Василий Аксьонов
Остров Крим (8)

ГЛАВА ОСМА
В стъкления вигвам

Краят на лятото в Крим: изпаряващата се миризма на пелин на изток, топлият лъх на първокачествена пшеница в централните области, острите аромати от татарските пазари в Бахчисарай, Карасубазар, Шуфут Кале, възбуждащата секреция на субтропиците.

Подготвяше се традиционното рали по така наречения Стар римски път от Алушта до Сугдея. По него отдавна вече никой не пътуваше, пазеха го само за това ежегодно главозамайващо рали, на което се събираха най-шантавите пилоти на света. Пътят е бил построен от владетелите на Боспорското царство сякаш специално за римските легионери и именно те са разрушили това царство. Осемдесет километра едва поръсен с чакъл черен път с изровени от векове коловози, ронещи се банкети, триста и осемдесет затворени виража над пропасти и скали. Якитата нямаха по-любими герои от победителите в това така изречено „Антика рали“. Веднъж, преди петнайсет години, Андрей Лучников излезе пръв — изпревари световни асове със състезателния си питър местно производство. Тогава това му донесе нечувана популярност.

На този път имаш чувството, че си летец във въздушен бой, споделяше той спомените си с приятели. Летиш право към пропастта и не можеш да докосваш спирачките, отзад и отстрани напира врагът. Човек трябва да е много агресивен тип, за да участва в това състезание. Сега вече не съм в състояние да го направя.

Пред камината в пентхауза тази вечер се бяха събрали седем-осем приятели, съученици. Ядяха шишчета, доставени направо от жарта в избите на „Куриер“, и пиеха любимата си „Нова светлина“. Таня гледаше мъжете отгоре, от пещерата, която си бе харесала първата вечер и от която, трябва да кажем, до този момент се бе старала да слиза колкото може по-рядко.

Ето вече няколко седмици телевизорът пред нея беше включен на единайсети канал и тя непрекъснато гледаше баскетболни и футболни мачове, интервюта и лекоатлетически състезания от целия свят. Кой знае защо това я успокояваше. Понякога кримските телевизионери даваха информация и от Цахкадзор. С „мъжленцето“ наистина ставаше някакво чудо. Той се появяваше на екрана — огромен, мощен и белозъб, — благодареше, разбира се, на партията за грижата й за съветския спорт и после съобщаваше своите нарастващи ден след ден резултати, а резултатите наистина бяха смайващи: тази година той навършваше четирийсет години, а гюлето излиташе стабилно оттатък двайсет и първия метър и нямаше как, трябваше да извадят някой младеж от националния отбор и да включат на мястото му Глеб.

Таня гледаше отгоре приятелите на Андрей. Доста похабена от времето компания — плешиви темета, посребрени коси, немити къдрици. Цялата компания обаче се държеше така, сякаш другояче не можеше, сякаш без тези оплешивявания дори биха изглеждали смешни. Супермени въшливи, раздразнено мислеше за тях Таня, именно такива са истинските въшливи супермени — презрение към възрастните, ако си още млад, презрение към младите, ако вече си възрастен.

Темата на разговора беше именно как по-добре да унижат младежта, агресивните и ярки „Яки-Туган-Фючъ“. Най-близкият приятел на Андрей — Володечка, граф Новосилцев, изведнъж заяви, че има намерение тази година да се състезава на Стария римски път. Декларацията беше толкова неочаквана, че всички млъкнаха и впериха очи в графа, а той само си посръбваше от шампанското и поглеждаше над чашата приятелите си с вълче око.

За разлика от Лучников граф Новосилцев беше истински професионален автомобилен състезател, освен всички други състезания най-малко седем пъти бе участвал в „Антика рали“ и три пъти бе излизал победител.

Когато Андрей представи на Таня графа като най-добрия си приятел, тя само се позасмя. „Най-добрият приятел“ я гледаше откровено и уверено, сякаш не се съмняваше, че в края на краищата ще се срещнат в кревата. Вълче е този твой приятел, каза тя после на Андрей. Вълк, поправи я той с уважение. Добре е да внимаваш с него, каза тя. Внимавам, засмя се той.

— Не е ли късно вече, Володечка? — предпазливо попита полковник Чернок. — На четирийсет и шест е нормално рефлексите ти вече да не са същите.

— Ще видя сметката на всички — студено каза графът. — Можете да не се съмнявате, ще им видя сметката на тези шушумиги с обикновена жигула.

Доволен от ефекта, допи чашата си и небрежно кимна на приятелите си, като не забрави да хвърли случаен поглед към балкона на Таня. Да, да, ще види сметката на всички, и на своите, и на чуждестранните „кутрета“, с наша (натърти той) обикновена съветска жигула шесторка. Естествено, специално е подготвил колата, можете да не се съмнявате в това. Сложил е в нея двигател от последен модел питър и е добавил към него едно-друго от секретната авиоелектроника (благодаря, Саша), преправил е и шасито и е приспособил жалкото итало-съветско копеле за гумите на състезателен хънтър. Гуми, широки един фут, уважаеми господа, със специално ошипяване, собствено изобретение.

— Ето това се казва граф! — възкликна плешивото момче Тимоша Мешков, най-богатият от всички присъстващи, настоящ съсобственик на нефтения октопод „Арабат Ойл Къмпани“. — Възхищавам ти се, Володечка! — и всички си спомниха как дребничкият Тимоша още от подготвителния клас се бе възхищавал на могъщия Володечка. — А разправят, че аристокрацията се била израждала!

— Аристократите никога не са се израждали — нравоучително каза граф Новосилцев. — Аристокрацията се е зародила в древността от най-силните, най-храбрите и най-хитрите воини, а древността, господа, не е чак толкова отдавнашно време.

— Какъв е смисълът на твоето предизвикателство обаче? — спокойно се заинтересува дебелият професор Фофанов, отговорен служител във Временния институт за чуждестранни връзки, тоест Министерството на външните работи на остров Крим.

— Има смисъл, и то огромен — замислено произнесе Лучников.

— Якитата! — възкликна графът. — Нашият лидер знае каква е работата. Лично за мен това е чисто спортна стъпка, разбира се, последното предизвикателство — той отново уж случайно хвърли поглед към балкона на Таня, — но лидерът ни, Антошка, знае каква е работата, мамка й политическа смрадлива. Нима не разбирате, че ние трябва да победим на Стария римски път, да отрежем крилцата на нашите хубавци якитата, и то да го направим именно сега, в момента на обявяването на СОС, три месеца преди изборите за Думата? Да не би да сте забравили, братлета, кой става главен герой на Острова след това рали и как нашето уникално население се вслушва в думите на шампиона? Шампионът може да стане президент, консул, крал, във всеки случай до следващия сезон. Освен това — с жигула! Помислете само — ще победи съветска кола!

Всички се умълчаха. Някой пусна по кръга нова бутилка. Таня засили звука на телевизора. Предаваха рядко скучен футболен мач за купата на УЕФА, някакъв московски отбор вяло отбиваше атаките на нахални, издути от бира холандци.

— Правил ли си вече тренировки? — попита Лучников.

— Ще измина това трасе със затворени очи, Андрей — каза графът. — Но ако ти смяташ…

Той изведнъж млъкна и всички млъкнаха, като се стараеха да не поглеждат Андрей.

— И аз ще участвам в ралито — изведнъж каза той.

Таня моментално изключи телевизора. Тогава всички погледнаха Лучников.

— Само че, естествено, не с жигула — усмихна се Лучников. — Ще участвам с моя питър. Ще си припомня младостта.

— И защо всичко това, Андрюша? — тихо попита граф Новосилцев.

— За да изляза втори, Володечка — отвърна Лучников. — Или първи, ако… ако ти обърнеш петалата…

Възцари се мъчителна пауза, после някой промърмори: „Виж ги тия мъченици на идеята!“, и избухнаха смях и безкрайни шеги на тема, кого къде ще опандизят болшевиките, когато идеята на живота им се осъществи и този жалък бардак, тяхната лекомислена прекрасна родина, се слее с онова огромно уродливо чудовище, тяхната прародина.

Последва обсъждане на подробностите на проекта. Дали да поемат краен риск и да пратят на ралито коли, украсени с лозунги на СОС? Ето ви формалната заявка за новия съюз. Разбира се, целият остров вече знае за СОС, вестниците пишат, темата за СОС фигурира в токшоутата по телевизията: дали да го смятаме за нова партия или за дискусионен клуб, макар официално да не е създаден.

— Като имаме предвид плановете си за бъдещето — каза Лучников, — това ще бъде гениална заявка. Володечка се оказа не само мъченик, но и пророк. Браво, графе!

„Какви планове за бъдещето? — помисли си Таня. — Какви планове за бъдещето може да има тази въшлива компания?“ Зададе си този въпрос и веднага се улови, че този въпрос е шпионски.

— Интересно какво мисли по този въпрос мадам Татяна? — граф Новосилцев вдигна нагоре жълтите си вълчи очи.

— Мисля, че всички сте самоубийци — изрече студено Татяна. Очакваше да чуе смях, но в отговор последва толкова странно мълчание, че тя не издържа, отиде до края на своя балкон и погледна долу. Всичките седем-осем мъже стояха прави и мълчаливо вирнали глава, гледаха към нея, а тя за пръв път си помисли, че те са невероятно красиви с всичките им плешиви темета и бели коси, млади са като декабристи.

— Таня, вие далеч не сте първата, на която хрумва това — най-сетне прекъсна мълчанието графът.

Андрей се насили да се разсмее:

— Сега ще каже: Гадове, ояли сте се и вече се чудите какво да правите.

— Гадове — каза Таня. — Не мога да разбера всичките ви там сложни съображения, но че сте се ояли и се чудите какво да правите, това е определено.

Тя засили звука на футболния коментар, отиде в дъното на своята пещера и взе купчина френски модни списания. Не за пръв път угасяше в себе си внезапно лумващото раздразнение срещу Лучников, но ето че сега за пръв път ясно осъзна — той я дразни. Любовта си отива. Нима любовта си отива? Започна да я завладява униние, то заля с мътносиво гланцираните страници на списанията и екрана на телевизора, където на нашите тъкмо им бяха вкарали идиотски гол и сега те се влачеха към центъра, за да започнат отново цялата тая разхайтена игра срещу определено по-силния противник.

Андрей идваше при нея всяка нощ и тя винаги го приемаше, и те стигаха до оргазъм синхронно, както и преди, и след това настъпваха няколко минути нежност, а после той изчезваше някъде в недрата на своя огромен вигвам, скиташе се там някъде, говореше по видеотелефона със служителите си, звънеше в различни страни, пишеше нещо, пиеше скоч, плискаше се във ваната и на нея започваше да й се струва, че не нейният любим току-що е бил при нея, а просто някакъв мъж бе поработил върху тялото й, едно хубаво, на прилично ниво я бе наебал, бе доставил наслада и на себе си, и на нея, а сега тя няма нищо общо с него, пък и той с нея. Разбираше, че трябва да разкаже на Андрей всичко: и за Сергеев, защо бе приела предложението му, и за озлоблението си, за Бакстър, за Востоков, че само тази искреност ще помогне срещу отчуждаването, но не можеше да говори за своите мъки с този „чужд мъж“ и се получаваше порочен кръг: отчуждението нарастваше.

На Лучников наистина не му беше много до Таня. След завръщането си от Съюза завари вестника не съвсем наред. Той все така процъфтяваше и тиражът продължаваше да се разпродава, но, уви, бе загубил онзи нерв, който само той можеше да му даде. Идеята за общата съдба и без Лучников се влачеше от страница към страница, но именно се влачеше, а не пулсираше с жива артериална кръв. Съветските съобщения и съветските теми ставаха скучни и формални, като да отбиваха номера, и за да видиш Съветския съюз с очите на свободния кримчанин, по-добре би било да вземеш в ръцете си „Слънцето на Русия“ или дори реакционния „Руски артилерист“.

Когато се върна във вестника, първата работа на Лучников беше лично да хване перото. На страниците на „Куриер“ започнаха да излизат негови очерци за пътешествието му в „страната на чудесата“, за примитивизма на съвременния съветски живот, за бягството на интелигенцията, за потиснатостта на останалите и за раждането на нова „непотиснатост“ за тоталните лъжи в средствата за масова информация, за консервативността на ръководството. Той ежедневно се обаждаше в Москва на Беклемишев и искаше все повече и повече критични материали. Негласният засега център на още необявения, но вече съществуващ СОС смяташе, че в навечерието на историческия избор те нямат право да крият нито капчица истина за тази страна, за тяхната страна, за великата държава, в която приканват да се влее островния народ, народа, който досега се е смятал за руски, народа, който е трябвало да си даде пълен отчет, чия съдба смята да сподели.

Кога спи той? — чудеше се Таня, но никога не питаше: Кога спиш? Тук, на покрива на гигантския алуминиево-стъклен молив, той беше пълен господар, тя за пръв път го виждаше в това качество, имаше чувството, че е и неин господар, сякаш не му е приятелка, не му е любима, а просто едно такова домашно удобно приспособление за сексуална гимнастика.

Пак ли не спи? — помисли си тя, когато гостите се разотидоха, и надникна навън от пещерата си. Не откри Андрей веднага. Вигвамът май беше пуст, но ето че го видя високо над себе си, на северния склон на кулата, в една от деловите му „пещери“. Седеше там зад пишещата машина, уютно осветена от малка лампа, и пишеше поредния „хит“ за „Куриер“.

 

НИЩОЖЕСТВОТО

(по случай стогодишнината на Сталин)

 

Когато бил на заточение, му се подигравали: Коба пак не си е събул чорапите; Коба спи с чорапи; другари, краката на Коба миришат като сирене „бри“… Естествено, всички, които по онова време, в Туруханск, се подигравали, впоследствие били унищожени, но тогава дребничкият сипаничав Йосиф мълчал и си блъскал главата какво да прави — да си събуе чорапите и да ги изпере, би означавало да признае поражението си, да не ги събуе и да ги остави да смърдят, би означавало да се превръща все повече в обект на подигравки. Решил да не ги събува и продължил да вони с мрачността и ината на едно нищожество.

Според нас все още не е докрай осветлен един биопсихологически аспект на Великата руска революция — постепенното, а впоследствие могъщо победоносно движение на бездария и нищожества.

Революцията се е натрупала в генетичния код на руския народ като ярост на ординерността (чието име винаги и навсякъде е болшинство) срещу разпуснатото, лекомислено и в крайна сметка нагло поведение на елита, нека го наречем дворянство, интелигенция, новобогаташи, творческо начало, западно влияние — без значение как.

Като разглеждаме целия този огромен проблем в такъв план, далеч не се стараем да зачеркнем социалното, политическото, икономическото възмущение, а искаме само да добавим към тези аспекти споменатия биопсихологически аспект и имайки предвид по-нататъшното развитие на събитията, се осмеляваме да го наречем решаващ. Именно за него ще говорим в преддверието на тържествения юбилей, за който сега се готви нашата страна. Предварително предполагаме, че в дните на юбилея в официалния съветски печат ще се появи средна по размери статия, в която ще бъдат спазени всички параметри, ще бъдат отбелязани и „грешките“ на този, общо взето, изтъкнат комунист, свързани с превишаването на личната власт.

Междувременно имахме възможност да наблюдаваме как страната и народът се готвят неофициално да отбележат столетието на тази изключително посредствена личност като на велик човек. На предните стъкла на едва ли не всеки втори от префучаващите покрай нас камиони, и то не в грузинските, а в централните руски области, се мъдреше портретът на генералисимуса с неговата варварска униформа.

Целта на тази статия е да покажем, че този комунист е бил не изтъкнат, а най-обикновен представител на биопсихологическото разместване на пластовете, едно изхвърлено на повърхността нищожество. Сред лидерите на болшевишката революция е имало даровити хора, като Ленин, Троцки, Бухарин, Миронов, Тухачевски. Застанали начело на разгневените класи, те са се ръководили от своите марксистки теории, но не са знаели, че всички са обречени, че главната сила на революцията се крие в биопсихологическото разместване на пластовете, че това разместване неизбежно рано или късно ще унищожи личността и ще издигне безличието и от тяхната среда ще изскочи на повърхността, за да застане над тях, най-нищожният и най-бездарен.

Има един популярен израз: „Революцията изяжда децата си“. Ще се осмелим да го оспорим: тя изяжда чуждите деца. Троцки, Бухарин, Блюхер, Тухачевски — това са чужди деца, отчаяни гребци, за миг излизащи на повърхността на потока. Децата на революцията са молотовци, калининци, ворошиловци, ждановци — надигащата се от дъното утайка на биопсихологическата буря.

Често със смях обръщаме гръб на художествени филми, създадени на върха на Сталиновото владичество от такива майстори на съветското кино, като Ром, Козинцев, Трауберг (които впоследствие, по времето на политическото затопляне, се обърнаха към класиката и станаха „големи творци“ и дори „либерали“), на всички онези филми, като „Младостта на Максим“ и „Човекът с пушка“. Не сме прави обаче да не им обръщаме внимание. Проституиращата интелигенция не толкова е изпълнявала така наречената социална поръчка, колкото зорко е улавяла настроенията и желанията на напълно оформилото се тогава управление на сивите и бездарни посредствени личности. Наглият и тъп човешки екземпляр, кривокрак и възглупав, се е превръщал в централна фигура в съветското изкуство, защото това е било отражение на житейската правда, защото и в живота той е станал централен — една безлика фигура, израз на огромната колективна наглост на бездарията. Всяка отличаваща се от масата нищожества фигура, да не говорим за интелигента, но и всяка ярка народна фигура, матрос или анархист, или пък стабилен едноличен стопанин, така нареченият кулак, се е превръщала в това изкуство в обект на подигравки, насмешки и е била призовавана да се размие в бездарната маса или пък е била обречена на унищожаване.

Това е ставало и в живота — изкуството на блюдолизците е отразявало точно биопсихологическата тенденция в този живот. Всички надигащи се над многомилионното стадо глави са били яростно унищожавани. Унищожавани са били и революционните народни вождове, надарени с талант, хора като Сорокин, Миронов, Махно, който всъщност е спасил болшевишка Москва, нанасяйки непоправим удар на тиловете на Доброволческата армия. Биопсихологическият процес е изтласквал на повърхността бездария от типа на Ворошилов, Тимошенко, Калинин и накрая най-нищожния от нищожните, най-бездарния от бездарните — Йосиф Сталин. Мечът, или по-скоро — трионът, на биопсихологическата революция е вършел своето дело: падали са надигащите се глави на Троцки, Бухарин, Тухачевски, мечът е минавал през градове и села, през губернии и околии, единствената вина на жертвите е била проблясъкът на талант, макар и малката, но биеща на очи надареност. И ето че се е установила властта на мизерабъла, на най-долния от мизераблите, на най-дебилния дебил на нашето време.

Няма нито едно деяние на Сталин, което да не е белязано с изключително, смайващо бездарие. Той е унищожил спасителния Ленинов план за нова икономическа политика и е хвърлил страната в ново обедняване и глад. С цел да организира селското стопанство е унищожил милиони дееспособни селяни и е организирал форма на селскостопанско бездарие — „разкулачване“ и колхози. Непосредственото следствие от това са били многомилионните жертви на глада в Украйна, в Поволжието, из цялата страна, гибелта на хиляди и хиляди насилствено преселени от едни земи в други.

Понеже усеща нарастващото недоволство в партията и се страхува от надигащата се над стадото фигура на стабилния Киров, понеже не си представя друг, по-гъвкав, по-умен начин на управляване на страната, Сталин отново използва най-простия — убийството на Киров и рядко примитивни провокации на процеси и масов терор в партията — това може би е най-висшата проява на бездарието му. За нещастие на страната всичко това е ставало във върховия момент на биопсихологическото разместване, тоест било е неизбежно.

Преди назряващата световна война Сталин трескаво търси родствена душа, по-точно — близка биоструктура, и, естествено, я намира у Хитлер. Орди измамени германци и орди измамени руснаци си поделят Източна Европа. Не е било възможно да се подготвиш за война по-бездарно от начина, по който го е направил Сталин. След като унищожава талантливите маршали, презрял напълно геополитическия аспект на настъпващите събития и разчитайки на биопсихологическата си близост с второто по ранг нищожество на съвременността Хитлер, след предателството на последния той на практика панически хуква да бяга, оставяйки на пожарите нашите градове и обричайки на унищожение и поробване милионите жители. Могъщата бездарност на Хитлер попречва на Германия да удържи съкрушителна и лека победа. Наистина колко отвратително нищожен трябва да бъдеш, за да се изправиш срещу целия свят дори без да се сетиш (липсата на въображение много сближава двамата „кръстници“), че нормалните хора могат понякога да се защитават.

Междувременно, докато двамата слабоумници са се душели взаимно (по-точно Адолф е душел Йосиф), англосаксонците са получили възможност да изманеврират, да изберат, да решат коя гадина е по-опасна в момента. Ето ви ги слабите, ето ви ги хилавите западни демокрации! Уплашеният до смърт Сталин, който вече се е бил изнизал от Москва, естествено, е приел неочакваната помощ. Е, за това не е нужно да притежаваш нито ум, нито талант.

Величието на нашата страна се е проявило във факта, че пред лицето на национална катастрофа тя дори след десетилетия унищожаване на всяка една неординерност е успяла да издигне в хода на войната талантливи маршали и военни конструктори, храбри летци и танкисти.

Нищожеството на нашата биопсихологическа върхушка се е проявило във факта, че Русия, страната победителка, е загубила три пъти повече милиони животи, отколкото дори изпепелената до последното въгленче от съюзническата авиация Германия.

Периодът на следвоенната реконструкция е може би венецът на бездарието и нищожността на генералисимус Сталин. Никакви нови проекти, никакви реформи не са му хрумвали дори. Вместо тях той създава двайсетмилионна армия от роби. В тъпата глава бушува древен фараонски сифилис. Дренажната система на ГУЛАГ бързо изцежда таланта и творчеството, избили на повърхността благодарение на войната. Нищожествата отново тържествуват и пируват, защото все още пирът е бил техен, още не е бил започнал техният упадък, до оздравяването е имало много време. Върхът на тяхната власт, естествено, съвпада с биологическата смърт на техния кумир. По-нататък започва спад, кривата тръгва надолу, тайнственият човешки процес, толкова бездарно непредвиден от Маркс, навлиза в нова фаза.

Разбира се, Сталин не е умрял през 1953 година. Той е жив и сега в немислимата по своята тоталност „нагледна агитация“, в сталинските сесии на така наречения Върховен съвет и в провеждането на така наречените избори, в сковаността и неспособността за реформи на съвременното съветско ръководство (във всеки случай на онези от тях, които са наследили Калинин и Жданов), в нарастващата разруха на човешката икономика (храна, дрехи, обслужване, всички области на човешкия живот са поразени от сталинско слабоумие) и в разрастването на нечовешката икономика (безумно количество танкове и ракети като фантом от сифилитичен кошмар), в неприемането на всяко инакомислие и в натрапването на идеологически щампи от заплашително естество на целия народ, в експанзия на всичко онова, което сега се нарича „зрял социализъм“, сиреч на духовното и социалното живуркане…

И все пак пикът на биопсихологическия процес отмина, Сталин — като главно нищожество на съвремието — умира. Оздравяването започна.

ГУЛАГ е разрушен и днешната лагерна система, разбира се, не може да се сравнява с него. Омразата към инакомислието говори, че инакомислието съществува. Появиха се писатели, режисьори, художници, композитори. Границите станаха по-проницаеми. А най-значителната проява на реконвалесценцията се състои в това, че дори и в ръководните среди на страната се появиха хора, опитващи се да преодолеят глобалния сталински тъпизъм. Да бъдеш сталинист в „развития социализъм“, не е опасно, а дори един вид почетно, във всеки случай не е трудно. Антисталинистите в ръководните среди живеят доста трудно, те се крият зад кухите фрази на официалната лъжа, но поне се опитват да си размърдват мозъците, опитват се да налучкат пътя за спасяването на Русия от разрухата. Засега не споменават за реформи, но мислят за тях. Лъжат, но по лицата им се чете жажда за истина. Предишната сталинска Русия се е крепила върху кръвта, днешната сталинска Русия се крепи върху лъжата. Провидението е решило да преведе родината ни през голямата кръв към голямата лъжа. Ние не можем, отказваме да мислим, че шестте десетилетия под петата на сталинското нищожество приличат на кравешко преживяне и не са потрябвали на никого и че нашата свещена крава и тъй и тъй умира. Лъжата все пак е нещо по-добро от кръвта. Не говори ли това, че нищожеството „предава Богу дух“ все по-бързо, а мозъците са се поразмърдали? Какъв ще бъде следващият период? Не можеш да натикаш всички търсачи на правда по лудниците. В Русия все повече се множат хората, за които отделянето на истината от лъжата е най-естествен и пределно прост процес. Железобетонът на комунизма, въпреки „постоянното засилване и разширяване на формите на идеологическа работа“, омеква. Народът жадува за „кеф“, наричайки с тая идиотска думичка някакъв друг, още съвсем неясен, но желан начин на живот.

Прекосете източната част на нашето малко Черно море и се разходете по крайбрежната улица на „всесъюзния здравен център“ Сочи. Под безкрайните и могъщи лозунги на „зрелия социализъм“ (последният шедьовър е „Здравето на всеки е здравето на всички“) ще видите тълпи съветски граждани, които жадно се взират един в другиго — кой какви дънки, очила, фланелка носи, има ли нещо „марково“, тоест западно, в повече от мен? Над главите им като непоклатими звезди се извисяват сърпове, чукове, снопове, зъбчати колела, цялата тая идиотщина от трийсетте години, а на гърдите им се кипрят американските звезди и ивици, английски надписи. Можете да видите дори двуглав орел върху фланелки с реклама на водка „Смирнофф“.

Пикът на революционния биопсихологически процес остана в миналото. Сталин издъхва, това е несъмнено, цялата ни страна е застанала на прага на нов, може би още по-тайнствен от революцията исторически период, подготвен ни от Провидението. Да забравим ли нищожния Сталин? Не, не можем да го забравим, защото и след като окончателно е издъхнал, той може да победи.

Имаме чувството, че в Русия сега се води борба на две могъщи течения. Ако Сталин победи, ще се зароди страшно тоталитаристично общество, стада без мисъл в главата, неосъзнаващи своето сталинско нищожество, понесли гибел към всички простори на земята. Ако Сталин загуби, Русия може да се превърне във велико творческо съдружие на хора, които разговарят с Бог, не забравят нито своите, нито чуждите страдания и завинаги пазят спомена за властта на нищожествата, за кръвта и лъжата, за сталинщината.

Всяко събитие, което се случва сега в Русия, трябва да се разглежда от гледна точка на борбата между тези две течения. Да вземем например едно от най-забележимите: емигрирането на евреите и осъществяваното под този флаг бягство на измъчената от всичките сталински десетилетия на обществено презрение интелигенция. От една страна, това е вид антисталински поток — кой би допуснал само преди десет години, че на хората ще бъде разрешено сравнително лесно да напускат „крепостта на социализма“ и да се преселват в други страни? От друга страна, този поток е в руслото на сталинщината: изхвърляне извън пределите на страната на критично мислещата група хора, на всички, „които надигат глава“, на всички, които пречат на същия този биопсихологически процес. Ще бъде ли позволено на заминалите да се връщат, да заминават и отново да се връщат, ще преодолеем ли ксенофобията, ще осъзнаем ли себе си в семейството на хора, където не те удрят по челото с облизана идеологическа лъжица?

Трудно е да си представи човек по-отговорен и важен период в бъдещия живот на нашето немислимо общество. Юбилеят на отрепката Й. В. Сталин е още един повод за размисъл. Ще стигнат ли силите на нашия народ да препогребе зловонните останки и да ги превърне от източник на епидемия в своеобразен подхранващ тор за бъдещата демокрация?

В едно хармонично общество трябва да има и мнозинство, и малцинство както в социален, така и в биологичен аспект. Поредната загуба на малцинство може да стане погубваща за нова Русия. Ще успее ли новата голяма и силна група хора да не се разтвори в чорбата на „зрелия социализъм“, а да се превърне във фермент за новите живи антисталински процеси?

Господи, укрепи!