Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Civil Campaign, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Цивилна кампания

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №91

ISBN: 954-585-314-X

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 6

— Извинете? — чу се нечий мек алтов глас откъм прага на бившето перално и настояща лаборатория. — Тук ли е лорд Марк?

Карийн вдигна очи от новия стелаж на колелца, който сглобяваше. На прага стоеше смутена тъмнокоса жена. Носеше строги вдовишки дрехи — черна риза с дълги ръкави и черна пола. Единствено сивото болеро освежаваше донякъде тоалета й, но бледото й лице беше неочаквано младо.

Карийн остави инструментите и се изправи с мъка след дългото клечане.

— Ще се върне всеки момент. Аз към Карийн Куделка. Мога ли да ви помогна с нещо?

Усмивка озари очите на жената, но твърде за кратко.

— О, вие трябва да сте приятелката, която наскоро се е върнала от Бета. Радвам се да се запознаем. Аз съм Екатерин Ворсоасон, парковият дизайнер. Работниците ми изкорениха амеланшовите храсти по северната страна и се сетих, че лорд Марк може да ги иска.

Значи така се наричали онези дръгливи неща.

— Ще попитам. Енрике, можем ли да използваме ъъ, амелнезнамкакви си храсти?

Енрике се наведе иззад комтаблото си и погледна новодошлата.

— Това органична материя със земен произход ли е?

— Да — отвърна жената.

— Безплатно?

— Предполагам. Бяха на лорд Воркосиган.

— Ще ги пробваме. — И изчезна отново зад миш-маша от цветни изображения, които, както сам беше уверил Карийн, представлявали схеми на ензимни реакции.

Жената любопитно огледа новата лаборатория. Карийн проследи с гордост погледа й. Обстановката започваше да придобива доста подреден, научен и привлекателен за бъдещите клиенти вид. Стените светеха прясно боядисани в кремаво — Енрике беше избрал този цвят, защото имал съвсем същия оттенък като буболечешкото масло. Самият Енрике и комтаблото му заемаха една ниша в ъгъла. Мократа лабораторна маса беше свързана с водопровода, а използваната вода се отвеждаше в бившото корито за пране. Сухата лабораторна маса, със спретнатата си подредба от инструменти и с яркото си осветление, се простираше покрай стената, от единия до другия й край. В дъното на помещението се намираха няколко стелажа с изработени по поръчка чистак нови буболечешки къщи. Веднага щом Карийн сглобеше и последния, можеха да освободят семействата от тясната им пътна кутия и да ги настанят в просторните им и чисти нови домове. По високите лавици от двете страни на вратата бяха натрупани умножаващите се хранителни и други запаси. Голямо пластмасово кошче за отпадъци, пълно догоре с фураж. Друго такова използваха като временен склад за буболечешко гуано. Буболечешките изпражнения не се бяха оказали нито толкова миризливи, нито толкова изобилни, колкото беше очаквала Карийн, което беше добре, тъй като задачата да чисти ежедневно къщите им се беше паднала на нея. Хич не беше зле като за първа работна седмица.

— Ще ми се да попитам — каза жената и погледна към натрупаните кленови клонки в първото кошче. — За какво са ви всичките тези клонки и листа?

— О, влезте и ще ви покажа — отвърна ентусиазирано Карийн.

Тъмнокосата жена откликна на дружелюбната й усмивка, въпреки очевидната си сдържаност.

— Аз съм главният буболечешки пастир на цялото предприятие — продължи Карийн. — Искаха да ме нарекат помощник-лаборант, но аз реших, че, в качеството си на акционер следва сама да си избера име на длъжността. Признавам, че засега няма други пастири, на които да съм началник, но от оптимизъм глава не боли.

— Наистина. — В леката усмивка на жената нямаше и помен от типичната ворска надменност. По дяволите, не беше уточнила дали е „лейди“ или „мадам“ Ворсоасон. Някои вори бяха много чувствителни по отношение на титлите си, особено ако те бяха главното им постижение в живота. Не, ако тази Екатерин беше от въпросния вид, досега да е намерила повод да наблегне на „лейди“-то.

Карийн свали стоманения капак на един от сандъците, бръкна и навади една работничка. Ставаше все по-добра в това — вече спокойно държеше в ръка дребните гадинки, без да получава моментални позиви за повръщане, стига да не се заглеждаше за дълго в бледите им пулсиращи тумбачета. Карийн протегна буболечката към парковата дизайнерка и отпочна едно поносимо подобие на рекламните бръщолевения на Марк в стил „Марковите мили маслобуболечки за един по-добър свят“.

Макар веждите на мадам Ворсоасон да подскочиха, тя не изпищя, не припадна, нито си плю на петите при вида на гадинката. Проследи с интерес обясненията на Карийн и дори се съгласи да подържи буболечката и да я нахрани с кленово листо. Имаше нещо много привързващо в това да храниш живи неща, трябваше да признае Карийн — трябваше да запомни този трик за бъдещите си рекламни презентации. Енрике, чийто интерес се бе събудил от гласовете, които долитаха покрай комтаблото му и обсъждаха любимата му тема, дойде при тях и направи всичко по силите си да развали рекламата, като вмъкваше дълги и отегчителни технически разяснения в лаконичния и изчистен поток на мисълта на Карийн. Интересът на парковата дизайнерка се засили видимо, когато Карийн стигна до частта за бъдещата изследователска и развойна компания, поставила си за цел да създаде буболечка, консумираща местна бараярска растителност.

— Ако ги научите да ядат лози удушвачки, фермерите от Южния континент ще купуват цели колонии само заради това им приложение — каза мадам Ворсоасон на Енрике, — без значение дали произвеждат ядивна храна, или не.

— Наистина ли? — възкликна Енрике. — Това не го знаех. Запозната ли сте с местната планетарна флора?

— Нямам степен по ботаника… все още… но имам известен практически опит, да.

— Практически — повтори като ехо Карийн. Една седмица с Енрике беше повишила значително мнението й за това качество.

— Хайде да погледнем тора на тези животинки — каза градинарката.

Карийн я заведе при кошчето и свали капака. Жената заоглежда внимателно купчината тъмна ронлива маса, наведе се, подуши я, напълни шепата си и стри нещото, после го остави да се изсипе през пръстите й.

— Мили боже!

— Какво? — попита разтревожено Енрике.

— Това нещо изглежда, мирише и на пипане е като най-добрата органична тор, която съм виждала. Какво показва химичният му анализ?

— Ами, зависи какво са яли момичетата, но… — Оттук нататък Енрике превключи на бързи обороти, подхващайки реч, която звучеше като рецитация на периодичната таблица на химическите елементи. Карийн съумя да схване значението на около половината от казаното.

Мадам Ворсоасон обаче изглеждаше впечатлена.

— Може ли да взема малко и да го изпробвам върху растенията вкъщи? — попита тя.

— О, да — с благодарност рече Карийн. — Вземете колкото искате. Количеството му расте непрекъснато и вече започвам да се чудя къде ще го изхвърлям.

— Да го изхвърляте? Ако е наполовина толкова добро, колкото изглежда, по-добре го сложете в торби от по десет килограма и го продавайте! Всеки, който се опитва да отглежда земни растения тук, ще иска да го пробва.

— Така ли мислите? — каза Енрике, тревожен и доволен едновременно. — Не успях да заинтересувам никого, докато бях на Ескобар.

— Сега сте на Бараяр. За дълго време изгарянето на местната растителност и торенето с органична тор беше единственият начин да се тераформира почвата и все още е най-евтиният. Но никога няма достатъчно тор от земни растения, така че хем да се поддържа плодородието на тераформираните терени, хем да се отвоюва нова земя. По времето на Изолацията дори се е водила война за конска тор.

— Да бе, помня, че учихме за това в часовете по история — ухили се Карийн. — Малка война, но все пак много… символична.

— Кой срещу кого е воювал? — попита Енрике. — И защо?

— Предполагам, че войната всъщност се е водила за пари и за традиционните ворски привилегии — обясни му мадам Ворсоасон. — Съществувал е обичай в окръзите, където е имало разквартирувани части на Имперската кавалерия, торта от оборите да бъде давана безплатно на всеки селянин, който се появи с каруцата си, един вид — който преварил, той натоварил. Един от финансово по-притеснените императори решил да запази цялата тор за Имперските земи или да я продава. Това му решение се отразило на някакъв окръжен спор за наследство и така избухнала войната.

— И какво станало накрая?

— При тогавашното поколение правото било извоювано от окръжните графове. При следващото поколение императорът си го върнал. И при поколението след него… ами, по онова време вече не сме имали кой знае каква кавалерия. — Тя отиде да се измие на мивката и добави през рамо: — Обичаят все още съществува — всяка седмица в Императорските обори тук, във Ворбар Султана, където се държат конете на церемониалния кавалерийски взвод, се раздава тор. Хората идват с наземните си коли и отнасят по един-два чувала за цветните си градини, в памет на доброто старо време.

— Мадам Ворсоасон, от четири години живея сред изпражненията на маслени буболечки — съвсем сериозно й каза Енрике, докато тя си подсушаваше ръцете.

— Мм — беше единствената реакция на Екатерин, заедно с едва забележимо разширяване на очите, с което моментално си спечели симпатиите на Карийн.

— Наистина имаме нужда от някой, който да ни служи като гид в местния растителен свят — продължи Енрике. — Дали вие не бихте могли да ни съдействате?

— Предполагам, че бих могла да ви помогна с един общ поглед върху видовете и с някоя и друга идея за подходящи терени. Но най-добре ще е да се обърнете към окръжен агроном — лорд Марк сигурно ще може да ви свърже с някой от окръг Воркосиган.

— Ето, виждате ли! — извика Енрике. — Аз дори не знаех, че съществува такова нещо като окръжен агроном.

— Според мен и самият Марк едва ли го знае — добави замислено Карийн.

— Обзалагам се, че бизнес управителят на семейство Воркосиган, Ципис, може да ви насочи — каза мадам Ворсоасон.

— О, значи познавате Ципис? Нали е страхотен? — каза Карийн.

Мадам Ворсоасон кимна енергично в знак на съгласие.

— Още не сме се срещали лично, но той ми помогна страшно много по комтаблото за парковия проект на лорд Воркосиган. Мисля да го попитам дали може да прескоча до окръга и да избера камъни и по-големи скални късове от планината Дендарии, които да наредя покрай бреговете на поточето — смятаме да оформим водната част от парка като планинско поточе и си помислих, че този щрих от дома би се харесал на лорд Воркосиган.

— На Майлс? Да, той си обича планините. Непрекъснато яздеше из тях, когато беше по-млад.

— Така ли? Не ми е разказвал много за тази част от живота си…

В този момент Марк се появи на прага, помъкнал голяма кутия с лабораторни консумативи. Енрике я пое от него с вик на задоволство, отнесе я на сухата маса и се зае да разопакова дългоочакваните реактиви.

— А, мадам Ворсоасон — поздрави я задъхан Марк. — Благодаря ви за кленовите клонки. Направиха истински бум. Запознахте ли се с всички?

— Току-що — увери го Карийн.

— Нашите буболечки й харесаха — щастливо рече Енрике.

— Опитахте ли от буболечешкото масло? — попита Марк.

— Не — каза мадам Ворсоасон.

— Искате ли да го опитате? В смисъл, видели сте буболечките, нали? — Марк се усмихна неуверено.

— Ами… добре. — Усмивката на градинарката не беше точно ентусиазирана. — Една малка хапчица. Защо не.

— Дай й да го пробва, Карийн.

Карийн взе една от еднолитровите туби с буболечешко масло, подредени на лавицата, и я отвори. След като бъдеше стерилизирано и запечатано, маслото можеше да се съхранява дълго време при стайна температура. Тази партида беше от сутринта — буболечките откликваха с голям ентусиазъм на новия фураж.

— Марк, ще ни трябват още от тези туби. По-големи. Един литър масло от една къща на ден ще ни снабди с твърде голямо количество, при това скоро. — Много скоро всъщност. Особено при положение, че не бяха успели да убедят нито един от членовете на домакинството да изяде повече от хапка наведнъж. Гвардейците вече избягваха района на пералното.

— О, момичетата ще увеличат добива още повече, след като започнахме да ги храним подобаващо — информира ги лъчезарно Енрике.

Карийн се нагледа замислено в двайсетте туби, които беше напълнила тази сутрин и които се крепяха на върха на малката планина от миналата седмица. За щастие, сградата имаше достатъчно голям складов капацитет. Взе една от лъжичките за еднократна употреба, които държаха специално за тази цел, и я подаде на мадам Ворсоасон. Мадам Ворсоасон я взе, примигна неуверено, загреба от маслото в контейнера и смело пъхна лъжичката в устата си. Карийн и Марк я наблюдаваха със смесица от тревога и нетърпение.

— Интересен вкус — отбеляза любезно тя, след като преглътна.

Раменете на Марк се сгърбиха.

Екатерин го погледна със съчувствие, после отмести поглед към струпаните контейнери. След миг попита:

— Може ли да се замразява? Опитахте ли да го прекарате през замразител за сладолед с малко захар и различни есенции?

— Не сме — каза Марк. После кривна замислено глава. — Хм. Мислиш ли, че може да се направи, Енрике?

— Не виждам защо да не може — отвърна ученият. — Колоидалният вискозитет не се влияе от отрицателни температури. Протеиновата микроструктура се променя само при рязко температурно ускорение, а оттам и текстурата.

— Става като гума, когато го готвиш — преведе думите му Марк. — Но и върху това работим.

— Опитайте да го замразите — предложи мадам Ворсоасон. — А и… може би едно по-десертно звучащо наименование?

— А, маркетингът — въздъхна Марк. — Това е следващото в списъка ми.

— Мадам Ворсоасон каза, че ще изпробва буболечешките акита върху растенията си — успокои го Карийн.

— О, страхотно! — Марк се усмихна на парковата дизайнерка. — Хей, Карийн, вдругиден ще летя до окръга, искаш ли да дойдеш с мен и да ми помогнеш да изберем местата за бъдещата ни дейност?

Енрике заряза за миг разопаковането, погледът му се разфокусира, вперен някъде във въздуха, и от устните му се отрони въздишка.

— „Изследователски парк Боргос“.

— Всъщност смятах да го нарека „Компания Марк Воркосиган“ — каза Марк. — Мислите ли, че трябва да го изписвам цялото? „Компания МВК“ може да се обърка с инициалите на Майлс.

— „Ранчо за маслени буболечки Карийн“ — решително вметна Карийн.

— Явно ще трябва да го подложим на акционерно гласуване — самодоволно обяви Марк.

— Но така ще спечелиш при всички случаи — отбеляза намусено Енрике.

— Не непременно — успокои го Карийн и хвърли високомерен поглед на Марк, макар че едва сподавяше усмивката си. — Както и да е, Марк, преди да дойдеш тъкмо говорехме за окръга. Мадам Ворсоасон трябва да иде там и да събере камъни. Освен това каза на Енрике, че може да му помогне с местната бараярска растителност. Какво ще кажете всички да отидем заедно? Мадам Ворсоасон каза, че е говорила с Ципис само по комтаблото. Може да ги запознаем и после да си направим нещо като пикник.

А така нямаше да се озове сам-сама с Марк, изложена на всякакви… изкушения, и объркване, и разтапящи разтривки на врата, и на гърба, и гризкане на ушенца, и… изобщо не искаше да мисли за това. Последната седмица го бяха карали много професионално, което за нея се беше оказало и много удобно. Много делово. Деловото вършеше работа. Компанията вършеше работа. Двамата сами… хм.

— Но така ще трябва да вземем Енрике и… — промърмори Марк. Ако съдеше по физиономията му, точно „двамата сами“ му се беше въртяло в главата.

— О, хайде де, ще бъде весело. — Карийн решително се зае с уреждането на въпроса. Няколко минути убеждаване и сравняване на ангажиментите и квартетът се оформи, часът на потеглянето беше уточнен и така нататък. Напомни си да не забрави, че трябва да дойде в замъка Воркосиган доста преди и без това ранния час на тръгване, за да е сигурна, че Енрике е окъпан, облечен и готов да го покажат пред хората.

Нечии бързи и леки стъпки долетяха откъм коридора и Майлс влетя през прага като пехотинец, който се хвърля през шлюз на совалка.

— А! Мадам Ворсоасон — задъхано изрече той. — Гвардеец Янковски едва сега ми каза, че сте тук. — Погледът му обходи набързо стаята и забеляза следите от приключилата демонстрация. — Нали не сте се оставили да ви нахранят с това буболечешко пов… буболечешко нещо? Марк…!

— Всъщност не е толкова лошо — увери го мадам Ворсоасон, с което си спечели един пълен с облекчение поглед от страна на Марк, последван от вирната брадичка в стил „нали ти казах“ по посока на брат му. — Може би се нуждае от лека преработка преди да стане готово за пазара.

Майлс завъртя очи.

— Лека, как ли не!

Мадам Ворсоасон погледна часовника си.

— Работниците ще се върнат от обяд всеки момент. Радвам се, че се запознахме, госпожице Куделка, доктор Боргос. Значи до вдругиден, нали? — Тя взе плика, който Карийн й беше напълнила с тор, усмихна се и се извини. Майлс я последва.

Върна се след две минути, след като явно я беше изпратил до вратата в другия край на коридора.

— Мили боже, Марк! Не мога да повярвам, че си й дал да опита буболечешко повръщано. Как можа!

— Мадам Ворсоасон — с достойнство отвърна Марк — е една изключително разумна жена. Когато се сблъска с нещо непознато, тя, за разлика от други хора, не позволява на импулсивните си емоции да вземат връх над ясната й мисъл.

Майлс прокара ръце през косата си.

— Да, знам.

— Направо впечатляваща дама — каза Енрике. — Имах чувството, че разбира какво ще кажа още преди да съм го казал.

— И след като го казваше също — многозначително отбеляза Карийн. — Което е дори по-впечатляващо.

Енрике се ухили глуповато.

— Дали не се изразявах твърде технически, как мислиш?

— Очевидно не и в този случай.

Веждите на Майлс се свъсиха.

— Та какво ще става вдругиден?

Карийн отвърна засмяна:

— Всички заминаваме за окръга да се видим с Ципис и да потърсим разни неща, които ни трябват. Мадам Ворсоасон обеща да запознае лично Енрике с местната бараярска флора, така че той да се заеме с модифицирането на буболечките.

— Аз се канех да я заведа на първата й обиколка из окръга. Всичко бях планирал. Хасадар, Воркосиган Сърло, Дендарийския пролом… жизненоважно е първото й впечатление да бъде каквото трябва.

— Кофти — отбеляза Марк без грам съчувствие. — Успокой се. Само ще обядваме в Хасадар и ще огледаме тук-там. Окръгът е голям, Майлс, ще остане достатъчно, с което да й се изфукаш.

— Чакай, сетих се! Ще дойда с вас. Ще ускорим малко нещата, точно така.

— Скутерът е четириместен — напомни му Марк. — Аз ще го пилотирам, Енрике има нужда от мадам Ворсоасон, а проклет да съм ако взема теб на мястото на Карийн. — Незнайно как успя едновременно да се усмихне влюбено на Карийн и да се облещи страховито на брат си.

— Ами да, Майлс, ти дори не си акционер — подкрепи го Карийн.

След като на свой ред им се облещи злобно, Майлс излезе и продължи да мърмори ядосано. „Не мога да повярвам, че й е дал да опита буболечешко повръщано… само ако се бях довлякъл тук по-рано… Янковски, дяволите те взели, двамата с теб тепърва ще си…“

Марк и Карийн също излязоха в коридора и го загледаха как се отдалечава.

— Сега пък каква муха му е влязла в главата? — попита учудено Карийн.

Марк се ухили злорадо.

— Влюбен е.

— В градинарката си? — Веждите на Карийн хвръкнаха нагоре.

— Причинно-следствената връзка е в обратната посока, доколкото разбирам. Срещнал я на Комар, докато работел по последния си случай там. Наел я е за градинарка, за да я държи близо до себе си. Ухажва я тайно.

— Тайно? Защо? На мен тя ми изглежда добра партия — от ворската каста е дори… или е вор само по брак? Но това едва ли има значение за Майлс всъщност. Или… да не би нейните роднини да са против, заради неговите… — Бегъл жест по посока на тялото й намекна за предполагаемите мутации на Майлс. После се смръщи гневно при мисълта за този романтично-трагичен сценарий. Как смееха да си вирят носовете пред Майлс заради…

— Не, тайно от нея, доколкото разбрах.

Карийн набръчка нос.

— Чакай, чакай, какво?

— Най-добре питай него. На мен лично ми прозвуча напълно лишено от смисъл. Дори и по неговите стандарти за това кое е смислено и кое не. — Марк се намръщи. — Освен ако не страда от мощен пристъп на сексуална стеснителност.

— Сексуално стеснителен? Майлс? — Карийн изпръхтя. — Познаваш онази капитан Куин, която беше забърсал, нали?

— О, да. Всъщност познавам няколко от гаджетата му. Най-ужасяващата групичка кръвожадни амазонки, която можеш да си представиш. Боже, направо си бяха страшнички. — Марк потръпна. — Разбира се, навремето всички те ми бяха дяволски ядосани, задето станах причина да го убият, което сигурно обяснява част от впечатлението, което ми направиха. Но се чудех… знаеш ли, наистина се чудя дали той ги е избрал… или те са избрали него? Може би той не е чак такъв велик съблазнител, а просто човек, който не може да казва „не“. Това определено би обяснило защо всичките бяха високи, агресивни жени, свикнали да получават онова, което искат. Но сега — навярно за пръв път — му се налага сам да избере. И не знае как. Защото няма никакъв опит. — Бавна, широка усмивка се разпростря по лицето на Марк при тази мисъл. — Ооо. Това не бих го пропуснал за нищо на света.

Карийн го удари с юмрук по рамото.

— Марк, не е хубаво така. Майлс заслужава да срещне подходящата жена. Искам да кажа, че годинките се трупат, нали?

— Някои от нас получават онова, което заслужават, други получават повече. — Сграбчи ръката й и притисна нос до вътрешната страна на китката й, с което успя да накара косъмчетата по ръката й да настръхнат.

— Майлс винаги е казвал, че човек сам изковава късмета си. Престани. — Тя издърпа ръката си. — Ако капиталовата възвръщаемост във вид на пот е единственият начин да се върна на Бета, значи трябва да се връщам на работа. — Влезе в лабораторията и Марк я последва.

— Много ли се ядоса лорд Воркосиган? — разтревожено попита Енрике, когато се появиха. — Но мадам Ворсоасон каза, че няма нищо против да опита буболечешкото ни масло…

— Не се притеснявай за това, Енрике — весело го прекъсна Марк. — Брат ми си е наумил нещо и затова се държи като умопобъркан. Ако имаме късмет, ще си изкара яда на гвардейците.

— Добре тогава. Имам план как да го привлечем на наша страна.

— Сериозно? — рече скептично Марк. — Какъв план?

— Изненада е — каза ученият с лукава усмивка, или поне толкова лукава, колкото му беше по силите, което всъщност не беше особено лукаво. — Ако се получи де. Трябват ми още няколко дни.

Марк вдигна рамене и погледна Карийн.

— Ти имаш ли представа какво е замислил?

Тя поклати глава и клекна да досглоби стелажа.

— А ти се погрижи да намериш някой замразител за сладолед. Първо попитай Мама Кости. Майлс, изглежда, я е затрупал с всички видове уреди за приготвяне и съхраняване на храна, за които може да се сети човек. Мисля, че се е опитвал да я подкупи, иначе току-виж приела някое от предложенията за работа, с които я засипват всичките му приятели. — Карийн примигна, обзета от вдъхновение.

Развой на продукта, точно така, че и отгоре. По дяволите уредите, имаха подръка истински гений тук, на място. Гений, когото определено не използваха достатъчно. Мама Кости настойчиво и ежедневно канеше потъналите в работа предприемачи в кухнята на богати обеди, приготвени специално за тях, и често-често пращаше подноси със закуски в лабораторията. Готвачката вече беше взела Марк присърце, нищо че беше минала само седмица — но пък и той така очевидно се наслаждаваше на изкуството й. Въобще, взаимната им симпатия нарастваше от ден на ден.

Тя скочи и връчи отвертката на Марк.

— Дръж. И довърши това.

После грабна шест туби буболечешко масло и тръгна към кухнята.

* * *

Майлс слезе от старата бронирана наземна кола и спря на миг на извиващата се алея с цветни лехи отстрани, загледан завистливо в стопроцентово модерната градска къща на Рене Ворбретен. Дом Ворбретен беше кацнал върху отвесната скална стена с изглед към реката, почти срещуположно на двореца Ворхартунг. Гражданската война като метод за градско обновление — скърцащата древна укрепена господарска къща, заемала мястото преди, пострадала толкова тежко при Войната за претендентството, че предишният граф и синът му, когато се върнали в града с победната армия на Арал Воркосиган, решили да я съборят и да построят нова. На мястото на снажните, негостоприемни и непотребни с оглед на защитата стари каменни стени сега имаше силови полета, осигуряващи напълно ефикасна защита. Новата къща беше светла и просторна, с много открити пространства, и се възползваше в пълна степен от прекрасния изглед към Ворбар Султана надолу и нагоре по течението на реката. И без съмнение имаше достатъчно бани за всичките гвардейци на Ворбретен. А Майлс можеше да се хване на бас и че Рене няма проблеми с канализацията. „А ако Сигюр Ворбретен спечели делото, Рене ще загуби всичко това.“ Майлс поклати глава и тръгна към аркообразния портик, където чакаше един бдителен гвардеец, готов да въведе Майлс при господаря си, а Пим, без съмнение, в сутерена, където да се наклюкарстват на воля. Гвардеецът заведе Майлс във великолепната гостна с изцяло остъклена стена, от която се откриваше гледка към Звездния мост и двореца отсреща. Тази сутрин обаче стената беше затъмнена до полумрак и на гвардееца му се наложи да махне към сензора за осветлението, когато влязоха. Рене, който седеше в голямо кресло, с гръб към гледката, скочи още преди гвардеецът да е довършил своето: „Лорд ревизор Воркосиган, милорд“.

Рене преглътна, кимна на гвардееца в знак, че е свободен, и той мълчаливо се оттегли. Ако не друго, Рене поне изглеждаше трезвен, прилично облечен и с депилирана брада, макар че лицето му беше мъртвешки бледо.

— Милорд ревизор. Какво мога да направя за вас?

— Успокой се, Рене, не съм дошъл по работа. Просто се отбих да ти кажа здрасти.

— О! — Рене си отдъхна с очевидно облекчение, и изкуствената безизразност на лицето му се смени с обикновена умора. — Мислех, че си… помислих, че Грегор те е изпратил да ми съобщиш лошата новина.

— Не, не, не. Пък и Съветът не би могъл да гласува, без да те уведоми предварително. — Майлс кимна към реката и седалището на Съвета на другия й бряг. Това, изглежда, напомни на Рене за задълженията му на домакин, защото той побърза да деполяризира прозореца и да придърпа столове за себе си и за Майлс, така че да се наслаждават на гледката, докато разговарят. Майлс се настани с лице към младия граф. Рене беше съобразил да приготви нисък стол, така че краката на Майлс не висяха във въздуха.

— Но можеше да си дошъл да… ами, не знам за какво можеше да си дошъл — жално рече Рене, седна и потърка врата си. — Не те очаквах. Нито теб, нито някой друг. Светският ни живот издъхна със смайваща бързина. Явно не е полезно да познаваш граф и графиня Гембретен.

— Опа! Значи ги го чул?

— Гвардейците ми го чули първи. Разправя се като виц из целия град, нали?

— В известен смисъл. — Майлс се прокашля. — Извинявай, че не дойдох по-рано. Бях на Комар, когато се е разразил скандалът, и чух за това едва когато се върнах, а после Грегор ме прати със задача в провинцията и, виж, майната им на извиненията. Съжалявам, че ти се е случило такова нещо. Но мога твърдо да заявя, че Прогресистите не искат да те загубят.

— Можеш ли? Мислех, че се изчервяват до уши от срам само като чуят името ми.

— Един глас си е един глас. А преминаването от една партийна квота в друга се случва веднъж на сто години.

— Обикновено — сухо вметна Рене.

Майлс само сви рамене.

— Срамът е нетрайно чувство. Ако Сигюр заеме мястото ти в Съвета, това ще коства на Прогресистите един глас за десетилетия напред. Ще те подкрепят. — Майлс се поколеба. — Подкрепят те, нали?

— Повече или по-малко. Повече. Някои от тях. — Рене се усмихва иронично. — Някои мислят, че ако гласуват срещу Сигюр и загубят, ще си създадат пожизнен враг в Съвета. А един глас, както сам каза, си е един глас.

— Имаш ли вече представа какво е съотношението?

Рене сви рамене.

— Една дузина твърдо зад мен и една дузина твърдо зад Сигюр. Съдбата ми ще се реши от тези по средата. Повечето от които не си говорят със семейство Гембретен през последния месец. Мисля, че нещата не отиват на добре, Майлс. — Той погледна госта си с изражение, представляващо странна смесица от настойчивост и колебание. После добави с неутрален тон: — А ти знаеш ли вече как ще гласува окръг Воркосиган?

Майлс знаеше, че ще му се наложи да отговори на този въпрос. Което, без съмнение, важеше и за всеки граф или графски заместник, което пък обясняваше внезапното засушаване в светския живот на Рене напоследък — онези, които не избягваха него, избягваха въпроса. Майлс беше разполагал с две седмици, през които да го обмисли, така че отговорът му беше готов.

— Ние сме с теб. Нима си се съмнявал?

Рене успя да изпише на лицето си жална усмивка.

— Бях почти сигурен в подкрепата ви, но пък да не забравяме онази огромна радиоактивна дупка, която навремето сетаганданците отвориха насред окръга ви.

— Това е история. Подкрепата ми променя ли съотношението на гласовете?

— Не — въздъхна Рене. — Вече те бях включил в сметките.

— Понякога един глас дели победата от поражението.

— Направо откачам като си помисля, че всичко може зависи от един-единствен глас — призна Рене. — Не издържам вече. Ще ми се да беше приключило.

— Търпение, Рене — посъветва го Майлс. — Не бива да отхвърляш и най-малкото предимство само защото нервите ти са опънати до скъсване. — Той смръщи замислено чело. — Както изглежда, разполагаме с два равностойни правни прецедента, които се изключват взаимно. Всеки граф има правото сам да назове наследника си със съгласието на Съвета, изразено чрез вота му на одобрение, какъвто е случаят и с лорд Полунощ.

Рене се усмихна криво.

— Щом едно магаре, пък макар и в човешки образ, може да бъде граф, защо и един кон да не може?

— Ако не ме лъже паметта, точно този е бил и един от аргументите на петия граф Вортала. Чудя се дали в архивите още се пазят протоколите от онези заседания? Трябва да ги прочета някой ден, в случай че наистина ги пазят. Както и да е, случаят с Полунощ категорично отхвърля пряката кръвна връзка като задължителна при наследяване на титлата, а дори и да забравим за Полунощ, има десетки не толкова фрапантни прецеденти в същия смисъл. Графският избор има предимство пред графската кръв, освен ако въпросният граф не е пропуснал да огласи избора си. Само тогава въпросът опира до първородни синове и така нататък. Дядо ти е бил утвърден за наследник, докато неговият… докато съпругът на майка му е бил още жив, нали? — Самият Майлс беше утвърден за наследник на баща си още по време на Регентството, когато баща му разполагаше с достатъчно власт и влияние, за да си осигури съдействието на Съвета.

— Да, но е бил подведен, според иска на Сигюр. А това обезсилвало всякакви правни решения в тази връзка.

— Предполагам, че старецът не е знаел. Има ли някакъв начин да се докаже обратното? Защото ако е знаел, че дядо ти не е негов син, то утвърждаването му е било съвсем законно и тезата на Сигюр се изпарява.

— Дори шестият граф да е знаел, не успяхме да открием и най-дребното доказателство за това. А от седмици преравяме семейните архиви. Според мен едва ли е знаел, иначе със сигурност е щял да убие момчето. Както и майка му.

— Не съм толкова сигурен. По време на Окупацията са ставали какви ли не неща. Сещам се например за Войната на копелетата в планините Дендарии. — Майлс издиша шумно. — Когато се знаело, че детето е заченато от сетаганданец, майките правели аборт или убивали новородените още при раждането. От време на време партизаните правели гаден номер, като оставяли трупчетата така, че войниците на окупатора да ги намерят. Това направо побърквало редовите сетагандански войници. Първо, заради нормалната им човешка реакция, и второ, защото дори онези от тях, които били озверели дотам, че да не им пука, си правели простата сметка, че вместо мъртвото бебе сме можели да им пробутаме бомба.

Рене отвратено изкриви лице и Майлс със закъснение осъзна, че за събеседника му този мрачен пример от историята може да е придобил ново, лично звучене. Затова побърза да продължи:

— Сетаганданците не били единствените, които се противопоставяли на тези номера. Някои бараярци също ги осъждали и ги смятали за петно върху честта ни — принц Ксав например. Знам, че е спорил ожесточено по въпроса с дядо ми. Твоят пра… шестият граф може също да е разсъждавал като Ксав и постъпката му спрямо дядо ти може да е била един вид мълчалив протест.

Рене го гледаше смаяно.

— Не се бях сещал за това. Двамата със стария Ксав наистина са били приятели. Но нямаме никакво веществено доказателство. Кой знае какво един мъртвец е знаел, но никога не е изрекъл на глас?

— Ти може и да нямаш доказателство, но същото важи и за Сигюр.

Лицето на Рене леко просветна.

— Така е.

Майлс отново плъзна поглед към великолепната гледка на застроената речна долина. Няколко малки лодки плаваха по реката. В стари времена Ворбар Султана бил крайната точка, до която стигали корабите, идващи от морето, защото бързеите и водопадите край града възпрепятствали търговския транспорт към вътрешността на континента. След края на Изолацията язовирът и шлюзовете над Звездния мост били разрушавани и издигани цели три пъти.

На другия бряг на реката, точно отсреща, се издигаха назъбените стени на двореца Ворхартунг — сиви и архаични над пролетнозелените върхове на дърветата. Традиционното седалище на Съвета на графовете бе наблюдавало от високо — и в двата смисъла, помисли си с ирония Майлс — всички тези трансформации. Когато не се водеше война, промени в състава на Съвета настъпваха единствено при смърт на някой от членовете му, а за такова овакантяване можеше да се чака доста дълго. Един или двама гушваха годишно букета, средностатистически, а темпът на поколенческо обновяване се забавяше допълнително от увеличаващата се продължителност на живота. Да се овакантят две места едновременно, като всяко от тях можеше да бъде грабнато както от поддръжник на Прогресивната, така и на Консервативната партия, беше доста необичайно събитие. Или по-точно, мястото на Рене щеше да бъде обект на това боричкане между двете основни партии. При другото нещата стояха по-неясно.

— Имаш ли някаква представа на какво основание лейди Дона Ворутиър е подала иска си срещу утвърждаването на братовчед й Ришар за наследник на графската титла? — попита Майлс. — Да си чул нещо?

Рене махна с ръка.

— Не много, но то пък и кой ли говори с мен напоследък. Присъстващите се изключват. — Хвърли на Майлс един признателен поглед. — Приятел в нужда се познава.

Майлс се смути при мисълта колко време му беше отнело, докато се навие да дойде тук.

— Не ме мисли за по-добродетелен, отколкото съм, Рене. Най-малко аз бих могъл да твърдя, че някоя и друга капка чуждопланетна кръв следва да дисквалифицира човек от състезанието за графска титла.

— Да де. Ти си наполовина бетанец, вярно. Но в твоя случай половинката е от майка ти, а това е друго.

— Пет осми бетанец, ако трябва да сме точни. Даже и половин бараярец не съм — каза Майлс и осъзна, че току-що се е открил за стрелба по повод на ръста си, но Рене не се възползва от случая. Биърли Ворутиър никога не би пропуснал такава пряка линия за обстрел, а Иван би събрал куража да се ухили, ако не друго. — Обикновено се старая да не привличам хорското внимание върху тази сметка.

— В интерес на истината, имам някои идеи във връзка с лейди Дона — каза Рене. — Искът й като нищо може да рефлектира и върху твоето семейство.

— Така ли?

Рене, отклонен от мрачните размисли върху собствената си дилема, видимо се оживи.

— Тя внесе иска си за възпрепятстване и моментално запраши към колонията Бета. Това за какво ти говори?

— Бил съм на Бета. Възможностите са толкова многобройни, че свят да ти се завие. Първата и най-елементарна, за която се сещам, е че е отишла да събере някакви незнайни доказателства, свързани с родословието, гените или евентуалните престъпления на братовчед си Ришар.

— Познаваш ли лейди Дона? Не бих използвал определението „елементарна“, за да опиша каквото и да било, свързано с нея.

— Хм, така значи. Трябва да питам Иван дали не знае нещо. Ако не се лъжа, известно време спеше с нея.

— Тогава не бях в града. Бях в армията. — В гласа на Рене се прокрадна сянка на съжаление за зарязаната военна кариера — или може би Майлс му приписваше собствените си чувства. — Но не се учудвам. Носеше й се славата, че колекционира мъже.

Майлс вдигна заинтригувано вежда.

— Теб успя ли да включи в колекцията си?

Рене се ухили.

— Някак успях да се размина с тази чест. — После му върна ироничния поглед. — А теб включи ли те?

— При положение, че Иван й е бил подръка? Съмнявам се, че въобще някога е свеждала поглед достатъчно, че да ме забележи.

Рене разпери пръсти, сякаш да отблъсне този кратък пристъп на самоунижение от страна на Майлс, при което на Майлс му се прииска да си беше отхапал езика. Сега беше имперски ревизор и хленченето пред публика заради житейската му орис звучеше странно в ушите на околните. Беше оцелял, нали? Вече никой не можеше да го гледа отвисоко. Но дали дори и ревизорският му сан беше достатъчен, за да отвлече вниманието на средностатистическата бараярска жена от останалото, което вървеше в пакет с него? „Е, в такъв случай е добре, че не си влюбен в средностатистическа жена, нали, момче?“

Рене продължи:

— Сетих се за твоя клонинг, лорд Марк, и за натиска, който оказа семейството ти, за да го признаят за твой брат.

— Той наистина е мой брат, Рене. Мой законен наследник и така нататък.

— Да, така твърдеше и семейството ти. Но я си представи, че лейди Дона е следила внимателно развитието на проблема и особено начина, по който доказахте правотата си. Бас държа, че е отишла на Бета, за да направят клонинг на бедния стар Пиер, когото ще доведе на Бараяр и ще го предложи за наследник на титлата вместо Ришар. Все някой ще се сети за такъв вариант, рано или късно.

— Това… определено е възможно. Не знам обаче как ще реагират изкопаемите. Те едва не се задавиха с Марк по-миналата година. — Майлс се намръщи. Можеше ли това да засегне по някакъв начин положението на Марк? — Чух, че на практика тя, а не Пиер, е управлявала окръга през последните пет години. Ако успее да се намърда за законен настойник на клонинга, може да продължи да го управлява и през следващите двайсет. Обикновено не назначават роднини от женски пол за графски настойници, но все пак има няколко прецедента.

— Включително онази графиня, която била законно обявена за мъж, така че да наследи титлата — вметна Рене.

— А по-късно се водило и онова изключително странно дело за женитбата й.

— О, да, чел съм за това. Но по онова време е имало гражданска война, което е премахнало бариерите по пътя й. Нищо не помага толкова, колкото да си на страната на печелещите батальони. В случая обаче дамата не разполага с гражданска война, освен каквото има там между нея и Ришар, а не съм чувал за кръвна вражда между двамата. Чудя се… — ако си прав — дали ще прибегне до утробен репликатор за целта, или ще предпочете да й имплантират ембриона за телесно раждане?

— Телесното раждане твърде много намирисва на кръвосмешение — каза Рене отвратено. — Ворутиър определено са странен род, като си помислиш. Надявам се да предпочете репликатора.

— Хм, да, но самата тя няма деца. На колко е — на четирийсет или там някъде… освен това, ако клонингът расте в собственото й тяло, поне ще може да му осигури възможно най-добрата защита. Така ще е много по-трудно да й го отнемат или да твърдят, че някой друг трябва да му стане настойник. Ришар например. Виж, това би било интересно развитие на нещата.

— Ако Ришар му е настойник, колко дълго според теб ще живее детето?

— Няма да доживее пълнолетие, подозирам. — Майлс се намръщи при мисълта за такъв сценарий. — Не че смъртта му няма да е безукорно организирана.

— Е, скоро ще разберем какво е намислила лейди Дона — каза Рене. — В противен случай ще загуби делото поради неявяване. Трите месеца, в които трябва да приведе доказателство в полза на тезата си, почти изтекоха. Доста щедра отсрочка на пръв поглед, но в старите времена всекиму се е полагало достатъчно време, за да отиде и да се върне. На конски гръб, предполагам.

— Да, не е добре за един окръг да остава за толкова дълго време без законен владетел. В края на краищата, нали не искаме селяните да осъзнаят, че могат да се оправят добре и без нас.

Веждите на Рене помръднаха в знак, че е разбрал шегата му.

— Бетанската ти кръв си личи, Майлс.

— Не, само бетанското ми възпитание.

— Биологията не определя съдбата, така ли?

— Вече не.

Леката музика на женски гласове долетя до гостната откъм централното стълбище. Нечий дълбок алт, който се стори познат на Майлс, избъбри нещо и предизвика сребрист поток от женски смях.

Рене се обърна към вратата и се усмихна.

— Върнаха се. И тя се смее. От седмици не съм чувал Татя да се смее. Бог да поживи Мартя!

Значи гласът беше на Мартя Куделка? Топуркането на изненадващ брой женски крачета разтресе стълбището и три жени нахлуха в стаята, под одобрителния поглед на Майлс. „Да.“ Двете руси сестри Куделка, Мартя и Оливия, бяха идеален фон за тъмнокосата хубост на по-дребната трета жена. Младата графиня Татя Ворбретен имаше лъчезарни, широко разположени кафяви очи на сърцевидно личице с брадичка като на лисичка. И с трапчинки. Цялата тази радваща окото композиция вървеше с рамка от черни къдрици, които в момента подскачаха, също като собственичката си.

— Ура, Рене! — викна Мартя. — Вече не седиш сам в тъмното. Здрасти, Майлс! Да не би най-после да си дошъл да поразсееш Рене? Браво на теб!

— Повече или по-малко — каза Майлс. — Не знаех, че се познавате толкова добре.

Мартя тръсна глава.

— Оливия и Татя са съученички. Аз просто наминах да ги пораздвижа малко. Можеш ли да повярваш, че в прекрасна утрин като тази те искаха да си стоят вкъщи?

Оливия се усмихна срамежливо и двете с графиня Татя пристъпиха несъзнателно една към друга, сякаш да почерпят кураж от численото си превъзходство. А, да. Татя Воркерес още не беше графиня, когато двете учеха в частното училище, макар вече със сигурност да беше красавица, както и наследница.

— Къде бяхте? — попита Рене, като не преставаше да се усмихва на съпругата си.

— Пазарувахме в Кервансарай. Пихме чай и хапнахме пасти в едно кафене на Големия площад, хванахме и смяната на караула пред Министерството. — Графинята се обърна към Майлс. — Братовчед ми Станис е диригент на духовия оркестър към Градската гвардия. Махнахме му, но той не можа да ни отговори, разбира се. Беше на служба.

— Искаше ми се да беше дошъл с нас — каза Оливия на Рене, — но сега се радвам, че си остана вкъщи. Иначе щеше да изпуснеш Майлс.

— Няма нищо, дами — решително заяви Мартя. — За компенсация гласувам Рене да ни заведе всичките в концертната зала утре вечер. Случайно знам откъде можем да намерим четири билета.

Предложението беше подкрепено и прието с пълно единодушие, без да бъде съгласувано с графа, но пък Майлс и не смяташе, че Рене би се възпротивил особено на предложението да придружи три красиви дами, за да се насладят на музика, която самият той обожаваше. И наистина, след един донякъде глуповат поглед към Майлс, той се остави да го убедят. Майлс се зачуди как ли Мартя се е добрала до билетите, които обикновено се разпродаваха година и дори две предварително. Да не би да се възползваше от връзките на сестра си Делия в ИмпСи? Цялата тази работа намирисваше на отбора Куделка в действие.

Графинята се усмихна и показа на мъжа си някакъв плик с калиграфски надпис.

— Виж, Рене! Гвардеец Келсо ми го даде на влизане. От графиня Воргарин е.

— На мен ми прилича на покана — с огромно задоволство отсъди Мартя. — Виждаш ли, положението не е толкова лошо, колкото си мислеше.

— Отвори го — подкани я Оливия.

Татя го направи. Погледът й пробяга по изписаните на ръка редове и лицето й помръкна.

— О! — възкликна тя и смачка листа.

— Какво пише? — разтревожено попита Оливия.

Мартя грабна листа и го прочете. После викна:

— Гъската му с гъска! Това е антипокана! За кръщенето на дъщеря й. „… боя се, че бихте се чувствали неудобно“, дрън-дрън! Страхливка. Гъска!

Графиня Татя замига бързо-бързо.

— Няма нищо — рече тя пресекнато. — И без това не смятах да ходя.

— Но нали каза, че ще си облечеш… — започна Рене и затвори рязко уста. Едно мускулче заигра по бузата му.

— Всичките тези жени — и майките им, — които не успяха да уловят Рене в мрежите си преди да се ожените, сега се държат като… като… — Мартя се обърна към Майлс и довърши ядно: — Като гъски!

— Така само обиждаш гъските — каза Оливия. — Те не са толкова гадни.

Рене погледна Майлс, после каза със съвършено лишен от емоции тон:

— Нямаше как да не забележа, че още не сме получили покана за сватбата на Грегор и доктор Тоскана.

Майлс вдигна ръка в успокоителен жест.

— Тукашните покани още не са разпратени. Знам го от първа ръка. — Моментът едва ли беше подходящ да спомене за кратката политическа дискусия по въпроса, на която беше присъствал в Императорския дворец. Още повече че не беше взето окончателно решеше.

Обхвана с поглед живата картина пред себе си — Мартя беснееше, Оливия изглеждаше поразена, графинята беше като попарена, а Рене седеше като истукан, с почервеняло лице. И го споходи вдъхновение. „Деветдесет и шест стола.“

— Организирам малка вечеря вдругиден. В чест на Карийн Куделка и брат ми Марк, които наскоро се върнаха от колонията Бета. Оливия ще е там, както и цялото семейство Куделка, също лейди Алис Ворпатрил и Саймън Илян, братовчед ми Иван и още няколко скъпи на сърцето ми приятели. За мен ще е чест, ако и вие двамата се присъедините към компанията.

Рене успя някак да се усмихне на тази очевидна благотворителност от страна на Майлс.

— Благодаря ти. Но не мисля, че…

— О, Татя, точно така, непременно трябва да дойдете — прекъсна го Оливия и стисна настойчиво приятелката си за лакътя. — Майлс най-после ще ни запознае с любимата си. Досега само Карийн я е виждала. Направо умираме от любопитство.

Веждите на Рене подскочиха.

— Ти ли, Майлс? Мислех те за също толкова заклет ерген като братовчед ти Иван. Женен за кариерата си.

Майлс изгледа страховито Оливия и трепна при последните думи на Рене.

— С кариерата си се разведох по здравословни причини. Оливия, ти защо реши, че мадам Ворсоасон… тя е моят парков дизайнер, Рене, освен това е племенница на лорд ревизор Вортис, запознахме се на Комар, овдовя съвсем наскоро и определено не е… не е готова да бъде нечия любима. Лорд ревизор Вортис и професорката също ще бъдат там, един вид семейно тържество, ако ме разбираш, нищо, което да я злепостави.

— Кого? — попита Мартя.

— Екатерин — изплъзна се от устата на Майлс. Всичките четири прекрасни срички.

Мартя му се ухили без грам разкаяние. Рене и съпругата му се спогледаха — трапчинката на Татя се показа, а Рене сви замислено устни.

— Карийн каза, че лорд Марк й казал, че ти си му казал — невинно рече Оливия. — Кой тогава е излъгал?

— Никой, по дяволите, но… но… — Той преглътна и се приготви да повтори упражнението за пореден път. — Мадам Ворсоасон е… е… — Защо му ставаше все по-трудно да го обяснява, вместо да е по-лесно? — Тя е в официален траур заради покойния си съпруг. Имам твърдото намерение да й се обясня, когато дойде подходящият момент. Понастоящем моментът не е такъв. Така че се налага да изчакам. — Стисна зъби до болка. Сега Рене беше опрял брадичка на ръката си с пръст на устните, а в очите му се четеше оживление. — А мразя да чакам! — избухна той.

— Разбирам — каза Рене.

— И тя ли е влюбена във вас? — попита Татя и хвърли скришен, топъл поглед на съпруга си.

Боже, тези двамата бяха също толкова оглупели от любов като Грегор и Лайза, при това след цели три години брак. Брачният ентусиазъм си беше истинска зараза, по дяволите!

— Не знам — тихо призна Майлс.

— Казал е на Марк, че я ухажва тайно — обясни Мартя на двамата Ворбретен. — Тайно от нея. Това все още се опитваме да го проумеем.

— Какво, целият град ли вече знае за поверителните ми разговори? — озъби й се Майлс. — Марк направо ще го удуша.

Мартя премигна насреща му с добре изиграна невинност.

— Карийн го е научила от Марк. А аз го разбрах от Иван. Мама го е чула от Грегор. А татко — от Пим. Ако искаш да го запазиш в тайна, тогава защо го разправяш наляво и надясно, Майлс?

Майлс си пое дълбоко дъх.

Графиня Ворбретен каза сериозно, макар да личеше, че едва сдържа усмивката си:

— Благодаря ви, лорд Воркосиган. Със съпруга ми ще се радваме да дойдем. — И го удостои с порция трапчинки.

Майлс издиша заедно с едно: „Добре сте дошли.“

— Вицекралят и вицекралицата ще са се върнали ли от Сергияр? — попита Рене. В гласа му се прокрадваше нотка на политическо любопитство.

— Не. Макар че ги очаквам скоро. Аз давам вечерята. Това е последният ми шанс да се възползвам от Дом Воркосиган преди пътуващият цирк да го е окупирал. — Не че не се радваше на предстоящото завръщане на родителите си, но временната му роля на стопанин се беше оказала доста… приятна, както се бе убедил през последните няколко месеца. Освен това първата среща на Екатерин с граф и графиня Воркосиган, бъдещите й свекър и свекърва, изискваше личната му и изключително прецизна режисура.

Така, вече бе посветил достатъчно време на светските си задължения. Успя да се изправи с известно достойнство, сбогува се с всички и любезно предложи на Мартя и Оливия да ги закара, в случай че проявяват такова желание. Оливия каза, че щяла да поостане още малко при приятелката си, но Мартя прие предложението му.

Майлс изгледа страховито Пим, докато гвардеецът вдигаше купола на наземната кола, за да се настанят в задното отделение. Винаги беше отдавал невероятната способност на Пим да събира клюки — едно изключително ценно умение за новия пост на Майлс — на предишното му обучение в ИмпСи. Досега не му беше хрумвало, че Пим може би обменя клюки. Пим, който схвана погледа, но не и причината му, стана малко по-сериозен от обикновено, но иначе с нищо не показа да е притеснен от недоволството на господаря си.

Докато седеше с Мартя в задното отделение, а колата завиваше към Звездния мост, Майлс сериозно се замисли дали да не смъмри спътничката си, задето го беше пекла на бавен огън пред двамата Ворбретен с тъпите си подмятания за Екатерин. Та той беше имперски ревизор! Но така щеше да си отреже пътя към по-нататъшната информация, която би могъл да изстиска от нея. Така че овладя яда си.

— Как се справят двамата Ворбретен, от твоя гледна точка?

Тя сви рамене.

— Правят се, че не им пука, но според мен са разтърсени жестоко. Рене мисли, че ще загуби делото, окръга си и всичко.

— И аз останах със същото впечатление. Може и да ги загуби, ако не направи нещо по въпроса. — Майлс свъси чело.

— Той мрази сетаганданците още откакто убиха баща му във войната за Центъра Хеген. Направо откачал при мисълта, че самият той е отчасти сетаганданец, така каза Татя. А според мен и нея я побиват тръпки. Имам предвид, че… сега вече е ясно откъде се е сдобил този клон на семейство Ворбретен с изключителния си музикален талант, точно след Окупацията.

— И аз се сетих за това. Но тя стои твърдо зад него, или поне така изглежда. Колко неприятно, ако тази неразбория костваше на Рене и брака му, наред с кариерата.

— И на нея не й е лесно. Харесва й да е графиня. Оливия каза, че когато били още ученички, момичетата понякога тормозели Татя просто от завист. Това, че е Рене я избрал, един вид повдигнало самочувствието й, не че изборът му изненадал останалите — с великолепно сопрано като нейното. Тя направо го обожава.

— Значи според теб бракът им ще издържи на бурята? — обнадеждено попита той.

— Хм…

— „Хм“?

— Цялата тази история започнала, когато решили да си родят бебе. Което обаче не са направили. Татя… не говори за това. Склонна е да говори за всичко друго, но не и за това.

Майлс се опита да реши какво може да означава избирателното мълчание на младата графиня. Не му звучеше много окуражаващо.

— Оливия е кажи-речи единствената от старите приятелки на Татя, които не я изоставиха, след като се раздуха скандалът. Дори и сестрите на Рене са се скрили вдън земя, макар и вероятно по други причини. Сякаш никой не иска да я погледне.

— Ако се върнеш достатъчно назад във времето, всички ние произлизаме от другопланетяни, по дяволите! — ядно изсумтя Майлс. — Какво е една осма? Нюанс някакъв. Защо този нюанс да изхвърля от играта един от най-свестните хора, с които може да се похвали Бараяр? Компетентността все трябва да се брои за нещо.

Усмивката на Мартя се изкриви.

— Ако търсиш съчувствие, чукаш на грешната врата, Майлс. Ако баща ми беше граф, изобщо нямаше да има значение колко съм компетентна, защото пак нямаше да го наследя. Цялата интелигентност на света нямаше да има и най-малкото значение. А ако ти чак сега откриваш, че светът ни е устроен несправедливо, значи здравата си закъснял.

Майлс изкриви лице.

— Това не е нещо ново за мен, Мартя. — Колата отби пред градската къща на комодор Куделка. — Но справедливостта не влизаше в длъжностната ми характеристика, поне преди. — „А властта не е толкова всемогъща, колкото изглежда отстрани.“ — Но това навярно е единственият въпрос, по който не мога да ти помогна. Имам най-силните лични причини да не искам правото на наследяване по женска линия да бъде върнато в бараярското законодателство. Въпрос на оцеляване, ако искаш. Харесвам работата си. И определено не искам тази на Грегор.

Той вдигна купола, Мартя слезе и му кимна одобрително, както по повод на последното му изявление, така и задето я беше докарал.

— Ще се видим на вечерята у вас.

— Поздрави комодора и Дру от мен — извика след нея Майлс.

Тя му хвърли през рамо една широка усмивка а ла отбор Куделка и бодро забърза към къщи.