Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (26)

26

Сет Франк огледа нисичкия старец с филцова шапка, кадифени панталони, дебел пуловер и ботуши, който изпитваше и вълнение, и притеснение, че се е озовал в полицейския участък. Държеше някакъв правоъгълен предмет, увит в амбалажна хартия.

— Май не ви разбирам добре, мистър Фландърс.

— Ами вижте, оня ден попаднах пред съдилището. Сещате ли се, като гръмнаха престъпника. Отидох да видя за какво е тая суматоха. Да си кажа право, за толкова години живот не ми се беше случвало да присъствам на подобно нещо.

— Това ясно — отвърна суховато Франк.

— Та взех си аз видеокамерата, машинка — един път. Само я държиш, гледаш и си снимаш. Това се казва качество. Тя, жена ми, настояваше да дойда при вас.

— Много хубаво, мистър Фландърс, но защо да дойдете? — погледна го въпросително следователят.

— О, не ви ли казах? Простете — рече старецът и лицето му светна. — Пък аз си бъбря ли, бъбря. Ама характерът ми е такъв, тя, жена ми, го знае. От една година съм пенсионер. В завода дума не обелвах. Работех си на конвейера и си траех. А сега не можеш ми затвори устата. Пък и ушите ми са нащрек. Най обичам да седя в кафенето зад банката. И кафето е хубаво, и поничките си ги бива, а не като ония диетични измишльотини.

Франк започна да губи търпение.

— Та дойдох да ви покажа ей това — додаде бързичко старецът. — Ето. И за себе си имам едно копие — рече той и подаде пакетчето.

Франк го отвори. Вътре имаше видеокасета.

Фландърс свали шапката си. Главата му беше съвсем плешива, ако не се смятаха къдравите кичурчета около ушите.

— Има много добри кадри — продължи той въодушевено. — И на президента, и на убийството. Всичко съм хванал. Исусе мили! Аз търчах по петите на президента, разбирате ли? А взех, че налетях на стрелбата.

Франк се втренчи в стареца.

— Всичко съм записал. Пък вие ще прецените дали ви трябва — заключи Фландърс и погледна часовника си. — Хм. Ами аз да вървя. Закъснявам за обяда и жена ми ще се сърди.

Старецът се затътри към вратата. Франк се взря в касетата.

— А, щях да забравя едно нещо.

— Да?

— Дали ще ми споменат името, като пишат за всичко това?

— Кой да пише? — недоумяващо поклати глава Франк.

— Ами историците — рече разпалено старецът. — Да го нарекат например „Филмът на Фландърс“ или нещо подобно. Нали знаете… като едно време.

Следователят уморено разтърка слепоочията си.

— Като едно време ли?

— Да, като онзи Запрудър, който снимал убийството на Кенеди.

Франк най-сетне схвана за какво става дума.

— Непременно ще ги уведомя, мистър Фландърс. За всеки случай. За поколенията.

— Ей това ми трябваше — щастливо вдигна палец към него старецът. — Друго си е. За поколенията. Всичко хубаво, лейтенант Франк.

 

 

— Алън?

Ричмънд махна разсеяно на Ръсел да влезе и отново забоде поглед в бележника пред себе си. Видя каквото му трябваше, хлопна кориците и погледна безизразно шефката на канцеларията.

Ръсел изучаваше килима и притеснено триеше длани. Поколеба се известно време, после бързо прекоси кабинета и почти се свлече в едно от креслата.

— Не знам как да започна, Алън. Разбирам, че нищо не би могло да оправдае постъпката ми. Трябва да съм загубила разсъдъка си в онзи момент.

— Значи не се готвиш да ми обясняваш, че си го направила в мой интерес? — отпусна се назад Ричмънд, без да откъсва поглед от Глория.

— Не. Дойдох да си подам оставката.

— Май съм те подценявал, Глория — усмихна се президентът.

Той се изправи, заобиколи бюрото си и се наведе над нея.

— Всъщност постъпката ти е напълно оправдана. На твое място и аз щях да направя същото.

Ръсел го погледна изумена.

— Не ме разбирай погрешно, Глория. Подобно на всеки друг лидер аз очаквам преданост от служителите си. В същото време познавам добре слабостите и недостатъците на човешката раса. Не си правя никакви илюзии, че не сме водени единствено от животинските си инстинкти. Сдобих се с поста си, защото през целия си досегашен живот съм си внушавал, че на този свят никой не е по-важен от самия мен. Независимо от обстоятелствата и възможните препятствия. Никога, абсолютно никога не съм се отклонил от принципа си. Постъпката ти в онази нощ доказва единствено, че и ти така разсъждаваш.

— Знаеш ли какво се готвех да направя?

— Разбира се, Глория. Не те упреквам, задето си се възползвала от ситуацията, за да извлечеш максимална облага от нея впоследствие. Ей богу, цялата ни страна и особено този град се основават на същия принцип.

— Но когато Бъртън ти каза…

Ричмънд я прекъсна с вдигната ръка.

— Вярно е, че се поддадох на емоциите. Приех го като предателство. По-късно осъзнах, че постъпката ти е проява на характер, а не на някаква слабост.

Ръсел не можеше да проумее накъде бие.

— Това означава ли, че не искаш да си подавам оставката?

Президентът се наведе и я хвана да ръката.

— Не си спомням да си заявила подобно намерение, Глория. Толкова добре сме се опознали, че раздялата ни е просто невъзможна. Да смятаме ли въпроса за приключен?

Ръсел се изправи, за да си върви, а президентът пак седна зад бюрото си.

— Щях да забравя. Искам да обсъдим някои неща довечера. Семейството ми е извън града. Защо не дойдеш при мен да поговорим?

Ръсел се извърна озадачена.

— Сигурно ще се позабавим. По-добре си донеси и дрехи за преобличане — рече той, без да се усмихва. Прониза я с поглед и се зае за работа.

Ръсел затвори вратата зад себе си с трепереща ръка.

 

 

Джак задумка по полираната входна врата толкова силно, че едва не си потроши кокалчетата.

Камериерката му отвори и той се шмугна покрай нея, преди да е изрекла и дума.

Дженифър Болдуин слезе грациозно по витата стълба, за да го посрещне в мраморното фоайе. Носеше скъпа вечерна рокля. Косата й се спускаше свободно по раменете. Деколтето й откриваше прелестни форми.

— Какво правиш тук? — попита тя без следа от усмивка.

— Трябва да поговорим.

— Имам други планове за вечерта. Разговорът ще трябва да почака.

— Не! — отсече той, грабна я за ръката и я повлече към библиотеката. Затръшна вратата зад себе си.

Дженифър се изскубна и изкрещя:

— Полудял ли си, Джак?

Той огледа книгите с кожени подвързии й позлатени букви, запълнили безброй рафтове. Служеха единствено за украса и едва ли някой ги беше разгръщал. Всичко в тази къща бе показно.

— Искам да ти задам един въпрос. Отговориш ли ми, веднага си тръгвам.

— Джак…

— Един въпрос. После изчезвам.

Тя го погледна подозрително и скръсти ръце.

— Какъв е той?

— Обаждала ли си се във фирмата, за да кажеш, че Бари Алвис трябва да бъде уволнен, задето ме е накарал да работя вечерта, когато награждаваха баща ти в Белия дом?

— Кой ти го каза?

— Отговори ми на въпроса, Джен.

— Какво значение има, Джак?

— Значи наистина си поискала уволнението му?

— Престани да мислиш за това. Време е да се посветиш на общото ни бъдеще. Ако…

— Отговори ми на въпроса, по дяволите!

— Добре! — избухна тя. — Точно така. Аз наредих да уволнят онова лайно. Чудо голямо! Той си го заслужаваше. Държеше се с теб като с червей, а не се виждаше на какво прилича. Да не си е играл с огъня! Хич не ми е жал за него — заяви тя без сянка на угризение.

След като получи отговора, който бе очаквал да чуе, Джак седна на една кресло и се втренчи в масивното бюро насреща. Огледа кожените столове, маслените платна по стените, огромните прозорци със съвършено надиплени завеси, изящната дърворезба и множеството скулптури от мрамор и метал. Таванът бе украсен с цял легион средновековни образи. Светът на семейство Болдуин. Бавно притвори очи.

Дженифър отметна назад коси и го погледна с явно безпокойство. Поколеба се известно време, а после коленичи до него и постави ръка на рамото му. Обля го ароматът на парфюмираното й тяло. Тя наклони глава към него и заговори с приглушен глас. Дъхът й гъделичкаше ухото му.

— Джак, казвала съм ти и преди, че не бива да се примиряваш с подобно отношение. С онзи нелеп процес вече е свършено и можем да помислим за себе си. Къщата е почти обзаведена, страхотна е станала. Трябва да уточним разни подробности около сватбата. Всичко ще си дойде на място — прошепна тя и взе лицето му в шепи. Обърна го към себе си, погледна го прелъстително и го целуна страстно, а после бавно отдели устни от неговите и се взря в очите му. Не намери в тях желания отклик.

— Права си, Джен. С онзи нелеп процес е свършено. Един човек, когото уважавах и обичах, се свлече с два куршума в главата. Процесът няма да се състои. Трябва да го забравим и да се заемем с трупането на пари.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Въобще не биваше да се забъркваш. Какво ти влизаше в работата! Такива неща са под достойнството ти, Джак.

— И не са удобни за теб, нали? — Джак рязко се изправи. Чувстваше се безкрайно изморен. — Желая ти всичко най-хубаво, Джен. Пътищата ни едва ли ще се пресекат оттук нататък — отсече той и се запъти към вратата.

— Какво толкова съм направила? — сграбчи го тя за ръкава на палтото.

— Самият факт, че задаваш такъв въпрос, е достатъчно показателен — отвърна той след кратко мълчание. — О, боже! Та ти дори не осъзнаваш, че си съсипала един човешки живот! И то защо? Защото нещо ти е създало „неудобство“. Изтрила си с лека ръка резултата от нечий десетгодишен стаж! С едно-единствено телефонно обаждане! Не се ли замисли какви последици ще има постъпката ти за него и семейството му? Представи си, че Алвис се беше самоубил или жена му се беше развела с него. Въобще не ти е пукало! Сигурно и през ум не ти е минала подобна мисъл. Изводът е един. Не съм в състояние да споделя живота или любовта си с човек, способен на подобно нещо. Ако наистина не можеш да го проумееш и да почувстваш вината си, то раздялата ни е повече от необходима. По-добре да извадим на бял свят несъвместимостта помежду ни преди сватбата. Няма нужда от разход на излишни усилия и средства.

Той натисна дръжката на вратата и се усмихна.

— Сигурен съм, че мнозина ще ме помислят за луд. Ще си кажат, че ти си съвършената жена, надарена и с хубост, и с ум, и с богатство. И ще са прави, Джен. След като ще имаме всичко, защо да не сме щастливи? Но аз не мога да те направя щастлива, защото не ме интересува какво правиш. Не ме интересуват нито милионите в правния бизнес, нито къщите и автомобилите за баснословни суми. Тук не ми харесва. Не ми харесват и начинът ти на живот, и приятелите ти. С една дума, ти самата не ми харесваш. Сигурно съм единственият мъж на планетата, който би изрекъл подобни думи, но аз съм открито момче. Никога не лъжа. Загубата не е голяма. Само след няколко дни на вратата ти ще се е струпала върволица от къде-къде по-подходящи ухажори. Няма да си самотна.

Той я погледна и му стана мъчно, когато видя изумената й физиономия.

— Ако питат, кажи, че ти си ме зарязала. Кажи, че не подхождам на семейството ти. С други думи, не ставам за твой съпруг. Довиждане, Джен.

Джак излезе. Няколко минути Дженифър остана закована на мястото си. По лицето й се изписаха множество противоречиви чувства. Най-сетне тя изскочи от стаята и изкачи на един дъх стълбите, покрити с дебела пътека.

За миг в библиотеката бе тихо. След няколко секунди Рансъм Болдуин завъртя тежкото кресло зад бюрото си, което до този момент бе обърнато с гръб към вратата.

 

 

Джак погледна през шпионката. Очакваше едва ли не да види Дженифър с пистолет в ръка, но веждите му се повдигнаха учудено, когато съзря кой е.

Сет Франк влезе, съблече палтото си и огледа със симпатия неразборията в апартамента.

— Това ми напомня за едно време, най-сериозно.

— Сигурно. Да речем седемдесет и пета, когато си завеждал… мокрия бюфет.

— Не си далеч от истината — ухили се Франк. — Поживей си така, докато можеш, приятелю. Не искам да обиждам нежния пол, но все ми се струва, че една оправна жена няма да ти позволи такова битие.

— Тогава по-добре да я няма.

Джак извади уиски. Двамата се разположиха с чаши в ръка.

— Да не са възникнали размирици в бъдещата Блажена страна на младоженството?

— Зависи от гледната точка.

— Защо ми се струва, че не си хлътнал безпаметно по дъщеричката на Болдуин?

— Има ли момент, когато преставаш да си следовател?

— Стига да успея. Говори ли ти се за нея?

Джак поклати глава.

— Мога да ти по досаждам някоя друга вечер. Сега не съм в настроение.

— Само трябва да ми свирнеш — вдигна рамене Франк. — От мен бирата.

Джак забеляза пакета в скута на следователя.

— Подарък?

— Надявам се, че измежду тия боклуци ще се намери и някое видео — рече Франк и разопакова пакета.

 

 

— Предупреждавам те, че не е много весело — обърна се следователят към Джак, когато включиха видеото. — Кадрите са запечатали убийството на Лутър. В състояние ли си да ги изгледаш?

— Възможно ли е да видим нещо, което ще ни подскаже следата? — попита Джак след кратко мълчание.

— Именно на това се надявам. Ти си познавал стареца много по-добре от мен. Не е изключено да уловиш някой детайл, който ще ми убегне.

— Давай тогава.

Всъщност Джак не беше подготвен да види убийството на Уитни. Франк го наблюдаваше внимателно. Забеляза го как се дръпва ужасен в момента на изстрела и спря филма.

— Предупредих те, че няма да е весело.

Джак се преви надве. Дишаше учестено. По челото му изби пот. Целият се тресеше. Най-сетне се опомни и изтри чело.

— Боже господи!

Фландърс не беше споменал за Кенеди напразно.

— Можем да спрем дотук, Джак.

— Дума да не става! — отсече Джак.

 

 

Джак превъртя касетата още веднъж. Бяха я изгледали десетина пъти. Не беше лесно да наблюдаваш как черепът на приятеля ти се пръсва. Единственото чувство, което притъпяваше донякъде болката, бе растящият гняв.

— Жалко, че не е снимал от другата страна — поклати глава Франк. — Тогава щяхме да видим кой стреля. Както и да е. В нашия занаят няма лесни работи. Да ти се намира малко кафе? Кофеинът стимулира мисловната ми дейност.

— Термусът е пълен. Донеси и на мен една чаша. Има чисти на мивката.

Франк се върна в стаята с димящите чаши. Джак гледаше речта на президента от импровизираната трибуна.

— Тоя човек е като динамо — отбеляза той.

— Запознах се с него онзи ден — рече Франк и погледна към екрана.

— Тъй ли? И аз. В периода, когато мислех да се сродявам с богатите и прочутите.

— И какво ти е мнението?

Джак отпи от кафето, захапа една бисквита с фъстъчено масло и поднесе кутията на Франк. Той си взе бисквита и кръстоса крака върху нестабилната масичка. Възвръщаше бързо ергенските си навици.

— Ами не знам — сви рамене Джак. — Президент. Държи се по президентски. Ти какво мислиш?

— Голям хитрец. Сече му пипето. С него шега не бива.

— В такъв случай трябва да се радваме, че е на страната на американците.

— Аха — каза Франк и пак се загледа в екрана. — Нещо да ти прави впечатление?

Джак натисна копчето на дистанционното управление.

— Ето това. Гледай сега.

Превъртя лентата напред. Кадрите се завъртяха като в ням филм.

— Ей тук.

Лутър излизаше от полицейския микробус. Беше забол поглед в земята. Очевидно му беше по-трудно да се движи с белезниците. Изведнъж към него се насочи цялата тълпа начело с президента. За миг част от лицето му се скри. Джак стопира кадъра.

— Виж.

Франк погледна към екрана, дъвчейки бисквитата. Отпи малко кафе и поклати глава.

— Погледни устните на Лутър — каза Джак. — Иззад тия в костюмите. Виж го.

Франк доближи лицето си до телевизора. Взря се в кадъра и очите му се разшириха.

— Като че ли казва нещо.

— Не само че казва, но и го казва на някого.

— Смяташ, че е разпознал човек от тълпата? Собствения си убиец може би?

— Едва ли се е разбъбрил с някой непознат, като се имат предвид обстоятелствата.

Франк отново прикова поглед в кадъра.

— Ще ни трябват истински специалисти — отсече той накрая. — Давай да вървим.

— Къде? — попита Джак и грабна с готовност палтото си.

Франк извади касетата, сложи си шапката и се усмихна.

— Първо ще хапнем нещо. Аз черпя. Един стар и дебел семеен мъж не може да кара на бисквити. После ще идем в участъка. Искам да те запозная с една личност.

Два часа по-късно Франк и Джак прекрачиха прага на полицейското управление с натежали стомаси. Завариха Лора Саймън в лабораторията. Апаратурата беше включена.

След като ги представи един на друг, Франк пусна касетата и превъртя лентата до интригуващия кадър.

— Ето за това става въпрос — обади се Джак.

Лора седна на компютъра и подаде серия от команди. Лицето на Лутър се уголеми като растящ балон. Зае целия екран.

— Това е максимумът — рече Лора и кимна на Франк. Следователят натисна дистанционното и лентата се завъртя отново.

Разнесоха се най-различни шумове — възклицания, викове и клаксони, които заглушиха думите на Лутър. Следователят съсредоточи вниманието си върху движението на устните.

— Ядосан е на нещо — отбеляза той и извади цигара, но бързо я прибра под строгия поглед на Лора.

— Кой може да чете по устни? — попита тя.

Джак се втренчи в екрана. Какво ли изричаше Лутър? Спомни си, че бе видял същото изражение на лицето му съвсем наскоро. Кога ли беше това?

— Да виждаш нещо, което на нас ни убягва? — попита го Франк.

Джак поклати глава и потърка слепоочията си.

— Не знам. Напомня ми нещо, но не се сещам какво.

Саймън изключи апаратурата. Следователят стана и се протегна.

— Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако ви хрумне някоя идея, обадете ми се. Благодаря за съдействието, Лора.

Двамата мъже излязоха заедно. Франк погледна крадешком към Джак и постави ръка на тила му.

— Ти ще експлодираш бе, човек! Я се успокой!

— Чудно защо! Жената, за която трябваше да се оженя, не ме интересува. Жената, за която исках да се оженя, ми каза да се разкарам. На всичкото отгоре утре ще ме изхвърлят от фирмата. Да не говорим, че някой пусна два куршума на човека, когото уважавах толкова. Нямаме големи шансове да разкрием убиеца. Ей това се казва живот! По-хубав не може и да бъде!

— Сигурно е време да ти потръгне.

Джак отключи колата си.

— Обади ми се, ако разбереш, че някой иска да купи почти нов автомобил.

Франк му смигна и рече:

— Моите познати не могат да си го позволят.

— И аз — усмихна се Джак в отговор.

 

 

Прибирайки се, Джак погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Мина покрай сградата на „Патън, Шоу и Лорд“, огледа тъмните прозорци и паркира в гаража. Пъхна картата си в процепа на бариерата, помаха към камерите, поставени над гаража, и влезе в сградата.

Не знаеше защо дойде тук. Дните му във фирмата бяха преброени. Без клиент като Болдуин Кърксен щеше да го изрита начаса. Джак се замисли за Лорд. Стана му мъчно за него. Сети се, че му беше обещал да го защити. Така или иначе, нямаше желание да се ожени за Дженифър, за да подсигури притока от тлъсти чекове за Лорд. Самият Лорд го беше излъгал за уволнението на Бари Алвис. Той беше стара лисица, нямаше да се остави току-така. Пък и десетки фирми в Ню Йорк биха го лапнали тутакси. Бъдещето на Лорд бе далеч по-сигурно от бъдещето на Джак.

Вратите на асансьора се отвориха и той излезе във фоайето. Светеха само няколко лампи и сумракът би потиснал Джак, ако не беше толкова вглъбен в собствените си мисли. Стигна до кабинета си, отби се в кухнята и си наля сода. Обикновено дори и в полунощ някои от колегите му си доработваха, гонейки срокове, но тази нощ навсякъде цареше хладна тишина.

Джак светна лампите и затвори вратата на кабинета зад себе си. Огледа царството, което скоро щеше да загуби. Обстановката бе впечатляваща. Мебелите бяха подбрани с вкус и се допълваха чудесно от скъпия килим и красивите тапети. Джак се спря пред дипломите си, окачени в рамки. Някои от тях му бяха стрували доста усилия. Други бяха спечелени съвършено лесно. Забеляза, че хартиите са събрани от пода. Екип от усърдни, понякога престараващи се чистачи се грижеха за уюта на разхвърляните, немарливи адвокати.

Джак седна зад бюрото си. Мекото кожено кресло бе по-удобно и от леглото в собствения му апартамент. Представи си разговора между Дженифър и баща й. Рансъм Болдуин щеше да побеснее, задето някой си е позволил да нанесе подобна обида на дъщеря му. Сигурно щеше да се обади във фирмата още утре сутринта, за да сложи край на кариерата му.

Джак никак не се притесняваше от това. Съжаляваше, че не е предизвикал бъдещия си тъст по-рано. Надяваше се да заработи пак като обществен защитник. Там му беше мястото и бездруго. За такава работа никой не можеше да му попречи. Всичките му беди започнаха, когато реши да се прави на велик. Нямаше да допусне отново подобна грешка.

Сети се за Кейт. Къде ли щеше да замине? Дали наистина бе намислила да зареже професията си? Джак си спомни изражението на лицето й и заключи, че решението й е съвсем категорично. Беше я помолил да остане също както преди четири години, но съпротивата й бе непробиваема. Сигурно я мъчеше чувството за вина. Друга възможна причина бе никога да не го е обичала. Като че ли не се беше замислял над този вариант… Съзнанието му не искаше да го признае. Заключението го поуплаши, но си каза, че вече нищо няма значение.

Лутър бе мъртъв. Кейт си отиваше. Животът му не се беше променил кой знае колко въпреки последните събития. Семейство Уитни невъзвратимо изчезваше от живота му.

Хвърли един поглед към розовите бележки по бюрото. Прочете рутинните съобщения и натисна бутона на телефонния секретар.

Тар Кримзън се беше обаждал на два пъти. Джак си каза, че ще му намери друг адвокат. И без това „Патън, Шоу и Лорд“ бяха твърде скъпи за него. Няколко други обаждания бяха свързани с делата на Болдуинови. Реши да ги остави за следващия избраник, на когото щеше да се спре лазерният поглед на Дженифър. Най-много го изненада последното съобщение. Прозвуча старчески, изнемощял женски глас. Джак изслуша записа няколко пъти.

„Мистър Греъм, вие не ме познавате. Казвам се Едуина Брум. Бях близка с Лутър Уитни.“

Брум ли? Името му звучеше познато.

„Лутър ми каза, че ако се случи нещо с него, трябва да изчакам малко и да ви изпратя пакета. Заръча ми да не го отварям. Каза, че бил като кутията на Пандора. Погледнеш ли, няма да останеш невредим. Мир на праха му. Добър човек беше. Вие не ми се обадихте. Затова реших да проверя дали сте получили пакета. Досега не съм използвала куриерски услуги. Дано да не съм объркала нещо. Обадете се, ако не сте го получили. Лутър каза, че става въпрос за нещо много важно, а той винаги говореше истината.“

Джак записа телефонния й номер. Провери в колко часа се е обадила. Оказа се, че е позвънила предишния ден сутринта. Претърси целия си кабинет, но не намери пакета. Хукна към офиса на секретарката си. Господи боже! Пакет от самия Лутър! Прокара ръка по косата си в опит да се съсредоточи. Сети се откъде му е познато името. Жената, която го бе потърсила, беше майката на самоубилата се прислужничка от имението на Съливан. Франк му беше разказал за случая. Предполагаше се, че по-младата Брум е била съучастничка на Лутър.

Джак набра номера на Едуина. Стори му се, че всяка секунда е безкрайна. Най-сетне чу сънлив старчески глас.

— Ало?

— Мисис Брум, безпокои ви Джак Греъм. Извинете за късния час.

— Мистър Греъм? — съвзе се Едуина. Гласът й прозвуча тревожно. Джак си я представи седнала в леглото, притиснала слушалката до гърдите си.

— Позволих си да ви обезпокоя, защото чух съобщението ви. Пакетът още не е стигнал до мен. Кога го изпратихте?

— Чакайте да си помисля — припряно рече старицата. — Ами че трябва да е било преди пет дни.

— Пазите ли бележката с номера на пратката? — притесни се Джак.

— Помня, че ми дадоха някакво листче. Сега ще ида да го взема.

— Ще почакам.

Той забарабани с пръсти по бюрото. Постара се да възвърне самообладанието си. Успокой се, Джак, успокой се.

— Намерих го, мистър Греъм.

— Наричайте ме Джак. С „Федерал Експрес“ ли го изпратихте?

— Точно така.

— Кажете номера на пратката.

— Кое?

— Извинете. В горния десен ъгъл на листчето трябва да е записан един дълъг номер. Бихте ли ми го продиктували?

— А, така ли? — Едуина прочете номера на глас.

Джак си го записа и го повтори още веднъж, за да се увери, че не е сбъркал. Накара я да изчете адреса, на който е пратила пакета. Съвпадаше с адреса на фирмата.

— Нещо сериозно ли е, Джак? Знам, че убиха Лутър.

— Обаждал ли ви се е някой друг?

— Не.

— Ако ви безпокоят непознати, трябва да се свържете със Сет Франк от полицейското управление на Мидълтън.

— Знам го.

— Той е добър човек. Може да се разчита на него.

— Ще го имам предвид, Джак.

Той набра номера на „Федерал Експрес“. Чу ги да проверяват хода на пратката на компютрите си.

— Колетът е бил доставен на „Патън, Шоу и Лорд“ в четвъртък, десет часа и две минути сутринта. Мисис Лусинда Алварес се е разписала като получател — съобщи му служителката със стегнат, делови тон.

— Благодаря ви. Сигурно ще успея да го намеря.

Тъкмо се готвеше да затвори, когато жената го попита:

— Някакъв особен проблем ли имате с тази пратка, мистър Греъм?

— Особен проблем ли? — озадачи се Джак.

— Ами току-що прелистих дневника ни. Оказа се, че някой е направил същото запитване през деня.

— По кое време? — застина Джак.

— В шест и половина следобед.

— От чие име?

— Работата е там, че от ваше — сопна се служителката.

Джак усети, че го побиват тръпки.

Пусна слушалката. Някой държеше да се добере до пакета на всяка цена. Знаели са, че вече е изпратен до него. Набра следващия номер с разтреперани ръце. Не успя да намери Сет Франк в полицията, а и в дома му никой не отговори. Джак изпъшка ядно.

Облегна се на стола и дишането му се учести. Имаше чувството, че ще му се пръсне сърцето. Винаги бе смятал, че е надарен с повече кураж и самообладание от обикновените хора. Сега се съмняваше, че е така.

Опита да се съсредоточи. Пратката беше получена във фирмата. „Патън, Шоу и Лорд“ бяха изрядни в доставянето на пощата, защото тя бе от огромно значение за дейността им. Колетите, получени чрез куриерските служби, се разнасяха начаса. Всички момчета знаеха къде се намира кабинетът на Джак. Дори и да забравеха, можеха да ползват картата с разположението на помещенията на сградата. Стига да не попаднат на стара версия, разбира се…

Джак хукна към вратата и се затича по коридора. В този миг лампата в кабинета на Санди Лорд светна, но Джак така и не забеляза това.

Той отвори вратата на бившия си кабинет, запали лампата, претършува бюрото, издърпа един стол и в този миг забеляза пакета. Вдигна го. Огледа се и бързо спусна щорите.

Пакетът бе изпратен от Едуина Брум. Беше съвсем лекичък въпреки обема си. Тя му беше казала, че съдържал кутия, в която е пъхната друга кутийка. Джак реши да не го отваря веднага. Те знаеха, че колетът е бил доставен във фирмата. Те? Засега нямаше представа от кого се пази. Какво ли се готвеха да направят, след като се бяха уверили, че пратката е доставена? Очевидно не се бяха добрали до нея. Какъв ли щеше да бъде следващият им ход?

Джак се затича към кабинета си, стиснал пакета под мишница. Грабна палтото, взе ключовете от колата, събори неволно празната чаша от содата и се спусна към вратата. В този миг застина. Чу шум. Не можеше да прецени откъде идва. Стори му се, че е откъм дъното на коридора. Напомняше на капеща вода. Не идваше откъм асансьора. Нямаше ли да чуе, ако някой бе ползвал асансьора? Етажът беше доста голям, а и с обичайните шумове се привикваше дотолкова, че човек преставаше да ги забелязва. Пък и той бе разговарял по телефона на няколко пъти. Не беше изключено да се е появил някой от адвокатите — я да поработи, я да си вземе нещо забравено. Интуицията му обаче подсказваше, че случаят не е такъв. Сградата бе защитена със системи за безопасност, но за стопроцентова непробиваемост и дума не можеше да става. Джак притвори тихо вратата на кабинета.

Отново чу шума. Напрегна се да разбере откъде идва, но напразно. Някой се движеше крадешком. Очевидно не бе от служителите на фирмата. Джак се долепи до стената, изгаси лампите, почака една минута и внимателно открехна вратата.

Надникна навън. Коридорът изглеждаше пуст, но тръгнеше ли по него, нямаше друг избор, освен да продължи напред, което щеше да го превърне в движеща се мишена.

Реши, че трябва да се въоръжи с нещо. Погледът му попадна на тежкото преспапие от гранит — още една дреболия, получена при произвеждането му в съдружник. Можеше да го използва като добро защитно средство. Нямаше да се поколебае да отвърне на удара, ако го нападнат. Това отчаяно решение му помогна да се овладее. Изчака още малко, излезе в коридора и затвори вратата зад себе си. Предполагаше, че нападателят ще мине през всички кабинети, докато попадне на неговия.

Стигна до ъгъла и се приведе съвсем ниско. Оскъдното осветление бе достатъчно, за да го забележат. Той си пое дъх и се огледа. Пътят напред изглеждаше чист. Сети се, че ако нападателите са двама, те ще си разделят територията, за да приключат по-бързо със задачата. Дали знаеха, че Джак е влязъл в сградата? Не беше изключено да са го проследили. Последната мисъл му се стори много обезпокоителна. Представи си ги как затягат обръча около него.

Стъпките отекнаха по-близо. Джак напрегна слуха си. Стори му се, че чува дори дишането на преследвача си. Трябваше да действа. В този миг погледът му попадна на лампичката върху стената. Пожарната сигнализация!

Тъкмо се готвеше да се спусне към нея, когато в другия край на коридора се показа един крак. Джак се дръпна назад. Нямаше време за губене. Тръгна с бързи стъпки в обратната посока. Сви зад ъгъла, прекоси коридора и се озова до вратата за стълбището. Тя проскърца пронизително в ръцете му.

Някой хукна да го гони.

Джак изруга на глас, тръшна вратата зад себе си и се втурна надолу по стълбите.

Мъжът с черна маска на лицето изскочи иззад ъгъла с пистолет в ръка.

В този миг Санди Лорд се показа от кабинета си. Панталоните му бяха свлечени до коленете. Беше по потник. Направи крачка напред и се озова лице в лице с нападателя.

Двамата се заборичкаха на пода. Лорд се вкопчи в маската и успя да я смъкне от главата на непознатия. Успя да се надигне на колене и обърса кръвта от носа си.

— Какво става, по дяволите? Кой си ти? — изрева той разярен. Тогава видя пистолета и замръзна.

Тим Колин поклати глава от изненада, примесена с отвращение. Нямаше друг избор. Насочи дулото.

— За бога! Имай милост! — изви жално Санди.

Разнесе се изстрел. Върху белия потник изби алено петно. Санди Лорд изхърка задавено, оцъкли очи и се свлече до вратата на кабинета си. Тялото му я отметна навътре и пред погледа на Колин се откриха прелестите на почти гола жена, която се втренчи с ужас в мъртвия адвокат. Колин изруга под носа си. Жената вдигна очи към него. Знаеше какво ще й се случи, разбра го по погледа й.

Беше се оказала на неподходящо място в неподходящо време. Сбогом, скъпа.

Пистолетът му гръмна за втори път. Нежното тяло падна възнак — разтворени крака, стиснати юмруци, поглед, оцъклен към тавана. Нощта на удоволствията се бе превърнала в последната й нощ на белия свят.

Бил Бъртън дотича до приклекналия Колин и смаяно заоглежда кървавата сцена. Недоумението отстъпи място на гнева.

— Да не си откачил! — избухна той.

— Видяха лицето ми. Нямах друг избор, по дяволите! Може би трябваше да ги помоля да си мълчат, така ли?

И двамата бяха на ръба на истерията. Колин стисна здраво пистолета си.

— Къде е той? Греъм ли беше?

— Тъй ми се струва. Мисля, че се спусна по аварийното стълбище.

— Изтървали сме го.

— Още не — изправи се Колин. — Не съм пожертвал двама души, та да може той да се измъкне.

— Дай ми пистолета си, Тим — сграбчи го за ръкава Бъртън.

— По дяволите, Бил, да не си превъртял?

Бъртън поклати глава, извади собствения си пистолет и го подаде на Колин. После взе неговия.

— Ти иди го гони, а аз ще залича следите тук.

Колин хукна към аварийното стълбище.

Бъртън огледа труповете. Разпозна Санди Лорд и хлъцна. После се запъти към кабинета на Джак. Беше го открил в мига, когато се раздаде първият изстрел. Отвори вратата, запали лампите и се огледа. Нямаше съмнение, че Джак е отнесъл пакета със себе си. Ричмънд се бе оказал прав за участието на Едуина Брум. Уитни наистина беше оставил ножа при нея. По дяволите! Бяха на крачка от целта. Кой би предположил, че Греъм или който и да било друг ще дойде във фирмата по това време?

Бъртън огледа още веднъж кабинета и спря очи на бюрото. След няколко секунди вече имаше план за действие. Най-сетне можеше и да им провърви. Приближи се до бюрото.

 

 

Джак стигна до първия етаж и натисна дръжката, но вратата не помръдна. Сети се с ужас, че заключването на аварийните изходи беше честа практика в разрез с правилата за безопасност. При последната учебна тревога бе станало точно така. Администрацията заяви, че няма да се случва повече. Небрежността им щеше да му струва живота, макар и да не бягаше от огнена стихия.

Погледна нагоре. Преследвачите му се спускаха бързо по стълбите. Вече не се притесняваха, че шумът ще ги издаде. Джак се стрелна обратно до втория етаж, прекръсти се и натисна дръжката. Слава богу, успя да отвори вратата! Зави зад ъгъла, повика асансьора, отдръпна се встрани и зачака приклекнал.

Асансьорът пристигна. Тогава Джак се сети, че някой от преследвачите може да се е шмугнал в кабината, ако се е сетил предварително за плана му.

Вратите се отвориха. В този миг някой изскочи от аварийния изход. Джак се шмугна в асансьора, блъсна се в насрещната стена, но успя да се задържи на крака и натисна бутона за гаража.

Усети приближаването на преследвача. Мярна му се черната маска и дулото на пистолета. Той метна преспапието и се сви в ъгъла на кабината.

Разнесоха се болезнени стонове, но вратите на асансьора се затвориха и Джак потегли надолу.

Хукна през тъмния гараж, добра се до колата си, хвърли се в нея и потегли. След секунди премина през автоматично отварящите се врати и натисна педала на газта. Колата профуча по безлюдната улица. Обърна се през рамо. Нищо. Погледна се в огледалото. Лицето му беше плувнало в пот. Тялото му бе схванато от напрежение. Потърка рамото си там, където се бе блъснал в стената на асансьора. Размина се на косъм от смъртта.

Чудеше се къде да се скрие. Изглежда, преследвачите му знаеха всичко за него. Очевидно не можеше да се прибере в апартамента си. Дали да иде в полицията? Не. Трябваше да разбере кой е по петите му. Този, който бе успял да убие Лутър въпреки многобройната охрана. Който, изглежда, знаеше всички ходове на полицията. Реши да прекара нощта в хотел. Разполагаше с няколко кредитни карти. Щеше да се свърже с Франк рано сутринта. Тогава нещата щяха да дойдат на мястото си. Хвърли един поглед към пакета. Тази нощ щеше да разбере защо са искали да го убият.

 

 

Ръсел лежеше под чаршафите. Ричмънд току-що бе задоволил нагона си. После бе станал, без да промълви нито дума, и беше излязъл от стаята. Тя потърка посинелите си китки. Заболя я. Гърдите й още усещаха впитите му зъби. Глория се сети за предупреждението на Бъртън. Кристин Съливан трябва да е била подложена на същия тормоз, преди да я повалят куршумите на агентите.

Глория бавно раздвижи глава. Опита се да преглътне сълзите си. Да легне с него бе нейна стара мечта. Беше си го представяла като най-романтичното изживяване, същинска идилия. Двамата си подхождаха и по ум, и по властност, и по енергичност. Споменът за случилото се я върна към реалността. Видя безизразното изражение на лицето му над нейното — сякаш мастурбираше в тоалетната с последния брой на „Пентхаус“. Дори не я беше целунал. Не каза нито дума. Просто я съблече още на влизане в спалнята, вкара в нея твърдия си член и се изпразни. Всичко трая по-малко от десет минути. След това я остави самичка. Негова дясна ръка ли? По-скоро парцал, в който да си обърше обувките.

Сълзите й намокриха възглавницата. Глория се упрекна в малодушие и се разрида още по-силно. Беше се залъгвала, че има власт над него. Заради този човек бяха загинали други човешки същества. Самият Уолтър Съливан бе убит със знанието, всъщност с благословията на президента на Съединените щати. Когато сам й го съобщи, тя не можа да повярва на ушите си. Тогава й каза, че искал да я държи в течение. Може би подчинение би била по-точната дума. Глория нямаше представа какво си е наумил. Вече не беше основна двигателна сила на кампанията му и мислено благодари на Бога за това.

Надигна се на лакти, седна и нахлузи разкъсаната нощница върху треперещото си тяло. Отново я обзе чувството за срам. Беше се превърнала в жалка проститутка срещу мълчаливото споразумение, че той няма да я унищожи. Нима всичките й усилия бяха, за да стигне дотук? Това ли беше целта на живота й?

Глория уви одеялото около себе си и се втренчи в тъмната стая. Беше се превърнала в съучастница, но беше и нещо повече. Беше очевидка. Очевидецът Лутър Уитни вече лежеше в гроба си. Ричмънд бе заръчал съвсем хладнокръвно екзекуцията и на най-добрия си приятел. Защо тогава да пожали самата нея? Защо? Изведнъж проумя отговора с болезнена яснота.

Впи зъби в ръката си, докато усети силна болка. Погледна към вратата. Дали Ричмънд слухтеше от другата страна? Може би се чудеше как да постъпи с нея, Побиха я тръпки. Беше попаднала в капан. За първи път й се случваше да няма избор. Вече не беше сигурна дори във физическото си оцеляване.

 

 

Джак пусна пакета на леглото, съблече палтото си и погледна през прозореца на хотелската стая. Беше убеден, че не са го проследили след светкавичното измъкване от сградата. Добре, че се сети да зареже колата си по-надалеч. Нямаше представа кой го преследва, но предположи, че едва ли ще е проблем да открият автомобила.

Погледна часовника си. Таксито го бе свалило пред хотела само преди петнайсет минути. Беше подбрал невзрачно, затънтено място, посещавано от по-скромните туристи, които обикаляха по цял ден забележителностите на Вашингтон.

Джак погледна към пакета. Реши, че е време да го отвори. След няколко секунди съзря предмета в найлоновото пликче.

Нож? Огледа го внимателно. Лутър му беше изпратил старовремски нож за отваряне на писма. Джак се взря в загадъчната вещ. Тъй като нямаше познания по съдебна медицина, не осъзна веднага, че почернелите петна по острието представляват засъхнала кръв. Не му мина през ум, че по кожената дръжка има отпечатъци от пръсти.

Остави внимателно пликчето и се отпусна на креслото. Ножът очевидно имаше връзка с убийството на Кристин. Сигурно представляваше веществено доказателство. Знаеше, че милиардерската съпруга е била застреляна, а не убита с нож. И все пак, този предмет е бил особено важен според Лутър.

Джак подскочи от изненада! Ами да! По този нож можеше да се идентифицира убиецът на Кристин Съливан! Грабна пликчето и го разгледа на светлината. Успя да различи отпечатъците от пръсти. Сети се, че петната вероятно са от засъхнала кръв. Какво му беше казал Франк? Че жената се е опитала да промуши нападателя си или в ръката, или в крака с нож за отваряне на писма. С ножа, който се виждал на снимка в спалнята й. Предметът, изпратен от Лутър, бе великолепно потвърждение на хипотезата.

Той внимателно мушна пликчето в пакета и го пъхна под леглото. Отиде до прозореца и надникна навън. Вятърът зафуча и изметнатата рамка на прозореца се разхлопа.

Така и не успя да придума Лутър да му се довери! Страх го беше за Кейт. Как ли бяха успели да го заплашат?

Замисли се за това. Беше сигурен, че Лутър не е получавал никаква поща в ареста. Тогава как? Нима някой просто го е посетил, за да заяви, че ако проговори, ще видят сметката на дъщеря му? Че откъде можеха да знаят за Кейт? Бащата и дъщерята не се бяха виждали от години.

Джак се излегна и притвори очи. Не, не разсъждаваше правилно. Заплахата е могла да бъде отправена в самия ден на арестуването — единствения път, когато Кейт и Лутър са били видени заедно. Възможно е да не е имало нужда от думи. Един многозначителен поглед трябва да е бил напълно достатъчен. Джак бе попадал на случаи в адвокатската си практика, когато свидетелите се страхуваха да говорят. Никой не ги бе заплашил открито, но те знаеха много добре, че трябва да мълчат. Безмълвният терор не е от вчера.

Кой ли бе попаднал там, за да заплаши Лутър? Все едно, че беше запечатал устата му завинаги. Джак си припомни, че по време на задържането около Уитни е имало само ченгета. Дали пък не го е сторил самият наемен убиец. Възможно ли бе да се е смесил с ченгетата? Как така ще пристъпи с танцова стъпка и никой няма да го забележи?

Изведнъж Джак облещи очи.

Освен ако самият не е бил ченге. Тази мисъл го удари в сърцето.

Сет Франк.

Не, не можеше да бъде. Следователят нямаше никакъв мотив да го направи. Неговият свят бе на светлинни години от делата на семейство Съливан. Кристин е била убита от любовника си. Лутър е видял всичко по една случайност. Отхвърли възможността за Сет Франк. Надяваше се, че следователят е на негова страна, защото иначе нямаше кой да го измъкне от тази каша. Ами ако утре предаде в ръцете му точно това, до което е искал да се добере? Може да е забравил ножа по една случайност, а Лутър да се е измъкнал от скривалището си, да го е прибрал и да е побягнал. Самото прикриване на следите в имението показваше, че убийството е дело на професионалист. Един следовател би бил доста умел в подобна ситуация.

Джак поклати глава. По дяволите! Не биваше така! Все на някого трябваше да се довери. Все на нещо трябваше да повярва. Причината сигурно се криеше другаде. Почувства се безкрайно изтощен. Разсъжденията му ставаха абсурдни. Сет Франк не беше убиец.

Той притвори отново очи. Засега беше на сигурно място. След няколко минути се унесе в тежък, мъчителен сън.

 

 

Утрото бе свежо и студено след нощната буря.

Джак вече беше на крак. Дрехите му бяха измачкани, защото беше спал с тях. Наплиска се със студена вода, приглади косата си, изключи осветлението в миниатюрната баня и се върна в спалнята. Седна на леглото и погледна часовника си. Франк трябваше да се появи всеки момент на работното си място. Джак извади пакета изпод леглото. Имаше чувството, че се докосва до експлозив.

Включи малкия телевизор в ъгъла. Предаваха сутрешните новини. Една наперена блондинка, която сигурно бе погълнала огромни дози кафе през нощта в очакване на своята изява, резюмираше най-важните събития.

Джак очакваше да чуе неизменното изброяване на световните бедствия и конфликти. Близкият изток заемаше поне една минута всяка сутрин. Може би в Южна Калифорния пак е имало земетресение. Президентът в схватка с Конгреса.

Тази сутрин едно събитие бе изместило по важност всички останали. Джак зяпна удивен, когато съзря сградата на „Патън, Шоу и Лорд“.

Показаха фоайето на фирмата. Какво казваше журналистката? Че има убити? Застреляли са Санди Лорд! В собствения му кабинет? Джак усили звука. Пред изумения му поглед на входа на сградата се показаха две носилки с трупове. В горния десен ъгъл на екрана се появи портретът на Санди. Последва кратко обобщение на жизнения му път. Лорд бе мъртъв. Някой го бе застрелял в кабинета му.

Джак се просна на леглото. Нима снощи Санди е бил във фирмата? Кой беше на другата носилка? Така и не съобщиха. Джак можеше лесно да се досети какво се е случило. Преследвачът му, онзи с пистолета, бе попаднал по случайност на Лорд. Сигурно е гонел него, когато Санди се е изпречил на пътя му.

Джак изключи телевизора и отново се наплиска със студена вода. Ръцете му трепереха. Гърлото му беше пресъхнало. Не можеше да повярва, че се е разиграла още една трагедия. Всичко се бе случило за секунди. Макар и да нямаше вина, Джак се чувстваше отговорен за смъртта на приятеля си. Изпита угризенията, които измъчваха Кейт заради смъртта на баща й. Болката бе непоносима.

Той грабна телефона и навъртя номера.

 

 

Сет Франк бе пристигнал в кабинета си преди около час. Отделът за убийства го уведоми за двата трупа в адвокатската фирма. Франк нямаше представа дали случаят е пряко свързан със Съливан. Но знаменателят беше един и същ. Знаменателят, който предизвика адското му главоболие. А беше само седем часът сутринта.

Някой го търсеше по директната линия. Той вдигна слушалката и учудено повдигна вежди.

— Къде се губиш, Джак?

Адвокатът се сепна от резките нотки в гласа на следователя.

— Добро утро.

— Знаеш ли какво се е случило?

— Току-що гледах новините. Снощи аз самият бях във фирмата, Санди. Държа да ти кажа, че убийците искаха да очистят мен, а не Санди. Той трябва да се е изпречил на пътя им по една случайност.

— Кой го е убил?

— Не знам. Бях в кабинета си, когато чух стъпки в коридора. Само след няколко минути се втурнах като бесен по стълбите на пожарния изход, а някой ме подгони с пистолет в ръка. Едва се измъкнах невредим. Да сте открили нещо?

Франк си пое дълбоко дъх. Всичко това му звучеше безумно. Имаше доверие на Джак, но ето че сега в нищо не можеше да бъде абсолютно сигурен.

— Сет? Сет?

Франк захапа кокалчетата си. Чудеше се как да постъпи. Следващият му ход би имал два коренно различни резултата. Сети се за Кейт Уитни и за капана, който бе заложил за нея и баща й. Още не беше надмогнал чувството си за вина спрямо тях. Франк си помисли, че първо е човек, а после полицай. Трябваше да повярва, че този свят не е само на мръсниците.

— Да, Джак. Открихме доста важна следа.

— Каква?

Франк замълча и после промълви:

— Ти си следата, Джак. В момента вашингтонската полиция претърсва целия град, за да те намери.

Джак изпусна слушалката. Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Джак? Чуваш ли ме? — Думите му останаха нечути.

Джак погледна през прозореца. Навън го дебнеха убийци.

— Обади се, за бога!

— Не съм убил никого, Сет — едва промълви Джак накрая. Франк чу това, което отчаяно искаше да чуе. Не думите бяха важни — виновните почти винаги лъжеха, — а тонът, с който бяха изречени. Вопъл, в който се смесваха отчаяние, изумление и ужас.

— Вярвам ти — каза тихо Франк.

— Какво става, по дяволите?

— Разбрах, че камерите на охраната са записали влизането ти в сградата в полунощ. Лорд и приятелката му трябва да са били там преди теб.

— Но аз не съм ги видял.

— Това няма значение. Намерили са ги по доста оскъдно облекло, особено жената. Трябва да са ги убили в разгара на страстта им.

— О, боже!

— Камерите са записали и излизането на автомобила ти от гаража веднага след убийството.

— Ами пистолета? Намерили ли са пистолета?

— Да. Бил е захвърлен в една кофа до гаража.

— Е, и?

— Той носи следи от пръстите ти, Джак. Единствено твоите. Полицаите са използвали компютърния файл с отпечатъците на адвокатите в щата Вирджиния. Казват, че съвпадението е стопроцентово.

Джак приведе рамене.

— Но аз през живота си не съм се докосвал до пистолет, Сет. Някой се опитваше да ме убие. Затова побягнах. Ударих единия от преследвачите с преспапието, което беше на бюрото ми. Нищо повече не мога да кажа. Какво да правя сега?

Франк бе очаквал подобен въпрос. Нямаше представа какво да отговори. Формално погледнато, човекът, с когото говореше, бе издирван за убийство. Задълженията му диктуваха ясно какво се очаква от него в подобни случаи, но ситуацията беше далеч по-сложна.

— Дръж връзка с мен, където и да се намираш. Аз ще проверя как стоят нещата. В никакъв случай не се показвай навън. Обади ми се след три часа. Става ли?

Джак затвори и потъна в размисъл. Полицията го търсеше във връзка с двойно убийство. Отпечатъците му се бяха озовали върху оръжие, което дори не беше докосвал. И сега се укриваше. Усмихна се вяло, после усети, че настръхва. Беглец, преследван от закона. При това току-що разговарял с полицай. Франк не го попита къде се намира, но разговорът лесно можеше да бъде проследен. Франк не би го направил, разбира се. Тогава Джак се сети за Кейт.

Ченгетата никога не казват цялата истина. Следователят беше подвел Кейт навремето. Нищо, че после съжаляваше или поне така твърдеше.

Разнесе се воят на сирена и за миг Джак замря от ужас. Надникна през прозореца. Полицейската кола продължи по пътя си.

Някой можеше да се озове на вратата му всеки момент. Джак грабна палтото и се облече. Погледна под леглото.

Пакетът.

Дори не спомена за него пред Франк. Най-важното нещо от кошмарната нощ беше отстъпило място на последните събития.

 

 

— Нямате ли си достатъчно работа във вашия участък? — попита Крег Милър, следовател с дългогодишен стаж в Отдела за убийства на вашингтонската полиция. Беше едър, набит мъж с гъста чуплива черна коса и лице, което издаваше склонността му към чашката. Двамата с Франк се познаваха отдавна. Отношенията им бяха приятелски, заздравени от убеждението, че убийството трябва винаги да бъде наказвано.

— Все се намира време да проверя дали си научил занаята най-сетне — усмихна се горчиво Франк.

Бяха в кабинета на Джак. Сътрудниците на Милър довършваха работата си.

Франк огледа просторното помещение. Каза си, че Джак е вече твърде далеч от този разкош.

Милър го изгледа заинтригуван.

— Този Греъм не беше ли свързан с делото по убийството на Съливан?

— Да — кимна Франк. — Беше поел защитата на обвиняемия.

— Ама че работа! Май от адвокат ще се превърне в подсъдим — засмя се Милър.

— Кой е открил труповете?

— Домакинката. Тя идва на работа в четири сутринта.

— Избистрят ли се някакви мотиви в голямата ти глава?

— Я ми кажи честно, за какво си дошъл от майната си в осем часа сутринта? — отсече Милър.

— Не знам — сви рамене Франк. — Запознах се с Джак покрай Лутър Уитни. Много се изненадах, когато видях лицето му в сутрешните новини. Нещо не мога да я смеля тази версия.

Милър присви очи, помълча няколко секунди и реши да не навлиза в подробности.

— Мотивът е от ясен по-ясен. Уолтър Съливан е бил най-крупният клиент на покойника. Този Греъм е решил на своя глава да се заеме със защитата на Уитни, без изобщо да предупреди хората от фирмата. Лорд сигурно е побеснял. Двамата са се срещали в апартамента му. Сигурно са се опитали да си загладят отношенията, но са ударили на камък.

— Откъде научи всичко това?

— От административния директор — разлисти бележника си Милър. — Казва се Даниъл Кърксен. Прояви голяма отзивчивост.

— Та как се връзва версията ти с хипотезата, че Джак е решил да застреля жертвите?

— Не съм казал, че става въпрос за предумишлено убийство. Видеозаписът показва съвсем ясно, че жертвите са били тук няколко часа преди пристигането на Греъм.

— Е, и?

— Сигурно не са знаели, че във фирмата има трети човек, или пък Греъм е видял светлината в прозореца на Санди, когато е идвал. Кабинетът на Лорд гледа към улицата.

— Да, но щорите трябва да са били пуснати. Разбрах, че срещата е била интимна.

— Точно така. Но Лорд едва ли е бил в идеална форма, така че се съмнявам през цялото време да са се чукали. Всъщност, когато жената ги е открила, лампите са били светнати, а щорите са били леко повдигнати. Случайно или не, Лорд и Греъм са налетели един на друг. Сигурно страстите са се нажежили и са прозвучали взаимни заплахи. Започват да се боричкат. Греъм изскубва пистолета от ръката на Лорд и го застрелва. Жената трябва да бъде убита, защото е видяла всичко с очите си. Предполагам, че драмата се е разиграла за няколко секунди.

— Извинявай, Крег, но хипотезата ти е доста тромава — поклати глава Франк.

— Тъй ли? А защо се е измъкнал веднага след убийството? Камерата го е заснела. Трябва да видиш лицето му — бяло като платно. Не се майтапя, Сет.

— Защо охраната не е предприела мерки?

— Охраната ли? Че тия копелета изобщо не гледат мониторите през цялото време. Спокойни са, защото всичко върви на запис. Честно казано, човек може да се промъкне където си иска в наши дни.

— Възможно е в сградата да се е промъкнал и някой друг.

Милър се ухили презрително.

— Хич не ми се вярва, Сет. Това ти е проблемът на теб. Търсиш под вола теле. Нещата са по-прости, отколкото ти се струват.

— Как ще обясниш наличието на пистолета?

— Много хора притежават лично оръжие, Сет.

— Много ли? Колко са на брой?

— Нямаш представа колко са много!

— Може пък и да имам! — скръцна със зъби Франк.

— Защо се горещиш така? — сконфузи се Милър.

Франк не отговори. Доближи се до бюрото.

— Не знам. Казах ти, че с Греъм се познаваме. Не ми прилича на убиец. Наистина ли намерихте следи от пръстите му върху оръжието?

— Да. Съвършено ясно се виждат десният палец и показалецът. През живота си не бях виждал такива чудесни следи.

Франк се сепна. Разглеждаше бюрото. Полираната му повърхност бе опразнена. Върху нея се открояваше ясно малкото влажно кръгче.

— Къде е чашата?

— Кое?

Франк посочи кръгчето.

— Чашата, която е оставила тази следа. Намерихте ли я?

Милър сви рамене и се изкикоти.

— Не съм правил оглед на кухнята. Предоставям тази възможност на самия теб.

Милър се наведе, за да разпише доклада. Франк се възползва от възможността да разгледа по-отблизо бюрото. Забеляза кръглата следа от прах по средата. Нещо беше взето оттам. Нещо квадратно с ширина десетина сантиметра. Преспапието. Франк се усмихна.

След няколко минути тръгна по коридора. Пистолетът бе белязан от идеални отпечатъци. Съвършенството им будеше основателни подозрения. Франк бе видял самия пистолет — А .44 с напълно изтрит сериен номер — също както при самоубийството на Уолтър Съливан.

Франк тихичко се засмя. Беше постъпил правилно. Поточно казано, бе избрал правилното решение да не прави нищо.

Джак Греъм не го беше излъгал. Нито пък беше убил някого.

 

 

— Слушай, Бъртън, тази история взе да ми омръзва. Толкова време и нерви ми отне. Сигурно не си забравил, че трябва да управлявам тази страна — рече Ричмънд с притворени очи и изопнати пръсти, оформящи пирамида. Беше се разположил пред камината на Овалния кабинет. Продължи, преди да е дал възможност на Бъртън да отговори. — Вместо да приберете това нещо веднъж завинаги, вие сте изпратили още два трупа в моргата, а адвокатът на Уитни се разхожда на свобода, вероятно с вещественото доказателство, което да ни закопае до един. Страхотно се представихте!

— Греъм няма да иде в полицията, освен ако не си пада по затворническата храна и косматите съкилийници — рече Бъртън. Президентът не се помръдна. Лесно му беше да си седи пред камината. А Бъртън беше минал през ада, за да му спаси кожата. На всичкото отгоре и критикуваше. Сякаш Бъртън изпитваше наслада от убийствата на невинни хора!

— Хубаво, че си се сетил да го натопиш, но не можем да седим със скръстени ръце, докато не се доберем до ножа. При едно евентуално залавяне Джак Греъм ще го предаде на полицията, ако е в него.

— Мисля, че откупих малко време.

Президентът разтресе Бъртън за яките рамене.

— Искам да откриеш Джак Греъм и да го убедиш, че не бива да се изпречва на пътя ни.

— Кога да го убедя? Преди или след куршума?

— Довери се на личната си преценка — усмихна се мрачно президентът и се обърна към бюрото си.

Бъртън го гледаше в гръб. За миг си представи как допира дулото на пистолета в тила му и слага край на целия маскарад. Ричмънд бе заслужил смъртта си.

— Имаш ли представа къде е Греъм в момента?

— Не, но разполагам с надежден източник.

Бъртън не спомена разговора на Джак със Сет Франк тази сутрин. Знаеше, че адвокатът все ще разкрие къде се намира. Тогава щеше да го пипне. Пое дълбоко въздух. Едва ли можеше да бъде по-напрегнато. Играта бе навлязла в последния си стадий. Засега водеха с едно на нула. Дали Бъртън щеше да вкара решителния гол, или топката щеше да отхвръкне по невнимание към публиката?

Бил си каза, че втората възможност е за предпочитане, и излезе от Овалния кабинет.

 

 

Сет Франк седеше на бюрото си с поглед, вперен в часовника. Телефонът иззвъня точно в дванайсет.

Джак се обаждаше от улична кабина. Мислено благодари на Бога за ниските температури. Същата сутрин си беше купил дебело пухено яке с качулка, която прикриваше доста добре лицето му. Въпреки това имаше чувството, че всички минувачи го оглеждат подозрително.

Франк чу шума от улицата.

— Къде се намираш? Казах ти да не излизаш.

Отговор не последва.

— Джак?

— Виж какво, Сет, положението, в което съм изпаднал, ми диктува да не се доверявам изцяло на никого. Разбираш ли?

Франк възнегодува, но си даде сметка, че Джак има право.

— Разбирам — рече той накрая. — Интересува ли те как са те натопили?

— Целият съм слух.

— На бюрото ти е имало някаква чаша. Изглежда, си пил нещо. Прав ли съм?

— Ами да. Изпих една сода. Какво от това?

— Преследвачите ти са се сетили, че видеокамерите на охраната ще заснемат излизането ти. Пренесли са следите по чашата върху пистолета.

— Наистина ли може да се направи такова нещо?

— Разбира се. Трябват ти само малко помощни материали, каквито сигурно са се намерили в склада на домакинката. Ако имахме чашата, щяхме да докажем измамата, защото ти не можеш да оставиш два пъти едни и същи следи. Отчетливостта им винаги е различна, разбираш ли?

— Ченгетата от Вашингтон приемат ли обяснението ти?

— Хич не разчитай, драги — изсмя се Франк. — Искат да те пипнат на всяка цена. Предпочитат да оставят главоблъсканиците на някой друг.

— Чудесно. И какво ще правя сега?

— Давай да караме поред. Първо ми кажи защо те подгониха онази вечер.

Джак се плесна по челото и погледна пакета в краката си.

— Бях получил специална пратка от Едуина Брум. Мисля, че доста би те заинтересувала.

Сет се изправи и затаи дъх. Идеше му да изскочи навън на минутата.

— Каква пратка?

Джак му я описа. Петна от кръв и следи от пръсти. Доста материал за специалист като Лора Саймън.

— Трябва да се срещнем на всяка цена.

Джак мислеше бързо. По ирония на съдбата обществените места бяха много по-опасни от частните квартири.

— Какво ще кажеш за Фарагът Уест, спирката на метрото? На изхода към Осемнайсета улица в единайсет довечера. Става ли?

Франк си записа.

— Непременно ще дойда.

Джак затвори. Реши да иде на спирката преди уречения час. За всеки случай. Видеше ли нещо подозрително, щеше да изчезне моментално. Преброи парите си. Топяха се катастрофално бързо. Кредитните си карти не биваше да използва. Трябваше да рискува с уличните апарати за осребряване на малки суми. Така щеше да събере няколко стотарки, които да покрият нуждите му за известно време.

Той излезе от кабината и се смеси с тълпата. На Юниън Стейшън денят течеше с бързи темпове. Никой не му обръщаше внимание. В един миг се сепна леко. Насреща му се задаваха двама полицаи. Той се върна в телефонната кабина и ги изчака да отминат.

Купи си хамбургер и пържени картофи и се качи на едно такси. Колата потегли, а той задъвка обяда си. Започна да обмисля най-различни варианти. Дали бедите му ще свършат, когато предаде ножа на Франк? Предполагаше, че следите и кръвта ще отведат полицията до убиеца на Кристин Съливан. Стажът му на адвокат обаче го беше научил, че нещата не са толкова прости.

На първо място можеше да се окаже, че доказателството е недостатъчно. Не беше изключено ДНК пробата и дактилоскопните следи да не съвпаднат с тези на нито едно лице, заведено в полицията. Джак си спомни изражението на Лутър в парка през онази вечер. Явно беше някой важен и известен човек. Ето ти още едно препятствие. Подведеш ли под отговорност голяма клечка трябва добре да подплатиш обвинението. Загубиш ли, по-добре да не си се раждал.

На второ място стоеше проблемът с вероятните притежатели на такъв нож. В състояние ли бяха да докажат, че той е бил собственост на семейство Съливан? И милиардерът, и съпругата му бяха мъртви. Прислугата можеше и да не знае със сигурност. А и Кристин Съливан го е държала в ръцете си. Убиецът й може почти да не се е докоснал до него. Пък и бе престоял при Лутър няколко месеца.

Реши, че доказателствената стойност на ножа е кръгла нула. Дори и да откриеха чии са отпечатъците, всеки по-опитен адвокат би разбил обвинението на пух и прах. Всъщност едва ли щяха да стигнат дори до завеждане на дело.

Джак спря да дъвче и се изтегна на замърсената синтетична тапицерия. Ако беше така, защо тогава се бяха опитали да се доберат до ножа на всяка цена? Преследвачите му бяха готови да го убият, за да изземат притежанието му. Ножът беше извънредно важен за тях, а важните неща трябва да се използват умело. Още не всичко беше загубено.

 

 

В десет часа вечерта Джак стъпи на ескалатора, който водеше надолу към Фарагът Уест. Денем това бе една от най-оживените спирки заради близостта си до офисите на хилядите правни, счетоводни и търговски фирми в центъра на града. Но в десет вечерта наоколо бе пусто.

Джак слезе от ескалатора и се огледа. Спирките на метрото представляваха огромни тунели със сводести тавани и настилка от шестоъгълни плочи. Стените на огромното фоайе бяха покрити с пана, рекламиращи цигари. Автоматите за билети бяха в единия ъгъл. В средата се издигаше будката на контрольора, а от двете й страни бяха входовете към перона с въртящи се железни пречки. Огромната карта на метрото с цветни обозначения на всички линии и съответните цени бе окачена до телефонните кабини.

Отегченият служител в стъклената будка се изпъна назад. Джак погледна към часовника при върха на будката. После се извърна към ескалатора и замръзна. По него слизаше един полицай. Джак си наложи да се обърне небрежно на другата страна и тръгна покрай стената към телефоните. Шмугна се в една кабина. Полицаят се доближи до контрольора, кимна му и огледа входовете към перона. Трябваше да се разкара всеки момент и Джак реши да изчака вътре.

Изведнъж Джак се сепна от висок глас и вдигна поглед. По ескалатора слизаше някакъв бездомник и боботеше нещо. Дрехите му бяха парцаливи, на рамото му висеше сгънато одеяло. Косата и брадата му бяха сплъстени, лицето — загрубяло и набръчкано. По време на зимните студове метрото служеше за убежище на бездомниците. Именно затова бяха поставили железните решетки горе, пред ескалаторите.

Джак се озърна. Полицаят беше изчезнал някъде. Може би беше отишъл да огледа перона или бе влязъл да си побъбри с контрольора. Джак погледна към будката. Контрольорът също беше изчезнал.

Джак пак обърна очи към бездомника, който сега се бе стоварил до стената. Той оглеждаше жалките си притежания и триеше с длани изопнатите си вкочанени крака.

Почувства се гузен. Центърът беше пълен с такива окаяни хора. Един по-щедър човек би останал без цент след кратка обиколка из него. Джак неведнъж бе изпразвал джобовете си заради скитниците.

Озърна се отново. Не видя никого. Следващият влак щеше да дойде след петнайсет минути. Излезе от кабината и впери поглед в бездомника. Той като че ли не го забелязваше. Бе погълнат от своя малък свят, тъй чужд на нормалния. Но пък и неговият собствен, каза си Джак, също вече не бе нормален, ако изобщо някога е бил. Сега и той, и бездомникът водеха битка за физическо оцеляване. Смъртта можеше да си хареса и единия, и другия по всяко време. Само дето краят на Джак би бил по-насилствен и внезапен. Може и да беше за предпочитане пред бавната смърт, очакваща другия.

Тръсна глава. Тези мисли не го настройваха за борба. За да оцелее, трябваше да се стегне и да вярва, че ще победи врага.

Джак тръгна напред и отново замръзна. Сърцето му заби учестено. Имаше чувството, че ще се строполи на земята. Просякът носеше чисто нови кожени обувки, които сигурно струваха сто и петдесет долара чифта. Обувките се бяха показали случайно изпод дрипите, но блеснаха като диамант върху бял пясък.

Бездомникът също вдигна поглед. Двамата се втренчиха един в друг. Джак бе виждал тези очи. Макар сега да бяха обградени от бръчки и сплъстена коса, тези очи му бяха познати. В следващия миг човекът се надигна. Пъргавостта му нямаше нищо общо с доскорошното тътрене.

Джак се озърна трескаво. Наоколо бе пусто като в гробница. Неговата гробница. Онзи приближаваше към него. Джак отстъпи назад, притиснал пакета до гърдите си. Сети се как се размина на косъм от смъртта при асансьора. Скоро щеше отново да види онзи пистолет. Дулото му щеше да е насочено право към него.

Хукна към контрольорската будка. Просякът мушна ръка под парцаливото си палто. Стъпките му отекваха все по-близо. Джак се чудеше дали да побегне към перона. В този миг зърна полицая и едва не изкрещя от облекчение.

Полицаят тъкмо излизаше иззад ъгъла. Джак хукна насреща му, сочейки назад към бездомника, който се закова на място.

— Вижте го онзи ей там. Той не е истински просяк. Нарочно се е преоблякъл като такъв — изстреля на един дъх Джак. За миг се уплаши, че полицаят ще го познае, Макар че физиономията му не издаваше подобна опасност.

— Какво? — попита недоумяващо младият полицай.

— Вижте му обувките. — Джак си даваше сметка, че думите му звучат абсурдно, но нямаше друг изход. Нима можеше да разкаже цялата история!

— Да не ви е досаждал, сър?

— Да — отвърна Джак след кратко колебание.

— Хей! — подвикна полицаят на бездомника и се втурна към него. Просякът побягна, озова се до ескалатора към изхода, който не работеше, и се втурна пак към тунела. Сви зад ъгъла. Полицаят хукна след него.

Джак остана сам. Погледна към контрольорската будка. Тя още беше празна.

След малко чу някакъв сподавен вик откъм ъгъла. Закрачи напред. Полицаят се върна задъхан и му направи знак да го придружи. Изглеждаше много уплашен.

Джак веднага изтича до него.

— Майка му стара! Тук става нещо странно, приятелю — рече на пресекулки полицаят и се подпря с ръка на стената.

— Хванахте ли го?

— Вие се оказахте прав — кимна той.

— Какво стана?

— Идете да видите. Аз трябва да повикам колегите си — отсече той, изпъна се и насочи предупредително показалеца си към Джак. — Не си отивайте. Струва ми се, че знаете повече, отколкото казвате. Ясно ли е?

Джак кимна бързичко. Полицаят се затича към будката, а Джак се запъти към ъгъла. Дали да остане? За какво? За да дочака да го арестуват? Трябва да си плюе на петите. И все пак, нещо го спираше да постъпи така. Беше сигурен, че познава отнякъде мнимия бездомник. Чудеше се откъде.

Вдигна поглед към служебния коридор на метрото. В далечния му край се виждаше купчина дрипи. Светлината едва мъждукаше. Джак се приближи и разбра, че подгоненият наистина лежи там. Направи още няколко крачки и спря. Предпочиташе ченгетата вече да са тук. Беше толкова тихо и тъмно. Тялото на земята не помръдваше. И сякаш не дишаше. Да не би да беше мъртъв? Нима полицаят го беше убил?

Най-сетне Джак се реши да коленичи до дегизирания мъж. Дори противната миризма на дрехите бе автентична. От сплъстената коса обаче се оцеждаше тънка струйка кръв. Джак повдигна перуката. Видя дълбоката рана. Ето чий вик е чул. Полицаят трябва да го бе цапардосал, докато са се боричкали. Играта свърши. Бяха се опитали да измамят Джак, но този път не им провървя. Прииска му се да махне перуката, за да види кой го е преследвал. Реши да почака. Беше добре, че в случая е замесена и полицията. Щеше да им предаде ножа за писма. Нямаше как да не им се довери.

Изправи се и забеляза, че полицаят крачи енергично по коридора. Поклати глава. Как само щеше да го изненада. Това ще е звездният миг в кариерата ти, момче.

Джак тръгна напред. В този миг полицаят извади от кобура деветмилиметров пистолет.

— Мистър Греъм?

Джак сви рамене и се усмихна. Все някога трябваше да го разпознаят.

— Самият аз — отвърна той. — Имам нещо за вас.

— Знам, Джак. Именно това ми трябва.

Усмивката на лицето му замръзна. Тим Колин пристъпи към него с пръст върху спусъка.

 

 

Сет Франк крачеше с ускорен пулс към спирката на метрото. Най-сетне щеше да се сдобие с ценния нож. Предостави си как ще се зарадва Лора Саймън. Франк беше почти сигурен, че следите ще съвпаднат с отпечатъците в някой от компютърните файлове. И тогава всички разяждащи го въпроси щяха да получат отговор.

 

 

Джак се взря в лицето на нападателя си. Нямаше кой знае какъв шанс да се измъкне. Погледна към купчината дрипи и новите обувки на безжизнените крака. Горкият несретник сигурно ги бе обул за първи път в живота си. Така и не бе могъл да им се нарадва.

— Този човек е мъртъв — рече гневно Джак. — Вие го убихте.

— Дай ми пакета, Джак.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Има ли някакво значение? — каза Колин и постави заглушителя на пистолета си.

Джак се втренчи в дулото, насочено към гърдите му. Сети се за убийството на Лорд и любовницата му. Утре снимката му щеше да се появи по всички вестници заедно с тази на бездомника. Щяха да изкарат, че Джак го е пречукал и да тръбят как съдружникът на „Патън, Шоу и Лорд“ се е оказал масов убиец.

— Има.

— Тъй ли? — пристъпи напред Колин, хванал пистолета си две ръце.

— На ти го! — изкрещя Джак и метна пакета към главата на Колин. Куршумът улучи ръба на кутията вътре, отскочи и се заби в бетонната стена. В същия миг Джак се хвърли срещу нападателя си. Двамата бяха еднакви на ръст. Усети как всичкия въздух на Колин излиза, когато заби рамо в диафрагмата му. Хватките от едновремешните тренировки по борба му послужиха добре. В следващия миг го събори върху недружелюбно твърдата настилка. После хукна да бяга с все сили. Колин бавно се изправи на крака. Джак вече беше изчезнал зад ъгъла.

Агентът грабна пистолета и пакета. Виеше му се свят. Болката от съприкосновението с шестоъгълните плочи прорязваше главата му. Олюля се и се свлече на колене. Джак беше избягал, но ножът бе в ръцете им. Най-сетне успяха да се доберат до него. Колин хвана кутията по-здраво.

Джак профуча край будката на контрольора, хукна надолу по стълбите на ескалатора и се озова на перона. Не обърна никакво внимание на учудените погледи на чакащите. Качулката му се беше свлякла. Всички можеха да видят лицето му. Разнесоха се викове. Контрольорът го следваше по петите. Джак не престана да бяга, докато не стигна до изхода към Седемнайсета улица. Нито за миг не допускаше, че нападателят му е действал сам, но се съмняваше, че пазят всички изходи. Рамото още го болеше от схватката. Студеният въздух пронизваше болезнено дробовете му. Спря се едва след две пресечки. Загърна се в топлото яке и изведнъж си спомни, че е оставил кутията в метрото. Чукна чело о тъмното стъкло на една закусвалня „Макдоналдс“.

От долния край на улицата се зададе кола. Джак бързо се скри зад ъгъла. След няколко минути скочи в един автобус и отпътува в незнайна посока.

 

 

Колата се насочи към Деветнайсета улица. Сет Франк мина по Ай Стрийт и зави обратно към Осемнайсета улица. Паркира на ъгъла до метрото, излезе от колата и се спусна по ескалатора.

Бил Бъртън наблюдаваше района, скрит сред купа отпадъци и старо желязо, останали след разрушаването на някаква сграда от другата страна на улицата. Изруга, загаси цигарата си и тръгна към ескалатора.

Озовал се във фоайето на метрото, Франк се огледа и зърна часовника. Не беше подранил много, както очакваше. Забеляза някакви вехтории до стената. Будката на контрольора беше празна. Наоколо нямаше жива душа. Беше тихо. Много тихо. Радарите му за опасност светнаха. Машинално извади пистолета си. Отдясно се разнесе слаб шум. Следователят наостри уши и тръгна към тъмния служебен коридор. Надникна, но първо не забеляза абсолютно нищо. Когато очите му привикнаха към тъмнината, съзря две тела. Едното мърдаше, а другото беше застинало.

Франк видя мъжът да се изправя бавно на крака. Това не беше Джак. Непознатият носеше полицейска униформа. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — метална кутия. Франк стисна по-здраво оръжието си, вперил поглед в оръжието на другия. Безшумно пристъпи напред. Отдавна не се беше излагал на такава опасност. Сети се за съпругата и трите си дъщерички, но бързо ги оттласна от съзнанието си. Сега трябваше да се съсредоточи.

Приближаваше, молейки се на Бога да не го издаде учестеното дишане. Най-сетне изкрещя:

— Не мърдай! Полиция!

Мъжът срещу него замръзна.

— Хвърли оръжието с дулото надолу. Видя ли пръста ти да приближава спусъка, ще те застрелям на място. Чуваш ли какво ти казвам!

Пистолетът бавно падна на земята. Франк го наблюдаваше внимателно. Изведнъж зрението му се замъгли. Той загуби равновесие и се строполи на пода.

Колин бавно вдигна поглед. Бил Бъртън стоеше с изваден пистолет.

— Да вървим, Тим — рече той.

Колин се изправи, погледна припадналия следовател и допря дулото на пистолета си до главата на Франк. Бъртън го хвана за ръката.

— Той е ченге. Тях не ги убиваме. Стига вече убийства, Тим — прогърмя Бъртън. Стана му гадно, че младият агент се бе превърнал в хладнокръвен убиец и окото му не мигаше.

Колин сви рамене и прибра оръжието си.

Бъртън взе кутията и за миг се надвеси над следователя и издъхналия бездомник. Възмутено поклати глава и погледна колегата си с укор.

Няколко минути, след като двамата излязоха от метрото, Сет Франк изохка, опита да се надигне и пак се свлече в безсъзнание.