата ми. — Стисна ръката й над лакътя и се огледа. — Тази градина е истински капан. Трябва да се махаме оттук. Веднага!

Мъжете заизваждаха мечове и кинжали, невъоръжените грабваха ножове от масите. Жените пищяха.

Майстор Бенефорте затича, но не към вратата, а към високата маса. Капитан Окс и лейтенантът на Феранте също търчаха натам в лудешки бяг. Лейтенантът скочи и замахна с меча си да отсече главата на малкия Асканио, но капитан Окс успя да отбие удара в последния момент. Абат Монреале се надигна и преобърна масата върху беззъбия лозимонец тъкмо когато той се обръщаше за втори удар.

С дивашки плонж майстор Бенефорте улови солницата, прелетяла в блестяща дъга през въздуха, и я уви в плаща си.

— Хайде, Фиамета! Към вратата!

Фиамета задърпа като обезумяла полата си, чийто край беше затиснат под ръба на тежката маса.

— Папа, помогни ми!

Дукеса Летиция грабна дъщеря си и скочи зад подиума сред съборените гоблени. Ури сграбчи Асканио и го бутна към абат Монреале.

— Изведи момчето! — изсъска задавено той. Абатът заметна червената си мантия около ужасеното дете и парира меча на един от хората на Феранте с епископския си жезъл, а после, без да се замисля, изрита противника си право в слабините.

— „Свети Джеронимо“! При мен! — изрева Монреале. Приорът^[6] и якият манастирски секретар се завтекоха да му помогнат. Следващият насочен към Асканио удар бе посрещнат със странно движение на епископския жезъл — и наемният убиец се олюля и залитна безволно към другия край на подиума с отпуснат меч. Един от притеклите се монтефолиански стражи го уби, без да срещне съпротива. Майстор Бенефорте, на половината път до вратата, чу виковете на Фиамета и тръгна да се връща.

Ури, който охраняваше нарастващата група около абата и Асканио, се беше счепкал в смъртен двубой с беззъбия лейтенант на Феранте. Дъхът на капитана бълбукаше странно. При поредния сблъсък на мечовете Ури изрита столчето-ракла, което Феранте подлагаше под крака си, и то се прекатури през ръба на подиума, отскочи на тясната си страна и се отвори. Беше натъпкано с каменна сол, която се изсипа в краката на Фиамета.

Консервирано в солта, лежеше съсухреното трупче на новородено дете. Фиамета изпищя и отскочи ужасена, при което защипаната й рокля най-после се измъкна. Ури погледна какво става, за миг се разсея и лейтенантът на Феранте се хвърли напред и го прониза в гърдите — острието щръкна от гърба на капитана. Беззъбият лейтенант завъртя меча, опря крак в корема на Ури и измъкна острието с ужасяващ засмукващ звук. Кръв изригна и от двете рани — на гърдите и на гърба. Капитанът падна. Фиамета изкрещя, наведе се и метна с всичка сила един тежък поднос по лейтенанта. Майстор Бенефорте я сграбчи за ръката и я задърпа към изхода.

Вратата беше задръстена от сражаващи се мъже и майстор Бенефорте отстъпи стъписан назад. Тикна навития плащ със солницата в треперещите ръце на Фиамета и й се озъби:

— Да не го изпуснеш! И този път върви след мен, дяволите те взели!

Грабна някаква бутилка от една от масите и извади собствения си кинжал от обсипаната със скъпоценни камъни кания. Излъсканото като огледало острие грейна на слънцето.

Майстор Бенефорте отново направи опит да си пробие път през единствения изход от градината. Възел счепкани мъже изригна навън под натиска на новопридошлите монтефолиански стражи и майстор Бенефорте хукна към отворилата се пролука. Едва беше прекрачил прага, когато един от хората на Феранте замахна да го прониже. Той парира с крясък удара му и лисна съдържанието на шишето в лицето на мъжа. Лозимонецът изврещя и затърка очите си, а майстор Бенефорте изби меча му и двамата с Фиамета хукнаха напред.

— Магия? — преглътна момичето.

— Оцет — сопна й се майстор Бенефорте.

Ожесточена битка се водеше и при така презираното от майстора мраморно стълбище. Майстор Бенефорте буквално метна Фиамета през парапета и скочи след нея. Хукнаха през двора към портата с двете кули, за която в момента се водеше бой между хората на Феранте и на Монтефолия.

Самият лорд Феранте също беше там, размахваше меча си и ревеше:

— Задръжте портата и останалото само ще ни падне в ръцете!

Почти небрежно мечът му се плъзна и разпори гърлото на един атакуващ войник в монтефолианска ливрея. Към кокардата с цветето и пчелата върху шапката на войника бяха привързани панделки с цветовете на Феранте в чест на празненствата и те се развяха плавно, докато мъжът падаше мъртъв.

— Боже Господи, клането не ни мърда! — изпъшка майстор Бенефорте.

Феранте се обърна и го видя. Отстъпи крачка назад, присви очи, после вдигна десния си юмрук: маската върху сребърния пръстен бе насочена към майстора. Бенефорте изръмжа едно гърлено: „Глупак!“ и на свой ред вдигна ръка в особен вълнист жест, мърдайки пръсти в прецизна последователност. Стомахът на Фиамета се върза на фльонга от изкормящото усещане за сблъскващи се магии. Никакво изящество нямаше в това. Сребърният пръстен грейна, сетне внезапно ярко проблесна и се чу пронизително изпукване.

Феранте, а не майстор Бенефорте, изкрещя, изпусна меча си и стисна дясната си ръка с лявата. Ясно доловима миризма на изгоряло месо лъхна изпод някаква друга силна миризма, която Фиамета не успя да определи.

— Убийте ги! — ревна Феранте и затропа от болка, но войникът пред майстор Бенефорте паникьосано отстъпи. Майстор Бенефорте отскочи няколко крачки назад, размахвайки кинжала си, докато Фиамета набираше скорост, после и двамата хукнаха далеч от замъка.

Когато стигнаха подножието на хълма, Фиамета хвърли поглед назад. Феранте я сочеше, държеше кесия и викаше нещо. Двама от хората му хукнаха след тях. Когато къщите зачестиха, майстор Бенефорте свърна в една тясна уличка между две магазии, после зави по друга. Пробиха си път през нечие простряно да съхне пране и прескочиха едно заспало куче. Фиамета пъхтеше, останала без дъх. Имаше чувството, че някой е забил кама отляво в корема й, толкова силна беше болката от пресилените й дробове и следбанкетно пълния й стомах.

— Спри, Фиамета…

Бяха стигнали до края на застроената градска площ, досами брега на езерото. Майстор Бенефорте се бе облегнал безсилно на някаква стена от сивкави тухли. Той също се задъхваше, килнал глава на една страна. С дясната си ръка разтриваше корема си току под гръдната кост, сякаш да избута болката назад. Лицето му не беше зачервено като на Фиамета, а сивкаво и лъснало от пот.

— Не трябваше… да се тъпча толкова — с мъка изпъшка той. — Дори и когато дукът черпи. — И след още миг добави със странен слаб гласец: — Не мога да тичам повече. — Коленете му се подгънаха.