Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barrayar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БАРАЯР. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.19. Преводач: Крум БЪЧВАРОВ [Barrayar, by Lois McMaster BUJOLD]. Корица: Megachrom — Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печ. коли 19. Страници: 304. ISBN: 1475. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Десета глава

Корделия се събуди бавно, протегна се и се сгуши във великолепния копринен, пухен юрган. Другата страна на леглото бе празна — тя докосна възглавницата — студена и празна. Арал сигурно се беше измъкнал рано. Корделия се наслади на усещането, че най-сетне се е наспала, че не се е събудила с онази замайваща умора, мъчила ума и тялото толкова дълго. Това бе третата й поредна нощ, през която спа добре, стопляна от тялото на мъжа си — и двамата вече се бяха освободили с облекчение от досадните кислородни маски.

Ъгловата им стая, на втория етаж на старата каменна бивша казарма, тази сутрин беше студена и съвсем тиха. Яркозелената морава зад прозореца чезнеше в мъглата, скриваща езерото, селото и хълмовете на отвъдния бряг. Влажното утро й действаше успокоително. Провеси крака от леглото; пресният розов белег на корема й само леко я рязна.

През вратата надникна Друшнакови.

— Миледи? — повика тихичко тя, а после видя, че Корделия е седнала и люлее босите си крака — упражнение за подобряване на кръвообращението. — А, добре, вече сте станали. — Дру влезе в стаята с голям поднос в ръце. Беше облечена в удобна рокля с широки, свободни поли и дебела топла жилетка, украсена с бродерия. Стъпките й прозвучаха по широките дъски на пода, после заглъхнаха по ръчно тъкания килим в средата на стаята.

— Гладна съм — каза учудено Корделия, щом ароматът от подноса погъделичка ноздрите й. — За пръв път от три седмици насам. — Три седмици от нощта на ужасите в замъка Воркосиган.

Дру се усмихна и остави подноса на масата до прозореца. Корделия наметна халата си, обу пантофите и се насочи към каничката кафе. Дру се въртеше около нея, очевидно готова да я подхване, ако тръгне да пада, но Корделия се чувстваше отлично. Седна и протегна ръка към димящия булгур с масло и каната с горещ сироп, който бараярците приготвяха от сгъстен дървесен сок. Превъзходна храна.

— Яла ли си, Дру? Искаш ли малко кафе? Кое време е?

Телохранителката поклати русата си глава.

— Благодаря, миледи. Около единайсет е.

През изминалите няколко дни тук, в езерното имение Воркосиган, Друшнакови се бе превърнала в част от спокойната обстановка. Корделия откри, че поглежда момичето едва ли не за пръв път, откакто бе напуснала Имперската военна болница. Дру бе грижлива и чевръста както винаги, но с някакво скрито напрежение — навярно й се струваше така само защото самата тя се чувстваше по-добре и егоистично искаше хората край нея също да се чувстват по-добре.

— Днес се чувствам много по-малко дебела. Вчера говорих с капитан Вааген по визора. Струва му се, че забелязва първите белези на молекулярна рекарцификация в малкия Пьотър Майлс. Това е много окуражаващо, стига човек да знае как да тълкува думите му. Той не дава лъжливи надежди, но на малкото, което казва, може да се разчита.

Дру вдигна поглед от скута си, усмихна се отзивчиво и поклати глава:

— Маточните репликатори ми се струват много странни. Толкова чужди.

— Не толкова странни като това, което ни е причинила еволюцията — усмихна й се в отговор Корделия. — Благодаря на Господ за технологията и рационалния дизайн. Знам какво говоря.

— Миледи… как разбрахте, че сте бременна? Не ви дойде ли?

— Менструалния цикъл ли имаш предвид? Всъщност не. — Тя си спомни миналото лято. Същата тази стая, същото неоправено легло. Тя и Арал можеха отново да започнат да споделят ласките си тук много скоро, макар че когато целта не бе да забременее, се губеше известна пикантност. — Миналото лято Арал и аз си мислехме, че сме се установили тук завинаги. Той бе излязъл в запаса, аз също… никакви ангажименти. Почти преминавах възрастовата граница за органичния метод, който като че ли бе единствената възможност на Бараяр. Затова той искаше да започнем незабавно. Така че няколко седмици след като се оженихме, аз отидох да извадят противозачатъчния ми имплантат. Което ме накара да се чувствам почти престъпница — у дома това не би могло да стане, без да имам родителско свидетелство.

— Наистина ли? — Дру я слушаше с отворена уста.

— Да, такова е бетанското законово изискване. Първо трябва да изкараш курс за получаване на родителско свидетелство. Поставиха ми имплантата на четиринайсетгодишна възраст. Помня, че бях имала менструален цикъл само веднъж. Сложиха ми имплантата, срязаха ми химена и ми пробиха ушите, а после бе моето дебютно тържество…

— Не сте… започнали да правите секс на четиринайсет, нали? — снижи глас Друшнакови.

— Бих могла. Но за това трябват двама, както знаеш. Намерих си истински любовник доста по-късно. — Корделия се срамуваше да признае колко много по-късно. Беше толкова трудно общителна… „И не си се променила особено“ — призна пред себе си кисело тя.

— Не мислех, че ще се случи толкова бързо — продължи Корделия. — Мислех си, че ни очакват няколко месеца сериозни и приятни експерименти. Но направихме бебето още от първия опит. Така че още не съм имала менструален цикъл тук, на Бараяр.

— От първия опит — повтори Дру. Устните й се сгърчиха от скрит страх. — Как разбрахте, че сте… забременяла? Гадене?

— Умора, преди гаденето. Но всъщност от онези малки сини точици… — Гласът й пресекна, щом забеляза сгърченото лице на момичето. — Дру, академични ли са всички тези въпроси, или имат някакъв по-личен интерес?

— Личен — задавено отвърна тя.

— Оо — отпусна се назад Корделия. — Искаш ли… да поговорим за това?

— Не… не зная.

— Приемам, че това означава „да“ — въздъхна Корделия. О, да. Беше същото като да се прави на мама-капитан за шейсетте бетански учени в Проекта, макар че въпросите, свързани с бременността, бяха навярно единственият междуличностен проблем, с който никога не я бяха обременявали. Но в сравнение с наистина тъпите глупости, с които й се беше нахвърляла онази рационална и внимателно подбрана група хора от време на време, варварските бараярски трудности сигурно бяха просто… — Знаеш, че ще се радвам да ти помогна с каквото мога.

— Беше в нощта на солтоксиновата атака — изхлипа Дру. — Не можах да заспя. Слязох до кухнята да си взема нещо за ядене. По обратния път забелязах, че в библиотеката свети. Там беше лейтенант Куделка. И той не можел да заспи.

„Ку значи, а? О, добре, добре.“ В края на краищата всичко това можеше да се окаже чудесно. Корделия се усмихна с искрено насърчение.

— Да?

— Ние… аз… той… ме целуна.

— Надявам се, че си отвърнала на целувката?

— Говорите така, като че ли одобрявате.

— Наистина одобрявам. Вие сте двама от любимите ми хора, ти и Куделка. Само да можехте да вдигнете глави… но продължавай, сигурно има още. — Освен ако Дру не бе по-невежа, отколкото Корделия мислеше, че е възможно.

— Ние се… ние се… ние се…

— Чукахте? — предположи с надежда Корделия.

— Да, миледи. — Дру се изчерви силно и преглътна. — Ку изглеждаше толкова щастлив… за няколко минути. Бях толкова щастлива с него, толкова развълнувана, не ме интересуваше колко боли.

А, да, варварският бараярски обичай да разкриват на жените си секса с болката от лишената от упойка дефлорация. Макар че в сравнение с методите им за възпроизводство, които следваха от това, навярно тази болка бе само честно предупреждение. Но доколкото бе забелязала, Ку не изглеждаше толкова щастлив, колкото би трябвало да бъде един нов любовник. Какво ли си причиняваха един на друг тези двама?

— Продължавай.

— Стори ми се, че забелязах движение в задната градина, близо до вратата на библиотеката. После горе се чу трясъкът — о, миледи! Толкова съжалявам! Ако ви бях охранявала, вместо да правя това…

— Хей, момиче! Тогава не беше на служба. Ако не беше правила това, сигурно щеше да спиш. Солтоксиновата атака не е изобщо по твоя вина, по твоя или на Ку. Всъщност, ако не беше будна и повече или по-малко облечена, неуспелият убиец можеше да избяга. — „И нямаше да очакваме още едно публично обезглавяване.“ Една частица от Корделия копнееше да се бяха забавили с няколко мига и никога да не бяха поглеждали през проклетия прозорец. Но точно в момента Друшнакови имаше да се оправя с достатъчно последици и без тези усложнения.

— Но само ако…

— През тези последни седмици навсякъде е пълно със „само ако“. Честно казано, струва ми се, че е крайно време да ги заменим с „животът продължава“. — Най-после всичко дойде на мястото си. Дру беше бараярка и затова нямаше противозачатъчен имплантат. А и като че ли този идиот Ку не й бе предложил алтернатива. Ето защо Дру бе прекарала последните три седмици, чудейки се… — Искаш ли да опиташ една от моите малки сини точици? Имам много.

— Сини точици?

— Да, бях започнала да ти казвам. Имам цяла опаковка малки диагностични ленти. Купих ги във Ворбар Султана миналото лято в един магазин за вносни стоки. Напишкваш една от тях и ако точката стане синя, значи си забременяла. Миналото лято използвах само три. — Корделия отиде до чекмеджето на бюфета и го прерови. — Ето — подаде една на Дру тя. — Върви да се облекчиш. Себе си и ума си.

— Толкова бързо ли действат?

— Пет дни след самото зачеване — задържа ръката й Корделия. — Обещавам.

Гледайки притеснено малката хартиена лентичка, Друшнакови се скри в тоалетната до спалнята. Върна се след няколко минути. Лицето й бе намръщено, а раменете — отпуснати.

„Какво означава това?“ — почуди се раздразнена Корделия.

— Е?

— Остана бяла.

— Значи не си бременна.

— Предполагам, че не.

— Не мога да разбера дали се радваш, или съжаляваш. Повярвай ми, ако искаш да имаш бебе, по-добре би било да почакаш няколко години, докато медицината тук понапредне малко. — Макар че органичният метод бе очарователен, за известно време…

— Не искам… искам… Не зная… Ку почти не е разговарял с мен от онази нощ. Не искам да забременявам, това ще ме унищожи, и все пак си мислех, че може би той би… би бил толкова развълнуван и щастлив от това, колкото бе и от секса. Може би би се върнал и… оо, нещата вървяха така добре, а сега всичко се развали! — Ръцете й бяха стиснати, лицето — побледняло, зъбите й скърцаха.

„Поплачи си, момиче.“ Но Друшнакови възвърна самообладанието си.

— Съжалявам, миледи. Не исках да ви занимавам с цялата тази глупост.

Глупост, да, но не само от нейна страна.

— Какъв е проблемът с Ку? Мислех си, че страда само от угризения за солтоксина като всички останали в замъка. — „Начиная с Арал и мен.“

— Не зная, миледи.

— Опитвала ли си се да го попиташ директно?

— Той се крие, щом забележи, че се приближавам.

Корделия въздъхна и започна да се облича. Днес вече с истински дрехи, не с болнични халати. Там, в дъното на гардероба на Арал, бяха закачени жълто-кафявите панталони от старата й униформа в Проекта. Тя ги обу с любопитство. Не само, че успя да ги закопчее — те дори й бяха широки. Наистина бе боледувала. Агресивно настроена, Корделия не се отказа и избра към тях една пъстра риза с дълги ръкави. Много удобно. Тя се усмихна на стройната си, макар и бледа фигура в огледалото.

— А, мили капитане — надзърна през вратата Арал. — Вече си станала. — Той хвърли поглед към Друшнакови. — И двете сте тук. Още по-добре. Струва ми се, че се нуждая от помощта ти, Корделия. Всъщност съм сигурен за това. — Очите му блестяха много странно. Удивление, стъписване, тревога? Той влезе в стаята. Носеше обичайните си дрехи, когато не бе на служба — стари униформени панталони и цивилна риза. Следваше го напрегнатият и нещастен Куделка, облечен в стегната черна униформа, червените му лейтенантски петлици се открояваха на яката. В ръката си стискаше бастуна. Дру отстъпи до стената и скръсти ръце.

— Лейтенант Куделка ми каза, че искал да направи едно признание. Подозирам, че се надява да получи опрощение — каза Арал.

— Не заслужавам това, сър — промълви Куделка. — Но не мога да крия повече. Трябва да го кажа. — Той вдигна очи към тавана, избягвайки погледите на останалите. Друшнакови го наблюдаваше задъхана. Арал се отпусна и седна на ръба на леглото до Корделия.

— Дръж си шапката — промърмори й той с ъгълчето на устата си. — Този тук ме изненада.

— Струва ми се, че съм малко по-изненадана от теб.

— Няма да е за пръв път. — После каза по-високо: — Давайте, лейтенант. Няма да ви стане по-лесно, като се бавите.

— Дру… госпожица Друшнакови… Дойдох да… да се извиня. Не, това звучи банално, но повярвайте ми, не мисля, че е банално. Вие заслужавате нещо повече от извинение, аз ви дължа изкупление. Каквото и да пожелаете. Но съжалявам, ужасно съжалявам, че ви изнасилих.

Друшнакови остана с отворена уста цели три секунди, а после я затвори толкова рязко, че Корделия чу чаткането на зъбите й.

— Какво?!

Куделка трепна, но не я погледна.

— Съжалявам… съжалявам — мънкаше той.

— Вие мислите… Вие. Какво?! — задъхваше се Друшнакови, ужасена и обидена. — Вие мислите, че бихте могли… оо! — Тя застана твърдо, със стиснати ръце, дишаше развълнувано. — Ку, кретен такъв! Идиот! Слабоумен! Ти… ти… ти — заекна тя. Цялото й тяло трепереше. Корделия я гледаше, напълно зашеметена. Арал търкаше замислено устни.

Друшнакови се нахвърли върху Куделка и изрита бастуна от ръката му. Той едва не падна, ахна стреснато, опита се да го хване, но го изпусна и бастунът издрънча на пода.

Дру го блъсна опитно в стената и го обездвижи, забивайки пръсти в слънчевия му сплит. Дъхът му секна.

— Глупак такъв! Мислиш ли, че би могъл да ме докоснеш дори само с пръст без мое разрешение? Оо! Как може да си такъв, да си такъв, такъв… — Обърканите й думи преляха в обиден крясък точно над ухото му. Той се сгърчи.

— Моля ви, не повреждайте секретаря ми, Дру, ремонтът е скъп — каза меко Арал.

— Оо! — Тя се обърна, освобождавайки Куделка. Той залитна и падна на колене. Закрила лице с длани и хапейки пръстите си, Дру изскочи през вратата и я затръшна зад себе си. Едва тогава се чу острото й хълцане, отдалечаващо се по коридора. Затръшна се друга врата. Настъпи тишина.

— Съжалявам, Ку — каза Арал след продължително мълчание. — Но самообвинението ти не изглеждаше особено любезно.

— Не разбирам — поклати глава Ку, допълзя до бастуна си и се изправи треперещ на крака.

— Правилно ли съм разбрала, че двамата разговаряхте за това, което се е случило между вас в нощта на солтоксиновата атака? — попита Корделия.

— Да, миледи. Аз седях в библиотеката. Не можех да заспя и затова преглеждах някои диаграми. Тя влезе. Седяхме, разговаряхме… Изведнъж открих, че ми… ами… за първи път ми ставаше, откакто бях уцелен с невроразрушителя. Помислих си, че може да е по случайност и че вече никога… и изпаднах в паника, просто изпаднах в паника. Аз… я взех… точно там. Не попитах, не казах нито дума. А после горе се чу трясъкът и двамата изтичахме в задната градина и… на следващия ден тя изобщо не ме обвини. Аз чаках ли, чаках.

— Но ако не си я изнасилил, защо се разбесня толкова? — попита Арал.

— Тя просто беше полудяла — отвърна Куделка. — Погледите, които ми хвърляше през миналите три седмици…

— Това е било от страх, Ку — каза Корделия.

— Да, така си и мислех.

— Защото се е страхувала, че е забременяла, а не защото се е страхувала от теб — изясни тя.

— Оо! — тихо възкликна Куделка.

— Оказа се, че не е. — (Ку повтори още един път „Оо!“). — Но сега ти е ужасно ядосана, и аз не я обвинявам.

— Но ако тя не смята, че съм я… каква е тогава причината?

— Не разбираш ли? — Тя се намръщи към Арал. — И ти ли?

— Ами…

— Защото току-що я обиди, Ку. Не тогава, а точно сега, в тази стая. И не само по отношение на бойните й качества. Това, което й каза, й разкри за пръв път, че си бил толкова съсредоточен върху самия себе си през онази нощ, че изобщо не си видял нея. Лошо, Ку. Много лошо. Дължиш й дълбоко извинение. Тя е била там и ти е дарила цялото си бараярско същество, а ти изобщо не си оценил какво прави, дори не си и разбрал.

Той изправи внезапно глава.

— Дарила? Като някаква милостиня?

— Дар от боговете по-скоро — промърмори Арал, потънал в някакви свои преценки.

— Аз не съм… — Куделка извърна глава към вратата. — Мислите ли, че трябва да я догоня?

— Всъщност да пълзиш, ако бях на твое място — препоръча му Арал. — Пълзи бързо. Плъзни се под вратата й, просни се по корем, остави я да те тъпче, докато й мине. После й се извини. Все още можеш да спасиш положението. — Сега погледът на Арал блестеше развеселен.

— Как наричате това? Безусловна капитулация? — попита възмутено Ку.

— Не. Бих го нарекъл спечелване. — В гласа му прозвуча студена нотка. — Виждал съм войната между мъжете и жените да се превръща в изпепеляваща героика. Огньове от гордост. Ти не бива да тръгнеш по този път. Говоря ти сериозно.

— Вие… Миледи! Вие ми се подигравате! Престанете!

— Тогава престани да се правиш сам смешен — отвърна остро Корделия. — Измъкни си главата от задника. Помисли в продължение на шейсет последователни секунди, че край теб има и други хора.

— Миледи. Милорд. — Той стисна зъби с ледено достойнство, поклони се и излезе от стаята, но сбърка пътя и тръгна в посока, обратна на тази, в която беше избягала Друшнакови.

Арал поклати безпомощно глава, докато шумът от стъпките на Куделка затихваше. От устните му се изплъзна смях.

Корделия стисна нежно ръката му.

— Престани! На тях не им е смешно. — Погледите им се срещнаха; тя се изкикоти, а после се овладя решително. — За Бога, според мен на него наистина му се искаше да бъде изнасилвач. Да не се е мотал с Ботари твърде много?

Тази малко тъжна шега отрезви и двамата. Арал погледна замислено.

— Мисля че… Ку ласкаеше собствените си самосъмнения. Но разкаянието му беше искрено.

— Искрено, но малко самодоволно. Струва ми се, че глезим самосъмненията му вече достатъчно дълго. Може би е време да му подръпнем ушите.

Раменете на Арал се отпуснаха уморено.

— Той й е задължен, няма съмнение. И все пак какво бих могъл да му наредя да направи? Безсмислено е, ако не се отпусне.

Корделия изръмжа в знак на съгласие.

* * *

Едва към обяд Корделия забеляза, че от техния мъничък свят липсва нещо.

— Къде е графът? — попита тя Арал, когато откриха, че икономката на Пьотър е приготвила масата само за двама в трапезарията, която гледаше към езерото. Денят не бе топъл. Утринната мъгла се бе превърнала в ниски сиви облаци. Беше ветровито и хладно. Корделия беше облякла едно старо черно униформено яке на Арал над пъстрата блуза.

— Мислех, че е отишъл в конюшнята. За да започне с новите си идеи за дресировка — отвърна Арал, който също гледаше масата с безпокойство. — Така поне ми каза.

Поднасяйки супата, икономката се обади:

— Не, милорд. Рано сутринта господин графът замина заедно с двама от хората си с един земеход.

— А, извини ме — кимна на Корделия Арал, стана и излезе от трапезарията в задния коридор. Едно от складовите помещения в задната част на къщата, врязана в склона на хълма, бе превърнато в комуникационен център с пулт и денонощен часови от ИмпСи пред вратата. Стъпките на Арал отекнаха по коридора в тази посока.

Корделия глътна една лъжица от супата, която потече в нея като разтопено олово, остави лъжицата и зачака. Чуваше гласа на Арал и електронните отговори на някакъв непознат глас в смълчаната къща, но беше прекалено далеч, за да разбере думите. След известно време, което й се стори като малка вечност, макар всъщност супата да беше все още гореща, Арал се върна с мрачно лице.

— Там ли е ходил? — попита Корделия. — В Имперската болница?

— Да. Бил е там и си е тръгнал. Всичко е наред.

— Това значи ли, че бебето е наред?

— Да. Не са го пуснали, той поспорил известно време, после си тръгнал. Нищо друго. — Арал започна навъсено да загребва от супата.

Графът се върна след няколко часа. Корделия чу лекия шум на земехода му по пътя и покрай северната страна на къщата, където спря. Покривът се отвори и затвори, и колата продължи към гаража, разположен отвъд хребета на хълма, до конюшнята. Тя седеше заедно с Арал в предната стая с новите големи прозорци. Той се бе задълбочил в някакъв правителствен доклад на ръчния си апарат за четене, но при звука на затварящия се покрив натисна клавиша „пауза“ и зачака заедно с нея, вслушвайки се в тежките стъпки край къщата. Бе стиснал устни в неспокойно очакване и гледаше мрачно. Корделия се отпусна на стола и се опита да овладее нервите си.

Граф Пьотър влезе в стаята и застана пред тях. Беше облечен официално в старата си униформа с отличителните знаци на генералския му ранг.

— Ето къде сте били.

Униформеният мъж, който го следваше, погледна неспокойно Арал и Корделия и се оттегли, без да чака да го освободят. Граф Пьотър дори не забеляза това.

Пьотър се обърна първо към Арал:

— Ти. Ти си дръзнал да ме посрамиш пред хората. Да ми поставиш капан.

— Опасявам се, че сте се посрамили сам, сър. Ако не бяхте тръгнали по този път, нямаше да се натъкнете на този капан.

Пьотър стисна зъби, бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. Гняв, притеснение, примесено със самонадеяност. Притеснен, колкото може да е само един постъпил неправилно човек. „Той се съмнява в себе си“ — разбра Корделия. Тъничка нишка надежда. „Не трябва да я изпускаме, тя може да е единственият ни изход от лабиринта.“

Самонадеяността надделя.

— Не трябваше да правя това — изръмжа Пьотър. — Това е женска работа. Да пази генома ни.

— Било е женска работа в Периода на изолация — отвърна спокойно Арал. — Когато единственият отговор на мутацията е бил детеубийството. Сега има други отговори.

„Колко странно трябва да са се чувствали жените, докато са били бременни, без да знаят дали всичко това ще завърши с живот или смърт“ — помисли си Корделия. Една глътка от тази чаша бе всичко, което желаеше тя от живота си, и все пак бараярските жени я пресушаваха цялата отново и отново… чудното бе не това, че културата на наследниците им е хаотична, а че не е още по-безумна.

— Ти провали всички ни, като не успя да я овладееш — каза Пьотър. — Как си представяш, че можеш да управляваш цяла планета, щом не можеш да управляваш собствения си дом?

Едното ъгълче на устата на Арал се изви леко нагоре.

— Наистина е трудно да я овладее човек. Тя ми избягва на два пъти. Доброволното й завръщане все още ме изумява.

— Спомни си дълга си! Към мен, поне като към твой граф, ако не като към твой баща. Положил си васална клетва пред мен. Предпочиташ да се покориш на тази инопланетянка вместо на мен, така ли?

— Да — погледна го право в очите Арал. Гласът му премина в шепот. — Такъв е естественият ход на нещата. — Пьотър трепна. Арал прибави сухо: — Опитът да отклоните темата от детеубийството към покорството не ще ви помогне, сър. Вие сам ме научихте на реторика.

— Едно време биха ви обезглавили и за по-малко нахалство.

— Да, днешната обстановка е малко особена. Като наследник на граф, ръцете ми са между вашите, но като ваш регент, вашите ръце са между моите. Васален пат. Едно време бихме могли да разрешим безизходицата с една симпатична малка война. — Той се усмихна или поне оголи зъбите си. Мислите на Корделия се завъртяха. „Само един ден: Непреодолимата Сила Среща Непреклонната Цел. Билети — пет марки.“

Вратата към коридора се открехна и лейтенант Куделка надникна нервно.

— Сър? Извинете, че ви прекъсвам. Имам проблем с комуникационния пулт. Пак се повреди.

— Какъв проблем, лейтенант? — попита Воркосиган с усилие, пренасочвайки вниманието си към него. — Прекъсването?

— Просто не работи.

— Само допреди няколко часа беше наред. Провери енергийното захранване.

— Направих го, сър.

— Извикай техник.

— Не мога, нали пултът не работи.

— А, да. Накарай началника на охраната да го отвори и виж дали не можеш да отстраниш повредата. После повикай техник по неговата линия.

— Да, сър. — Куделка отстъпи, хвърляйки тревожен поглед към тримата, все още замръзнали на местата си в очакване да се оттегли.

Графът почна пак:

— Кълна се, че ще се откажа от него. От онова нещо в Имперската болница. И ще го лиша съвсем от наследство.

— Заплахата ви не е ефикасна, сър. Можете да се откажете само от мен. С императорска заповед. За която ще трябва смирено да помолите… пак мен. — Острата му усмивка проблесна. — И аз, разбира се, бих ви я дал.

Долната челюст на Пьотър трепна. В края на краищата това очевидно не бяха непреодолимата сила и непреклонната цел, а непреодолимата сила и някакво разтекло се море — нападките на Пьотър продължаваха да се провалят, разплисквайки се безнадеждно настрани. Той бе загубил равновесие и се опитваше да намери опора, стреляйки напосоки.

— Помисли за Бараяр. Помисли за примера, който даваш.

— Ох — въздъхна Арал, — и за този, който имам пред себе си. — Той замълча за миг. — Никога не сме давали пример от задните редици, вие или аз. Там, където отива един Воркосиган, другите спокойно могат да го последват. Малко личностно… социално инженерство.

— Може и да е така за галактиците. Но нашето общество не може да си позволи този лукс. Едва успяваме да задържим това, което имаме. Не можем да понесем смъртоносната тежест на милиони инвалиди!

— Милиони? — вдигна вежди Арал. — Сега вие екстраполирате от едно до безкрайност. Слаб довод, сър, недостоен за вас.

— А и сигурно — каза тихо Корделия — това колко може да понесе, трябва да реши всеки човек, всеки който носи подобна тежест.

Пьотър се прехвърли към нея:

— Да, и който плаща за всичко това, нали? Империята. Лабораторията на Вааген се води към бюджета на военните изследвания. Цял Бараяр плаща за удължаването на живота на едно чудовище.

Объркана, Корделия отвърна:

— Навярно това ще се окаже по-добра инвестиция, отколкото си мислите.

Пьотър изсумтя и наведе упорито глава, без да откъсва поглед от тях.

— Решени сте да ми сторите това, така ли? Да го сторите на рода ми. Не мога да ви разубедя, не мога да ви заповядам… много добре. Щом се стремите толкова много към промяна, ето ви промяна. Не искам онова нещо да носи името ми. Мога да ви откажа поне това, ако не друго.

Арал бе стиснал устни, ноздрите му се бяха раздули. Но изобщо не мръдна на мястото си. Апаратът за четене светеше забравен в неподвижните му ръце. Той се владееше напълно и не им беше позволил да се стиснат.

— Много добре, сър.

— Тогава ще го наречем Майлс Нейсмит Воркосиган — каза Корделия, преструвайки се на спокойна, въпреки че стомахът й се бунтуваше. — Моят баща няма да ни се обиди заради това.

— Твоят баща е мъртъв — изръмжа Пьотър.

Превърнат в огнена плазма в катастрофиралата совалка преди повече от десет години… Затворила очи, тя понякога си представяше, че все още може да усети смъртта му, отпечатана върху ретината й.

— Не съвсем. Не и докато аз съм жива и помня.

Пьотър изглеждаше така, сякаш току-що го беше ударила в бараярския стомах. Бараярските церемонии за мъртвите бяха едва ли не култ към предците, сякаш споменът можеше да държи душите живи. Дали собствената й тленност не вливаше днес мраз във вените й? Той бе отишъл прекалено далеч и го знаеше, но не можеше да се върне назад.

— Нищо, нищо не може да ви отрезви! Тогава… — Той се разкрачи и погледна Арал. — Изчезвай от къщата ми. И от двете ми къщи — и от замъка Воркосиган. Взимай жена си и се махай. Днес!

Очите на Арал се отместиха само за миг към дома на детството му, после той внимателно остави апарата за четене и се изправи.

— Много добре, сър.

Гневът на Пьотър преминаваше в мъка.

— И ще оставиш дома си заради това?

— Моят дом не е конкретно място. А конкретен човек, сър — каза сериозно Арал. После добави неохотно: — Хора.

Имаше предвид и Пьотър, и Корделия. Тя се наведе напред. От камък ли бе старецът? Дори сега Арал се отнасяше към него учтиво… Сърцето й почти спря да тупти.

— Ще върнеш рентите и приходите си в касата на областта — каза отчаяно Пьотър.

— Както желаете, сър. — Арал се насочи към вратата.

Гласът на Пьотър стана тих:

— Къде ще живеете?

— От известно време Илян ме убеждава да се преместя в императорската резиденция от гледна точка на сигурността. Евън Ворхалас ме убеди, че Илян е прав.

Корделия беше станала заедно с Арал. Тя се приближи до прозореца и погледна мрачния сиво-зелено-кафяв пейзаж. Оловната вода на езерото бе покрита с бяла пяна. Бараярската зима щеше да е студена…

— Значи все пак се установявате на императорска територия, а? — подигра се Пьотър. — И това ако не е арогантност!

Лицето на Арал се смръщи.

— Напротив, сър. Нямам друг доход освен половината от адмиралската си заплата и не мога да си позволя квартира на свободен наем.

Някакво движение в пълзящите облаци привлече вниманието на Корделия. Тя погледна тревожно и промърмори:

— Какво му е на този леколет?

Петънцето нарасна със странни движения. Зад него оставаше следа от дим. Машината се задържа над езерото и се насочи право към тях.

— Господи, да не е пълен с бомби?

— Какво? — казаха Пьотър и Арал едновременно и бързо се приближиха до прозореца, Арал от дясната, а Пьотър — от лявата й страна.

— Знаците са на ИмпСи — каза Арал.

Старите очи на Пьотър се присвиха.

— А?

Корделия мислено проектираше да изтичат по задния коридор и да излязат навън. От другата страна на пътя имаше канавка и ако се скриеха в нея, може би… но леколетът забави движението си и се приземи на предната морава. Мъже в ливреята на Воркосиган и зелено-черните униформи на ИмпСи го обградиха предпазливо. Повредата сега се виждаше ясно: плазмен пробив, черни петна от сажди, изкривени контролни повърхности — беше истинско чудо, че изобщо можеше да лети.

— Кой?… — попита Арал.

Пьотър се вгледа, за да може да види пилота през повредения покрив.

— Боже мили, та това е Негри!

— Но кой е онзи с… бързо! — Арал хукна през вратата. Останалите побягнаха след него, излязоха от къщата и се спуснаха по зеления склон.

Стражите бяха отворили изкривения покрив. Негри падна в ръцете им. Те го оставиха на тревата. От лявата страна тялото и бедрото му бяха гротескно обгорени, зелената му униформа бе овъглена и разкриваше кървящи бели мехури, разкъсана, оголена плът. Той трепереше неудържимо.

Мъничката фигура, стегната здраво в мястото за пътници, беше император Грегор. Петгодишното момче плачеше от ужас, не високо, а съвсем приглушено и задавено, като потискаше хълцанията си. Такова самообладание в едно толкова малко дете се струваше на Корделия зловещо. Тя изпищя вътрешно. Беше облечен в обикновени дрехи за игра — мека риза и тъмносини панталонки. Едната му обувка липсваше. Един от стражите разкопча колана му и го извади от леколета. Момчето се отдръпна и погледна Негри в пълен ужас и смут. „Да не мислиш, че възрастните са неунищожими, дете?“ — наскърби се Корделия.

Ку и Дру се появиха от отделните си убежища в къщата и впериха ужасени погледи в групата на моравата. Грегор забеляза Друшнакови, хвърли се към нея като стрела и се вкопчи в ризата й.

— Друши, помощ!

И чак сега заплака на глас. Тя го прегърна и го взе на ръце.

Арал коленичи до ранения шеф на ИмпСи.

— Негри, какво се е случило?

Негри се протегна и го сграбчи за якето със здравата си дясна ръка.

— Той се опита да направи преврат — в столицата. Войските му превзеха ИмпСи, превзеха комуникационния център — защо не отговаряхте? Генералният щаб е обкръжен, около императорската резиденция се води ужасно сражение. Бяхме го разкрили и предстоеше да го арестуваме — и той изпадна в паника. Удари твърде рано. Мисля, че е хванал Карийн…

— Кой беше, Негри, кой? — попита Пьотър.

— Вордариан.

Арал кимна мрачно:

— Да…

— Вземи… момчето — изхриптя Негри. — Той почти ни настигна… — Потрепванията му преминаха в конвулсии. Дъхът му пресекваше. Изведнъж кафявите му очи възвърнаха фокуса си. — Кажете на Ецар… — Конвулсиите го обхванаха отново, разтърсвайки едрото му тяло. После спряха. „Всичко спря.“ Негри вече не дишаше.