Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (10)

10

Бил Бъртън седеше в командната зала на Тайните служби в Белия дом. Остави бавно вестника на масата, третия за тази сутрин. Всеки отразяваше подробно хода на разследването по смъртта на Кристи Съливан. Изнесените факти бяха буквално същите както в първоначалното описание. Очевидно в хода на следствието не бе настъпил никакъв обрат.

Бъртън бе разговарял с Варни и Джонсън. Предният уикенд ги беше поканил на пикник недалеч от дома си заедно с Колин и още двама агенти. Знаеше се, че крадецът е бил в тайника и е наблюдавал рандевуто на президента с госпожата. После се е измъкнал, убил е Кристи Съливан и е избягал въпреки усилията на Бъртън и Колин да го хванат. Тази версия не съвпадаше напълно с истинския развой на събитията през фаталната нощ, но агентите я приеха безрезервно. Изразиха огромното си възмущение от факта, че някой се е осмелил да посегне на човека, когото те бяха призвани да пазят. Заключиха, че престъпникът си заслужава наказание. Те щяха да запазят пълно мълчание относно участието на президента в трагичния инцидент.

След като си тръгнаха, Бъртън постоя в градината на чаша бира. Ако знаеха само каква бе истинската история! Лошото бе, че той я знаеше и ролята на измамник никак не му харесваше.

Бъртън изпи втората си чаша кафе и погледна часовника. Наля си още една чаша. Огледа командната зала.

Винаги бе мечтал да работи в елитните служби за сигурност и да брани най-важните личности на планетата. Привличаха го тихата решимост, силата и интелигентността, както и високо развитото чувство на солидарност, характерни за Тайните служби. Мисълта, че във всеки един момент трябва да бъдеш готов да жертваш живота си в името на общото добруване, бе истински благороден акт в един свят, лишен от стойности. Именно съзнанието за мисия бе помагало на Бъртън да се буди с усмивка и да заспива с леко сърце през всичките тези години. Сега то бе изчезнало безвъзвратно. Бъртън бе изпълнил задачата си, но чувството за благородство го бе напуснало. Той поклати глава и засмука нервно цигарата си.

Даваше си сметка, че са се насадили върху буре с барут. Обясненията на Глория Ръсел само засилваха чувството му на безпокойство.

Разследванията около автомобила удариха на камък. Дискретните запитвания установиха, че колата е била открадната от паркинг на полицията. Бе твърде опасно да се рови по-надълбоко. Ръсел побесня, когато научи фактите. Нейна си работа! Нали тя твърдеше, че всичко е под контрол! Пълни глупости!

Бъртън сгъна вестника и го постави старателно на мястото, откъдето щеше да го вземе следващият агент.

Да върви по дяволите тази Ръсел! Колкото повече разсъждаваше над случая, толкова повече се ядосваше. Сега бе твърде късно да се промени каквото и да било. Бъртън опипа лявата страна на сакото си. Револверите (неговият, натъпкан с цимент, и деветмилиметровият на Колин) лежаха на дъното на река Севърн. Бяха ги хвърлили в един от най-рядко посещаваните участъци. Едва ли бе необходимо да прилагат толкова строги предпазни мерки, но Бъртън бе предпазлив човек. Полицията разполагаше с един непотребен куршум. Никога нямаше да намери втория, а дори и да попаднеше на него, Бъртън можеше да им покаже новото си оръжие с безупречно изчистена цев. Бе убеден, че балистичната лаборатория на местната полиция няма да напипа дирите му.

Спомените от фаталната нощ отново нахлуха в главата му. Президентът на Щатите се бе оказал прелюбодеец, който се отнася толкова зле с любовницата си, че тя е готова да го убие, в резултат на което Колин и Бъртън бяха принудени да я очистят.

Следите от трагедията трябваше да бъдат заличени. Укриването на вина бе нещото, което тревожеше Бъртън най-много. Агентите бяха задължени да мамят, премълчавайки истината. А нима Бъртън не бе мамил през целия си живот? Нима не знаеше за нощните оргии? Това не му бе попречило да посреща президентшата с усмивка и да си играе на моравата с двете деца на семейството. Никога не бе споделил с тях, че съпругът и бащата не е нито толкова добър, нито толкова честен, колкото си го представят, макар и цялата страна да бе убедена в достойнствата му.

Тайните служби. Бъртън се намръщи. Името им сякаш отговаряше доста добре на извършваните дейности. Какви неща само беше видял през всички тези години! Винаги бе извръщал поглед. Тъй правеха и колегите му. Позволяваха си шеги и оплаквания само в тесен кръг. Нищо повече. Знаеха, че някои особености на професията произлизат от естеството на работата им. Властта главозамайва хората. Създава им чувство на непобедимост. Случеше ли се нещо нередно, служителите на Тайните служби бяха тези, които трябваше да оправят кашата.

Бъртън няколко пъти вдигна слушалката с намерение да се свърже с директора на Тайните служби. Изпитваше желание да му разкаже цялата история, без да премълчава подробностите, но не се осмеляваше, защото обаждането щеше да сложи край на цялата му по-нататъшна кариера. С всеки изминал ден надеждите на Бъртън, че може да им се размине, се засилваха, макар и здравият разум да му подсказваше наивността на подобно предположение. Даде си сметка, че вече е прекалено късно да разкрие истината. Едно закъснение от няколко дни би било приемливо, но протакането нямаше да се посрещне добре.

Сети се за разследването. Беше прочел с огромен интерес данните от аутопсията, любезно предоставени от местната полиция по молба на президента, разстроен неимоверно от разигралата се трагедия. Хубав президент, няма що!

Докладът наблягаше на следите от душене и строшената челюст. Бъртън знаеше, че двамата с Колин нямат нищо общо с тези наранявания. Жената бе имала основание да се нахвърли върху президента с нож в ръка. Така или иначе, Бъртън не можеше да допусне отмъщението й при каквито и да било обстоятелства. Опазването на президентския живот бе едно от малкото правила с непроменена абсолютна тежест за Бъртън.

Той бе убеден, че е постъпил правилно. Постоянно си го повтаряше. Та нали го бяха обучавали с години да действа точно по този начин! Един обикновен човек трудно би се поставил на негово място, за да разбере как ще се чувства агентът, ако позволи нещо да се изплъзне от контрола му.

Преди доста време Бъртън бе разговарял с един от агентите на Кенеди, който още живееше в състояние на стрес след случилото се в Далас. Спомняше си как е вървял зад лимузината на президента, неспособен да възпрепятства трагедията. В резултат на това нацията бе загубила своя държавен глава. Агентът бе видял с очите си как прострелват човека, когото е трябвало да опази. Не се примиряваше с мисълта, че не е било възможно да се направи нещо. Още размишляваше дали не е пропуснал някоя предпазна мярка или какво би се случило, ако беше погледнал по-внимателно към сградата вляво, вместо да извръща глава надясно. Казваше си, че е трябвало да се вгледа в тълпата. Случилото се тогава го беше променило до неузнаваемост. Беше го принудило да напусне Тайните служби, да се разведе и да потъне в неизвестност някъде по Мисисипи.

Подобно нещастие нямаше да сполети Бил Бъртън. Бе успял да прикрие предишния президент с тялото си преди шест години, когато го улучиха два бронебойни куршума, макар да беше с бронежилетка. Единият бе попаднал в рамото, а другият — под лакътя му. Бе истинско чудо, че успя да се отърве само с раните, тъй като не бяха засегнати жизненоважните органи и артерии. Тогава заслужи искрената благодарност на цялата страна, както и възторга на колегите си.

Ето затова бе стрелял в Кристин Съливан. Бе готов да го стори пак, ако се наложеше. В края на краищата тя сама се бе поставила в това положение и така бе избрала смъртта си.

Бъртън се върна към работните си задължения. Докато все още можеше.

 

 

Завеждащ канцеларията на президента Глория Ръсел вървеше забързана по коридора. Току-що бе инструктирала пресаташето за правилната позиция относно конфликта между Украйна и Русия. Политическите реалности налагаха подкрепа на Русия, но политическите реалности рядко бяха вземани под внимание от администрацията на Ричмънд. Руската мечка разполагаше с всички интерконтинентални ядрени сили в момента, но Украйна имаше предимства като потенциален търговски партньор на Запада. Везните се бяха наклонили в полза на Украйна, тъй като Уолтър Съливан подготвяше крупна сделка с тази страна. Кръгът от хора около Съливан с всевъзможните им връзки бе събрал около дванайсет милиона за изборната кампания на Ричмънд. Нямаше как да не получат отплата. Ето защо Съединените щати се готвеха да вземат страната на Украйна.

Ръсел погледна часовника си и благодари на Бога, че съществуват и обективни причини за подкрепата на Украйна, макар и да бе убедена, че Ричмънд щеше да стигне до същото решение. Президентът не забравяше тези, които са му помогнали. Придържаше се към правилото „услуга за услуга“. Просто в неговия случай услугите се връщаха в глобален мащаб. Ръсел си помисли, че се е справила поне с един крупен проблем, и седна зад писалището си, за да се заеме с критичните точки по света.

След петнайсет минути се изправи и бавно закрачи към прозореца. Животът във Вашингтон не се бе променил кой знае колко през последните двеста години. Групировките продължаваха да захранват политическия бизнес със средства, интелект и авторитети, за да унищожат потенциалните си съперници, преди те да са ги унищожили. Ръсел имаше доста по-ясен поглед върху тази игра в сравнение с мнозина. Чувстваше се в свои води. Това й носеше удовлетворение. По-рано фактът, че е неомъжена и бездетна, я притесняваше донякъде. Професионалните й задължения бяха започнали да я отегчават, когато се запозна с Алън Ричмънд. Тогава видя възможността за придвижване нагоре по стълбицата. Надяваше се да достигне там, където друга жена още не е стъпвала. Тази мисъл я бе завладяла изцяло и бе трудно да се удържи на нетърпението.

За нещастие убийството на Кристи Съливан можеше да сложи край на мечтите й. Къде ли се намира неизвестният крадец в момента? Защо още не е оповестил за себе си? Не е възможно да не си дава сметка за съкровището в ръцете си. Ако искаше пари, тя щеше да ги намери. Парите, с които разполагаше за подкупи, биха покрили и най-невероятните суми, а в този случай Ръсел очакваше цената да е соленичка. Фактът, че никой не знаеше точната сума, необходима за хода на работата, бе едно от предимствата на Белия дом. Обяснението се криеше в дотациите на многобройни агенции, които подпомагаха президентската институция. При такава финансова неяснота би могла да се отдели една направо фантастична сума. Тъй или иначе, парите щяха да са най-малкият проблем. Преди това трябваше да се разрешат множество по-важни.

Дали крадецът знае, че президентът не си спомня нищо за изминалата нощ? Този въпрос не даваше мира на Ръсел. Ами ако престъпникът реши да се свърже направо с него и я прескочи? Ръсел се разтрепери и се свлече на едно от креслата до прозореца. Ричмънд веднага ще разбере какви са били мотивите й. Макар и арогантен, той не беше глупак. Разбере ли мотивите й, ще я унищожи. С едно щракване на пръсти. Тя не би могла да докаже нищо. Нейната дума нямаше да тежи повече от неговата. Щеше да се окаже на политическото сметище — заклеймена и, най-страшното, забравена навеки.

Трябваше да намери крадеца, за да го подсети да действа чрез нея. Само един човек можеше да й помогне. Ръсел седна на бюрото си, овладя притеснението и се зае отново за работа. Не биваше да се поддава на паниката. Сега й бе необходимо най-вече самообладание. Все още бе в състояние да победи и да промени изходния резултат, ако владее нервите си. Трябваше да използва ума, с който я бе надарил Господ. Поне знаеше откъде да започне.

Избраният план би шокирал всекиго, който познаваше Глория Ръсел и нейните странности. Така или иначе, някои черти от характера на завеждащ канцеларията не бяха известни никому. Професионалната й кариера винаги беше измествала личния и интимния й живот. Въпреки това Глория Ръсел смяташе себе си за много привлекателна жена. Не можеше да се отрече, че наистина притежава един тип женственост, който бе в рязък контраст с официалния й облик Бързият ход на годините беше усилил безпокойството по отношение на личния й живот. Нямаше предвид нищо определено (особено при създалите се обстоятелства), но поне й се струваше, че знае най-добрия начин да изпълни задачата, като същевременно се увери в своята привлекателност. Не можеше да избяга от желанията си. Защо да се опитва да ги крие тогава? Даваше си сметка, че набелязаният обект не би анализирал ситуацията със същата елегантност.

След няколко часа Глория загаси лампата на писалището си и поръча кола. Провери дежурствата на Тайните служби и набра някакъв номер. След три минути агент Колин бе в кабинета й. Глория му махна да изчака малко. Увери се, че гримът й е в добро състояние, и нанесе отново червило, издавайки предизвикателно устните си. Тайничко изучаваше високия мъж, застанал до нея. Хубавец като него не бе за пренебрегване. Фактът, че професията му го изправяше до ръба на опасността, само допринасяше за чара му. По подобен начин гимназистките си падаха по хулиганите в училище. Ръсел си помисли, че Тим Колин трябва да е разбил доста женски сърца.

Тази вечер като никога не й предстояха служебни ангажименти. Тя бутна креслото назад и се обу. Не забеляза как агент Колин крадешком плъзва поглед към краката й. Това със сигурност би й доставило удоволствие.

— Тим, следващата седмица президентът ще дава пресконференция в Мидълтън.

— Да, мис Ръсел. От девет и трийсет и пет сутринта. Започнали сме подготовката — отвърна той, втренчен пред себе си.

— Не си ли малко озадачен?

— От какво, мис Ръсел? — вдигна поглед Колин.

— След работно време можеш да ме наричаш Глория.

Колин запристъпя смутен от крак на крак. Тя се засмя на непохватността му.

— Нали знаеш темата на пресконференцията? — Убийството на мисис Съливан — преглътна тежко Колин.

— Точно така. Президентът ще даде пресконференция, свързана с убийството на частно лице. Това не те ли притеснява, Тим? Подобно нещо се случва за първи път в историята на президентството.

— Нямах представа… Глория.

— Напоследък прекарваш доста време с президента. Забелязал ли си нещо необичайно?

— Какво например?

— Изглежда ли ти преуморен или разтревожен? Имам предвид повече от обикновеното.

Колин бавно поклати глава. Не разбираше накъде бие разговорът.

— Мисля, че имаме малък проблем, Тим. Президентът ще се нуждае от помощта ни. Нали мога да разчитам на теб?

— Работата ми е да се грижа за президента.

— Зает ли си тази вечер, Тим? — рече тя, тършувайки из чантата си. — Знам, че не си на смяна. Президентът няма ангажименти.

Колин кимна.

— Знаеш къде живея. Ела веднага щом ти свърши работното време. Искам да продължим разговора си насаме. Нали нямаш нищо против да помогнеш и на мен, и на него?

— Дадено, Глория — отсече веднага Колин.

Джак отново почука на вратата. Не получи отговор. Щорите бяха спуснати и отникъде не се процеждаше светлина. Лутър Уитни или бе заспал, или бе излязъл някъде. Беше само девет часът. Лутър нямаше навика да си ляга преди два-три след полунощ. Старият форд бе паркиран до къщата. Вратата на малкия гараж бе заключена. Джак надникна в пощенската кутия. Видя, че е претъпкана с писма. Нещо не беше наред. Лутър наближаваше шейсет и пет години. Възможно ли е да се е свлякъл бездиханен на пода, без никой да разбере? Джак се огледа и вдигна една от саксиите до входа. Резервният ключ бе на мястото си. Джак се огледа отново и бързо влезе в къщата.

Холът бе чист и подреден. Вещите бяха на обичайните си места.

— Лутър? — провикна се Джак и се опита да си припомни разположението на стаите. Спалнята бе наляво, тоалетната — надясно, кухнята — в дъното, с остъклена веранда, а градината — отзад. Миниатюрната спалня също се оказа изрядно чиста и спретната.

Нощното шкафче бе отрупано с най-различни снимки на Кейт. Джак се обърна и бързо излезе от стаята.

Помещенията на горния етаж бяха полупразни. Цареше тишина.

Джак седна на пластмасово столче в кухнята и се огледа. Не включи осветлението. Предпочете да стои на тъмно. Пресегна се към хладилника и се засмя при вида на дванайсетте бирички. Лутър винаги се запасяваше добре. Джак взе една кутийка и излезе в градината.

Тук всичко се бе променило. Папратите бяха полегнали в сянката на големия дъб, а клематисът по оградата се бе сгърчил болезнено. Лехата с едногодишни растения също бе станала жертва на вашингтонските летни жеги.

Джак седна и отпи от бирата. Очевидно Лутър бе прекарал доста време извън дома си. Но защо? Вярно е, че човек е свободен да върви където си ще, но в цялата работа имаше нещо обезпокоително. От последната им среща бяха изминали няколко години. Навиците лесно се променят, но Лутър не бе от хората, които нарушават току-тъй стереотипа си. На него можеше да се разчита всякога и за всичко. Лутър не би оставил след себе си препълнена пощенска кутия, повехнали растения и неприбран автомобил, ако имаше избор. А дали го бе имал?

Джак се прибра в къщата. Телефонният секретар не бе записал никакви съобщения. Отби се пак в малката задушна спалня. Огледа я още веднъж и се почувства много глупав заради опитите си да се прави на следовател. Стана му смешно. Лутър сигурно си прекарва добре на някой от островите, където е заминал за една-две седмици. Какво се е затюхкал тогава? Освен това вече нищо не ги свързваше. Семейство Уитни се бяха превърнали в чужди хора за него — и бащата, и дъщерята. Всъщност какво ли прави тук? Може би се опитва да възкреси спомените отпреди няколко години? Или да се добере до Кейт с помощта на баща й? Едва ли. Баща й не би успял да му помогне в това отношение.

Джак излезе от къщата, заключи вратата и постави ключа под саксията. Погледна назад за последен път и се запъти към автомобила си.

 

 

Домът на Глория Ръсел бе разположен на тиха улица в предградията близо до Ривър Роуд. Работата й като консултант на някои най-крупни корпорации, университетското място, а сега и заплатата в президентската администрация се бяха отразили благоприятно на портфейла й. Глория обичаше разкоша. Входът на къщата бе обрамчен от гъст бръшлян. Дворът бе ограден с виеща се тухлена стена, висока близо метър. В градината имаше маси и чадъри. Малкият водоскок по средата тихо ромонеше в здрача. Единствената светлина струеше от големия издаден прозорец на приемната.

Глория Ръсел седеше на един от градинските столове, когато агент Колин паркира и излезе от колата си. Изпъна се като струна. Още носеше безупречно изгладения костюм и строго пристегнатата вратовръзка, с които се бе появил на работното си място. Глория също не се беше преоблякла. Тя му се усмихна и го покани да влезе.

— Какво ще пиеш? Така като те гледам, сигурно обичаш бърбън — рече Ръсел и бавно допи третата си чаша вино за тази вечер. Отдавна не бе канила толкова млад мъж. Твърде отдавна. Алкохолът вече я хващаше.

— Не бих отказал една бира.

— Ей сега ще ти я донеса. — Тя изу обувките с високи токчета и забърза боса към кухнята. Колин огледа огромния хол с красиво надиплени завеси, текстилен тапет и умело подбрани старинни предмети. Стори му се, че е попаднал на това място по някаква грешка. Жените се бяха опитвали да го прелъстяват още от ученическите му години, което не бе никак странно, като се имаха предвид забележителните му атлетични постижения. Така или иначе, училищните години бяха отминали безвъзвратно, а Глория Ръсел не беше водачка на мажоретките. Реши, че вечерта ще е непоносима, ако не си пийне здравата. Бе изпитал желание да сподели с Бъртън за предстоящата среща, но нещо го възпря. Бъртън се държеше малко надменно и нервно напоследък. Двамата постъпиха правилно, като застреляха Кристи Съливан. Вярно, че обстоятелствата бяха необичайни, поради което нямаше да се насладят на всенародно възхищение от проявеното мъжество. Беше му жал за покойницата, но друг избор нямаше. Смъртта не прощава никому. Трагедии — под път и над път. Така й било писано.

След няколко минути Колин вече отпиваше от бирата си. Глория Ръсел потупа една възглавница на широкия диван и седна. Усмихна му се и елегантно вдигна чаша.

— От колко години работиш за службите, Тим?

— Горе-долу от шест.

— Бързо си се издигнал. Президентът много те цени. Никога няма да забрави, че ти му спаси живота.

— Радвам се. Наистина ми е драго да го чуя.

Глория отпи още една глътка и плъзна погледа си по младия мъж. Ловеше окото и още как! Агентът забеляза вниманието й и се опита да прикрие притеснението си, като насочи поглед към множеството картини, окачени по стените.

— Майсторска работа! — заключи той.

Глория се усмихна. Наблюдаваше го как припряно пие бирата си.

— Нека се преместим на по-удобно място, Тим — изправи се тя и поведе гостенина си по дълъг тесен коридор. Минаха през двойните врати и се озоваха в просторната всекидневна. Осветлението се включи автоматично. Колин забеляза, че леглото й се вижда през двойните врати в дъното на стаята.

— Имаш ли нещо против да се преоблека? Цял ден съм с този костюм.

Колин я наблюдаваше как отива в спалнята. Забеляза, че остави вратите открехнати. От мястото му се виждаше част от интериора на спалнята. Колин извърна глава и реши да съсредоточи вниманието си върху фигурите по решетката на старинната камина. Допи бирата и му се прииска още една. Отпусна се на дебелите възглавници. Въпреки нежеланието си не можеше да не чуе някои от шумовете, които се носеха откъм спалнята. Не можа да издържи повече. Обърна глава и прикова поглед право натам. Първо не видя абсолютно нищо и го хвана яд. В този Миг Глория се мярна зад пролуката.

Очевидно бе заобиколила леглото, за да вземе някаква дреха. Завеждащ президентската канцелария Глория Ръсел се разхождаше чисто гола. Колин се сепна, макар и да очакваше подобен обрат на събитията.

След като му стана ясно защо е поканен, агент Колин извърна глава — по-бавно, отколкото трябваше. Облиза бирената кутийка. Усети как го подпира оръжието му. Обикновено допирът на метала до кожата му не го притесняваше, но сега изпита истинска болка.

Колин се замисли над неписаните правила в президентската администрация. Знаеше, че най-важните клечки често се привързват към служителите от Тайните служби. Носеха се всевъзможни слухове, но официалната политика по този въпрос беше безкомпромисна. Откриеха ли го в една стая с голата шефка на канцеларията, цялата му кариера отиваше на кино.

Трябваше да вземе бързо решение. Единият вариант бе да си тръгне и да докладва на Бъртън за случилото се. Как ли би приел думите му, след като Ръсел щеше да отрече всичко? Постъпеше ли по този начин, щеше да стане обект на присмех, от което кариерата му също би пострадала. Глория го бе поканила с определена цел. Бе споменала, че президентът се нуждае от помощта му. Май не беше много ясно кой на кого ще помага тази вечер. Колин се почувства за първи път като хванат в капан. Капан! Тук не можеха да му помогнат нито атлетичните дарби, нито съобразителността, нито деветмилиметровият револвер. Тази жена го превъзхождаше интелектуално. Тя бе далеч по-високо и в официалната йерархия в сравнение с него. Колин изпита чувството, че надзърта с телескоп от някаква пропаст, но успява да види само токчетата на обувките й. Очертаваше се дълга нощ.

 

 

Уолтър Съливан крачеше под погледа на Санди Лорд. Бутилката уиски бе заела видно място на бюрото на Санди. В мрака отвън проблясваше само унилото сияние на уличните лампи. Температурите се бяха вдигнали поради някаква краткотрайна топла вълна, така че Лорд бе наредил климатичната инсталация да остане включена и през нощта — предстояло посещение на важен клиент. В този момент клиентът спря и се втренчи през прозореца в познатата бяла сграда на пет-шест пресечки, където пребиваваше Алън Ричмънд — ключът към грандиозния план на Съливан и Лорд. Така или иначе, на Съливан не му беше до бизнес. Лорд бе заинтригуван най-вече от сделките, но се стараеше да го прикрие. Тази вечер той беше тук като приятел. Трябваше да изслуша всички терзания и вайкания на опечаления Съливан, оплакващ малката мръсница. Колкото по-бързо приключеха с тази част от срещата, толкова по-скоро щяха да се заемат с истински значимото — предстоящата сделка.

— Службата беше много трогателна. Хората дълго ще я помнят — подбираше внимателно думите си Лорд. Уолтър Съливан бе негов стар приятел, но дружбата им се крепеше най-вече на отношението клиент-адвокат, което не даваше достатъчно представа за характера на другия. Съливан бе единственият сред познатите на Лорд, който предизвикваше у него нервност и несигурност, тъй като не падаше по-долу от самия Санди, ако не беше и по-способен.

— Беше — рече Съливан, без да откъсва поглед от улицата. Надяваше се да е убедил полицията, че тайното огледало няма нищо общо с престъплението. Друг въпрос е дали наистина са му повярвали. Разпитът се бе оказал доста смущаващ за човек като него, несвикнал с подобни неща. Следователят, не си спомняше името му, не се отнесе с необходимото уважение, което бе вбесило стареца. Ако не друго, то поне всекиму внушаваше респект. А и способностите на местната полиция да открие извършителя бяха твърде съмнителни.

Съливан поклати глава при мисълта за огледалото. Добре поне, че не го описаха пред журналистите. Трудно би понесъл любопитството на пресата. Всъщност инсталирането на огледалото бе идея на самата Кристи. Трябваше да признае, че и той не бе имал нищо против. Сега всичко му се струваше абсурдно. Първо му беше харесало да наблюдава как жена му се забавлява с други мъже. Самият той бе прехвърлил възрастта на любовните наслади и смяташе, че тя има право на компенсация. И все пак всичко между тях е било истински абсурд, който не изключваше дори и брака им. Изведнъж проумя цялата истина. Опита се да си спомни своята младост. Трябваше да прояви повече разум и да се сети, че природата не прощава никому и е неподкупна. Съливан се почувства засрамен и ядосан. Най-сетне се обърна към Лорд.

— Нямам много голямо доверие в следователя. Можем ли да привлечем федералните власти?

Лорд остави чашата, извади една пура и започна бавно да я разопакова.

— При убийства на частни лица ФБР не прави разследвания.

— Ричмънд ще ни помогне.

— Съмнявам се.

— Не си прав — разтърси, глава Съливан. — Стори ми се искрено загрижен.

— Недей да разчиташ много на тази загриженост. Той си има достатъчно проблеми.

— Искам да хванат убийците, Санди.

— Разбирам те много добре, Уолтър. Ще ги хванат. Прояви малко търпение. И на следователите не им е лесно. Те си разбират от занаята. Все пак никой не е предпазен от грешки. Ще видиш, че ще го докарат до съдебен процес. Помни ми думите.

— И какво ще последва? Доживотен затвор — изломоти презрително Съливан.

— Едва ли ще им лепнат смъртно наказание. Сигурно ще им се размине с доживотен затвор, но присъдата със сигурност няма да бъде условна. Ще се сбогуват завинаги със свободния живот. Само след няколко години една смъртоносна инжекцийка ще им се струва далеч по-милостиво разрешение.

Старецът седна и се втренчи в приятеля си. Уолтър Съливан не желаеше съдебен процес. Искаше единствено да се разкрият подробностите около престъплението. Трепна при мисълта за предстоящия шум в пресата. Журналистите ще се доберат до най-интимните страни на съвместния им живот с Кристин. Не би могъл да издържи на подобна атака. Лорд предположи, че извършителите ще бъдат осъдени на доживотен затвор. Уолтър Съливан се закле пред себе си, че ще спести на държавата разходите по изхранването им.

 

 

Ръсел се сви на кълбо в края на дивана и прибра голите си стъпала под широкия памучен пуловер, който стигаше до коленете й. При едно нейно движение Колин успя да зърне бедрото под твърде дълбоката цепка. Той си беше взел още две бири. Наля й от бутилката вино, която бе донесъл със себе си. Главата му беше доста замаяна, вратовръзката — разхлабена, а сакото и револверът — захвърлени на отсрещния диван. Глория бе опипала оръжието с възхищение.

— Толкова е тежък.

— Свиква се.

Ръсел не изрече въпроса, който обикновено му задаваха. Тя знаеше, че оръжието е влизало в употреба.

— Би ли жертвал живота си за президента? — погледна го тя с премрежени клепачи. Опитваше се да превъзмогне замайването. Това усилие не й беше попречило да го привлече почти до спалнята си. Какво й ставаше? Плътските изкушения взимаха връх над способността й да разсъждава. Трябваше да превъзмогне възбудата. Моментът бе твърде важен.

Може би ще трябва да се преоблече отново и да го покани пак в хола или в кабинета си, където тъмната дървена ламперия и лавиците от книги щяха да поохладят страстите й.

— Да — отвърна категорично Колин. — И заради теб бих спрял с гърдите си куршум, Глория — допълни той, когато Ръсел тъкмо се готвеше да се изправи.

— Заради мен? — трепна гласът й. Погледна го с широко отворени очи. Забрави за всичките си стратегически маневри.

— Без да се замисля. Агенти много, но шефката на президентската канцелария е една. Това е то — сведе поглед Колин. — Няма шега.

Той излезе и се върна с още бири. Забеляза, че тя се е преместила и сега коляното й докосваше неговото. Глория протегна крака и ги отърка в панталона му, а после ги подпря на масичката пред тях. Пуловерът се беше набрал достатъчно високо, за да се видят добре оформените й кремавобели бедра — ужасно възбуждащите бедра на жена, която не е в първа младост. Погледът на Колин се плъзна по тях.

— Винаги съм се възхищавала… на агентите — изрече тя почти свенливо. — Вярно е, че понякога усилията ви се приемат за някаква даденост. Затова държа да ти кажа колко високо ценя тази професия.

— Обичам я. Не бих я заменил с друга — отвърна Колин, гаврътна още една бира и се почувства по-добре.

— Радвам се, че дойде тази вечер.

— Винаги на твоите услуги, Глория. — Увереността му нарастваше пропорционално на погълнатия алкохол. Допи и тази бира. Тя му посочи с трепереща ръка барчето до вратата. Колин забърка по един коктейл за двамата и седна на дивана.

— Мисля, че мога да ти имам доверие, Тим.

— Разбира се.

— Надявам се, че няма да схванеш думите ми погрешно, но все пак искам да ти кажа, че Бъртън не ми вдъхва същото доверие.

— Бил е един от най-добрите агенти.

Ръсел постави ръка върху неговата.

— Исках да кажа друго. Известно ми е, че разбира от работата си, но понякога се чувствам несигурна… Не знам. То е нещо инстинктивно.

— Човек трябва да се доверява на инстинктите си. Аз също правя така — погледна я той. Стори му се, че до него се е подмладила с двайсет години. Имаше чувството, че е седнал до някоя колежанка, готова да завладее света.

— Моят инстинкт ми подсказва, че ти си човекът, на когото мога да разчитам.

— Така е — рече той и пресуши чашата си.

— Винаги ли мога да разчитам на теб, Тим?

Колин я погледна и чукна празната си чаша в нейната.

— Винаги.

Погледът му натежа от спомени. Върна се мислено към годините в колежа, когато бе спечелил шампионската титла на щата. Тогава Синди Пъркет бе впила очи в него по същия начин — готова да му се отдаде.

Колин постави ръка на бедрото на Глория и започна да го гали. Плътта й бе съвсем леко отпусната, колкото да се усеща, че е на жена. Тя не само че не се възпротиви, но и се премести по-близо. Тогава Колин пъхна ръка под пуловера й. Плъзна я по стегнатия й корем, докосна пътечката между гърдите и пак я извади. Обгърна я през кръста с другата си ръка и я притегли към себе си. Глория си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и зарови глава в рамото му. Започна да отърква налетите си топли гърди о него. За миг приближи устни до неговите, после се отдръпна, погледна го и запримигва.

Глория остави чашата си и бавно започна да смъква пуловера. Колин се нахвърли с необуздана страст. Разкопча светкавично сутиена й и зарови глава в меката плът. Последното нещо, което Глория свали от тялото си, бяха черните дантелени бикини. Тя ги запрати с усмивка в другия край на стаята и затаи дъх в ръцете на агент Колин. Той я понесе към спалнята.