Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (19)

19

Глория Ръсел седеше разтреперана в дневната си. Държеше последното послание. Погледна към стенния часовник. Куриерът — старец с тюрбан на главата — бе пристигнал в уреченото време. На таратайката му беше изписано името на куриерската компания „Метро Ръш“. „Заповядайте, мадам.“ „Благодаря, мадам.“ Ръсел се бе надявала да получи предмета, който ще сложи край на кошмарите й, а сега й идеше да се самоубие.

Вятърът свиреше в комина. В камината пламтеше хубав огън. Къщата бе изчистена безупречно от прислужницата Мери, която току-що бе освободила. Ръсел трябваше да присъства на тържествената вечеря от осем часа в дома на сенатора Ричард Майлз. Майлз беше ключова фигура за личните амбиции на Ръсел. Напоследък играеше добре картите си. Всичко изглеждаше тъй, сякаш махалото най-сетне се е придвижило в нейна полза. Беше повярвала, че е дошъл краят на унизителните мъки. Какво да прави сега? Какво да прави?

Прочете отново съобщението. Още не можеше да повярва на очите си. Имаше чувството, че се е омотала в огромна рибарска мрежа и никога няма да изплува на повърхността.

Благодаря за щедрото дарение. Сигурен съм, че ще свърши добра работа. Благодаря и за въженцето, което ми пусна по този начин, за да те обеся. Що се отнася до въпросния предмет, аз се отказах от продажбата. Размислих и реших, че ченгетата ще се възползват по-добре от него. А, щях да забравя най-важното: върви на майната си!

Беше зашеметена. Въженце ли? Ръсел не беше в състояние нито да мисли, нито да действа. Хрумна й да поговори с Бъртън, но се сети, че няма да го открие в Белия дом по това време. Изведнъж си спомни за плана им. Втурна се към телевизора. Пусна го точно навреме за новините в шест часа. Най-сензационната история бе свързана с операцията по залавянето на заподозрения във връзка с убийството на Кристин Съливан, проведена съвместно от полицейските звена на окръзите Мидълтън и Александрия. Неизвестен стрелец се опитал да убие мъжа, преди да го арестуват.

Преминаха към репортаж от управлението на Мидълтън. Ръсел видя Лутър Уитни да изкачва стълбите с високо вдигната глава и уверена походка. Стори й се доста по-възрастен от очакваното. На всичкото отгоре Уитни изглеждаше като гимназиален директор. Нима това е мъжът, който я е наблюдавал? Изобщо не се замисли, че е задържан във връзка с престъпление, което не е извършил. Забеляза лицата на Бил Бъртън и Тим Колин. Агентите бяха застанали до следователя, който правеше изявления за пресата.

Некадърници! Как можаха да допуснат задържането на Уитни! Бележката в ръцете й недвусмислено доказваше намеренията му да ги унищожи. Бъртън си седеше най-спокойно до следователя, сякаш и през ум не му минаваше, че бурето с барут всеки момент ще се взриви.

Ръсел се втурна към банята, грабна първия попаднал пред очите й флакон и се замисли колко хапчета ще са необходими, за да сложи край на живота си.

Опита се да отвърти капачката, но ръцете й не я слушаха. Продължи да упорства. Таблетките най-сетне се изсипаха в мивката. Тя ги събра в шепа. Изведнъж се сепна пред отражението си в огледалото. Замисли се за първи път над факта, че е остаряла. Доказваха го помръкналият поглед, хлътналите бузи и сребристите нишки в косите й.

Втренчи се в зелените таблетки. Не бе в състояние да го направи, макар че светът й се разклащаше. Изпразни шепа в мивката и загаси лампата. Обади се в канцеларията на сенатора, за да се извини, че ще отсъства от вечерята по здравословни причини. Тъкмо се разположи на леглото, когато някой почука на входната врата.

Дали ще я арестуват? Какво би доказало вината й? Бележката! Тя извади листчето с посланието на Уитни от джоба си и го накъса на парченца, преди да го хвърли в огъня. Приглади с ръка роклята си и излезе от стаята.

Бил Бъртън я чакаше на вратата. Сърцето й отново слезе в петите. Той прекрачи прага, без да продума, захвърли палтото си и се насочи право към барчето с питиета.

Ръсел затръшна входната врата след него.

— Браво на теб, Бъртън! Добре се погрижи за нашия човек! Няма що! Къде е приятелчето ти? Сигурно е отишъл на очен лекар.

Бъртън седна с чаша в ръка.

— Млъкни и ме изслушай.

При други обстоятелства подобна реплика би я извадила от равновесие, но тонът му я накара да се подчини. Забеляза оръжието и за първи път проумя, че е обградена от въоръжени хора. Те бяха на всяка крачка. Беше се забъркала с доста опасни типове. Ръсел седна и го погледна очаквателно.

— Колин въобще не е стрелял.

— Но…

— Но някой друг наистина го направи. Знам кой е — рече той и почти пресуши чашата. Ръсел се изкуши да пийне нещо, но реши да се въздържи.

— Уолтър Съливан. Кучи син. Ричмънд го е предупредил за залавянето, нали?

Ръсел кимна утвърдително.

— Мислиш ли, че Съливан стои зад това?

— Че кой друг! Съливан е убеден, че си има работа с убиеца на Кристи. За човек с неговите финансови възможности не е проблем да наеме най-добрия в бранша. Съливан е единственият посветен в залавянето, като изключим самите нас.

Бъртън се изправи и закрачи из стаята.

Ръсел се сети отново за телевизионния репортаж.

— Така или иначе, онзи тип е задържан. Той ще пропее пред полицията. Всичко ще им разкаже. Когато се почука, помислих, че са дошли ченгетата.

— Нищо няма да им каже. Поне засега — отсече Бъртън и спря в средата на стаята.

— Откъде си толкова сигурен?

— Този човек е готов на всичко, за да опази живота на дъщеря си.

— Да не би да си го заплашил?

— Той разбра какво искам да му кажа.

— Наистина ли?

— Очите не лъжат, мадам. Уитни знае правилата на играта. Пропее ли, с дъщеря му е свършено.

— Но ти… ти не би…

Бъртън сграбчи Глория Ръсел и я вдигна без никакво усилие до нивото на очите си.

— Готов съм да убия всеки, който ми се изпречи на пътя. Ясно ли ти е? — изрева той и я хвърли на дивана.

Глория го погледна пребледняла. В погледа й се четеше искрен ужас.

— Ти ме набърка в тая каша — продължи яростно Бъртън. — Още тогава ти предложих да извикаме ченгетата. Не бях направил нищо нередно. Просто изпълнявах служебните си задължения. Никой съд на този свят нямаше да ме осъди за подобно нещо. Само че аз повярвах на глупавите ти приказки за глобални последствия, президентски роли и не знам какво още. Сега съм на крачка от двайсетгодишната присъда и хич не ми е весело. Ако не можеш да го разбереш, толкова по-зле за теб.

Останаха безмълвни. Бъртън разучаваше килима с чаша в ръка. Ръсел се опитваше да спре да трепери и го държеше под око. Нямаше сили да му съобщи съдържанието на последното послание. Каква полза? Най-много да го вбеси до такава степен, че да я застреля на място. При мисълта за насилствена смърт усети, че замръзва от ужас.

Ръсел успя да се облегне назад. Чуваше се тиктакането на часовника. Сякаш някой отмерваше последните й мигове на този свят.

— Сигурен ли си, че няма да проговори?

— Вече в нищо не съм сигурен.

— Но нали каза…

— Казах, че Уитни е готов на всичко, за да постави живота на дъщеря си вън от опасност. Ако пренебрегне заплахата ми, ще прекараме следващите няколко години на затворнически нарове.

— Че как така ще я пренебрегне?

— Ако знаех отговора, нямаше да се притеснявам. Убеден съм, че той се чуди какво да измисли в момента.

— Имаш ли предложение?

Бъртън грабна палтото си и дръпна Ръсел за ръката.

— Ставай. Време е да поговорим с Ричмънд.

 

 

Джак се порови из документацията и огледа колегите си, насядали около масата за разговори. Екипът на Джак се състоеше от четирима адвокати, трима стажанти и двама съдружници. Сделката със Съливан му бе подсигурила уважението на цялата фирма. Присъстващите гледаха Джак с искрено страхопочитание.

— Сам, ти ще координираш с Киев продажбите на суровини. Тамошният ни човек е голям хитрец. Вечно играе по ръба, така че го дръж под око, но го остави да действа.

— Дадено — отвърна Сам (съдружник от десет години) и щракна ключалката на куфарчето си.

— Бен, изчетох доклада ти за създаването на лоби. Съгласен съм, че трябва да понатиснем Външно министерство. По-добре е да са на наша страна — каза Джак и разтвори следващата папка. — Разполагаме горе-долу с месец, за да подготвим цялата операция. Най-притеснителният факт си остава политическата ситуация в Украйна. Трябва да се възползваме от нея, преди Русия да си я присвои отново. Няма време. Сега бих искал да насоча вниманието ви към…

Секретарката на Джак влезе разтревожена.

— Извинявайте много за безпокойството!

— Какво има, Марта?

— Търсят ви по телефона.

— Казах на Лусинда да ми спести разговорите и да ме вика само в краен случай. Ще отговоря на всички обаждания утре сутринта.

— Струва ми се, че това е спешно.

— Кой ме търси? — завъртя креслото си Джак.

— Представи се като Кейт Уитни.

След пет минути Джак беше в колата си — нов-новеничък червен „Лексус 300“. Гласът на Кейт бе прозвучал почти истерично. Успя да разбере единствено, че са арестували Лутър Уитни във връзка с това, което не е искал да му съобщи.

 

 

Кейт отвори още при първото почукване и се свлече в ръцете му. Трябваха й няколко минути, за да се успокои.

— Ама че работа, Кейт. Къде се намира Лутър? В какво го обвиняват?

Лицето на Кейт беше така подпухнало от плача, сякаш са я били.

Когато най-сетне произнесе думата, Джак замръзна на място.

— Убийство? — Той се огледа, за да проумее казаното по-добре. — Та това е невъзможно! Кого е убил?

Кейт изпъна рамене и отметна един кичур назад. Погледна Джак право в очите. Този път думите й прозвучаха ясно, отчетливо и леденостудено.

— Кристин Съливан.

Джак постоя няколко мига и изведнъж скочи. Опита се да промълви нещо, но не успя. Хукна към прозореца. Отвори го и остави студения въздух да нахлуе в стаята. Едва се удържаше да не повърне. Краката не го държаха. Овладя се с усилие, затвори прозореца и седна до Кейт Уитни.

— Кажи ми какво се е случило.

Кейт попи сълзите си със смачкана хартиена кърпичка. Косата й висеше в безпорядък. Още не беше свалила палтото си. Обувките й лежаха захвърлени по средата на стаята. Отмахна един косъм от устата си, погледна Джак и заговори на пресекулки:

— Арестуваха го. Мислят, че се е прокраднал в имението на Съливан, когато се е очаквало собствениците да отсъстват. Но Кристин Съливан е била там. — Кейт спря и пое дълбоко дъх. — Мислят, че той я е застрелял. — Стисна натежалите си клепачи, поклати бавно глава и сгърчи лице от болка.

— Ама че лудост! Лутър никога не би убил човек.

— Вече не знам какво да мисля, Джак.

Джак се изправи, взе палтото, прокара замислено ръка по косата си и погледна към Кейт.

— Откъде разбра всичко това? Как са успели да го заловят?

Кейт трепна. Преглътна риданието и изтри лицето си с нова кърпичка. Беше се състарила с няколко години. Извърна се бавно към него със затворени очи. Дишаше на пресекулки, сякаш някой я е стиснал за гърлото.

Най-сетне отвори очи. Устните й се раздвижиха беззвучно. Продължи да ги движи, докато изтръгна звук. Произнесе думите бавно и отчетливо.

— Аз го вкарах в капана.

 

 

Лутър седеше в оранжев затворнически костюм насред същата стая, където бе протекъл разпитът на Уонда Брум. Сет Франк го наблюдаваше внимателно. Лутър отвърна на погледа му. Личеше си, че не е загубил ума и дума. Човек можеше да отгатне, че в главата му се върти някакъв план.

Влязоха още двама сътрудници. Единият постави касетофон в средата на масата и го включи на запис.

— Пушите ли? — предложи цигара Франк. Лутър прие. Двамата потънаха в тютюнев дим.

За целите на записа Франк изчете на Лутър още веднъж списъка от права. Не биваше да нарушава формалните изисквания за разпит.

— И тъй, вече сте уведомен за правата си.

Лутър направи някакъв неопределен жест с цигарата си.

Франк не бе очаквал да попадне на такъв човек. Досието на Лутър съдържаше углавни престъпления, като последните двайсет години бяха абсолютно чисти. Нито едно от предишните обвинения не бе свързано с актове на насилие. Това само по себе си не означаваше абсолютно нищо, но интуицията на Франк му подсказваше, че човекът срещу него не е убиец.

— Трябва да ми отговорите с „да“ или „не“.

— Да.

— Добре. Известно ви е, че сте арестуван във връзка с убийството на Кристин Съливан.

— Да.

— Сигурен ли сте, че се отказвате от правото си на защита? Можем да ви осигурим обществен защитник или да позволим явяването на собствения ви адвокат.

— Сигурен съм.

— Наясно ли сте с правото си да не говорите пред полицията? Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.

— Наясно съм.

Франк се беше убедил от личен опит, че ранните самопризнания понякога осуетяват работата на прокуратурата. Защитата използваше умело доброволните признания, като повдигаше съмнения в тяхната искреност. Имаше случаи, когато престъпникът те отвежда направо до жертвата си, а на следващия ден излиза усмихнат от ареста с адвоката под ръка. Така или иначе, Франк можеше да даде ход на обвинението. Признанията на Лутър и бездруго не бяха толкова важни.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса — рече той с поглед, прикован в Лутър Уитни.

— Добре.

Франк издиктува датата за протокола и помоли Лутър да произнесе цялото си име. В този момент вратата се отвори и се подаде главата на униформения полицай отпред.

— Появи се един адвокат.

Франк погледна въпросително Лутър и спря касетофона.

— Какъв адвокат?

Джак нахлу в стаята, преди Лутър да успее да отговори.

— Казвам се Джак Греъм. Поемам защитата на обвиняемия. Махнете този касетофон. Искам да поговоря насаме с клиента си, господа.

— Джак! — рече рязко Лутър.

— Не се обаждай, Лутър. Моля ви, напуснете стаята — обърна се Джак към присъстващите.

Полицаите го послушаха. Франк също напусна. Джак сложи куфарчето си на масата, но остана прав.

— Би ли ми казал какво става, по дяволите?

— Стой настрана, Джак.

— Ти сам ме потърси. Накара ме да обещая, че ще ти помогна, ако имаш нужда от мен. Ето ме сега.

— Чудесно. Изпълни обещанието си. Вече можеш да си вървиш.

— Колко му е да си тръгна! Само искам да знам как ще се оправиш.

— Това си е моя работа.

— Кажи ми какво си наумил — приведе се напред Джак.

— Ще се призная за виновен — повиши тон Лутър. — Аз я убих.

— Ти си я убил?

Лутър извърна поглед.

— Убил си Кристин Съливан?

Лутър мълчеше. Джак го грабна за раменете.

— Наистина ли уби Кристин Съливан?

— Да.

Младият мъж задържа погледа си върху лицето на Лутър, след което грабна куфарчето си.

— Аз съм твоят адвокат. Не давам пет пари дали ме искаш, или не. Докато не разбера защо ме лъжеш, да не си казал и дума пред ченгетата. Направиш ли го, ще те изкарам психично болен.

— Джак, ценя помощта ти, но…

— Слушай, Лутър, Кейт ми каза какво е направила и защо го е направила. Нека и аз ти кажа нещо. Ако се предадеш така лесно, с това момиче е свършено. Чуваш ли ме?

Лутър нямаше време да отговори. Имаше чувството, че е натикан в някаква епруветка. Така и не чу излизането на Джак. Стоеше с невиждащ поглед. Рядко му се случваше да не знае какво трябва да направи.

 

 

Джак се приближи до мъжете, застанали в коридора.

— Кой е шефът?

— Лейтенант Сет Франк.

— Слушайте, лейтенанте, клиентът ми не се отказва от правото си на защита, така че не бива да го разпитвате в мое отсъствие. Ясно ли е?

Франк скръсти ръце на гърдите си.

— Добре.

— Кой ще бъде прокурорът?

— Джордж Горелик.

— Предполагам, че сте изготвили писменото обвинение.

— Миналата седмица бе даден ход на делото — приведе се напред Франк.

— Не се и съмнявам — отсече Джак и облече палтото си.

— Хич не си мислете, че можете да го освободите под гаранция.

— Май при вас ще е на по-сигурно място. Не го изпускайте от очи.

Джак подаде на Франк визитната си картичка и с решителна крачка тръгна към изхода. Усмивката на следователя беше замръзнала при последната реплика. Той погледна картичката и обърна глава към отдалечаващата се фигура на адвоката.