Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (5)

Пета глава

Рожденият ден на императора беше традиционен бараярски празник, честван с угощения, танци, пиене, паради на ветераните и невероятен брой напълно неконтролирани фойерверки. Би бил изключително удобен ден за изненадващо нападение срещу столицата, реши Корделия — едва ли някой в общата глъчка щеше да забележи началото на артилерийския обстрел. Шумотевицата започна призори.

Часовоите, които проявяваха естествена склонност да скачат при всеки внезапен шум, бяха в безкрайно неизгодно положение, с изключение на двама младежи — те се опитаха да се повеселят с няколко бомбички, гръмнали отсам стената, но бяха отведени от началника на охраната и се появиха много по-късно, бледи и мълчаливи. След малко Корделия ги видя да носят боклук под командването на една хаплива прислужница, а в същото време от замъка изхвърчаха с щастливи лица миячката на съдове и втората готвачка, изненадващо получили свободен ден. Датата на празника естествено зависеше от рождения ден на императора. Ентусиазмът на бараярците очевидно не се влияеше от факта, че поради смъртта на Ецар и възцаряването на Грегор тази година щяха да празнуват вече за втори път.

Корделия отказа поканата да присъства на големия военен преглед, който погълна сутринта на Арал, за да може да се запази свежа за събитието на вечерта — всъщност събитието на годината, както й бе дадено да разбере — лично присъствие на вечерята по случай рождения ден на императора в императорската резиденция. Очакваше с нетърпение да се срещне отново с Карийн и Грегор, макар и за кратко. Поне беше сигурна, че дрехите й са подходящи. Лейди Ворпатрил, която имаше превъзходен вкус и в същото време модерни разбирания за бараярските дрехи за бременни, се бе смилила над културното й невежество и й беше предложила да я напътства лично.

В резултат Корделия смело носеше безупречно скроена дървеснозелена копринена рокля, дълга до земята, и отворена наметка от плътно кадифе с цвят на слонова кост. Истински цветя в отиващи си нюанси бяха вплетени в косите й с цвят на мед от истинска фризьорка, изпратена й също от Алис. Подобно на своите празници, бараярците правеха от дрехите си нещо като народно изкуство, толкова развито, колкото и бетанските телесни рисунки. Корделия не можеше да разбере със сигурност от Арал дали изглежда добре — когато я гледаше, лицето му винаги грееше, но ако се съдеше по възхитените ахкания на прислужниците на граф Пьотър, шивачките й бяха надминали себе си.

Докато чакаше при извитото стълбище в предната зала, тя поглаждаше скрито зелената коприна върху корема си. Още малко повече от три месеца метаболитна преумора и всичко, което щеше да излезе от това, бе само едно мъничко парче месо — от средата на лятото се бяха случили толкова много неща и й се струваше, че бременността й напредва прекалено бързо. Тя отправи наум една окуражителна мантра към корема си: „Расти, расти, расти…“ Поне беше започнала да изглежда наистина бременна, а не само уморена. Арал споделяше нощните й проблеми, опитвайки се нежно с пръсти — засега безуспешно — да усети слабото пърхане в утробата й.

В този момент се появи и самият Арал, следван от лейтенант Куделка. И двамата бяха грижливо измити, избръснати, подстригани, сресани и шарено ослепителни в червено-сините си официални имперски парадни униформи. Към тях се присъедини граф Пьотър; носеше кафяво-сребристата униформа, с която Корделия го беше видяла на заседанията на Общия съвет — по-бляскав вариант на ливреите на войниците му. Тази вечер всичките двайсет войници на Пьотър щяха да имат някаква официална функция — цяла седмица се бяха подготвяли педантично под ръководството на безмилостния си началник. Друшнакови придружаваше Корделия. Тя носеше опростена рокля в цветовете на дрехите на господарката си, скроена така, че да улеснява бързи движения, а също да скрива оръжието и комуникатора й.

След моментно забавяне, та всеки да изкаже възхищението си от облеклото на другите, те излязоха през предните порти и се насочиха към очакващите ги земеходи. Арал лично настани Корделия в нейната кола, после отстъпи назад.

— Ще се видим там, скъпа.

— Какво? — обърна се рязко към него тя. — Аа! Значи втората кола… не е за останалата част от групата?

— Не — присви леко устни Арал. — Струва ми се… благоразумно отсега нататък да пътуваме в отделни коли.

— Да — каза тихо тя. — Наистина.

Той кимна и се обърна. Проклета планета! Тя отнемаше късче от живота им, от сърцето й. Вече прекарваха заедно толкова малко, че я болеше и от най-малката нова загуба.

Очевидно граф Пьотър щеше да играе ролята на заместник на Арал, поне за тази вечер, защото се намести до нея. Друшнакови седна срещу тях, сред което затвориха херметично покрива. Колата плавно тръгна по улицата. Корделия погледна през рамо, опитвайки се да види колата на Арал, но земеходът ги следваше на прекалено голямо разстояние. Тя се обърна напред с въздишка.

Слънцето потъваше с жълтеникаво сияние зад група сиви облаци и в студената, влажна есенна вечер започваха да проблясват улични лампи, придавайки на града мрачно меланхолична атмосфера. Може би грубоватите улични веселби — бяха минали покрай няколко групи хора — не бяха чак толкова лоша идея. Участниците в празника напомняха на Корделия за примитивните хора от Земята — те прогонваха с огньове и пушки змея, който изяждаше луната. Тази странна есенна тъга можеше да погълне някоя непредпазлива душа. Рожденият ден на Грегор бе отлично разчетен.

Топчестите ръце на Пьотър си играеха с някаква торбичка от кафява коприна, избродирана със сребърния герб на рода Воркосиган. Корделия я погледна с любопитство.

— Какво е това?

Пьотър се усмихна леко и й я подаде.

— Златни монети.

Още едно народно изкуство — торбичката и нейното съдържание представляваха осезаемо удоволствие. Тя поглади коприната, възхити се на бродерията и разклати в шепа няколко от блестящите дискове.

— Прекрасно. — Преди края на Периода на изолация златото бе имало огромна стойност на Бараяр, поне така беше чела. За нейния бетански ум златото означаваше нещо като „Понякога полезен за електронната промишленост метал“, но древните хора му бяха придавали мистична сила. — Означава ли нещо това?

— Ха! Много. Това е подаръкът за рождения ден на императора.

Корделия си представи как петгодишния Грегор си играе със златните монети. Освен да строи кули и може би да се упражнява в смятане, не можеше да измисли какво друго би правило с тях момчето. Надяваше се, че е минал възрастта да слага всичко в устата си — размерът на тези дискове беше точно колкото едно дете да ги глътне и да се задуши.

— Сигурна съм, че ще му хареса — каза с леко съмнение тя.

— Не можеш да разбереш какво става, нали? — засмя се Пьотър.

Корделия въздъхна.

— Почти никога. Обяснете ми.

Тя се отпусна на седалката и се усмихна. Постепенно Пьотър се бе ентусиазирал да й обяснява Бараяр — винаги изглеждаше доволен да открие празноти в знанието й и да ги запълни с информация и мнения. Тя имаше чувството, че графът би могъл да й чете лекции през следващите двайсет години и пак да не изчерпи непонятните за нея проблеми.

— Рожденият ден на императора е традиционен завършек на фискалната година във всяка графска област, подчинена на имперското правителство. С други думи, това е данъчен ден — с изключение на представителите на класата Вор, които не се облагат с данъци. Това би загатнало за прекалено второстепенна връзка с империята — ето защо поднасяме на императора подарък.

— Аха… — каза Корделия. — Но нали не управлявате областта си за шейсет малки торбички злато на година, сър?

— Не, разбира се. Истинските данъци бяха изпратени днес сутринта от Хасадар за Ворбар Султана чрез комуникационен трансфер. Златото е чисто символично.

Корделия се намръщи.

— Почакайте. Не го ли правихте вече тази година?

— Да — през пролетта за Ецар. Но сега променихме датата на фискалната си година.

— Това не разрушава ли банковата ви система?

Той сви рамене.

— Справяме се. — После се усмихна внезапно. — Откъде според теб произхожда думата „граф“?

— От Земята, предполагам. Това е термин от предатомната, не, всъщност от късноримската епоха, за благородник, който управлява графство. Или пък името на административната единица произхожда от титлата.

— На Бараяр тя на практика е свързана с думата „графа“. Първите графове са били събирачите на данъци на Варадар Тау — един удивителен разбойник. Трябва да прочетеш за него някой път.

— Винаги съм смятала, че става дума за военна титла! По подражание на средновековната история.

— А, военният аспект следва непосредствено другия още първия път, когато старите главорези са претръскали някой, който не е искал да си плати. Титлата е придобила очарованието си по-късно.

— Не знаех — каза тя и изведнъж се обърна към него подозрително: — Да не би да ме поднасяте, а, сър?

Той поклати отрицателно глава.

„Проверявай предположенията си — помисли си Корделия развеселена. — Всъщност проверявай предположенията си незабавно.“

Пристигнаха до огромната порта на императорската резиденция. Тази вечер обстановката бе много по-различна, отколкото по време на предишните посещения на Корделия на смъртното ложе на Ецар и на погребалните церемонии. Архитектурните детайли се осветяваха от цветни лампи, закачени на каменни стълбове. Градините блестяха, фонтаните искряха. Красиво облечени хора бяха наизлезли по терасите от официалните зали на северното крило. Стражите обаче извършваха проверките си със същата педантичност, а броят им беше извънредно увеличен. Корделия изпита усещането, че забавата ще бъде далеч по-благовъзпитана, отколкото онези, покрай които бяха минали на идване.

Когато влизаха под западния портик, колата на Арал спря зад тяхната и Корделия с удоволствие го хвана под ръка. Той й се усмихна гордо и я целуна по тила, преструвайки се, че вдъхва аромата на цветята в косата й. Тя стисна ръката му в отговор. Минаха през вратите и тръгнаха по коридора. Облечен в ливрея лакей обяви на висок глас имената им и в този миг на Корделия й се стори, че в тях са се вперили няколко хиляди чифта критични бараярски очи на ворски благородници. Всъщност в залата имаше само двестатина души. Е, все беше по-добре, отколкото да гледа цевта на зареден невроразрушител. Наистина.

Те обиколиха помещението, разменяйки поздрави и поклони. „Защо тези хора не носят табелки с имената си?“ — помисли си безпомощно Корделия. Както обикновено, всички освен нея, изглежда, се познаваха. Тя се опита да си представи как би започнала разговор: „Хей, ти, Вор-еди-кой-си…“ Стисна по-здраво ръката на Арал и се помъчи да изглежда по-скоро тайнствена и екзотична, отколкото като някоя смотанячка с вързан език.

В съседната зала завариха малката церемония с торбичките златни монети — графовете или техните представители се бяха подредили, за да изпълнят задължението си, всеки с по няколко официални думи. Император Грегор, чието време за лягане според Корделия бе минало отдавна, седеше на една висока пейка заедно с майка си, изглеждаше мъничък и примирен и мъжествено се опитваше да потиска прозявките си. Корделия дори се запита дали торбичките остават за него, или му ги подаряват отново на следващата година. Какъв ужасен рожден ден! Никъде не се виждаше друго дете. Но пък графовете минаваха доста бързо и навярно момчето щеше да може скоро да се оттегли.

Един от графовете, облечен в червено-синя униформа, коленичи пред Грегор и Карийн и поднесе своята копринена златистокафява торбичка. Корделия позна граф Видал Вордариан, плосколикия мъж, когото Арал бе описал възпитано като представител на „другата най-консервативна партия“ — т.е. с приблизително същите политически възгледи като граф Пьотър — с глас, който я бе накарал да се запита дали това не е кодова фраза за „фанатичен изолационист“. Необезобразено от гняв, лицето му беше далеч по-привлекателно. Той се обърна към принцеса Карийн и каза нещо, което я накара да вдигне брадичка и да се засмее. За миг ръката му се облегна фамилиарно на коляното й, а тя сложи за кратко длан върху неговата; после той се изправи, поклони се и отстъпи мястото си на следващия. Когато Вордариан се обърна с гръб, усмивката на Карийн изчезна.

Грегор погледна тъжно Арал, Корделия и Друшнакови и каза сериозно нещо на майка си. Карийн даде знак на един от стражите и след няколко минути към тях се приближи началникът на охраната, искайки разрешение да отведе Дру. Тя бе заместена от един ненатрапчив младеж, който ги следваше на достатъчно разстояние, за да не може да чува разговора им.

За щастие Корделия и Арал скоро срещнаха лорд и лейди Ворпатрил, с които Корделия не се притесняваше да води разговор без предварителен политико-социален инструктаж. Парадната червено-синя униформа на капитан лорд Ворпатрил подхождаше съвършено на тъмната му коса, но лейди Ворпатрил го засенчваше с алената си рокля. В буйната й черна коса, която контрастираше удивително с кадифенобялата й кожа, бяха вплетени цветя. Корделия си помисли, че двамата са типична ворска двойка, красива и ведра. Ефектът бе леко опорочен, когато по несвързаната реч на капитан Ворпатрил тя разбра, че е пиян. Но пък беше весело пиян и представата й за него се промени съвсем леко, и то не в отрицателна посока.

Отвлечен от някакви хора, които се спуснаха към него, Воркосиган повери Корделия на лейди Ворпатрил. Двете жени обиколиха елегантните подноси с ордьоври, предлагани от прислужниците, и поговориха за бременността си. Лорд Ворпатрил се извини и се насочи към един поднос с вино. Алис говореше за цвета и кройката на следващата рокля на Корделия:

— Черно-бяла — каза авторитетно тя. Корделия кимна покорно, питайки се дали скоро ще вечерят или ще продължават да се залъгват с минаващите покрай тях подноси.

Алис я отведе в женската тоалетна — обект на постоянното им посещение заради обременените им мехури — и на връщане я представи на още няколко жени от префинения й социален кръг. После влезе в оживена дискусия с една своя дългогодишна приятелка относно предстоящия бал на дъщеря й и Корделия се оттегли в периферията на групата.

Тя отстъпи тихо назад, отделяйки се (опита се да не си помисли „от стадото“) за миг мълчаливо съзерцание. Каква странна смесица беше Бараяр — в един миг уютен и близък, а в следващия — ужасяващ и чужд… но представлението беше интересно… А! Ясно какво липсваше! На колонията Бета церемония от такава величина би се предавала изцяло по холовизията, за да бъде споделена на живо от цялата планета. Всяко движение би било внимателно репетиран танц край видеокамерите и коментаторите. Тук не се виждаше холовизор. Единствените записи се правеха от Имперската служба за сигурност за личните й цели, които нямаха нищо общо с хореографията.

— Лейди Воркосиган? — каза нечий учтив глас. Корделия прекъсна размишленията си и се обърна. Беше комодор граф Вордариан. Той носеше червено-синя, а не личната си униформа, което показваше, че е на действителна служба и несъмнено краси Имперския генерален щаб. В кой ли отдел? А, да, в оперативния, Арал нали й беше казал. Държеше чаша и се усмихваше сърдечно.

— Кажете, граф Вордариан — отзова се тя също усмихната. Бяха се виждали пътьом достатъчно често, тъй че Корделия реши да се държи, сякаш се познават. Регентските задължения нямаха свършване, колкото и да й се искаше — отдавна вече бе време да започне да си създава свои собствени връзки, а не да търси от Арал напътствия за всяка нова крачка.

— Добре ли прекарвате? — попита той.

— О, да. — Тя се опита да измисли какво още да каже. — Прекрасно е.

— Като вас, миледи — вдигна в нейна чест чашата си той и отпи.

Сърцето й се разтуптя, но тя откри причината преди очите й да се разширят забележимо. Последният бараярски офицер, който бе вдигал наздравица в нейна чест, беше адмирал Ворутиър, при съвсем различни обстоятелства. Вордариан случайно беше повторил жеста му съвсем точно. Сега не беше време за мъчителни спомени. Корделия премига.

— Лейди Ворпатрил ми помогна много. Тя е безкрайно великодушна.

Вордариан кимна деликатно към корема й.

— Разбирам, че трябва да изкажа поздравленията си и на вас. Момче ли е, или момиче?

— А? О, да, момче е, благодаря ви. Казаха ми, че името му трябва да бъде Пьотър Майлс.

— Изненадан съм. Мислех си, че лорд-регентът ще иска първо да има дъщеря.

Корделия наведе глава, озадачена от ироничния му тон.

— Всичко това започна преди Арал да стане регент.

— Но сигурно сте знаели, че му предстои да го назначат.

— Не знаех. Но си мислех, че всички вие, бараярски милитаристи, сте луди по синовете. Защо смятате, че би искал дъщеря? — „Аз искам дъщеря…“

— Струваше ми се, че лорд Воркосиган ще мисли за, хм, работата си в дългосрочен план. Има ли по-добър начин да укрепи приемствеността на властта си след регентството освен да стане тъст на императора?

Корделия се стресна.

— Мислите, че залага приемствеността на управлението на планетата на възможността двама юноши да се влюбят един в друг след петнайсетина години?

— Любов? — Сега той изглеждаше объркан.

— Вие, бараярците, сте… — Тя прехапа език преди да каже „луди“. Би било нелюбезно. — Арал определено е по… практичен. — Макар че едва ли можеше да го нарече неромантичен.

— Извънредно любопитно — каза той. Погледът му пак се спря върху корема й. — Според вас той обмисля нещо по-непосредствено?

— Моля?

Той се усмихна и сви рамене. Корделия се намръщи.

— Да не би да имате предвид, че ако щяхме да имаме момиче, всеки щеше да си мисли така?

— Със сигурност.

Тя въздъхна.

— Боже мой. Това… Не мога да си представя, че някои здравомислещ би се стремил към бараярската власт. Доколкото разбирам, тя прави човек мишена за всеки маниак. — Корделия си представи лейтенант Куделка, с окървавено лице и оглушал. — А е жалко и за жената, която е имала лошия късмет да се свърже с него.

Той я погледна внимателно.

— Имате предвид онзи нещастен инцидент? Има ли някакви резултати от разследването, знаете ли?

— Не съм чула нищо. Негри и Илян говорят най-вече за сетаганданците. Но човекът, който е изстрелял гранатата, се е измъкнал невредим.

— Много лошо. — Той пресуши чашата си и я смени с нова, донесена му незабавно от прислужник, облечен в ливреята на Ворбара. Корделия погледна пълните с вино чаши с копнеж. Но й бе забранено да пие. Още един плюс на бетанската бременност в маточни репликатори. У дома тя би могла да се трови спокойно, докато детето й растеше, наблюдавано денонощно от трезви специалисти, на сигурно и безопасно място в репликаторните банки. Ами ако тя бе попаднала под звуковата граната… Ах, как копнееше за едно питие!

Е, не й трябваше умопомрачаващият етанол, разговорът с бараярци бе достатъчно умопомрачителен. Потърси с поглед Арал в тълпата — ето го, и Ку е до рамото му. Разговаряха с Пьотър и други двама възрастни, побелели мъже в графски ливреи. Както бе предрекъл Арал, слухът му се беше нормализирал за два дни. Но очите му още се местеха от лице на лице, попивайки движението на устните, а почти недокоснатата чаша само красеше ръката му. По задължение, несъмнено. Щеше ли някога да се освободи от задължения?

— Смути ли го много нападението? — попита Вордариан, проследявайки погледа й.

— А вие нямаше ли да се смутите? — каза Корделия. — Не знам… той е бил свидетел на толкова много насилие през живота си, повече, отколкото мога да си представя. Може да е почти като… заглушаващ шум. Който може да се изчисти — „Иска ми се да можех да го изчистя.“

— Не го познавате от много отдавна. Едва от Ескобар.

— Срещали сме се веднъж преди войната. За кратко.

— Така ли? — повдигна вежди той. — Не знаех. Колко малко знае всъщност човек за другите. — Той замълча, наблюдавайки Арал и наблюдавайки нея как наблюдава Арал. Ъгълчето на устата му се изви в недоловима усмивка, която бързо изчезна. — Той е бисексуален, нали знаете. — И деликатно отпи от виното.

— Бил е бисексуален — поправи го разсеяно тя, гледайки влюбено към другия край на залата. — Сега е моногамен.

Вордариан се задави. Корделия го погледна загрижено, чудейки се дали да не го потупа по гърба, но той се оправи.

— Той ли ви каза? — изхриптя удивено графът.

— Не, Ворутиър. Точно преди да се случи онзи, хм, фатален инцидент с него. — Вордариан замръзна. Тя почувства някаква радост от това, че най-сетне бе объркала бараярец до такава степен, до каквато понякога я бяха обърквали те. Ех, да можеше да разбере кои от думите й го бяха… Тя продължи сериозно: — Колкото повече си мисля за Ворутиър, толкова по-трагична фигура ми се струва той. Подвластен на една любов, завършила преди осемнайсет години. И все пак понякога се питам дали би могъл да получи онова, към което се стремеше тогава — да си запази Арал, — ако Арал бе запазил онази садистична наклонност, която в края на краищата унищожи разума на Ворутиър. Сякаш двамата се люлееха на някаква странна люлка — животът на единия означаваше смъртта на другия.

— Ох, как забравих, че сте бетанка. — Обърканото му изражение постепенно се заменяше от нещо, което Корделия определи като Величествено Осъзнаване. — В края на краищата нали вие сте народът, който създаде чрез биоинженерство хермафродит… — Той замълча. — Колко дълго се познавахте с Ворутиър?

— Около двайсет минути. Но бяха много интензивни двайсет минути. — Тя реши да го остави да се чуди какво, по дяволите, означава това.

— Тяхната, хм, любов, както я нарекохте, навремето бе страхотен таен скандал.

Тя сбърчи нос.

— Страхотен таен скандал? Оксиморон ли беше това? Като „военна интелигенция“ или „приятелска стрелба“. Други типични бараяранизми.

Изражението на Вордариан беше извънредно странно. Той изглеждаше — тя разбираше това — като човек, който е хвърлил бомба, а тя само бе изсъскала, вместо да се взриви. Сега се опитваше да реши дали да я докосне и да почука детонатора, за да го провери.

А сега беше неин ред за Величествено Осъзнаване. „Този човек просто се опитва да развали брака ми.“ Не — брака на Арал. Тя се усмихна слънчево и невинно. Мозъкът й усети — най-после! — преумора. Вордариан не би могъл да е от старата партия на войната на Ворутиър. С всичките й лидери се бяха случили фатални инциденти още преди да се възцари Ецар, а останалите се бяха пръснали и покрили. Какво искаше той? Тя се заигра с едно цвете от косата си и реши да се пошегува:

— Не съм си представяла, че се омъжвам за четирийсет и четири годишен девственик, граф Вордариан.

— Така изглежда. — Той отпи нова глътка вино. — Вие, галактиците, до един сте извратени… Питам се какви перверзни понася той на свой ред? — В очите му проблесна нескрита злоба. — Знаете ли как умря първата жена на лорд Воркосиган?

— Самоубийство. С плазмен пистолет в главата — отвърна бързо тя.

— Носеше се слух, че я е убил той. Заради прелюбодеяние. Пазете се, бетанко. — Усмивката му се беше превърнала в отровна гримаса.

— Да, знам и това. В този случай слухът не е бил верен. — От разговора им се бе изпарила каквато и да била престорена сърдечност. Корделия имаше неприятното чувство, че с нея й се изплъзва и способността й да се владее. Тя се наведе напред и снижи глас. — Знаете ли защо умря Ворутиър?

Заинтригуван, той също се наведе към нея.

— Не…

— Опита се да нарани Арал чрез мен. Това ме… раздразни. Искам да престанете да се опитвате да ме раздразните, граф Вордариан, защото се страхувам, че може и да успеете. — Гласът й се снижи още повече, почти до шепот. — Вие също трябва да се страхувате от това.

Първоначалното му покровителствено държане определено бе заменено от предпазливост. Той плавно разпери ръце в нещо като прощален поклон и си тръгна. Погледът, който й хвърли през рамо, докато се отдалечаваше, бе доста яден.

Тя се намръщи след него. Хм. Какъв особен разговор! Какво ли беше очаквал той, съобщавайки й този отдавна известен факт, сякаш е някаква шокираща изненада? Наистина ли Вордариан си представяше, че тя ще се ядоса и ще обвини съпруга си в лош вкус за избор на партньори отпреди две десетилетия? Би ли изпаднала в истерия някоя млада и наивна бараярска младоженка? Не и лейди Ворпатрил, чийто социален ентусиазъм скриваше остра преценка. Не и принцеса Карийн, чиято наивност сигурно бе изпарена отдавна от опитния садист Сердж. „Той стреля, но не улучи.“

А после, по-хладно: „А дали е стрелял и не е улучвал и по-рано?“ Това не бе нормално общуване дори и по бараярските стандарти. „Или може би е просто пиян?“ Внезапно й се прииска да поговори с Илян. Тя затвори очи, опитвайки се да проясни мислите си.

— Добре ли си, любов моя? — промълви в ухото й загриженият глас на Арал. — Имаш ли нужда от лекарството ти против гадене?

Тя отвори очи. Ето го, цял и невредим пред нея.

— О, добре съм. — Тя го хвана под ръка, лекичко, не като изпаднала в паника жена. — Просто мисля.

— Очакват ни за вечеря.

— Добре. Ще бъде чудесно да седна, краката ми се подуха.

Той изглеждаше така, сякаш иска да я вземе на ръце и да я понесе, но тръгнаха нормално, като останалите официални двойки. Седнаха на една издигната маса, разположена отделно от останалите, заедно с Грегор, Карийн, Пьотър, лорд-попечителя на председателския кръг, неговата жена и премиер-министъра Вортала. По настояване на Грегор с тях седна и Друшнакови. Очевидно момчето болезнено се радваше да види старата си телохранителка. „Приятелката ли ти отнех, дете?“ — запита се извинително Корделия. Изглежда, беше така.

Грегор започна да преговаря с Карийн, молейки Дру да се връща веднъж седмично „за уроци по джудо“. Свикнала с атмосферата на резиденцията, Дру не бе уплашена като Куделка, който явно бе скован от усърдието да не издаде собствената си несръчност.

Корделия седеше между Вортала и лорд-попечителя — разговорът й се удаваше с приемлива лекота. Вортала беше очарователен с откровеното си държание. Корделия успя да опита от всички елегантно сервирани ястия, с изключение на резена от поднесения цял печен вол. Обикновено можеше да се дистанцира от факта, че бараярският протеин не е расъл в цистерни, а се извлича от телата на истински мъртви животни. В края на краищата беше научила за примитивните им кулинарни практики още преди да реши да дойде тук, а бе опитвала животински мускули и по-рано, по време на изследователски мисии, в интерес на науката, на оцеляването си или на потенциалното създаване на нов продукт у дома. Бараярците приветстваха украсеното с плодове и цветя животно и очевидно наистина го намираха за привлекателно, а не за ужасяващо. Готвачът, който вървеше тревожно след него, се поклони. Примитивните обонятелни вериги в мозъка й трябваше да се съгласят — наистина миришеше чудесно. Парчето месо в чинията на Воркосиган беше окървавено. Корделия отпи глътка вода.

След десерта и кратките официални тостове, вдигнати от Вортала и Воркосиган, Грегор най-сетне бе отведен от майка си да спи. Карийн даде знак на Корделия и Друшнакови да я последват. Щом напуснаха оживената зала и се изкачиха в тихите частни покои на императора, напрегнатите рамене на Корделия се отпуснаха.

Мъничката униформа на Грегор беше съблечена и заменена от пижама — от икона той отново се превърна в момче. Дру го наглеждаше, докато той миеше зъбите си, и беше примамена да изиграе „само един рунд“ от някаква игра с дъска и пионки, която бяха свикнали да играят преди лягане. Карийн отстъпчиво им разреши и след като целуна и бе целуната от сина си, заедно с Корделия се оттегли в една меко осветена съседна стая. Нощният ветрец от отворения прозорец разхлаждаше помещението. Двете жени седнаха с въздишка. Корделия събу обувките си веднага след Карийн. През прозорците откъм градините под тях долитаха приглушени гласове и смях.

— Колко ще продължи забавата? — попита Корделия.

— До зори за онези, които издържат повече от мен. Аз ще се оттегля в полунощ, след което ще настъпи часът на сериозните пиячи.

— Някои от тях вече изглеждат достатъчно сериозни.

— За съжаление — усмихна се Карийн. — Ще можете да видите класата Вор едновременно откъм най-добрата и най-лошата й страна още преди да е свършила нощта.

— Мога да си представя. Изненадана съм, че не ограничавате вноса на смъртоносни опиати.

Усмивката на Карийн стана по-остра.

— Но пиянските скандали са традиционни. — После гласът й се смекчи. — Всъщност подобни неща се внасят, поне в градовете с портове за совалки. Както обикновено, ние очевидно само увеличаваме, а не намаляваме собствените си обичаи.

— Навярно така е най-добре — намръщи се Корделия. Как да попита най-деликатно? — Граф Видал Вордариан от сериозните пиячи ли е?

— Не — погледна я с присвити очи Карийн. — Защо питате?

— Имах много странен разговор с него. Помислих си, че причина за това може да е свръхдоза етанол. — Тя си спомни ръката на Вордариан върху коляното на принцесата — една кратка интимна ласка. — Добре ли го познавате? Как бихте го оценили?

— Той е богат… горд… — преценяващо отвърна Карийн. — Остана лоялен към Ецар по време на машинациите на Сердж срещу баща му. Лоялен към империята, към класата Вор. В областта на Вордариан има четири големи промишлени града плюс военни бази, складове за продукти, там е най-големият военен порт за совалки… Областта на Видал определено е най-важната в икономическо отношение на Бараяр. Войната почти не засегна областта на Вордариан, тя е една от малкото, които ни оставиха сетаганданците според договора. Разположихме там първите си бази, защото открихме съоръжения, построени и изоставени от сетаганданците. Всичко това допринесе за сериозно икономическо развитие.

— Това е… интересно — каза Корделия, — но аз питах за него като човек. За предпочитанията му например. Харесвате ли го?

— По едно време — каза тихо Карийн — се чудех дали Видал притежава достатъчно мощ, за да ме закриля от Сердж. След смъртта на Ецар. С напредването на болестта на Ецар си мислех, че е по-добре да си потърся защита. Очевидно нищо не ставаше и никой не ми казваше нищо.

— Ако Сердж беше станал император, как би могъл да ви закриля един обикновен граф? — попита Корделия.

— Щеше да се наложи да стане… нещо повече. Видал беше амбициозен и ако беше подходящо насърчаван, би могъл да спаси всички ни. Беше и патриот: Бог знае, ако Сердж бе жив, можеше да разруши Бараяр. Но Ецар ми обеща да не допуска да ми се случи нещо и изпълни обещанието си. Сердж умря преди Ецар и… и оттогава се опитвам да охладя отношенията си с Видал.

Корделия потърка разсеяно долната си устна.

— Оо! Но все пак, харесвате ли го, имам предвид лично? Ще ви допадне ли някой ден от вдовстваща принцеса да се превърнете в графиня Вордариан?

— О! Не сега. Вторият баща на императора би бил прекалено могъщ човек и би пречил на регента. Твърде опасен поляритет, ако не са съюзници или абсолютно точно балансирани. Или ако и двете неща не са съчетани в лицето на един човек.

— Като това да си тъст на императора?

— Да, точно така.

— Трудно разбирам това… полово предаване на властта. Имате ли някакви претенции към империята лично вие?

— Военните ще решат — сви рамене принцесата. Гласът й се снижи. — Това е като болест, нали? Аз съм твърде близо, докосвам се, заразявам се… Грегор е надеждата ми за оцеляване. И мой затвор.

— Не искате ли да имате свой личен живот?

— Не. Просто искам да живея.

Корделия се отпусна объркана. „Сердж ли те е научил да не оскърбяваш?“

— Така ли смята и Вордариан? Имам предвид, че властта не е единственото нещо, което можете да му предложите. Струва ми се, че подценявате личната си привлекателност.

— На Бараяр… властта е единственото нещо. — Лицето й стана разсеяно. — Признавам… че веднъж помолих капитан Негри да ми докладва за Видал. Той е съвсем нормален.

Това одобрение не бе точно представата на Корделия за изразяване на безгранична любов. И все пак можеше да се закълне, че в очите на Вордариан по време на церемонията не бе открила само стремеж към власт. Дали назначаването на Арал за регент случайно не бе попречило на ухажването му? Можеше ли това да обясни докрай сексистката враждебност в думите му към самата нея…

Друшнакови се върна при тях на пръсти.

— Заспа — прошепна нежно тя. Карийн кимна и отпусна глава за миг отдих. Почивката й бе прекъсната от облечен в ливреята на Ворбара пратеник, който се обърна към нея:

— Ще откриете ли танците с милорд регента, миледи? Очакват ви.

Молба или заповед беше това? Безизразният глас на прислужника прозвуча по-скоро зловещо-заповеднически.

— Последното ми задължение тази вечер — увери принцесата, докато нахлузваха отново обувките си. Тези на Корделия сякаш се бяха свили с два номера от началото на вечерта. Тя тръгна куцайки след Карийн, Дру я последва.

Подът на голямата зала на първия етаж бе покрит с паркет, в който бяха инкрустирани многоцветни растения, лози и животни. На колонията Бета полираната му повърхност би била изложена в някой музей, а тези невероятни хора танцуваха върху нея! Истински музиканти — избрани при ужасна конкуренция от Имперския оркестър, както бе информирана Корделия — свиреха в бараярски стил. Дори валсовете звучаха като маршове. Арал и принцесата се поклониха един на друг и той я поведе за няколко кръга из помещението — официален танц, при който всеки повтаряше огледално стъпките на партньора си, с високо вдигнати длани, без да докосва тези на другия. Корделия бе очарована. Никога не бе предполагала, че Арал може да танцува. Това очевидно изпълни социалните изисквания и останалите двойки се впуснаха под звуците на музиката. Арал се върна при нея, изглеждаше леко възбуден.

— Един танц, миледи?

След тази вечеря по-скоро би подремнала. Как успяваше мъжът й да поддържа ужасната си свръхактивност? Със скрит ужас навярно. Тя поклати усмихнато глава.

— Не знам как.

— Аха. — Тръгнаха да се поразходят. — Мога да ти покажа — предложи той, докато излизаха на терасата към градината. Беше приятно прохладно и тъмно и само няколко разноцветни лампи предпазваха от препъване по алеите.

— Мм — отвърна със съмнение тя. — Ако можеш да намериш някое безлюдно местенце. — Ако обаче можеха да намерят безлюдно местенце, тя би могла да измисли по-интересни занимания от танцуването.

— Ами ето… шшт! — намигна й в мрака той и стисна ръката й предупредително. Застанаха неподвижно пред малка поляна, обградена с тисове и някакви розови, мъхнати, неземни растения. Музиката се чуваше ясно.

— Опитай, Ку — настояваше гласът на Друшнакови. Дру и Ку бяха застанали с лице един към друг. Изпълнен със съмнение, Куделка остави бастуна си на каменния парапет и се облегна на ръцете й. Започнаха да пристъпват лекичко, а Дру броеше сериозно: — Едно-две-три, едно-две-три, едно-две-три…

Куделка се препъна, тя го подхвана, а той я прегърна през кръста и поклати ядосано глава.

— Не се получава, Дру!

— Шш! — докосна с пръст устните си тя. — Опитай пак. Ще ти помагам. Каза, че трябва да упражняваш координацията си. Колко пъти, преди да постигнеш резултат? Повече от един, обзалагам се.

— Старецът няма да ме остави да се откажа.

— Е, може пък и аз да не те оставя.

— Уморен съм — оплака се Куделка.

„Ами тогава преминете към целувките — предложи им мислено Корделия, приглушавайки смеха си. — Можете да го правите и седнали.“ Друшнакови обаче бе твърдо решена да продължи и те започнаха отново:

— Едно-две-три, едно-две-три… — Опитът за пореден път завърши с нещо, което се стори на Корделия чудесно начало на прегръдка при положение, че една от страните би имала здравия разум и нервите да продължи.

Арал поклати глава и тръгнаха да се връщат през храсталака. Очевидно възбуден, той долепи устни до нейните — а може би да сподави смеха си. Уви, деликатността им се оказа напразна: някакъв непознат ворски лорд мина залитайки покрай тях, прекоси терасата — Ку и Дру замръзнаха, — наведе се над каменния парапет и съвсем традиционно повърна върху беззащитните храсти. От тъмнината се разнесоха възмутените гласове на мъж и жена. Куделка взе бастуна си и двамата неуспели танцьори се отдалечиха бързо. Ворският лорд повърна отново, а мъжът, станал жертва на пиянството му, започна да се катери по парапета, обещавайки жестока отплата. Воркосиган благоразумно отведе Корделия.

По-късно, чакайки на един от входовете на резиденцията да докарат земеходите им, Корделия се оказа до лейтенанта. Куделка погледна замислено през рамо към резиденцията, откъдето се носеше музика и шум.

— Чудесна забава, нали, Ку? — попита тя меко.

— Какво? А, да, удивителна. Когато постъпвах в службата, не бях и сънувал, че ще стигна дотук. — Той премига. — Времето беше такова, че изобщо не мислех, че ще стигна донякъде. — А после, предизвиквайки у Корделия леко угризение, прибави: — Определено ми се иска жените да вървят заедно с ръководство за използване.

Корделия се засмя високо.

— Бих могла да кажа същото за мъжете.

— Но вие с адмирал Воркосиган — вие сте различни.

— Всъщност… не. Може би просто имаме опит. Но много хора нямат.

— Мислите ли, че имам шанс за нормален живот? — Той впери очи, но не в нея, а в тъмнината.

— Вие сам създавате шансовете си, Ку. И танците си.

— Говорите съвсем като Адмирала.

* * *

Корделия хвана Илян на следното утро, когато той се отби в замъка Воркосиган да получи ежедневния доклад от началника на охраната.

— Кажете ми, Саймън, Видал Вордариан в съкратения списък ли е, или в разширения?

— Всички са в разширения ми списък — въздъхна Илян.

— Искам да го преместите в съкратения си списък.

Той вдигна рязко глава.

— Защо?

Тя се поколеба. Не искаше да отговори „Интуиция“, макар точно това да бе истината.

— Струва ми се, че има ум на убиец. От този тип хора, които стрелят тайно в гърба на врага си.

Илян се усмихна насмешливо.

— Простете, миледи, но вие не говорите за Вордариан, когото познавам. Винаги съм го смятал за съвсем твърдоглав тип.

Колко ли силно трябваше да е наранен и колко ли страстно трябваше да копнее нещо един твърдоглавец, за да се превърне в хитрец? Не беше сигурна. Навярно защото не знаеше колко е щастлива с Арал, Вордариан не можа да усети колко силно й е въздействала атаката му. Но задължително ли личната неприязън означаваше и политическа? Не. Омразата му бе огромна, а ударът му беше премерен прецизно, макар и в погрешна посока.

— Прехвърлете го в съкратения си списък — повтори тя.

Илян разпери ръце — жестът му беше не само примирителен, в него се долавяше и някаква мисъл.

— Много добре, миледи.