Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (17)

17.

— Виж, това наистина е абсолютно забранено — каза Фиамета и огледа един по един събралите се в предната работилница хора. Нейните приятели. Нейните съюзници. Руберта и Тик седяха в противоположните страни на двойната диаграма, която Фиамета беше начертала с тебешир на пода. В центъра на едната ос лежеше тялото на Ури. Подтикната от някакъв абсурден и неразбираем импулс, тя бе подпъхнала възглавница под главата му, сякаш спи. Не изглеждаше заспал. Тази сивкава вдървеност беше смърт и нищо друго. Тур седеше с кръстосани крака в центъра на другата ос и изглеждаше уплашен и твърдо решен едновременно. Капаците на прозорците бяха затворени и залостени, свещите в основните точки на диаграмата излъчваха колкото същинска, толкова и магична светлина. — Ако някой иска да се оттегли, по-добре да го направи сега.

Тик и Руберта поклатиха глави, и двамата с еднакво стиснати устни.

— Аз съм готов — енергично рече Тур.

„Явно всички сме полудели“ — помисли си Фиамета. Е, ако наистина беше така, то вината беше на Феранте. Ето как злото раждаше зло. „Не е съвсем зло. Аз не принуждавам душата на Ури. Само я моля.“ Тя провери за последно указанията в бележките на баща си. Щом той не беше пропуснал нищо, значи и тя нямаше да го направи.

— Сигурна ли си, че не трябва да правя нищо? — жално попита Тур.

— Ти няма да правиш нищо… във, ъъ, на практика. Подозирам, че е по-трудно, отколкото звучи. Ще трябва да предадеш контрола другиму. — Фиамета се замисли над думите си. — Трябва наистина да се довериш на своя… на своя гост.

Тур поклати глава и се усмихна тъжно.

— На всеки друг… гост, не. На Ури — да.

— Да. — Тя издаде устни. — Абат Монреале започва всяко заклинание с молитва. В нашия случай изглежда малко лицемерно, но… — Какво да каже? Едва ли можеше да се помоли за благословия при подобно начинание. Сведе глава и другите последваха примера й. — В името на Иисус и Светата Дева се молим. Бог да се смили над нас, Бог да се смили над нас, Бог да се смили над нас.

— Амин — промърмориха нестройно останалите. Подкрепи ги и едно нетърпеливо, негласно присъствие.

Тя погледна за последно бележките, нахвърляни на латински с плавния почерк на баща й. Нямаше много за говорене. Изрече наум сричките, като изпробваше всяка, и я озари внезапно прозрение. Същността на заклинанието не беше в латинските думи, а в нещо като подструктура на мисълта — упоритото придържане към латинския дали не беше просто начин да се държи силата далеч от ръцете на неуките? Ури и без това не говореше латински, само немски и италиански и малко от простонародния френски. Но сега със сигурност не беше подходящ момент да експериментира.

Устните й оформиха думите като мост от звуци над една шарка, която се редеше секунда след секунда в ума й и на която тебеширените линии бяха само мнемонично напомняне.

— Ури, влез! — Това ли бяха магическите думи, толкова обикновени и непоетични? Импулсивността й беше развалила заклинанието и сега трябваше да започнат отначало…

Тур се изпъна, очите му се разшириха, устните му се разтвориха. Приведената му стойка, отчасти резултат от умората, отчасти навик, останал му от годините, когато бе трябвало да пригажда високия си ръст към непрощаващо ниските минни тунели, изчезна. Гръбнакът му се изправи, като на войник по време на парад. Нетърпеливо, жадно, почти трескаво обладаване…

— Фиамета, тук съм. — Беше гласът на Тур, но с интонацията на Ури, полиран до кадифена гладкост и смекчен от престоя му на юг. А и очите му… очите му бяха напрегнати, ярки и много, много ядосани. — Трудно ми е да остана дълго. Побързай!

— О, Ури, толкова ми е мъчно, че те убиха!

— На мен ми е мъчно двойно повече. — Проблясъкът на черен хумор си беше типично негов, на Ури. И гневът му не беше насочен към нея.

— Аз бях виновна — изпищях и те разсеях.

— Не ти ме разсея, а онова, което изпадна от прокълнатото столче за крака. Ужасно!

Едно възелче на вина и съжаление се поотхлаби в сърцето й. Очите на Ури/Тур се затвориха.

— Благословен да си, братко, задето ме измъкна от лапите на некромантите. — Очите се стиснаха по-здраво, сякаш натежали от утайката на стара агония. — Опитах се да им се противопоставя. Но те… не се биеха честно.

— Мога да си представя — тихичко каза Фиамета. — Бог да ти даде покой.

— Трудно ми беше да мисля за Бог на онова тъмно място. Някои хора намират покой в тъмници и минни шахти, сякаш цветовете, врявата и безумието на живота ги заслепяват и само в мрака могат да виждат ясно. Но аз се озовах там твърде късно и в неподходяща тъмница. Сянката на Вители е мрак, където няма място дори за Господ. — Чертите му бяха застинали от спомена за тази празнота, за този мрак.

— Шшш… вече всичко е наред. — „Е, едва ли е точно така“, помисли си Фиамета, хвърляйки поглед към сивия труп. — Но би ли могъл… би ли посмял… да се изправиш отново срещу него?

Ури/Тур потръпна.

— Срещу Вители?

— Да. Но този път борбата няма да е толкова неравна. Ури… открихме едно заклинание на папа, чудесно заклинание. Вместо духът ти да бъде окован в пръстен, мисля, че с това заклинание можем да ти отворим път към великия Персей. Той е направен по твой модел в крайна сметка, с изключение на лицето и белезите от шарка. Тяло, но не от плът, а от бронз, което не усеща болка и е невероятно силно. Няма да трае дълго, макар че смятам да използвам моето огнено заклинание, за да го поддържам топло и в движение за колкото се може повече време. Но докато работи, ти ще имаш възможност, една последна възможност, да си го върнеш на Феранте и на Вители. Аз не мога и не бих си помислила дори да те принуждавам по какъвто и да било начин. Но ще те помоля. Ури, помогни ни!

— Отвори ми пътека — промълви Ури/Тур — и аз ще литна по нея. Велика вълшебнице! — Очите му горяха. — Сандрино ми беше поверил живота си. А аз стоях досами него, зинал като някой селски глупак, когато Феранте го уби. Не удържах клетвата си, загубих честта си… нямах вяра на Феранте и трябваше да бъда по-настоятелен, о, Фиамета! Бих дал душата си за шанс да измия безчестието си с кръвта на Феранте!

— Не го казвай! — извика уплашено Фиамета. — Не това искам от теб! Но щом кръстоносците са войници на Бога, не виждам защо ти да не бъдеш. Вители е по-лош и от най-лошия сарацин. Но ще ни е нужна още помощ. Папа смяташе да наеме десет силни мъже за отливането. А ние сме само четирима, трима дори, защото аз ще съм заета със заклинанието. Ти си бил в замъка — можеш ли да ни кажеш как кастеланът е заставил гномовете да му помогнат?

— Кастеланът отдавна е добър приятел на скалния народ. Затова и ги има толкова много около замъка. Споделяха общ интерес към пещерите и създанията, които ги обитават. — Ури/Тур разпери ръце и ги размаха, имитирайки полета на прилеп. — Веднъж господин Пиа ме заведе да видя колонията им. Не знам дали ти би могла да ги заставиш да направят каквото и да било, най-малко пък да работят, защото са мързеливи и вятърничави и по принцип предпочитат да въртят номера на хората. Могат да ти погодят доста неприятни номера, ако им причиниш болка. Не е много умно да се опитваш да заставиш гном да направи нещо против волята му.

Свъсеното му изражение внезапно се отпусна и той сякаш се смути. Гласът на Тур си проправи с мъка път през собствената му уста, бавен и завален:

— Подкупи ги. С майчино мляко. Готови са на всичко за него. — Челюстта му се отвори, затвори се, после Ури се върна отново, очевидно изненадан.

— Това би свършило по-добра работа. Аз си мислех да откраднем някоя коза. Такова нещо не им се предлага често! Направо ще се изсипят на тумби в къщата!

— Но откъде ще намерим… о, става все по-сложно и по-сложно!

— Много е странно… — Погледът в очите на Ури/Тур се замъгли. — Странно е какви неща виждам сега. Повече. И по-малко. Различни. Стените са като стъкло. Камъкът е като вода. Виждам гномовете в сенчестата им форма вътре в скалите и те изглеждат странно плътни. Хората — живите хора — ги виждам както преди виждах сенките им, изопачени, далечни и недостижими. Освен сега, когато гледам през тези очи. Радвам се да ви видя пак. — Устните му се разтеглиха в кратка усмивка, после той отново стана сериозен. — С изключение на Вители. Неговата сянка е плътна, вътре в плътта му. Плътна и тъмна. Виж, от него ме е страх. — Ури/Тур въздъхна дълбоко. — Трябва да побързате. Дори и в момента Вители прави поредната крачка към оковаването на баща ти в пръстена. То е нещо като състезание по борба. И майстор Бенефорте го губи! Ако прикове и овладее духа на баща ти, Вители ще разполага с всичките му знания и сила. А нима можем да се надяваме, че майстор Бенефорте няма да надвие собственото си заклинание, твоето заклинание, нашето заклинание?

— Вители кога смята да отлее пръстена? — настойчиво попита Фиамета. — Знаеш ли, имаш ли представа?

— Довечера.

— Довечера? О, не! Можеш ли въобще да говориш с папа? Кажи му…

Но лицето на Ури/Тур се сгърчи, едно последно, измъчено: „Не мога да удържа! Довиждане…“ — се отрони от устните му и той се килна назад, едва поемайки си дъх — и отново и единствено бе Тур.

— Господи. Господи! — проплака той.

— Болеше ли? — разтревожено попита Фиамета.

— Да ме е боляло? — Тур поклати объркано глава. — Лошо ми е. Ури… Ури го боли. Вители го е наранил.

— Можем ли вече да се движим? — попита, притаил дъх, Тик. — Безопасно ли е?

— Да. Свърши се — кимна Фиамета. Тик изпружи крака пред себе си и започна да се кълчи и да се протяга, а Руберта закуцука из стаята, подритвайки бухналите си поли. — Всъщност не. Едва сега започваме — осъзна Фиамета. — И времето ни е съвсем малко! Всичко стана прекалено сложно. А войниците на Феранте може ни се изсипят на главите всеки момент и… ох! — Тя потръпна отчаяно.

— Ще го направим стъпка по стъпка, Фиамета — каза Тур. — И последната няма да изглежда толкова голяма, след като сме направили първата. Коя е първата? Медта. За което ни трябват гномовете. За което трябва да намерим… хм. — Той смръщи чело и впери поглед в тавана.

— Не ми се вярва някоя дойка да падне от небето — тросна се Фиамета, проследила погледа му. — Поне не такава, която с охота да сложи гадно дребно скално демонче на гръдта си. А не можем да включим някоя против волята й, което означава, че ще трябва да й разкрием намеренията си. А ако й кажем и тя не се съгласи да ни помогне, може да ни предаде…

— О, ама какви сте ми деца само — изсумтя Руберта.

Фиамета вдигна очи, озадачена от тона й.

— Да не мислите че сте единствените, които страдат от злината, сполетяла града ни? — попита икономката. — Войниците на Феранте от дни вилнеят из улиците и създават врагове на господаря си. Не се държат като стражи на нов владетел, а като окупационна армия. Мога да ви посоча поне дузина недоволни жени, които с охота биха направили и нещо много по-страшно, за да си го върнат на Феранте и на хората му. Това го остави на мен, момичето ми. — Руберта изсумтя отново и сложи ръце на кръста си. — Самата аз бих го направила, без да се замисля дори, ако преди четири години не се бях отказала от кърмачеството, за да стана икономка на татко ти. Пък и без това бях почнала да остарявам. Това не е работа за гнусливи хора. Не знам защо втълпяват в главите на мометата, че е хубаво да са гнусливи — в женската работа няма място за такива, дето ги е страх да не си изцапат случайно ръчичките. — Тя кимна отсечено и излезе от стаята.

Тик вдигна вежди, сякаш развеселен, или най-малкото озадачен от маршовата й стъпка.

— Я не я гледай така — остро рече Фиамета. — Преди две нощи неколцина от пияниците на Феранте изнасилили племенницата й. Завлекли я направо от улицата, когато се осмелила да излезе, за да потърси храна за семейството си. Момичето още беше на легло, насинено и пребито, и си изплакваше очите, когато отидох у тях призори да търся Руберта. Семейството й място не може да си намери.

Тик разкаяно премигна.

Тур си пое дълбоко дъх и се надигна.

— Тик. Може да започнем да редим дървата в пещта, докато чакаме.

— Добре — каза Тик и също се надигна.

Фиамета уморено отпусна рамене.

— О, Тур. Чувствам се така, сякаш току-що съм ритнала камъче от върха на някоя от онези твои планини и то е повлякло още две след себе си, които са повлекли още пет… цяла планина ще се стовари върху нечия глава тази вечер. Дали ще е върху нашите?

— Върху главата на Феранте, доколкото зависи от мен. — Той й подаде ръка. Тя я хвана и Тур я вдигна да стане, толкова лесно, все едно беше сламена кукла.

Фиамета се наведе и вдигна ценната тетрадка.

— По-добре да погледна заклинанието още веднъж. И да събера каквото мога от необходимите символи. Добре ще е да не влизаме и излизаме от къщата повече от крайно наложителното. Дима от печката на Руберта може и да припишат на стража, но какво ще стане, когато запалим топилната пещ? Със сигурност ще привлече нечие внимание.

— Дотогава най-вероятно ще се е смрачило. Вече минава обяд — отбеляза Тур. — А ти трябва и да си починеш малко преди да започнем.

— Да. — Вече нямаше време за половинчати опити или съмнения. Фиамета изправи решително рамене. Трябваше да танцува на върха на сриващата се планина, иначе всички щяха да се окажат погребани под нея. „Господ да се смили над нас, амин.“

 

 

Почукването на входната врата беше без съмнение на Руберта — обичайното й силно потропване, последвано от три кратки почуквания — което сега се повтори нетърпеливо. Фиамета изтича да й отвори. Следобедът вече повяхваше. Всъщност, като се имаше предвид естеството на задачата й, Руберта не се беше забавила много, но отлитащото време изнервяше Фиамета до смърт. Което едва ли отговаряше на спокойното и овладяно състояние на духа, необходимо на един майстор, комуто предстои заклинание от най-висш разред, мрачно си помисли Фиамета. Но пък и тя едва ли можеше да се нарече майстор. Надяваше се Руберта да не е забравила за сушеното седефче.

Тик, който не познаваше почукването на Руберта, също бе изтичал в преддверието, стиснал камата си в ръка. Фиамета му махна да се връща на работа и отлости дъбовата врата. На прага стоеше Руберта, с боне и огромен шал, натоварена с кошница и голяма стомна. Зад нея стоеше висока жена с дълго наметало и голяма качулка, смъкната ниско над челото. Руберта кимна отсечено да успокои Фиамета, сякаш казваше: „Ето. Справих се.“ Фиамета покани жената да влезе, после заключи и залости вратата.

— Здравейте — каза тя на непознатата. Жена, а не момиче. Имаше сиви кичури в черната й коса, стегната в плитка и навита на кок на тила. Дама, поправи преценката си Фиамета — дрехите й бяха хубави като нейните собствени преди лозимонците да откраднат повечето от тях. — Благодаря ви, че дойдохте. Господ да ви благослови, че дойдохте. Руберта обясни ли ви… о, извинете. Казвам се…

Руберта вдигна предупредително пръст.

— Разбрахме се да не споменаваме имена.

Това беше разбираемо. Фиамета кимна.

— За мен няма и най-малък шанс да остана анонимна, но вие можете да останете безименна, щом такова е желанието ви. Наричайте ме Фиамета. — Жената кимна на свой ред. — Руберта обясни ли ви каква е молбата ни към вас? — Тази жена определено не беше дойка.

— Да. Оставих бебето на свекърва си и се нахраних обилно преди да дойда.

— Донесох малко хубава бира, за да поддържа силата й — добави Руберта и вдигна стомната.

— Руберта обясни ли ви какво трябва да кърмите? — повтори Фиамета, просто за всеки случай.

— Да. Скален демон, гном, джудже, самия Сатана ако искате, стига да потопи Уберто Феранте във вечна скръб. — В очите й грееше същият нажежен до бяло блясък, който Фиамета бе видяла по твърде много лица в Монтефолия напоследък. — Лозимонците убиха съпруга ми още първия ден. Убиха и първородния ми син, радостта на живота ми, младеж в най-хубавата му възраст в едно улично сбиване преди два дни. Само бебето ми остана, а то ще ми е последното. — Ръцете й се свиха в юмруци. Фиамета коленичи и ги целуна.

— Значи сте също толкова готова да започнем, колкото и аз — каза тя и се изправи. — Последвайте ме.

Преведе ги през вътрешния двор към кухнята. Заобиколи отдалеч окования лозимонец, който отново беше буден и със запушена уста. Мъжът тръгна заплашително към тях, но късата верига го дръпна обратно и той им се ухили презрително. Високата жена придърпа наметалото си, но не от страх, а както човек би се отдръпнал от прокажен, и го изгледа с убийствена омраза. Въпреки оковите, той успя да извие ръце в неприличен жест, после се отказа и седна намусено на земята, защото Тур се появи с чука в ръка. Двамата с Тик придружиха жените до кухнята и Тур повдигна капака в пода, за да слязат.

Фиамета запали лампата и поведе жената надолу към мазето — помещение, голямо наполовина колкото кухнята и частично обточено с рафтове и каменни стомни. Тур също се спусна по тясната стълба. Руберта и Тик ги наблюдаваха тревожно отгоре. Фиамета обърна една щайга с дъното нагоре и жената се настани на нея с изящество, достойно за стол с кадифена тапицерия.

Стените бяха облицовани с дребни камъчета. Подът беше пръстен с изключение на едно оголено място, където се подаваше голям плосък камък — почвата в Монтефолия беше оскъдна. Фиамета остави лампата на пода и седна до Тур, който се взираше в камъка, сякаш можеше да види през него. Колкото и прозрачен да беше камъкът за призрака на Ури, за нея той упорито си оставаше плътен и сив. Тур сложи ръце върху грапавата повърхност и килна глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Размажете малко мляко по камъка — предложи той след малко. Безименната дама се изправи, развърза дрехата си, наведе се и изцеди струйка мляко където й показа Тур. Фиамета го размаза и извика с тъничък, отчаян глас:

— Ела, гномчо, гномчо, гномчо!

— Това да не ти е шайка улични котки! — изсумтя Тик откъм кухнята. — Не трябва ли да изпееш нещо?

Ужилена още по-силно, защото сама си бе задала същия въпрос, Фиамета му се сопна:

— Щом знаеш толкова много, защо ти не изпееш нещо? Ела, гномчо, гномчо, гномчо!

Полумрак, потрепващият светлик на лампата, тишина. Не се чуваше дори топуркането на плъх или скърцането на хлебарка. Зачакаха. И чакаха.

— Не става — установи Тик, като си гризеше нервно пръста.

Фиамета загрижено погледна високата жена.

— Може би ще се наложи да почакаме още малко…

— Заникъде не бързам — каза жената. Търпението, с което чакаше отмъщението си, капеше от гласа й като сярна киселина. Дори Тик се смути.

— Ела, гномчо, гномчо, гномчо — пробва отново Фиамета. Тик разкриви лице, очевидно дълбоко засегнат от това толкова обикновено и неподобаващо на една магьосница поведение. Но в следващия миг очите му се разшириха.

Тъмни сенки се закривиха по стената и по камъка на пода, сенки, които не бяха хвърлени от светлината на лампата. Две, три, четири… шест… чворести дребни човечета се надигнаха, сякаш вместо да хвърлят сянка, сами бяха хвърлени от своите сенки. Примъкнаха се мълчаливо към високата жена и наобиколиха щайгата, на която седеше. Най-смелото посегна да докосне полата й и килна главица със срамежлива и едновременно с това лукава усмивка.

— Милейди? — избърбори то. — Добра милейди… — Тя отвърна сериозно на погледа му, без изобщо да трепне.

— Ще получите мляко — каза Тур, — но по-късно.

— Че кой си ти да казваш, метални майсторе? — попита предводителят на гномовете и се намръщи.

— Той говори от мое име — тихо каза високата жена. Гномът се изгърби и сви рамене, сякаш да каже: „Не исках да обидя никого“. Светналите му черни очички не се откъсваха от нея.

— В градината на замъка има купчина медни блокчета — каза Тур. — На всеки от вас, който помогне да ги пренесем под земята до двора на тази къща, ще му бъде позволено да пие до насита. След като бъде пренесена всичката мед. Не и преди това.

— Прекалено много работа. Прекалено тежка — замрънка жално гномът.

— Ако всички се включите, няма да е тежка.

— Не можем да бягаме на слънце.

— Облачно е, а и денят почти си отива. Сянката на градинската стена вече е паднала върху купчината.

— Само една малка глътчица преди това, колкото да си наквасим устните, а, метални майсторе?

Тур отри пръсти в размазаното по скалната плоча мляко и ги бутна под носа на гнома.

— Харесва ли ти? Хубаво е, нали? Първо ще ни донесете медта.

— Ти ще ни изиграеш, ще ни измамиш.

— Ако направите както ви казва той, ще получите наградата си — рече високата жена. — Давам ви моята дума. — Гледаше гнома право в очите. Той отклони рязко поглед, сякаш се беше опарил и викна на другарите си:

— Дамата дава дума. Чухте я.

— И бъдете внимателни, дребосъци — предупреди ги Тур. — Стойте далеч от тъмния човек на име Вители. Мисля, че той може да ви нарани.

Гномът го изгледа отегчено и изви устни.

— Това го знаем, метални майсторе.

— Виждали ли сте… — в очите на Тур се прочете внезапно напрежение, — виждали ли сте Пиа? Убиха ли го, или е още жив?

Гномът приклекна на пода.

— Приятелят Пиа живее, но не става. Много сълзи има в очите му.

— А госпожа Пиа? И дукесата и Джулия? Те как са?

— Държат ги прекалено високо. Ние не стигаме дотам.

— Добре. Вървете. Колкото по-скоро се върнете, толкова по-скоро ще си получите наградата. — Тур въздъхна и се изправи, като внимаваше да не удари главата си в таванските греди. Всички се качиха в кухнята, където Руберта изтри грижливо една чаша от венецианско стъкло и я напълни с бира, плесна Тик по протегнатата ръка и подаде чашата на високата жена, която седна и послушно отпи. Фиамета, Тур и Тик излязоха на двора.

Когато се бяха преместили в Монтефолия, двамата с татко й закусваха на една селска дървена маса в двора. Тогава той приличаше повече на градина, хладна и уютна, с многобройни сандъчета с цветя и гъргорещ фонтан. Сега проектът Персей изпълваше двора от стена до стена, старата маса беше изтикана под галерията, наполовина погребана под купчини инструменти и боклуци. Пещта — тухлен кошер, висок колкото Тур — стърчеше върху купчина пръст, изкопана от ямата за отливане. Красивите плочи бяха изтръгнати от местата им и вградени в основата й.

Фиамета надзърна в пещта. Тур вече беше наредил първия слой изсушен чам. Тик внимателно бе помел и покрил канала, направен от дърво, замазано с дебел слой глина — той водеше от дъното на пещта към най-високата точка на калъпа. Скованият от дълги дебели талпи кран, който бе спуснал грижливо калъпа в ямата за отливане и който щеше да извади оттам готовата статуя, беше извъртян настрани, така че да не пречи на работата. Огромната глинена буца беше стегната с железни обръчи, точно както при отливането на камбана, беше казал татко й, за да попречи на калъпа да се пропука, когато излеят в него огромната тежест на стопения метал.

Фиамета тръгна около ямата и почна да подготвя заклинанието си. Щяха да положат тялото на Ури от страната, срещуположна на пещта. Нямаше нужда да включва и самата пещ в диаграмата на силите. Ако не друго, на Тур и Тик щеше да им се налага да пресичат линиите й, за да прибавят дърва, да разбъркват стопения метал и да поддържат огъня с духалата. Топенето на бронза не изискваше намесата на магия. В момента, в който Тур избиеше желязната запушалка в основата на пещта и металът потечеше, тя трябваше да започне процеса на прехвърлянето на нетърпеливия дух на Ури към раждащата се статуя. Фиамета си даде сметка, че не е съвсем наясно с времето на охлаждане. Железните обръчи трябваше да се махнат, за да освободят… Ури, но ако го направеха прекалено рано, калъпът можеше да се спука и статуята да се изкриви, а ако закъснееха, можеше да стане прекалено твърда. Правилната преценка на момента винаги създава проблеми, често казваше татко й. А тя трябваше да съобрази преценката си и с отмъщение. „Сигурно съм се побъркала.“

Неочакван остър звук долетя откъм окования лозимонец и на Фиамета й трябваха няколко мига да се сети, че става въпрос за писък, заглушен от кърпата, с която бяха запушили устата му. Стреснатият страж се беше свил и опъваше веригата си докрай. Два гнома, помъкнали блокче мед, също изпискаха и се отдръпнаха от него. Лозимонецът направи опит да се прекръсти и изгрухтя през кърпата в устата си:

— Демони! Демони посред бял ден!

— Грозник! Грозник! — запищяха гномовете.

Всъщност вече се смрачаваше, разбра Фиамета, след като хвърли поглед към небето. Дворът бе потънал в сянка, а по лилавеещото небе препускаха тлъсти облаци. Направо надушваше дъжд във въздуха.

— Тук. — Тур махна на гномовете да донесат товара си при пещта. Тик изтича с новината към кухнята. Докато се върне с Руберта и безименната жена, втора двойка гномове вече беше изникнала от земята до краката на Тур. Имаше нещо отблъскващо органично в начина, по който пръстта ги изстискваше от себе си — Фиамета си спомни за фокусника, който показваше изкуството си на пазара и вадеше от издутата си уста цели яйца. Но гномовете… гномовете донесоха още едно медно блокче. Първата двойка се гмурна с кикот обратно в земята, с главите напред. После се появи и трета двойка гномчета, жизнерадостни като славейчета.

Тур се зае да нарежда блокчетата в пещта, като редуваше ред мед с ред дърва. Майстор Бенефорте беше напълнил склада на долния етаж с подбран чамов материал, оставен да съхне специално за този проект. Лозимонците бяха отнесли част от него — доколко прецизно бе изчислил баща й горивото си? Скоро щяха да разберат. Още гномове, или същите гномове, изникваха от земята като невестулки. Фиамета скоро им загуби бройката, за разлика от Тур.

— Това е последното — каза той.

Фиамета се приближи до него. Той затвори желязната врата на пещта, през която беше пъхал блокчетата и горивото и отмести косата от очите си с опакото на мръсната си ръка. Беше голям и топъл, а в сините му очи грееше вълнение. Дори и нелепата, твърде малка за размерите му роба, която носеше като туника и под която стърчаха голите му прасци, не му придаваше съвсем глупашки вид.

Можеше да изгуби душата си заради това. Заради нея. В движенията му се долавяше сила, която нямаше нищо общо с Феранте. Фиамета го усещаше — неудържимия стремеж на изкуството да се излее навън, решимостта да довършиш започнатото. Имаше дни, в които бе мразила баща си заради готовността му да погълне всички край себе си, само и само да поддържа огъня на този стремеж. И никак не беше сигурна дали й харесва да открива у себе си онова, което бе мразила у баща си.

— Страх ли те е? — попита тя Тур.

— Да. Страх ме е да не разваля това прекрасно творение. Нищо чудно, че духът му не е намерил покой… да го откъснат от света малко преди това да бъде завършено. Цяло чудо е, че не вие отчаяно наоколо. Ако аз успея да го доведа до успешен край, то ще е достойна цена за невяста като теб. А синът на бедния миньор да върви по дяволите!

„В никакъв случай.“

— Тур, надявам се, разбираш, че… че нямам представа какво ще стане със статуята, когато заклинанието се изчерпи? — „Нито с Ури.“

— Нали каза, че малкият месингов заек не е пострадал. Ще бъде великолепно. Ще видиш. — Той замълча. — Вече можем да запалим пещта.

— Това е работа за мен. — Лицето й светна. — Аз палех всички огньове на папа.

Стиснаха си ръцете, после Тур отстъпи назад. Фиамета затвори очи. „За теб, папа.“ И за абат Монреале, и за Асканио, и за неговата майка, и за бедните господин и госпожа Пиа, и за Тик и Руберта и нейната племенница и за дамата без име. За цяла Монтефолия.

— Piro!

Пещта изрева, после звукът се сниши до дрезгаво съскане. Тур се зае с едната двойка духала, а Тик направи същото с другата от отсрещната страна. Малко встрани зад пещта безименната дама седеше под навеса на галерията и ги наблюдаваше. Първият светлик от пещта улови одобрителен проблясък в тъмните й очи. Тя уви наметалото си около един гном, първия от групичката до краката й, и той вдигна към нея набръчканото си личице и я погледна с обожание. На здрачната светлина човек почти би ги взел за нейни деца. Почти.

Няколко искри се завихриха в нагорещения въздух над вентилационните отвори на пещта, но димът не беше много. Сухите дървета горяха с висока температура и почти без дим, точно както трябваше да бъде. Не… не прекалено забележимо, надяваше се Фиамета. „Но по-добре да не се мотаем твърде дълго.“

Подбра Руберта и двете изнесоха тялото на Ури в притъмняващия двор. Откъм пещта се процеждаше достатъчно светлина, за да не се спънат, но Фиамета реши, че ще е по-добре Руберта да й свети с лампата за следващия етап.

— Мога да начертая диаграмата и да поставя символите, а после да си почина, докато бронзът се топи. Стига всички да внимаваме да не стъпваме върху линиите. Ще ги начертая колкото се може по-близо до Ури и ямата. А ти ми свети с лампата — трябва да съм сигурна, че линиите няма да се прекъснат някъде.

— Къде ти е тебеширът? — попита Руберта.

— За това заклинание не ми трябва тебешир. — Фиамета коленичи и извади малък остър нож от кошницата с инструменти и други неща, която беше приготвила. Нави десния си ръкав и обърна ръката си с китката нагоре. После заоглежда вените си.

— Хм.

Руберта притисна ужасено устата си с ръка, но после тихичко предложи:

— Успоредно на жилите, мила, а не напречно. Ако искаш да си в състояние да пишеш или да правиш нещо друго и след това.

— Добре. Благодаря. — Това щеше да е трудно. „Приеми го като тренировка за раждането.“ Линиите трябваше да бъдат начертани с кръвта на самия маг. Ничия друга нямаше да свърши работа. Това поне трябваше да го признае на папа — никога не бягаше от трудностите. Заби острието и разряза плътта си. Наложи се да го направи още веднъж, преди кръвта й да потече по дланта, така че да чертае с показалеца си. Очисти ума си, пристъпи до главата на Ури и започна.

Когато най-после завърши кръга и напевите и се върна при началната точка, главата й се въртеше. Още един проблем с преценката. Спря да стиска китката си над разреза и след малко кръвта спря да тече. Приседна за миг на земята и зачака световъртежът да отмине.

— Топи ли се вече? — попита Тик, без да престава да помпа духалата.

— Не още. — Тур изви глава да погледне покрай пещта и се усмихна на момчето. — Ако го прибавиш твърде рано, калаят се изпарява от сплавта и всичкия ти труд и разходи отиват на вятъра. И ще трябва да се бъхтим още часове.

Тик простена. Но след няколко разменени шепнешком реплики две самодоволно ухилени гномчета се отделиха от групата около дамата и поеха духалата — подскачаха и се весваха на дръжките им като маймунки. Тик отри потното си чело и седна до Фиамета. Останалите гномове също се включиха, като от време на време се гмурваха в пещта, приели сенчестата си форма, и изскачаха, кикотейки се доволно. Оранжевият светлик на пламъците осветяваше демоничната сцена. Изглежда, лозимонският пленник също я възприемаше като видение от ада, защото се бе отказал от намусено-подигравателното си сумтене и се бе свил и хленчеше и подсмърчаше, а бялото на облещените му очи лъщеше в полумрака. Руберта донесе вино, хляб и подправена с чесън луканка от кухнята и раздаде на всички. Фиамета прие храната с благодарност, но мисълта, че трябва да бързат, не я оставяше и за миг.

Папа. „Цяло чудо е, че не вие отчаяно наоколо“ — беше казал Тур, с неговата изумителна наивност. Цяло чудо, наистина. Къде беше майстор Бенефорте? Защо духът му не бе привлечен от това, което правеха тук и от което беше така маниакално обзет приживе? Трудно можеше да си представи някакъв по-сигурен начин да бъде призован. Проблемът не беше в разстоянието. Беше се появил в „Сейнт Джером“, а манастирът бе много по-далеч. Тя затвори очи и се опита да опразни съзнанието си, да слуша и да усеща. „Папа?“ Нищо. Щом не идваше, значи нещо му пречеше да дойде. Окован или частично окован — тя си представи как Вители го напъхва във все по-тесни и тесни граници, стая, диаграма, а най-накрая го смалява до дебелината на косъм. Още колко време им оставаше?

„Съвсем малко“ — помисли си тя и стомахът й се сви. А самият Вители? Колкото и тихи да бяха, приготовленията й бяха достатъчно забележими, за да привлекат свръхестественото му внимание, стига да се ослушваше за нещо такова. Вители и папа сигурно бяха изцяло заети един с друг, щом така забележимо липсваха тук. „То е като състезание по борба и майстор Бенефорте го губи…“

Тя отвори очи, изправи се и тръгна към пещта. Тур беше смъкнал горната част на туниката си и сега беше гол до кръста. Тялото му лъщеше на светлината на жежките пламъци, докато ръчкаше с дълъг железен прът през малкия отвор на пещта.

— Топи ли се вече? — тревожно попита Фиамета.

— Започва.

Тя затвори очи, съсредоточи се дълбоко и изрече:

— Piro. Piro. Piro.

Млъкна замаяна. Когато отвори уста, дъхът й сякаш завря. Пещта ревеше. Оранжеви искрици се издигаха в спирали над вентилационните отвори и се вихреха бясно, а надигащият се вятър ги помиташе встрани.

— Фиамета, пести си силите. — Голямата ръка на Тур я прегърна загрижено през рамото.

— Не ни остава много време. Усещам го. — „Страх ме е.“

Ръката му я стисна малко по-силно.

— Можем да се справим — прошепна той в ухото й. — Ще бъде великолепен. — Тя се вгледа в ясната синя светлина на очите му и почти успя да му повярва.

Тик дойде с голям наръч цепеници, стовари го с трясък в краката им и задъхано докладва:

— Тези са последните.

— Какво? — възкликна Тур. — Не може да са свършили вече. — И притеснено надникна през отвора на пещта.

— Няма други — каза Тик. — И тресчица не остана.

— Ами да ги слагаме тогава. — С общи усилия двамата заредиха цепениците, докато гномовете се оправяха с духалата. Тур разръчка пещта с железния прът. — Може би ще е добре да прибавим и остатъка от калая. Няма да чакаме още дълго, Фиамета.

Тя кимна и отстъпи малко назад. Гледаше как жарката светлина се гони по напрегнатото му, съсредоточено лице, докато разръчкваше отново дървата. „И той я усеща, страстта на съзиданието.“ Сърцето й се стопли и тя се усмихна от неочаквана радост. „Толкова е красив! Като резбована слонова кост. Моят мулетар. Кой би предположил?“

Внезапно Тур се озъби и простена:

— Не! — Започна да ръчка по-силно, после отстъпи назад, прогонен от горещината. — Спича се!

— Какво означава това? — попита Тик, озадачен, но и уплашен от отчаяното изражение на Тур.

— Означава, че всичко се провали! Металът се пресича. По дяволите! — Той тропна ядно с крак, хвърли пръта на земята и се разтрепера. Тик се присви. Фиамета спря да диша. Руберта простена. Гномовете записукаха объркано.

— Не! — изрева Тур. — Все трябва да има начин да го спасим! Повече калай… повече дърва…

— Няма повече — плахо промълви Тик.

— Как да няма! Аз ще намеря още дърва! — Тур хукна като обезумял през двора към старата селска маса и я преобърна, разчиствайки с едно движение натрупаните отгоре й неща. Крещейки като побъркан, той хукна да вземе чука.

— Сух дъб. Нищо не гори с по-голяма температура от сухия дъб! Още, Тик! Фиамета, Руберта! Всичко от дъб в къщата! Пейки, маси, рафтове, столове, донесете ги! Бързо! Гномове, при мен! Помпайте проклетите духала, малки чудовища такива! Пъхнете онези дъски под скарата, където пада пепелта, така че температурата да се качи…

Следващите няколко минути бяха като оргия на разрушението. Тур довлече съвсем сам един огромен работен тезгях, мускулите и вените му бяха издути от сила и бяс и това напомни на Фиамета за прославените с пристъпите си на безумна ярост викинги — дотам, че се уплаши напъните да не разкъсат отново шевовете на раната му. На гномовете, изглежда, им харесваше целият този хаос, защото пищяха и кряскаха възторжено. Руберта хвърли в пещта дори дървените си лъжици. Огънят ревна в кресчендо, искри и пламъци струяха от вентилационните отвори като река, ливнала се към небето. Отвън сигурно приличаше на сигнален огън.

Задъхан, Тур отвори вратичката, отново разбърка съдържанието на пещта и клекна, свел мръсното си, опърлено лице почти до коленете.

— Не е достатъчно — промълви накрая. — Свърши се… — И се сви на топка, загледан в нищото. Фиамета се преви на две — сякаш нажежени игли прерязваха корема й в съпричастие с неговата болка. Да са само на крачка и да се провалят точно сега… Господ не чакаше смъртта, за да те осъди на вечни мъки, тях ги имаше предостатъчно и в живота…

— Калаените съдове — прошепна Тур сред одименото мълчание.

— Какво?

— Калаените съдове! — изкрещя той. — Донесете ми всички калаени съдове, които намерите в къщата! — И без да ги чака, той хукна към кухнята и се върна, крепейки огромен куп стари чинии, подноси и паници. Метна ги в пещта, без да се бави и секунда, и хукна обратно за още. Фиамета изтича нагоре по стълбите към галерията и влетя в първата стая, после във втората и третата… Върна се с голяма чаша, очукан леген и два мърляви стари магически свещника, които се палеха само като кажеш необходимата дума и за чиято истинска стойност лозимонците не се бяха досетили. Руберта донесе още лъжици. Сигурно бяха събрали повече от петдесет килограма метал. Тур напъха всичко в пещта, като не спираше да крещи. Разбърка, добави още парчета дъб, разбърка отново. Ревът на огъня беше всеяден, зловещ и толкова оглушителен, че уби дори трясъка на далечната гръмотевица, разтресла небето над езерото.

— Топи се! — извика невярващо той. Устните му се изкривиха в безумна усмивка. — Втечнява се, о, колко е красиво! Красиво! Фиамета, твой ред е!

Тя изтича до мястото, което си беше избрала — върха на един триъгълник по средата между главата на Ури и ямата за отливане — и коленичи върху разровената земя. Нямаше никаква представа как да размърда мозъка си, как да настрои духа си до точката на ведрия контрол на майстор магьосник в целия този врещящ сатанински хаос. „Точно затова научи заклинанието наизуст. Не мисли, просто го направи.“

Докосна шестте билки, подредени пред нея, ножа и кръста. После допря пръсти до челото и устните си. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя се прекръсти набързо: „ОтцаСинаиСветияДух.“ Господи! „Да се слави Бог за всички чудеса.“ Затвори очи, отвори сърцето и ума си. Ури беше помитаща сила, надвисваща воля, витаеща на педя от нея, три части гняв и една част страх, а от скъпия на сърцето й хумор почти не бе останала следа. „Аз наистина те обичах, по особен начин.“ Тя отвори очи, погледна към Тур и кимна.

Тик дръпна платненото покривало от канала. Тур грабна извития железен лост и откачи запушалката от дъното на пещта. Нажежен до бяло огън изригна навън и прогони сенките. Потече надолу, впи зъби в чертата от засъхващата кръв на Фиамета и се изля в големия глинен калъп — река от светлина, бърза като врящо масло.

Ури потече през Фиамета. Хиляди и хиляди запечатани спомени и образи, чак до кулминацията на изтръгващия мрак, ознаменувал смъртта му, всичко това, без да забавя движението… Устата й се отвори широко и гърбът й се изви в агония. „Гори, гори! Света Майко. Майко…“

Над тях, в ревящата помитаща жега, дървената галерия се запали. Жълти пламъци облизаха балюстрадата и парапета. Входната врата се разтресе под тежките удари на крещящи мъже. А огънят във вените на Фиамета продължаваше да бушува, устремен напред. Не смееше да помръдне, не смееше да прекъсне потока, сигурно всеки момент щеше да се подпали като галерията, да се взриви като човешка факла… Тик хукна към стълбите, понесъл кофа с вода. Тур вдигна чука си.

Вратата зина с трясък към настланото с плочи преддверие. Трима лозимонски войници с таран в ръце се запрепъваха, повлечени от собствената си инерция. Зад тях вървеше офицерът им, крещеше заповеди и размахваше меча си. Брадат, жесток мъж с черна уста, от която се сипеха ожесточени псувни. Последният ярък метал се плъзна по канала и бе засмукан в калъпа. Заклинанието освободи Фиамета рязко като отворила се ръка. Тя се свлече на земята, неспособна да помръдне, едва намирайки сили да диша, без дори да знае дали е успяла, или се е провалила.

Лозимонците влязоха на бегом във вътрешния двор и спряха разколебано, явно зашеметени от неразбираемата сцена, разкрила се пред очите им — горящата галерия, пищящите жени, защото Руберта и безименната дама тичаха след Тик с още вода, гномове, хукнали кой накъдето му видят очите, окованият страж, който виеше през запушената си уста и се мяташе бясно, изпънал веригата си. Фиамета, просната по корем и обърнала глава настрани, се изкиска. Тур леко люлееше чука си. Един мъж с чук срещу четирима бойци с мечове. Фиамета спря да се хили, претърколи се и впери замаян поглед в ямата за отливане. Какво беше станало там долу?

„Пуснете ме“ — извика някакъв глас. Фиамета не смяташе, че го е чула с ушите си. „Пуснете ме!“

— Тур — успя да изхърка тя през свирещите си дробове. — Скочи долу и махни скобите. И свали железните обръчи.

Той отмести неспокойно поглед — към нея, към калъпа, към приближаващите се лозимонци, които опипваха предпазливо въздуха с мечовете си, сякаш търсеха невидими врагове. Скочи в ямата и се зае със закопчалките на предпазните обръчи. Сърцето на Фиамета препускаше. Ами ако беше твърде рано? Ами ако калъпът се пропукаше и нажежен до бяло стопен бронз изригнеше навън, обливайки Тур… Първият обръч се скъса, после още един и още един. Връхчето на меч се допря до гърлото на Фиамета и я притисна към земята. Тя вдигна очи и видя мургаво брадато лице, лишено от интелект, лишено от човешки образ…

— Остави чука и излез оттам, или ще я пронижа — викна лозимонският лейтенант. Тур хвърли чука и излезе от другата страна на ямата. Клекна на четири крака, после се ухили, с грейнали очи и затаен дъх.

Глината в ямата започна да се пропуква, да се отплюспва, разпадайки се на фрагменти и прах. Дълбоко в пукнатините нещо проблясваше — нещо червено като кръв. Нещото се отърси от глинената си туника, както куче се отърсва от сняг. Най-напред се появи отрязана глава и нечия силна ръка я заразмахва зловещо. Бронзови змии, вишневочервени, се извиваха вместо коса около митичния череп. Раменете се изгърбиха, после се изправиха рязко. Една мускулеста ръка, стиснала извит меч, се освободи от глинената утроба. Последва я крилат шлем и, с рязко движение на брадичката, едно мъжко лице. Само дето не беше ведрото лице на приветливия грък, не.

„Това е Ури — помисли си Фиамета. — Цял-целеничък, чак до белезите от шарка.“ Боже, колко се радваше да ги види тези белези!

Жарките метални очи се вдигнаха и откриха лейтенанта с липсващите зъби. „Помниш ли ме? — изреваха безмълвно горящите очи. — Защото аз те помня.“ Бронзовите устни се резтеглиха в усмивка, натежала от зловеща заплаха.

Лозимонецът най-после се отърси от хипнотичния си транс и побягна с писъци.