Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Civil Campaign, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Цивилна кампания

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №91

ISBN: 954-585-314-X

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 16

Екатерин седеше пред комтаблото на вуйна си и се опитваше да съчини резюме, което да прикрие липсата й на практически опит пред отговорника на един разсадник, който снабдяваше обществените паркове и градини на столицата. Нямаше да посочи лорд ревизор Воркосиган като източник на препоръки и толкова. Вуйна Вортис беше излязла на сутрешните си занятия в университета, а Ники беше на разходка с Артур Пим под надзора на по-голямата сестра на Артур, и чак когато второто позвъняване на входната врата я откъсна от задачата й, Екатерин си даде сметка, че е съвсем сама в къщата. Щяха ли похитителски настроени вражески агенти да звънят на предната врата? Майлс сигурно щеше да знае отговора на този въпрос. Представи си Пим на вратата на Дом Воркосиган, как хладно уведомява нарушителите, че трябва да заобиколят и да потропат на входа за шпиони… който без съмнение щеше да е оборудван с подходящото количество високотехнологични капани. Потисна новоизлюпената си параноя, стана и излезе в коридора.

За нейно облекчение и радост на стъпалата пред къщата стояха не сетагандански шпиони, а брат й Хюго Ворвейн, заедно с някакъв симпатичен мъж, когото с известно затруднение разпозна като Василий Ворсоасон, първи братовчед на Тиен. Беше го виждала само веднъж, на погребението на Тиен, където бяха разговаряли съвсем за кратко, колкото той да й прехвърли настойничеството над Ники. Лейтенант Ворсоасон заемаше някакъв пост в контрола на движението към големия военен космодрум на окръг Ворбретен. Когато го беше видяла за пръв и последен път, той беше облечен в непарадната зелена униформа на службите, както се полагаше за мрачната тържественост на случая, но днес бе предпочел по-небрежното цивилно облекло.

— Хюго, Василий! Това се казва изненада… влизайте, влизайте! — Тя ги въведе в предния салон на професорката. Василий й кимна любезно и отказа предложените му чай или кафе — били пили вече. Хюго стисна сърдечно ръцете й и й се усмихна някак загрижено, преди да седне. Беше над четирийсет и комбинацията от чиновническата му работа в Имперското минно бюро и грижите на жена му Розали го бяха поразширили в кръста. На него обаче му отиваше — това внушаваше приятно чувство за солидност и увереност. Но в гърлото й заседна топка при вида на напрегнатото му лице.

— Наред ли е всичко?

— При нас всичко е наред — натърти той на необичайно място.

Полазиха я студени тръпки.

— Татко…?

— Не, не, и той е наред — побърза да я успокои Хюго и махна нетърпеливо с ръка. — За момента единственият член на семейството, за когото се безпокоим, си ти, Кат.

Екатерин го зяпна объркано.

— Аз? Аз съм си добре. — После седна тежко в голямото кресло на вуйчо си в ъгъла. Василий си придърпа един от изящните столове и приседна тромаво на ръба му.

Хюго й предаде поздрави от семейството — от Розали, Еди и другите — после се огледа разсеяно и попита:

— Вуйчо и вуйна Вортис тук ли са?

— Не, няма ги. Вуйна скоро ще се върне от университета.

Хюго смръщи чело.

— Всъщност се надявах да се видим с вуйчо Вортис. Кога ще се прибере?

— О, той замина за Комар. Някакви последни технически подробности около катастрофата със слънчевото огледало. Едва ли ще се върне преди сватбата на Грегор.

— Чия сватба? — попита Василий.

Пфу, покрай Майлс и тя беше започнала да го прави. Не беше на „ти“ с Гре… с императора, не беше, и точка.

— Сватбата на император Грегор. Като имперски ревизор, вуйчо Вортис ще присъства, разбира се.

Устните на Василий оформиха едно малко „о“ на просветление в смисъл „този Грегор“.

— Няма начин някой от нас да присъства, предполагам — въздъхна Хюго. — Аз, разбира се, не се интересувам от такива неща, но Розали и приятелките й направо са оглупели по тази сватба. — След кратко колебание добави без особена връзка с горното: — Вярно ли е, че на парада Конната гвардия ще мине по взводове с всичките си униформи — още от времето на Изолацията, управлението на Ецар, та до наши дни?

— Да — каза Екатерин. — А над реката ще има заря всяка вечер. — Завистливо огънче просветна в очите на Хюго при тази новина.

Василий се изкашля и попита:

— Ники тук ли е?

— Не… отиде с едно приятелче да гледат състезанието с лодки по реката. Организират го всяка година — в памет на освобождението на града от силите на Влад Ворбара по време на Десетгодишната война. Разбрах, че тази година шоуто ще е грандиозно — нови костюми и възстановка на атаката на Стария Звезден мост. Момчетата бяха много развълнувани. — Не добави, че очакваха да подсладят преживяването и с особено добрата гледка от балкона на Дом Ворбретен, благодарение на един от тамошните гвардейци, който беше приятел на Пим.

Василий се размърда неспокойно.

— Може пък така да е по-добре. Мадам Ворсоасон… Екатерин… всъщност ние дойдохме тук по конкретен повод, по много сериозен въпрос. Бих искал да поговорим откровено.

— Това… обикновено е най-добрият начин да се разговаря — отвърна Екатерин и погледна въпросително брат си.

— Василий дойде при мен… — започна Хюго, но не довърши. — Защо ти не й обясниш, Василий?

Василий се наведе напред, стиснал ръце между коленете си, и каза тежко:

— Разбирате ли, става въпрос за следното. До мен достигна твърде обезпокоителна информация, от мой познат във Ворбар Султана, за това, което се случва тук… което наскоро е станало обществено достояние… твърде обезпокоителна информация за вас, за покойния ми братовчед и за лорд ревизор Воркосиган.

— О — безизразно изрече тя. Значи Старите стени, или онова, което беше останало от тях, не ограничаваха клюките в рамките на столицата — лигавата следа на злословието се беше проточила чак до провинциалните окръжни градчета. А беше смятала, че тази противна игра е забавление, запазено изключително за висшата ворска каста. Облегна се назад и смръщи чело.

— Понеже това, изглежда, засяга и двете семейства — и, разбира се, понеже информация от такова естество следва да бъде потвърдена и от втори източник — аз я сведох до знанието на Хюго, търсейки съвет, и с надеждата, че той ще успокои страховете ми. За жалост сведенията, предоставени от снаха ви Розали, успяха само да ги засилят.

„Сведения за какво?“ Сигурно би могла да изкаже някое и друго предположение по въпроса, но реши да не помага на обвинението.

— Не разбирам.

— Беше ми казано… — Василий млъкна и облиза нервно устни, — че фактът за отговорността на лорд ревизор Воркосиган относно саботирането на дихателната маска на Тиен в нощта, когато той загина на Комар, е станал публична тайна сред висшите ворски кръгове.

Това лесно можеше да го обори.

— Излъгали са те. Тази история е свободно съчинение на една малка гадна клика от политически врагове на лорд Воркосиган, с цел да го злепоставят и да му окажат давление във връзка с един спор за графско наследство, който съвсем скоро ще се гледа в Съвета на графовете. Тиен сам се е саботирал — никога не се грижеше за нещата си. Това са само приказки. Никой не е повдигал официално обвинение.

— Че кой би могъл? — разсъдливо възрази Василий. Но надеждата, че го е вразумила, увехна още при следващите му думи: — Както ми беше обяснено, едно такова обвинение трябва да се повдигне в Съвета, пред и от равните нему. Баща му може и да се е оттеглил на Сергияр, но Центристката му коалиция е достатъчно силна, за да задуши в зародиш всяко подобно действие.

— За което искрено се надявам. — Можеше да бъде задушено, и още как, но не по причината, която имаше предвид Василий. Тя го погледна студено, стиснала устни.

Хюго се намеси притеснено:

— Да, но същият човек е информирал Василий, че лорд Воркосиган се е опитал да те принуди да приемеш предложението му за женитба.

Тя въздъхна с растящо раздразнение.

— Да ме е принудил? Няма такова нещо.

— Ааа — проточи Хюго ободрено.

— Наистина ме помоли да се омъжа за него. Доста… несръчно.

— Боже, значи наистина е вярно? — Хюго сякаш загуби ума и дума. Това, изглежда, го ужаси значително повече от обвинението в убийство — което си беше двойна обида, реши Екатерин. — Ти си му отказала, естествено!

Ръката й се плъзна към лявата страна на болерото — към вече не толкова твърдите очертания на листа, който държеше сгънат там. Не би оставила писмото на Майлс да се мотае наоколо, където всеки би могъл да го прочете, пък и… от време на време сама го препрочиташе и искаше да й е подръка. От време на време. Шест до дванайсет пъти на ден…

— Не точно.

Челото на Хюго се сбърчи.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“? Мислех, че на този въпрос се отговаря с „да“ или „не“.

— Ами… трудно е да се обясни. — Поколеба се. После реши, че да навлиза в подробности пред първия братовчед на Тиен за това как десетте години съжителство с личния хаос на покойния са изхабили душата й, не е в списъка с предстоящите й задачи. — И е прекалено лично.

Василий подсказа с надежда:

— В писмото се казваше, че изглеждате объркана и съсипана.

Екатерин присви очи.

— И кой точно интригант ви е снабдил с тази… информация?

— Ваш приятел… според собствените му думи… който е дълбоко загрижен за безопасността ви.

Приятел? Професорката й беше приятел. Карийн, Марк… Майлс, но той едва ли сам би се оклеветил, така… Енрике? Ципис?

— Не мога да си представя, че някой от приятелите ми би казал подобно нещо.

Притеснената физиономия на Хюго се сгърчи още по-притеснено.

— В писмото се казва също, че лорд Воркосиган те притиска от всички посоки. Че по някакъв начин е завладял ума ти.

„Не. Само сърцето ми, струва ми се.“ Умът й си беше съвсем на мястото. Всичко друго обаче, изглежда, се бунтуваше.

— Той е много привлекателен мъж — призна тя.

Хюго се спогледа сащисано с Василий. И двамата бяха видели Майлс на погребението. Разбира се, тогава Майлс се бе държал сдържано и официално, а и още беше уморен от събитията на Комар. Не бяха го виждали, когато се открие — изплъзващата се усмивка, светналите, умни очи, духовитостта му, думите му, страстта му… ошашавената му физиономия при вида на маслените буболечки в ливреите на Воркосиган… тя не успя да сдържи усмивката си при спомена за последното.

— Кат — измънка смутено Хюго, — та той е мутант. Едва ти стига до рамото. Гърбав е… не знам защо хирурзите не са коригирали това. Странен е.

— О, хирурзите са го рязали десетки пъти. Първоначалните му увреди са били много, много по-тежки. Избелелите стари белези от корекциите още си личат, по цялото му тяло.

Хюго я зяпна.

— По цялото му тяло?

— Хм. Така предполагам. Поне по онези части, които съм виждала. — Прехапа език миг преди да добави: „Горната половина“. Една напълно ненужна представа, включваща Майлс в леглото — съвсем гол и увит като подарък в чаршафите — и самата нея до него, бавно разучаваща релефа му, отвлече за миг вниманието й. Примигна да я прогони, с надеждата, че очите й не са се кръстосали. — Трябва да признаеш, че е симпатичен в лице. Очите му са… много живи.

— Главата му е прекалено голяма.

— Не, просто тялото му не е достатъчно голямо за нея. — Как беше стигнала дотам да обсъжда анатомията на Майлс с Хюго, между другото? Майлс не беше някой окуцял кон, който възнамеряваше да купи въпреки съветите на ветеринаря, по дяволите. — Както и да е, това въобще не е наша работа.

— Наша е, ако той… ако ти… — Хюго засмука долната си устна. — Кат… ако нещо те заплашва или някой те изнудва, или нещо друго, знай, че не си сама. Все ще намерим помощ отнякъде. Ти може и да си зарязала семейството си, но ние не сме те изоставили.

„Толкова по-жалко.“

— Благодари ти за тази преценка на характера ми — натърти тя. — Смяташ ли, че вуйчо ни лорд ревизор Вортис не е в състояние да ме защити, ако се стигне дотам? Или вуйна Вортис?

Василий се обади малко смутено:

— Сигурен съм, че вуйчо ви и вуйна ви са много мили хора — в края на краищата нали ви прибраха с Ники в дома си, — но ми беше дадено да разбера, че и двамата са от типа на отнесените интелектуалци. Възможно е да не разбират опасността. Моят информатор твърди, че изобщо не ви пазят. Позволяват ви да ходите където поискате, когато поискате, съвсем безотговорно, и да влизате в контакт с разни съмнителни персони.

Въпросната „отнесена“ вуйна беше един от водещите бараярски експерти по всички кървави детайли на политическата история от времето на Изолацията, владееше писмено и говоримо четири езика, имаше око за подробностите, достойно за анализатор от ИмпСи — професия, с която в момента се занимаваха четирима от бившите й студенти — и имаше тридесетгодишен опит с млади хора и с проблемите, които сами си навличат. Колкото до вуйчо Вортис…

— Анализът на грешки определено не ми звучи като отнесена научна дисциплина. Особено когато включва и многогодишен опит в разследване на саботажи. — Пое си въздух, с намерението да се разпростре по темата.

Василий стисна устни.

— Столицата се слави с нездравословната си атмосфера. Твърде много богати, влиятелни мъже — и техните жени — с твърде малко задръжки в апетитите и пороците си. Ворбар Султана е опасно място за едно малко момче, особено когато майка му се впуска в… любовни авантюри. — Екатерин още пелтечеше вътрешно по повод на последното, когато Василий сниши глас и добави с тон на едва сдържан ужас: — Дори чух — така говорят хората, — че тук, във Ворбар Султана, имало един лорд от висшата ворска каста, който преди бил жена, и й трансплантирали мозъка в мъжко тяло.

Екатерин примигна.

— О, да. Това трябва да е лорд Доно Ворутиър. Познавам го. Не са му трансплантирали мозъка — боже, какви ужасии измислят хората! Подложил се е на съвсем обикновена бетанска процедура за смяна на пола.

И двамата се облещиха насреща й.

— Ти си виждала това същество? — възкликна Хюго. — Къде?

— Хм… в замъка Воркосиган всъщност. Доно ми се стори много приятен човек. Мисля, че ще се справи чудесно с управлението на окръг Ворутиър, в случай че Съветът му присъди графската титла на покойния му брат. — После след миг на горчиви размишления добави: — Като се вземе всичко предвид, горещо се надявам да успее. Виж, това би било плесник в лицето на Ришар и неговите клюкари!

Хюго, който бе изслушал думите й с растящо смущение, вметна:

— Трябва да се съглася с Василий. Самият аз се тревожа, задето те оставихме тук, в столицата. Всички ние искаме да си в безопасност, Кат, цялото семейство. Признавам, че вече не си младо момиче. Редно е да си имаш собствен дом и опеката на стабилен съпруг, който да се грижи за добруването ти, твоето и на Ники.

„Може пък желанието ти да се сбъдне.“ И все пак… тя се беше противопоставила на въоръжени терористи и беше оцеляла. Беше спечелила. Дефиницията й за „безопасност“ беше… не беше толкова ограничаваща, вече не.

— Мъж от твоята собствена класа — убедително продължи Хюго. — Някой подходящ за теб.

„Мисля, че вече съм го намерила. А с него върви и къща, в която не се удрям в стените всеки път щом протегна ръце. Дори и да се протягам безкрай.“

Тя килна глава настрани.

— И каква точно е класата ми според теб, Хюго?

Той я зяпна объркано.

— Нашата класа. Солидни, честни, лоялни вори. Колкото до жените — скромни, праволинейни, с гордо изправен гръб…

Внезапно я обзе пламенно желание да бъде нескромна, неправолинейна и преди всичко… с не изправен гръб. Всъщност направо си умираше гърбът й да е в хоризонтално положение. Хрумна й, че известно несъответствие в ръста би било без значение, когато човек — или двама души — са в леглото…

— Смяташ, че трябва да си имам къща?

— Ами да, определено.

— А не планета?

Хюго изглеждаше потресен.

— Какво? Не, разбира се!

— Знаеш ли, Хюго, досега не си бях давала сметка за това, но на мирогледа ти определено му липсва… мащаб. — Майлс смяташе, че би могла да си има планета. Замълча и бавна усмивка плъзна по устните й. В края на краищата неговата майка си имаше планета. Въпросът, изглежда, опираше до това на какво си свикнал. Нямаше смисъл да го казва на глас — те нямаше да схванат шегата. И как по-големият й брат, на когото се беше възхищавала, макар и отдалече, поради разликата във възрастта, беше станал толкова тесногръд? Не… Хюго не се беше променил. Логичното заключение я зашемети като юмрук в стомаха.

— По дяволите, Кат — каза Хюго. — В началото взех тази част от писмото за празни приказки, но по всичко личи, че този мутант наистина ти е размътил главата.

— И ако е вярно… той има страховити съюзници — каза Василий. — В писмото се казва, че Воркосиган е вербувал самия Саймън Илян да те вкара в капана вместо него. — Устните му се изкривиха неуверено. — Ако трябва да бъда откровен, точно тази част ме накара да се запитам дали не ме правят на глупак.

— Наистина се запознах със Саймън — призна Екатерин. — Стори ми се доста… приятен човек.

Недоумяващо мълчание посрещна тези й думи. Екатерин добави с известно неудобство:

— Аз, разбира се, си давам сметка, че той се е променил много след оттеглянето си по здравословни причини от ИмпСи. Видно е с просто око какъв голям товар се е смъкнал от плещите му. — С известно закъснение тази вътрешна информация си дойде на мястото. — Чакайте малко… та кой, казахте, ви е изпратил този миш-маш от лъжи и слухове?

— Строго поверително е — предпазливо каза Василий.

— Бил е онзи идиот Алексей Вормонкриеф, нали? Ах! — Истината й просветна, ослепително, като блясъка на атомна бомба. Но да се разкрещи, да почне да сипе ругатни и да чупи каквото й попадне, би постигнало точно обратния резултат. Стисна облегалките на креслото, за да прикрие треперенето на ръцете си. — Василий, Хюго е трябвало да ви каже… аз отхвърлих предложението за женитба на Алексей. И той, изглежда, е намерил начин да отмъсти за този удар върху суетата си. — „Тъпак смотан!“

— Кат — бавно рече Хюго, — обмислих и тази интерпретация на въпроса, повярвай ми. Признавам, че Алексей е малко, ъъ, пада си малко идеалист, но щом ти не го харесваш, няма да тръгна да защитавам каузата му — макар че лично аз го намирам за съвсем приемлив кандидат. Но прочетох писмото му и то ми се стори съвсем искрено в загрижеността си за теб. Малко по-надъхано от нормалното, да, но какво друго може да се очаква от един влюбен мъж?

— Алексей Вормонкриеф не е влюбен в мен. Той е неспособен да види по-далеч от върха на собствения си ворски нос и няма представа коя съм и какво представлявам всъщност. Ако натъпчеш дрехите ми със сено и сложиш една перука отгоре, той дори няма да забележи разликата. Просто действа според начина, програмиран от културната му и класова принадлежност. — Е, добре де, и според по-фундаменталното си биологическо програмиране, но пък не само той страдаше от този феномен, нали така? Склонна беше да признае на Алексей известна доза неподправен сексуален апетит, но обектът на тези му апетити определено беше произволен. Ръката й се плъзна отново към левия вътрешен джоб на болерото и думите на Майлс отекнаха, врязвайки се през хаоса, който вилнееше в главата й: „Исках да притежавам силата на очите Ви…“

Василий махна нетърпеливо с ръка.

— Всичко това е без значение за мен, ако не и за брат ви. Вече не сте мома за женене, която баща ви да варди наред с другите си съкровища. Аз обаче съм длъжен да се погрижа за безопасността на Ники, в случай че я преценя за застрашена.

Екатерин замръзна.

Василий й беше прехвърлил настойничеството върху Ники само по силата на думата си. Можеше да си го върне също толкова лесно. И после тя, а не той, трябваше да подаде иск в съда — в неговия окръжен съд — и да докаже не само че тя е способна, а и че той е неспособен да се грижи за детето. Василий не беше осъждан престъпник, нито пияница, нито прахосник, нито скандалджия. Беше просто неженен офицер, съвестен и работлив контрольор на орбитален трафик, един обикновен, честен човек. Нямаше и най-малкия шанс да спечели срещу него. Само ако Ники беше момиче, а не момче, правата щяха да бъдат на нейна страна…

— Едно деветгодишно момче може да се окаже непосилен товар за човек, който живее във военна база — най-после успя да изрече тя, сравнително спокойно.

Василий, изглежда, се постресна.

— Е, надявам се, че няма да се стигне дотам. В най-лошия случай смятах да го оставя при баба му Ворсоасон, докато нещата се оправят.

Екатерин стисна зъби за миг, после каза:

— Ники, разбира се, е свободен да ходи на гости на баба си винаги когато тя го покани. На погребението тя ми даде да разбера, че заради влошеното си здраве не е в състояние да приема гости това лято. — Облиза устни. — Бихте ли ми обяснили какво разбирате под „най-лошия случай“, моля? И какво имате предвид под „оправяне на нещата“?

— Ами — Василий вдигна извинително рамене — да дойда тук и да ви заваря на практика сгодена за човека, убил бащата на Ники, би било доста неприятно, не мислите ли?

Това означаваше ли, че е бил готов да отведе Ники още същия ден, ако съмненията му се бяха потвърдили?

— Казах ви. Смъртта на Тиен беше резултат от злополука и обвинението е чисто злословие. — Начинът, по който беше отминал думите й без грам внимание, за миг ужасно й напомни за Тиен — беше ли забравата семейна черта на всички Ворсоасон? Въпреки опасността да го обиди тя му се озъби. — Смятате, че ви лъжа или че просто съм глупава? — Опита се да се овладее. Беше се изправяла срещу далеч по-страховити хора от добронамерения, но заблуден Василий Ворсоасон. „Но не и срещу такива, които с една дума да ми отнемат Ники.“ Стоеше на ръба на дълбока, тъмна пропаст. Ако паднеше сега, борбата да се измъкне щеше да е толкова мръсна и болезнена, че трудно можеше да си я представи. Не биваше да дава основание на Василий да й отнеме Ники. „Да се опита да й отнеме Ники.“ А тя можеше да го спре… как? Законът беше на негова страна.

Подбра думите си изключително предпазливо:

— Та какво имате предвид под „оправяне на нещата“?

Хюго и Василий се спогледаха неуверено. Накрая Василий смънка:

— Извинете?

— Не бих могла да знам дали съм прекрачила чертата ви, освен ако не ми покажете къде сте я прекарали.

— Това не е много любезно от твоя страна, Кат — каза Хюго. — Ние просто искаме да защитим интересите ти.

— Вие дори не знаете какви са интересите ми. — Не беше вярно, Василий беше сложил пръст в най-болезнената й рана. Ники. „Преглътни гнева си, жено.“ Преди беше експерт по самоизяждането. Но някъде по пътя беше изгубила вкус към това.

Василий подхвана слепешката:

— Ами… със сигурност бих искал гаранция, че Ники няма да бъде излаган на влиянието на неподходящи хора.

Тя го удостои с тънка усмивка.

— Няма проблем. С най-голямо удоволствие ще изключа Алексей Вормонкриеф от кръга на познатите си.

Той я изгледа смутено.

— Имах предвид лорд Воркосиган. Както и политическия и светски кръг, в който той се движи. Поне… поне докато този тъмен облак не се разнесе от небосклона на репутацията му. В края на краищата него го обвиняват в убийството на братовчед ми.

Гневът на Василий произтичаше от кланова лоялност, а не от лична скръб, напомни си Екатерин. Би се учудила, ако двамата с Тиен са се виждали повече от три пъти в живота си.

— Извинете ме — спокойно каза тя. — Ако срещу Майлс не бъде повдигнато обвинение — а аз не мисля, че ще бъде — как може да бъде очистено името му според вас? Какво трябва да стане?

За миг Василий, изглежда, се смути. Хюго вметна предпазливо:

— Не искам да си изложена на развала, Кат.

— Знаеш ли, Хюго, точно това е най-странното — каза му Екатерин с мила усмивка, — но незнайно как лорд Воркосиган е пропуснал да ми прати покана за която и да било от оргиите си. Направо съм съкрушена. Може пък още да не е настъпил сезонът на оргиите във Ворбар Султана, как мислиш? — Останалото го преглътна. Сарказмът беше лукс, който тя — и Ники — не можеха да си позволят.

Хюго удостои думите й със стиснати устни и смръщено чело. Двамата с Василий се спогледаха. Явно всеки се опитваше да прехвърли мръсната работа на другия, при това толкова очевидно, че Екатерин би се засмяла, ако положението не беше трагично. Накрая Василий измънка под нос:

— Тя е твоя сестра…

Хюго си пое дълбоко дъх. Беше Ворвейн и знаеше дълга си. „Всички ние от рода Ворвейн знаем дълга си. И ще продължаваме да живеем според него, докато умрем. Без значение колко глупав или болезнен, или безсмислен е той, да! Вижте мен, в края на краищата. Единайсет години спазвах клетвата си пред Тиен…“

— Екатерин, мисля, че на мен се пада бремето да кажа това. Докато не утихне тази работа със слуховете за убийството, изрично те моля да не окуражаваш този Майлс Воркосиган и да не се виждаш повече с него. В противен случай ще трябва да се съглася с Василий, че отстраняването на Ники от цялата тази ситуация е напълно оправдано.

„Отстраняването на Ники от майка му и любовника й, искаш да кажеш.“ За последната година Ники беше загубил баща си, загубил беше и всичките си приятели с преместването на Бараяр. Тъкмо започваше да привиква към непознатия столичен град, където се бе озовал не по своя воля, започваше да завързва предпазливи нови приятелства и да се отърсва от онази каменна бдителност, която бе задушавала усмивката му през последните месеци. Представи си как отново го откъсват от дома му и от нея — защото точно до това щеше да се стигне, нали, не столицата, а нея Василий подозираше в развала — и го въдворяват на трето непознато място за една година, сред непознати възрастни хора, за които той не носи радост, а само неприятни задължения… не. Не.

— Извинете ме. Искам да ви съдействам. Просто не успявам да накарам никой от вас да уточни на какво точно се очаква от мен да съдействам. Напълно разбирам какво ви тревожи, но как може да се оправи то? Дефинирайте ми „оправи“. Ако под това разбирате враговете на Майлс да спрат да разправят гадни неща за него, значи може да отнеме доста време. Работата му е такава, че ежедневно го противопоставя на влиятелни хора. А той не е от тези, които прекланят глава вместо да отвърнат на атаката.

— Избягвай го за известно време, ако не друго — предложи Хюго не съвсем уверено.

— За известно време. Добре. Ето че постигнахме някакъв напредък. За колко време по-точно?

— Ами… трудно ми е да преценя.

— Една седмица?

Василий се обади засегнато:

— Повече от това, разбира се!

— Един месец?

Хюго размаха объркано ръце.

— Не знам, Кат! Докато не забравиш тези странни идеи, които си си втълпила за него.

— А, значи до края на времето. Хм. Не съм съвсем сигурна дали това е достатъчно точно, или не. Мисля, че не е. — Пое си дъх и каза неохотно, защото срокът беше толкова дълъг и в същото време вероятно удовлетворителен за тях: — Докато изтече годината ми на траур?

— Най-малко! — каза Василий.

— Добре. — Присви очи и се усмихна, защото усмихването щеше да свърши по-добра работа от писъците. — Ще приема думата ви на вор, Василий Ворсоасон.

— Аз, аз, ъъъ… — измънка Василий, внезапно озовал се притиснат в ъгъла. — Ами… дотогава все ще се е уредило нещо. Така де.

„Отстъпих твърде много и твърде бързо. Трябваше да пробвам до Зимния празник.“ После се сети за още нещо и добави:

— Запазвам си обаче правото да му кажа — и да му кажа защо. Лично.

— Това дали е разумно, Кат? — попита Хюго. — По-добре му се обади по комтаблото.

— Би било постъпка на страхливец.

— Не можеш ли да му изпратиш бележка?

— Категорично не. Особено с такава… новина. — Какъв гаден отговор би било това на писмото, което Майлс беше подпечатал със собствената си кръв.

Хюго отстъпи пред предизвикателството в очите й.

— Една среща тогава. Но кратка.

Василий сви рамене в знак на неохотно съгласие.

След това се възцари напрегнато мълчание. Екатерин знаеше, че е редно да ги покани на обяд, само че нямаше желание да ги покани дори да продължат да дишат въздуха в къщата. Да, освен това трябваше да се напъне и да успокои Василий. Разтри слепоочията си, които пулсираха от болка. Когато Василий даде несмел знак за желанието си да избяга от салона на професорката, мънкайки нещо за някаква работа, която трябвало да свърши, Екатерин не го спря по никакъв начин.

Заключи входната врата след тях и се върна в салона. Сви се на кълбо в креслото на вуйчо си, неспособна да реши дали да иде да си легне, дали да крачи като затворен звяр из къщата, или да иде да плеви. Всъщност плевелите в градината още не се бяха съвзели след последния пристъп на депресия, причинен й от Майлс. Оставаше най-малко час преди вуйна й да се върне от университета и Екатерин да изплаче гнева и паниката си на рамото й. Или в скута й.

Трябваше да признае на Хюго едно, реши тя, докато обмисляше отново разговора. Изглежда, възможността малката му сестричка да стане графиня не го беше изкушила, нито беше намекнал, че това е наградата, която я мотивира. Членовете на рода Ворвейн стояха над такива материални амбиции.

Преди няколко години беше купила на Ники една доста скъпа роботизирана играчка — домашен любимец. Той си игра с нея няколко дни, а после я заряза. Играчката стоя забравена на лавицата, докато един ден, след неуспешен опит да я почисти, Екатерин му предложи да я изхвърлят. Неочакваните френетични протести на Ники и сърцераздирателният му плач се бяха запечатали в паметта й.

Сравнението беше смущаващо. Беше ли Майлс играчка, на която не беше обръщала внимание, докато не се бяха опитали да й я отнемат? Дълбоко в гърдите й някой пищеше и хлипаше. „Не ти командваш тук. Аз съм зрелият човек, по дяволите!“ И все пак Ники си беше запазил роботизирания любимец…

Щеше да съобщи лично на Майлс лошата новина за запрещението, наложено й от Василий. Но не точно сега, о, не точно сега. Защото, освен ако петното върху репутацията му не се очистеше внезапно и като по чудо, това можеше да е последната им среща — за дълго, дълго време.

* * *

Карийн гледаше как баща й потъва в меката тапицерия на наземната кола, която леля Корделия беше изпратила да ги вземе, как се намества раздразнено, като най-напред слага бастуна в скута си, а после — отстрани до бедрото. Карийн обаче не вярваше, че неудобството му се дължи изцяло и само на старите бойни рани.

— Ще съжаляваме за това, сигурен съм — кисело каза той на майка й, за пети или шести път, докато тя се настаняваше до него. Задният купол се затвори над тримата, отрязвайки пътя на следобедното слънце, и наземната кола потегли гладко и безшумно. — Паднем ли й в ръчичките, за десет минути ще ни разбърка мозъците и после ще си седим, ще кимаме като някакви глупаци и ще се съгласяваме с всяко безумие, което излезе от устата й.

„О, дай боже, дай боже!“ Карийн стисна здраво устни и се постара да седи съвсем неподвижно. Опасността още не беше отминала. Комодорът можеше всеки момент да нареди на шофьора да завие обратно и да ги върне у дома.

— Стига, Ку — каза майка й. — Това не може да продължава вечно. Корделия е права. Време е да стигнем до някакво разумно решение на проблема.

— А! Точно там е работата — разумно. Една от любимите й думи. Вече се чувствам така, сякаш са ми насочили плазмена пушка ей тук. — Той се ръгна с пръст в гърдите, сякаш червената точка вече играеше по зелената му униформа.

— Всичко това е много неприятно — каза майка й — и на мен започна да ми писва. За теб не знам, но аз искам да се видя със старите си приятели и да разбера как вървят нещата на Сергияр. Не може да се затворим като отшелници заради тази история.

„Да бе, само аз мога.“ Карийн стисна зъби още по-силно.

— Е, аз обаче не искам онзи дебел, дребен, смахнат клонинг… — комодорът се поколеба, ако се съдеше по мърдането на устните му, които прередактираха най-малко два пъти следващите му думи — да се навърта около дъщеря ми. Обясни ми защо му трябват две години бетанска терапия, ако не е луд, а? А?

„Не го казвай, момиче, не го казвай.“ Вместо това тя загриза кокалчетата си. За щастие, пътят беше кратък.

Гвардеец Пим ги посрещна и удостои баща й с едно от онези официални кимвания, които напомняха за военен поздрав.

— Добър ден, комодоре, мадам Куделка. Добре дошли, госпожице Карийн. Милейди ще ви приеме в библиотеката. Оттук, ако обичате… — Карийн можеше да се закълне, че когато се обърна да ги придружи, единият му клепач потрепна в нейната посока, но този намек за намигване беше единственият знак, който й даде — съвсем в реда на нещата, като се имаше предвид настоящата му роля на иконом с безизразно лице.

Пим ги въведе през двойната врата и тържествено обяви появата им. После се оттегли дискретно, но — понеже го познаваше — Карийн долови съзнателното послание, излъчващо се на вълни от него, а именно — че ги изоставя на съдбата, която са си заслужили.

Част от мебелите в библиотеката бяха пренаредени. Леля Корделия чакаше в голямо кресло, може би съвсем случайно напомнящо на трон. От лявата и дясната й страна имаше два по-малки фотьойла, един срещу друг. Марк седеше в единия, облечен в най-хубавия си черен костюм, обръснат и зализан, като на злополучната вечеря, организирана от Майлс. Скочи на крака и застана мирно — стойка, която не му прилягаше особено — като явно не можеше да реши кое ще е по-зле: да кимне сърдечно или да не прави нищо. Накрая стигна до компромисното решение да си стои така, с вид на натъпкано със слама чучело.

Срещу леля Корделия се мъдреше един съвсем нов член на мебелировката. Е, „нов“ не беше съвсем точно — въпросната мебел беше стар опърпан диван, явно прекарал най-малко петнайсет от последните години в някое от таванските помещения. Карийн си го спомняше смътно от детските им игри на криеница. Когато го беше видяла за последен път, отгоре му бяха натрупани прашни кашони.

— А, ето ви и вас — посрещна ги сърдечно леля Корделия и махна към втория фотьойл. — Карийн, защо не седнеш тук? — Карийн изприпка в указаната посока, стиснала ръцете си над лактите. Марк приседна на ръба на своя фотьойл и я погледна тревожно. Показалецът на леля Корделия се вдигна като лазерен мерник и посочи първо родителите на Карийн, после стария диван. — Ку и Дру, вие седнете… там.

Двамата се втренчиха в безобидния стар диван с необясним ужас.

— Оо! — задавено възкликна комодорът. — О, Корделия, ако ще удряш под кръста… — Понечи да се обърне към изхода, но не успя по причина на съпругата си, чиято ръка го стисна като менгеме над лакътя.

Погледът на графинята понижи рязко температурата си. С глас, който Карийн рядко я бе чувала да използва, тя повтори:

— Седнете. Там. — Това дори не беше гласът на графиня Воркосиган. Беше нещо по-старо, по-твърдо, дори по-ужасяващо самоуверено. Беше старият й глас на корабен капитан, осъзна Карийн, а нейните родители бяха живели десетилетия сред строгата йерархия на военната система.

Седнаха, сякаш някой ги сгъна на две.

— Така. — Графинята се облегна назад с доволна усмивка.

Последва дълго мълчание. Карийн чуваше тиктакането на старомодния механичен часовник в малкото преддверие. Марк я погледна умоляващо: „Имаш ли представа какво, по дяволите, става тук?“ Тя му отвърна по подобен начин: „Не, а ти?“

Баща й на три пъти сменя местоположението на бастуна си, после го изпусна на килима, придърпа го с тока на ботуша си и го заряза на пода. Едно мускулче потрепваше на бузата му, сякаш той скърцаше със зъби. Майка й кръстоса и разкръстоса крака, намръщи се, погледна стъклените врати в другия край на стаята, после впери поглед в ръцете си, стиснати здраво в скута й. Приличаха на двама тийнейджъри, хванати да… хм. На двама тийнейджъри, хванати да се чукат на дивана в хола, ако трябваше да е точна. Уликите сякаш се посипаха безшумно като пера в главата на Карийн, докато всичко си дойде на мястото. „Нали не мислиш, че…“

— Но, Корделия — избухна внезапно майка й, сякаш продължаваше на глас някакъв разговор, воден до този момент телепатически — искаме децата ни да се справят по-добре от нас. Да не допускат нашите грешки!

„О. Ооо. Оооо!“ Шах! Какво ли не би дала да научи историята, която се криеше зад този победен ход! Баща й беше подценил графинята, осъзна Карийн. Беше й отнело не повече от три минути.

— Е, Дру — разсъдливо рече леля Корделия, — струва ми се, че желанието ти е изпълнено. Карийн със сигурност се е справила по-добре. Нейният избор и нейните действия са били обмислени внимателно и отвсякъде. Доколкото мога да преценя, тя не е допуснала нито една грешка.

Баща й размаха пръст към Марк и изпелтечи:

— Това… това е грешка.

Марк се прегърби и събра защитно ръце пред корема си. Графинята леко свъси чело. Челюстите на комодора се стегнаха.

Графинята каза студено:

— Марк ще го обсъдим след малко. Сега ми позволете да привлека вниманието ви към факта колко интелигентна и добре информирана е дъщеря ви. Разбира се, за разлика от вас, на нея не й се е налагало да планира живота си сред емоционалната изолация и хаоса на една гражданска война. Вие й осигурихте тези по-добри възможности и не мисля, че съжалявате за това.

Комодорът сви рамене в знак на неохотно съгласие. Майка й въздъхна в израз на носталгия с отрицателен знак — не с копнеж по паметното минало, а с облекчение, че е оцеляла от него.

— Да вземем един неслучаен пример — продължи графинята. — Карийн, ти се сдоби с контрацептивен имплантант преди да започнеш да експериментираш сексуално, нали?

Леля Корделия си беше бетанка до мозъка на костите… как само ръсеше такива неща, ей така, между другото. Карийн и брадичката й се изправиха да срещнат предизвикателството.

— Разбира се — спокойно каза тя. — Освен това ми срязаха химена и изкарах курса по полова просвета, който разглежда съответните анатомични и физиологични въпроси, а госпожа Нейсмит ми купи първия чифт обици и двете се почерпихме да отпразнуваме повода.

Баща й разтърка почервеняващото си лице. Майка й изглеждаше… обзета от завист.

— Поправи ме, ако греша — продължи леля Корделия, — но твоите първи стъпки в сексуалността едва ли могат да бъдат описани като лудешко, тайно боричкане в тъмното, изпълнено с объркване, страх и болка, нали?

Майка й потъна още повече в дълбините на носталгията си с обратен знак. Същото важеше и за Марк.

— Не, естествено! — Точно тези подробности Карийн не би искала да обсъжда с родителите си, макар че умираше да си побъбри за всичко това с леля Корделия. По онова време беше твърде стеснителна, за да започне с истински мъж, така че нае хермафродит, лицензиран терапевт по приложна сексуалност, препоръчан й от съветничката на Марк. ЛТПС-то любезно й беше обяснил, че хермафродитите са изключително популярни сред младите хора именно по тази причина. Всичко се беше получило наистина много добре. Марк, който беше кръжал тревожно около комтаблото си в очакване на следкоитусния й доклад, искрено се беше зарадвал на успеха й. Разбира се, неговите първи стъпки в собствената му сексуалност бяха включвали толкова отвратителни травми и изтезания, че беше съвсем естествено да се притеснява до смърт. Сега тя му се усмихна окуражително. — Ако на Бараяр е така, то гласувам за Бета!

Леля Корделия каза замислено:

— Не е чак толкова просто. И двете общества се мъчат да разрешат един и същ фундаментален въпрос — да гарантират, че ще има кой да се грижи за всички родени деца. Бетанците предпочитат да го правят директно, с помощта на технологията, като заключват с биохимичен катинар репродуктивните способности на всеки индивид. Сексуалното поведение изглежда напълно свободно на цената на пълен обществен контрол върху репродуктивните му последици. Задавали ли сте си някога въпроса как се постига това? Би трябвало. Така, Бета може да контролира яйчниците. Бараяр, особено по време на Изолацията, е бил принуден да контролира жената, прикрепена към тях. Прибавете нуждата на Бараяр да увеличи населението си, за да оцелее, не по-малко критична от тази на Бета да го ограничи по същата причина, плюс специфичните ви полово-пристрастни закони за наследяване и — ами, ето какъв е резултатът.

— Боричкане в тъмното — изсумтя Карийн. — Не, благодаря.

— Въобще не трябваше да я пращаме там. С него — ядно измърмори баща й.

— Беше решено Карийн да замине да учи на Бета още преди да се е познавала с Марк — отбеляза леля Корделия. — Кой знае? Ако Марк не беше там да… да я изолира, тя можеше да срещне някой готин бетанец и той да я придума да остане там.

— Или то — измърмори Карийн. — Или тя.

Баща й стисна устни.

— Тези пътувания твърде често се оказват еднопосочни. Виждала съм собствената си майка лице в лице не повече от три пъти за последните трийсет години. Ако Карийн остане с Марк, поне ще сте спокойни, че ще се връща често на Бараяр.

На майка й това, изглежда, й направи силно впечатление и тя погледна към Марк по нов начин. Той се осмели да й метне една обнадеждена, услужлива усмивка.

Баща й каза:

— Искам Карийн да е добре. В безопасност. Щастлива. Финансово осигурена. Какво лошо има в това?

Устните ни леля Корделия се извиха в нещо като усмивка.

— Добре? В безопасност? И аз това исках за момчетата си. Не винаги успявах да го постигна, но в общи линии… Колкото до щастието… Не мисля, че можеш да дадеш това някому, ако той го няма заложено в себе си. Напълно възможно е обаче да дадеш някому нещастие… както сами сте се убедили напоследък.

Сърдитата гримаса на баща й придоби инатлива отсянка, което попари импулса на Карийн да аплодира многословно този начин на мислене. По-добре Бабата да се оправи с това…

Графинята продължи:

— Колкото до последното… хм. Някой говорил ли е с вас относно финансовото състояние на Марк? Карийн, или Марк… или Арал?

Баща й поклати глава.

— Мислех, че е без пукната пара. Реших, че семейството му отпуска издръжка, като на всяка друга ворска издънка. И че той я прахосва с лека ръка… като всяка друга ворска издънка.

— Не съм без пукната пара — напрегнато възрази Марк. — Става въпрос за временен проблем с ликвидността. Когато планирах бюджета си за този период, не знаех, че ще подхвана нов бизнес.

— С други думи, си без пукната пара — каза баща й.

— Всъщност — каза леля Корделия — Марк се издържа сам. Спечели първия си милион на Джаксън Хол.

Баща й отвори уста, после я затвори и впери невярващ поглед в домакинята си. Карийн се надяваше, че комодорът няма да се сети да поиска по-подробна информация за методите, чрез които Марк беше спечелил богатството си.

— Марк инвестира парите си в разнообразен портфейл от повече или по-малко спекулативни начинания — любезно продължи леля Корделия. — Семейството го подкрепя — самата аз наскоро си купих акции от проекта му с маслените буболечки — и той винаги може да разчита на нас в спешни случаи, но определено не му трябва издръжка.

Марк изглеждаше едновременно благодарен и малко уплашен от тази майчинска защита, сякаш беше… ами… така де. Сякаш никой не го беше правил преди.

— Щом е толкова богат, защо плаща на дъщеря ми с разписки? — настоя на своето комодорът. — Защо просто не изтегли пари отнякъде?

— Преди падежа? — възкликна Марк с тон на искрена погнуса. — И да загубя лихвите?

— И не са разписки — вметна Карийн. — Акции са!

— Марк няма нужда от пари — каза леля Корделия. — Има нужда от онова, което знае, че не може да купи с пари. От щастие например.

Марк — смутен, но достатъчно гъвкав — предложи:

— Значи ли… че искат от мен да платя за Карийн? Нещо като зестра? Колко? Веднага ще…

— Не, глупчо такъв! — ужасено извика Карийн. — Това да не ти е Джаксън Хол! Тук не можеш да купуваш и продаваш хора. Пък и зестрите са се давали от семейството на момичето, а не обратното.

— Това ми звучи доста сбъркано — каза Марк и свъси вежди. — Противно на всяка логика. Сигурна ли си?

— Да.

— Не ми пука дали момчето има милион марки — започна баща й натъртено и, както подозираше Карийн, не съвсем искрено.

— Бетански долари — разсеяно го поправи леля Корделия. — Джаксънианците държат на твърдата валута.

— Галактическата котировка на бараярската имперска марка се покачва със стабилен темп след войната за Центъра Хеген — започна да обяснява Марк. Беше писал курсова работа на тази тема през последния семестър, а Карийн му беше помогнала със стилистичната редакция. Като нищо можеше да плещи за това с часове. За щастие, леля Корделия вдигна пръст и спря този заплашителен изблик на отприщена от обтегнатите му нерви демонстрация на ерудираност.

Родителите й, изглежда, правеха някакви свои сметки, ако се съдеше по отнесените им физиономии.

— Добре де — подхвана наново комодорът, този път не така натъртено. — Не ми пука дали момчето има четири милиона марки. Пука ми за Карийн.

Леля Корделия сбра замислено пръсти.

— И какво по-точно искаш от Марк, Ку? Да предложи брак на Карийн?

— Ами… — измънка комодорът, притиснат до стената. Онова, което баща й искаше, поне според Карийн, беше Марк да го отнесе глутница хищници, пък било то и заедно с четирите му милиона марки в неликвидни инвестиции, но едва ли можеше да го каже на майка му.

— Да, ще й предложа, разбира се, стига да иска — моментално се отзова Марк. — Просто не мислех, че го иска, все още. Искаш ли го?

— Не — твърдо каза Карийн. — Не… още, поне. Чувствам се така, сякаш тъкмо съм започнала да опознавам себе си, да раста. Не искам да спирам.

Веждите на леля Корделия се вдигнаха.

— Така ли виждаш брака? Като край и заличаване на личността ти?

Карийн със закъснение си даде сметка, че думите й могат да се тълкуват като обида за част от присъстващите.

— За някои хора наистина е така. Защо иначе всички приказки свършват с женитбата на графската дъщеря? Не ти ли е хрумвало някога, че това е доста зловещо? Така де, някога да си чела приказка, в която майката на принцесата да прави нещо друго, освен да умира млада? Така и не можах да реша дали това е предупреждение, или инструкция.

Леля Корделия притисна пръст към устните си да прикрие напиращата усмивка, но майката на Карийн изглеждаше искрено разтревожена.

— Човек израства по различен начин, след това — замислено рече тя. — Не като в приказка. „И живели честито до края на дните си“ не казва всичко.

Веждите на баща й се смъкнаха и той каза с неочаквана вялост:

— Аз си мислех, че живеем добре…

Майка й го потупа окуражително по ръката.

— Разбира се, любов моя.

Марк заяви храбро:

— Ако Карийн иска да се оженя за нея, ще го направя. Ако не иска, няма. Ако иска да се махна от нея, ще се махна… — Последното беше придружено със скришен ужасѐн поглед в нейна посока.

— Не! — извика Карийн.

— Ако иска да мина през града на ръце и заднишком, ще се опитам. Каквото поиска — довърши Марк.

Замисленото изражение на майка й навеждаше на мисълта, че ако не друго, поне харесва отношението му…

— Искаш да се сгодите, така ли? — попита тя Карийн.

— Това е почти същото като женитба, тук, на Бараяр — каза Карийн. — Пак изричаш клетви.

— Вие се отнасяте сериозно към тези клетви, доколкото разбирам? — попита леля Корделия и вдигна вежда към седящите на мистериозния диван.

— Разбира се.

— Мисля, че зависи от теб, Карийн — каза леля Корделия с тънка усмивка. — Какво искаш ти?

Ръцете на Марк побеляха от напрежение върху коленете му. Майка й затаи дъх. Баща й изглеждаше така, сякаш все още разсъждава разтревожено върху подтекста на онази реплика за „живели честито…“.

Това беше леля Корделия. И въпросът й не беше реторичен. Карийн седеше мълчаливо и трескаво търсеше истината сред хаоса в главата си. Нищо по-малко или различно от истината нямаше да свърши работа. Но къде бяха думите, които да го изразят? Онова, което искаше, просто не беше сред традиционните бараярски опции… аха. Да. Изправи гръб и погледна в очите леля Корделия, после майка си и баща си, накрая и Марк.

— Не искам годеж. Искам… онова, което аз искам… е опция върху Марк.

Марк изправи гръб с прояснено лице. Ето че сега тя говореше на език, който и двамата разбираха.

— Това не е бетанско — с известно объркване в гласа каза майка й.

— Да не е някоя смахната джаксънианска измислица? — подозрително попита баща й.

— Не. Това е нов обичай. Лично мой. Току-що го измислих. Но става. — Брадичката й се вирна.

Устните на леля Корделия потрепнаха развеселено.

— Хм. Интересно. Добре. В качеството си на, хм, агент на Марк по този въпрос, бих посочила, че една добра опция не е непременно с отворен край, нито е еднопосочна. Опциите си имат крайни срокове. Клаузи за подновяване. Компенсации.

— Взаимна — намеси се задъхано Марк. — Взаимна опция!

— Това, изглежда, ще реши въпроса с компенсациите, да. А за крайния срок?

— Искам една година — каза Карийн. — До следващия Летен празник. Искам най-малко една година, за да видим как ще се справим. Не искам нищо от никого — тя се ококори на родителите си, — освен да бъда оставена на мира!

Марк закима трескаво.

— Съгласен, съгласен!

Баща й посочи Марк и каза:

— Той би се съгласил с всичко!

— Не — разсъдливо каза леля Корделия. — Ще установите, че той не би се съгласил с нищо, което би направило Карийн нещастна. Или би я поставило в опасност.

Смръщената физиономия на баща й придоби опасен резец.

— Така ли? А какво ще кажеш за опасността от него? Цялата тази бетанска терапия не е била без причина!

— Наистина — съгласи се леля Корделия и кимна сериозно. — Но вярвам, че е била успешна… Марк?

— Да, мадам! — Седеше, си на фотьойла и отчаяно се опитваше да изглежда излекуван с главно „И“. Не успя да го докара съвсем, но усилията му очевидно бяха искрени.

Графинята добави тихо:

— Марк е не по-малко ветеран от нашите войни от всеки друг бараярец, когото познавам, Ку. Просто е бил мобилизиран на по-ранна възраст и това е всичко. По своя си странен и самотен начин, той се е борил също толкова сърцато и е рискувал не по-малко. И е загубил също толкова много. Сигурно можеш да му отпуснеш толкова време да се изцери, колкото ти трябваше и на теб?

Комодорът отклони поглед.

— Ку, не бих насърчавала тази връзка, ако смятах, че ще застраши децата ни.

Той я погледни.

— Ти ли? Сякаш не те познавам! Доверяваш се на този и онзи отвъд всяка разумна граница.

Тя срещна спокойно погледа му.

— Да. И точно затова постигам резултати, надхвърлящи най-смелите очаквания. Както може би си спомняш.

Той нацупи нещастно устни и заподритва бастуна си. На това нямаше какво да отговори. Но една неразгадаема усмивчица пропълзя по устните на майка й, докато го наблюдаваше как се гърчи вътрешно.

— Е — бодро рече леля Корделия, прекъсвайки проточилото се мълчание. — Вярвам, че постигнахме някакво съгласие. Карийн да има опция над Марк, и обратното, до следващия Летен празник, когато навярно ще трябва да се съберем отново и да обсъдим резултатите, както и да обмислим евентуално подновяване на сделката.

— И какво, трябва просто да гледаме отстрани, докато тези двамата… продължават? — извика баща й в последен немощен опит за негодувание.

— Да. За да им осигурим същата свобода на действие, на която, ъъъ, вие двамата — тя кимна към родителите на Карийн — се радвахте през същия период на живота си. Трябва да призная, че ти имаше много по-малко трудности с „продължаването“, благодарение на факта, че всички роднини на годеницата ти живееха извън Ворбар Султана.

— Помня, че изпитваше ужас от братята ми — каза майка й и неразгадаемата й усмивчица стана малко по-широка. Очите на Марк се разшириха учудено.

Карийн се зачуди на тази необяснима подробност от семейната история — от личен опит знаеше, че вуйчовците й имат златни сърца. Баща й скръцна със зъби, но очите му се смекчиха, когато погледна майка й.

— Съгласна — твърдо каза Карийн.

— Съгласен — моментално откликна Марк.

— Съгласна — каза леля Корделия и вдигна вежди към двойката на дивана.

Майката на Карийн каза:

— Съгласна. — И зачака какво ще каже съпругът й, със същата странна, многозначителна усмивка в очите.

Той й отправи един продължителен и ужасен поглед, който казваше: „И ти ли?“

— Мина на тяхна страна!

— Да, струва ми се. Няма ли да се присъединиш към нас? — Усмивката й стана още по-широка. — Знам, че сега го няма сержант Ботари да ти светне един в зъбите и да помогне да те отвлечем, напук на всичките ти разумни аргументи. Но щяхме да имаме дяволски лош късмет, ако бяхме отишли да приберем главата на Претендента без теб — каза тя и стисна ръката му малко по-силно.

След сякаш безкрайно проточил се миг комодорът откъсна очите си от нейните и се обърна към Марк, свъсил свирепо чело.

— Нали ти е ясно, че ако я нараниш, лично ще те гоня до дупка?

Марк кимна нетърпеливо.

— Допълнението ти към договора се приема — измърмори леля Корделия със светнали очи.

— Съгласен съм тогава! — сопна се комодорът. Цялото му изражение сякаш казваше: „Виждате ли какво правя за вас бе, хора“. Но не пусна ръката на жена си.

Марк гледаше Карийн с въодушевление. Не й беше трудно да си представи как цялата Черна банда скача триумфално някъде в главата му, а лорд Марк им шътка от страх да не привлекат вниманието върху себе си.

Карийн си пое дълбоко дъх, за кураж, пъхна ръка в джоба на болерото си и извади бетанските си обици — онези, които я обявяваха за зрял човек с контрацептивен имплантант. Наложи се да натисне малко, но след миг обиците вече висяха на ушите й. Това не беше, помисли си тя, декларация за независимост, защото все още живееше в паяжина от зависимости. Беше по-скоро декларация за Карийн. „Аз съм, която съм. А сега да видим как ще се справя.“