Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (20)

Двадесета глава

Една от първите заповеди на Корделия бе да прикрепи отново Друшнакови към Грегор, за негово невероятно удоволствие. Това не означаваше, че се отказва от компанията на момичето — удобство, към което Корделия вече бе силно привикнала, защото след подновеното настояване на Илян Арал накрая се бе съгласил да живее в императорската резиденция. Корделия се успокои, когато Ку и Дру се венчаха месец след Зимния панаир.

Корделия се предложи за посредник на двете семейства. Поради някаква причина Ку и Дру бързо отказаха предложението, макар и с разточителни благодарности. Познавайки объркващите клонки на бараярските социални обичаи, Корделия с радост се отказа в полза на ситната по-възрастна дама, която двамата намериха.

Корделия често си разменяше домашни визити с Алис Ворпатрил. Бебето лорд Иван беше, ако не точно утеха за Алис, то сигурно поне развлечение по време на бавното й възстановяване от физическите изпитания. То растеше бързо, въпреки че бе малко нервно — ятрогенна особеност, както разбра по-късно Корделия, дължаща се на нервността на Алис, през бременността й. „Иван би трябвало да има още три-четири братчета и сестричета, та Алис да разделя вниманието си между тях“ — помисли си Корделия, наблюдавайки как тя го притиска към себе си, докато планира на глас стратегията за вземане на сложните приемни изпити в Имперската военна академия след осемнайсет години.

Алис Ворпатрил обаче забрави и горчивия си траур за Падма, и планирането на живота на Иван до последна подробност, щом видя скицата на венчалната рокля на Дру.

— Не, не, не! — извика тя и размаха ръце. — С тези дантели ще приличаш на бяла мечка! Коприна, скъпа, дълги копринени волани, това ти трябва. — И се зае с всичко. Дру, която нямаше нито майка, нито сестра, едва ли можеше да намери по-добър консултант. Сватбената рокля стана един от подаръците на лейди Ворпатрил — за да бъде Алис сигурна за естетическото й съвършенство. Освен това й подари „малка ваканционна виличка“, която се оказа голяма къща на източното крайбрежие. Когато дойдеше лятото, мечтата на Дру за брега щеше да се превърне в действителност. Корделия се усмихна и купи на момичето нощница и халат с достатъчно дантела, за да пресити и най-зажаднялата душа.

Арал им отстъпи за сватбата Червения салон и съседната бална зала в императорската резиденция. В салона беше красивият под^[1], който за огромно облекчение на Корделия бе оцелял след пожара. На теория този великодушен жест трябваше да облекчи главоболията на Илян по охраната, тъй като Арал и Корделия щяха да бъдат сред главните свидетели. Лично Корделия си мислеше, че превръщането на хората от ИмпСи в сватбари е обещаващ обрат на събитията.

Арал прегледа списъка на гостите и се усмихна.

— Разбираш ли — каза той на Корделия, — че е представена всяка класа? Преди една година тук това събитие нямаше да е възможно. Един бакалски син и дъщерята на обикновен войник. Да, те заслужиха това с кръвта си, но може би следващата година това би могло да се заслужи и с мирни постижения. Медицина, образование, инженерство, изкуство — искаш ли да устроим забава за библиотекари?

— Няма ли онези ужасни ворски старици, за които са женени всичките приятели на Пьотър, да се оплакват от социална свръхпрогресивност?

— Когато Алис Ворпатрил стои зад това? Не биха посмели.

И нещата потръгнаха. Една седмица преди сватбата Ку и Дру замисляха да избягат в истинска паника, загубили пълен контрол на всичко, което правеха енергичните им помощници. Но персоналът на императорската резиденция се справи с опитна лекота. Главната икономка хвърчеше навсякъде и се кикотеше:

— А аз се страхувах, че няма да имаме никаква работа, щом адмиралът се премести тук, освен онези ужасно отегчителни генералщабни вечери.

Най-после настъпи часът. Голям кръг от оцветен булгур беше разположен на пода в Червения салон, заобиколен от звезда с няколко лъча, по един за всеки родител или главен свидетел: в този случай четири. Според бараярския обичай двойката венчаваше сама себе си, изричайки брачния си обет в кръга — не бе необходим нито свещеник, нито магистрат. На практика извън кръга стоеше човек, наречен съвсем подходящо „Четеца“, който четеше текста, за да могат да го повторят плахите младоженци. Според Корделия всичко беше съвсем практично, а и прелестно.

С цъфтяща усмивка Арал я разположи в определения за нея лъч на звездата, сякаш нареждаше букет, и зае собственото си място. Лейди Ворпатрил бе настояла Корделия да облече нова рокля — беше дълга и синьо-бяла, с червени растителни мотиви, съвсем в тон с ултраофициалната червено-синя парадна униформа на Арал. Гордият и нервен баща на Дру също носеше червено-синя униформа и беше заел своето място. Странно бе да мисли за военните, които Корделия обикновено свързваше с тоталитарни импулси, като за острие на егалитаризма на Бараяр. Сетаганданският подарък — така го наричаше Арал; тяхната инвазия бе предизвикала издигането на таланта независимо от произхода и вълните на тази промяна все още се носеха сред бараярското общество.

Сержант Друшнакови беше по-нисък и по-слаб, отколкото беше очаквала Корделия. Майчините гени на Дру, по-доброто хранене или и двете заедно бяха направили всичките му деца по-високи от него. И тримата братя, от капитан до капрал, бяха освободени от военните си задължения, за да присъстват, и сега стояха в големия външен кръг на останалите свидетели, наред с развълнуваната по-малка сестра на Ку. Майката на Ку беше застанала в последния лъч на звездата, плачеше и се усмихваше, облечена в синя рокля с толкова подходящ десен, че според Корделия Алис Ворпатрил сигурно се беше добрала по някакъв начин и до нея.

Първо влезе Куделка с маршова походка, подпирайки се на сабята си в новата й ножница и на сержант Ботари. Сержант Ботари бе облечен в най-блестящия вариант на кафяво-сребристата ливрея на Пьотър и шептеше полезни, ужасно внушителни съвети, като: „Ако усетиш, че наистина ти се гади, лейтенант, наведи си главата“. Дори от самата мисъл за това лицето на Ку стана зеленикаво и необикновено контрастиращо с червено-синята му униформа, което лейди Ворпатрил несъмнено не би одобрила.

Всички глави се обърнаха. „О, Господи!“ Алис Ворпатрил бе абсолютно права за роклята на Дру. Тя се носеше зашеметяващо грациозна като плаващ кораб, едно високо, изчистено съвършенство на форма и функция, коприна с цвят на слонова кост, златиста коса, сини очи, бели, сини и червени цветя, тъй че когато пристъпи до Ку, всички внезапно разбраха колко висок е самият той. Алис Ворпатрил, в сребристосивата си рокля, пусна Дру пред кръга с жест на ловуваща богиня, която пуска своя бял сокол, за да литне и да се настани на протегнатата ръка на Ку.

Ку и Дру казаха клетвите си без да заекват или губят съзнание и успяха да прикрият взаимното си притеснение при публичното произнасяне на омразните им първи имена — Климент и Людмила.

(— Братята ми ме наричаха Люд — беше доверила Дру на Корделия по време на репетицията предишния ден. — Римува се с луд. И с бут.

— За мен винаги ще си останеш Дру — обеща Ку.)

Като старши свидетел, Арал развали булгурения кръг, помитайки го с единия си ботуш, и ги пусна да излязат. Музиката, танците, яденето и пиенето започнаха.

Бюфетът беше невероятен, музиката — жива, а пиенето… традиционно. След първата официална чаша чудесно вино, което бе пратил Пьотър, Корделия се понесе към Ку и му прошепна няколко думи за бетанските изследвания за вредното влияние на етанола върху сексуалните функции, след което той премина на вода.

— Жестока жена — прошепна смеейки се в ухото й Арал.

— Не, към Дру не съм — измърмори му тя в отговор. Беше официално представена на братята, а сега вече и шуреи; те я гледаха с благоговейно уважение, което я накара да скърца със зъби. Макар че се отпусна малко, когато таткото махна с ръка на един от братята да млъкне, за да могат да чуят някакъв коментар на булката по въпроса за ръчните оръжия.

— Тихо, Джос — каза на сина си сержант Друшнакови. — Ти никога не си държал невроразрушител по време на битка. — Дру премига, а после се усмихна и очите й блеснаха.

Корделия използва момента да говори и с Ботари, когото виждаше съвсем рядко, откакто Арал бе отделил домакинството си от това на Пьотър.

— Как е Елена? Как се чувства у дома? Възстанови ли се вече госпожа Хайсопи?

— Добре са, миледи — кимна Ботари, почти усмихнат. — Посетих ги преди пет дни, когато граф Пьотър отиде да провери конете си. Елена, хм, пълзи. Малко да се зазяпаш и… — Той се намръщи. — Надявам се, че Карла Хайсопи внимава.

— Тя опази Елена по време на Вордариановата война, така че ще се справи и с пълзенето. Смела жена. Би трябвало да я наградят с медал.

Ботари сбърчи вежди.

— Не мисля, че това би имало някакво значение за нея.

— Мм. Надявам се, разбира, че може да разчита на мен за всичко, от което се нуждае. По всяко време.

— Да, миледи. Но засега се оправяме. — В думите му прозвуча нотка на гордост. — Сега в езерното имение е много спокойно. Чисто. Подходящо място за едно бебе. — „Не като местата, където израснах аз“ — почти го чу да прибавя Корделия. — Искам всичко да бъде подходящо за нея. Дори и баща й.

— А как сте вие?

— Новото лекарство е по-добро. Във всеки случай вече не усещам главата си пълна с мъгла. И мога да спя нощем. А какво става вътре — не знам.

Това бе от работата, очевидно. Изглеждаше отпуснат и спокоен, почти освободен от старата си зловеща напрегнатост. И все пак от цялата зала именно той погледна бюфета и попита:

— Той не трябва ли вече да спи?

Грегор, по пижама, пълзеше покрай отрупаната с храна маса, опитвайки се да изглежда невидим, и отмъкна няколко бонбона, преди да го забележат и върнат в леглото. Корделия стигна до него първа, преди да го стъпче някой непредпазлив гост или да го заловят силите за сигурност в лицето на останалата без дъх прислужница и ужасения телохранител, които трябваше да заместват Дру. Следваше ги пребледнелият Саймън Илян — за щастие сърцето му бе издържало, Грегор бе липсвал само минутка. Момчето побягна от запъхтените възрастни и се сви в полите й.

Дру, забелязала Илян да докосва комуникатора си, пребледня и отиде при него, тласкана от силата на навика.

— Какво става?

— Как се е измъкнал? — изръмжа Илян към пазачите на Грегор, които заекваха нещо неразбираемо като „обаче той спеше и аз не помествах очи от него“…

— Той не се е измъкнал — вметна язвително Корделия. — Това е неговият дом. Поне трябва да може да се разхожда в него, в противен случай защо са всичките тези проклети безполезни стражи покрай стените?

— Друшни, не може ли да остана на тържеството ти? — попита жално Грегор, оглеждайки се отчаяно наоколо за някой, който да може да нареди на Илян.

Дру погледна Илян, който очевидно не одобряваше. Корделия, без да се колебае, сложи край на безизходицата:

— Да, може.

И така, под надзора на Корделия, императорът танцува с булката, изяде три сметанови сладкиша и бе отнесен в леглото доволен. Петнайсет минути — това беше всичко, което искаше, горкото дете.

Забавата продължи в приповдигнато настроение.

— Един танц, миледи? — попита с надежда Арал.

Да посмее ли да опита? Свиреха сдържаните ритми на огледалния танц и не можеше да сбърка стъпките. Тя кимна, Арал пресуши чашата си и я изведе на лъскавата мозайка. Стъпка, приплъзване, жест: съсредоточена, тя направи любопитно и неочаквано откритие. Всеки от партньорите можеше да води и ако танцьорите внимаваха, зрителите не биха могли да открият разликата. Тя опита няколко наклона и приплъзвания самостоятелно и Арал я следваше гладко. Те се редуваха да водят, сякаш си подаваха топка и играта ставаше все по-поглъщаща, докато музиката и дъхът им секнаха.

* * *

Един ден, когато последните снегове се топяха по улиците на Ворбар Султана, капитан Вааген се обади на Корделия от Имперската военна болница.

— Време е, миледи. Направих всичко, което можех in vivo. Плацентата е вече на десет месеца и явно старее. Машината не може повече да компенсира това.

— Тогава кога?

— Утре е най-добре.

Тази нощ тя почти не спа. На следващото утро всички се струпаха в Имперската военна болница — Арал, Корделия, граф Пьотър, следван от Ботари. Корделия изобщо не бе сигурна, че иска Пьотър да присъства, но докато старецът не ги облекчеше със смъртта си, тя бе свързана с него. Може би още един призив към здравия разум, още едно излагане на фактите, още един опит щяха да свършат работа. Тяхната непреодоляна вражда тежеше на Арал — така че нека вината за това да падне върху Пьотър, а не върху нея. „Внимавай, старче. Ти нямаш друго бъдеще освен чрез мен. Моят син ще запали жертвената ти клада.“ Но все пак тя се радваше да види отново Ботари.

Новата лаборатория на Вааген заемаше цял етаж в най-модерната сграда в комплекса. Корделия го бе накарала да се премести от старата лаборатория поради спомените му — при едно от редовните си посещения след завръщането им във Ворбар Султана тя го бе намерила почти парализиран, неспособен да работи. Беше й казал, че всеки път, когато влиза в помещението, в паметта му изниква ужасната и безсмислена смърт на доктор Хенри. Не можеше да стъпи на онова място на пода, където бе паднало тялото на Хенри, а трябваше да го заобикаля. Дори и съвсем тихите шумове го караха да скача и да трепери.

— Аз съм човек на разума — беше й казал той дрезгаво. — Тези суеверни глупости не означават нищо за мен. — Затова Корделия му бе помогнала да изгори лично жертвоприношение за Хенри в един мангал на пода в лабораторията и го бе накарала да се премести под претекст, че го повишава.

Новата лаборатория бе светла, просторна и не бе обитавана от отмъстителни духове. Когато Вааген я въведе вътре, Корделия завари цяла тълпа чакащи хора: научни сътрудници, прикрепени към Вааген да проучват технологията на репликатора, любопитни цивилни акушери, включително доктор Ритер, бъдещият личен педиатър на Майлс и неговият консултиращ хирург. Смяна на стражата. „А родителите да се блъскат, за да влязат, така ли?“

Вааген се суетеше наоколо. Все още беше с превръзка на окото, но бе обещал на Корделия, че сега вече ще намери време за последната операция за възстановяване на зрението му. Един санитар издърпа маточния репликатор и Вааген гордо застана до него, сякаш се опитваше да направи драматична церемония от това, което Корделия познаваше като съвсем обикновено нещо. И наистина той превърна събитието в специализирана лекция за колегите си, спирайки се подробно на състава на хормоналните разтвори, докато ги инжектираше в съответните системи, описваше отделянето на плацентата в репликатора, приликите и разликите между репликаторното и телесното раждане. „Алис Ворпатрил трябваше да е тук“ — помисли си Корделия.

Вааген вдигна поглед и срещна нейния, спря стеснително и се усмихна.

— Лейди Воркосиган. — Той посочи с ръка заключалките на репликатора. — Бихте ли ми оказали честта?

Тя приближи, поколеба се и се огледа за Арал. Той беше там, зад другите, тържествен и внимателен.

— Арал?

Той пристъпи напред.

— Сигурна ли си?

— Ако можеш да отвориш хладилна чанта за пикник, можеш да отвориш и това. — Двамата хванаха по една заключалка, вдигнаха ги едновременно, разхерметизирайки стерилното запечатване, и отместиха капака. Доктор Ритер започна с виброскалпел, режейки през дебелия окоп от хранителни тръбички с толкова деликатно движение, че сребристата амниотична торбичка отдолу изобщо не бе засегната, после разряза и последните остатъци от биологичната опаковка на Майлс, почиствайки устата и носа му от течности преди първото му изненадано вдишване. Ръката на Арал прегърна Корделия толкова силно, че я заболя. От устните му се откъсна приглушен смях, не по-силен от въздишка. Той преглътна и премига, зачервен от радост и болка, а после отново се овладя.

„Честит рожден ден — помисли си Корделия. — Цветът му е добър…“

За съжаление това бе горе-долу всичко, което беше добро. Контрастът с бебето Иван бе поразителен. Въпреки допълнителните седмици в репликатора, десет месеца срещу деветте и половина на Иван, Майлс бе едва наполовината от размера на Иван след раждането му, и много по-слаб и сбръчкан. Гърбът му беше забележимо деформиран, а краката му бяха изкривени. Но определено беше от мъжки пол, в това нямаше съмнение. Първото му изплакване бе тъничко, слабо, по нищо не приличаше на гневния, гладен рев на Иван. Зад себе си тя чу разочарованото съскане на Пьотър.

— Достатъчно ли е бил хранен? — попита тя Вааген. Едва прикриваше обвинението в гласа си. Вааген сви безпомощно рамене.

— Беше му давано всичко, което можеше да поеме.

Педиатърът и неговият колега подложиха Майлс под загряваща лампа и започнаха прегледа си. Корделия и Арал стояха от двете им страни.

— Това изкривяване ще се изправи от само себе си, миледи — посочи педиатърът. — Но долната част на гърба трябва да се коригира хирургически, колкото е възможно по-рано. Ти беше прав, Вааген, лечението за оптимизиране на развитието на черепа е въздействало отрицателно на вдлъбнатината на бедрото. Затова краката са извити в това странно положение, милорд. Ще бъде необходима хирургическа операция за отпускането на тези кости и за изправянето им преди детето да започне да пълзи или да ходи. Не препоръчвам това да стане през първата му година, освен операцията на гръбначния стълб. Нека първо да се подсили и наддаде на тегло… — Проверявайки ръцете на бебето, хирургът внезапно изруга и грабна диагностичния апарат. Майлс измяука. Арал стисна ръката й. Сърцето на Корделия се сви.

— По дяволите! — възкликна хирургът. — Раменната му кост току-що се счупи. Прав си, Вааген, костите му са ненормално крехки.

— Поне има кости — въздъхна Вааген. — В един момент почти нямаше.

— Бъди внимателен — каза хирургът. — Особено с главата и гърба. Ако и останалото е толкова зле, колкото дългите кости, ще трябва да започнем с някакво подсилване… — Пьотър шумно тръгна към вратата. Арал вдигна поглед, намръщи се и извинявайки се, го последва. Корделия се разкъсваше, но след като вече се бе уверила, че наместването на костите е започнало и предпазливостта на лекарите ще предпази Майлс от нови увреждания, го остави в ловките им ръце и последва Арал.

Пьотър крачеше нагоре-надолу по коридора. Арал стоеше изпънат, неподвижен и спокоен. Ботари беше безмълвен свидетел на сцената.

Пьотър се обърна и я видя.

— Ти! Ти ме излъга. Значи това наричаш „огромни подобрения“? По дяволите!

— Подобренията наистина са огромни. Майлс несъмнено е много по-добре, отколкото беше. Никой не е обещавал съвършенство.

— Ти излъга. Вааген излъга.

— Не сме — отрече Корделия. — Опитвах се да ви представя точни обобщения на експериментите на Вааген през целия ден. Резултатите са приблизително такива, каквито би трябвало да очакваме според докладите му. Проверете си ушите.

— Знам какво се опитваш, но няма да стане. Току-що му казах — той посочи Арал, — че аз спирам дотук. Не искам да видя повече този мутант. Никога. Докато е жив, ако оживее, а на мен ми изглежда доста болнав, не го доближавайте до вратата ми. Господ ми е свидетел, жено, няма да оставя да ме направиш на глупак.

— Би било излишно — озъби му се Корделия.

Пьотър оголи зъби в безмълвно изръмжаване. После се обърна към Арал.

— А ти, ти мекотело такова, ако по-големият ти брат беше жив… — Пьотър затвори рязко уста, но бе прекалено късно.

Лицето на Арал посивя. Корделия го бе виждала такъв само два пъти. И двата пъти той едва не беше извършил убийство. Пьотър често се бе шегувал с прословутата ярост на Арал, но Корделия разбра, че Пьотър, макар да бе виждал сина си раздразнен, никога не бе присъствал на нещо подобно. Очевидно и графът разбираше това, макар и смътно: наведе глава и изсумтя нещо.

Арал стисна ръце зад гърба си. Корделия ги виждаше как треперят, побелели от болка. Той вдигна високо брадичка и заговори шепнешком:

— Ако брат ми бе жив, щеше да е съвършен. Ти си мислеше така, аз си мислех така, така си мислеше и император Юри. И оттогава трябваше да се задоволяваш с остатъците от онази кървава баня, със сина, чиято смърт войниците на лудия Юри пренебрегнаха. Ние от рода Воркосиган можем да се задоволяваме с остатъци. — Гласът му стана още по-тих. — Но моят първороден син ще живее. Аз няма да го проваля.

Това ледено заявление бе като смъртоносен удар със сабя, толкова силен, колкото би могъл да изпълни само Ботари с оръжието на Куделка. И много точно насочен. Пьотър не можеше да възрази нищо. Той се задъхваше, невярващ и изпълнен с болка.

Лицето на Арал стана вглъбено.

— Няма да го проваля отново — поправи сам себе си тихо той. — Втори шанс няма да имате никога, сър. — Ръцете му се отпуснаха. С леко тръсване на глава той отпрати Пьотър и всичко, което Пьотър можеше да каже.

Блокиран на два пъти, видимо страдащ от погрешната си стъпка, Пьотър се оглеждаше, търсейки някой, върху когото да излее яростта си. Погледът му падна върху Ботари, който наблюдаваше с безизразно лице.

— И ти! Ти участваше във всичко отначало докрай. Синът ми ли те прати да шпионираш в дома ми? На кого си верен? На мен ли се подчиняваш, или на него?

Очите на Ботари блеснаха странно. Той извърна глава към Корделия.

— На нея.

Пьотър бе толкова изненадан, че му трябваха няколко секунди, за да възвърне речта си.

— Чудесно — излая накрая той. — Тя може да разполага с теб. Не искам да виждам повече грозното ти лице. Не се връщай в замъка Воркосиган. Естерхази ще ти донесе нещата още довечера.

Той се обърна и се отдалечи. Величественото му оттегляне обаче се провали, когато погледна през рамо, преди да завие зад ъгъла.

Арал въздъхна много уморено.

— Смяташ ли, че този път той наистина искаше да каже това? — попита Корделия. — Всичките тези „никога повече“?

— Правителствените задължения ще ни наложат да общуваме. Той знае това. Нека си отиде у дома и да се вслуша за малко в тишината. После ще видим. — Той се усмихна мрачно. — Докато сме живи, не можем да се отделим.

Тя си помисли за детето, чиято кръв ги свързваше сега, нея с Арал, Арал с Пьотър и Пьотър със самата нея.

— Така изглежда. — После погледна извинително към Ботари. — Съжалявам, сержант. Не мислех, че Пьотър би могъл да уволни положил клетва войник.

— Да, технически не може — поясни Арал. — Ботари току-що бе прехвърлен в друг клон на рода. При теб.

— Оо! — „Точно това, което съм искала винаги — мое наистина собствено чудовище. И какво трябва да правя, да го крия в килера?“ Тя потри нос, а после погледна ръката си. Ръката, която бе стискала ръката на Ботари върху ефеса на сабята. Така. И така: — Лорд Майлс ще има нужда от телохранител, нали?

Арал наклони глава с любопитство.

— Наистина.

Изведнъж очите на Ботари се изпълниха с толкова силна надежда, че Корделия сдържа дъха си.

— Телохранител — каза той — и подкрепа. Никой няма да може да му причини нищо, ако… Нека ви помогна, миледи.

Тези думи прозвучаха за Корделия като „обичам ви“.

— Би било… — „невъзможно, безумно, опасно, безотговорно…“ — удоволствие за мен, сержант.

Лицето му запламтя като факел.

— Мога ли да започна веднага?

— Защо не?

— Тогава ще ви почакам — кимна той към лабораторията на Вааген и влезе през вратата. Корделия можеше да си го представи: облегнат на стената и внимателно наблюдаващ — надяваше се, че това зловещо присъствие няма да направи лекарите толкова нервни, че да изпуснат чупливия си товар.

Арал въздъхна и я взе в прегръдките си.

— Имате ли вие, бетанците, детски приказки за кръщелните дарове на вълшебниците?

— И добрата, и лошата фея като че ли са безсилни в нашия случай, нали? — Тя се притисна към грапавата материя на униформата му. — Не зная дали Пьотър е възприемал Ботари като благодат или проклятие. Но се обзалагам, че наистина ще държи враговете настрана. Които и да се окажат те. Странни подаръци направихме за рождения ден на момчето си.

Те се върнаха в лабораторията и изслушаха внимателно останалата част от лекцията на лекарите за специфичните нужди и уязвимите места на Майлс, и за разписанието на първоначалното му лечение, а после го повиха топло за пътуването му до дома. Беше толкова мъничък, просто парче плът, по-лекичко от коте, откри Корделия, когато най-после го взе на ръце и го притисна към себе си за пръв път, откакто го бяха откъснали от нейното тяло. За миг изпадна в паника. „Върнете го обратно в репликатора за около единайсет години, не мога да се справя с това…“ Децата може и да бяха, а може и да не бяха благодат, но да ги създадеш, а после да ги провалиш, бе със сигурност проклятие. Даже Пьотър знаеше това. Арал отвори вратата пред тях.

„Добре дошъл на Бараяр, сине. Заповядай в този свят на богатство и бедност, на странна промяна и дълбока история. Роди се веднъж, сега се раждаш повторно. Заповядай и името си. Майлс означава «войник», но не допускай силата на внушението да те погълне. Заповядай една изкривена фигура в това общество, което ненавижда и се страхува от мутациите — защото са били неговото най-силно страдание. Заповядай титла, богатство, власт и цялата омраза и завист, които ще ти донесат. Заповядай това тяло — разкъсано на части и после отново събрано. Наследи безброй приятели и врагове, които не си си създал сам. Заповядай един дядо от ада. Понеси болката, открий радостта и намери свой собствен смисъл, защото Вселената със сигурност няма да ти го поднесе. Ще бъдеш винаги жива мишена. Бъди. Но жива. Жива. Жива!“