Василий Аксьонов
Остров Крим (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА
Недонапареност

Във вече описаната по-горе свръхсекретна баня броят на „Куриер“ със статията „Нищожеството“ преминаваше от ръце в ръце. Не четяха на глас, защото всеки къпещ се някак осъзнаваше, че да четеш такова нещо на глас, би било кощунство. Тънките синкави страници на задморското издание, взето специално за настоящата среща от „спецотдела“ на библиотеката, шумоляха в ръцете. Бива си я хартията! С такива вестници и дефицитът на тоалетна хартия не е страшен. Някой току изпъшкваше, докато четеше статията, някой леко хъмкаше, най-сдържаните и сред тях, разбира се, „видната личност“ просто мълчаха, четейки — хвала на Аллаха, нервите им бяха ковани от стомана за пирони в хода на историята.

Марлен Михайлович, загърнат в огромен мъхнат шведски пешкир и отпуснат в шезлонга, посръбваше бира „Левинбрау“ и все пак внимателно следеше лицата на цялата компания, обвързана от никога неназован общ интерес, от съвместна разголеност и мръсотийка, която в наше време не се практикува в официалните кабинети. Най-често погледът на Марлен Михайлович се спираше на „видната личност“ и всеки път й отдаваше дължимото — зад такава маска никой не би проникнал.

Кузенков, разбира се, вече знаеше статията на Лучников наизуст — броят на „Куриер“ беше завчерашен. Вече беше успял да се подготви психически за днешната баня и сега спокойно очакваше въпроси, защото към кого, ако не към него, наблюдателя на Крим и „личен приятел“ на Лучников, щяха да бъдат отправени.

— Е, Марлуша, как ти се вижда тази работа? — най-сетне запита „видната личност“.

И отново нито с мимика, нито с интонация издаде отношението си към статията. С определено движение на тялото Марлен Михайлович сякаш започна да дава отговора си, но не бързаше да отвори уста: знаеше, че звуците, издадени от „видната личност“, волю-неволю ще нарушат общото мълчание и в последвалите реплики все нещо ще проличи, ще се мярнат някакви намеци, ще пробръмчи някакво настроение.

Така и стана — пролича: все пак и водчица бяха пийнали, и биричка, и поричките след сухата пара вече дишаха по-свободно.

— Завой на сто и осемдесет градуса? — реагира с полувъпрос Иван Митрофанович.

— Диалектик, ха — измуча Фьодор Сергеевич, явно ядосан на автора.

— И отправя молби към дядо Боже — усмихна се Актин Филимонович.

— Революцията, видите ли, изяждала чуждите деца — изхъмка Артур Лукич.

— Единственото, с което съм готов да се съглася — с обичайната си пламенност се изказа Олег Степанов, който през последните седмици беше редовен посетител тук.

Тоз-онзи също избуча, измуча, измънка по нещо, но „видната личност“ гледаше право към Марлен Михаилович, като с едва забележима усмивка показваше, че е успяла да оцени тактическата му пауза.

Марлен Михайлович знаеше, че от всички изтървани и уж съвсем небрежни реплики най-важната за „видната личност“ е била за „завоя на сто и осемдесет градуса“.

Проблемът за Лучников беше крайно мъчителен за Кузенков. Във всички свои устни доклади и бележки той представяше Андрей като сложна и противоречива личност, на която още не се е разкрила окончателната мъдрост на Учението, но която е искрен и самоотвержен приятел на Съветския съюз и страстен привърженик на идеята за обединяване на Крим с Русия, тоест „почти наш“.

Именно като „почти наш“ (и то толкова важен „почти наш“) Лучников беше приет в светая светих, в приятелския ермитаж на сухата пара. Обстоятелството, че май не бе оценил доверието, все още можеше да се обясни с особеностите на западната психология, на дворянското възпитание. Обаче последвалите номера? Изчезването му? Бягството му в затънтена Русия? Хлапашката игра на „стражари и апаши“ с изключително сериозната ни организация? Всичките му приключения из периферийните простори? И най-сетне, немислимото и досега неразбираемо чудовищно изчезване от страната, фантастичното преминаване през границата (къде? кога? по какъв начин?) и появяването му в Крим. Впрочем Марлен Михайлович би могъл да обясни дори тези „номера“ на някои хора в ръководството, не на всички, естествено, но на някои — неизживяно детство, авантюризъм, следи от все същото порочно възпитание… Но… Но най-важното беше, че след завръщането на Лучников в Крим „Куриер“ рязко смени направлението си. От отчетливо просъветски, тоест прогресивен, вестник той се превърна в истински орган на дисидентщината. Една след друга в него излязоха съвсем ненужни, извънредно едностранчиви информации, бележки, коментари и най-важното, всичко беше написано с намеци, в ироничен, че и направо подигравателен тон. И накрая — „Нищожеството“! Това вече наистина е прекалено. Само един чужд човек, а именно останка от белогвардейщината или вътрешен нравствен негодник, може да се отнесе толкова подло към нашата история, към човека, чието име за поколения съветски хора означава победа, ред, власт, па макар и насилие, но величествено, па макар и мрак, но Грандиозен. Да определиш като нищожества дейци на нашата история (пък и днешното ръководство не е поставено по-високо), е вражеска, елитарна, класово и национално чужда нападка. Но какво е станало с Лучников? — чудят се, естествено, другарите. Да не са го купили от ЦРУ? Да не е зарязал своята Идея за обща съдба?

Марлен Михайлович спокойно взе тежкия „Куриер“ (откровено казано, той обожаваше този печатен орган, беше луд по него), бързо прошумоля със страниците му и веднага след огромната, поместена на цяла страница обява за предстоящото „Антика рали“ намери статията „Нищожеството“.

— Ще ми се да ви прочета последния абзац, братлета. Ето, обърнете внимание: „Ще успее ли новата голяма и силна група хора да не се разтвори…“ Е, и по-нататък следва тази безумна метафора… „а да се превърне във фермент за новите… мм… ммм… процеси?“.

— Е, та? — попита Фатян Иванович. — По-нататък вече стига до дядо Боже! Не току-така носи кръстче. Религиозник.

— Почакай, Фатян Иванович — дръпна се от него Марлен Михайлович (от Фатян Иванович можеше да се дръпнеш). — В тази фраза се крие голям смисъл, братлета.

Той винаги се бе чувствал някак притеснен за обръщенията си към банската компания — официалното „другари“ тук явно не вървеше, а да каже „момчета“ (или още по-добре „приятели“) някак не му се обръщаше езикът. Ето защо на помощ му се бе притекло спасителното „братлета“, макар че и то звучеше някак леко неестествено и не намираше почва в компанията.

— От тази фраза, братлета, аз правя съвършено определения извод, че Лучников нито на йота не е променил позицията си, а, напротив, готви се за все по-решителни действия в рамките на формирания от него и цялата тази могъща група „съученици“ Съюз за обща съдба.

Отново се възцари сковано мълчание: първо, очевидно далеч не всички схванаха смисъла на казаното, второ, „видната личност“ още не се бе изказала.

— За чий хуй? — разпери в този момент ръце „видната личност“. (Красивата дума явно беше произнесена, за да се снеме напрежението, да се напомни на всички къпещи се, че се намират в банята, че не са на пленум или на съвещание.) — Едно не проумявам, приятели: на какво разчита самият тоя шибан Лучников в тая негова „Обща съдба“? На какво може да разчита — и шитна с пръст „Куриер“ — с такива ми ти възгледи?

Целта беше постигната — всички разцъфнаха в усмивки. Тъй де, за чий хуй? Шибано дворянче, да си я начука тая наглост. Мърси нашите светини — Революцията, Сталин… Амче той и в Унгария е бил, момчета, стрелял е по нашите воини изпод разни бъчви. За чий хуй се е засилил да действа, какво ще получи в съветски Крим?

— Там е работата, братлета, че той на нищо не разчита — каза Марлен Михайлович. — Преобърната класова психика. Понякога стигаш до задънена улица, до истеричен идеализъм, до ебал съм ви майката.

— Ах, колко не на място и колко неправилно употреби Марлен Михайлович тук красивата експресия, този изблик на народна енергия. Още и още веднъж Марлен Михайлович показа, че не е съвсем „наш“, че е някак странно не наш в банята.

— Може ли да те попитам нещо, Марлен Михайлович? — изведнъж го хвана за рамото Олег Степанов и яростно впи поглед в очите му. Кузенков знаеше, че този новак вече има право и на „ти“, и на хващане за рамото, и дори на ей такова впиване на поглед в хорските очи. През изтеклите седмици Олег Степанов беше станал директор на идеологическия институт и член на бюрото на градския комитет.

— Може ли да те попитам нещо? — повтори Олег Степанов. — „Нова и силна група хора“ — така ти наричаш населението на Крим, което би се вляло в СССР ли?

— Да, правилно сте разбрали — Марлен Михайлович не можа да надвие себе си и с движение на рамото махна ръката на Степанов, макар да разбираше, че именно това не бива да прави, че не е тактично и дори е вредно и такова високомерие, проявено към новия любимец, едва ли ще хареса на „видната личност“.

— Значи петмилионна пета колона от дисиденти? — вече беше невъзможно да се отдръпне от пламтящите очи на Степанов. — Вашият Лучников иска да ни взриви отвътре, както навремето Тито искаше да влезе в Кремъл със своите хайдуци, така ли?

— Недейте да преобръщате един толкова сложен проблем с главата надолу — намръщи се Кузенков. — Та вие не сте глупав човек, Степанов…

— Майка ви Анна Марковна ли ви е научила така да усуквате? — любезно усмихнат, попита Степанов.

Ето на. Неочаквано и болезнено под лъжичката. Те винаги са знаели всичко за мен. Винаги всичко. И за горката ми майчица, която гледа колкото може по-рядко да се обажда от Свердловск, за да не засекат едва доловимия й акцент, и за всичките ми роднини по тази линия. Какво пък, трябва да приема боя с открито забрало.

— Майка ми — каза той, като стана и хвърли пухкавия пешкир в шезлонга, тоест разголвайки се напълно и леко наведен към Степанов. — Майка ми, Анна Макаровна Сискина…

— Сискинд — Степанов се изкиска, макар да си пролича, че го е хванало шубето, че ужасно се страхува от плесница, защото няма да отвърне със същото, не знаеше как се държат тук в такива случаи. — Анна Марковна Сискинд… ама вие какво така, Марлен Мих…

— Та, казвам, майка ми ме е научила не да усуквам, а да давам отпор на самозабравили се нахалници, дори и на откачилите на тема „черна сотня“…

Безстрашната ръка замахна, а позорно трепналата буза се прикри с лакът, тоест плесницата фактически се състоя, макар за щастие не съвсем, защото тъкмо навреме се намеси ленивият бас на „видната личност“:

— Я се ебете в гъза, момчета — избуча тя. — Я зарежете тия навици да четете белогвардейски вестничета в банята… Амче ние с тия вестничета направо фамилията ще си разкатаем. Не бива така, Олеша, не бива… — мек, ласкав упрек към Степанов, сякаш той бе донесъл „белогвардейския“ вестник, а не Кузенков по молба на самата „видна личност“. — Ама и ти, Марлуша — ласката в гласа май понамаля, но все още я имаше, да, имаше я. — По-добре следващия път да ни донесеш „Сваляча“ да погледаме женски, да ги сравним с нашите…

Тук наричаха „Сваляч“ руския вариант на „Плейбой“, който прочутият Хю Хефнер издаваше на Острова, разбира се, не без участието на „Компания Куриер“, всъщност именно Лучников бе донесъл от поредното си московско пътешествие думичката „сваляч“ като аналог на „плейбой“. Навремето Марлен Михайлович, наблюдателят за Острова, който съответно имаше в сейфовете си и това издание, донесе „Сваляча“ във финската баня и предизвика страхотен взрив от живителни мераци. Ех, списанийце, това се казва списанийце! Да можеше да си го имаме за вътрешно ползване, не за масите, естествено, народът не бива да се разсейва, но за ръководството е много полезно.

Всички избухнаха в смях, много доволни. Конфликтът бе изгладен, но все пак се бе състоял и това беше много важно — един състоял се, но изгладен конфликт даваше безброй възможности за размисли и предположения.

На това място, не щеш ли, „видната личност“ съвсем се затвори в себе си, стана и се запъти към изхода, като по този начин сложи край на днешното заседание и остави всички в недоумение.

Темата „Сваляч“ бе приключена, смехът секна и всички започнаха да се разотиват по домовете си, сериозно недонапарени.