Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (14)

14.

— И последното отиде — каза мрачно брат Перото. Оранжев светлик се пръсна като мараня от повърхността на пергаментовото барабанче на масата пред него. Маранята потрепна неуверено в студената северна светлина в работната стая на абат Монреале и изчезна.

— Целият ни труд… — изпъшка брат Амброзио. Останалите монаси около масата, всеки стиснал по една замлъкнала вече пергаментова уста, изкривиха лица в съгласие. Фиамета опипа последното барабанче на масата пред себе си. Нямо. Така и не беше заговорило, но сега магическата му аура не беше просто пасивна, а бе изчезнала без следа. „Къде си, Тур?“

Фиамета тъкмо беше предала на Монреале устата, говореща — ту ясно, ту странно приглушено — от ръкава на госпожа Пиа, когато от барабанчето бе долетял вик, а после дискът бе замлъкнал внезапно. Монреале веднага бе наредил да повикат останалите слушащи монаси и всички заедно бяха проследили унищожителния поход на Вители из замъка — кабинета на Сандрино, лечебницата, спалното на конярите. Думите, предадени от барабанчетата преди да онемеят, бяха оскъдни и делови: „Ето още едно, милорд“ „Под одеялото. Ха!“ И така до последното, открито на лавицата в некромантската стая. Фиамета бе подразбрала, че именно съответстващата му уста бе държала буден брат Перото през изминалата нощ, дори след като тя самата си бе легнала по заповед на Монреале, но Перото бе отговорил влудяващо неясно на въпросите и относно събитията, които беше подслушал.

Последното прошепнато съобщение на Вители беше кратко и ужасяващо: „Това е твое дело, нали, Монреале? Познах стила ти. Нищо хубаво няма да излезе от това. Ориста ти е подпечатана, а глупавият ти шпионин ще умре в най-скоро време.“ Пукот, тишина, и устата пред брат Перото остана без магията, вложена в нея с цената на толкова труд.

Монреале седеше превит на две, блед, сякаш някой късаше парчета месо от корема му. Брат Перото разпери ръце в израз на безпомощен смут.

— Какво стана, отче? Всичко вървеше толкова добре и после…

— Страхувам се за бедния Тур — изрече тихо Монреале, вперил поглед в скута си.

Фиамета обви тялото си с ръце и скришом притисна пръстена с лъвската маска между гърдите си. Още усещаше топлото му мелодично жужене, тъничкия му пулс. Ако истинското сърце на Тур спреше, щеше ли тя да разбере? Огледа облечените в сиво мъже около масата — сериозни, загрижени и безпомощни.

— Каква полза от вас? — настоя тя във внезапен пристъп на паника.

— Какво? — остро попита брат Амброзио. Абатът само вдигна поглед към нея.

— Каква полза от вас? Задачата на Църквата е да ни защитава от злото. О, вие ходите насам-натам из страната и тероризирате разни стари лечителки заради навъдилите се въшки в косата на съседа им или заради някоя глупава настойка за любов, която и без това в повечето случаи не действа, и ги плашите с адския огън, ако не престанат веднага. Нямате грешка, когато трябва да досаждате на работните хора в дюкяните им, но дойде ли истинско зло, каква полза от вас? Прекалено много ви е страх, за да се борите против него! Преследвате дребните престъпления на дребните хора, защото така ви е лесно, но когато се появят големи престъпления и зад тях крачи армия, къде остава тогава цялото ви проповядване? Замлъква! Големи, глупави… момчета… увисват на въжето, а вие си седите и се молите… — Сълзи се стичаха в носа й и тя подсмъркна, изтри с ръкав лицето си и прехапа устни. — О, каква е ползата…

Брат Перото отпочна гневна лекция относно смирението, подхождащо на неуки момичета като нея, но абат Монреале му махна да замълчи.

— Фиамета отчасти е права — каза той, огледа мъжете около масата и се усмихна тъжно. — Всички добродетели се свеждат до смелостта пред острието на меча. Но смелостта трябва да бъде смекчена от благоразумие. Напразно пропиляната смелост е най-сърцераздирателната от всички трагедии. Ако имаше осми смъртен грях, той би трябвало да е глупостта, която поглъща всички добродетели като сух пясък вода. И все пак… къде свършва благоразумието и къде започва страхът?

— Вие пратихте Тур сам в замъка — задъхано каза Фиамета, — за да потвърди моите обвинения в черна магия и убийство. Защото думата на едно неуко момиче не тежи достатъчно срещу думата на един толкова велик и добродетелен благородник като Уберто Феранте? Сега моите обвинения, че и много отгоре, намериха потвърждение от устите на самите обвинени. Какво още чакате? Няма никаква причина да се чака и има сто причини да се бърза!

— Така е. — Монреале вдиша дълбоко през зъби. — Брат Амброзио, иди да доведеш приора и лейтенанта на гвардията на Сандрино. Брат Перото, Фиамета, вие ще ми помогнете. Започнете, като разчистите всичкия боклук от масата ми.

Въпреки целия си страстен апел за действие Фиамета се смути от този светкавичен отклик. Стомахът й се свиваше уплашено, докато бързаше из стаята и разчистваше, подреждаше и донасяше инструментариума, необходим за изкуството на Монреале, като следваше указанията му. Монреале беше подготвен, душевно поне — явно всичките часове в параклиса не бяха прекарани единствено в молитви. Когато лейтенантът на спасилата се зад манастирските стени монтефолианска гвардия дойде, Монреале му нареди да седне, разпъна пред него карта на града и му даде точни указания, които трябваше да координират магическите и военните им усилия.

Знаеше се, че пръстенът от лозимонски обсадници около „Свети Джеронимо“ е тънък. Монреале настоя по стените да останат само толкова стрелци, колкото да държат врага далеч от манастирските зидове, а останалата част от монтефолианската гвардия да разкъса пръстена и да се отправи към града. Като обезсилеше Феранте и Вители със заклинанието, което се готвеше да направи, и изненадаше града с неочакваното нападение, Монреале се надяваше да всее объркване сред лозимонската войска. После хората на Сандрино — сега на Асканио — можеха да вдигнат гражданите в своя подкрепа.

— Лозимонците вече посяха достатъчно омраза — разсъждаваше на глас Монреале. — На хората им трябва само някаква реална надежда за успех, която да потуши страховете им от възмездие, и те ще излязат на улиците. Ако можете, гледайте да стигнете до замъка и дукесата още при първия щурм. Макар че, при отсъствието на предводителите им, лозимонците може и да са склонни да се предадат при известни условия още преди да сте завзели замъка.

Фиамета изтръпна, докато го слушаше. Е, лозимонските убийци на Феранте наистина бяха безмилостни, но лоялността им може би не стигаше чак до саможертва. Макар че не биха се поколебали да жертват чуждия живот. Сложността на военната ситуация всяваше страх в сърцето й. Нямаше да стигне само едно махване с вълшебна пръчка, за да се измъкнат от тази чудовищна паяжина. Ако някой можеше да издърпа всичките нишки наедно, това определено беше абат Монреале. Дори и папа я беше пратил при него за помощ.

Монреале благослови празната работна маса, докато брат Амброзио, припяващ монотонно, обиколи стаята с една кадилница, от която се процеждаше тамянов дим.

— За да се прочисти стаята от остатъчното ехо на предишни заклинания — обясни Амброзио. Фиамета кимна. Баща й бе използвал подобен метод за прочистване на къщата от време на време, преди да се заеме с някоя особено важна, деликатна или сложна поръчка. Или такава, за чийто изход не беше съвсем сигурен. Ритуалът като че ли очистваше по-скоро ума, отколкото помещението, мислеше си Фиамета, докато кашляше от дима.

В това време Монреале подреждаше нещата, които му бяха необходими за заклинанието.

— Ще бъде заклинание колкото на дух върху материя, толкова и на дух върху дух. Трябва да се изберат правилните символи, за да се съсредоточи умът във вярната посока. Щеше да е по-добре да имам някакъв материален проводник. Кичур коса, дреха, която е била носена… Със същия успех бих могъл да си пожелая и папската армия да се появи на хълма. — Той въздъхна, после лицето му се проясни. — Все пак разполагам с истинското име на Вители. Без него заклинанието със сигурност щеше да се провали, а аз дори нямаше да знам защо. — Той взе един съвсем нов бял тебешир и усърдно започна да чертае някаква диаграма върху плота на масата.

След като приключи с това, Монреале постави един нож с навити около него зелени и златни конци успоредно до пръчка от суха върба, овързана с конци в червено и черно. Феранте и Вители — войникът и духовно увехналият маг. Монреале отстъпи назад и ги огледа.

— Дали ще е достатъчно?… При това разстояние, което трябва да преодолеем, повече от миля.

„Би трябвало да се кръстосат с върховете надолу като олицетворение на връзката им и на злото в тях“ — помисли си Фиамета, но не го каза. Баща й я бе гълчал жестоко, задето се осмелява да изказва предположенията си пред чужди хора. Монреале сигурно знаеше по-добре от нея какво прави.

Абатът сгъна тънко парче плат до ножа и пръчката — тензух, донесен от манастирската кухня, от онези, които използваха, за да изцеждат прясното сирене.

— Свилата щеше да е по-подходяща — промърмори Монреале. — Но поне е неупотребяван.

„Свилата от паяци би била още по-подходяща“ — помисли си Фиамета, но потръпна при мисълта как предлага да иде и лично да събере такава, макар че в манастира имаше достатъчно запустели кьошета, където можеха да се намерят паяци. Много запустели кьошета.

— Ще бъде заклинание за дълбок сън — обясни Монреале, — същото основно заклинание, което използват нашите лечители, когато пациентите им се страхуват от някоя лека операция. Достатъчно силно е, но трябва да се помъчим да го подсилим допълнително, така че да надвие двама души едновременно, още повече, че никой от двамата няма да ни сътрудничи доброволно, а единият е напълно способен да ни се противопостави с всички сили. А може и да е разставил защитни заклинания…

„Защо да не ги задействаме едно след друго? Вители пръв, разбира се.“

— Най-голямото ми притеснение — продължи да мърмори Монреале — е относно чистотата на това заклинание, или иначе казано, относно духовната му доброкачественост. Която е доста съмнителна.

— Какво — рече Фиамета, — защо? То няма да ги убие — освен ако някой от тях не се е надвесил през балкон, когато го удари — няма да ги нарани даже. Просто ще заспят. Какво може да е по-чисто от едно лечителско заклинание?

Монреале сви устни.

— Но накрая — ако спечелим — и двамата рано или късно ще изгорят на кладата. Едва ли може да се нарече безвредно като намерение, макар и да е законно като средство.

— Ако те спечелят, смятате ли, че ще си направят труда да се притесняват кое е законно и кое — не?

— За да задържат заграбеното, ще трябва да обвият престъпленията си в някакъв плащ на обществена привидност. Очевидците на обратното ще… ще си имат много сериозни неприятности.

— Което включва и мен — каза Фиамета и потръпна.

— Което вече включва достатъчно хора, за да вещае истинско клане — въздъхна Монреале. — Е, аз съм готов. Докато лейтенантът съобщи, че хората му са в бойна готовност, предлагам да успокоим умовете си с молитва.

„Това и аз можех да го предскажа.“ Но Фиамета коленичи пред разпятието в кабинета на Монреале без възражения. Не й липсваха неща, за които да се моли. Споходи я тъжната мисъл за всичките молитви, които бе изхабила в миналото за дребните си желания… дантелено боне, сребърна гривна като на Мадалена, кон… съпруг. И все пак, по един изненадващ начин, всичките й желания се бяха изпълнили — бонето и гривната от папа, белият кон… Тур? Каква беше тази странна девическа сила, която караше суровия свят да изпълнява желанията й? „О, как ми се иска всичко да е приключило.“

След известно време най-висшият оцелял офицер на Сандрино дойде за кратък разговор с Монреале. Очите му проблясваха сурово в сянката на стоманения шлем. Очуканият му нагръдник беше с мътен оловносив цвят. Повече решителност, отколкото ентусиазъм стягаше челюстта му, но може би тя беше по-държеливото чувство, когато си под обстрел. Предложението на десетгодишния дук лично да поведе войската било отклонено тактично, докладва лейтенантът, но гръбнакът му сякаш се вдърви при спомена за това. Монреале го благослови и го отпрати с плесване по ризницата, което отекна глухо в кабинета.

После Монреале заведе Перото, Амброзио и Фиамета в работната си стая. Приорът ги последва в ролята на свидетел. Той беше по-скоро администратор, отколкото магьосник или лечител, или, както подозираше Фиамета, дори монах, но затова пък беше действал като практичната дясна ръка на Монреале по време на цялата криза, грижейки се за хората и настаняването и изхранването им.

Монреале подреди братята прави около масата, върху която бяха приготвени нещата за заклинанието, наведе глава за още една, слава Богу, кратка молитва, после протегна дясната си ръка към Амброзио и лявата към Перото.

— Братя, дарете ми силата си.

Фиамета пристъпи към четвъртата страна на масата.

— Отче, с удоволствие бих ви дарила и моята.

Монреале се навъси.

— Не… не. Не искам да те излагам на опасността от откат, ако усилията ни се провалят.

— Малкото сила, която ще добавя, може да се окаже прашинката, която да наклони везните към успеха. А и въпросната прашинка не е чак толкова малка, между другото!

Монреале се усмихна тъжно, макар че брат Перото се намръщи с възмущение.

— Ти си добро момиче, Фиамета — каза Монреале. — Но все пак не. Моля те да не отвличаш повече вниманието ми.

Вдигна ръка да спре възраженията й и тя ги преглътна през стегнатото си гърло. Отстъпи от масата и застана до приора, като сключи ръце зад гърба си.

— Амброзио, Перото, хванете се за ръце — каза Монреале и двамата затвориха кръга. Монреале стисна още по-здраво ръцете им. — Първият удар ще изисква цялата мощ на сърцата ни, ако искаме да надвием съпротивата на Спренгер. — Той сведе поглед към символите на масата — ножа и пръчката — и започна да припява с ниския, монотонен глас на лечител.

Фиамета чувстваше как силата нараства, сякаш някаква невидима сфера се събира над масата. Контролът на Монреале изглеждаше изключително прецизен, точен, дори педантичен в сравнение с шеметните, помитащи жестове на папа. „Монреале не пропилява и трошица.“ И все пак… пестеливостта му губеше време и отслабваше вниманието, както се стори на Фиамета. „Изобилието може да си позволи да бъде дръзко.“

Сферата започна да свети с искрящ бял огън, който трептеше на вълни както по повърхността, така и в недрата й. Силата нарастваше все повече и повече. Виж, това си беше чиста загуба. Папа винаги беше твърдял, че правилно изработеното заклинание не трябва нито да се вижда, нито да се усеща топлината му. Може би се дължеше на някакво неизбежно триене заради необходимостта да се тегли от силата на Амброзио и Перото. Фиамета затаи дъх. „О, ударете сега, или Вители ще ви усети и няма да го сварите неподготвен!“

Но Монреале все така задържаше удара и трупаше сила. Дантелената сфера хвърли монашески сенки по стените. После светлината се заизлива като вода в ножа и пръчката, докато не ги изпълни докрай. Острието на ножа грееше като луна. Тензухът се вдигна безшумно, заплува към двата светещи предмета и нежно се спусна отгоре им.

Монреале отвори очи и прошепна последната сричка на заклинанието. Амброзио се ухили тържествуващо, дори и очите на вечно намусения Перото засвяткаха. Монреале вдиша усмихнат и понечи да каже нещо.

Сухата върбова пръчка избухна в пламъци, които плъзнаха по тензуха и го погълнаха в разпадащ се мрак. Бял огън е червени отсенки изригна към лицето на Монреале като подпален барут. Чертите му, осветени изотдолу, се изкривиха. Червени и зелени образи се завихриха пред очите на Фиамета и тя замижа напразно пред яркия им блясък, а ръцете й литнаха към устата да затиснат напиращия писък.

Очите на Монреале се подбелиха и той се строполи. Никой не му се притече на помощ, защото Амброзио стискаше с ръце очите си, а Перото залиташе безпомощно. Докато падаше, Монреале удари челото си в ръба на масата. Лицата и на тримата бяха обгорени.

Фиамета и приорът се сблъскаха в стремежа си да заобиколят масата по-бързо. Приорът коленичи до кървящата глава на Монреале и понечи да го докосне, но се поколеба, явно се боеше да не прекъсне някоя все още действаща магия. Но не беше останало нищо, което да прекъсне. Фиамета го усещаше ясно. С кръга и със заклинанието беше свършено.

— Отче? Отче! — извика паникьосано приорът. Лицето на Монреале беше мъртвешки бледо, нашарено от червени петна. От опърлените му вежди се носеше силен дъх на изгоряло. Преодолял колебанието си, приорът притисна ухо до гърдите на Монреале.

— Нищо не чувам…

Фиамета изтича до шкафа, грабна парче счупено огледало и го бутна под носа на абата.

— Замъглява се. Диша…

Перото изпъшка. Амброзио лежеше безжизнен като абата.

— Какво стана? — попита приорът. — Вители ли отвърна на удара им?

— Да, но… ответният удар на Вители можеше да бъде овладян. Би трябвало да бъде овладян. Всичко стана заради излишеството от топлина и сухата като прахан върбова пръчка. Абат Монреале допусна да се събере твърде много топлина.

Приорът се намръщи при тази критика и отри кръвта от надигащата се цицина върху челото на Монреале. После опипа черепа му.

— Не е счупен, струва ми се. Скоро трябва да се свести.

„Едва ли.“ Не само ударът по главата обезсилваше Монреале, а и заклинанието, обърнато срещу източника си — тя не беше сигурна как точно го е постигнал Вители, но почти виждаше една тъмна ръка да притиска лицето на Монреале, така както човек задържа врага си под водата. Странно. Тя разтърси глава. Напоследък й се бе събрала прекалено много магия и сетивата й сякаш бяха придобили една почти болезнена, нова чувствителност. Може би Амброзио щеше да успее да вдигне ръката на заклинанието, когато се свести. Ако се свестеше.

Брат Перото седна без чужда помощ. Брат Амброзио най-после отвори очи, но беше замаян и отнесен. След като се огледа сащисано за последен път, приорът изтича да доведе главния лечител брат Марио. Лечителят нареди на няколко монаси да пренесат поразените мъже в леглата им. Фиамета чакаше Марио да я попита какво е станало, но той не го направи, така че тя се опита да му обясни.

— Ти! — Перото, подкрепян от двама монаси, се обърна към нея. — Ти развали заклинанието. Не ти е мястото тук!

— Аз? Абат Монреале ми нареди да присъствам! — сопна му се Фиамета.

— Нечиста… — простена Перото.

Фиамета го изгледа възмутено.

— Как смееш! Аз съм девица! — „И толкова по-жалко.“ И обречена да си остане такава, предвид спасителната операция, на която можеше да се надява Тур при така стеклите се обстоятелства. Поне докато лозимонските войници не превземеха манастира. Трябваше ли да се самоубие преди падането на „Свети Джеронимо“? Но това също влечеше след себе си вечно проклятие. Сърцето й гореше от ярост и бяс. Защо трябваше тя да умира и да бъде прокълната заради мъжки престъпления? По-скоро би се борила със зъби и нокти, за да избегне мрачната съдба на жените и сирачетата.

Приорът я хвана за лакътя и я побутна към галерията покрай правоъгълния вътрешен двор.

— Той не искаше да те обиди. Но все пак не е редно да бъдеш в тази част на сградата. Върни се при жените и остани там, Фиамета.

— Докога? Докато лозимонците превземат стените?

— Ако абатът не се свести скоро след този удар… — Приорът облиза сухите си устни.

— Направено му е заклинание. Няма да се свести, докато заклинанието не се вдигне. Все има начин да се определи как да бъде вдигнато. Вители работи при същото неблагоприятно разстояние като нас.

— Ще се погрижа лечителите да направят, каквото могат.

— Трябва ни нещо много повече от лечител!

— Каквото и да си говорим, останали са ни само лечителите, освен ако Амброзио не дойде на себе си.

— И какво ще правите, ако никой от двамата не се оправи скоро?

Раменете на приора се изгърбиха, сякаш цялата тежест на абатските отговорности се бе стоварила внезапно върху тях.

— Ами… ще изчакам да мине нощта. Може би утрото ще ми бъде по-добър съветник. Но ако пратениците на Феранте дойдат отново… може би ще е по-добре да се предадем при техните условия. Преди да е станало твърде късно.

— Да се предадете на Феранте? Мислите, че ще спази собствените си условия за повече от пет секунди? — извика Фиамета.

Приорът сви безсилно юмруци.

— Върви при жените, Фиамета! Не разбираш основния принцип на мъжките дела!

— Какъв основен принцип? Спасявай собствената си кожа, пък нека дяволът вземе тези най-отзад? Разбирам го много добре, благодаря!

— Върви по…! — ревна приорът, после сниши глас и изсъска през зъби: — Върви при жените! И си затваряй устата!

— Няма ли поне да ми позволите да се опитам да вдигна заклинанието за сън, ако лечителите се провалят? — отчаяно възкликна Фиамета.

— Перото е прав. Не ти е мястото тук. Тръгвай!

Още миг и щеше да я набие в безсилието си и да нарече това телесно наказание — Фиамета усещаше как идеята узрява в ума му. Озъби му се, обърна се и тръгна през двора. По-добре да си беше мълчала. По-добре да беше настояла на своето. По-добре да беше… по-добре да беше…

В женското отделение две деца повръщаха, три ревяха, а разгорещеният спор между две майки коя да вземе последните чисти пелени се беше изродил в писъци и скубане. Фиамета избяга. Опитът й да види абат Монреале в лечебницата беше отклонен сурово от брат Марио. Един монтефолиански войник в трапезарията се опита да я стисне за гърдите, докато минаваше покрай него, и прошепна мръснишка шега в ухото й, когато тя ужасено се отдръпна. Старата жена от градския съвет, която отговаряше за кухнята, с боне и дълга престилка, фрасна войника по ухото и го сгълча, че щяла да каже на майка му. Той се отдръпна и се ухили, а Фиамета се гмурна в хаотичното, ревящо и повръщащо убежище на женската спалня.

Хвърли се на своята купчина слама и зарови лице в нея, скърцайки със зъби срещу напиращите сълзи. Някаква клечка я бодеше във врата, а една бълха скочи на ръкава й и оттам в косата й, преди да успее да я смачка. Тя се обърна и младата жена до нея я сръга с лакът.

— Стой си в твоята половина, чернилко мавърска! — Думите й бяха ядни, но бледото й лице беше набраздено от потиснати мъка и страх. Бе изнервена, както и всички други, от чакането да я убият.

Фиамета едва не й подпали косата с една дума. Стисна устни пред жегата, извираща от езика й, и се сви. Трепереше. „В практикуването на магията — беше казал Монреале — ще бъдеш изложена на изкушения, непознати за невежите.“ Наистина. Но какво да се каже тогава за заклинанието, вложено в сребърния колан-змия, все още скрит под кадифения й корсаж? Ефектът му далеч не се беше оказал приятен, макар и да не беше съвсем смъртоносен. Беше ли си позволил нейният папа да омърси душата си с малко грях като цена за магията си? Ако той го бе направил, защо и тя да не може?

„Света Майко, пази ме от прегрешения.“ По нареждане на Монреале, Фиамета се беше молила на Девата за търпение, беше коленичила на пода на параклиса, беше разстлала внимателно полите около себе си и се бе взирала тържествено във ведрото бяло мраморно лице на статуята, прегърнала Младенеца. Търпението явно беше още една от типично женските добродетели, защото не помнеше да го е забелязвала у баща си. Погледът й падна върху същите тези кадифени поли, мръсни и окъсани, които стискаше ядно в юмрука си. „Света Майко… мамо, каква си била?“

Тази червена рокля беше по-малко избеляла от накъсаните спомени, които Фиамета пазеше за жената, носила я първа. Майка й беше умряла, когато Фиамета бе на осем годинки, в Рим, от треската, отнесла толкова много хора. Лоша година, а през август беше станало най-лошо — онези времена бяха истинско изпитание за тях, защото папа беше затворен в замъка „Свети Анджело“, обвинен в онези смъртно опасни неща… Фиамета не помнеше нищо за смъртта на майка си. Сигурно някой друг се беше грижил за нея вместо болната жена. Пазеше само неясния спомен как върви след евтиния ковчег по нажежени, задушни, вонливи улици, облечена в твърди и неудобни дрехи и хванала нечия голяма женска ръка.

Не й даваше мира, че си спомня толкова малко от Рим. Виж, Венеция си представяше ясно, дори помнеше как папа я бе завел там, чучнала върху самара на товарния кон. Вълнението на пътуването, чудесата, блясъкът и самодоволството на града… но мама я нямаше във Венеция. Фиамета бе гледала от прозореца си на втория етаж как маври с ярки тюрбани се возят на гондолите си по канала, а веднъж бе видяла дори плаващия антураж на един етиопски посланик. Но всичко това сякаш нямаше никаква връзка с мама — стройната тъмнокожа магьосница от Бриндизи… Фиамета беше свикнала да мисли за баща си като за силния в семейството, но майка й също беше била магьосница. Фиамета опипа издутината на колана-змия. Сребърната изработка беше на папа, но оригиналното заклинание?… „На мама ли е било? Да…“ Наистина ли? Тъмнокожата жена се усмихна на Фиамета над рамото на благата бяла статуя.

„Мамо, защо си се отказала от силата си, за да ожениш за папа?“

„Замених я за теб, любов моя, и нито за миг не съжалих за сделката. Магията е сила, но децата са самият живот, без който няма нито магия, нито добро…“

„Татко съжаляваше, че не съм се родила момче. А ти?“

„Не, никога. Не се страхувай, Фиамета. При жените силата идва в пълната си мяра късно. Трябва да изживееш пътя си към нея, да растеш и да сбереш още живот… тогава всичко, което беше мое, ще бъде твое, в ядката.“

Не. Не цялата сила е идвала от папа, защото той бе обикалял около тази ядка, сякаш завъртян в края на здрава сребърна нишка. Докато смъртта не я бе скъсала. Спокойният унес на Фиамета бе пометен от вълни на паника. „Но аз се нуждая от сила сега. От сила, не от търпение. Мамо! Света Майко…“

Двете лица — хладният бял мрамор и меката кафява усмихната плът — се сляха в едно като в някакво сестринство на майките. „Ти си моето златно дете…“

Фиамета се събуди рязко от писъка на някакво пеленаче, потресена от отлитащия сън, потна и недоволна от непоносимата врява. Пискливата глъч в това претъпкано помещение със сигурност щеше да я подлуди. Светлината на залязващото слънце си прорязваше път през тесните прозорци на западната стена. Фиамета стана от сламеника и отиде до клозета, който вонеше непоносимо. Дори и там не остана сама — имаше още две жени. Тя погледна към тъмните квадрати на прозорците, изкопани високо в стената за проветряване, точно под стрехите, и й се прииска да бяха по-големи. Двете жени излязоха. Нов спор на висок глас гръмна в спалното. Замаяна от напрежение, Фиамета се повдигна на пръсти, запъна лакти върху мръсния ръб и се измъкна до кръста през един от прозорците.

Стрехите на покрива висяха над малките прозорчета като шатра и ги скриваха от поглед отвън. Дебели греди образуваха поредица от триъгълници. Далеч под носа на Фиамета външната манастирска стена се срещаше със земята — обрасла с тръни, камениста и пуста. Фиамета с мъка провря хълбоците си през тесния прозорец и се просна върху две от гредите. Беше тясно и опасно, но дали не можеше да се използва като скривалище, в случай че лозимонците превземеха манастира? Може би, поне докато гредите не изгоряха и покривът не се срутеше.

Но поне беше сама и влудяващата врява на женското спално помещение бе отслабнала до неясен звуков фон. Най-после си позволи да заплаче, макар и тихичко, да не би някой да я чуе. Сълзите й се откъсваха и падаха в залязващата светлина като стопено злато в работилницата на папа, което капе в купа студена вода и се превръща в мънички кръгли мъниста. Капчиците вдигаха малки облачета прах далеч под нея. Сълзите се превръщаха в перли, после, с падането на мрака изчезнаха в сенките. Главата, гърдите и коремът я боляха от онези, които не беше доизплакала.

Упованията й я бяха предали до едно. Вярата й бе станала за посмешище под ударите на заредилите се провали — папа, Монреале, Тур… бедният Тур. Въвлечен напълно неподготвен във всичко това. Едва ли беше негова вината… Голям паяк, който плетеше паяжината си в един триъгълник западно от Фиамета, падна, проточвайки нишка от свила, и за миг се залюля на нея, преди да се изкатери обратно, и Фиамета потръпна от приликата му с обесен човек. Рус млад мъж, целият само сини очи, безпомощност и невървеж в любовта…

„Можех да донеса един такъв паяк на абат Монреале — реши Фиамета. — Какво, като трябваше да го докосна.“ Ако само беше настояла. Може би това щеше да промени изхода от заклинанието.

Паякът клечеше в паяжината си, която леко се полюляваше. После се стопи в черна точка в събиращите се сенки.

„Аз съм само едно недорасло момиче. Би трябвало някой да ме спаси. Не би трябвало сама да трябва да се спасявам.

Или да ги спасявам тях.“

Не би могла да направи нищо, затворена сред каменните зидове на този манастир. Майстор магьосник или недорасло момиче, при всички случаи човек трябваше да се приближи до целта си. Да поеме риска. Да рискува… какво? Смърт? Този риск го поемаше със самото си оставане тук. Мъчения? Същото.

Вечни мъки в ада?

Това явно не беше спряло Феранте, нито бе забавило Вители. Нито техните развилнели се наемни убийци.

„Бих се сражавала със стомана срещу тези негодници, ако бях мъж.“ Ако беше мъж, някой свещеник щеше да напръска меча й със светена вода и да я обяви за опростена още преди да са изстинали телата на убитите от нея. Но не беше мъж и се съмняваше, че би оцеляла и десет стъпки с меч в ръка. „Може и да не съм мъж, но съм истински маг.“ И ако Бог искаше да я осъди на вечни мъки, задето използва едничката сила, която Той й е дал, така да е.

Стомахът й се загърчи в пламъци на решителност. Тя протегна ръка и стисна в шепа смътния паешки силует пред носа си. Животинката се загърчи, гъделичкайки дланта й. За едно заклинание се изискваше повече от напън на волята. Необходими бяха фокус и натрупване на сила вътре в постройка от символи.

— Bene^[1] — прошепна тя на паяка, — Forte^[2]. — Макар че едва можеше да го види, Фиамета стисна коремчето му. Тънка сребърна нишка се запреде откъм ръката й и се уви около една греда. Тя изрита увилите се около краката й поли и се спусна по паешката нишка към твърдата като желязо земя. Ръката й за малко не изскочи от рамото, когато нишката се опъна докрай. Завъртя се веднъж, два пъти, краката й се удариха в земята и тя залитна, загубила равновесие.

Ако беше скочила от такава височина, щеше да си счупи и двата крака. Импровизираното й заклинание беше проработило. Отвори дясната си ръка — в средата й имаше лепкаво размазано петно.

„О! Съжалявам, паяче.“ Едва не я погълна вълна на гадене и тя бързо изтри ръката си в топлите грапави камъни на манастирския зид.

Замаяна от спускането и остатъчната топлина, която магията пращаше по нервите й, Фиамета едва сега си даде сметка, че стои на открито в здрача до стената, лесна мишена за всеки лозимонски стрелец, достатъчно наблюдателен, за да забележи движението на забавеното й падане. Паешката нишка, вече с изчерпана магия, се бе пръснала на прах по вятъра — вече не можеше да се изкатери обратно по нея. Нито можеше да накара бедния смазан паяк да й изпреде друга. Хвърли се по корем на земята, едва поемайки си дъх. „О, Господи! Разгневих ли те вече с моята гордост? Света Майко!“ Но никакви стрели не изсвистяха злобно над главата й, нито я засипаха викове. Само първите изкряквания на жабите и последните трели на птиците се носеха в захладняващата тъмнина. Фиамета изчака няколко минути, вцепенена от страх. Мракът се сгъсти.

„Свърши се. Вече не можеш да се върнеш. Трябва да продължиш напред.“ Измъкна колана, скрит под корсажа й, и го закопча на кръста си. Пое си дълбоко дъх, изправи се, вдигна полите си и затича към гората.

Под дърветата беше още по-тъмно, но затова пък опадалите листа, бурените и сухите вейки пукаха под краката й. Тя стъпваше възможно най-леко. Ако успееше да се промъкне през лозимонската обсада и да стигне до пътя към града…

Не изпищя, когато тъмната фигура във войнишко кожено облекло скочи отгоре й. Не е като да не беше очаквала нещо подобно. Въпреки това гърлото й се стегна, а сърцето й се заблъска като лудо.

— Ха! — извика войникът. — Пипнах те!

— Не. Аз те пипнах — заяви тя, после млъкна сащисано. Дори и на слабата лунна светлина се виждаше ясно, че мъжът е плешив като яйце и гладко избръснат. Но под кожената жилетка носеше вълнена риза и Фиамета подушваше излъчващата се от нея миризма на изсъхнала пот. — Piro — ясно произнесе тя.

Ръкавите му избухнаха в пламъци, които се увиха около ръцете му като оранжеви цветя в мрака. В странно приповдигнато настроение, тя потъна сред лудо потрепващите сенки, докато той още крещеше и се търкаляше по земята. Дори не затича. Виковете му щяха да доведат още лозимонци — вече ги чуваше как кършат забързано храсталака зад нея. Но не и след нея, помисли си тя. Не бяха много онези сред обикновените лозимонски войници, които биха сглупили дотам, че да преследват неизвестна магьосница в тъмното толкова бързо, че наистина да я хванат. Продължи да крачи, обзета от някаква отнесена отпадналост, подобна на онази, налягала я в редките случаи, когато бе прекалявала с неразредено вино. Не изпитваше страх и й се спеше. Чувстваше пръстите си дебели като наденици, краката й бяха като от дърво.

В гората на юг от манастира имаше стръмна просека, спускаща се досами езерото и пътя. Тя се заспуска с подхлъзвания и препъвания по склона, хващаше се за грапавата кора на дърветата в почти напразни опити да намали скоростта си. Усещаше лепкавата кръв, но дланите й сякаш бяха станали безчувствени към болката. На дъното на просеката едно почти пресъхнало поточе се процеждаше черно и тинесто покрай бледите петна на големи камъни. Тя заподскача от един на друг, като внимаваше да избягва хлъзгавите.

Застина, клекнала сред няколко повалени дървета и кръстосала белите си ръкави под гърдите, когато двама лозимонски войници изтърчаха покрай нея с извадени мечове — привлечени от виковете, които долитаха глухо откъм гората край манастира, те тичаха натам и не я забелязаха. Изглежда, бяха охранявали пътя, защото когато стигна до прашните коловози, които се точеха като смътна панделка в безлунния мрак, не видя никого. Езерото се стелеше край нея като платно от черна свила.

Фиамета се обърна на юг и тръгна към дома.