Василий Аксьонов
Остров Крим (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Пролет

В средата на пролетта, тоест към края на април, склоновете на Карадаг, Сюрю Кая и Света гора се покриват с цветовете на планинското лале и на мака и това радва и вдъхновява зрението. Цъфтежът на пелина, чубрицата и лавандата изпълва въздуха с мимолетна, една толкова, уви, отлитаща и бързо изчезваща обонятелна поезия. Нощем — широко отворени прозорци, денем — скитане из хълмовете. „Надявам се, че след мен този склон ще цъфти хиляди и хиляди пъти, нали след Макс цъфти едва ли не петдесет пъти… — мислеше си Арсений Николаевич. — А пък когато земята започне да изстива, когато слънцето започне да изстива, тогава според теорията на вероятностите все някъде във Вселената ще се появи абсолютно същият склон и на него веднъж в годината ще цъфтят лалета и макове, лаванда, пелин и чубрица…“ С усмивка си помисли, разбира се, че според теорията на вероятностите в онези неведоми недра може да се появи и подобен старец сред подобен цъфтеж, но кратко кискане потисна тази усмивка.

Впрочем високият старец с бял пуловер от алпака и яки стари обуща, още съвсем чевръст и вече съвършено добър и чист, което на стари години се случва далеч не с всички, беше напълно достоен за повторение в рамките на теорията на вероятностите.

Тази сутрин спътник на Арсений Николаевич по разходка беше друг един старец, подполковникът в оставка от Марковския полк Филип Степанович Боборико, също като Арсений Николаевич бивш юноша от Ледения поход. Филип Степанович за разлика от Арсений Николаевич беше каба и страдаше от задух. Всъщност той бе излязъл в запаса през 1937 година именно поради влошено здраве, но оттогава ето вече толкова десетилетия я караше някак, с безкрайно пъшкане и скърцане бе основал, развил и предал на децата си дребен, но напълно солиден кораборемонтен бизнес, бе обиколил целия свят. Сега, като пъшкаше, стенеше и от време на време ругаеше Арсений Николаевич, задето го бе въвлякъл в немислима „за нашата древна възраст“ разходка, подполковник Боборико разказваше за миналогодишното си пътешествие до Москва и за насладата, която бе изпитал от концерта на церемониалния оркестър на съветската армия.

— Арсюша, мон ами, повярвай ми, беше невероятно, красиви, стройни като елхички! Как ми лъхна на руска старина! Тамбур-мажорът подхвърляше жезъла, отзад се извисяваха военните символи, флагове като на Семьоновския и Преображенския, нали ги знаеш. Всички музиканти едни такива плещести и мустакати, това е то имперската мощ, ряпа да ядат нашите форсиз, които… е, ще извиняваш, знам, че не обичаш да говоря така, но съгласи се, е годините заприличаха повече на телавивските командоси, отколкото на руска армия, извинявай, Арсюша, ама наистина заприличаха на тези дръзки чифутчета. А какво свирят — нямаш представа! „Морският крал“, „Тотлебен“, „Прощаването на славянката“ и дори една наша, бяла, нямаш представа, Арсюша, свиреха „Марша на дроздовците“ вярно, без думи, но аз пях, Арсюша, пях, седнал в съветската зала, пеех и плачех…

Филип Степанович дори се позатича по пътечката, покачи тежкото си тяло на един камък и като притисна ръка до гърдите си, не без вдъхновение изпя:

Биеха дроздовци крак,

в паника врагът побягна,

с руския трицветен флаг

грабна полкът слава бранна…

Последваха пристъп на задух и продължителна кашлица със свистене, деликатно плюене на храчки в храстите.

— Мили ми Боборико — усмихна се Арсений Николаевич (любопитно е, че дори на младини подполковникът не бе имал прякор, самото му фамилно име се възприемаше като забавно прозвище), — трябва да те огорча: тези твои музиканти дори не са чували за „дроздовците“, а на мелодията на нашия марш пеят своята „По долинам и по взгорьям шла дивизия вперед, чтобы с боем взять Приморье, Белой армии оплот“^[1]. Съгласи се, в поетично отношение този текст явно е по-добър от нашия.

Филип Степанович се огорчи. Огорчено и много сериозно гледаше Арсений Николаевич и той разбираше, че церемониалният оркестър и маршовете са само повод за сериозния разговор, заради който Боборико бе дошъл в „Каховка“.

Бяха минали вече около два месеца от момента, когато Временната държавна дума се бе обърнала към Върховния съвет с молба за включване на Крим в Съюза като шестнайсета република. И досега нямаше отговор, нямаше никаква реакция от страна на Москва, сякаш всичко това беше детска игра, сякаш и самият ОК не беше достоен за вниманието на гигантската Евразия.

— И все пак, Арсюша, във въоръжените сили там тачат руските традиции. Представи си, отидох в Лефортово да търся моя кадетски корпус. Представи си, веднага го намерих. Същите червени стени, бели колони, наоколо почти нищо не се е променило, в зданието е настанена Артилерийската академия, пред входа дежури офицер, строен, стегнат с ремъци, наш, истински, Арсюша, руски офицер. Обърнах се към него и му казах, че съм учил тук като кадет. Представи си, никаква враждебност, представи си, напротив — дружелюбие, уважение…

— Какво искаш да кажеш с това, Боборико? — меко попита Арсений Николаевич. — Кажи си направо най-сетне.

— Искам да кажа, че по света приказват за съветски милитаризъм, но нали ние, руснаците, винаги сме обичали войната, ние… — Филип Степанович съвсем се развълнува, ръцете му се разтрепериха, дишането му стана пресекливо.

— Я да поседнем — Арсений Николаевич настани стария си приятел на един нагрят от слънцето камък.

Огромната чаша на коктебелския залив с всичките му яхти и моторници, с небето над него с два-три хеликоптера, с бреговете му със стъпаловидно подредените къщи и завъртулките на фриуея с префучаващите коли лежеше под тях. Тук, на склона, цареше тишина, чуваше се само цвърченето на близка птица и се усещаше мощният аромат на цъфтящите билки.

— Хайде, Филя, кажи най-сетне, попитай ме — каза Арсений Николаевич.

— Добре — Филип Степанович си пое дъх. — Арсюша, ден след ден ние измираме. Колко останахме вече? И един батальон няма да се събере. Арсюша, при тебе ме пратиха другарите ни. Чувстваме, че те скоро ще дойдат. Та това е безспорно, ще дойдат. И ние на тяхно място щяхме да дойдем, няма друг начин. Кажи ми, можем ли ние, последните доброволци, да гледаме на тях като на наша армия?

Арсений Николаевич не се замисли дори за минута.

— Не, това не е наша армия — каза той.

 

В топлата майска вечер на откритата веранда на литературния ресторант „Набоков“ Антон Лучников свиреше на саксофон за бременната си съпруга. Изпроси инструмента от един музикант: Джей, дай си свирката за малко, искам да посвиря на жена си, защото тя ми е много бременна. Всички тук бяха свои хора, приятели, все якита и, естествено, прочутият саксофонист Джейкъб Брил не отказа на Тони и му даде своето златно съкровище, само го помоли да не слюнчи много. Кумирът на подземната станция „Шатле“ на парижкото метро засвири в стил „ретро“ мелодията „Сантиментално пътешествие“. Мислеше, че ще смае всички с тази древна мелодия, която неотдавна бе изнамерил в бащините си архиви, но се оказа, че всички познават парчето, всички посетители в „Набоков“, да не говорим за музикантите, които веднага се включиха и само леко се усмихваха, когато той извиваше солото. А пък певицата на оркестъра, дългокраката черна Заира, с прилепналата по тялото й черна рокля и цялата напомняща строен изопнат крак, застана до Тони и запя:

Gonna make a sentimental journey

And renew old memory…

Антон свиреше, загледан в жена си с влюбени очи. Беше въпрос на дни да роди. Ще си имам детенце, син или дъщеря, още едно близко същество ще се появи на света. Майката може да си отиде, но ще дойде детето, то ще запълни онова, което се нарича с гнусната дума „празнота“, черната дупка в пространството, образувала се с напускането на майката. След неотдавнашната смърт на майка си той почувства, че се е променил, може би е узрял, може би за това има някаква друга дума, но се е променил коренно. Всеки човек има свой космос, но в моя е прекалено просторно, има прекалено много празноти… Мама си отиде, а баща ми дори не знае за това, орбитата му се отдалечава, той се върти в студените пръстени на своята подла слава, отлита все по-далече и по-далече от мен… и от дядо… Какъв късмет, че в моя свят влезе тази толкова гореща Памела… Ето я, седи с огромната си африканска дреха, но тумбакът й пак се вижда, не може да се скрие, там е моето дете…

Черната тъничка дъщеря на татарин и негърка Заира, помръдвайки рамене и бедра, сякаш се мъчеше да се изкопчи от чорапа си.

Съживи късата ми памет… Когато видях двете американки на търговската уличка в Истанбул, нима предполагах, че едната ще ми стане съпруга? Май дядо е виновен, май именно той каза — ето я жена ти, Антошка! Баща ми не каза това, може би само си го е помислил, спомням си, че в „Калипсо“ ни хвърли някак странен поглед, но нищо не каза. Не му е до това. Той твори история… Каква глупост е цялата тази история; цялата тази политика. Ех, да можех да свиря на сакс като Брил!

Той завърши мелодията и с церемониален поклон върна инструмента на собственика му.

— Добре свириш — сериозно каза Брил. — Искаш ли да поработя с тебе?

— Много искам, Джей — каза Антон. — Готов съм да започна още утре.

— Да си посвирим, докато не са дошли червените — каза Джей Брил.

— Сега и при тях може да се свири на саксофон — каза Антон. — Тъкмо там ме научиха. Един Дим Шебеко.

— Аха — кимна е уважение Брил. — Знам го.

Антон се върна на масата, където като златна богиня се бе възцарила Памела, а до нея седяха най-близкият им приятел, носителят на трета награда от „Антика ралито“ Маста Фа, и още няколко момчета и момичета от първия национален конгрес на яки, който още със създаването му се бе разпаднал на много групи, групички и отделни личности. За съжаление баща ми е прав — мислеше си Антон: яки идеята се е зародила преждевременно, нужно й е най-малко още едно поколение. Може би ето този, който се гуши сега в Памела и толкова колосално е разтеглил матката й, може би именно този тип би могъл да стане истински яки, ако… ако не… ако сега не беше такава тъжна и чудна пролет, ако всички ние, целият наш остров с всичките му скали и заливи, не беше омагьосан от очакването на неизбежното, хипнотизиран от тайнственото северно мълчание. Впрочем какво значение има всичко това, аз никога няма да тръгна по пътя на татенцето си, никога не ще позволя да ме пороби която и да е политическа идея, те са коя от коя по-отвратителни, стига ми тази отровна омая, по-добре да свиря на саксофон, по-добре да отида е Памела в нейното Малибу, да забравя, че съм руснак, че съм яки, да забравя за Остров Крим, стига вече… Отново и отново в паметта му изникваше грохналият дворец в покрайнините на Рим, смъкнатите от стените тапети, изскачащите при всяка крачка плочки на паркета, миризмата на разложение, на непредотвратимо нещастие… Той тръсна глава, когато улови върху себе си неспокойния поглед на Памела.

— Е — усмихна се на жена си. — Как свирих, бейби?

— Никак не беше лошо — усмихна се тя. — Винаги съм си мислила, че лъжеш за саксофона, а излиза, че наистина те бива донякъде.

— Брил ще ми дава уроци. След година ще засвиря като него.

— Браво! — Памела го погали по главата. Колкото повече растеше коремът й, толкова по-майчинско ставаше отношението й към съпруга й, това руско хлапе. — Още утре ще пиша на мама в Малибу, че съм сбъркала — уж се омъжих за бъдещ министър-председател, а той се оказа обикновен саксофонист.

— Колко аполитичен си станал — злъчно подхвърли Маста Фа. — Тони, ти се върна от Италия съвсем друг човек. Да не би „червените бригади“ да са те наплашили?

Всички освен Антон и Памела избухнаха в смях. Той на никого не бе казал защо бе отишъл в Италия, на никого освен на Памела и на никого никога нямаше да каже: не е нужно да знаят за гърнетата с черен бълвоч, за пукнатините по стените на така наречения дворец, за последните хрипове на майка му, за очите й, замътени от наркотици, за самотната му молитва, която се превърна в гърч, на никого няма да разкаже за това освен на Памела, на която вече всичко разказа, на никого, дори на баща си, преди всичко — никога — на баща си. Той не отговори на Маста Фа и извърна очи. Излиза, че изобщо нямам приятели. Маста Фа ми е само политически съюзник, не ми е приятел, щом не мога да му разкажа всичко това. Дядо Арсений е на своя хълм… Ще мога ли да разкажа на него? Това е въпрос… Впрочем дядо Арсений ми е приятел. Да, на него ще разкажа всичко за мама, за ужасния дворец, в който тя прекара последните си дни… Още утре тръгваме с Пам за Коктебел…

— Е? — настойчиво го пронизваше с поглед яростният Маста Фа. — Осра ли се там пред бригадистите?

— Майната й на твоята „Червена бригада“ — неохотно проговори Антон, изпи чашка коняк и припряно запали цигара.

— Осрал си се! — извика Маста Фа. — Всички се осрахме! Всички се оказахме лайнари! Не сме якита, а лайна!

Още след участието му в „Антика ралито“ бахчисарайската аристокрация бе отлъчила момчето от дома му. Един мюсюлманин не може да участва във варварските забавления на гяурите. После и баща му, страшно богат плантатор, изгони сина си — върви си при руснаците! Сега Маста Фа се канеше също да прати всички по дяволите: оскърбената му душа жадуваше за самота.

След думите на темпераментния автомобилен състезател всички около масата зашумяха. Маста Фа успя да постигне своето и ето ги — забравиха за джаза и за очарованието на късната есен, за романтичните си истории и за марихуаната, отново над масата закръжи безнадеждният яки проблем. Антон, макар че се бе зарекъл да не започва пак, след минута вече се надвесваше над масата, отмяташе коси, удряше с юмрук, безобразно, в най-лошия руски стил опонираше на приятеля си, само дето не ридаеше.

— Абе разбери, разберете, ти, момче, вие, момчета, разберете, ние още нямаме нация, това е положението, нямаме! Нали видяхте как се проваляха всички наши митинги, с изключение на онези, на които трябваше да действаме с юмруци; всичките ни дискусии се превръщаха в комедия, а самите ние се подигравахме с езика си!

В отговор рипна и Маста Фа и улови разлюляната над масата дълга ръка.

— Вие, руснаците, се подигравахте, другите не се подиграваха! Вие, руснаците, сте мазохисти! Златната орда триста години ви е употребявала, а вие само сте попръдвали! Сталин ви е употребявал четирийсет години, а вие сте го наричали баща на народите. Вие, руснаците, и сега обръщате целия ни Остров със задник към червените, търсите си поредното натегляне. Свършено е! Вървете на майната си, проклети руснаци!

Маста Фа захвърли настрани тежкия стол и скочи през перилата на верандата право на улицата. След няколко секунди зеленото му бахча-мазерати с ръмжене потегли от ресторант „Набоков“ и изчезна.

— На ви сега яки — печално разпери ръце Антон. — Ето това представлява всъщност цялата ни „нация“. Вие, руснаците! Какво общо имат тук руснаците? В края на краищата защо аз да съм руснак? Със същия успех може да се каже, че съм италианец.

— Вие — италианец? — попита приближилата Заира. — Такова блондинче?

— Да не би според вас всички италианци да са черни като сажди? — надменно извисена над корема си, се обърна към нея Памела. Тя чувстваше накъде биеше певичката — с тази бременна съпруга момчето може да бъде отвлечено за една нощ.

— Хайде сега, и цветът на косата, и цветът на кожата, най-примитивен расизъм — оклюмано продума Антон. Беше потиснат от внезапното злобно избухване на Маста Фа. — Приятели — каза той, — караме се за глупости, а всъщност мислим за едно — ще дойдат ли червените?

— Не се съмнявайте, ще дойдат — обади се някой от далечния край на масата.

Казаха това на руски, но на Антон му се стори, че интонацията беше съветска, да, да, определено се бе обадил някой от Съветския съюз. В края на масата, на ъгъла, странишком седеше дребничък, обрасъл с брада до очите младеж с войнишка риза, бродирана на лилии, модата на съветските хипита.

— Вие май сте от Русия? — попита Антон.

— Сега съм от Русия — загадъчно отговори хлапакът.

Антон се обърна към приятелите си и продължи мисълта си:

— Дали червените ще дойдат, или няма да дойдат, дълг на кримската младеж е процесът на формирането на новата нация. Семето на яки трябва да се пренесе през едно поколение. Трябва да се организират многонационални земеделски комуни, да се работи върху езика, върху новата култура… — докато говореше това, усещаше върху себе си присмехулния поглед на хлапака. Рязко извърна глава — да, наистина, онзи се смееше. — Вие защо се смеете?

— Ще ми се да можех да видя вашите многонационални комуни в Кримска АССР — каза хлапакът. — У вас никой не разбира както трябва болшевизма. Дори вие, якитата, сте противници на съединяването. Дори вие, момчета, не разбирате, че на всички тук много бързо ще ви видят сметката…

— Кой сте вие? От Москва ли сте? — попитаха хлапака.

— Дойдох от там преди седмица — отговори той.

— Турист ли сте? Но туризмът беше прекратен веднага след призива на Думата. Еврейски емигрант? Те не идват тук…

— Аз съм просто беглец — скромно каза хлапакът.

Всички около масата се разсмяха — намерил къде да избяга!

— На мен ми е все тая къде ще бягам — поясни хлапакът. — Аз мога да избягам от всякъде и да отида всякъде.

— Новият Худини — каза Антон.

— Между другото, наистина съм нещо такова — много простодушие, без никакъв хъс каза хлапакът. — Казвам се Бенджамин Иванов или Бен-Иван, както ме наричат приятелите ми. Аз съм езотеричен човек. Година след година откривам у себе си нови и нови признаци на свобода. Вие, Тони, можете да попитате баща си. Миналото лято с него пресякохме съветско — финската граница. Тогава успях да „изключа“ цяла застава, от солидно разстояние заличих показанията на локатора.

— Значи вие сте били? — остана като гръмнат Антон.

— На вашите услуги — поклони се Бен-Иван, стана, отиде до перилата на верандата на клуб „Набоков“ и изведнъж изчезна в сведените плътно до верандата клони на платана.

Антон тръсна глава. Бен-Иван вече отново седеше до масата и ободряващо му се усмихваше.

Заира приближи меките си тъмни устни до ухото на Антон. Защо не потанцуваме, секси бой?

— Този секси бой ще потанцува с мен — ядосано каза Памела, която незнайно по какъв начин бе чула тази дори непроизнесена фраза. — А вие, малката — обърна се тя, впрочем напълно миролюбиво, към Заира, — ще бъдете много любезна, ако изпеете още веднъж „Сантиментално пътешествие“.

Заира беше сговорчива жена и веднага се запъти към подиума. Пътьом подбра новопристигналия езотеричен човек. Оказа се, че той на всичко отгоре си носи и тромбон, така че направи няколко напълно професионални сола, редувайки се със Заира, като й се усмихваше свойски и дори от време на време докосваше с твърдата си предница пружиниращото й дупе. Всички танцуваха на верандата и всички си разменяха усмивки. Антон притискаше до себе си огромния корем на жена си и имаше чувството, че сърцебиенето на плода съвпада със собствения му пулс. Виждаше наоколо лицата на приятелите си, неосъществената нова нация на Остров Крим, тези толкова красиви якита — хей, челло, къде другаде ще намерите толкова красиви младежи? Всички танцуваха на една мелодия отпреди четвърт век и всички се усмихваха. Сладко облаче марихуана се рееше над верандата. В небето се разтваряше залезно злато и за красота над тях висеше рояк безобидни майски мушици. Зад кристалното стъкло се виждаше вътрешната зала на ресторант „Набоков“. Съвсем доскоро там едва ли не всяка вечер се правеха приеми в чест на поредния посетил града емигрант. Сега елегантните посетители се движеха с чашите мартини съвсем без посока. Тук-там се виждаха кикотещи се уста, тук-там — свъсени вежди на пророци, изкривени уста на пияници, дамички втора употреба носеха високо вдигнати и за всеки случай леко оскърбени брадички, а от дъбовата ламперия оглеждаха тълпата портретите на Тургенев, Мережковски, Бунин, Ахматова, Бродски, Вознесенски, Ахмадулина и много други. „Писателите са верни помощници на партията“, спомни си Антон шокиралия го лозунг в московския клуб на Централния дом на литераторите. Сега всичко изглеждаше призрачно, всичко сякаш беше обвито с лек дим. Познатият слаб наркотик този път сякаш бе изместил някъде навътре целия клуб „Набоков“ и верандата с танцуващите младежи и бе придал на всичко някаква смътна безсмисленост. Впрочем това усещане беше мимолетно, то се изгуби така, както се бе появило — внезапно, и точно тогава едно завъртане в танца откри пред него пролука във върволицата платани и в тази пролука — огромното златно небе на кримската нощ, панорамата на Симфи с неговите кубове, островърхи кули, кълба, квадрати и издатини, феерия от светлини на фона на златното небе и стърчащия точно по средата молив на „Куриер“. Горният му край блестеше ярко, сякаш беше фар. Там в момента беше баща му. Поддържаше вече безсмисления огън; фар в ослепителната златна нощ, където всичко се виждаше и беше ясно далече напред.

Нахлуването започна именно тази нощ, но по традиция все пак по тъмно: едната зора още не бе успяла да смени другата и в този кратък здрач върху Симфи се изсипа свистенето на безброй турбини.

Щом чу това свистене, председателят на съвета на СОС, издател и главен редактор на „Руски куриер“ Андрей Лучников разбра: край, това беше.

Той угаси светлината в кулата и съучениците видяха от висотата на своя небостъргач безбройните светлини над Симфи. Бяха гигантски десантни антеи, които кръжаха в очакване да им дойде редът за кацане.

Ти Ви Миг, както винаги, беше на мястото на събитието. На екрана на „сандъка“ вече можеше да се види пастта на огромна десантна риба, от която един след друг излизаха натъпкани със „сини барети“ джипове. Вярно, предаването неизвестно защо внезапно прекъсна, когато няколко „сини барети“ се затичаха право към камерата, като в движение вдигаха прикладите.

— Ето, виждате ли — спокойно каза Беклемишев. — Пак ни метнаха. Те не могат да не лъжат.

— Кои те? — закрещя Лучников. — Аз не съм разговарял с тъпите военни! Разговарях с Госплан^[2]! С КОМИКОН и с Госплан. Те може изобщо да не са знаели какво се готви.

Преди два дни в кулата на „Куриер“, а после и в правителствения квартал бяха започнали радостни събития. Москва бе прекъснала тримесечното зловещо мълчание, с Лучников започнаха да се свързват видни дейци на Госплан, а после и на Съвета за икономическа взаимопомощ. Съществува, видите ли, мнение, че е дошло време да се започне координирането на икономиката. Ликувайки, Лучников пренасочваше московските другари към съответните симферополски правителствени, търговски и финансови органи. От всичко това следваше, както сметнаха съучениците, че в Москва са надделели „прагматиците“, че там е решено обединението да се проведе на етапи, тактично, във всеки случай без нахлуване, така де, това би било нелепо — да нахлуваш в страна, която се е присъединила доброволно. Това да не е Прибалтика.

И тъй, всичко сякаш бе започнало да се развива в благоприятна насока, впрочем с изключение на върволицата златни залези над пялата територия на Острова, на това златно и леко зеленикаво фосфоресциране, което неизвестно защо вселяваше все по-голяма тревога, караше съучениците да киснат по цели нощи в кулата на „Куриер“ и кой знае защо им пречеше да се разделят.

Замига индикаторът на видеофона. На екрана се появи полковник Чернок. На главата му имаше шлемофон. Той говореше много тихо, но съвсем разбираемо:

— От всички страни към бреговете приближават десантни кораби, на плажовете дебаркират танкови колони, в заливите — морска пехота, използват кораби на въздушна възглавница. Летище Симфи е препълнено с антеи. Радарните системи съобщават за приближаващо съединение на изтребителна авиация. Предполагам, че става дума за блокиране на нашите бази.

— Саша, за какво им е да блокират нашите бази? — извика Мешков. — Нима не разбират, че това са техни бази?

Лучников сложи ръка на рамото на разтреперания Мешков и каза на Чернок:

— Опитай пряко да запиташ Генералния щаб за причините на нахлуването.

— Това не е нахлуване — усмихна се Чернок.

— Какво е тогава?! — изкрещя напълно изгубилият чувството си за хумор Сабашников.

— Включи московския канал на ТВ — каза Чернок.

Фофанов намери московския канал. В този среднощен час вместо цветната схема там излъчваха скулестия говорител Арбенин, който, облечен с безвкусно сако, монотонно четеше някакво съобщение на ТАСС. Тонът му говореше, че съобщението е от средна важност, по-сериозно от отчета на Централното статистическо управление, но, естествено, не толкова съществено, колкото речта на другаря Капитонов на събранието по случай връчването на орден „Октомврийска революция“ на град Кинешма.

— Както е известно… (макар че откъде ли можеше да е известно, след като на населението не бе съобщавано нищо по този въпрос)… широките слоеве на населението на тази изконно руска територия (не, не, никаква Държавна дума, така изобщо не съществува)… от Източното Средиземноморие…(дори в такова съобщение да не употребят омагьосаната дума „Крим“, е, това вече беше прекалено)… се обърнаха към Върховния съвет на Съюза на съветските социалистически републики с молба за включване в състава на една от съюзните републики (нова малка лъжа, нова дребна подлост — не, не беше такова обръщението, молбата не звучеше така…). Вчера на заседание на Президиума на Върховния съвет на СССР тази молба бе удовлетворена по принцип. Сега тя подлежи на ратифициране на поредната сесия на Върховния съвет.

За ознаменуване на присъединяването на народите от Източното Средиземноморие към нашето велико социалистическо съдружие Комитетът по физкултура и спорт при Министерския съвет на СССР и ДОСААФ^[3] решиха да проведат в съответния сектор на Черно море военно-спортен празник под общо наименование „Пролет“. Провеждането на празника е определено за… (вчерашната дата на май). Репортажи за провеждането на празника ще бъдат излъчвани периодично по втора програма на Централната телевизия.

— Достатъчно — каза от своя екран Чернок. — Изключи го.

Членовете на съвета видяха как дежурният офицер подаде на Чернок радиограма. Полковникът отново се усмихна, този път саркастично.

Американците любезно съобщават, че от Одеса към нашите брегове е тръгнала ескадра начело с авионосеца „Киев“, а от Новоросийск — ескадра начело с авионосеца „Минск“.

— Нашите данни се потвърждават — добави невъзмутимият Востоков.

— Чао, момчета — каза Чернок. — Качвам се на вертолета. Доколкото разбирам, вече не съм командващ. Ще си позволя просто да удовлетворя любопитството си. Интересно ми е как са уредени при тях тези работи.

Видеофонът угасна и почти в същия миг всички видяха приближаващ към кулата на „Куриер“ голям зелен вертолет със съветски опознавателни знаци. Той увисна в непосредствена близост до стъклените стени на Лучниковата къщурка. На отворените му врати се бяха стълпили десантници, които внимателно се взираха в рефлектиращите стъкла.

— За вас ли са дошли, Востоков? — попита Лучников осваговеца.

Востоков не отговори.

— Къде е Сергеев? Кога трябва да ни вземат? — попита Лучников. Востоков мълчеше.

На вертолета лумна мощен прожектор. След миг лъчът му се опря във върха на кулата на „Куриер“ и заслепи всички. Няколко мига те се чувстваха като буболечки под микроскоп и ето че изведнъж отгоре се разнесе стрелба с автомат и всички видяха на едно от нивата на вигвама Кристина Парсли с оръжие в ръцете. Вертолетът веднага угаси светлините си и започна да се отдалечава.

— Какво, Андрей, смятате да се отбранявате ли? — попита с кисела усмивка Востоков. — Като Салвадор Алиенде?

— Хвърли оръжието! — злобно извика Лучников на Кристина.

Тя веднага изпълни заповедта.

— Как посмя да стреляш?

Тя седна на пода и зарови глава в коленете си.

— И какво ще правим сега? — попита всички Сабашников. Беше неузнаваем, трудно би предположил човек, че и в този момент играе роля. — Като в компанията на Дубчек — ще седим и ще чакаме специалните служби?

Настъпи дълга пауза, прекъсната в края на краищата от Лучников.

— Петяша е прав — каза той. — Нека поне се потрудят другарите. Да ни потърсят. А ние поне да се поразходим из своята земя за сбогом.

Всички мълчаливо станаха.

След няколко минути от подземния гараж на „Куриер“ без много бързане, запазвайки достойнство, заизлизаха колите на съучениците — русо-балтът на Мешков, беемвето на Беклемишев, мерцедесът на Фофанов, ягуарът на Сабашников, колите на Нулин, Каретников, Деникин и… накрая, прочутият питър турбо на лидера на националната идея Лучников.

— Следващия път ще се срещнем вероятно в Потма, в стъкларския завод — каза на сбогуване Сабаша и тутакси все пак не се стърпя, направи се на „декабрист“, а после, почти разплакан, се разсмя. — Странна беше тази връзка със стъклото…

Много бързо се разсъмваше и в момента, когато в небето се появи съзвездието на цяло вертолетно съединение, позабавилият се Востоков забеляза да се приближава фигурата на полковник Сергеев. Този път той беше изцяло униформен, но трябва да кажем, че униформата му стоеше доста странно.

— Разпръснаха ли се? — още отдалече и тихо попита той Востоков.

Звукът на приближаващите вертолети още приличаше на бръмчене на земни пчели, така че тихият глас на Сергеев прозвуча екливо и отчетливо на площада, настлан с цветни плочки, с неговата кинетична и в този утринен час едва полюшваща се скулптура.

Востоков седеше именно в подножието на тази скулптура, олицетворяваща според замисъла на сътворилия я „Устойчивостта на крехкото“. Преметнал крак връз крак и скръстил ръце на гърдите си, той гледаше приближаващия Сергеев. „Любопитно ми е дали лично ще ме застреля, или ще нареди на гадовете от вертолета“, мислеше си той.

Сергеев спря досами него.

— Защо не ги спряхте? Получихте ясна заповед — в гласа му също се усещаше нескрито любопитство и Востоков си помисли, че това свойство не напуска хората от тяхната професия дори в най-критични моменти.

— Как мислите, защо? — надменно попита той. — Не се ли сещате?

— Браво на тебе, Востоков — изведнъж каза московският полковник и, аха, да се пресегне и да потупа колегата си по рамото, но кой знае защо не се реши. — Не се излъгах в тебе, Востоков. Вземай си автомобила и се изпарявай, докато не е станало късно. Най-добрият изход за тебе е да се изпариш.

— Дори и да бях изпълнил заповедта ли? — отново даде воля на непобедимото си любопитство Востоков.

— В такъв случай — още повече — каза Сергеев.

— Яки — каза полковник Востоков. — И аз не съм се излъгал във вас, Сергеев.

Няколко минути преди от първия вертолет да се изсипят отбраните юнаци от спецгрупата на Държавна сигурност, тъмновишневият фолксваген на Востоков успя да завие зад ъгъла на „Куриер“, а после се шмугна в най-близкото тунелче на Подземния възел.

Спец в тези неща, офицерът азербайджанец беше доста разочарован — чехословашкият вариант, при който той, азербайджанецът, бе строил цялото правителство до стената с вдигнати ръце, сега се провали; оказа се, че тук, в Симферопол, другарите не са толкова съзнателни.

По най-горните етажи на небостъргачите по булевард „20 януари“ още с първите лъчи на слънцето се появиха червени и трицветни знамена. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се сгъстяваше тълпата по свръхшироките тротоари на главния булевард на Симфи. Няколко часа по-рано от обикновено се отвориха всички кафенета и барове. Цареше радостна възбуда. Младежта окачваше по клоните на платаните лозунги като „Привет, Москва!“ „Съветският остров поздравява съветския материк!“ „Крим + Кремъл = любов“ и най-оригиналния: „Нека вечно да цъфти нерушимата дружба между народите на СССР!“ Автомобилните реки течаха едва-едва в двете посоки на булеварда. Полицията се изтрепваше да разчиства главната улица на столицата за церемониалното преминаване на частите на родната съветска армия. До осем сутринта обаче в центъра не се виждаше нито един съветски войник. Огромните екрани в баровете и транзисторните телевизори в ръцете на хората излъчваха репортажи на Ти Ви Миг от различни точки на крайбрежието. Този път Ти Ви Миг кой знае защо се представяше не в най-добрата си светлина, предаванията изглеждаха накъсани, секваха внезапно, но и по тях можеше да се съди за грандиозните мащаби на военно-спортния празник. Все пак лигавите телевизионни нахалници явно дразнеха скромните съветски момчета, лицата на тези срамежливци помрачняваха с приближаването на колите на Ти Ви Миг и предаванията кой знае защо спираха. Междувременно московският канал предаваше повторението на снощната програма „Време“, материали за пролетната сеитбена кампания, изказването на временния пълномощен представител на Република Мозамбик във връзка с националния й празник, връчването на наградите на ветераните на въгледобивната промишленост… Народът по Януарския булевард вече мина на шампанско, настроението непрекъснато се повишаваше: нищо, нищо, скоро всичко ще се оправи, по дяволите телевизията, и скоро ще видим всичко с очите си, чухте ли, разправят, че довечера щял да пристигне Брежнев.

Внезапно в началото на булеварда зловещо завиха сирени и невероятно мощен и явно съветски глас заповтаря една и съща фраза:

— Колите и пешеходците незабавно да освободят уличното платно! Колите и пешеходците незабавно да освободят уличното платно!…

Столичната полиция започна да разпъжда автомобилите, натикваше ги под платаните, по тротоарите и едва ли не във входовете на сградите.

Накрая по булеварда префучаха около половин дузина броневици амфибии с горящи фарове и виещи сирени. Иззад броните им се виждаха само сини барети, килнати на бръснати тилове.

Възторжените викове на населението не стигнаха до ушите на страшно разбързалите се за някъде войници. В ресторант „Марсово поле“ някакъв чужденец предположи, че поделението се е запътило да „завзема“ Министерския съвет. Околните го засипаха с подигравки. След няколко минути на екрана в ресторанта наистина започна репортаж на Ти Ви Миг от Сенатския площад, където стилно светеше колонадата на Министерския съвет и където нахълта бронираната кавалкада. Предаването отново някак внезапно и нелепо секна. Според северния израз Ти Ви Миг този ден явно „не беше на висота“.

Междувременно в едно от автомобилните задръствания на „Площада на Барона“ бе спряло питър турбото на кримския шампион. В по-обикновен момент той, естествено, щеше да е в центъра на вниманието, но сега всички пътници и шофьори подаваха глава от колите, като се стараеха да не пропуснат появяването на челните церемониални съветски колони.

Кристина изведнъж изгуби своя облик на гъвкава и почти няма любовница телохранителка, която бе придружавала лидера на Идеята през всичките тези месеци. Лицето й беше подпухнало от сълзи, в очите й се четеше страх.

— Андрей, моля те, умолявам те, нека веднага се махнем от тази кола — повтаряше тя. — Всички познават шибаната ти кола. Ей сега ще те арестуват. Сложи тази перука и да бягаме. Тези шибани „комита“ може да те пипнат всеки момент…

— От никого не се крия — надменно отговаряше Лучников. Известната на всички телевизионна усмивка не слизаше от лицето му. Черният пуловер, яката на небесносинята риза, същата сигарилос в ъгъла на устата — предишният рекламен облик. — Ако ми представят заповед за арестуване, ще се подчиня. Ако искат да ме приберат незаконно, ще окажа съпротива.

Тя изведнъж избухна в неудържими ридания. Той се ядоса — каква лигла се оказа това „желязно момиче“. Танка никога не би се унижила с такива хленчове. Самият той едва овладяваше вътрешния си трепет и озлоблението към Кристина му помогна. Той дори леко я стисна за гърлото и я разтърси:

— Избърши си сополите, лайно такова!

— Помисли за мен — ридаеше вече на глас Кристина. — Какво ще правя без тебе? Да бягаме, Андрей! Хайде, поне веднъж помисли за някого другиго! Поне за миг помисли за мен, помисли за друга душа, чекиджия такъв, за малко поне забрави за себе си…

— Ти за самовлюбен маниак ли ме имаш, кучко недна? — заръмжа той. — Според теб за себе си ли направих всичко това, за себе си ли докарах целия този ад?

Междувременно в „ада“ гърмяха оркестри и музика от високоговорителите, рееха се флаговете на всички политически партии в Крим и червените знамена на СССР, мяркаха се засмени лица. Отпред край скулптурата на Барона започна някакво раздвижване: пристигнаха няколко фургона полиция и платформите на Ти Ви Миг.

Лучников наведе глава и стисна с длани слепоочията си, притисна с пръсти очните си ябълки, за да разпръсне захлупващия го облак от мрак. Наистина може би Кристи е права по своему, по женски. Тя ми напомни за баща ми, за когото бях забравил, за внука ми, който може да се появи на бял свят всеки момент и за когото вече бях забравил, тя ми напомня за себе си, която никога не съм запомнял. Забравил съм дори моята Танка, забравих я още тогава, в Москва, тя затова си отиде, забравих единствената си жена и не ме беше грижа за нея, а пък тая, Кристи, никога и не съм я запомнял. Прости ми, Господи, ще си платя за тази безсърдечност, но и тя не е права, та нали през цялото това време мислех не за себе си, а за Русия, за нейния върховен път, за Твоя път, за изкуплението…

Днес, когато напуснаха зданието на „Куриер“, Кристина му напомни за баща му и още от първата телефонна кабина той се обади в „Каховка“. Там вдигна новият библиотекар, бившият министър-председател Кублицки-Пиотух. Каза му, че Арсений Николаевич посред нощ, без да каже нищо на никого, само със своя верен Хуа заминал с ролс-ройса си за Симферопол и той, Кублицки-Пиотух, не може да не свърже това заминаване с общите събития, с които Андрей Арсениевич, естествено, е наясно повече от другите, и макар че лично той, Кублицки-Пиотух, не може да не му бъде благодарен, задето навреме е напуснал безсмисленото правителствено учреждение, не може да не изрази пред него своето недо…

В симферополския апартамент в телефонната слушалка се разрида самотният Хуа:

— Андрюса, слуси се несто узасно… Арсюса излесе от късти със стария синел и взе от мазе старата си пуска…

Сега, скован в автомобилното задръстване на „Площада на Барона“ Лучников не знаеше нищо нито за баща си, нито за сина си. Изведнъж си помисли, че без тях няма да му се живее. Няма да му се живее и без снаха му — златната Памела, и без бъдещия му внук, и без Танкиния Саша, и без самата Танка, и без ей тази жена тук, която толкова го е обичала, както става ясно. В този момент отведнъж цялата история, философия и политика изгоряха като купчина стари вестници и той се усети като някаква торба протоплазма, жалко живо кълбо, вместилище на нещо треперещо, жадуващо за закрила. Така вече се бе почувствал веднъж след финала на „Антика ралито“.

— Внимание! — отново се разнесе над огромния площад могъщ радиоглас. — До всички на булевард „Януари“, на „Синопския булевард“ и на „Преображенская“! Незабавно освободете платното за преминаващите колони.

Тази заповед не се отнасяше за „Площада на Барона“, но и без това беше невъзможно да се изпълни.

Лучников избута гюрука назад и се изправи в колата. Видя приближаващата по „Синопския булевард“ първа колона танкове с вдигнати оръдейни дула и запалени фарове.

— Какво става там? Какво има? — попита той пространството наоколо.

Сега Кристина седеше неподвижно, нахлупила мъжка шапка и скрила очите си с черни очила, а носа и устата овързала с пъстър шал.

— Погледнете екрана, господин Лучников — чу той до себе си съвсем любезен глас. В съседния кадилак също беше вдигнат гюрукът и собственикът му, наглед борсов брокер, любезно му сочеше екрана на своя вътрешен телевизор. — Свидетели сме на историческо събитие, господин Лучников. Събитието, което болшевиките очакваха повече от шейсет години. Окончателната капитулация на Доброволческата армия.

Лучников потрепери от ужас. На екрана всичко се виждаше ясно. В подножието на статуята на Барона се бе строило каре — неколкостотин старци, може да се каже, почти батальон, с разкапващи се от старост дълги шинели, е клинообразни нашивки на Доброволческата армия на ръкавите, с нагърчени пагони на раменете. В ръцете на всеки старец, или може би дори светец, имаше оръжие — трилинейки, кавалерийски ръждиви карабини, маузери или просто шашки. Камерите на Ти Ви Миг обхващаха панорамно треперещата от старост войска или даваха в едър план отделни лица, покрити със старческа пигментация, с паяжинките на склеротични вени, със замътените или, напротив, стъклено просветлените очи над многоетажни торбички… Сгърбени фигури, увиснали кореми, изкривени от артрит крайници… няколко души бяха дошли в строя с инвалидни колички.

— Каква е тази идиотщина, господин Лучников? — попита собственикът на кадилака. — Можете ли да ми обясните смисъла на този фарс?

Камерите се плъзгаха по карето от старци и внезапно едно особено усещане споходи Лучников: това наистина беше армия, а тези развалини бяха воини и всички дефекти, които бе причинило времето на телата им, и амуниции, кой знае защо само подчертаваха това усещане за „войска“. След минута Лучников видя човека, когото не се бе и съмнявал, че ще види в това каре — баща си. Арсений Николаевич стоеше в първата редица, където бяха заели места най-запазените, най-юначните наглед. Някои от тях пъчеха гърди с кръстове и медали, перчеха се и съвсем глупашки виреха нос. Лучников-старши със своите полковнишки пагони на юнкерския шинел просто стоеше, подпрян на винтовката, в позата, в каквато вероятно те, момчетата, бяха стояли в паузите между атаките срещу Каховка. Странно изглеждаше редом с него репортерът на Ти Ви Миг със сребристото си яке с фирмена емблема на гърба. В дъното на кадъра над морето от глави, цветя, знамена и лозунги светеха фаровете на бавно приближаваща танкова колона.

Президиумът на Съюза на Белия воин, както е известно, отхвърли решението на Временната държавна дума — чу той спокойния глас на баща си. — Намиращото се тук поделение на Въоръжените сили на Юга на Русия, вярно на клетвата си, застава срещу нахлулата армия на червените.

— Но, професоре — репортерът показа на камерата ухиленото си лице.

— Полковник съм — меко го поправи Арсений Николаевич.

— Извинете, полковник, но нали Генералният щаб и целият личен състав на нашите форсиз приветства сливането си с героичната армия на великия Съветски съюз.

— Ние не сме ви форсиз! — кресна застаналият до Арсений Николаевич плещест старец. — Ние сме доброволци! Руска армия!

— Руската армия смята да се бие, така ли? — попита репортерът.

— Смятаме да капитулираме — каза Арсений Николаевич. — Доброволческата армия капитулира пред превъзхождащите я сили на неприятеля — той се позасмя. — Съгласете се, думата „капитулация“ звучи по-нормално от…

Свръхмощен радиоглас заглуши „ненормалната“ дума.

— Незабавно освободете платното! След пет минути започва преминаването на танкови колони!

Стотици, хиляди коли, застанали плътно една до друга, деляха Андрей от Арсений. Беше невъзможно да си проправи път до баща си, по никакъв начин не можеше да го спаси. Започна хаотично движение, в което сред нестройната глъчка се чу ясно:

— Равнис! Мирно! Ходом марш!

Карето изправи глави и бавно тръгна напред. За последен път Андрей Лучников видя баща си, когато той с доста енергично движение отмести от себе си сребристото яке на Ти Ви Мига.

 

Сега камерата следеше събитията отвисоко и неочаквано се оказа, че между челните танкове и батальона от старци има нещо като асфалтово езеро, напълно подходящо за историческата процедура на капитулацията. Може би самите Ти Ви Мигове се бяха погрижили за появяването на това пространство, за да снимат „трагикомедията“. За тези фанатици, за тези безумци на спонтанното пряко предаване не съществуваха нито емоции, нито опасности.

Над батальона от „доброволци“ се разпростря доста голямо и съвсем ефективно бяло знаме като знак за капитулация. В предната редица старците носеха сведено трицветно знаме на Русия и няколко полкови знамена.

В един момент камерата се плъзна по младите лица на съветските танкисти. С шлемофоните си те изглеждаха съвсем невъзмутими, само двама-трима бяха леко зяпнали, което, естествено, им придаваше малко глупав вид. Танковете все още стояха и не тръгваха, техните прожектори засилваха светлината от софитите на Ти Ви Миг. Сега невидимият коментатор говореше на английски с такава скорост, сякаш течаха последните минути на финален мач за Световната купа:

— Завладяващо и същевременно доста трогателно символично събитие! Със закъснение от шест десетилетия Бялата армия слага оръжие пред Червената. Погледнете тези треперещи старци, това са същите онези въодушевени младежи от Ледения поход. Колко са останали, къде са се разпръснали техните традиции? Кои са сега и пред кого капитулират?

Старците хвърляха на асфалта пред танковете ръждивото си оръжие и се отдръпваха настрани, където отново се строяваха с вече наведени глави и сключени зад гърбовете ръце.

Изведнъж нещо мигновено се промени. Изчезнаха лицата на танкистите и люковете се затвориха. Насред думата се задави коментаторът. Между танковете се появиха тичащи с готови за стрелба автомати „сини барети“. Без да обръщат внимание на старите белогвардейци, а само избутвайки ги, десантниците се втурнаха към платформите на Ти Ви Миг. Изображението на екрана заподскача. В някакъв момент Лучников видя как двама войници извиваха назад ръцете на момчето със сребристото яке, после всичко стана на пукнатини — бяха ударили с приклад камерата, след това на екрана се появиха три бягащи сребристи якета и преследващите ги десантници. Упоритите фанатици продължаваха да снимат собствения си разгром.

— Странна акция на десантното съединение — хриптеше, бранейки се с лакът прочутият коментатор Боб Коленко, лицето му беше окървавено, отзад го избутваше, промушил цевта на карабината си под брадичката му, невъзмутима „синя барета“, но Боб Коленко виждаше прицеленото отнякъде око на оцеляла камера, затова продължаваше да хрипти: — Странна игра. Имитация на атака срещу средствата за масова информация. Вие виждате, господа, това момче ме души с цевта на карабината си. Май взема тази игра прекалено на сериозно…

Най-сетне каналът на Ти Ви Миг спря да излъчва, на екрана остана емблемата му — крилато око.

Разтревоженият собственик на кадилака гледаше Лучников.

— Тези негодници от Ти Ви Миг сигурно са се държали нетактично с нашите войски. Нали, господине?

Той превключи телевизора си на Москва. Оттам показваха в общ план улици на кримски градове, изпълнени с възторжени тълпи. В небето група парашутисти образуваха в забавен скок думата СССР.

Лучников видя, че танковете потеглиха.

— Там е баща ми — каза той на Кристина. — Ще опитам да си проправя път до площада. Седни да шофираш.

Тя трескаво, с някакво жабешко движение се вкопчи в него. Той изведнъж изпита отвращение към нея и точно тогава забеляза как от някаква каравана на петдесетина метра встрани група пияни господа го сочеха с пръсти и се кикотеха. Той им хвърли бегъл поглед, отначало не ги позна, но после ги позна и се вгледа внимателно в тях. Бяха веселите американски кинаджии начело с Халоуей Октопода и сред тях — най-пияният, най-разюздан и най-оскърбителен довчерашен негов московски приятел Витася Гангут. Именно той, а не те, сочеше Лучников с пръст и мръснишки се кикотеше, а като улови погледа му, съвсем се разлигави. Превивайки се от смях, крещеше нещо право към Лучников, като му сочеше плуващите около статуята на Барона куполи на съветските танкове, превиваше се, хващаше се за корема, а после измъкна от джоба на якето си някаква зелена книжка и някак тържествено я показа на Лучников. Американски паспорт, сети се Лучников. Смята, че е недосегаем, свободен гражданин на света, а аз — вече крепостен селянин на Степанида Власиевна. Обърна гръб на кинобандата така, сякаш тя не беше наблизо, свали шапката от главата на Кристина, започна да я гали по косата, да я целува и успокоява.

— Why, baby? Take it easy, easy, easy. I want you. I love you^[4]. Тя се успокояваше, пръстите й отпускаха сакото му, тихо пълзяха по гърдите му… тя дори се усмихна.

Наблизо се мярна някаква сянка, с огромен скок някой се прехвърли през кадилака до тях.

— Лучников, станете! Искам да ви фрасна по муцуната!

Пред него стоеше млад красавец с мургаво, рязко очертано лице — истински яки, с раирана фланелка и бели дънки. Лучников успя да улови полетелия юмрук. Докато двете мускулести ръце се бореха, той се взираше в гневното и презрително лице. Къде беше виждал това момче? Най-сетне си спомни — неговият съперник от „Антика ралито“, носителят на трета награда. Ръката му се отпусна.

— Маста фа! Вие ли сте?

Младежът с демонстративно отвращение бършеше ръката си в дънките.

— Аз съм Мустафа, а не Маста Фа — каза яростно той. — По дяволите това яки! Мамка им на всички руснаци! Всичките сте боклуци! Аз съм татарин! — клокочеща кримска кръв, смесица от англо-руско-татарски изрази, заплюване в краката. — Да знаете, че не ви заплювам в лицето само от уважение към възрастта ви. Нищо друго не уважавам у вас, всичко останало презирам!

— Умолявам ви, Мустафа — тихо каза Лучников. — Къде е Антон?

— За синчето ли си спомни? — злобно се засмя Мустафа. — Къде бяха родителските ви чувства по-рано, сър? Впрочем вие сте една и съща стока, руски свине! Чакайте хазават^[5]!

— Умолявам ви — повтори Лучников. — Умолявам ви, ако знаете, кажете ми — Памела роди ли?

Танковата колона пое към булевард „Януари“ и задръстената колона автомобили започна леко да се раздвижва. Отзад запищяха клаксони.

— Ще падна на колене пред теб, Мустафа — каза Лучников.

Нотки на съжаление се мярнаха в свирепия глас на новоизпечения ислямски воин.

— През нощта тръгнаха за Коктебел, за Сюрю Кая. Не, не беше родила още — каза той. — Съветвам ви да си вдигате чукалата от нашия Остров — и белите, и червените…

— Благодаря ти, Мустафа — каза Лучников. — Успокой се, приятелю. Не се гневи. Разбери, целият ни предишен живот свърши. Започва нов живот.

Отзад свиреха десетки коли. Лучников седна на волана. В последния момент улови върху себе си погледа на младежа и не видя в него нито презрение, нито гняв, а само кучешка тъга.

— Скачай на задната седалка! — извика той.

Пред тях се беше отворила пролука и питър турбото, ръмжейки в най-добрия си стил, се устреми към Паметника на барон Врангел.

На площада около статуята се виждаха следи от странна битка, по-точно побой: парчета стъкло, парцали от сребристи якета, смачкано от танк фургонче. Край паметника стояха група объркани полицаи. С тревога се взираха към далечния край на безкрайния „Синопски булевард“, където вече се бяха появили фаровете на нова танкова колона. Лучников спря и попита един от полицаите къде са се дянали старите вревакуанти.

— Всички са извозени до различни болници — доста учтиво отвърна полицаят, изведнъж го позна и застана мирно. — Тук здравата ги натупаха, Андрей… получиха травми… ммм… баща ви, Андрей…

— Какво?! — ужасен извика Лучников.

— Не, не, не се тревожете… само ръката, счупена му е само ръката… Приятелите му го прибраха… елегантни хора… да-да-да. Две много елегантни дами с русо-балт… тъй вярно, Андрей, с вашия дядди всичко е яки!

— Сержант, бихте ли ми направили една услуга? — попита Лучников.

— На вас ли, Андрей? Щастие е за мен, Андрей! — добродушната муцуна разцъфна в усмивка.

— Вземете този телефонен номер, обадете се, ако обичате, на господин Хуа и му кажете всичко, което знаете за баща ми. Незабавно да го открие и да го закара в Коктебел. Аз ще бъда там.

— Иеп, capa, иеп — сержантът веднага си запробива път към най-близкото заведение.

Лучников трябваше няколко пъти да обиколи Барона, докато успя да се гмурне в един от тунелите на Подземния възел. Докато обикаляше, не го напускаше мисълта, че трябва да направи още нещо тук, на този площад, нещо, което е забравил, а е необходимо… Да се прекръстя, спомни си най-сетне, пред черквата „Вси светии, възсияли над земята руска“… В последния момент, когато вече влизаше в подземния тунел, успя да хвърли поглед към прозрачното кълбо на черквата и да се прекръсти.

Под земята в оранжевата светлина на безкрайните фенери, както обикновено, летяха стотици автомобили и изглеждаше така, сякаш всичко бе нормално, нищо не се случваше и животът си течеше нормално в тази нормална суперцивилизация.

— Защо сам не потърсиш баща си? — извика му Кристина. Тя май съвсем се бе овладяла и дори бе запалила цигара.

— Защото трябва да прибера Антон! — извика Лучников. — Татко вече се изяви, момчето обаче може да направи доста глупости!

— Определено! — извика някой отзад.

Лучников се извърна и видя свилия се на задната седалка Мустафа. Протегна ръка назад към него и усети под дланта си твърдата мокра буза на момчето.

— Извинявай, Андрей ага — извика Мустафа. — Бях в нервна криза.

Лучников го потупа по бузата и отново отпусна ръка на волана. Кристина радостно се извърна към Мустафа и започна да го целува през седалката.

Скоро изскочиха на Източния фриуей и от естакадата видяха разгръщащата се величествена картина на военно-спортния празник „Пролет“. Кой знае защо естакадата беше свободна откъм военна техника и по нея както в скучните дни на независимостта продължаваха да летят разнопородни глутници коли, може би генералите стратези не вярваха в здравината на свръхмощните стоманени подпори. Виж, долу всички пътища бяха претъпкани е танкове, бронетранспортьори и военни камиони, колоните май се движеха доста хаотично, блъскаха се и задълго спираха, образувайки уродливи стада от сиво-зелени животни, сякаш стълпили се за водопой. Навсякъде висяха и прелитаха от място на място многобройни вертолети. Основната им задача в тази местност беше сякаш да координират движението на колоните, но те, изглежда, не се справяха с тази задача, сиво-зелените стада помръдваха едва-едва и растяха ли, растяха, натрупваха се. На местата, където се излизаше от фриуея, се образуваха задръствания от коли. Самият фриуей засега беше относително свободен, във всеки случай турбо питърът без много усилия удържаше скорост сто и десет. От време на време от пустотата, от слънчевото сияние на звена по два изникваха страховити, свистящи двуопашати „Миг–26“. Те минаваха над естакадата и се разтваряха в синевата. Някъде надалече, по на юг, май в района на Баксан или Там Даир, в небето висеше тъмен авиооблак. Там по всяка вероятност кацаше парашутен десант.

Изведнъж по време на поредното прелитане на реактивния патрул се случи сериозна неприятност. Някакъв „Миг“ закачи с крилото си един от висящите над скупчените танкове вертолети. Трудно можеше да се каже какво се случи с „Мига“, защото той изчезна в пълно съответствие със своята абревиатура. Хеликоптерът обаче пламна и рухна. Там, край поредния „водопой“, се вдигна паника, танкове и бронетранспортьори откриха безредна стрелба. За щастие питър турбото бе успяло да подмине опасната зона.

Карачел, Бахчи Ели, Сали, Мама Русская… Те вече приближаваха към изхода за Отузи, от там до „Каховка“ оставаха петнайсет километра.

— Ако намеря Антошка и Памела горе, веднага ще се върна в Симфи да прибера Арсений — започна да размишлява на глас Лучников. — До довечера трябва всички да се съберем и да решим какво ще правим по-нататък…

— Правилно! — радостно извика Кристина. — А през нощта ще избягаме!

— Къде ще избягаме? — попита Мустафа.

— Светът е голям! — ликуваше Кристина. Изведнъж я бе обзел възторг. Внезапно си бе помислила, че може би ще си спомня този ден като едно вълнуващо житейско приключение. — Светът е толкова голям, ей, ти, красиви татарино! Има къде да избягаме! Нали, Андрей? Мълчиш, а? Но нали ще избягаш с нас? Верен си на жертвената си идея, така ли? Руският мъченик няма да избяга с нас, мили Мустафа. Колко жалко, нали? Надявах се, че ще спим тримата, а така ще трябва да спим само двамата, мили ми Мустафа.

Лучников изви очи, видя как Кристина, пресегнала се през облегалката, се целува с Мустафа, и си помисли, че курвите, уви, винаги са му харесвали повече от порядъчните жени и че предпочита ето такава Кристина пред вярната въоръжена пуританка.

В този момент на арматурното табло светна червена лампичка — оставаха му пет литра бензин. Току-що бяха подминали градчето Мама Русская, но на половин километър от градчето имаше сравнително свободен път до един хотел, прилепен към стръмен склон, и там, близо до хотела, се намираха ярките постройки на някакви шопове и заведения, както и бензиностанция на „Есо“, вярно, претъпкана с автомобили.

— Ще трябва да заредим тук — каза Лучников. — Ще напълним резервоара догоре и тубата. Кой знае кога ще можем и дали изобщо ще можем да заредим пак.

Това небивало явление — опашка на бензиностанция — забавляваше всички участници в опашката, всички си разменяха усмивки и разперваха ръце — какво да се прави, историческо събитие, в такъв ден човек може и на опашка да постои. Колата на Лучников беше сред третата десетка. Кристина, неочаквано развеселена и дори някак необуздана, пусна „момчетата“ да си пийнат в близкото заведение и седна на шофьорското място. Такова великодушие, да-да, джентълмени, нов е този век — жената, предвкусвайки любов, угажда на мъжете. Лучников се извърна да я погледне вече на вратата на заведението — да не би да я обзема нов пристъп на истерия? Не, май всичко беше наред. Мисис Парсли (той никога не беше я питал кой е между другото този господин Магданоз) спокойно седеше зад волана и много приятните й кестеняви коси бяха пръснати по раменете.

Заведението беше пълно с хора. Двете машини за еспресо работеха с пълна пара. Музика и глъчка се смесваха, светеха два телевизора. Москва с патетично — задушевен тон разказваше за живота и труда на жителите и тружениците на някакво населено място, до него гърмеше възстановилият се след симферополския разгром Ти Ви Миг — излъчваха репортажи за арести и обиски в помещението на един от най-старите ялтенски вестници с дясна насоченост — „Руски артилерист“. Посетителите в заведението обсъждаха събитията, всички бяха единодушни, че временното (временното, естествено) задържане на разните там вестникари и телевизионери, както и на лидерите на политически партии е мярка, необходима и умна при провеждането на такова крупно историческо събитие, като военно-спортния празник „Пролет“. Ние, господа, прощавайте, другари, навлизаме в нова, по-напреднала историческа формация, обясняваше някакъв фермер, немец по националност, на някакви безделници от приморски тип. Те кимаха в знак на съгласие. — И трябва да ви кажа, господа, прощавайте, другари, че нашето съветско командване прави тази смяна извънредно внимателно, тактично, дори бих казал — деликатно. Спомнете си с какви жертви е бил придружен този прелом в самата Русия.

Лучников си взе кампари със сода. Мустафа поръча силен джин — вермут „Кокти“.

— Не ми се сърдете — каза той.

— И вие на мен — каза Лучников.

— Кажете, Андрей, вие предполагахте ли, че всичко ще стане именно така? — попита Мустафа.

— Не бях очаквал такива мащаби — каза Лучников.

В заведението влязоха трима съветски войници, три „сини барети“ с автомати на раменете и кинжали на кръста. Разбира се, те за пръв път влизаха в западно заведение и сега явно бяха много смутени, буквално „изгубени“. Като се побутваха и кисело се усмихваха, те вече се канеха да си тръгнат, когато към тях с отворени обятия се устреми мустакатият красив собственик.

— Братя! Господа! Джентълмени! С какво мога да ви бъда полезен?

Всички в заведението бяха радостно потресени от присъствието на новодошлите, всички се извърнаха към тях с толкова мощно радушие, че на войничетата свят им се зави.

— Дринк — каза едното, крехък блондин. — Ще може ли малко вода? — с мъчителни жестове, като подпъхваше автомата си някъде под мишницата, той се опита да обясни на „баровското“ множество цялата скромност на желанието си.

— Жадни сте били, момчета, а? — възхити се собственикът. — Бира „Левинбрау“ ще свърши ли работа?

Войниците изумено и боязливо се спогледаха. За тях вече бе разчистена маса, отваряха се безумно красиви „западняшки“ кутии студена златиста бира. Вече им носеха и хрупкави франзелки, и най-крехка шунка, и огромно дървено блюдо с двайсет вида сирене, а околните ги гледаха с умиление и възхита.

Войниците се почудиха, почудиха, преглъщайки слюнки, докато най-сетне блондинчето каза: „Ей, супер!“ и всичките трима започнаха с невероятна наслада да пият и замезват. Някой им наля по чашка „Метакса“ и войничетата, дето се вика, „съвсем се разкапаха“.

— Приятен апетит — каза собственикът.

Десантниците зяпнаха, чак сега успяха да проумеят, че им говорят на руски.

— Значи говорите по нашенски? — попита блондинчето.

— Ами нали сме си ваши? — извика собственикът. — Ние сме ваши, а вие сте наши! Тук при нас всичко е като при вас!

Войниците се спогледаха и избухнаха в смях.

— При нас няма такива работи! — кикотеха се те. — При нас всичко е различно.

Оказа се, че един от тях е от Кострома, а двамата са от Калуга.

— Сега ще ви изпеем една стара песен, чужденци, слушайте! Я хайде живни, Калуга, развесели се, Кострома!

Скоро цялото заведение пееше стара — оказа се, още фронтова! — песен и всички подаряваха на войничетата за спомен разни дреболии: часовници „Омега“, запалки „Ронсън“ писалки „Монблан“, пръстени с камъчета и тям подобни.

Мустафа наблюдаваше войниците от бара.

— Мразя тези тъпи боклуци — каза той.

— А не бива — каза Лучников и сложи дясната си ръка на рамото на момчето.

— Знам вашата концепция, ага — каза Мустафа, — следях речите ви. Не разбирам. Извинете, аз се прекланям пред вас — човека, спортиста, мъжа, но когато разсъждавам за концепцията ви абстрактно, ми изглеждате като гърбав и злобен урод от подземията на Достоевски…

— Отчасти си прав — проговори Лучников. — Гърбав съм, но не съм злобен. Слушай, Мустафа, ти от кой род си?

— На Ахмед-Гирей — небрежно подхвърли момчето.

— О, сериозно? Гордият хан Ахмед-Гирей? — изненада се Лучников.

— Цялата ни гордост остана в миналото — каза Мустафа. — Баща ми е борсов спекулант. Извади късмет, сега е в Африка. Впрочем как мислите, може ли да се върне? Може би ще стане секретар на райком? Нали има такива прецеденти. Принц Суфановонг…

Изведнъж той прекъсна саркастичната си реч и се загледа зад рамото на Лучников. Той се обърна. Вратата на заведението бавно се отваряше, но зад нея нямаше никого, зад нея имаше слънце, вятър и нещастие.

…Докато бяха пили мартинито и коктито, на бензиностанцията наистина бе съзряло едно нещастие.

Кристина бавно се бе придвижвала към колонката и редът й вече беше дошъл, когато от другата страна приближи масивен форд със задни крила, напомнящи плавници на акула, ръждясал символ на „златните петдесети години“. Кристина внезапно си спомни как като малка в Чикаго — първото място, където бе попаднала с родителите си след бягството им от Полша, се бе възхищавала на тези огромни коли. Сега рядко можеше да се срещне такава, обикновено карана от някой сноб.

Така и излезе — в ръждивата акула седеше от сноб по сноб: висок, прегърбен, с късо кожено яке, бричове и кожени гамаши! Колата беше от средата на столетието, а шофьорът сякаш бе останал още от началото му. За миг той изпревари Кристина и грабна маркуча. Кристина му се усмихна и протегна ръка, сякаш предварително му благодареше за любезността.

— Яж ми оная работа! — каза мъжът и напъха маркуча в утробата на своята кола.

— It’s my turn, sir^[6] — отново се усмихна тя, но вече леко объркано сви рамене.

— Яж ми оная работа! — повтори мъжа своя не съвсем разбираем поздрав.

Докато наливаше бензин, той гледаше Кристина. Върху очите му падаха два прошарени кичура мазна коса, извънредно странна усмивка оголваше венците му. Отблъскващ господин, каза си тя. Някой от опашката подвикна на руски на отблъскващия господин нещо в смисъл, че не е красиво да се държи така с дами! Тогава онзи се изправи и закрещя, размахвайки свободната си ръка:

— Писна ми от тия чужбински курви! Стига толкова чужбински курви! Където и да влезеш, навсякъде чужбински курви! Стига! Гади ми се! Сега дойдоха нашите! Руските войски дойдоха! Сега ще плюем под опашката на всичките чужбински курви!

После извади маркуча от колата си и насочи мощната бензинова струя към Кристина.

Тя беше потресена и не можеше да помръдне. Бензинът я обливаше от главата до петите, а тя сякаш се бе вкаменила. Изглежда, и всички от опашката бяха потресени от тази нечувана варварщина. Няма сцена на бензиностанцията, статични пози, зинали уста.

Дългунестият маниак междувременно захвърли маркуча — сега струята заливаше седалките на празния питър, — хихикайки, се качи в своя форд, запали цигара (!), хвърли клечката към Кристина и потегли.

В мига, когато вратите на заведението се отвориха, по-точно, в следващия миг, Лучников и Мустафа видяха мятащата се и въртяща се в кръг приказно красива Кристина с пламъци по раменете и бедрата. Странно, в подобни ситуации Лучников винаги реагираше мигновено. Така стана и сега — младият Мустафа остана като гръмнат, докато Лучников смъкна покривката от най-близката маса и се затича към Кристина.

Кристина бе получила пристъп на болкова еуфория. Тя се кикотеше и бягаше от Лучников и от другите си преследвачи. Изглежда, единственото, което разбираше в този момент, беше, че е приказно красива, че пламъците по раменете и бедрата я правят приказно красива, че светът изведнъж се е преобразил в свръхярка пламтяща мечта, а тези мъже с парцалите искат само да й отнемат тази мечта.

Почти беше спасена: Лучников я настигаше изотзад, а насреща й летеше Мустафа, но изведнъж тя забеляза встрани бариерата, до която свършваше асфалтовата площадка на бензиностанцията и от която започваше склонът. Немислима красота по цъфтящия склон, полянки с лалета и остри скали. Тя прекрачи бариерата и се втурна надолу. Веднага се блъсна в някаква скала, заби се в нея и падна вече в безсъзнание, после се затъркаля надолу като горящо кълбо.

 

Целият ден беше много ярък, небето грееше над целия Крим, а нос Херсонес просто се къпеше в сиянието на морето и слънцето. В разгара на деня Андрей Лучников докара мъртвата Кристина в черквата „Свети Владимир“. На обширния паркинг пред портите на храма, които водеха към морето, към античните развалини, към кръстовете на православното гробище, беше пусто, имаше само един стар зелен фолксваген, който подсказа на Лучников, че отец Леонид е тук. Внимателно, сякаш се страхуваше да не я събуди, Андрей вдигна на ръце тялото на Кристина. Мустафа мълчаливо стоеше до тях.

Андрей се огледа. По лицето му не се четеше никакъв трагизъм.

— Сега ще я опеем и ще я погребем ей тук, на това гробище — делово каза той на Мустафа. — Това е едно от най-хубавите, най-великолепни гробища, които съм виждал някога.

— Ами да вървим, Андрей, да влезем в храма — внимателно го подръпна за ръкава Мустафа.

— Погледни, мюсюлманино, колко плавно Елада преминава тук във Византия, а Византия — в Русия — каза с усмивка Андрей.

Направи няколко крачки към античния портик и се подпря на колоната. Сякаш не забелязваше тежестта на мъртвото тяло в ръцете си.

Една планина от сиво-зелен метал, авионосецът „Киев“, през това време бавно и безшумно се движеше покрай нос Херсонес към пристанището на Севастопол. Ясно се виждаха фигурите на матросите с обветрени лица на палубите на гиганта. Въртяха се антени на локатори. От недрата на авионосеца се изкачваше поредният изтребител.

— Ефектно зрелище, нали, Мустафа? — лениво примижавайки срещу слънцето, каза Лучников. Той постави тялото на Кристина на мозаечния под с антични орнаменти. Цялото бинтовано, то напомняше манекен без дрехи. Лучников запали цигара. — Виж колко е ефектно — такава стоманена планина минава покрай антични развалини. Добре измислено, нали?

— Да вървим, Андрей — тревожно изрече Мустафа. — Да влезем в храма!

— Погледни как се издига от палубата този великолепен ракетоносач — каза Лучников. — Най-съвременна техника. Вертикално излитане. Изобщо погледни колко ефектно е всичко, с какъв размах е режисирано. Погледни какво става в небето — вертолетите кръжат като мухи…

— Там май има и един наш — обади се Мустафа, загледан в небето. — Погледни, ей го там, над всички, небесносин, със знак във всички цветове на дъгата.

— Това е героят самотник! — разсмя се Лучников. — Нима не разбираш? Според замисъла на сценариста това е героят самотник!

Авионосецът подмина края на носа, но все още беше много близо, стърчащ над морето, сякаш съревновавайки се със самия храм „Свети Владимир“, построен в началото на века на мястото, където първият руски княз Владимир е приел християнството.

Изведнъж авионосецът изрече с огромен безизразен глас:

— Отрядите на Попов и Ерофеев да се строят на трета палуба за среща с представители на местното население. Внимание! Командирът на кораба поздравява младите матроси по случай началото на службата им… — Авионосецът леко се извъртя и гласът му позаглъхна.

— Мустафа, ти разбра ли най-сетне какво става около нас? — усмихнат попита Лучников.

Младият красавец тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от натрапчив кошмар: пустинен нос, полумузей-полугробище, тежък руски храм във византийски стил, гигантски, навлизащ в Севастопол стоманен храм на Съветите, бинтован труп на млада жена на мозаечен под, нейният кикотещ се любовник, излегнал се край колоната… Мустафа се обърна и изтича навън от черквата.

— Ами че това са снимки, снимат филм! — кикотеше се Лучников, който не забеляза изчезването му. — Дума да няма, американски размах! Браво, Октопод! Днес ще засенчиш и „The longest day“, и „Apocalypse now“^[7]. Поздравявам те, Витася, ти, разбира се, си постановчикът! Браво, браво, гениално замислено! И флота сте купили, и авиацията, сериозна игра! Обаче как ме разиграхте междувременно! Сигурен съм, че и сега ме снимате. Сцената на полудяването сред античните развалини. Виждам, и без мен прекрасно сте се справили със сценария. А смъртта на Кристи е направо подарък за вас, нали? Може би пак някой ваш асистент, някой манхатънски педеруга е хвърлил клечката по нея? Нов творчески метод — снимки хепънинг! Браво! Как не се сетих веднага, че всичко това от самото начало са трикове на Халоуей. Дори там, на „Площада на Барона“, не се сетих, когато целият им екип се кодошеше с мен… Добре, бе, снимайте. Аз пък ще се кикотя. Сигурно този мой кикот ви трябва. Моля! За нищо не ми дреме! Ха-ха-ха! Жалко, че Кристина не може да се посмее за вас. Кристина, ти не можеш да се посмееш за джентълмените, имаш чудни зъбки, на екрана това щеше да звучи екстра! Супер, както ще каже Витася. Нали, Витася? Не съм забравил московския ви жаргон, нали? Ами къде е нашият самотен герой? Ха-ха-ха, ето го и него, самотния герой! Сам сред ятото червени скакалци! Да се шашнеш!

Всъщност онзи, когото Лучников наричаше „самотен герой“, беше неговият най-близък приятел, командващият кримските форсиз полковник Чернок, и той далеч не се чувстваше като „самотен герой“ по холивудски. През целия този ден до този час той бе кръжил над местата, където на Острова навлизаше тази наистина немислима по численост и тежест армия. Мащабът на празника „Пролет“ май значително надвишаваше братската помощ за Чехословакия.

Чернок имаше прекрасна машина, свръхвисочинен вертолет марка „Дрозд“, произведен от местния авиокомплекс „Сикорски“. Той седеше в остъклената част до пилота. Във всеки един момент можеше да се обърне с креслото си към екрана на видеофона и да влезе във връзка с командира на всеки полк. В задната част на кабината двама млади офицери с помощта на компютърна система получаваха и обработваха информацията.

Цялото висше ръководство на форсиз (или почти цялото) се състоеше от членове на СОС и на многобройните си съвещания всички офицери вече десетки пъти бяха обсъждали различни варианти на операция „Присъединяване“. Никой впрочем не бе предвидил варианта, който бе започнал снощи и бе продължил да се развива час след час, като катастрофално увеличаваше мащабите си.

В един момент Чернок дори се усъмни в стратегическата мъдрост на московските маршали и в тактическите умения на съветските генерали. Компютърната система и наблюденията от високо показваха как гигантските войскови съединения внезапно съвършено неоправдано опират едно в друго или се заковават намясто в странна неподвижност, а към тях напират други, неоправдано подвижни. В няколко точки от Острова се бяха образували немислими за правилата на съвременната наука струпвания на хора и техника. Общият замисъл се очертаваше много мъгляво за Чернок. Изглежда, беше — ако изобщо съществуваше — не особено „елегантен“. Военната наука в Москва явно изостава от съветската шахматна школа, помисли си полковникът и си представи доклада си до Академията на Генералния щаб, където той в името на общата за руското оръжие полза щеше да разкрие забелязаните недостатъци. Впрочем те едва ли ще ме слушат, ще ме пратят механик в някое затънтено място. Така или иначе, можеше да се забележи, че настъпващите части се стараят да затворят в „котли“ разположенията на кримските полкове, летища и морски бази. Чернок обиколи с вертолета почти всички важни места от Сари Булат до Керч, като разговаряше по видеофона с командирите. Всички бяха весели, всички се подготвяха за срещата, всички вдигаха на мачти държавните знамена на СССР. На няколко места пред видеофона се явяваха вече съветски офицери с рангове от майор до генерал-майор. Всички питаха Чернок за местонахождението му и любезно го канеха на лична среща. В един момент той осъзна, че тези офицери не могат сами да установят местонахождението му, защото не умеят да боравят с кримската техника, а няма кой да им помогне, защото… защото… Какво има да се самозалъгва! Ясно е, че те изолират нашите командири. Странно, нима не разбират, че това може да доведе до неочаквани последствия, до братоубийствени колизии?

Чернок с тревога се сети за полковник Бонафеде, командира на ракетната база в района на Севастопол. Той май беше единственият висш офицер, верен на белите традиции и примирил се с идеите на СОС с много уговорки. Едва ли решителният и агресивен Игор Бонафеде доброволно ще се остави да го арестуват. Към Севастопол приближава авионосецът „Киев“. Великолепна цел за ракетите на Бонафеде!

Чернок нареди на пилота си да вземе курс към Севастопол и влезе във видеовръзка с базата.

Пълна изненада за него беше да види полковника край бутилка уиски заедно със съветския гост, също полковник. Прекъснали веселия си разговор, двамата полковници се обърнаха към екрана:

— Здраве желаем, другарю бивш командващ — каза Бонафеде.

— Ти вече имаш гости, Игор — каза Чернок.

— Сергеев — учтиво се представи съветският офицер. — Военно разузнаване.

— Много ми е приятно — каза Чернок. — Игор, виждате ли „Киев“?

Бонафеде се разсмя.

— Не само го виждам, но и чувам какво си говорят там. Тъкмо спорехме с полковник Сергеев, Саша. Казвам му, че ще унищожа авионосеца „Киев“ с един залп от дистанция 100 мили, а тоя глупчо не вярва в нашите възможности…

— На ти, Игор! — съветският полковник показа на Бонафеде дясната си длан, като сякаш я отсече с дланта на лявата.

— На ти, Сергей! — Бонафеде показа дясната си ръка до лакътя.

— Нетактичен спор — сухо каза Чернок, изключи връзката и каза на пилота: — Снишаваме се към базата на Бонафеде.

— Снишаваме ли се, сър? — попита летецът.

— Няма цял век да летим, я — раздразнено отвърна Чернок. — Постепенно се снишаваме! Продължаваме наблюдението.

Те отидоха по-навътре над морето и започнаха бавно да се снишават. Вече се виждаше приближаващият към Севастопол гигантски авионосец. В морето, докъдето стигаше погледът, се мяркаха бойни кораби и транспорти. Десетки вертолети летяха към крайбрежието. От кейовете към центъра на града пълзяха бронирани колони.

Чернок извъртя креслото на 180 градуса и се озова сякаш зад оперативна маса — такова чудо беше той, вертолетът „Дрозд“. Двамата млади офицери, специалисти по оперативна информация, прапоршчиците Кронин и Ляшко го гледаха. И тримата мълчаха известно време.

— Да не са полудели, сър? — най-сетне попита Кронин. Чернок помоли Ляшко да му налее пълна чаша чисто „Чивас Ригал“.

— Най-смешното, сър… — подзе Кронин.

— Атакува ни „Миг–25“, сър — каза пилотът.

Чернок изпи половин чаша и хвърли поглед назад. Успя да види само риверсионната следа на прелетелия изтребител.

— Искахте да кажете нещо, Кронин? — попита той.

— Еретична мисъл, сър — усмихна се младежът.

— Хващам се на бас, че и на вас е хрумвала — каза Ляшко. Момчетата се стараеха да говорят на руски, но току преминаваха на по-удобния за тях език, тоест на английски.

— Какво прави онзи изтребител? — попита пилота Чернок.

— Завива за втора атака — докладва пилотът. — Виждам базата на Бонафеде. Към нея приближава бронетанкова колона.

— Спуснете се там — каза Чернок, допи чашата до дъно и запали сигарилос. — Да, момчета, тази мисъл е спохождала и мен. Нещо повече, тя дори не ми прилича на ерес. Почти съм сигурен, че това са форсиз…

— Да! — извика Кросин. — Ако това беше неприятел, ако това беше нападаща армия, щяхме да ги изхвърлим в морето!

— Страхувам се, че просто щяхме да ги унищожим — студено се усмихна Ляшко. — Погледнете, сър…

На тъмната стена в дъното на кабината светна картата на Крим. Петънцето на светлинната показалка запълзя по нея.

— Струпване на техника при Карачел… — презрително кривеше устни Ляшко. — Навалица в Балаклава… Танкова мешавица без капка гориво край Бахчисарай…

— Кронин, как бихте действали вие? — Чернок се облегна назад в креслото. — Хайде да си поиграем на война.

— Ракетен залп, сър — успя само да каже пилотът.

Мигновено последвалият взрив унищожи вертолета „Дрозд“ и четиримата намиращи се в него офицери.

Лучников май дори видя яркото лумване в небето, избухването на командния вертолет на Чернок, но не му обърна особено внимание, сметна го за пиротехнически ефект, част от гадната снимачна процедура. Спомни си за Кристина и си помисли колко безнравствено е съвременното изкуство. Всичко се снима на лента и всичко се демонстрира и колкото по-естествено изглежда човешката трагедия, толкова по-добре, но в името на какво? Целта е напълно изгубена…

Горкото момиче, помисли си той, какво те довя тогава в Крим… какво те довя тогава в спалнята ми… какво те довя…

Той вдигна тялото й и бавно тръгна към храма. Насреща му по алеята, настлана с натрошени раковини, покрай античните руини и православните кръстове тичаха три фигури и той ги разпознаваше с приближаването им: отец Леонид, Пьотър Сабашников с монашески одежди и Мустафа.

— Ето — каза Лучников, предавайки тялото на Кристина в ръцете на отец Леонид. — Приемете я, отец Леонид. Тя беше родена като католичка, но прие православието. Много ме обичаше. Какво значение има — католицизъм, православие?… Всички християни трябва да бъдем заедно, когато по света стават безнравствени събития, като ей това снимане на филм.

— Филм ли, Андрей? — Сабашников го прегърна през раменете. — Ти наричаш това снимане на филм?

— Дори ти не си се сетил — засмя се Лучников. — Какво остава за обикновените хора? Представи си каква психологическа травма е това за тях! Любопитно ми е кой е дал на бандата на Халоуей разрешение за тази масирана гавра?

— Да влезем в храма, деца мои — каза отец Леонид. — Ще бъдем заедно. Тази нощ ще дойдат много хора, така ми се струва. Ела и ти, Мустафа. Бъди с нас. Няма да обидиш исляма, ако останеш днес с нас.

— Почти не познавам исляма, аз съм будист — измънка младежът.

Отец Леонид крачеше широко и силно. Белите крачета на Кристина висяха от сгъвката на ръката му. Лучников се разрида внезапно, като гледаше как се люшкат.

— Андрей — обърна се към него отец Леонид. — Утеши се. Преди един час кръстих тук внука ти Арсений.

Нос Херсонес навлиза в морето с каменни урви, но под урвите още се точи тясната ивичка на чакълестия плаж. Там в едно от миниатюрните заливчета се готвеха за бягство четирима младежи — Бенджамин Иванов с приятелката си, черната татарка Заира, и Антон Лучников със законната си съпруга Памела; впрочем бяха петима — в бягството участваше и новороденият Арсений. В заливчето те намериха изоставен от някого открит катер с окачен мотор „Меркурий“. В катера имаше и двайсетлитрова туба с бензин — горивото беше напълно достатъчно, за да стигнат до турския бряг.

Антон и Памела, потресени от всички събития на отминаващия ден, седяха, долепили хълбоци един до друг, а гърбовете им се притискаха до отплаващия от тях Остров Крим. В последните предавания на вече заглъхналия Ти Ви Миг се бе мярнало съобщението за смъртта на дядо Арсений и за арестуването, или както деликатно се бяха изразили подплашените тивимиговци, за „временното изолиране“, на Андрей. На коленете им обаче лежеше новороденият Арсений — главичката върху коляното на татко му, дупето — върху бедрото на майка му. Чувствата, раздиращи Антон, бяха толкова силни, че в края на краищата той изпадна в някакво зашеметено състояние. Жена му с нищо не можеше да му помогне — разкъсвана от мъките на раждането, от съжалението си към Антон, от нежността си към бебето, от страха си пред бягството, тя също бе изпаднала в летаргия.

Впрочем енергията на Бен-Иван стигаше и за петимата. Той се чувстваше в свои води, бягството беше неговата стихия. Бягството е моят творчески акт, беше казвал винаги. Винаги съм благодарен на онези, които ме арестуват, защото предчувствам новото бягство. Ще бъда много разочарован, когато Русия отвори границите си.

Заедно с милата си приятелка, вечно потропващата някакъв танц Заира, Бен-Иван беше приготвил всичко на катера, а после, без изобщо да му пука, бе отишъл на „повърхността“, както се бе изразил, тоест в най-близкия супермаркет, бе донесъл от там одеяла, наметала, огромна торба с храна и напитки и дори Си Би радио. През смях разказваше за „нашите момчета“, тоест за съветските войници, в супермаркета, един от безбройните филиали на „Елисеев-Хюз“ — с какъв възторг ги посрещат там, как лапат бисквити „Афтърейт“ и печени бадеми и как се „разкапват“ от възторг.

— Ще изчакаме ли нощта, Бен-Иван? — попита го Антон.

— В никакъв случай! — възкликна „артистът на бягството“. — През нощта тук навсякъде ще шарят прожектори. Всеки миг ще изстрелват ракети. Ако ни открият през нощта, край с нас.

— Ами ако ни открият сега? — доста весело се поинтересува Заира.

— Сега е друго, кара къзъм, сега слънцето слиза към хоризонта, завършва един горещ ден от историята, здрачът е часът на пролуките, на разпарящите се шевове, часът, когато се виждат отворите към езотеричния свят, когато за някакъв миг се губи спокойствието и кристалните сводове леко се полюшват. Разбирате ли?

 

До началника на сигналната вахта на авионосеца „Киев“ капитан-лейтенант Плужников приближи един от операторите, старши матрос Гуляй.

— Другарю капитан-лейтенант — каза той и изведнъж някак се притесни, запъна се, сякаш съжали, че бе приближил.

— Кажи де, Гуляй — намръщи се капитан-лейтенант Плужников, който броеше минутите до края на вахтата и мечтаеше за уволнението на брега. — Наред ли е всичко, Гуляй? — офицерът вече усещаше от страна на матроса някаква „самодейност“, така наречената инициатива, усещаше също, че матросът вече съжалява за „самодейността“ си, но не смее да се откаже. — Досра ли ти се? — попита той Гуляй.

— Ами, разбирате ли, другарю капитан-лейтенант — с нескрита досада каза старши матросът, — на прибора виждам обект.

„Ах, ти, говедо такова, Гуляй, мислеше си Плужников, загледан в светещата буболечка в ъгъла на екрана. За чий дотърча тук при мене? Какво ти пука, за тая буболечка, животно недно? Може там да се люшка някое салче или някакви момчета от нашата армада да се чупят в Турция. За чий, а… Сега ще трябва да докладвам на командира, че тоя Гуляй може и да ме изпее…“

Той внимателно се вгледа в лицето на старши матроса. Чудесна муцуна има момчето — добре очертано, чисто, не, такъв няма да те изпее. Впрочем точно такъв може и да те изпее. Тогава се върна при своя пулт, свърза се с командването, докладва, както му е редът: обект, движещ се от брега към неутрални води, в сектор хуй минус и три хуя на квадрат…

Началник-вахтата на кораба капитан първи ранг Зубов страшно се ядоса на капитан-лейтенанта. Кой го дърпаше за езика? Чудо голямо, някакви менгияни бягат с някаква гемийка. Класовото съзнание не се пробужда за един ден у всички. Като бягат, да бягат, повече място ще остане. Няма да докладвам на никого, а на Плужников ще кажа, че ще го представя за награда. До Зубов стоеше неговият помощник, капитан втори ранг Гранкин, и се правеше, че нищо не е чул, само едва забележима усмивка се плъзна по лицето му, извърнато към подскачащите над силуета на Севастопол рекламни светлини.

„Тоя педераст ме подлага на психологически тест, помисли си за Гранкин Зубов. Я аз на тебе да ти начукам един психологически, Гранкин-Хуякин“.

— Докладвайте на командира — нареди Зубов, като си мислеше, че Гранкин сега ще започне да се прави на недочул и така ще се издаде, онзи обаче начаса включи селектора и докладва на командира всичко, което трябваше и, естествено, изви поглед към Зубов — демек той, Гранкин, е чактисал всички шибани подробности.

Командирът на авионосеца контраадмирал Блинцов през това време се намираше в собствената си спалня — бе се оттеглил там за личен разговор със съпругата си, която в този момент, както обикновено, се намираше на вилата им в Переделкино. Трябваше да уточни с нея списъка на покупките във все още капиталистическия Севастопол и най-важното, да научи чрез известни само на тях двамата намеци какво става с по-малкия им син Слава, прибрал ли се е снощи или се е „чупил“ при своите „хипари“ на „Цветной булевард“.

И, не щеш ли, този неприятен офицер Гранкин проявява „самодейност“, навира се със съобщението си за някаква идиотска „буболечка“ в морето. Вярно, службата се крепи на такива като Гранкин, но тези престараващи се твари не могат да събудят симпатии. Виж, Зубов се държи, като че пикае на всичко, но е свястно копеле, добре поема напитките и е талантлив специалист…

Така или иначе, петнайсет минути след сигнала на старши матроса Гуляй от борда на авионосеца „Киев“ по посока на „буболечката“, пълзяща в безкрайното море, излетя боен вертолет, пилотиран от старши лейтенантите от флота на СССР Комаров и Макаров.

— Гледай, Толя — каза Комаров. — Сякаш Гърция виждам отляво, сякаш цялата митология…

Пустият нос Херсонес проплава отляво, след което те рязко се насочиха към морето.

 

Катерът се движеше добре, от време на време дъното му подскачаше върху неголемите вълни, които идваха сега от юг. Слънцето залязваше отвъд Севастополските хълмове, небето и морето зад бегълците горяха с дивен пламък и от този дивен пламък се пръкна и увисна над катера зловещо водно конче. Нима това е краят, помисли си Антон, стискайки раменете на Памела, нима в един и същи ден ще дойде краят на всички ни, краят на Лучникови? Жена му трепереше и плачеше. Заира се развика, вдигнала длани към вертолета:

— Момчета, не ни закачайте! За Бога, съжалете ни!

— Внимание, лягам на кръст — делово каза Бен-Иван, изпълзя към кърмата, легна по гръб и разпростря ръце, образува фигура на кръст и устреми към кабината на вертолета мощен „отклоняващ“ поглед. От напрежение кракът и главата му подскачаха.

Невъзмутимо оставаше само бебето Арсений. Двамата могъщи съветски мъже ги гледаха отгоре.

— Виждаш ли, Толя, какви момчета — каза старши лейтенант Комаров. — Супер момчета.

Старши лейтенант Макаров мълчаливо кимна.

— А момичетата са още по-супер — каза Комаров. — Че и новороденото.

Макаров пак кимна.

— Гледай, Толя, те се кръстят — каза Комаров. — Никакво оръжие нямат там, Толя. Кръстят се, Толка, от нас с тебе с кръста се отбраняват. Давай, Толка, мятай ракетата!

— Ей нататък ще я метна — каза Макаров и посочи нейде към мътния югоизточен здрач.

— То се знае — каза Комаров. — Няма по хората да я метнеш, я.

Извъртя машината в съответната посока. Макаров дръпна ръчката по съответния начин.

— Ало, деветдесет и трети — с ленив нагъл тон предаде Комаров на „Киев“, — задачата е изпълнена.

— Разбрано — отговори му старши матрос Гуляй, макар отлично да виждаше на своя прибор, че задачата не е изпълнена.

 

Над Херсонес се бе спуснала нощта, когато от храм „Свети Владимир“ изнесоха лекия ковчег с тялото на Кристина Парсли. Четирима следваха ковчега: отец Леонид, Пьотър Сабашников, Мустафа Ахмед-Гирей и Андрей Лучников.

Небето беше пълно със звезди, а празничното зарево на Севастопол оставаше зад тъмната грамада на храма и не пречеше на звездите да пламтят над пустинния нос, където ярко се белееха мраморните останки на Елада и проблясваше черният мрамор на християнските надгробни плочи.

Трошлякът от раковини леко поскърцваше под нозете на малката процесия. Отец Леонид поклащаше кадилницата и рецитираше нещо от Матея тихо, сякаш сам себе си питаше:

„…Какво излязохте да гледате в пустинята? Тръстика ли от вятър разлюлявана? Защо излязохте? Пророк ли за да видите?“

— Отче Леонид — попита Лучников. — Защо е казано, че дори космите ни са преброени, че от двете птици, купени за един асарий, нито една не ще падне на земята без волята на Отца ни. За какво сме му ние на Него?

Ръцете му се отпуснаха.

Отец Леонид, извърнал лице към небето, говореше в пустотата:

— „…тесни са вратата и тесен е пътят, водещи към живота, и малцина го намират…“

— За какво са нашите старания? — попита Лучников. — Защо е казано, че съблазните Му трябват, но горко на оногова, чрез когото съблазънта дохожда? Как да избегнем тези задънени улици, отче Леонид…

Свещеникът не погледна Лучников, той говореше сякаш само на себе си, но екливият му глас се чуваше надалече:

— „…дето бъде мършата, там ще се съберат и орлите…

…и много лъжепророци ще се появят и ще заблудят мнозина…

…но който устои до край, той ще бъде спасен… …бдете, защото в час, когато Го не мислите, Господът ваш ще дойде…“

Гробарите поставиха ковчега на края на ямата. Всички спряха. Лучников погледна спокойното детско лице на Кристина и механично заповтаря след отец Леонид думите на заупокойната молитва. Ковчегът се спускаше, сухата кримска пръст се ронеше. Той взе шепа от тази пръст, в която, разбира се, имаше и късчета от Елада, вдигна очи и видя до себе си друг гроб, черен мраморен кръст и издълбаното на него име на покойната — ТАТЯНА ЛУНИНА.

— И тя значи е тук — промърмори. — Таня и Кристи сега са една до друга — той се усмихна. — Не прекалихме ли, момчета? Всичко точно ли е?

Сабашников го прегърна през раменете. Мустафа тихо проговори:

— В питъра работи сибито. Антон и Памела се обаждат. Сега са в морето, пътуват за Турция. Дадоха позивните си. Още половин час ще бъдат в чуваемата зона. Какво да им предам?

— Предай им, че ги целувам — каза Лучников. — Три пъти целувам малкия. Предай им, че съм страшно зает — погребвам любимите си.

Сабашников стисна раменете му още по-силно.

— Повтаряй след отец Леонид.

Тримата изведнъж силно и ясно запяха:

— „Възлюби Господа Бога твой с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялото си тяло!“

Звездите пламтяха. Оттатък храм „Свети Владимир“ излиташе празничен фойерверк.

В съседната алея зад отломката от мраморна колона отдавна вече чакаше края на церемонията полковник Сергеев.

„Боже, как живея, мислеше си той. С какво се занимавам цял живот“.

Тревога владееше душата му, той често поглеждаше светещия циферблат на часовника си… Изведнъж нещо се случи със съвременния механизъм: стрелките — секундната, минутната и часовата — се завъртяха с невероятна скорост, като в безсмислено състезание, а в рамката на дните от седмицата започнаха да изскачат едно след друго: понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък…