Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (6)

Шеста глава

Корделия гледаше как сянката на леколета се носеше по земята под тях — мъничко петънце, устремено на юг. То пресичаше ниви, потоци, реки и прашни пътища — транспортната мрежа беше рудиментарна, защото развитието й бе преустановено от личния въздушен транспорт, донесен от повея на галактическата технология в края на Периода на изолация. Напрежението й отслабваше с всеки нов километър, който я отделяше от възбудената парникова атмосфера на столицата. Да прекара един ден в провинцията бе прекрасна идея, макар и малко закъсняла. Искаше й се само Арал да можеше да е тук.

Забелязал някакъв синор под тях, сержант Ботари промени курса на леколета. Седящата зад Корделия Друшнакови се опита да не падне върху нея. Доктор Хенри, седнал до сержанта пред тях, гледаше навън почти с толкова голям интерес, колкото и Корделия.

— Много ви благодаря за поканата за обяд, миледи Воркосиган. Рядка привилегия е да посетиш личното имение на Воркосиган — каза той.

— Така ли? — отвърна Корделия. — Знам, че не приемат много хора, но приятелите по езда на граф Пьотър се отбиват там доста често. Очарователни животни — Корделия се замисли за миг, а после реши, че доктор Хенри ще разбере и без да му обяснява, че „очарователни животни“ се отнася за конете, а не за приятелите на граф Пьотър. — Само да намекнете, че ви интересуват, граф Пьотър ще ви разведе лично из конюшнята.

— Не познавам генерала. — Доктор Хенри изглеждаше уплашен от перспективата и разхлаби яката на зелената си униформа. Учен-изследовател от Имперската военна болница, Хенри си бе имал достатъчно често работа с високопоставени хора, за да не се страхува от тях. Очевидно проблемът се дължеше на цялата тази бараярската история, която се приписваше на Пьотър.

Той бе получил титлата си на двайсет и две годишна възраст, водейки свирепа партизанска война със сетаганданците в планината Дендарии, която точно сега се синееше на южния хоризонт. Титлата било единственото, с което тогавашният император Дорка Ворбара бил в състояние да го възнагради по това време — в този отчаян момент изобщо не можело да става и дума за заплащане. Двайсет години по-късно Пьотър отново променил бараярската история, възкачвайки на престола Ецар Ворбара по време на гражданска война, довела до низвергването на лудия император Юри.

— С него се общува лесно — успокои доктора Корделия. — Просто изразете възхищението си от конете, задайте му няколко въпроса за войните и ще можете спокойно да прекарате цялото останало време в слушане.

Хенри вдигна вежди, търсейки да открие ирония на лицето й. Той беше умен човек. Корделия му се усмихна весело.

Забеляза, че Ботари я наблюдава мълчаливо в огледалото над контролния пулт. Отново. Изглеждаше напрегнат. Издаваха го ръцете му и опънатите мускули на шията му. Безизразните му жълти очи бяха винаги непроницаеми — разположени прекалено дълбоко, твърде близко едно до друго и не съвсем на едно и също ниво над острите му скули и дългата тясна челюст. Тревога от посещението на доктора? Съвсем естествено.

Земята под тях бе равнинна, но скоро се набразди от планинските хребети, разпокъсващи езерната област. Стори й се, че забелязва първия сняг по най-високите върхове. Ботари прехвърли леколета над три поредни хребета и отново го снижи в една тясна долина. След още няколко минути прехвърлиха нов хребет и пред очите им се появи издълженото езеро. Един невероятен лабиринт от изгорели укрепления образуваше черна корона на някакъв нос в езерото, а под него се бе приютило малко селце. Ботари плавно приземи леколета на един кръг, нарисуван върху настилката на най-широката улица в селото.

Доктор Хенри взе чантата с медицинските си принадлежности.

— Прегледът ще отнеме само няколко минути — увери той Корделия. — После можем да продължим.

„Не го казвайте на мен, кажете на Ботари.“ Корделия усещаше, че доктор Хенри малко се притеснява от сержанта. Той продължаваше да се обръща към нея, а не към него, сякаш тя беше някакъв преводач, който би могъл да изрази всичко по начин, разбираем за Ботари. Ботари беше страховит, наистина, но това, че докторът не му говореше, нямаше да го омагьоса да изчезне.

Сержантът ги поведе към малка къщичка, разположена на тясна странична улица, която се спускаше към проблясващата вода. Една тромава жена с посивяла коса отвори вратата и се усмихна.

— Добро утро, сержант. Заповядайте, всичко е готово. Добре дошла, миледи. — Тя направи несръчен реверанс.

Корделия й отвърна с кимване и се огледа с любопитство.

— Добро утро, госпожо Хайсопи. Домът ви изглежда чудесно.

Къщата беше изтъркана до блясък и подредена — като вдовица на военен, госпожа Хайсопи разбираше от прегледи. Корделия предполагаше, че ежедневната атмосфера в дома на наемната детегледачка е малко неспокойна.

— Малката ви дъщеричка е много добре тази сутрин — увери сержанта госпожа Хайсопи. — Току-що й взех биберона и я изкъпах. Оттук, докторе. Надявам се да откриете, че всичко е наред… — Тя ги поведе нагоре по тесните стълби. Едната спалня очевидно бе нейната, а другата, с голям прозорец, който гледаше над покривите към езерото, изглежда, неотдавна бе превърната в детска. Едно тъмнокосо бебе с големи кафяви очи си гукаше в креватчето.

— Ето го момиченцето — усмихна се госпожа Хайсопи и го взе на ръце. — Кажи „здрасти“ на татко си, Елена. Миличкото!

Ботари влезе едва до прага, наблюдавайки внимателно бебето.

— Главата й е пораснала доста — каза той след миг.

— Обикновено е така, когато са между третия и четвъртия месец — съгласи се госпожа Хайсопи.

Доктор Хенри извади инструментите си върху чаршафа на креватчето, а госпожа Хайсопи сложи детето да легне и го заразсъблича. Сетне тя и докторът започнаха техническа дискусия относно бебешки рецепти и изпражнения. Ботари обикаляше малката стая, но само гледаше, без да пипа нищо. Изглеждаше ужасно огромен и не на място сред пъстроцветните, нежни бебешки принадлежности — мрачен и опасен в кафяво-сребристата си униформа. Главата му се допираше до наклонения таван и той се върна предпазливо на прага.

Корделия висеше любопитно над раменете на Хенри и Хайсопи, наблюдавайки как момиченцето се извива и се опитва да се преобърне. Бебета. Достатъчно скоро и тя щеше да си има едно. Сякаш в отговор, коремът й се разбунтува. За щастие Пьотър Майлс още не беше достатъчно силен, за да излезе от обвивката си, но ако развитието му продължаваше със същите темпове, последните й два месеца сигурно щяха да бъдат съвсем безсънни. Искаше й се да бе изкарала курсовете за родители на колонията Бета, дори и да не бе готова да се яви на изпит за получаване на свидетелство. Все пак, бараярските родители, изглежда, се справяха при желание. Госпожа Хайсопи бе изучила занаята и сега имаше три големи деца.

— Удивително — каза доктор Хенри, клатейки глава и записвайки наблюденията си. — Абсолютно нормално развитие, доколкото мога да определя. Няма и намек, че е излязла от маточен репликатор.

— Аз също съм излязла от маточен репликатор — отбеляза Корделия развеселена. Хенри я погледна неволно и веднага сведе очи, сякаш бе очаквал изведнъж да открие, че от главата й стърчат антени. — Бетанският опит показва, че това как си се появил на бял свят няма чак толкова голямо значение, колкото това какво си свършил след като си се появил.

— Наистина — намръщи замислено вежди той. — И нямате генетични дефекти?

— Никакви — отговори Корделия.

— Нуждаем се от тази технология — въздъхна той и започна да прибира нещата си. — Тя е наред, можете да я облечете, госпожа Хайсопи.

Ботари най-сетне се надвеси над креватчето и погледна надолу. Дълбоки бръчки покриха челото му. Той докосна бебето само веднъж, с пръст по бузката, а после потри палеца в показалеца си, сякаш проверяваше нервните му функции. Госпожа Хайсопи го наблюдаваше изпитателно отстрани, но не каза нищо.

Докато Ботари уреждаше месечните си сметки с госпожа Хайсопи, Корделия и доктор Хенри се разходиха до езерото, следвани от Друшнакови.

— Когато онези седемнайсет ескобарски маточни репликатора пристигнаха за пръв път в Имперската военна болница от военната зона — каза Хенри, — аз бях направо ужасен. Защо пазят тези неща, и то на такава цена? Защо ги поставят в моето отделение? Но оттогава станах техен привърженик, миледи. Дори съм обмислял друго приложение за тях — техника за лечение на обгорени пациенти. Сега работя по нея, одобрението на проекта пристигна само преди седмица. — Очите му блестяха жадно, докато разясняваше теорията си. Доколкото Корделия успя да схване принципите й, тя изглеждаше солидна.

— Майка ми е инженер по медицинската техника и поддържане в болницата „Силика“ — обясни тя, когато докторът спря да поеме глътка въздух. — Работи по подобни проекти непрекъснато. — Хенри удвои техническото си изложение и зачака одобрение.

Корделия поздрави две жени на улицата по име и учтиво ги представи на доктор Хенри.

— Те са съпруги на двама от верните войници на граф Пьотър — поясни тя, когато отминаха.

— Не предпочитат ли да живеят в столицата?

— Някои предпочитат, други остават тук. Очевидно зависи от хората. Тук се живее много по-евтино, а на тях не им плащат толкова, колкото си представях. Някои провинциалисти са подозрителни към градския начин на живот, струва им се, че нравите тук са по-чисти — усмихна се кратко тя. — Един от войниците си има по една жена и на двете места. И досега никой от колегите му не се е раздрънкал.

Хенри вдигна вежди.

— Сигурно си живее добре.

— Всъщност не. Хронично е без пари и винаги изглежда притеснен. Но не може да реши от коя да се откаже. Очевидно наистина ги обича и двете.

Когато доктор Хенри се отдръпна да поговори с един старец, когото срещнаха при пристанището, за евентуално наемане на лодка, Друшнакови се приближи към Корделия и каза тихо и разтревожено:

— Миледи… как е станало така, че сержант Ботари се е сдобил с бебе? Не е женен, нали?

— Мислиш ли, че му го е донесъл щъркелът? — попита Корделия.

— Не.

От намръщеното лице на телохранителката й ставаше ясно, че Дру не одобрява нейната лекомисленост. Корделия не можеше да я вини и само въздъхна. „Как да се измъкна сега?“

— Но това не е далеч от истината. Маточният репликатор на момиченцето е бил пратен по бърз куриер от Ескобар след войната. Родено е в една лаборатория в Императорската военна болница под наблюдението на доктор Хенри.

— Наистина ли е на Ботари?

— О, да. Генетично доказано е. Нали начинът, по който се идентифицира… — Корделия спря по средата на последното изречение. Трябваше да внимава…

— Каква е цялата тази история за седемнайсетте репликатора? И как се е оказало бебето в репликатора? Да не би… да не би да е някакъв експеримент?

— Прехвърляне на плацента. Деликатна операция, дори и според галактическите стандарти, но съвсем не е експеримент. Виж. — Корделия замълча, мислейки бързо. — Ще ти кажа истината. — „Само че не цялата.“ — Малката Елена е дъщеря на Ботари и една млада ескобарка — офицер от тяхната армия, на име Елена Висконти. Ботари… я обичаше… много. Но след войната тя не поиска да дойде с него на Бараяр. Детето е било заченато… в бараярски стил, а после, когато са се разделили, е било прехвърлено в репликатор. Имало е и други подобни случаи. Всичките репликатори са били пратени в Имперската военна болница, която е била заинтересована да научи нещо повече за тази технология. След войната Ботари беше подложен на… медицинска терапия в продължение на доста време. Но когато се оправи, пое опеката над нея.

— И останалите ли са взели бебетата си?

— По това време повечето от другите бащи бяха вече мъртви. Децата бяха пратени в сиропиталището на Имперската служба. — Поне такава беше официалната версия.

— О — намръщено сведе поглед Дру. — Това изобщо… трудно е да си представя Ботари… Казано честно — започна тя в изблик на откровеност, — не съм сигурна, че бих искала да отстъпя опеката над едно толкова миличко котенце на Ботари. Не ви ли се струва, че е малко особен?

— Арал и аз непрекъснато контролираме положението. Засега Ботари се справя отлично и й осигурява всичко, от което се нуждае. Да не би Ботари да те е… тоест да те безпокои?

Друшнакови я погледна така, сякаш искаше да каже: „Шегуваш ли се?“

— Прекалено едър е. И грозен. И понякога си… говори сам. А и по цели дни боледува, не може да стане от леглото, но няма треска или нещо подобно. Началникът на хората на граф Пьотър смята, че симулира.

— Не симулира. Но се радвам, че споменаваш за това. Ще накарам Арал да поговори с началника и да му обясни.

— Но изобщо ли не се боите от него? Поне в лошите му дни?

— Бих могла да плача за Ботари — каза бавно Корделия, — но не и да се страхувам от него. В лошите му дни или когато и да било. Ти също не трябва да се боиш. Това е… това е дълбока обида за него.

— Съжалявам. Много тъжна история. Не е изненадващо, че не говори за ескобарската война.

— Да, бих била… благодарна, ако се въздържиш да я споменаваш. Споменът е извънредно болезнен за него.

* * *

След кратък преход над залива стигнаха от селото в провинциалното имение на Воркосиган. Преди век замъкът бе играл ролята на аванпост за крепостта на езерния нос. Съвременните оръжия бяха извадили от употреба наземните укрепления и старата каменна казарма бе преустроена за по-мирни цели. Очевидно доктор Хенри беше очаквал нещо величествено, защото каза:

— По-малък е, отколкото очаквах.

Икономката на Пьотър им бе приготвила приятен обяд на украсената с цветя тераса до кухнята в южната част на замъка. Докато тя придружаваше групата навън, Корделия изостана до граф Пьотър.

— Благодаря ви, че ни позволихте да нахлуем тук, сър.

— Да нахлуете ли? Че това си е твой дом, мила моя. Свободна си да приемаш тук каквито си искаш гости. А го правиш за пръв път едва сега! — Той се спря на прага до нея. — Знаеш ли, когато майка ми се омъжила за баща ми, тя изцяло променила замъка Воркосиган. Навремето жена ми направи същото. Арал се ожени твърде възрастен и се боя, че за съжаление е прекалено късно за промяна. Би ли… искала да направиш това?

„Но това е вашият дом — помисли си безпомощно Корделия. — Даже не е на Арал…“

— Толкова сте ефирна, че се боя да не отлетите — засмя се Пьотър. Но очите му бяха загрижени. Корделия поглади закръгления си корем.

— О, вече съм доста натежала, сър. — Тя се поколеба. — Да ви кажа честно, мислех си, че би било прекрасно да имаме асансьор в замъка Воркосиган. Като се смятат сутеренът, мазето, таванът и покривът, в главната част има осем етажа. Това си е истинска екскурзия.

— Асансьор? Никога не сме… — той прехапа езика си. — Къде?

— Можете да го монтирате в задния коридор до водопроводната шахта, без да нарушавате вътрешната архитектура.

— Много добре. Намери човек, който да свърши работата. Можеш да се заемаш.

— В такъв случай започвам да търся още утре. Благодаря ви, сър. — Зад гърба му тя вдигна вежди.

По време на обяда граф Пьотър, очевидно с идеята да я насърчи, беше извънредно сърдечен с доктор Хенри, макар той да бе съвсем явно парвеню. Следвайки съвета на Корделия, Хенри на свой ред напипа слабото му място и Пьотър му разказа всичко за новото си жребче, родено в неговата конюшня зад хълма. Животното било от генетично доказана чистокръвна порода, било внесено срещу много пари като замразен ембрион от Земята и било имплантирано в зряла кобила под бдителния надзор на графа. Изучавалият биология Хенри прояви технически интерес и след обяда Пьотър го заведе лично да види едрите животни.

— Струва ми се, че е по-добре да си почина мъничко — извини се Корделия. — Можеш да отидеш с тях, Дру. Сержант Ботари ще остане с мен. — Всъщност Корделия се тревожеше за Ботари. Не бе сложил нито залък в уста по време на обяда, нито пък беше казал нещо в продължение на повече от час.

Колебливо, но с очевиден интерес към конете, Дру се остави да бъде убедена. Тримата тръгнаха бавно нагоре по хълма. Корделия ги погледа малко, после се обърна и видя, че Ботари отново я наблюдава.

— Благодаря ви, миледи.

— Няма нищо. Питах се дали не се чувствате зле.

— Не… да. Не зная. Искам… исках да говоря с вас, миледи. От… от няколко седмици насам. Но все не беше подходящо. Напоследък обаче взе да става по-лошо. Не мога да чакам повече. Надявах се, че днес…

— … сте улучили момента? — Икономката шеташе из кухнята. — Искате ли да се поразходим малко?

— Да, миледи, моля ви.

Тръгнаха заедно покрай стария каменен замък. Беседката на билото на хълма, която гледаше към езерото, бе прекрасно място да поседнат и поговорят, но Корделия се чувстваше прекалено натежала, за да се изкатери дотам. Вместо това тръгнаха по пътеката успоредно на хълма, докато стигнаха до нещо, което приличаше на малка градинка — родовото гробище на Воркосиган, пълно със странни гробове на членове на самата фамилия, далечни роднини и служители с особени заслуги. Парцелът бил отначало част от разрушената крепост — най-старите гробове на войници и офицери бяха отпреди векове. Семейството бе пристигнало тук едва след атомното разрушаване на старата му областна столица Вашной по време на сетаганданската инвазия. Там мъртвите се бяха слели с живите и осемте поколения фамилна история бяха изличени. Интересно й бе да отбележи групите гробове и да ги свърже със съответните събития: сетаганданската инвазия, войната на лудия император Юри. Гробът на майката на Арал бе точно от началото на тази война. До него беше оставено място за Пьотър — вече от трийсет и три години. Тя чакаше търпеливо съпруга си. „А мъжете обвиняват нас, жените, в мудност.“ По-големият й син, братът на Арал, бе погребан от другата й страна.

— Хайде да седнем там — кимна тя към една каменна пейка, обградена с оранжеви цветя, под сянката на внесен от Земята вековен дъб. — Всички тези хора отдавна са само слушатели. И могат да пазят тайна.

Корделия седна на топлия камък и се вгледа в лицето на Ботари. Той седна колкото бе възможно по-далеч от нея. Бръчките на лицето му се врязваха по-дълбоко и сурово от друг път, въпреки че донякъде се скриваха от лятната омара. Ръката му, прехвърлена през грубата каменна облегалка на пейката, потрепваше.

— Е, какъв е проблемът, сержант? — попита меко Корделия. — Изглеждате малко… напрегнат днес. Нещо с Елена?

Той се засмя мрачно.

— Напрегнат. Да. Вярно е. Не е свързано с бебето… ами с… е, добре, така е, но не пряко. — Той я погледна открито за пръв път през този ден. — Вие си спомняте Ескобар, миледи. Бяхте там. Нали?

— Да. — Този човек страдаше, Корделия разбираше това. Какво ли бе причинило страданието му?

— Аз не мога да си спомня Ескобар.

— Така си и мислех. Според мен вашите военни терапевти направиха всичко възможно, за да не си спомняте Ескобар.

— О, да.

— Не одобрявам бараярската представа за терапия. Особено, когато се бърка с политика.

— Изпитал съм го на собствения си гръб, миледи. — В очите му проблесна предпазлива надежда.

— Как го правят? Изгарят определени неврони? Или чрез химическо заличаване?

— Не… използват наркотици, но нищо не се разрушава. Така ми казаха. Лекарите го наричат супресивна терапия. А ние го наричаме просто „ад“. Всеки ден отивахме в ада, докато не дойде моментът, в който повече не искахме да отиваме там. — Ботари се понамести, веждите му се сбърчиха. — Когато се опитвам да си спомня, изобщо да говоря за Ескобар, започва да ме боли глава. Звучи глупаво, нали? Едър мъж като мен да хленчи за главоболие като старица. Някои конкретни спомени ми причиняват наистина толкова ужасно главоболие, че чак виждам червени кръгове пред очите си и започвам да повръщам. Когато престана да се опитвам да мисля за това, болката преминава. Просто е.

Корделия преглътна.

— Разбирам. Съжалявам. Знаех, че е лошо, но не знаех, че е… чак толкова лошо.

— Най-лошото са сънищата. Сънувам… Ескобар… и ако се събудя твърде късно, си спомням съня. Спомням си прекалено много, всичко едновременно, и главата ми… единственото, което мога да направя, е да се въргалям и да плача, докато не започна да мисля за нещо друго. Другите войници на граф Пьотър ме мислят за луд, смятат ме за глупав и не разбират какво правя при тях. И аз не разбирам какво правя при тях. — Той разроши острата си коса с големите си длани. — Да си верен войник на графа е голяма чест. Има само двайсет места. Взимат най-добрите, взимат истинските герои, мъжете с медали, двайсетгодишни мъже с отлични данни. Ако това, което направих на Ескобар, е било толкова лошо, защо адмиралът накара граф Пьотър да ме вземе? И ако съм бил такъв истински герой, защо ми отнеха спомена за това? — Дишането му ставаше все по-учестено, през дългите му жълтеникави зъби се чуваше почти свистене.

— Боли ли ви много в момента? Като се опитате да говорите за това.

— Не много. Но ще стане по-зле — погледна я той и се намръщи. — Трябваше да поговоря за това. С вас. То ме кара… — Тя пое успокоителна глътка въздух, опитвайки се да слуша с целия си ум, тяло и душа. И внимателно. Много внимателно.

— Продължавайте.

— В главата ми… има… четири картини от Ескобар. Четири картини, а не мога да си ги обясня. Всички ме тревожат, но една ме тревожи най-много. И вие сте в нея — прибави той рязко и погледна към земята. Беше стиснал пейката с две ръце, кокалчетата му бяха побелели.

— Разбирам. Продължавайте.

— Едната картина — не най-лошата — представя спор. Там са принц Сердж, адмирал Ворутиър, лорд Воркосиган и адмирал Рулф Ворхалас. Там съм и аз. Но съм съвсем гол.

— Сигурен ли сте, че не е било сън?

— Не. Не съм сигурен. Адмирал Ворутиър казва… нещо много обидно на лорд Воркосиган. Притиснал е лорд Воркосиган до стената. Принц Сердж се смее. После Ворутиър го целува в устата, с цяла уста, и Ворхалас се опитва да отсече главата на Ворутиър, но лорд Воркосиган не му позволява. След това не помня нищо.

— Хм… да — каза Корделия. — Не съм била там тогава, но знам, че във висшето командване е станало наистина нещо странно, когато Ворутиър и Сердж са минали всякакви граници. Тъй че споменът ви навярно е истински. Ако искате, мога да попитам Арал.

— Не! Не. Във всеки случай тази картина не е толкова важна като останалите.

— Тогава разкажете ми за тях.

Гласът му премина в шепот.

— Спомням си Елена. Толкова красива! В главата ми има само два спомена за Елена. Първият е — спомням си как Ворутиър ме кара… не, не искам да говоря за това. — Той замълча за цяла минута, люлеейки се назад-напред. — Другият… ние сме в моята каюта. Тя и аз. Тя беше моя жена… — Той се запъна. — Тя не беше моя жена, нали? — Това не беше дори въпрос.

— Не. Но вие го знаете.

— Но помня как вярвах, че е. — Той притисна с длани челото си и разтри врата си.

— Тя беше военнопленница — каза Корделия. — Красотата й привлече вниманието на Ворутиър и Сердж и те замислиха план как да я изтезават без причина — не заради военен шпионаж, дори не заради политически тероризъм — просто за свое удоволствие. Изнасилиха я. Но вие знаете това. Поне отчасти.

— Да — промълви той.

— Взеха й противозачатъчния имплантат и допуснаха или по-точно направиха така, че да забременее от вас. Всичко това бе част от садистичния им замисъл. Първата част. Но слава Богу, не доживяха да изпълнят втората.

Той сви колене и ги прегърна с ръцете си — тялото му заприлича на силно стегната топка. Дишаше учестено и задъхано. Лицето му беше леденобяло, лъснало от хладна пот.

— Виждате ли червени кръгове около мен сега? — попита любопитно Корделия.

— Всичко е… в розова мъгла.

— А последната картина?

— О, миледи — преглътна той. — Каквото и да се е случило… аз знам, че е нещо тясно свързано с онова, което най-много не са искали да си спомням. — Той преглътна отново. Корделия започна да разбира защо не беше докоснал обяда си.

— Искате ли да продължите? Можете ли да продължите?

— Трябва да продължа, миледи. Капитан Нейсмит. Защото помня вас. Помня, че ви видях. Просната на леглото на Ворутиър без никакви дрехи, гола. Течеше ви кръв. Гледах ви и… Искам да знам… Трябва да знам. — Той стисна главата си и се наведе към Корделия. Лицето му беше кухо, призрачно, жадно.

Кръвното му налягане трябва да бе фантастично високо, за да предизвика тази чудовищна мигрена. Ако стигнеха прекалено далеч, до последната истина, дали нямаше опасност да получи удар? Колко много психоинженерство бе вложено, за да програмират собственото му тяло да го наказва заради забранените му мисли…

— Изнасилих ли ви тогава, миледи?

— Моля? Не, разбира се! — Тя седна изправено, яростно възмутена. Те му бяха отнели този спомен? Бяха дръзнали да му отнемат този спомен?

Той започна да плаче — ако накъсаното му дишане, сгърченото лице и капещите от очите му сълзи означаваха плач. Равни части агония и радост.

— О, слава Богу!… Сигурна ли сте?…

— Ворутиър ви нареди да ме изнасилите. Вие отказахте. Без надежда за спасение или награда. Това ви причини ужасни неприятности за известно време.

Тя би му доразказала и останалото, но той бе в толкова ужасяващо състояние, че бе невъзможно да се предвидят последиците.

— Откога си спомняте това?

— Още от първия път, когато ви видях отново. От това лято. Когато пристигнахте, за да се омъжите за лорд Воркосиган.

— И повече от шест месеца сте пазили това в главата си, без да посмеете да ме попитате?

— Да, миледи.

Тя се отпусна ужасена, дишайки през стиснатите си устни.

— Следващия път не чакайте толкова дълго.

Преглъщайки трудно, той се изправи и вдигна ръце за извинение, прехвърли се през каменната облегалка на пейката и изчезна в храстите. Няколко минути тя се вслушваше тревожно в сухото повръщане на празния му стомах. Извънредно лош пристъп… но накрая повръщането намаля и спря. Ботари се върна, избърсвайки устни — изглеждаше съвсем блед, сякаш не му бе олекнало. Блестяха оживени само очите му.

Но блясъкът им изчезна, когато той седна и се замисли. Изтри длани в панталоните си и погледна ботушите си.

— Но само това, че не вие сте били жертвата ми, не ме прави по-малко изнасилвач, нали?

— Съвсем вярно.

— Не мога… да си вярвам. Как можете да ми вярвате вие?… Знаете ли кое доставя по-голямо удоволствие от секса?

Тя се запита дали не трябва рязко да промени темата, за да не й се наложи да избяга с писък. „Ти го насърчи, сега ще търпиш.“

— Продължавайте.

— Убийството. Човек се чувства дори още по-добре след него. А не би трябвало да доставя… такова удоволствие. Лорд Воркосиган не убива така. — Той присви очи, вдигна вежди, но болката го отпусна. Навярно защото говореше твърде общо, без да си спомня за Ворутиър.

— Понеже се освобождава яростта, предполагам — каза Корделия предпазливо. — Как може да сте насъбрали толкова ярост в себе си? Чак е очевидна. Хората я усещат.

Той притисна длан до слънчевия си сплит.

— Това е дълга история. Обикновено съм спокоен. Но понякога внезапно ме прихваща.

— Дори Ботари се страхува от Ботари — промълви тя в почуда.

— Вие обаче не се страхувате. Вие се боите от мен даже по-малко, отколкото лорд Воркосиган.

— Някак си ви възприемам в тясна връзка с него. А той е моето собствено сърце. Как мога да се страхувам от собственото си сърце?

— Миледи. Хайде да се разберем.

— За какво?

— Вие ми казвате кога може. Да убивам. И тогава ще знам.

— Аз не мога… вижте, да предположим, че не съм там? Когато ви се случи такова нещо, обикновено няма време да спрете и да го анализирате. Трябва да можете да се защитавате, но същевременно трябва да можете да определяте дали ви нападат наистина. — Тя се поизправи, очите й се разшириха от внезапно прозрение. — Значи затова униформата е толкова важна за вас, нали? Тя ви казва кога можете. Когато самият вие не сте в състояние да определите. Всичките сурови упражнения… вие ги изпълнявате, за да ви казват, че сте наред, че сте на прав път, така ли?

— Да. Заклел съм се да защитавам замъка Воркосиган. Значи трябва да го правя. — Той кимна, очевидно спокоен. — Но как, за Бога?

— Искате от мен да съм вашата съвест. Преценявайте сам. Вие сте пълноценен мъж. Виждала съм ви да вземате правилни решения в условията на пълен стрес.

Той отново притисна с длани челото си, стисна зъби и каза прегракнало:

— Но не мога да си ги спомня. Не мога да си спомня как съм го правил.

— Оо. — Тя се почувства съвсем малка. — Е… каквото и да мислите, че мога да направя за вас, имате пълното право да го поискате. Ние ви го дължим, Арал и аз. Ние помним защо, дори и вие да не помните.

— Тогава го помнете заради мен, миледи — каза тихо той, — и аз ще бъда добре.

— Бъдете сигурен в това.