Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (16)

16.

— Какво направихте със стражите? — попита Тур, докато оглеждаше тъмното преддверие. Двамата с Тик положиха Ури върху плочите на пода, докато Фиамета заключваше и залостваше вратата след тях.

— Стража — поправи го тя и се обърна. — Беше само един. В момента е заключен в избата под кухнята. Надявам се, че ще се напие до безсъзнание. Не успях да му взема меча. — Тя погледна любопитно Тик.

— С магия ли го напъхахте там? — попита впечатлен Тур. Веждите на Тик литнаха нагоре. — Ох. Съжалявам — рече Тур. — Това е Тик Пико. Не го ли помните от хана на Кати? Синът на мулетаря. Банда от наемниците на Феранте убили баща му и брат му и откраднали мулетата. Тик, това е Фиамета Бенефорте. Баща й беше майсторът магьосник, когото Кати опушваше. Това е неговата къща. Беше неговата къща.

— Да, помня, че съм те виждала — каза Фиамета. — Значи имаме общи сметки за уреждане с Феранте. Всички ние.

— Да, мадонна Бенефорте — кимна Тик. — Искате ли да убия онзи лозимонец в избата?

— Не знам. Но избата не е кой знае какъв затвор. Боя се, че може да се измъкне. О, Тур, толкова се радвам, че си тук! — Тя обви ръце около врата му и го прегърни силно.

Тур се изчерви от удоволствие и изохка от болка.

— Наистина ли? — попита той, обзет от внезапен свян.

— Забеляза ли те… о, каква ужасна рана! Трябва да се зашие и превърже веднага! Изглеждаш ужасно. — Тя се дръпна, но той успя да задържи топлите й ръце. Още му беше студено от езерната вода и нощния въздух. Но се наложи да я пусне, защото одеялото се беше разхлабило и се плъзгаше надолу, така че той го улови и го притисна смутено към тялото си. Фиамета замълча озадачено.

— Но как се озова тук?

— Исках да ви намеря.

— Но откъде си знаел, че трябва да дойдеш тук? Самата аз допреди час не бях сигурна, че ще успея да се промъкна. Мислиш ли… Пак ли заради пръстена ми? — Тя докосна гърдите си. Да, пръстенът се гушеше там, под лена и кадифето, Тур беше сигурен в това. Но не се беше сетил за пръстена.

Поклати глава.

— Не знам. Тази къща беше единственото място в Монтефолия, където ми хрумна да се скрия. Искам да кажа, знаех… чувствах, че това е начинът да ви намеря. Но не знам откъде знаех. Бива ме да намирам разни неща. Така е, откакто се помня. А напоследък ставам все по-добър в това. Открих Ури…

— Това е талант. Трябва да е. Ури беше прав като ти уреди да чиракуваш при баща ми. О, ако само беше жив! — Очите й се насълзиха от гняв, умора и скръб.

Тур се впусна в припрян и объркан разказ за приключенията си в замъка, чиято кулминация беше бягството му с трупа на Ури. Тик го слушаше с отворена уста, а Фиамета стискаше яростно зъби.

— Разбрахме, че са те разкрили, този следобед. Преди да унищожи последното ухо, Вители го използва, за да каже на Монреале, че ще те убие — рече тя. — Помислих, че смятат да те обесят. Не съм си и представяла нещо толкова противно.

— Но… вие как така сте напуснали „Свети Джеронимо“? — попита Тур.

Тя вдигна насмешливо вежди.

— Търсех теб. Възнамерявах да те спася от бесилото. Не бях измислила как, все още. Мислех, че ще те обесят призори.

Бавна, доволна усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.

— Е, никой друг не изглеждаше склонен да се опита… о, Боже. — Странно трополене отекна из къщата и я прекъсна. — Май стражът се опитва да се измъкне. Елате. — Тя вдигна лампата и ги поведе през вътрешния двор към кухнята. Тур закуцука след нея, а Тик вървеше най-отзад.

Широките полирани дъски, които покриваха наполовина пода в кухнята, подскочиха, когато нещо твърдо ги удари изотдолу. Главата на стража, замаяно си помисли Тур. Порой от псувни достигна полуприглушен до ушите им, когато лозимонецът чу стъпките им. След миг острие на меч изникна от тясната пролука между две дъски, търсейки сляпо мишена. Тур погледна надолу да се увери, че стои върху плочите.

— Как въобще го замъкнахте там? — попита Тик и също внимателно пристъпи встрани от дъските.

— Не с магия, във всеки случай — каза Фиамета. Използва пламъчето на лампата, за да запали една изгоряла до половината свещ, която стоеше забучена в гърлото на бутилка върху кухненската маса. — Канех се да използвам магия. Мислех да го подпаля. От всички заклинания, които знам, само това мога да извърша изцяло в главата си, без материални символи, които да го поддържат. Нещо като талант. Но когато дойде да отвори вратата, реших, че ще е по-добре първо да вляза. Затова му казах, че живея тук и съм дошла да видя дали е останало нещо от дрехите ми. Но после разговорът пое в… в неочаквана посока. Той ме пусна да вляза и каза, че щял да ми помогне да си намеря дрехите, ако преди това му позволя да… да ми направи разни неща.

Идеята Тик да убие лозимонеца внезапно се стори на Тур много добра. Той стисна челюсти, после моментално ги отпусна, защото разклатените зъби го стрелнаха болезнено.

— Казах му… ами, казах му, че съм съгласна. — Ръката й погали главата на сребърната змия, която всъщност беше колан, закопчан на кръста й. — Но му казах, че има едно буре с вино, което баща ми крие в мазето зад ряпата, специална реколта. Наистина имаше такова буре. Може и още да е там. Когато слезе да го потърси, затворих капака и издърпах шкафа отгоре му. — Тя кимна към големия резбован кухненски шкаф, преместен от мястото си до стената. — Той успя да повдигне капака колкото да си провре пръстите, но аз започнах да скачам върху него. После дойдохте вие. Бях решила, ако успее да се измъкне, да му подпаля косата — той поне има коса, — а после да се опитам да го намушкам. — Млъкна, когато мечът изскочи отново между дъските. — И сега мога да го подпаля. А ти можеш да го намушкаш — обърна се тя към Тик.

Тур си спомни за преживяванията си с Феранте и потръпна при мисълта как дребничката Фиамета влиза в двубой с вбесен лозимонски ветеран.

— Просто… почакайте минутка — каза той. Взе лампата от ръката й и закуцука обратно към вътрешния двор. Спомняше си, че е зърнал… да, ей там на един куп с инструменти под галерията се мъдреше огромен чук. Той го занесе в кухнята. — Нека най-напред му вземем меча.

За да го примами, Тур закрачи по дъските, като внимаваше да не стъпва върху пролуките. Както и предполагаше, острието на меча, придружено от ядни ругатни, изскочи от една цепнатина току пред него. Той вдигна чука, който тежеше познато в ръцете му, и замахна с всичка сила. Желязото издрънча в острието и Тур едва не падна, повлечен от инерцията. Сграбчи плъзгащото се одеяло и замаян от усилието, подаде чука на Тик, който веднага разбра какво да прави и заудря по изкривеното острие, докато лозимонецът напразно се опитваше да го издърпа. На третия удар металът се счупи. Отдолу се чу трясък, последван от нова доза ругатни.

— Браво, Тур. Това беше умно — каза Фиамета изненадано. Тур набръчка чело. Малко по-малко изненада щеше да прозвучи доста по-похвално.

— Сега сме равностойни — ухили се задъхано Тик и размаха камата си. — Да го пипнем.

— Чакай — каза Тур. — Има ли нещо, с което да го вържем?

Фиамета замислено прехапа устни.

— Ако не са я взели… беше от обикновено желязо, а не сребърна или златна, може и да са я оставили… почакайте за минутка. — Тя изтича навън с лампата. Лозимонецът се беше умълчал. Фиамета се върна след няколко минути, повлякла желязна верига.

— Баща ми работеше върху тези окови по поръчка на дука. Нямат ключ. Отваря ги заклинание.

— Знаете ли заклинанието? — попита Тур.

— Ами… не. Знам къде го записа папа в тетрадките си, но Феранте и Вители са отнесли всичките му записки.

— Но не трябва ли да знаете заклинанието, за да заключите оковите?

— Не, сами се заключват. Вложено е при изработката.

Тур огледа оковите, после се приближи до вратата и надзърна към двора и каменните арки, които поддържаха дървената галерия.

— Става. — Върна се в кухнята и викна към дъските на пода: — Хей! Ти! Лозимонеца!

Отговори му нацупено мълчание.

— Тук горе има двама въоръжени мъже… — ръката му стисна дръжката на чука — … и една ядосана магьосница, която иска да те подпали. Ако се предадеш, без да ни създаваш повече неприятности, няма да им дам да те убият.

Дрезгав мъжки глас отвърна:

— Откъде да знам, че няма просто да ме вържете и после да ме убиете?

— Имаш думата ми — каза Тур.

— И колко струва тя?

— Повече от твоята. Аз не съм лозимонец — изръмжа Тур.

Последва дълго мълчание.

— Феранте ще ми вземе главата, ако се предам — каза накрая лозимонецът.

— Можеш да дезертираш.

Лозимонецът извика нещо нецензурно относно това какво можел да направи Тур с предложението си, но младежът не му обърна внимание, а прошепна на Фиамета:

— Дали ще можете, да речем, да го посгреете малко? Не да го подпалите наистина. Само като демонстрация.

— Ще се опитам. — Тя затвори очи и меките й устни зашепнаха нещо.

Откъм мазето долетяха вик и пляскащи звуци.

— Добре! Добре! Предавам се!

Тур остави Тик и Фиамета да издърпат кухненския шкаф от капака в пода, а самият той зачака отстрани с вдигнат чук. Капакът изскърца и лозимонецът предпазливо подаде глава. Беше прошарен мъж, силен, но не в първа младост. Малки червени искрици все още просвятваха в къдравата му коса, от която се носеше силен мирис на опърлено. Не си беше направил труда да вземе дръжката на счупения си меч, просто излази от отвора в пода и застана пред тях.

Тур накара Тик да щракне белезника в единия край на веригата около китката на мъжа, да го изведе във вътрешния двор, да увие веригата около една от каменните колони и да закопчае втория белезник на другата му китка. Не остави чука, докато Тик не подръпна няколко пъти веригата, за да се увери, че оковите държат лозимонеца прилепен към колоната. Тик се запъна с един крак в каменния стълб и задържа лозимонеца неподвижен, докато Фиамета му запуши устата. Стражът току извиваше очи към огромния чук и стоя послушно, докато момичето си свърши работата.

Фиамета ги заведе обратно в кухнята.

— Ела седни на този стол — каза тя на Тур. — Руберта държеше тук някъде лечебен мехлем за натъртено. О, Боже, отстрани си като пъстър кон. Имаш ли счупени ребра?

— Не мисля. Иначе едва ли щях да стигна дотук. — Тур внимателно седна на стола.

Фиамета заотваря една по една вратичките на шкафовете.

— Тази грозна рана няма да заздравее, ако не се зашие. Поне изглежда чиста. Не съм лечителка, но с иглата ме бива. Ако… ако аз събера кураж да я зашия, ти ще събереш ли кураж да ми позволиш?

Тур преглътна една жално стенание при мисълта какво го очаква.

— Да.

— А, ето го мехлема. — Фиамета се обърна. Стискаше бурканче от венецианско стъкло. Светлият крем вътре миришеше приятно — на полски цветя и прясно масло. Тя втри малко в ребрата на Тур и той усети топла, успокояваща изтръпналост. — Ще ида да си взема шивашкия комплект, стига лозимонците да не са го отнесли. — Остави бурканчето и бързо излезе от кухнята.

Тур загреба скришом от мехлема и пъхна ръка под одеялото да го втрие в болезнено подутите си слабини. Веднага почувства облекчение и въздъхна доволно.

— Трябваше да я накараш тя да ти го втрие там — изкиска се Тик и седна с кръстосани крака на пода.

— Това щеше да причини повече вреда, отколкото полза — изръмжа Тур, очарован от идеята, но и засегнат от това, че Тик я е предложил. Боже, та той дори не я беше целунал още, не беше се опитал дори. Спомни си колко дълбоко бе съжалил за този свой пропуск, докато си мислеше, че умира в замъка. — Господи, навсякъде ме боли.

Фиамета се върна с малка покрита кошничка.

— Имаме късмет. Намерих закривената игла, с която Руберта зашива пълнените гъски преди да ги сложи във фурната.

— Идеална е за целта — каза Тик и веждите му се вдигнаха в изблик на черен хумор.

Тур реши, че устните го болят прекалено много, за да се усмихне.

— Мисля, че ще е по-добре да легнеш по гръб на масата — каза Фиамета.

— Точно като гъските — отбеляза Тик. Фиамета му се намръщи, наполовина развеселено, наполовина раздразнено, и той млъкна.

Тур се опна на масата и занамества одеялото си, докато Фиамета вдяваше иглата. Тя огледа изучаващо двата оцелели шева в единия край на прореза.

— Да. И аз мога да го направя. — Долната й устна се издаде решително напред, тя пое дълбоко дъх и заби иглата.

Тур спря да диша, стисна ръбовете на масата и впери поглед в тавана.

— Мислите ли, че някой може да дойде да провери дали онзи страж си е на мястото? — попита Тик и стана да провери. Фиамета тикна една свещ в ръката му, за да й свети.

— Може, но не преди да се е съмнало — каза Фиамета, докато връзваше първото възелче. Работеше чисто, но много по-бавно от лекаря на Феранте.

— А може и въобще да не дойдат — успя да каже Тур. — Не им достигат хора, а тази къща вече е оплячкосана. Освен ако Вители не дойде пак да тършува. Убеден е… ох!…

— Извинявай.

— Продължавайте. Убеден е, че баща ви е скрил някакви тайни записки или книги за оковната магия в къщата. Точно това правеше, когато завчера го заварих тук.

— Тайни книги? — Фиамета смръщи чело. — Папа? Ами… възможно е.

— Вие знаете ли нещо за такива книги?

— Не… и да е имал, значи ги е пазил в тайна от мен.

Тур се взираше в тавана през замъглени си от сълзи на болка очи.

— Мисля, че наистина съществуват. Мисля, че са… горе някъде. Почувствах го, когато Вители ме накара да разкова дъските по пода. Не казах… ох!… на Вители, разбира се.

Веждите на Фиамета се свъсиха съсредоточено.

— Горе? Хм. — Завърза следващия възел и погледна към тавана. Наполовина готово. Бавно, но сигурно. Е, поне бавно.

— Вители много държи да ги докопа. Сигурен съм, че ще се върне — изохка Тур. — Но може и да не дойде още утре. Изглеждаше доста зле, когато му прекъснах заклинанието.

— Толкова близко до края… и толкова сложно… — Фиамета кимна замислено. — Бас държа, че и в момента не се чувства добре.

Настана тишина. Фиамета се трудеше съвестно върху раната. Последният шев, най-после. Бледността не фигурираше в репертоара й, но някакъв определено зеленикав оттенък прозираше под топлия цвят на смуглата й кожа. Сви устни и втри цяла шепа от мехлема около раната, преди да помогне на Тур да седне и да стегне около кръста му ивица плат, която подозрително приличаше на част от фуста.

— Справихте се… справихте се добре — измърмори галантно Тур. — По-добре от лекаря.

Доволна усмивка изви устните й.

— Наистина ли?

— Да. — Той свали крака от масата и се изправи. Розови и черни облаци възвряха в главата му и стаята се килна. В следващия миг откри, че се е превил на две и стиска ръба на масата.

— Тик, помогни ми! — Фиамета се втурна към него. Той й махна да стои далеч, уплашен, че ще я смаже, ако падне, но тя не му обърна внимание и решително подложи рамо под мишницата му.

— Отиваш право в леглото — заповяда тя. — Ще те сложа в стаята на Руберта, тя е вдясно до кухнята. Лозимонците само нейното легло не са потрошили да дирят скрити съкровища. Тик, лампата.

И докато Тур се освести, вече го бяха отвели в спалнята на икономката.

— Не! — запротестира той. — Тайните книги на баща ви, Фиамета. Трябва да ги намерим преди Вители. Сигурен съм, че е много важно. Трябва да ви помогна да ги намерите.

— Трябва да легнеш ето тук. — Фиамета дръпна одеялата на първото истинско легло, което Тур беше виждал от седмици. Имаше ленени чаршафи.

— О! — измърмори победен Тур. Леглото сякаш го засмука. Беше му малко късо, но приказно меко. Фиамета метна завивките отгоре му и с плавно движение издърпа одеялото на Тик изпод тях. После го върна на собственика му.

— Но записките… — немощно отрони Тур.

— Аз ще ги потърся — каза Фиамета.

— Горе са. Над втория етаж.

— Тази къща има само два етажа, нали? — Тик изви врат, сякаш можеше да види през тавана.

— Имам някои идеи — каза Фиамета. — Заспивай, Тур, иначе няма да има никаква полза от теб утре.

Най-после убеден, Тур се отпусна назад. Фиамета и Тик излязоха на пръсти от стаята. Тур не помнеше да е бил толкова уморен, но хаотични образи от последните няколко дни се завихриха в главата му. Беше спасил Ури, но майстор Бенефорте още го грозеше опасност. Дукесата. Госпожа Пиа. Кастеланът с неговата чудата страст към прилепите, прикован към дъбовата врата, докато кръвта му изтичаше. Тъмната аура на Вители, все по-заплашителна с нарастващата си мощ…

Но само след няколко минути Фиамета се върна с голяма глинена чаша. Остави лампата на пода, докато Тур се изправяше с мъка да седне.

— Ял ли си нещо? Едва ли. Точно сега в къщата няма нищо за ядене, освен малко брашно, боб и повехнала ряпа, но открих това вино. Пий. — Седна на ръба на леглото и му помогна да сложи ръцете си около чашата.

Виното беше неразредено. Силно, червено, гъсто, леко сладнеещо вино. Тур го изгълта с благодарност.

— Така е по-добре. Благодаря. Направо умирах от глад.

— Направо се тресеше. — Тя го погледна загрижено. Той отвърна на погледа й над ръба на чашата. Съдбите им се бяха преплели покрай събитията в Монтефолия, помогнало бе и странното пророчество на нейния пръстен. Беше ли заклинанието на Майстора от Клуни от самоосъществяващите се пророчества? Отначало Тур бе поразен от хубостта на Фиамета, а и самият той беше във влюбчив период, склонен да се влюби във всяко момиче, което му намекне, че го харесва. Но сега не беше толкова сигурен, че тя наистина го обича, въпреки пръстена. Какво ли изпитваше тя в действителност? Имаше неприятното чувство, че не е спечелил и наполовина интереса й. Всичко беше толкова сложно. Самата тя беше сложно момиче. Щеше ли животът с Фиамета винаги да бъде толкова объркващ? Започваше да подозира, че ще е точно така.

Спомни си как погледът му се бе плъзнал нагоре по блестящото острие на Феранте в градината на замъка. Виж, в онова нямаше нищо сложно.

Той плъзна несръчно ръка около кръста на Фиамета, наведе се напред и я целуна. Носовете им се сблъскаха и той уцели устата й само наполовина. Големите й кафяви очи се разшириха и той примирено зачака отвратеното й отдръпване.

Вместо това тя също го целуна. Енергично. И уцели право в центъра на мишената. Ръката му се сви радостно около раменете й. Тя покри решително с длан сребърната змийска глава на колана си. Усещането беше странно — да се целува с ухилена и подута уста. Когато се откъсна от нея, очите й грееха. „Направих поне нещо както трябва!“ — радостно си помисли Тур.

Но преди да е продължил с проучването си, тя скочи. Като се имаше предвид окаяното му физическо състояние, така май беше по-добре. После се наведе и леко го целуна по челото.

— Заспивай, Тур.

Поне си тръгна усмихната — с тайнствена момичешка усмивка. Тур се отпусна назад. Този път сънят го споходи почти едновременно с тъмнината.

 

 

Събуди се и видя колебливата сивкава дневна светлина да се сипва през наполовина отворените капаци на прозорците. Седна. Не се беше чувствал толкова ужасно от деня след срутването и наводнението в мината. Но се чувстваше много по-добре от предната вечер. Шеметът, от който му се беше повдигало, вече го нямаше. И все пак още една шепа от онзи мехлем щеше да е добре дошла. Той свали босите си крака от малкото легло.

Поне нямаше да му се наложи да се увива с юргана. На леглото бяха метнати дрехи, е, нещо като дрехи — износена мъжка роба от тъмна вълна, поизтъркана от времето. Тур я нахлузи през главата си. Очевидно бе шита за по-дребен човек, навярно за Просперо Бенефорте, защото подгъвът, който би трябвало да мете пода, стигаше едва до прасците на Тур, а ръцете му въобще не можеха да влязат в прикачващите се ръкави. Той ги остави на леглото и стегна робата с връв на кръста си, превръщайки я в нещо като туника. Надзърна през прозореца към оградената със зидове градина зад къщата. Да, там беше клозетът. Оказа се, че сивият цвят на небето не се дължи на сипваща се зора, а на гъста утринна мъгла. Беше ли се успал? Притеснен, той влезе в кухнята и застина.

Непозната жена с боне, престилка и дървена лъжица в ръка се обърна от облицованата със сини плочки фурна и го погледна без изненада.

— А, младежът. — Кимна му сърдечно, но и преценяващо в същото време, сякаш беше топче плат, което смята да купи, но не е сигурна дали боята му няма да избелее при първото пране. Беше по-скоро яка, отколкото набита, на средна възраст.

— Аз… — почна Тур.

— Попарата ще е готова след малко. — Жената посочи с лъжицата една черна желязна тава върху печката. — По-късно ще има торта със сушени ябълки, подсладена с мед. Много тесто, малко ябълки, но човек трябва да се задоволява с каквото има. Освен това варя мляко с билки — то е много по-подходящо за сутрешно питие от онова силно червено вино, а само него имаме в къщата. Бира няма. — Кимна твърдо, после се наведе да отвори с дръжката на лъжицата желязната вратичка на печката и разръчка въглищата.

Устата на Тур се напълни със слюнка — уханията бяха великолепни.

— Сигурно първо искаш да идеш до клозета, нали? Излез оттук и ще го видиш. — Тя махна с лъжицата към една врата.

— Да, точно натам бях тръгнал… госпожо. — Тур замълча за миг, после добави: — Казвам се Тур Окс.

— Брат сте на бедния капитан Ури, знам.

— Да не би случайно да сте Руберта?

— Икономката на майстора, да. Или поне бяха такава преди ония крадливи, жадни за кръв лозимонци да ни се стоварят на главата. — Тя се намръщи сърдито. — Престъпленията им нямат край… Не беше лесно да се работи за Просперо Бенефорте, но той беше велик човек, нямаше друг като него в Монтефолия. А сега тичай. Като се върнеш, измий си ръцете в онзи леген там и доведи Фиамета да хапнете.

— Къде е… мадонна Бенефорте?

— Някъде из къщата, опитва се да намери някакви вещи на баща си, ако ония проклети обирджии въобще са оставили нещо.

Тур направи, както му бе казано, после се върна през кухнята във вътрешния двор. Пленникът им лежеше на едно одеяло, устата му не беше запушена, но затова пък спеше дълбоко, стиснал до гърдите си мях с вино. Едва ли с хубавото червено вино, предположи Тур. Някой беше тършувал тук след предната нощ. Фиамета вероятно. Сигурно тя бе довела Руберта. Тур се надяваше, че е проявила достатъчно здрав разум да вземе със себе си Тик. Не че едно момче, въоръжено с кама, би било кой знае каква защита срещу мъже с мечове.

Стъпи на плочите в преддверието. Ури го нямаше. Тур надникна в една стая вдясно, която си имаше собствено огнище в единия ъгъл, както и килими и столове — явно тук бяха приемали важните гости и клиентите. Увита в чаршаф фигура лежеше върху импровизирана поставка за ковчег от сковани дъски, повдигната на две дървени магарета. Тур въздъхна, влезе и повдигна чаршафа да погледне брат си — и ако трябваше да бъде честен, да провери дали не е започнал да се разлага. Трогна се като видя, че Ури е прилично облечен, също с дрехи, останали от Просперо Бенефорте; плетен клин, риза, къса туника — нито едно не беше ново или от хубав плат, иначе войниците щяха да са го отнесли — но нагласени грижовно. Работа на жените, без съмнение. Запазващото заклинание на Вители явно още действаше. Той покри брат си и отиде в работилницата отсреща.

Фиамета седеше на едно високо столче, опряла лакти на работния тезгях. Не беше отделила време сама да се преоблече, а още носеше съсипаната кадифена рокля с липсващите ръкави. Тур се зачуди дали въобще е лягала да поспи. На масата пред нея лежеше отворена голяма тетрадка с кожени корици, а в кръг наоколо й бяха разпръснати листове хартия и пергамент. Девойката четеше, свъсила съсредоточено вежди.

Щом чу стъпките му, тя вдигна глава и каза:

— Тур. Прав беше. Намерих ги. — Лицето й изглеждаше измъчено.

— Къде? — Той застана до нея.

— Сещаш ли се за малката ъглова стая с двата прозореца, до спалнята на папа, която той използваше за кабинет?

— Да. Вители също я забеляза. Накара ни да я претърсим основно. Аз… чувството вътре беше много силно, така че се постарах да не си давам много зор в претърсването.

— Таванът е облицован с дървени квадрати, всеки с декоративни розетки в центъра.

— Почуквахме по всеки от тях. Нито един не кънтеше на кухо. Дори свалихме няколко, но после убедих лозимонеца, че всичките са еднакви.

— Ако сте ги били свалили всичките, сте щели да ги намерите. Като завъртиш една от розетките, се освобождава някакъв механизъм и квадратът се спуска надолу. Той всъщност е дъното на кутия. Не много голяма кутия. Всичко това беше натъпкано вътре. Нищо чудно, че не е кънтяло на кухо. — Тя махна с ръка към книжата. — Папа е щял да загази сериозно, ако тези неща са попаднели в чужди ръце.

Тур се прокашля.

— Черна магия?

— Не съвсем… поне според мен. Зависи от предразсъдъците, които инквизиторът би хранил към флорентинците. Но достатъчно, за да застрашат разрешителното и хляба му. Има рецепти за заклинания… описания на експерименти… в дневника се споменава и за две нощни посещения в гробищата, макар че резултатите, изглежда, не са били задоволителни. Има подробно описание на нещо, което според мен е отливането на великия оковен пръстен за Медичите, заедно със списък на плащания, макар да няма имена, само инициали. Но датите съвпадат с времето, когато папа за последно беше във Флоренция. Опасни доказателства срещу хора, които още са сред живите. Папа, изглежда, е вършил някои неща с животни, които са били… доста спорни. Не само пръстени. Много повече от пръстените! Моето бедно зайче… ето тук — тя отвори на една страница в книгата, изписана гъсто на латински — тук има описание на това как е вложил духа на едно от зайчетата ми, за да съживи някакъв месингов заек, върху който е работил. Нослето му мърдаше, то се движеше… — Пръстът й спря на един ред и тя преведе: — „Подскача по работния ми тезгях в продължение на четвърт час преди духът му да се изчерпи и заклинанието ми да пропадне. Твърдостта на изстиващия месинг, изглежда, го уморява бързо. Следващия път ще се опитам да запазя топлината на отливката, за да подобря еластичността.“ Мили Боже, Тур, направо не е за вярване! И не е споменал и дума… искам да кажа, на същата тази маса! И сигурно след това сме изяли бедното зайче, сготвено на яхния! Много добре помня изящните детайли на онзи месингов заек — стоя на перваза на прозореца му година и половина преди лозимонците да го отнесат. — Ужас, гордост и гняв се смесиха върху лицето й. Ръката й притисна собственически тетрадката, дали за да предпази нея, или себе си, Тур не можа да прецени.

— Какво ще правим със записките при това положение? Да ги предадем ли на абата? Баща ви вече не го заплашва човешкото правосъдие.

— Ако успеем. Ако доживеем дотогава. Аз… тук има неща… цял един живот на работа и трупано знание е събран в тези страници. Не бих понесла мисълта да ги унищожат, но… Тур, възможностите са ужасяващи. Вители няма да се ограничи със зайци! Представи си, че реши да създаде армия от месингови войници, от заробени духове! Папа е писал за това — нарича ги армия от го̀леми. Тази дума не я знам, не вярвам да е и на латински. Папа е пристъпвал толкова внимателно, опитвал се е да използва магическата си сила, без да си навлече вечно проклятие, но други ще видят само силата и ще посегнат към нея, без значение че… — Тя си пое дълбоко дъх. — Бих предпочела книгата да отиде при Монреале, отколкото да бъде унищожена. Но по-скоро бих я изгорила сама, отколкото да позволя да попадне в злите ръце на Феранте или Вители.

— Цяла Монтефолия пада в ръцете им — горчиво рече Тур. — И изглежда, никой не може — или не иска — да ги спре. Господ ми е свидетел, аз опитах. И се провалих. Не ме бива с оръжията. Ако имах чук, можеше и да постигна нещо. Нямаш нужда от мен, Фиамета. Трябва ти някой герой — като Ури, — който може да върти меча. По-добре аз да лежах мъртъв в съседната стая, а Ури да беше жив.

— Тур, не се самообвинявай! Феранте се подвизава по бойните полета от двайсет години! Защо въобще си мислиш, че би могъл да го надвиеш в двубой?

— Господин Пиа отстояваше своето, за известно време поне. Почти ги бяхме надвили с общи усилия! Докато аз не го изоставих, зарязах го прикован към стената като някакъв мъченик, обкръжен от врагове. Но почти успяхме, Фиамета. Феранте не е непобедим. Поне докато армията му не пристигне. Тази вечер, утре… — Тур изкриви лице в гримаса.

— Няма да е тази вечер — каза Фиамета. — Според Руберта на пазара се говорело, че лозимонците не можели да прекарат оръдията си през брода на границата. Но утре… утре може и да са тук. — Фиамета уморено въздъхна. — Открих Руберта тази сутрин, беше при сестра си. Реших, че трябва да е отишла там, ако е оцеляла. Тя ми каза какво е станало тук. Когато войниците дошли, онзи идиот Тесео се паникьосал и им отворил вратата. Руберта едва успяла да се прехвърли през стената отзад. Е, това е спасило бедната ни врата, иначе щяха да я потрошат… но всъщност едва ли би имало някаква разлика.

— О, като стана дума за Руберта… тя каза да отидем да хапнем.

Фиамета въздъхна.

— Май ще трябва. За да си пазим силите. Да имаме сила да избягаме, ако не друго. — После гневно удари с юмрук по масата и тетрадката подскочи. — Не! — извика тя. — Не искам да бягам! Тази къща е единствената зестра, която ми е останала, наемниците на Феранте се отнесли всичко, което са успели да отмъкнат. Няма да се омъжа без зестра като щерката на някой просяк, като робиня… — После се разплака.

— Фиамета… Фиамета… — Тур разпери ръце, защото не смееше да докосне тези тресящи се рамене. — Твоите дарби, твоето изкуство и магията ти са зестра сами по себе си. Всеки мъж би го разбрал, стига да не е пълен глупак. А ти си прекалено ценна, за да се омъжиш за глупак. Макар че аз бих се венчал за тебе още сега. И аз обаче нямам пукната пара. Останах дори без дрехи и обувки! Ако можехме… да живеем в Брюинвалд, бих могъл да се върна в мините или в топилнята. Но пък в Брюинвалд не се търсят много бижутери.

Фиамета вдигна обляното си в сълзи лице.

— Но… не би ли искал да живееш тук, Тур? Аз бих могла да поема работата на папа, в началото по-скромно, разбира се, но повечето му инструменти са все още тук… а ти би могъл да носиш дърва, да местиш пещите, да превозваш по-големите поръчки и да ми бъдеш с-с-съпруг. Съветът на гилдията ще ти издаде разрешително за работилницата без никакви проблеми. Понеже съм сираче и съм непълнолетна, гилдията ще поеме контрол над собствеността ми, но ако съм омъжена, ти ще поемеш всичко. И… и Руберта пак ще може да идва да готви, и можем да бъдем щастливи!

Тур се сащиса от всичките тези делови подробности, вмъкнати в картината на семейно блаженство. Сигурно го беше обмисляла надълго и нашироко. Самият той почти не си беше позволявал да премине отвъд смътния физически копнеж… все пак трябваше да признае, че къщата е прекрасна и стои толкова над миньорската къщурка, колкото монтефолианският замък над дома на един бижутер. Имаше да се поправят доста неща след оплячкосването, разбира се. Той можеше да се справи с ремонта, разбираше от такива работи.

— Би било чудесно — каза той. Майка му би се смаяла, че се е оженил толкова добре и толкова скоро… — Може ли майка ми да дойде да живее тук? — Да, рано или късно, на него се падаше бремето да й каже какво се е случило с Ури. При тази мисъл стомахът му се сви.

Фиамета примигна.

— Е, има много място… — После каза по-неуверено: — Мислиш ли, че ще ме хареса?

— Да — твърдо рече Тур. Представи си как майка му дундурка внуче на коляно, докато Фиамета се труди над изящна златна статуетка, Руберта готви, а той се занимава с пещта и прави калаени чинии, свещници и други такива практични неща.

Яркоцветният образ избледня при мисълта за напредващите лозимонски войски. Явно и Фиамета се бе сетила за същото, защото блясъкът в очите й угасна.

— Всичко ще е напразно, ако Феранте победи — въздъхна тя.

— Да. Хайде да… идем да хапнем. — Срамежливо и напук на Феранте и на съдбата, той я хвана за ръка и двамата тръгнаха към вътрешния двор. На свой ред тя здраво стисна неговата.

Фиамета поспря, свела поглед към ямата за отливане и голямата глинена буца в нея — крехкия калъп за великия Персей.

— Толкова много от проектите на папа останаха недовършени. Ако можех да направя едно нещо, с което да облекча нещастната му сянка, щях да отлея тази статуя вместо него. Преди лозимонците да са унищожили калъпа или времето и немарата да го повредят. Но вече няма откъде да вземем необходимия метал.

— Жалко, че не можем да вложим Ури в този древен гръцки герой, както при месинговия заек — намръщено каза Тур. — Той би прогонил Феранте.

Фиамета замръзна.

— Какво?

— Е, не можем… нали? Искам да кажа, това би било тежко некромантство. Черен грях.

— По-грешно ли ще е от убийството?

Тур неспокойно се вгледа в напрегнатото й лице.

— Да предположим… само да предположим, че духът, духът на Ури не е окован против волята му? Да предположим, че е поканен… не като роб, а като доброволец, като духа във великия пръстен на Лоренцо Великолепни? — дрезгаво каза тя. — Духът на Ури вече е бил подсилен за оковаване, пък макар и чрез нечисти средства, от Вители… а ние разполагаме с калъпа, с пещта, с достатъчно дърва, имаме и заклинанието, ох, аз го разбрах, Тур! Не са само думите, има си и вътрешна структура… — Раменете й се прегърбиха. — Но нямаме метал и няма откъде да го вземем. Дори и Вители не може да направи толкова мед от въздуха.

Един образ затанцува шеметно пред очите на Тур като блясък от светкавица. Ухилен гном, който изтегля желязна пръчка от твърдия камък, сякаш е попара…

— Аз не мога да го извадя от въздуха. — В собствените му уши задъханият му глас прозвуча така, сякаш идваше от много далеч, от другия бряг на огромно море. — Но се кълна, че мога да го извадя от земята.