Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Barrayar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БАРАЯР. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.19. Преводач: Крум БЪЧВАРОВ [Barrayar, by Lois McMaster BUJOLD]. Корица: Megachrom — Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печ. коли 19. Страници: 304. ISBN: 1475. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Осма глава

След три седмици Воркосиган присъства на публичната екзекуция на Карл Ворхалас.

— Задължително ли е да отидеш? — попита го Корделия сутринта, докато той се обличаше, хладен и вглъбен в себе си. — Аз не трябва да бъда там, нали?

— За Бога, не, разбира се. Официално и аз не съм задължен да присъствам, но… трябва да отида. Сигурно разбираш защо.

— Всъщност… не, освен като някаква форма на самонаказание. Не съм сигурна, че можеш да си позволиш този лукс при твоята работа.

— Трябва да отида. Кучето се връща при това, което е повърнало, нали? Родителите му ще бъдат там, нали знаеш? И брат му.

— Какъв варварски обичай!

— Е, можем да разглеждаме престъплението като заболяване, подобно на вас, бетанците. Знаеш какво означава това. Ние поне убиваме човек чисто, изведнъж, а не парченце по парченце в продължение на години… Не знам.

— Как ще го… направят?

— Обезглавяване. Предполага се, че е най-безболезнено.

— Откъде знаят?

Смехът му бе напълно лишен от веселост.

— Много труден въпрос.

На тръгване не я прегърна. Върна се след два часа, мълчаливо поклати глава на плахото предложение да обядва, отказа някаква следобедна среща и се оттегли в библиотеката на граф Пьотър, където остана просто да гледа книгите, без да чете. Корделия отиде при него след малко, отпусна се на кушетката и търпеливо го почака да се върне при нея от далечното място, където се бе понесъл умът му.

— Момчето щеше да се държи храбро — каза той след едночасово мълчание. — Личеше си, че е подготвил предварително всеки свой жест. Но никой друг не спази сценария. Не издържа заради майка си… И като капак на всичко проклетият палач не уцели. Трябваше да удари три пъти, за да му отсече главата.

— Навремето сержант Ботари май се справи по-добре с джобното си ножче. — От сутринта Ворутиър я преследваше повече от обикновено.

— На сцената не й липсваше нищо, за да бъде ужасът пълен. Освен това майка му ме проклинаше, докато Евън и граф Ворхалас не я отведоха. — Гласът му се промени: — О, Корделия, това не може да е било правилното решение! И все пак… и все пак… нямаше друга възможност. Нали?

Той се приближи към нея и мълчаливо я прегърна. Изглеждаше като че ли всеки момент щеше да се разплаче и това я уплаши повече, отколкото ако очите му бяха останали сухи. Напрежението му постепенно изчезна.

— Предполагам, че е по-добре да се стегна и да се поразсея. Вортала има уговорена среща с министъра на земеделието, прекалено е важна, за да я пропусна, а и след нея има заседание на генералния щаб… — Обичайното му самообладание се беше възвърнало.

* * *

Същата вечер той лежа дълго буден до нея. Очите му бяха затворени, но тя разбираше по дишането му, че се преструва. Корделия не можа да измисли нито една успокоителна дума, която да не и се стори празна, затова запази мълчание. Навън започна да вали ситен дъжд. И изведнъж той каза:

— И преди съм виждал да умират хора. Нареждал съм да бъдат провеждани екзекуции, нареждал съм да бъдат провеждани сражения, извършил съм три чисти убийства и само по Божия и на сержант Ботари милост не извърших четвърто… Не знам защо точно това застана пред мен като стена. То ме спря, Корделия. А ако дръзна да не спра, всички ние ще загинем.

Тя се събуди в тъмнината от силен трясък и пое рязко въздух. Остър газ изгори дробовете, устата, ноздрите и очите й. Гаден вкус повдигна червата към гърлото й. До нея Воркосиган се събуди с проклятие.

— Солтоксинова газова граната! Не дишай, Корделия! — Той покри лицето й с възглавницата, силните му горещи ръце я прегърнаха и я издърпаха от леглото. В същия миг тя се оказа в коридора превита на две и изповръща червата си, докато той затръшваше вратата на спалнята зад тях.

По пода прозвучаха тичащи стъпки. Воркосиган извика:

— Назад! Солтоксинов газ! Изчистете пода[1]! Извикайте Илян! — А после също се преви, закашля се и повърна. Нечии ръце ги забутаха към стълбите. Тя едва виждаше през силно сълзящите си очи.

В промеждутъка между спазмите Воркосиган успя да й каже:

— Ще донесат противоотрова… императорската резиденция… е по-близо от Имперската болница… веднага ще повикат Илян. Той ще се оправи. Сега под душа…

— Къде е прислужницата на миледи? Доведете прислуж…

След няколко мига я натикаха под душа в банята на долния етаж. Воркосиган беше с нея — тресеше се и едва се държеше на крака, но все пак се опитваше да й помогне.

— Започни да го измиваш от кожата си и продължавай, без да спираш. Само не спирай. Водата трябва да бъде студена.

— Ти също. Какво беше това? — Тя се закашля отново под водата, после започнаха да се мият един друг със сапуна.

— Измий си и устата… Солтоксин. Минаха петнайсет, шестнайсет години, откакто за последен път помирисах тази смрад, но никога няма да я забравя. Това е отровен газ. Военен. Подлежи на строг контрол. Как, по дяволите, някои е успял да се добере до него… Проклетата Служба за сигурност! Утре има да се мотаят наоколо като мухи без глави… твърде късно. — Лицето му беше зеленикавобяло под наболата през нощта брада.

— Вече съм малко по-добре — каза Корделия. — Гаденето ми мина. Не сме поели голяма доза, нали?

— Не. Но той действа бавно. Изобщо не е необходимо да поемаш голяма доза. Газът поразява главно меките тъкани — след час дробовете ти ще станат на желе, ако противоотровата не пристигне скоро.

Растящият в стомаха, сърцето и ума й страх я вцепени.

— Може ли да премине през плацентата?

Той мълча твърде дълго преди да й отговори:

— Не съм сигурен. Трябва да питаме лекар. Виждал съм ефекта му само върху младежи. — После го обзе нов пристъп на силна кашлица, който продължи безкрайно.

Една от прислужниците на граф Пьотър дойде, раздърпана и уплашена, за да помогне на Корделия. Влезе и един войник, за да докладва — говореше високо, за да надвика шума на течащата вода.

— Свързахме се с резиденцията, сър. Вече са пратили хора насам.

От гърлото, бронхите и дробовете на Корделия беше започнал да се отделя секрет с лош вкус. Тя се закашля и се опита да го изплюе.

— Някой да е виждал Дру?

— Струва ми се, че тръгна да гони убийците, миледи.

— Това не й е работа. По време на тревога тя трябва да бъде при Корделия — изръмжа Воркосиган. Говоренето предизвика нов пристъп на кашлица.

— По време на атаката тя беше долу, сър, с лейтенант Куделка. И двамата изскочиха през задната врата.

— По дяволите! — промърмори Воркосиган. — И на него това не му е работа. — Усилието му пак беше наказано от раздираща кашлица. — Хванали ли са някого?

— Струва ми се, че да, сър. До стената в задната градина имаше някаква врява.

Постояха още няколко минути под водата, после някой извика:

— Лекарят от резиденцията пристигна, сър.

Прислужницата загърна Корделия с халат, Воркосиган се наметна с една хавлия и изръмжа на войника:

— Върви ми намери някакви дрехи, момче. — Гласът му скърцаше като чакъл.

Лекарят бе на средна възраст с щръкнала коса, облечен в панталони, горнище на пижама и пантофи; подреждаше медицинските си принадлежности в спалнята за гости. Извади от чантата си противогаз и нагласи към него кислородна маска, погледна закръгления корем на Корделия, после се обърна към Воркосиган.

— Милорд. Сигурен ли сте, че сте познали отровата?

— За съжаление, да. Беше солтоксин.

Лекарят наведе глава.

— Съжалявам, миледи.

— Мислите, че ще навреди на… — Тя се закашля от секрета.

— Млъкнете и й дайте маската — изръмжа Воркосиган.

Лекарят я нагласи на носа и устата й.

— Дишайте дълбоко. Вдишайте… издишайте. Продължавайте да издишвате. Сега поемете въздух. Задръжте го… — Газът-антидот имаше зеленикав цвят, беше по-студен, но предизвикваше гадене почти като отровния. Стомахът й се надигна, но в него не беше останало нищо за повръщане. Тя гледаше Воркосиган над маската си — той също я наблюдаваше и се опита да й се усмихне окуражително. Отровата сигурно му бе подействала: той ставаше по-сивкав и по-уморен с всяко следващо вдишване. Корделия беше сигурна, че е поел по-голяма доза от нея, така че свали маската и каза:

— Не е ли твой ред?

Лекарят пак я притисна до лицето й.

— Само още едно вдишване, миледи, за да се подсигурим. — Тя вдиша дълбоко и докторът прехвърли маската на лицето на Воркосиган. Очевидно той нямаше нужда от инструкция за използването й.

— Колко минути бяхте изложени на газа? — попита тревожно лекарят.

— Не съм сигурна. Някой да е обърнал внимание? Вие… — Беше забравила името на младия войник.

— Най-много петнайсет-двайсет минути, миледи.

Лекарят видимо се отпусна.

— Тогава всичко е наред. И двамата ще останете няколко дни в болницата. Ще уредя медицинския транспорт. Бил ли е някой друг изложен на газа? — попита той войника.

— Почакайте, докторе — каза Корделия. Той бе прибрал маската и противогаза и се беше насочил към вратата. — Какво ще причини този… солтоксин на бебето ми?

Той не я погледна в очите.

— Никой не може да каже. Никой не е оцелявал без незабавно лечение с антидот.

Корделия усети как сърцето й се разтуптява.

— Но лечението… — Съжалителният му поглед не й хареса и тя се обърна към Воркосиган: — Това значи ли… — Но млъкна, вледенена от изражението му: лицето му бе оловносиво под болката и растящия гняв, лице на непознат с очи на любим, които най-сетне срещнаха нейните.

— Вие й кажете — прошепна той на лекаря. — Аз не мога.

— Необходимо ли е да я опечаляваме…

— Сега. Да свършваме с това — отекна прегракнало гласът на Воркосиган.

— Проблемът е в противоотровата, миледи — каза докторът неохотно. — Тя е силен тератоген. Разрушава развитието на костите на зародиша. Вашите кости са развити, така че няма да ви повлияе, с изключение на завишена склонност към артрозни изменения, които могат да се лекуват… ако и когато се появят… — Корделия затвори очи.

— Трябва да видя онзи часови — прибави лекарят.

— Вървете, вървете — освободи го Воркосиган и той излезе през вратата покрай пристигналия с дрехите на лорда войник.

Корделия отвори очи и погледна Воркосиган.

— Изражението ти… — промълви той. — Това не е… Заплачи! Разгневи се! Направи нещо! — Гласът му се извиси до дрезгав вик. — Намрази ме поне!

— Не мога — прошепна в отговор тя. — Още не чувствам нищо. Може би утре. — Всяко вдишване я изгаряше.

Мърморейки проклятия, той навлече зелената си униформа.

— Аз поне мога да направя нещо.

Това бе лицето на непознатия. Думите отекваха кухо в паметта й. „Ако Смъртта носеше униформа, щеше да прилича точно на него.“

— Къде отиваш?

— Да видя какво е хванал Куделка. — Тя го последва през вратата. — Ти остани тук! — нареди той.

— Не.

Воркосиган се обърна и я погледна свирено, а тя му отвърна със също толкова яростен жест, сякаш отблъскваше саблен удар.

— Идвам с теб.

— Хайде тогава — обърна се рязко той и се отправи по стълбите към първия етаж. Стойката му издаваше мрачна ярост.

— Ти няма да убиеш никого пред мен — промълви тя гневно.

— Така ли? — промълви той. — Така ли?

Стъпките му бяха решителни, тупкането на голите му пети отекваше по каменните стълби.

В просторното преддверие цареше хаос — беше пълно с техни войници, с хора в ливреята на графа, лекари. Някакъв мъж или труп — Корделия не можеше да определи — в черната униформа на нощен страж беше проснат на мозаичната настилка, а до главата му беше клекнал лекар. И двамата бяха мокри от дъжда и опръскани с кал. Под тях се бе насъбрала кървава локва, подметките на лекаря джвакаха в нея.

Командир Илян, с проблясващи капчици дъжд в косата, току-що влизаше през предната врата заедно с един санитар.

— Уведомете ме веднага, щом пристигнат техниците с кирилианския детектор. Междувременно гонете всички от улицата. Милорд! — извика той, когато видя Воркосиган. — Слава Богу, че сте наред.

Воркосиган само изръмжа. Група мъже заобиколиха пленника, който бе опрял чело на стената. Беше вдигнал едната ръка над главата си, другата бе просната неподвижно отстрани под странен ъгъл. Наблизо стоеше Друшнакови, цялата мокра. От ръката й висеше блестящ метален арбалет, очевидно оръжието, с което бе изстреляна през прозореца им газовата граната. На лицето й имаше синкав белег, от носа й течеше кръв. Цялата й нощница също беше окървавена. Тук бе и Куделка, опрян на сабята си. Беше облечен в подгизнала кална униформа и нощни пантофи. Гледаше мрачно.

— Щях да го хвана — ръмжеше той, очевидно продължавайки започнал по-рано спор, — ако не беше дошла ти и не се беше развикала…

— А, сигурно! — озъби му се в отговор Друшнакови… — Ще ме прощаваш, ама не мисля така. Май той те бе хванал и те беше проснал на земята. Ако не бях забелязала краката му, докато прескачаше стената…

— Млъкнете! Тук е лорд Воркосиган! — изсъска им един от стражите. Заобиколилите пленника мъже се обърнаха и отстъпиха.

— Как се е промъкнал тук? — започна Воркосиган и замълча. Мъжът носеше черната униформа на Службата. — Дано не е от твоите хора, Илян! — Гласът му стържеше като камък в желязо.

— Милорд, трябваше да го хванем жив, за да го разпитаме — каза неспокойно Илян, полухипнотизиран от същия поглед, с който лордът бе накарал стражите да отстъпят. — Може да има и други заговорници. Вие не можете…

В този момент пленникът се обърна с лице към тях. Един от стражите пристъпи, за да го бутне обратно към стената, но Воркосиган му даде знак да се дръпне. Застанала зад мъжа си, Корделия не можеше да види изражението му, но убийственото напрежение в раменете му се бе отпуснало, а яростта, доловима преди в стойката му, бе изчезнала, оставяйки след себе си само страдание. Над лишената от отличителни знаци черна яка се виждаше лицето на Евън Ворхалас.

— О, не и двамата — промълви Корделия.

Ворхалас се задъхваше от омраза.

— Копеле мръсно! Студенокръвно копеле! Седеше хладен като камък, докато отсичаха главата му. Нищо ли не почувства? Или ти е доставило удоволствие, милорд регенте? Тогава се заклех да ти отмъстя.

Настъпи продължително мълчание, после Воркосиган се наведе към него и протегна ръка, но не го докосна, а се подпря на стената до главата му.

— Не успя да ме убиеш, Евън — прошепна дрезгаво той.

Ворхалас се изхрачи в лицето му — слюнката беше кървава. Воркосиган дори не помръдне да я избърше.

— Не успя да убиеш и жена ми — продължи напевно той. — Но уби сина ми. Мечтал ли си някога за такъв сладък реванш? Имаш го. Погледни очите й, Евън. Можеш да се удавиш в тези морскосиви очи. Аз ще ги гледам всеки ден през остатъка от живота си. Тъй че радвай се на отмъщението си, Евън. Опий се от него. Обгърни се в него по време на нощното бдение. То е цялото твое. Давам ти го. Що се отнася до мен, аз се натъпках догоре с него и избълвах червата си.

Погледът на Ворхалас мина край него и за пръв път се спря върху Корделия. Тя мислеше за детето в утробата си, за нежните му хрущялни кости, които навярно вече започваха да загниват, да се изкривяват, да се ронят, но не можеше да мрази Ворхалас, макар че за миг се опита. Имаше чувството, че с някакво друго зрение прониква в наранената му душа, както лекарите проникват в раненото тяло с диагностичните си апарати. Виждаше всичките му емоционални страдания, всички тумори на породения от тях гняв и преди всичко дълбоката рана от смъртта на брат му.

— Не му е доставило удоволствие, Евън — каза тя. — Ти какво очакваше от него? Помислял ли си за това?

— Малко човешка жалост — изръмжа той. — Той можеше да спаси Карл. Дори и тогава можеше. Отначало помислих, че е дошъл затова.

— О, Господи — каза Воркосиган. На лицето му се изписа страдание от мимолетното видение на проблесналата и угаснала надежда, предизвикано от тези думи. — Аз не играя театър с човешкия живот, Евън!

Ворхалас се скри зад омразата си като зад щит.

— Върви по дяволите!

Воркосиган въздъхна и се отдръпна от стената. Лекарят настоятелно им напомни, че ги очаква кола, за да ги отведе в Имперската военна болница.

— Отведи го, Илян — каза уморено Воркосиган.

— Почакайте — каза Корделия. — Трябва да разбера, трябва да го питам нещо.

Воркосиган я погледна намръщено.

— Това ли искахте да постигнете? Имам предвид, когато сте избрали точно това оръжие? И точно тази отрова?

Той отмести погледа си от нея.

— Това ми попадна в арсенала. Не мислех, че ще успеете да разпознаете газа и да получите антидота от Имперската болница…

— Свалихте от мен тежко бреме — промълви тя.

— Антидотът пристигна от императорската резиденция — поясни Воркосиган. — А това е само четвърт от разстоянието до болницата. В лазарета на императора имат всичко. Що се отнася до разпознаването на газа… Бях там, при потушаването на карианския бунт. Бях едва на твоята възраст или малко по-млад. Мирисът ми припомни всичко. Момчетата изхрачваха дробовете си в кръв… — Той сякаш потъна в себе си, в миналото.

— Не желаех специално вашата смърт. Просто вие бяхте на пътя ми, между мен и него — каза Ворхалас, без да гледа към закръгления й корем. — Не исках това. Исках да убия него. Дори не знаех, че спите в една стая. — Погледът му блуждаеше във всички посоки, освен в нейната. — Изобщо не съм искал да убивам вашето…

— Погледнете ме — изхриптя тя — и кажете думата силно.

— Бебе — прошепна той и внезапно избухна в ридания.

Воркосиган застана до нея и промълви:

— По-добре да не беше правила това… Напомня ми за брат му. Защо означавам смърт за това семейство?

— Още ли искаш да се радва на отмъщението си?

Той за миг долепи чело до рамото й.

— Не. Ти ни излекува от яростта ни, мили капитане. Но, оо… — Той изстена и посегна да погали корема й, но осъзнал, че са заобиколени от мълчаливи зрители, се изправи. — Утре сутрин искам подробен доклад, Илян. В болницата.

Хвана я под ръка и се обърнаха да последват лекаря. Корделия не знаеше дали Арал се опитва да помогне на нея, или на самия себе си.

* * *

В комплекса на Имперската военна болница я заобиколи цяла тълпа. Лекари, сестри, санитари, стражи. Още на влизане отделиха Арал от нея и това я накара да се почувства неспокойна и самотна в тълпата. Почти не им говореше — само празни любезности, автоматични като навиване на часовник. Искаше й се шокът да бе предизвикал безсъзнание, вцепенение, лудост, отхвърляща реалността, халюцинации, каквото и да е. Вместо това просто се чувстваше уморена.

Бебето мърдаше в нея, пърхаше, въртеше се. Очевидно тератогенният антидот бе отрова със забавено действие. Очевидно им бе отпуснато още малко време заедно и тя изливаше обичта си към него през кожата си, галейки бавно корема си с връхчетата на пръстите.

„Добре дошъл на Бараяр, сине мой, добре дошъл в земята на людоедите. Тази планета дори не изчаква обичайните осемнайсет-деветнайсет години, за да те изяде.“ Хищна планета.

Настаниха я в луксозна единична стая в крилото за високопоставени личности, спешно освободено само за тях. Корделия с облекчение разбра, че Воркосиган е в стаята точно срещу нейната. Вече облечен в зелена военна пижама, той дойде да я види веднага, щом я сложиха да си легне. Тя успя да му се усмихне, но не се опита да седне. Силата на гравитацията я теглеше към центъра на света. Противодействаха й единствено твърдостта на леглото, на сградата, на земната кора — у нея не бе останала и капчица воля за това.

Зад Арал вървеше разтревожен санитар.

— Помнете, сър, не се опитвайте да говорите много, докато докторът не ви даде лекарство за овлажняване на гърлото.

Сивкавата светлина на зората бледнееше в прозорците. Арал приседна на ръба на леглото, пое ръката й и я погали.

— Студена си, мили капитане — прошепна дрезгаво той.

Тя кимна. Боляха я гърдите, гърлото я дереше, синусите й горяха.

— Изобщо не трябваше да им позволявам да ме уговорят за тази работа — продължи той. — Толкова съжалявам…

— Аз също те уговарях. Ти се опита да ме предупредиш. Вината не е твоя. Така ти изглеждаше правилно. И е правилно.

Той поклати глава.

— Не говори. Това наранява тъканта на гласните струни.

Тя даде воля на едно безрадостно „Ха-ха!“ и постави пръст върху устните му, когато се опита да заговори отново. Воркосиган кимна, после се изправи и двамата останаха известно време вгледани един в друг. Той нежно отмести разрошената коса от лицето й и тя притисна успокоително широката му длан към бузата си. Прекъсна ги група лекари и санитари, които го отведоха, за да го подложат на лечение в собствената му стая.

— Скоро ще дойдем да се погрижим за вас, миледи — каза със злокобен глас главният лекар.

Върнаха се след малко, за да й направят гаргара с гадна розова течност, накараха я да диша в някакъв апарат и накрая излязоха с шум. Сестрата й донесе закуска, но Корделия не я докосна.

После отново влезе комисия от намръщени лекари. Докторът, който бе дошъл през нощта от императорската резиденция, сега бе облечен стегнато в цивилни дрехи. Личният й лекар бе следван от някакъв по-млад, чернокос мъж в униформата на Службата с капитански петлици на яката. Тя хвърли поглед към лицата им и се сети за Цербер.

Нейният лекар представи непознатия:

— Това е капитан Вааген от изследователското отделение на Имперската военна болница. Той е наш резидент-експерт по военните отрови.

— По изобретяването или по прочистването им, капитане? — попита Корделия.

— И по двете, миледи. — Беше застанал в агресивно-парадна поза.

Нейният лекар се усмихна насила.

— Милорд регентът ме помоли да ви информирам за графика на лечението и прочие. Опасявам се — прочисти гърлото си той, — че би било най-добре да насрочим аборта незабавно. Вече сте в прекалено напреднала бременност и за възстановяването ви е необходимо да ви освободим от физиологичното напрежение колкото е възможно по-скоро.

— Нищо ли не може да се направи? — попита тя безнадеждно, вече разбрала отговора по лицата им.

— Страхувам се, че не — каза тъжно лекарят.

Мъжът от императорската резиденция кимна утвърдително.

— Прегледах литературата — обади се неочаквано капитанът, като гледаше през прозореца, — и попаднах на един експеримент с калций. Наистина, получените резултати не са били особено окуражителни…

— Струва ми се, че се споразумяхме да не обсъждаме повече това — хвърли му свиреп поглед мъжът от резиденцията.

— Вааген, това е жестоко — каза нейният лекар. — Само събуждаш измамни надежди. Не можеш да превърнеш съпругата на регента в едно от своите нещастни опитни животни, само за да стреляш наслуки. Получи си своето разрешение за аутопсия от регента — спри дотук!

За миг светът й отново се преобърна с главата нагоре и тя се вгледа в лицето на човека, който беше предложил своя план. Познаваше този тип хора: те бяха полу на прав път, полусамовлюбени, постигаха половинчати успехи, хвърляха се от една мономания на друга като пчелички, опрашващи цветя, събираха малко плодове, но посяваха семена зад себе си. За него тя лично не означаваше нищо — само материал за написване на научен труд. Рискът, който поемаше тя, не ужасяваше въображението му — тя не бе личност, а болестно състояние. Корделия му се усмихна, бавно и безумно — той бе неин съюзник в лагера на врага.

— Приятно ми е, доктор Вааген. Какво ще кажете да напишете статия за един човешки живот?

Мъжът от резиденцията избухна в лаещ смях.

— Разкрит си, Вааген.

Той й се усмихна в отговор, удивен, че го е разбрала веднага.

— Разбирате, че не мога да ви гарантирам никакви резултати…

— Резултати! — прекъсна го другият лекар. — Боже мой, по-добре й обясни каква е представата ти за резултатите. Или пък й покажи снимките — не, недей да правиш това! Миледи — обърна се той към нея, — лечението, за което говори, е било експериментирано за последен път преди двайсет години. И е предизвикало нелечими увреждания на майките. А резултатите — най-добрият резултат, на които бихте могли да се надявате, е едно изкривено, сакато дете. Навярно още по-зле. Неописуемо по-зле.

— Като медуза — това е най-доброто описание — каза Вааген.

— Ти не си човек, Вааген — изръмжа нейният лекар.

— Жизнеспособна медуза ли, доктор Вааген? — попита съсредоточено Корделия.

— Мм. Може би — отвърна той, възпрян от гневните погледи на колегите си. — Но проблемът е какво става с майките, когато лечението се прилага in vitro.

— А не можете ли да го приложите in vivo? — зададе очевидния въпрос тя.

Вааген хвърли триумфиращ поглед към нейния лекар.

— Това определено би разкрило много възможности за опити, ако може да се уреди — промърмори той, вдигнал глава към тавана.

— In vivo? — попита озадачено мъжът от резиденцията. — Как?

— Какво „как“? — каза Корделия. — Тук някъде държите в килера седемнайсет ескобарски маточни репликатора, донесени след войната. — Тя се обърна възбудено към Вааген: — Случайно да познавате доктор Хенри?

Вааген кимна.

— Работили сме заедно.

— Тогава знаете всичко за тях!

— Ами, не съвсем всичко. Но… всъщност той ми съобщи, че са на разположение. Но нали разбирате, аз не съм гинеколог.

— Определено не сте — каза нейният лекар. — Миледи, този човек не е дори лекар. Само биохимик.

— Но вие сте гинеколог — подчерта тя. — Тъй че екипът е пълен. Доктор Хенри и, хм, капитан Вааген — за Пьотър Майлс, а вие — за прехвърлянето.

Той стисна устни и сведе поглед и тя разбра, че го е страх.

— Не мога да извърша прехвърлянето, миледи — каза той. — Не знам как. Никой на Бараяр не го е правил досега.

— И в такъв случай не го препоръчвате?

— Определено не. Вероятността за трайно увреждане… В края на краищата можете да опитате отново след няколко месеца, ако увреждането на меките тъкани не засегне и тестикулите… хм. Можете да опитате отново. Аз съм вашият лекар и това е сериозно обмисленото ми становище.

— Да, ако някой друг не убие междувременно Арал. Трябва да помня, че тук е Бараяр, където толкова много обичат смъртта, че погребват мъжете още докато агонизират. Искате ли да опитате с тази операция?

Той се отдръпна с достойнство.

— Не, миледи. И това е окончателно.

— Много добре. — Тя посочи с пръст към своя лекар. — Вие сте уволнен — и премести пръста си към Вааген, — а вие назначен. От този момент със случая се заемате вие. Разчитам на вас да намерите хирург — или студент по медицина, или конски доктор, или изобщо някой, който иска да опита. А после можете да експериментирате колкото си искате.

Вааген изглеждаше умерено триумфално, а нейният бивш лекар беше бесен.

— По-добре да видим какво ще каже милорд регентът, преди жена му да бъде отнесена от тази вълна на престъпно лъжлив оптимизъм.

Вааген изглеждаше вече не чак толкова триумфално.

— Веднага ли възнамерявате да отидете? — попита Корделия.

— Съжалявам, миледи — отвърна лекарят от резиденцията, — но струва ми се, че е най-добре да приключим с това незабавно. Не знаете репутацията на капитан Вааген. Съжалявам, че съм толкова откровен, Вааген, но ти си строител на въздушни кули и този път стигна прекалено далеч.

— Имате ли изследователски амбиции, капитан Вааген? — попита Корделия.

Той сви рамене, по-скоро объркан, отколкото обиден, и тя разбра, че думите на лекаря от резиденцията са поне наполовина верни. Корделия впи поглед във Вааген, желаейки да покори тялото му, ума и душата му, но особено ума му; чудеше се как най-добре да разпали въображението му в своя служба.

— Ако се справите успешно, ще получите цял институт. А вие можете да му кажете — тръсна глава тя към стаята на Арал, — че аз съм казала така.

Тримата се оттеглиха — единият смутен, другият гневен, а третият — обнадежден. Корделия се отпусна на леглото и посвири с уста беззвучна песничка. Пръстите й продължиха да галят корема й. Гравитацията вече не съществуваше.

Бележки

[1] Поредната грешка в превода: би трябвало да е „опразнете етажа“. Бел.Mandor.