Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (8)

Глава 8

Екатерин седеше пред комтаблото в кабинета на вуйна си и за пореден път преглеждаше сезонното комплектуване на бараярските растения, които опасваха разклоняващите се пътечки в парка на лорд Воркосиган. Единственият сетивен ефект, за който дизайнерската програма не можеше да й помогне, беше ароматът. За този трудно доловим, но дълбоко емоционален ефект Екатерин трябваше да разчита на собствения си опит и спомени.

През летните вечери бордюр от телени четки би излъчвал силен и пикантен аромат, изпълващ въздуха в радиус от няколко метра, но цветът им беше блед, а самите те — ниски и тантурести. Ако ги разнообразеше с по някой стрък трева „пуф“, щеше да разчупи гледката, а и двете растения стигаха до пълния си разцвет по едно и също време, но натрапчивата цитрусова миризма на тревата не се връзваше никак с аромата на телените четки, да не говорим, че беше включена в изричния списък с растения, към които лорд Воркосиган беше алергичен. А — пъргав бурен! Райетата му в жълто и светлокафяво щяха да създадат интересен вертикален ефект, а слабото му сладко ухание щеше да се комбинира добре, даже апетитно, с телените четки. Да сложим по една туфа до мостчето, една тук и още една тук. Тя зададе промените в програмата и отново провери сезонното развитие на новата комбинация. „Много по-добре.“ Отпи от изстиващия си чай и погледна часовника.

Чуваше вуйна си да тропа из кухнята. Поспаливият вуйчо Вортис скоро щеше да слезе, Ники малко след него, и творческата й концентрация щеше да иде на вятъра. Оставаха й само още няколко дни за последни щрихи към проекта, преди да се заеме с истинските растения, при това в количества на едро. И по-малко от два часа до началото на работния й ден, за което време трябваше да се изкъпе, да се облече и да отиде на обекта, за да наглежда работниците, които днес щяха да свържат и изпробват циркулацията на поточето.

Ако всичко минеше добре, можеше да започне и с подредбата на камъните покрай, над и между които щеше да бълбука и клокочи потокът. Звукът на поточето беше още една трудна задача, за която компютърната програма не можеше да й помогне, въпреки че се бе справила добре с намаляването на фоновия шум. Стените и извитите тераси вече бяха готови и при това действаха задоволително — градският шум вече не се натрапваше толкова, а на повече от това Екатерин не можеше и да се надява. Дори и през зимата паркът щеше да бъде тихо и спокойно място. Покрит с одеяло от сняг, разчупвано само от голите, протегнати към небето клонки на по-високите храсти, пейзажът пак щеше да радва окото и сърцето.

До довечера скелетът на проекта щеше да бъде завършен. Утре щеше да пристигне и плътта, под формата на десетки подемници, натоварени с нетераформирана местна почва от най-отдалечените кътчета на окръг Воркосиган. А утре вечер, точно преди вечерното гости на лорд Воркосиган, беше решила, като един вид символ, да засади първото растение — издънка от едно старо дърво-скелит от Южния континент. Щяха да минат петнайсетина и повече години преди да порасне достатъчно, за да запълни отреденото му място, но какво от това? Семейство Воркосиган бяха удържали тази земя двеста години. По всичко личеше, че още ще бъдат тук, за да видят дървото в неговата зрялост. Приемственост. С приемственост като тази човек може да си отгледа истинска градина. Или истинско семейство…

На входната врата се позвъни и Екатерин подскочи. Внезапно си даде сметка, че все още е с един от старите корабни комбинезони на вуйчо си, които използваше вместо пижама, а косата й се е измъкнала наполовина от опашката на тила й. Стъпките на вуйна й долетяха откъм настлания с плочки коридор и Екатерин се заслуша напрегнато, готова да се скрие от поглед, в случай че посещението е официално. О, боже, ами ако е лорд Воркосиган? Беше се събудила призори с глава, натежала от омешани идеи за градината, и беше слязла на пръсти при комтаблото, без дори да си измие зъбите… но гласът, който поздрави вуйна й, беше женски и познат при това. „Розали? Тук? Защо?“

Една тъмнокоса жена на четирийсетина години надникна през портала и се усмихна. Екатерин й махна изненадано, стана и излезе в коридора да я поздрави. Наистина беше Розали Ворвейн, съпругата на най-големия брат на Екатерин. Екатерин не беше я виждала от погребението на Тиен. Беше с консервативно ежедневно облекло, пола и сако в бронзовозелено, което отиваше на смуглата й кожа, макар че моделът им беше малко старомоден и провинциален. Дъщеря й Еди надничаше иззад нея, но майка й се обърна и набързо й даде указания:

— Тичай горе да намериш Ники. Аз трябва да поговоря с леля ти Кат за малко. — Еди още не беше стигнала до лениво-нацупената фаза на пубертета, така че изтопурка по стълбите без особено нежелание.

— Какво те води в столицата толкова рано сутрин? — попита вуйна Вортис Розали.

— Добре ли са Хюго и другите? — добави Екатерин.

— О, да, всички сме добре — увери ги Розали. — Хюго не можа да се измъкне от работа, така че изпратиха мен. По-късно смятам да разведа Еди по магазините, но си беше истински подвиг да я вдигна за сутрешния влак, повярвайте ми.

Хюго Ворвейн заемаше пост в северния окръжен отдел на Имперското минно бюро в окръг Вордариан, на два часа път от Ворбар Султана с експреса. Розали сигурно бе станала по тъмно, за да е тук сега. Двамата й по-големи синове, които почти бяха израснали цупливата фаза, вероятно бяха оставени да се оправят сами през деня.

— Закусила ли си, Розали? — попита вуйна Вортис. — Да ти сипя кафе или чай?

— Закусихме във влака, но един чай ще ми дойде добре, благодаря, вуйно.

Розали и Екатерин последваха вуйна си в кухнята да й помогнат и след малко трите вече седяха около масата с димящи чаши пред себе си. Розали ги осведоми за здравето на съпруга си, за други подробности от домакинството и за постиженията на синовете си за времето след погребението на Тиен. Очите й се присвиха доволно и тя се наведе съзаклятнически напред.

— Но да отговоря на въпроса ти какво ме води тук, Кат. Ти.

— Аз? — глуповато повтори Екатерин.

— Не се ли сещаш защо?

Екатерин се зачуди дали би било грубо, ако каже: „Не, защо трябва да се сещам?“ Реши да се задоволи с въпросително вдигнати вежди.

— Преди два дни баща ти имаше посетител.

Тонът на Розали открито подканяше към игра на отгатване, но единственото, което занимаваше мислите на Екатерин, беше как по-скоро да приключи със светските любезности и да се върне към работата си. Така че продължи да се усмихва неангажиращо.

Розали поклати глава с престорено отчаяние, наведе се още напред и почука с пръст по масата.

— Ти, скъпа, получи едно много добро предложение.

— Предложение за какво? — Розали едва ли й носеше нов договор за парков дизайн. Нямаше начин да има предвид…

— За брак, какво друго? И то от истински ворски джентълмен, радвам се да добавя. Колко старомодно от негова страна, да прати Баба от Ворбар Султана чак при татко ти на Южния континент — старецът останал много впечатлен. Обади се на Хюго да му каже подробностите. Решихме, че след цялата тази история с изпращането на Баба вместо с обикновен разговор по комтаблото, е редно някой да ти съобщи лично добрата новина. Всички сме толкова щастливи, че може отново да се задомиш, при това толкова скоро.

Вуйна Вортис се намръщи и вдигна пръст пред устните си.

Ворски джентълмен от столицата, старомоден и стриктно спазващ етикета, татко впечатлен, кой друг може да бъде, освен… сърцето на Екатерин сякаш спря да бие, после направо пощуря. „Лорд Воркосиган? Майлс, плъх такъв, как можа да го направиш, без първо да ме попиташ!“ Устните й се разтвориха в главозамайваща смесица от бяс и въодушевление.

Нахалното дребно… Но… да избере нея, тя да е неговата лейди Воркосиган, господарка на онази великолепна къща и на фамилния му окръг — толкова много можеше да се направи с онази красива земя, така страховита и вълнуваща — и самият Майлс, о боже! Онова интригуващо, обсипано с белези дребно тяло, онази изгаряща мощ, да дойдат в нейното легло? Ръцете му я бяха докосвали два пъти — със същия резултат можеше да са оставили белези от изгаряне по кожата й, така ясно си спомнеше тялото й краткото им съприкосновение. Не беше, не беше се осмелявала, не беше си позволявала да мисли за него по този начин, но сега чувственото й усещане за него се откъсна от грижливо поддържаните си окови и литна на воля. Одухотворените му сиви очи, живата, пъргава уста, която направо си плачеше да я нацелуваш, невероятният й арсенал от изражения… можеха да бъдат нейни, само и единствено нейни. Но как смееше той да я изненадва така от засада, пред всичките й роднини?

— Доволна си, нали? — Розали, която внимателно бе следила изражението й, се облегна и се усмихна. — Или ще е по-вярно ако кажа развълнувана? Добре! И не съвсем изненадана, смея да кажа.

— Не… съвсем. — „Просто не можах да повярвам. Предпочетох да не вярвам, защото… защото това щеше да развали всичко…“

— Опасявахме се, че може да го сметнеш за твърде прибързано, след Тиен и така нататък. Но, според думите на Бабата, господинът искал да изпревари съперниците си.

— Той няма съперници. — Екатерин преглътна. Определено се чувстваше пред припадък, а после си спомни за уханието му и… Но как въобще си представяше той, че тя…

— Има добри надежди за следвоенната си кариера — продължи Розали:

— Да, и на мен така ми каза. — „Високомерие, че и отгоре“, беше й казал веднъж Майлс по повод амбицията си да надмине бащината си слава. Ако беше разбрала правилно, той не смяташе, че въпросното високомерие е в състояние да го забави и с крачка.

— Добри семейни връзки.

Екатерин не можа да сдържи усмивката си.

— Малко слабо казано, Розали.

— Не е толкова богат, като други с неговото положение, но е достатъчно заможен, а и ти никога не си държала твърде много на парите, поне аз съм останала с такова впечатление. Макар винаги да съм смятала, че е редно да държиш малко повече на собствените си нужди, Кат.

Е да, Екатерин беше останала с неясното впечатление, че семейство Воркосиган не е толкова богато като други графски фамилии, но Майлс имаше достатъчно пари да я удави в тях, особено при стандартите, на които беше свикнала. Повече никога нямаше да й се налага да пести от домакинския бюджет. Цялата си енергия, всичките си мисли щеше свободно да насочи към по-висши цели… пред Ники се откриваше море от възможности…

— За мен е предостатъчно, бог ми е свидетел!

Колко странно обаче от негова страна, да прати Баба чак до Южния континент, за да говори с баща й… толкова ли беше срамежлив? За малко да се трогне, после й хрумна, че тази постъпка може да се дължи чисто и просто на неведението му относно неудобство, което може да причини другиму в преследването на собствените си цели. Срамежлив или арогантен? Или и двете едновременно? Понякога ставаше толкова двойствен — чаровен като… като никой друг от хората, които тя познаваше, но и неуловим като вода в шепа.

Не просто неуловим. Хлъзгав. В някаква степен мошеник дори. Хладни тръпки полазиха по гръбнака й. Беше ли парковият проект само номер, маневра, чрез която да я държи под око? Пълното значение на което най-после просветна пред вътрешния й взор. Може би не харесваше работата й. Може би въобще не му пукаше за парка. Може би просто я манипулираше. Познаваше себе си и знаеше, че е страшно уязвима и за най-дребното ласкателство. Хроничният й глад и за най-нищожната огризка от интерес и обич беше част от оковите, с които сама се бе държала в плен на собствения си брак. Нещо като килия „а ла Тиен“ се замержеля мрачно пред очите й, като капан с отровена любов за примамка.

Отново ли беше предала сама себе си? Така силно бе искала да е вярно, искала бе да направи първите си стъпки към самостоятелността, да получи възможност да изпробва собствените си сили. Беше си представяла не само Майлс, а всички хора в града как се радват и дивят на нейния парк, как я затрупват нови поръчки, как поема към върха на една желана кариера…

„Не можеш да измамиш честния мъж“, гласеше поговорката. Или жена. Ако лорд Воркосиган я беше манипулирал, това не можеше да е станало без нейното пълно съдействие. Гневът й се смеси със студено чувство на срам.

Розали продължаваше да бъбри:

— Та значи искаш ли да съобщиш лично добрата новина на лейтенант Вормонкриеф, или предпочиташ да действаме чрез неговия Баба?

Екатерин примигна и се върна към настоящето.

— Какво? Чакай малко, за кого говориш?

Розали на свой ред се ококори насреща й.

— За лейтенант Вормонкриеф. Алексей.

— Онзи мухльо? — извика Екатерин в изблик на внезапен ужас. — Розали, не ми казвай, че през цялото време си говорила за Алексей Вормонкриеф!

— Ами да — сащисана отговори Розали. — А ти за кого си мислеше, че говоря?

Професорката шумно пое дъх и се облегна назад. Екатерин беше толкова разстроена, че думите й се изплъзнаха несъзнателно:

— Мислех, че говориш за Майлс Воркосиган!

Веждите на професорката скокнаха, а Розали се облещи още повече.

— Кой? О, мили боже, не говориш за онзи имперски ревизор, нали? Онзи странен дребосък, който дойде на погребението на Тиен и мълча като пукал през цялото време? Нищо чудно, че прие така новината. Не, не, не. — Тя млъкна и се вгледа по-внимателно в Кат. — Да не искаш да кажеш, че и той те ухажва? Колко неприятно!

Екатерин си пое дълбоко дъх.

— Очевидно не.

— Е, това е облекчение.

— Хм… да.

— Тоест, той е мутант, нали? Може да е от висшата ворска класа и така нататък, но семейството никога няма да те притисне да се свържеш с един мутант само заради парите му, Кат. Добре го запомни. — Тя млъкна замислено. — Макар че… една жена не получава много възможности да стане графиня. Предполагам, с всичките тези модерни утробни репликатори, може всъщност въобще да не се наложи физически контакт. За да имаш деца, де. И могат да ги изчистят генетично. Галактическите технологии правят идеята за брак по сметка доста по-приемлива. Но не е като да си чак толкова отчаяна.

— Да — безизразно се съгласи Екатерин. „Само отчаяно побъркана.“ Направо й идеше да го удуши. А и защо от мисълта никога да не й се наложи физически контакт с него й идеше да ревне с глас? Чакай, не… ако не Воркосиган беше изпратил онзи Баба, тогава цялата обвинителна пледоария, която така пламенно беше съчинила срещу него, се сриваше като кула от пясък. Той беше невинен. А тя беше луда или поне вървеше с много бързи крачки натам.

— Така де — продължи Розали с подновен ентусиазъм, — имаш Вормонкриеф например.

— Никакъв Вормонкриеф — твърдо каза Екатерин, като сграбчи единствената сигурна котва в този водовъртеж от объркване. — Абсолютно и категорично не. Ти не го познаваш, Розали, но той е пълен идиот, повярвай ми. Вуйно, права ли съм, кажи.

Професорката й се усмихна с обич.

— Не бих се изразила така направо, скъпа, но… виж, Розали, нека кажем така — според мен Екатерин заслужава нещо по-добро. А и не е забил барабанът, време колкото искаш.

— Така ли мислиш? — Розали като че ли не остана много убедена, но прие казаното от възрастната жена. — Вярно, че Вормонкриеф е само лейтенант и при това баща му е по-малък син в семейството. О, боже! Какво ще кажем на горкия човек?

— Дипломацията е работа на Бабата — отбеляза Екатерин. — Ние просто трябва да го уведомим за становището си. Оттам нататък той да се оправя.

— Така си е — съгласи се Розали и се поотпусна. — Едно от предимствата на старата система. Е… щом Вормонкриеф не е мъжът, значи не е, и толкова. Достатъчно голяма си да знаеш какво искаш. И все пак, Кат, според мен не трябва да бъдеш прекалено взискателна или да чакаш твърде дълго след като ти изтече траурът. Ники има нужда от баща. А и ти не си вече в първа младост. Нали не искаш да се превърнеш в някоя от онези полупобъркани старици, които чакат смъртта в таванските стаи на роднините си?

„В твоята таванска стая няма опасност да се настаня, Розали, каквото и да става.“ Екатерин се усмихна иронично, но не изрече мислите си на глас.

— Не, само на третия етаж.

Професорката я изгледа неодобрително и Екатерин се изчерви. Не беше неблагодарна, не. Просто… о, по дяволите! Тя бутна стола си назад.

— Извинете ме. Ще ида да взема душ и да се облека. Скоро трябва да тръгвам за работа.

— Работа? — повтори Розали. — Налага ли се да отидеш? Надявах се да обядваме заедно някъде и да идем на пазар. Да отпразнуваме случая и да потърсим булчинска рокля, така поне смятах допреди малко, но не виждам защо да не го превърнем в ден за утеха. Какво ще кажеш, Кат? Според мен една разходка ще ти се отрази добре. Напоследък едва ли си излизала много.

— Не и по магазините — каза Екатерин. Спомни си последния път, когато беше ходила по магазините — на Комар, с лорд Воркосиган в едно от по-ексцентричните му настроения, преди смъртта на Тиен да преобърне живота й. Не мислеше, че един ден с Розали би могъл да се мери с онова преживяване. Но по лицето на Розали се изписа смутено разочарование и Екатерин съжали за резките си думи. Жената беше станала по тъмно, за да й предаде предложението на онзи глупак. — Но не виждам защо двете с Еди да не ме вземете за обяд и после да ме върнете на работа.

— Добре… къде? Ти с какво всъщност се занимаваш напоследък? Не споменаваше ли нещо, че смяташ да подновиш образованието си? В последно време не общуваш много със семейството си, така че…

— Намерих си работа. Възложиха ми поръчка да проектирам градина за една от графските градски къщи и после да организирам изпълнението. — Тя се поколеба. — Градината е на лорд ревизор Воркосиган. Ще ти обясня как да стигнете дотам с Еди.

— Работиш за Воркосиган? — Розали изглеждаше изненадана, после изненадата й се смени с войнствена подозрителност. — Той нали не… така де… не ти се натрапва и прочее? Хич не ме интересува чий син е, няма право да ти се натрапва. Помни, че имаш брат, който ще те защити, ако се наложи. — После замълча, навярно борейки се с представата как Хюго се облещва ужасен при новината, че е бил предложен доброволец за подобна задача. — Ако не друго, поне на мен можеш със сигурност да разчиташ, че ще му кажа какво мисля по въпроса, ако имаш нужда от помощ. — Кимна, вече на по-сигурна почва.

— Благодаря — измънка Екатерин, докато съставяше планове как да държи Розали и лорд Воркосиган колкото се може по-далеч един от друг. — Ще те имам предвид, ако се наложи. — И избяга нагоре по стълбите.

Вече под душа, Екатерин положи усилия да се отърси от пълния хаос, който криворазбраната мисия на Розали беше забъркала в главата й. Това, че Майлс… лорд Воркосиган… Майлс я привличаше физически, не беше новина всъщност. И преди беше усещала привличането, но го беше потискала. И не заради необичайното му тяло — ръстът му, белезите, енергията, различността му я очароваха сами по себе си. Зачуди се дали хората биха я сметнали за извратена, ако знаеха за странния обрат на вкусовете й в последно време. Решително нагласи водата на най-ниската температура.

Но това мъртвешко потискане на всяка мисъл, намирисваща на еротика, й беше наследство от годините с Тиен. Сега сама си беше господар, най-после сама господстваше над собствената си сексуалност. Тя самата — и толкова. Можеше да си мечтае колкото иска. Да гледа. Да чувства дори. Действието беше нещо съвсем друго, но, мътните го взели, можеше да иска, в усамотението на собствения си череп, и да запази този копнеж в истинската му цялост.

А и той я харесваше, харесваше я. Не беше престъпление да я харесва, дори и да беше необяснимо. Самата тя също го харесваше, да. Малко повече дори, но това си беше нейна работа и на никой друг. Можеха да карат така. Парковият проект нямаше да продължава вечно. До средата на лятото, или най-късно до есента, можеше да подготви списък с инструкции и да го предаде на хората, които се грижеха за имота. От време на време, можеше да се отбива да види как вървят нещата. Можеше дори да се срещат случайно. От време на време.

Започна да трепери от студ. Нагласи водата на най-високата температура, която можеше да изтърпи, и банята се изпълни с облаци пара.

Имаше ли нещо лошо, ако го направи свой въображаем любовник? Струваше й се като непозволено навлизане в чужда територия. Как би се почувствала самата тя, в крайна сметка, ако откриеше, че играе главната роля в нечии порнографски представи? Ужасена, нали? Отвратена при мисълта, че я опипват в мислите на някой непознат. Представи си се изобразена по този начин в мислите на Майлс и провери показанията на висотомера си за отвращение. Бяха доста… ниски.

Очевидното решение беше да приведе мечтите и реалността в честно съответствие. Щом заличаването на мечтите беше невъзможно, какво ако ги направи реални? Опита се да си представи, че си има любовник. Как всъщност си ги уреждаха тези неща хората? Тя едва събираше смелост да попита някой непознат за посоката. Как, за бога, да попиташ някого дали иска да… Но реалността, реалността криеше твърде много рискове и сега, както и преди. Да пожертва себе си и всичките си свободни мечти в нов безкраен кошмар като живота си с Тиен, да ги потопи в ново тресавище, което я всмуква бавно и се затваря завинаги над главата й…

Отново свали температурата и нагласи силата на струите така, че да жилят кожата й като миниатюрни ледени стрели. Майлс не беше Тиен. Той не се опитваше да я превърне в своя собственост, за бога, нито да я унищожи. Само я беше наел да му направи градина. Без никакви задни мисли. А тя най-вероятно полудяваше. Надяваше се лудостта й да е временна. Може би хормоните й си правеха шега с нея този месец. Просто щеше да изчака, докато това не отмине и всички тези… необичайни мисли щяха да се махнат сами. И щеше да се смее на глупостта си.

Засмя се, колкото за опит. Кухото ехо се дължеше да душа, без съмнение. Тя изключи ледената вода и излезе от банята.

Нямаше причина да се засичат днес. Понякога той излизаше, сядаше за малко на стената и гледаше как напредват работниците, но никога не се намесваше. Нямаше да й се налага да говори с него, поне до вечерята утре, а и тогава щеше да има много други хора, с които да си говори. Разполагаше с достатъчно време да дойде на себе си. А междувременно трябваше да се погрижи за поточето и камъните.

* * *

Кабинетът на лейди Алис Ворпатрил в Императорския дворец, където се решаваха всички въпроси около светския протокол, напоследък се беше разширил значително, от три стаи до половината от третия етаж на едно от крилата. Там Иван беше попаднал във вихрушката на цял флот секретарки и помощнички, които лейди Алис беше наела, за да помогнат с подготовката на императорската сватба. Беше му звучало като неочакван късмет — да работи на едно място с десетки представителки на нежния пол, — докато не откри, че в голямата си част те са леденооки ворски дами на средна възраст, които проявяваха към глупостите му нетърпимост по-голяма дори от тази на собствената му майка. За щастие, беше излизал с дъщерите само на две от тях, като и в двата случая не се беше стигало до ексцесии. Можеше да е и много по-зле.

За жалост обаче лорд Доно и Биърли Ворутиър бяха подранили за срещата си с императора и се отбиха да го видят — постъпка, която изпълни Иван със силно смущение, подсилено от факта, че се налага да го прикрива. Секретарката на лейди Алис го повика троснато във външния кабинет на отдела, където ги завари, докато отклоняваха любезно поканата да седнат и да се чувстват като у дома си. Биърли беше облечен по обичайния си начин — в костюм с наситен светлокафяв цвят, който беше консервативен само според стандартите на градските клоуни. Лорд Доно носеше типично ворските си черни туника и панталони със сиви кантове и украса, неоспоримо траурни като послание, но в същото време съзнателно подчертаващи новопридобитата му мъжествена хубост. Позастарялата секретарка току му хвърляше по някой одобрителен поглед изпод мигли. Гвардеец Забо, в пълната фамилна униформа на Ворутиър, стоеше изпънат до вратата в онази типична поза, която сякаш казваше „Не ми обръщайте внимание, аз съм просто част от мебелировката“, и тайничко намекваше за съществуването на огневи линии, които не е негова работа да прекрачва.

На външните посетители не им беше позволено да се мотаят сами по коридорите на двореца, така че Доно и Биърли си имаха ескорт в лицето на главния майордом на Грегор. При появата на Иван въпросният джентълмен прекъсна разговора си със секретарката и го огледа с някакво ново уважение в погледа.

— Добро утро, Иване — сърдечно го поздрави лорд Доно.

— Добрутро, Доно, добро утро, Биърли. — Иван успя да кимне достатъчно неангажирано. — Ъъ, успяхте, значи.

— Да, благодаря ти. — Доно се огледа. — Тук ли е лейди Алис?

— Отиде да инспектира цветарските магазини с полковник Вортала — докладва Иван, доволен, че може едновременно да каже истината и да избегне по-нататъшното си въвличане в маневрите, намислени от лорд Доно.

— Трябва да си побъбрим с нея тия дни — замислено рече Доно.

— Мм — измънка Иван.

Лейди Дона не се беше числила към близките приятелки на Алис Ворпатрил, първо, защото беше с половин поколение по-млада, и второ, защото се движеше в различни светски среди, твърде встрани от политически активната пасмина, съставляваща антуража на лейди Алис. Лейди Дона се беше лишила, заедно с първия си съпруг, от възможността да стане графиня, макар че, познавайки въпросната лордска издънка, Иван намираше жертвата за оправдана. Във всеки случай Иван беше обуздал без никакви затруднения импулса си да поклюкарства за този нов обрат в събитията както с майка си, така и с която и да било от здравомислещите ворски матрони, населяващи понастоящем кабинета и околностите му. А колкото и интересна да се окажеше първата среща на лорд Доно с лейди Алис, както и сложният протоколен кадрил, произлизащ от ситуацията, като цяло Иван предпочиташе да е някъде далеч от бойното поле.

— Готови ли сте, господа? — попита майордомът.

— Късмет, Доно — каза Иван и понечи да се оттегли.

— Да — каза Биърли, — късмет. Аз ще остана тук и ще си поприказвам с Иван, докато ти свършиш, става ли?

— В моя списък — обади се майордомът — фигурирате всичките. Ворутиър, лорд Ворутиър, лорд Ворпатрил, гвардеец Забо.

— О, станала е някаква грешка — услужливо отбеляза Иван. — Всъщност само лорд Доно има работа при Грегор. — Биърли кимна в потвърждение.

— Списъкът — каза майордомът — е съставен лично от императора. Последвайте ме, моля.

Обикновено напереният Биърли преглътна, но в крайна сметка всички чинно последваха майордома до първия етаж и оттам до северното крило, където се намираше личният кабинет на Грегор. Майордомът не беше поискал от него да потвърди самоличността на лорд Доно, забеляза Иван, което идваше да покаже, че в двореца вече знаеха за случилото се. Иван беше почти разочарован. Искаше му се да види и нечия друга сащисана физиономия освен своята.

Майордомът сложи ръка върху длановата ключалка на вратата, съобщи за посетителите и ги покани да влязат. Грегор изключи комтаблото си и вдигна поглед, докато групичката им се точеше през прага. Стана, мина пред писалището, облегна се на него, скръсти ръце и ги огледа един по един.

— Добро утро, господа.

Те смънкаха дружно в отговор по едно нестройно „Добро утро, сир“, с изключение на Доно, който пристъпи напред с високо вдигната брадичка и изрече с ясен глас:

— Благодаря, че ме приехте, въпреки краткото предизвестие, сир.

— Да — каза Грегор. — Наистина кратко предизвестие. Да. — Хвърли странен поглед на Биърли, който примигна скромно. — Моля, седнете — продължи Грегор, посочи кожените канапета в дъното на стаята и майордомът се втурна да придърпа два допълнителни фотьойла. Грегор зае обичайното си място на едно от канапетата, завъртяно леко настрани, така че да гледа право в лицата на гостите си, облени от ярката, макар и разсеяна светлина откъм северните прозорци с изглед към градината.

— Бих предпочел да остана прав, сир — любезно измърмори гвардеец Забо, но не му беше позволено да гушне вратата и потенциалния изход за бягство, която предлагаше тя — Грегор само се усмихна бегло и посочи един стол, така че Забо трябваше да седне, пък било то и на ръба. Биърли седна на друг стол и успя да направи нелоша имитация на обичайната си ленива поза с небрежно кръстосани крака. Доно седна с изправен гръб, нащрек, с раздалечени колене и лакти, изявявайки претенции за пространство, което никой не му оспорваше — разполагаше с второто канапе изцяло за себе си, поне докато Грегор не махна иронично с разтворена длан и Иван, ще не ще, седна до него. Колкото се може по-далеч.

Лицето на Грегор не издаваше много, с изключение на очевидния факт, че вероятността Дона/Доно да го хване неподготвен се беше изпарила някъде през часовете след обаждането на Иван. Грегор наруши проточилото се мълчание точно преди Иван да се паникьоса окончателно и да изтърси нещо.

— Е, чия беше идеята?

— Моя, сир — спокойно отговори лорд Доно. — Покойният ми брат многократно и категорично даваше израз на становището си — както могат да потвърдят Забо и други членове на домакинството, — че не желае Ришар да заеме мястото му като граф Ворутиър. Ако не беше починал така внезапно и неочаквано, Пиер със сигурност щеше да посочи друг наследник. Аз само изпълнявам волята му.

— Значи се позоваваш на посмъртното му одобрение?

— Да. Ако се беше сетил за този вариант, щеше да го одобри. Признавам, разбира се, че Пиер нямаше основание да обмисля подобно крайно решение, докато беше жив.

— Разбирам. Продължавай. — На Иван това му беше познато — класическият метод на Грегор в стил „дай им достатъчно въже, на което да се обесят сами“. — Каква подкрепа си осигури преди да заминеш за Бета? — Той хвърли многозначителен поглед към гвардеец Забо.

— Уверих се в одобрението на моите гвар… на гвардейците на покойния ми брат, разбира се — каза Доно. — Понеже беше тяхно задължение да бранят оспорената собственост, докато се върна.

— Заклели са ти се във вярност? — Гласът на Грегор беше станал изключително мил.

Иван се сви. Да приемеш клетвата за вярност на гвардеец преди да си утвърден за граф или графски наследник беше сериозно престъпление, незачитане на една от подклаузите на закона Ворлопулус, който, покрай други неща, беше намалил броя на графските гвардейци до взвод от някакви си двайсет души. Лорд Доно кимна едва забележимо на Забо.

— Дадохме личната си дума — обясни спокойно Забо. — Всеки човек може свободно да дава личната си дума за личните си действия, сир.

— Хм — гласеше коментарът на Грегор.

— Като се изключат гвардейците на Ворутиър, единствените други двама души, които уведомих, бяха адвокатката ми и братовчед ми Биърли — продължи лорд Доно. — Имах нужда от адвокатката си, за да направи необходимите законови постъпки, да уточни подробностите и да подготви необходимите документи. Тя, както и всичките й записки, са изцяло на ваше разположение, сир. Сигурен съм, че разбирате тактическата необходимост от изненадата. Не казах на никой друг преди да замина: опасявах се, че Ришар може да разбере и да предприеме мерки.

— С изключение на Биърли — подсказа му Грегор.

— С изключение на Биърли — потвърди Доно. — Нуждаех се от доверен човек в столицата, който да следи ходовете ни Ришар, докато самият аз съм далеч и в невъзможност да реагирам.

— Лоялността ти към твоя братовчед е наистина… забележителна, Биърли — промърмори Грегор.

Биърли го погледна притеснено.

— Благодаря ви, сир.

— Както и дискретността ти. Няма да го забравя.

— Въпросът ми се стори личен, сир.

— Разбирам. Моля, продължи, лорд Доно.

Доно се поколеба за част от секундата.

— От ИмпСи предадоха ли ви вече бетанското ми медицинско досие?

— Днес сутринта. С очевидно закъснение.

— Не бива да корите онова симпатично момче от ИмпСи, което ме следеше. Боя се, че колонията Бета му дойде малко в повече. А и бетанците едва ли са му го дали доброволно, особено след като лично ги помолих да не го правят. — Доно се усмихна. — Доволен съм, че не се е огънал пред трудностите. Хубаво е човек да знае, че ИмпСи не е изгубила старата си бойкост след пенсионирането на Илян.

Грегор, който го слушаше, подпрял брадичка на дланта си, махна с пръсти в израз на съгласие с казаното, на всичките му нива.

— Ако сте имали възможност да прегледате досието — продължи Доно, — значи знаете, че понастоящем имам всички анатомични атрибути на мъжки индивид и съм способен да изпълнявам социалните си и биологически функции, които ще ми позволят да стана баща на следващия наследник на рода Ворутиър. Сега, когато изискванията за мъжки наследник са изпълнени, аз се позовавам на правото си на най-близък кръвен роднина върху графската титла и окръга на Ворутиър, а в светлината на изразените от покойния ми брат възгледи твърдя, че се ползвам и с избора на покойния граф. А също така, макар това да не е толкова важно от законова гледна точка, твърдя, че ще съм по-добър граф от братовчед ми Ришар и че ще служа на окръга си, на Империята и на самия вас по-компетентно, отколкото би могъл той. В доказателство на това прилагам работата си за управлението на окръга, която изпълнявах от името на Пиер през последните пет години.

— Ще повдигнеш ли и други обвинения срещу Ришар? — попита Грегор.

— За момента не. Единственото достатъчно сериозно обвинение не бе подкрепено от достатъчно убедително доказателство, за да бъде възбудено дело навремето… — Доно и Забо за миг се спогледаха.

— Пиер поиска ИмпСи да разследва катастрофата със скутер, при която загина годеницата му. Помня, че четох резюмето на доклада. Прав си. Няма доказателство.

Доно успя да вдигне рамене така, че да изрази съгласие с фактологията, но не и с факта.

— Колкото до по-дребните провинения на Ришар, никой не им обърна внимание навремето и дълбоко се съмнявам, че някой ще им обърне внимание сега. Няма да повдигна обвинение в непригодност — макар да съм убеден, че Ришар е непригоден — но категорично твърдя, че аз съм по-пригоден и правата ми са по-валидни от неговите. Така и ще изложа молбата си пред Съвета.

— Смяташ ли, че ще спечелиш някакви гласове?

— Смятам, че бих спечелил известен брой гласове от личните врагове на Ришар, дори ако бях кон. Колкото до останалите, смятам да се предложа на Прогресивната партия като бъдещ техен поддръжник.

— Така ли? — Грегор се оживи при последните му думи. — Графовете Ворутиър винаги са гласували с консерваторите. От Ришар се очакваше да продължи тази традиция.

— Да. Сърцето ме тегли към старата гвардия — те бяха партията на баща ми и на дядо ми. Но се съмнявам, че много от тях ще се присъединят към мен. Освен това понастоящем са малцинство. Човек трябва да е практичен.

Правилно. И макар Грегор грижливо да поддържаше фасада на императорска безпристрастност, за никого не беше тайна, че личните му предпочитания клонят към Партията на прогресистите. Иван задъвка устната си.

— Твоят иск ще разбуни Съвета в един твърде деликатен момент, лорд Доно — каза Грегор. — Вече съм превишил до максимум кредита си пред графовете с натиска, който оказах за ремонта на комарското слънчево огледало.

Доно отговори искрено:

— Не ви моля за нищо друго, сир, освен за неутралитета ви. Надявам се да не анулирате иска ми за възпрепятстване. И да не позволите на графовете да го отхвърлят без изслушване или да ме изслушат при закрити врата. Искам публичен дебат и публично гласуване.

Устните на Грегор се разкривиха — явно си представяше въпросната гледка.

— Искът ти може да създаде един твърде необичаен прецедент, лорд Доно. С който след това ще трябва да се съобразявам.

— Възможно е. Бих искал да подчертая, че играя изцяло според старите правила.

— Е… може би не точно изцяло — каза Грегор.

Биърли се обади:

— Ако позволите да изкажа мнението си, сир, мисля, че ако наистина съществуваха десетки графски сестри, изгарящи от желание да се втурнат към най-близкия галактически медицински комплекс и да се върнат на Бараяр, за да заемат мястото на братята си, то това щеше да се е случило досега. Съмнявам се, че подобен прецедент би се ползвал с особена популярност, особено след като шумът около него заглъхне.

Доно сви рамене.

— Преди да завземем Комар, достъпът до този вид медицина беше почти невъзможен. Все някой трябваше да направи първата крачка. И това едва ли щях да бъда аз, ако нещата се бяха развили различно за бедния Пиер. — Той погледна Грегор в очите. — Макар че определено няма да съм последният. Анулирането или потулването на иска ми няма да оправи нещата. Ако не друго, законовото му уреждане ще принуди графовете да преразгледат възгледите си и да изменят една група от закони, които твърде дълго останаха встрани от промените в живота ни. Едва ли може да се управлява една галактическа империя с набор от закони, които не са променяни и дори преразглеждани от времето на Изолацията. С други думи, графовете ще си направят услуга.

Една съвсем бегла усмивка прекоси лицето на Грегор, не съвсем доброволно, както си помисли Иван. Лорд Доно беше избрал най-правилната стратегия по отношение на Грегор — държеше се откровено, смело и със самочувствие. Но пък лейди Дона винаги се беше отличавала с бърз ум.

Грегор огледа лорд Доно от главата до петите и каза иронично:

— Сигурно ще искаш и покана за сватбата?

Веждите на Доно подскочиха.

— Ако дотогава съм утвърден за граф Ворутиър, присъствието ми ще бъде както мое право, така и мое задължение. Ако не съм… е, здраве да е. — И след кратка пауза замислено добави: — Макар че винаги съм харесвала хубавите сватби. Самата аз имах три. Две от тях бяха пълна катастрофа. Толкова по-приятно е да наблюдаваш отстрани и да си повтаряш: „Не се женя аз! Не се женя аз!“ После цял ден се чувстваш така, сякаш са ти поникнали криле.

Грегор отвърна сухо:

— Може би следващата ти сватба ще бъде различна.

Брадичката на Доно се вирна.

— Това е повече от сигурно, сир.

Грегор се облегна назад и се загледа замислено в групичката, наредена пред него. Потропа с пръсти по страничната облегалка на канапето. Доно чакаше храбро. Биърли беше кълбо от нерви, Забо — каменна статуя. Иван прекара времето в мечти да е невидим, или никога да не беше налитал на Биърли в онзи трижди проклет бар, или никога да не се беше запознавал с Дона, или въобще да не се беше раждал. Чакаше брадвата да падне и се чудеше в коя посока да се метне.

Вместо това Грегор каза:

— И… какво е усещането?

Белите зъби на Доно блеснаха в широка усмивка, която разполови брадата му.

— Вътрешно ли? Имам повече енергия. По-силно либидо. Бих казал, че се чувствам с десет години по-млад, само дето не се чувствах по същия начин, когато бях на трийсет. По-лесно се паля. Иначе… само светът се е променил.

— Тоест?

— На Бета бях твърде зает, за да забележа каквото и да било. Но докато стигнем до Комар, ами, личното пространство, което хората бяха склонни да ми отстъпят, се беше кажи-речи удвоило, а времето, необходимо да откликнат на желанията ми, беше намаляло наполовина. А докато кацнем на космодрума във Ворбар Султана, промяната беше придобила феноменални размери. Някак не ми се вярва това да е резултат само от програмата ми за физически упражнения.

— Хм. Значи… ако искът ти за възпрепятстване бъде отхвърлен, ще се върнеш ли към предишния си пол?

— Не, поне в обозримото бъдеще. Трябва да кажа, че гледката от върха на хранителната верига изглежда повече от обещаваща. Смятам да се възползвам максимално от нея.

Възцари се ново мълчание. На Иван му беше трудно да прецени дали всички са заети да храносмилат последното изявление, или просто умовете им са дали на късо.

— Добре… — най-накрая бавно каза Грегор.

От израза на растящо любопитство в очите му кожата на Иван настръхна. „Сега ще го каже, просто знам, че ще…“

— Да видим какво ще стане. — Грегор махна леко с пръсти, сякаш да им даде начална скорост към вратата. — Дерзай, лорд Доно.

— Благодаря ви, сир — искрено отвърна Доно.

Никой не чака Грегор да повтори, че са свободни. Всички благоразумно се отправиха към коридора преди императорът да си е променил решението. Иван имаше чувството, че очите на Грегор пробиват дупки в гърба му.

— Е — отдъхна си ухилен Биърли, когато майордомът ги поведе по коридора. — Мина по-добре, отколкото очаквах.

Доно го изгледа косо.

— Какво, да не би да си имал съмнения, Биърли? Ако питаш мен, мина точно така, както се надявах.

Биърли сви рамене.

— Да кажем, че просто не се чувствах така на място, както обикновено.

— Точно затова помолихме Иван за помощ. За което ти благодаря още веднъж, Иване.

— Няма защо — каза Иван. — Нищо не съм направил. — „Не бях виновен аз!“ Нямаше представа защо Грегор бе включил и него в списъка за тази среща — императорът дори не го беше разпитал. Макар че, също като Майлс, и Грегор имаше отвратителната способност да си вади заключения от, доколкото можеше да прецени Иван, направо от въздуха. Не искаше дори да си представя как Грегор е разтълкувал всичко това.

Синкопният тропот на ботушите им кънтеше из коридора. Влязоха в източното крило. В очите на лорд Доно се появи пресметливо пламъче, което напомни на Иван за лейди Дона, и то по най-неприятен начин.

— Та какво казваш ще прави майка ти през идните дни, Иване?

— Заета е. Много е заета. Цялата тази дандания около сватбата, нали знаеш. Напоследък почти не я виждам, освен на работа, разбира се. Където пък всички сме много заети.

— Не искам да прекъсвам работата й. Трябва ми нещо… нещо не така официално. Кога казваш си щял да я видиш извън работата?

— Утре вечер, на вечерята, която братовчед ми Майлс организира в чест на Карийн и Марк. Каза ми да си доведа дама. Аз пък му казах, че ще доведа тебе. Той се зарадва. — Иван увеси нос при мисълта за този провалил се сценарий.

— О, благодаря ти, Иване! — с готовност рече Доно. — Как така си се сетил! Приемам.

— Чакай, не, това беше преди… преди ти… преди да разбера, че ти… — запелтечи Иван и махна към лорд Доно и новата му анатомия. — Сега едва ли би се зарадвал толкова. Ще му се развали съотношението.

— Да бе, с всичките момичета Куделка накуп? Не виждам как ще стане. Макар че част от тях сигурно вече са си хванали по някой младеж.

— За това не знам, освен за Делия и Дъв Галени. А ако Карийн и Марк не са… няма значение. Но според мен Майлс се опитва да осигури превес на дамското присъствие, просто за всеки случай. Вечерята всъщност е повод да запознае приятелите си с градинарката.

— Моля? — каза Доно.

Спряха във вестибюла при източния вход на двореца. Майордомът зачака търпеливо да ги изпрати, с онзи ненатрапчив и почти невидим маниер, който му се удаваше толкова добре. Иван можеше да се закълне, че попива всяка дума, за да я докладва по-късно на Грегор.

— Градинарката му. Мадам Ворсоасон. Ворската вдовица, по която си е загубил ума. Наел я е да му проектира парк. Племенница е на лорд ревизор Вортис, между другото.

— Значи е добра партия в такъв случай. Доста изненадващо обаче. Майлс Воркосиган най-после влюбен? Винаги съм си мислил, че Майлс ще си хареса някоя галактичка. Оставяше човек с впечатлението, че повечето от тукашните жени го отегчават до смърт. Въпреки че може да е като в онази стара басня за киселото грозде, така и не можах да реша. Освен ако не е самоосъществяващо се предсказание. — В усмивката на лорд Доно за миг се прокрадна лукавство.

— Проблемът е бил да открие галактичка, която да си падне по Бараяр, доколкото разбирам — сухо отбеляза Иван. — Както и да е. Лорд ревизор Вортис и съпругата му ще бъдат там, също Илян с майка ми, двамата Ворбретен, целият клан Куделка плюс Галени и Марк.

— Рене Ворбретен? — Очите на Доно се присвиха заинтригувано и той погледна Забо, който му кимна леко. — С него определено ми се ще да си поприказвам. Може да ми послужи за свръзка с Прогресистите.

— Не и напоследък обаче. — Биърли подсмръкна самодоволно. — Още ли не си чул на какво се натъкна Ворбретен във фамилното си дърво?

— Чух. — Лорд Доно махна пренебрежително с ръка. — Всички си имаме своите малки генетични недъзи. Мисля, че ще е интересно двамата да си сравним записките именно в настоящия момент. О, да, Иване, непременно трябва да ме заведеш. Ще бъде идеално.

„За кого?“ С бетанското си образование и така нататък, Майлс беше възможно най-либералният представител на ворската класа и на мъжкия пол едновременно, но въпреки това Иван някак не си представяше въодушевлението му при вида на лорд Доно Ворутиър, седнал на трапезата му.

От друга страна обаче… какво от това? Ако осигуреше на братовчед си някакъв друг дразнител, току-виж отвлякъл вниманието му от дребния проблем с Вормонкриеф и майор Замори. Какъв по-добър начин да объркаш врага от това да увеличиш броя на мишените му? Не е като Иван да имаше задължението да пази лорд Доно от Майлс.

Или Майлс от лорд Доно, в този ред на мисли. Щом Доно и Биърли смятаха Иван, някакъв си обикновен капитан от ИмпСи, за ценен консултант по политическата и светска обстановка в столицата, колко по-ценен би бил един истински имперски ревизор? Ако Иван успееше, което изглеждаше все по-вероятно, да прехвърли вниманието на Доно към тази нова мишена, може би щеше да съумее да допълзи на сухо, без да привлече нежелано внимание. „Да.“

— Да, добре. Но да се разберем едно — това е последната услуга, която ти правя, да знаеш. — Иван си придаде суров вид.

— Благодаря — каза лорд Доно.