Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (2)

2.

Снегът хрущеше под ботушите на Тур Окс, докато той се катереше от малкото селце Брюинвалд в долината към бараката при входа на мината. Изрита разсеяно една сиво-бяла пряспа край пътеката и тя се разлетя на тъжни буци — не фината студена пудра отпреди няколко седмици, нито кишата на все още ненастъпилата пролет. На кишата би се зарадвал, както и на всеки намек за предстоящо затопляне. Оловносивото утро обаче обещаваше поредния оловносив ден на една зима, която сякаш не смяташе да си ходи. Не че той щеше да види много от въпросната дневна светлина. Намести кирката на рамото си и пъхна свободната си ръка под мишницата в безуспешен опит да я стопли.

Някой извика предупредително от високото, той вдигна поглед и побърза да отскочи встрани, като се прикри предвидливо зад едно дърво. Дървена шейна, управлявана от седнало върху натъпкан с руда кожен чувал момче, което надаваше бойни викове като татарски конник, профуча покрай Тур, последвана от още една в състезание, чийто финал беше чак в долината. На финала можеше да има и счупени кости, ако момчетата не заоряха с крака при следващия завой. Все пак успяха някак да завият, скриха се от погледа му и Тур се ухили. Допреди няколко години прекарването на рудата с шейни до потока в долината беше сред предпочитаните му зимни задължения, но после бе пораснал до сегашните си размери и всички изведнъж бяха решили, че му се полагат най-тежките задачи.

Стигна до дървената барака, приютяваща подемния механизъм и вентилационните мехове, и с облекчение се скри от студения утринен вятър, който бръснеше скалистия пущинак наоколо. Майсторът го беше изпреварил и вече отмерваше дневната порция масло в лампите им. Колегата на Тур, Хензи, отблокираше подемния скрипец и проверяваше зъбците и колелета на механизма. Може би догодина щяха да имат достатъчно печалба, за да разширят машината и да купят впряг коне или волове, които да въртят водещия мост. Междувременно рудата трябваше да бъде издигана на повърхността, така че двама едри мъже крачеха върху едно колело, което се въртеше под напрегнатите им нозе. Тежка работа, но поне виждаха дневния светлик.

— Добро утро, майстор Ентелбух — поздрави любезно Тур старшия майстор с надеждата, че днес ще го разпределят на колелото. Но майстор Ентелбух изгрухтя нещо, без да вдига глава, и му подаде лампа. Влезе копачът Фарел, тропна да изчисти снега от ботушите си и също получи заредена с масло лампа, както и кошниците и дървените тарги.

— Майстор Ентелбух, свещеникът идва ли вече да кади срещу нашествието на гномовете? — разтревожено попита Фарел.

— Не — кратко отговори майстор Ентелбух.

— Станали са много нахални там долу. Вчера събориха цели две лампи. А и оная скъсана верига на водната помпа — не ще да е било само ръжда.

— Ръжда беше — сопна му се начумерено старшият. — Заради небрежната работа на онзи, който я е смазвал, най-вероятно. Колкото до лампите, за мен поне „гном“ е друга дума за „нескопосан“. Така че си завлечете задниците долу и изкопайте малко свястна руда, преди да сме измрели от глад. Вие двамата започнете на горния забой.

Тур и Фарел натовариха инструментите си в голямата кофа на подемния механизъм и заслизаха по дървената стълба в недрата на мината.

— В скапано настроение е днес — прошепна Фарел над Тур в облицованата с дъски шахта веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват от бараката горе. — Обзалагам се, че просто му се свиди да плати за тамяна на свещеника.

— По-скоро няма с какво — въздъхна Тур. Малкото жили, които все още се работеха, от година на година ставаха все по-бедни. Вече нямаше достатъчно обогатена по мокър начин руда, която да създава работа на топилнята на майстор Кунц повече от два пъти месечно. Иначе Тур и сега щеше да е долу и да помага при огнището, да почиства изстиналите пещи, да подклажда ревящите огньове и да гледа как майстор Кунц, като истински магьосник, превръща черните буци в чисти, искрящи течни метали. Ако работеше при майстор Кунц, щеше да е сгрят като препечена филийка. Може би трябваше да си пробва късмета при въглищарите, макар че при тези принудителни почивки на топилнята за въглищата също нямаше голямо търсене. Бергмайстерът заплашваше да затвори мината, ако печалбата й не се подобри. Именно призракът на оскъдицата правел старшия толкова раздразнителен и начумерен, или така поне твърдеше чичото на Тур. Колкото до Тур, е… той просто трябваше да си отваря очите за гномове.

Стигнаха до дъното на вертикалната шахта и Хензи свали инструментите им. Тур стегна качулката около главата си, така че скалният прах да не полепва по русата му коса и да не му влиза във врата. Безмълвието на камъка притисна ушите му, докато вървяха надолу по наклонения тунел под трептящата оранжева светлина на лампите. На някои мъже тишината им се струваше зловеща, но Тур винаги я бе намирал за доста успокояваща, търпелива и неизменна, издръжлива като майка. Не тишината, а шумът, внезапното пъшкане на разместващ се камък беше онова, което го ужасяваше.

На четирийсетина стъпки навътре в планината пътят се разделяше на два закривени тунела, всеки следващ някогашна богата жила. Единият се спускаше стръмно надолу и Тур промърмори кратка благодарствена молитва, задето днес няма да влачи кошници с руда по него. Още тъмни дупки зееха в стените — изчерпани жили, изоставени и със свалени дървени подпори. Тръгнаха по един висок и сравнително равен ръкав, който свършваше с твърда, необработена скала.

Фарел внимателно остави лампата си извън обсега на хвърчащите отломки и вдигна кирката си.

— Давай, момче.

Тур си избра място, където обратният му замах нямате да удари Фарел, и двамата започнаха да разтрошават обезцветената част от скалата, която бележеше обедняващата рудна жила. След половин час работа и двамата бяха останали без дъх.

— Онзи идиот Ентелбух още ли не е задвижил меховете? — каза Фарел и изтри потта от челото си.

— Иди да викнеш — предложи Тур, взе лопатата и напълни половин кошница с изкопаната до този момент руда — Фарел можеше да я занесе, щом така и така щеше да ходи при подемника. Докато го чакаше да се върне, Тур чуваше далечните удари на метал в камък, долитащи от долния забой. Скалата беше твърда, рудата — малко и за последните три месеца бяха удължили тунела само с петнайсетина стъпки. Тур нагласи кожените наколенки, които му беше направила майка му, коленичи и атакува скалата близо до пода. Копа, докато не остана без дъх и тялото му не започна да протестира заради неудобната стойка. Изправи се и се подпря на кирката да си почине.

Фарел още не се беше върнал. Тур се огледа, после пристъпи към скалната стена, допря разперените си пръсти към обезцветения участък и затвори очи. Бълбукането на мислите му избледня в несловесно безмълвие. Той беше камъкът. Усещаше рудната жила, като сухожилие, обтегнато през собственото му тяло. Изтъняваше десет стъпки навътре, където се стопяваше почти напълно… и все пак на още няколко стъпки по-навътре като удар с меч косо надолу имаше богата жила, естествена мед, кипреща се като ярка замръзнала река, зовяща светлината, която би могла да отрази…

— Металът ме вика — прошепна Тур. — Мога да го усетя. Мога.

Но кой би му повярвал? И откъде идваха тези видения? Или бяха дяволски сънища, лъжливи изкушения? Веднъж щавачът Струси беше крещял за някакви видения, повален от треска, после от носа му беше изпълзял дълъг червей и Струси умря. Видението на Тур туптеше с пулса на опасност, влудяващо неясна, стопяваща се в мига, в който празнотата в него се замъглеше от самия въпрос: „Какво?…“ Ръцете му се свиха в юмруци.

Нещо потрепна в крайчеца на полезрението му — изгасваща лампа? Или Фарел се връщаше? Той отскочи изчервен от скалната стена. Но не се чуваше тропот на ботуши, а и лампата гореше спокойно.

Там. Сянка в трепкащите сенки — един камък със странна форма помръдна. Тур стоеше застинал, едва смееше да диша.

Камъкът се изправи. Беше чворесто кафяво джудже, високо около две стъпки, с нещо като миньорска кожена престилка на слабините. Изкиска се и подскочи. Черните му очички лъщяха на светлината на лампата като полирани скъпоценни камъни. Приближи се с подскоци до кошницата на Тур и се направи, че слага в нея парче руда.

Тур внимаваше да не прави резки движения. През всичките си години в мините никога не беше виждал гном толкова ясно и от толкова близо, а само помръдване в крайчеца на окото, което сякаш изчезваше в стената, понечеше ли да се приближи. Джуджето се изкиска отново и кривна тясната си брадичка в гримаса на комично любопитство.

— Добра среща, малко човече — прошепна омагьосан Тур, като се надяваше, че гласът му няма да го подплаши.

— Добра среща, метални майсторе — отвърна с тънко гласче гномът, скочи в кошницата, погледна Тур над ръба й, после изскочи от нея — всичко това бе изпълнено с бързи, резки движения. Ръцете и краката му бяха тънки, пръстите — дълги, със стави като възлите на корен.

— Никакъв майстор не съм — усмихна се Тур, седна на пода, за да не стърчи толкова заплашително, и бръкна в колана си за кожената манерка, която майка му беше напълнила с козе мляко преди зазоряване. Посегна внимателно към батото — широка дървена купа, в която изнасяха най-качествената руда — изтръска го с дъното нагоре от прахта и сипа в него малко мляко. Бутна го подканящо към малкото създание. — Можеш да го изпиеш. Ако искаш.

То се изкиска отново и подскочи към батото. Не го вдигна, а наведе глава и започна да лочи млякото като котка. Заостреното му езиче се подаваше бързо-бързо от устата. Ярките му очи и за миг не се откъснаха от Тур. Млякото свърши за нула време. Гномът седна, оригна се тихо, но съвсем ясно, и изтри уста с опакото на ръката си.

— Вкусно!

— Майка ми ми го слага, в случай че ожаднея преди вечеря — без да се замисля, отвърна Тур, после се почувства глупаво. Би трябвало да се опита да улови съществото, а не да си приказва с него, нали така? Да го притисне, докато не му каже къде има злато или сребро, или нещо друго. Ала набръчканата му като изсушена ябълка физиономия го правеше да изглежда старо, а не зло или опасно.

То се примъкна странично към Тур и той се напрегна. Много бавно едно студено възлесто пръстче се протегна и докосна Тур по китката. „Сега би трябвало да го сграбча.“ Но не можеше — не искаше — да помръдне. Гномът прекрачи нервно през нападалите камънаци и се отри в обезцветената скална жила. Тя прокапа, сякаш се топеше… „То си отива, ще се измъкне!“

— Майстор гноме — изграчи отчаяно Тур, — кажи ми къде да си намеря съкровище?

Гномът спря. Наполовина закритите му от клепачите очи се впериха право в Тур. Отговорът му приличаше повече на скрибуцащ напев, като претоварена дървена лебедка, издигаща тежък товар:

— Въздух и огън, метални майсторе, въздух и огън. Ти си земя и вода. Иди при огъня. Ледената вода ще те угаси. Студената земя ще запуши извора ти. Студената земя е добра за гномите, но за металните майстори не е. Копачо, копачо, гробокопачо, иди при огъня и живей.

После джуджето се стопи в жилата и след него остана само слабо хихикане. Гатанки. Задай на проклетия гном най-обикновен и ясен въпрос, и ще получиш в отговор гатанки. Трябваше да се досети. Ритъмът на речта му бе привнесъл двойно значение в думите. Гробокопач^[1]. Достойният миньор, или нещастникът, копаещ педя по педя собствения си гроб? Тоест той, Тур? Потта му изсъхваше и студът се бе просмукал чак до костите му. Той се отпусна треперещ на колене. Гърдите го стягаха, а в ушите му тътнеше рев като в пещите на майстор Кунц, когато натискаха духалата. Пред очите му притъмняваше… не, просто пламъкът на лампата намаляваше, мъничък и слаб… но имаше достатъчно масло…

Гласът на Фарел изкънтя болезнено в ушите му:

— Мама му стара, тук направо смърди! — А после: — Хей, момче, хей…

Силни пръсти стиснаха Тур над лакътя и грубо го изправиха. Младежът се олюля. Фарел изпсува, прехвърли ръката на Тур през раменете си и го поведе през тунела.

— Лош въздух — рече Фарел. — Вентилационните мехове работят нормално. Сигурно има запушване някъде по тръбата. По дяволите! Може би гномовете са го направили.

— Видях гном — каза Тур. Сърцето му още се блъскаше тежко в гърдите, но зрението му започваше да се прояснява.

— Дано си му метнал някой камък! — рече Фарел.

— Дадох му да пие мляко. Изглежда, му хареса.

— Ти си идиот бе! За Бога! Опитваме се да се отървем от тая напаст, а не да ги каним на закуска! Нахрани го веднъж и ще ти се довлече с всичките си братчета. Нищо чудно, че са плъзнали така!

— За пръв път виждам гном. Стори ми се приятен.

— Пфу! — Фарел поклати глава. — От лошия въздух ще да е. Лош въздух — лоши видения.

Стигнаха до разклонението на тунела. Тук въздухът беше достатъчно свеж. Фарел остави Тур да седне до дървената тръба, която довеждаше напомпвания въздух до по-долните нива на мината.

— Стой тук, докато доведа майстор Ентелбух. По-добре ли си?

Тур кимна. Фарел забърза по тунела. Тур го чуваше как крещи нагоре по подемната шахта, надвиквайки скърцането и стоновете на дървената машинария. Още му беше студено, затова обви ръце около тялото си и придърпа дългите си крака към гърдите. Фарел беше взел лампата. Тъмнината настъпи.

След известно време Фарел се върна с майстор Ентелбух, който вдигна лампата си пред лицето на Тур и го огледа притеснено. Разпита го как се чувства, после тръгна по тунела заедно с Фарел, като почукваше с една пръчка тръбата. По-късно Фарел се върна, понесъл изоставените инструменти и лампата на Тур.

— Паднали са камъни и са премазали тръбата. Майстор Ентелбух каза, че днес повече няма да се работи в горния тунел. Като се почувстваш по-добре, иди при другите в долния забой. И в началото само да влачиш кошниците, чу ли?

Тур кимна и се изправи. Фарел запали лампата му с пламъчето на своята. „Въздух и огън — помисли си Тур. — Живот.“ Вече не се чувстваше толкова слаб, затова тръгна към долния тунел да потърси другия работен екип. Крачеше предпазливо по стръмната пътека, така че да не разлее маслото в лампата, и още по-предпазливо заслиза по стълбата във вертикалната шахта, която се спускаше още трийсет стъпки надолу. Този най-долен тунел следваше извиваща се като тирбушон жила, която ту се спускаше надолу, ту пак се изкачваше нагоре. В края му завари четирима мъже, които копаеха на смени в твърдата скална стена, а почивките използваха, за да сортират отломките. Поздравиха го със сърдечност, която варираше от обичайното добро настроение на Никлаус до меланхоличното изсумтяване на Бирс.

Тур напълни една кошница с богати на руда отломки, метна я на рамо и я понесе нагоре и после надолу по тунела към шахтата. Изсипа я в една кожена кофа, качи се по стълбата, преметнал кошницата през ръката си, завъртя лебедката и изтегли кофата, изсипа рудата обратно в кошницата, занесе я до горната подемна шахта, там прехвърли съдържанието й в голямата дървена кофа и извика на Хензи, който изтегли товара нагоре. После Тур се върна за следващия товар и за последващия, и за по-следващия, докато не им изгуби бройката. Беше изтощен от усилието и глада, когато Хензи най-после спусна кофа с хляб, сирене, бира и ечемичена отвара — мъжете в долния забой посрещнаха храната с много по-голямо въодушевление, отколкото бяха посрещнали Тур.

След почивката за обяд Фарел слезе при тях и каза:

— С майстор Ентелбух изрязахме повредения участък от тръбата и той отиде да вземе ново парче, с което да го замести.

Приеха Фарел в работния екип с обичайното одобрително мърморене. Тур взе чук и кирка и се захвана с най-твърдия участък от скалната стена; камъкът звънтеше и парчета хвърчаха под ударите на инструментите му, докато ръцете, гърбът и вратът му не изтръпнаха от болка. Миризмата на мината сякаш изпълваше главата му — студена, суха прах, метал, горящо вонливо масло (защото маслото не беше от най-добрите), потни вълнени дрехи, сиреняво-лученият дъх на мъжете.

Когато най-сетне разтрошиха достатъчно руда, за да напълнят голяма кошница, Тур и Фарел я вдигнаха заедно. Бяха на половината път до стълбата, когато оранжевото пламъче на лампата освети малка чвореста фигурка, прокрадваща се покрай стената на тунела.

— Хей, напаст дребна! — извика Фарел. — Изчезвай! — После пусна своята половина от кошницата, грабна кирката си и я метна с всичка сила по гнома. Фигурката се стопи с тъничък писък в стената.

— Ха! Май му взех страха — каза Фарел и отиде да си прибере кирката, която се беше заклещила в скалата.

— Ще ми се да не го беше правил — каза Тур и, ще не ще, пусна и своята половина от кошницата на пода. Закрепи лампата отгоре й. — Те са мирни създания. Не знам да са направили някаква беля, а все тях винят, ако нещо се обърка.

— Не са направили беля друг път — изръмжа Фарел и дръпна кирката, която се беше заклещила здраво. Дръпна отново, после запъна крак в стената и затегли с всичка сила. Кирката се освободи рязко, откъсвайки голямо парче от стената, а Фарел падна назад и си цапна главата на една от дървените подпори. — Нямало беля значи! — изписка той, като разтриваше тила си. — На това как му викаш?

От дупката в стената на тунела тръгваше дълга пукнатина и с всеки миг ставаше някак по-тъмна. После започна да се процежда вода.

— Олеле! — задавено прошепна Фарел.

Планината простена — дълбока вибрация, която Тур долови не с ушите си, а някак с корема. Тънката струйка стана по-силна, после водата бликна и накрая изригна в мощен гейзер, който се удари с плясък в отсрещната стена. Откъм дъното на тунела се чу трясък, викове и писък на агония.

— Покривът поддава! — изврещя Фарел, гласът му бе изтънял от ужас. — Спасявай се! — Хвърли кирката и хукна към горния край на тунела. Тур го последва ужасен, вдигнал ръце, за да предпази главата си от сблъсък с някоя подпорна греда в тъмното.

При стълбата, която откриха с опипване в мрака, двамата поспряха за миг.

— Друго май не е паднало — каза Тур.

— Засега — рече Фарел. Ръката му се появи отникъде, опипвайки за Тур. Той я сграбчи; беше хлъзгава от студената пот.

— Някой от мъжете долу пострада — каза Тур.

— Аз ще изтичам при майстор Ентелбух и ще доведа помощ… — Фарел преглътна. — Ти се върни и виж какво е станало.

— Добре.

Тур се обърна и пипнешком тръгна обратно. Усещаше цялата огромна тежест на планината. Дебелите подпорни греди щяха да се скършат като съчки, ако пластовете се размърдаха още малко. „Студената земя ще запуши извора ти, гробокопачо…“ Вече не чуваше викове напред, само змийския съсък на водата.

Скоро видя килнатата кошница с руда и горящата отгоре й лампа. Водата, извираща от стената, се изливаше надолу по тунела. Тур взе лампата и бавно тръгна по хлъзгавия разкалян под. Близо до дъното на вкопаната извивка на жилата водата се беше размътила. Простираше се от краката на Тур чак до мястото, където снижаващият се покрив на тунела се съединяваше с повърхността й. Нищо чудно, че не чуваше викове. Мъжете в забоя бяха откъснати във въздушен джоб и водната запушалка заглушаваше виковете им. А лукавата вода се просмукваше през всички пукнатинки, които намереше, и смаляваше въздушния джоб все повече и повече…

Мокра глава изскочи над мътната трептяща повърхност, плю и загълта въздух на огромни, свирещи глътки. Втора глава изскочи до първата. Тур се пресегна и помогна на мъжете да излязат от водата; вторият бе впил пръсти в краката на първия.

Вторият мъж имаше рана на челото. Кръвта се смесваше със стичащата се вода и създаваше впечатление за огромен кръвоизлив. Очите на първия мъж бяха ококорени от ужас.

— Другите идват ли? — попита Тур.

— Не знам — задъхано каза Мат, първият, който излезе от водата. — Мисля, че Никлаус го затисна свличане.

— И Брис е останал с него? — Храбрият Брис. По-храбър от Тур, това поне беше сигурно. Ако преди шест години бащата на Тур беше имал толкова храбър колега, можеше и до днес да е жив.

Мат поклати глава.

— Мислех, че идва с нас. Него обаче го е страх от водата. Някаква вещица му предсказала, че ще умре от удавяне. Оттогава пие бира вместо вода.

Покачващата се вода заплиска около ходилата на Тур и той отстъпи назад. Всички се взираха напрегнато, но повече глави не изскочиха на повърхността. Раненият се олюля замаяно.

— По-добре го изведи преди да се е наложило да го носим — отбеляза Тур. — Помощта сигурно вече идва. Аз ще… поостана тук. Кажете им горе да не спират вентилационните помпи. Може би това ще задържи водата.

Мат кимна, подхвана ранения и бавно тръгна нагоре по тунела. Тур стоеше и гледаше как тъмната вода се покачва. Колкото повече чакаха, толкова по-лошо щеше да става, по-дълбоко и по-трудно. „Ледената вода ще те угаси.“ Все така никакъв знак от оцелелите долу. Водата отново облиза краката на Тур и той отново отстъпи назад. Тъничък стон на страх и смут се надигна в гърлото му, хлип като на гнома, когото Ферал беше уплашил, и той го потисна с мъка. Остави лампата на пода на няколко стъпки навътре в тунела и нагази във вира.

Остана без дъх, когато ледената вода нахлу в ботушите му и покри слабините му, но продължи напред, докато подът не изчезна под краката му. Пое си дълбоко въздух, задържа го, обърна се и започна да се изтласква по протежение на наводнения таван на тунела. Надолу, надолу… усещаше как налягането расте в ушите му, дори и след като заглъхнаха безчувствени. После нагоре, благодаря ти, Боже! Оттук нататък тунелът само се изкачваше. Той се заизтласква по-бързо. Но ако в другия край нямаше въздушен джоб, той…

Ръката му плясна и хлътна в нищожното съпротивление на въздуха, после изскочи и главата му. Той загълта също както преди малко бе гълтал Мат. Имаше слаба светлина — нечия лампа все още гореше. Краката му стъпиха на твърда земя и той изгази до суха скала. Трепереше, настръхнал от студ, а пръстите му се бяха превърнали в разкривени безчувствени пръчки.

Бирс стоеше до ръба на водата и хлипаше. В сенките на пода близо до стената се гърчеше някаква фигура — явно Никлаус — и го ругаеше. Ругатните спряха за миг.

— Тур? Ти ли си?

Тур коленичи до Никлаус и го опипа за рани. Ръбът на надвиснал скален пласт притискаше крака на Никлаус към пода. Костта беше раздробена, плътта бе кашеста и подута. Плочата беше толкова голяма, по дяволите! Тур грабна една захвърлена наблизо кирка, промуши края й отдолу и натисна. Плочата едва-едва се помести.

— Бирс, помогни ми! — извика настоятелно Тур, но Бирс продължи да хлипа, сякаш нито чуваше, нито виждаше, така изгубен в собствената си въображаема неволя, че не забелязваше реалната на няколко крачки зад себе си. Тур отиде при него и го разтърси за раменете, отначало лекичко, а после доста силно. — Стегни се, глупако!

Бирс не спря да плаче, но все пак се размърда. С помощта на кирката, една лопата и лост, както и на камъни, които набутваха под плочата, за да удържат всеки спечелен с мъка и пъхтене рунд, двамата най-после я повдигнаха достатъчно. Никлаус изкрещя, когато кръвта нахлу обратно в крака му, но все пак успя да го издърпа и да се претърколи настрана.

— Водата продължава да се покачва — каза Тур.

— Беше предсказано! — захленчи Бирс.

Ръцете на Тур се свиха в юмруци и той се наведе над мъжа.

— Вещицата е била права. Наистина ти е писано да се удавиш. Аз лично ще ти държа главата под водата, ако не ми помогнеш!

— Добре му го каза, Тур — простена Никлаус.

Бирс се сви и захленчи по-тихо.

— Хвани Никлаус за другата ръка. Трябва само да задържите въздуха си и да се избутвате покрай стената.

Другите двама се справиха с лекота.

Довлякоха Никлаус до водата и зацапаха напред. Тур се оттласна с крака и се гмурна. Бирс изпищя паникьосано и отстъпи назад.

Безнадежден случай. Като влачеше Никлаус, който запази достатъчно самообладание поне да опипва стената със свободната си ръка и да помага в изтласкването, Тур продължи напред. Този път водата изсмукваше по-бързо топлината от уморената му плът. Когато изскочиха на повърхността, Никлаус припадна.

Но майстор Ентелбух и Фарел ги чакаха заедно с още двама мъже. Тримата работници бързо сложиха Никлаус върху едно одеяло и го понесоха към шахтата.

— Някой остана ли? — попита майстор Ентелбух.

— Бирс — изхриптя Тур.

— Ранен ли е?

— Не. Но се е смахнал — водата го изпълва с ужас заради някакво глупаво предсказание.

— Можеш ли да го измъкнеш?

— И сам може да се измъкне, стига да поиска.

Вълнената, прикачваща се качулка, туниката и панталоните на Тур бяха подгизнали и висяха натежали от водата като мъртъв товар, теглещ тялото му надолу. Само отклоняваха вниманието му и Тур дръпна вбесен капещата качулка през главата си и тя тупна с тежък плясък на пода.

Планината отново изпъшка. Дебелите подпорни греди запищяха като гайди, последва ги градушка от тихи припукващи звуци вътре в дървесината.

— Ще поддаде — рече с изтънял глас майстор Ентелбух. — Трябва веднага да се махаме.

Преглъщайки вътрешния си стон, Тур се обърна и нагази за трети път. Растящата безчувственост на крайниците му правеше студа почти поносим. Главата му туптеше и странна червена дантела затанцува под здраво стиснатите му клепачи преди да стигне до въздушния джоб. Когато този път изскочи над водата, сухият скален участък се беше свил до не повече от три стъпки. Бирс клечеше до стената и се молеше или по-скоро плачеше на глас:

— Господи, Господи, Господи, Господи… — Хленчът му приличаше на овчо блеене.

— Ела! — извика Тур. — Или ще останем погребани тук!

— Ще се удавя! — изпищя Бирс.

— Може и да се удавиш, но няма да е днес — тросна му се Тур и го удари с юмрук в челюстта. За негова изненада, Бирс се блъсна в стената и падна замаян, въпреки че го беше ударил само веднъж. За пръв път Тур удряше някого с новопридобитата си мъжка сила, а не в разгорещените момчешки боричкания отпреди година-две. И изглежда измести челюстта на Бирс. За момента обаче нищо не можеше да се направи по въпроса. Тур стисна главата на Бирс под мишница и го повлече в ледената вода.

Макар и зашеметен, Бирс понечи да се отскубне. Тур го стисна по-здраво и се изтласка напред. Дробовете му горяха и пулсираха. Не издържа и издиша малко въздух. „Ледената вода ще те угаси…“, но не днес, не днес, не днес. „Господи, запази ме, та ако ще би за бесилото.“

Накрая подаде глава на повърхността и жадно вдиша, но го чакаха нови проблеми. Беше тъмно като в рог. Майстор Ентелбух си беше отишъл. И беше взел лампата. Тур заопипва за стената и накрая я напипа. Краката му усетиха наклона на пода. Беше вдървен, превит като лък от студа, мускулите по краката и ръцете му бяха целите на възли, големи и твърди като орехи. Измъкна се от водата с товара си. Бирс се давеше и плюеше, следователно беше жив. Тур не посмя да го пусне в тъмното дори когато той се превъртя и повърна погълнатата вода в скута му. Младежът успя някак да се изправи и повлече Бирс нагоре по тунела.

Стълбата в долната шахта се превърна в кошмарна бариера — той имаше чувството, че никога не ще смогне да изтика замаяния Бирс по нея. Ту го заплашваше, ту му даваше кураж:

— Мърдай! Мърдай! Премести се ръцете! А сега краката!

Собствените му пръсти бяха безчувствени и почти безполезни. А после откъм тунела под тях долетя почти ритмична поредица от пукот на разцепващ се камък и тътен на свличаща се скална маса. Ботушите на Бирс изчезнаха някъде, а само допреди миг бяха на длан от носа на Тур. „Паднал е“ — беше първата мисъл, прекосила паникьосаното му съзнание. После по главата му се посипаха ситни камъчета, изкъртени от бясно ритащите крака на Бирс, който се опитваше да излезе от шахтата. „Не, просто е дошъл на себе си.“ Тур също се закатери и след като се измъкна в горния тунел, хукна като подгонен заек.

Присъедини виковете си към немощните крясъци на Бирс, когато най-сетне го настигна при подемната шахта. Сякаш минаха години преди голямата рудна кофа да се спусне. Тур натика Бирс в нея, а самият той пое по стълбата. На половината път едва не изгуби съзнание, но сивкавата светлина над главата му го притегляше като обещание за рая. Когато се измъкна, Хензи тъкмо изваждаше Бирс от кофата. Младежът застана прав, ръцете му бяха отпуснати безсилно, дробовете му помпаха въздух като мехове.

— Не донесе ли поне част от инструментите? — тревожно попита майстор Ентелбух.

Тур го зяпна като теле, втрещен. Бирс, току-що стъпил на крака, промърмори нещо нечленоразделно, но с определено враждебен тон, замахна с юмрук към Тур, не улучи и се пльосна на пода. През отворената врата на бараката се виждаше пролетната киша, съскаща косо под напора на вятъра.

— Искам да си ида у дома — каза Тур.

 

 

Затъпял от студа, той най-после се довлече до къщурката им. Майка му го огледа ужасено, свали замръзващите му дрехи, набута го в собственото си легло между два пухени юргана с горещи камъни при краката, напои го с гореща ечемичена отвара, подсладена с мед, и нито веднъж не попита защо не е изнесъл инструментите, нито дори къде е останала качулката му. Въпреки грижите й, минаха два часа преди да спре да трепери като болен от треска. Разказа й, в орязан и накъсан вариант, за случилото се през деня, но дори и така лицето й се изопваше все повече, а устните й бяха свити в тънка черта. Не го остави сам и за минутка, докато зъбите му не престанаха да тракат.

След като гласът на сина й укрепна достатъчно, за да е сигурна, че няма да се разболее, тя отиде при лавицата над камината в другия край на стаята и се върна с лист хартия.

— Вземи, Тур. Пристигна тази сутрин от брат ти Ури. Намерил ти е нещо, което ще ти хареса.

Ури сигурно пак го убеждаваше да вземе в ръка наемническата пика. Червеният восъчен печат на писмото вече беше счупен от притеснената им майка, която посрещаше със зле прикрит ужас редките писма на по-големия си син, очаквайки новини за болест, възпалени рани, ампутация, изгубени на хазарт пари или злощастен годеж за някоя от курвите, които се мотаят около лагерите — все рискове на войнишкия живот.

Не точно рисковете на войнишкото занятие отблъскваха Тур. Животът по принцип си беше един голям риск. А и той не би имал нищо против да кове мечове. Беше виждал мечове, направени от миланските оръжейници, от които му беше секнал дъхът. Но да вземеш после това произведение на изкуството и да го мушнеш в тялото на жив човек… не. Той въздъхна страдалчески и взе писмото.

Странен гъдел плъзна по ръката му. Пръстите му се стоплиха. Докато четеше, умората му се стопи и той седна в постелята. Значи не било за войниклък. Погледът му се плъзна по-бързо по редовете… „… чирак на дукския златар и главен магьосник… чуден бронзов двойник за милорд дука… има нужда от силно и схватливо момче… възможност…“

Тур погали хартията. Слънцето сигурно вече бе затоплило южните склонове на прохода към Монтефолия. А през лятото напичаше като в ковашка пещ. Той облиза устни и попита майка си:

— Какво ще кажеш?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да идеш. Преди тази дяволска планина да е погълнала и теб, както погълна баща ти.

— Ще останеш сама.

— Чичо ти ще се грижи за мен. Предпочитам да знам, че си на безопасно място в Монтефолия, отколкото да те мисля всеки божи ден в онази трижди проклета мина. Ако Ури те искаше за войник, щеше да е друго. Знам колко мъчно ти беше, когато той замина да се глави наемник. Много често момчетата като се върнат, и то ако въобще се върнат, или са прекършени и болни, или са се променили, станали са едни такива жестоки и безчувствени. Но това…

Тур завъртя писмото в ръцете си.

— Главният магьосник дали знае, че нямам магическа дарба?

Майка му сви устни.

— Признавам, че точно това никак не ми харесва. Този майстор Бенефорте е флорентинец. Може да се занимава с черните изкуства и даже с по-лоши извращения, които са опасни и за момчетата, не само за девойките. Но пък работи за дука на Монтефолия, който по думите на Ури е почтен човек като за благородник.

— Монтефолия. — Досега никога не беше забелязвал как самото име сякаш излъчва топлина.

— Можеш да четеш и да пишеш на два езика, знаеш и малко латински. Докато се учеше при брат Гларус, той веднъж ми рече, че си можел да идеш в Падуа и да се изучиш за доктор. Често съм си го мечтала, но после баща ти се спомина и за всички ни стана по-трудно.

— Никак не обичах латинския — разтревожено призна Тур, внезапно осъзнал, че може да има и по-лоша съдба от войнишката. Но майка му не каза нищо, а отиде да нагледа яхнията от грах, която къкреше на огъня, днес с повечко бекон по случай чудодейното избавление на Тур.

Той се зарови между пухените юргани, притиснал писмото до гърдите си. Плътта му още беше студена като свинска мас, но от хартията сякаш се излъчваше топлина. „Гробокопачо, гробокопачо, иди при огъня…“ Засмя се, а после заглуши смеха си под завивките, когато майка му го погледна през рамо и се усмихна, макар да не знаеше какво го е развеселило. Монтефолия. „Господ и гномът са ми свидетели, мисля да го направя.“ Лежеше и гледаше как пламъците в огнището трептят като отражения по водна повърхност върху варосания таван между тъмните подпорни греди и си мечтаеше за жежко лято.