Василий Аксьонов
Остров Крим (13)

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Трети държавен участък

Марлен Михайлович си намери в Симферопол нов приятел — собственика на малък гастроном господин Меркатор, шкембест оптимист от съвършено неопределена националност, който обаче проследяваше родословието си от самата карта на Меркатор^[1].

Марлен Михайлович обичаше да се отбива под раираните тенти на това заведение на „Синопския булевард“, да се озовава в уютния прохладен малък свят на вълшебно изобилие. Магазинът беше пълен с такива прелести, каквито не може да се намерят нито в специалните бюфети, нито в „кремълките“ на улица „Грановски“. Приятни бяха и размерите му — не приличаше на гигантските супермаркети, които също бяха натъпкани до тавана с „дефицитни“ стоки, но все пак с нещо неуловимо напомняха разпределителната система на Московията. И наистина, нали вероятно именно тези гигантски супермаркети бяха онова, което обикновеният съветски гражданин си представяше под името „комунизъм“, осъществената вековна мечта на човечеството.

Гастрономът на господин Меркатор нямаше нищо общо с комунизма, тук преобладаваше особеният аромат на процъфтяващ стар капитализъм — смесица от миризмите на най-прекрасни тютюни, подправки, чай, шунка и сирена. Господин Меркатор предлагаше твърде привлекателни, умерени цени, а след като се сприятелиха с Марлен Михайлович, тези цени за мосю Кузенко се превърнаха в абсолютен символ.

— Между нас казано, Марлен Михайлович бе преминал на самоснабдяване от чиста пестеливост. Никак не беше трудно да пресметне, че в магазините храната струва три пъти по-евтино, отколкото в ресторантите. Служещите от ИПИ получаваха според съветските разбирания високи заплати във валута, а „генералният консултант“ Кузенков — най-високата, на нивото на директора на ИПИ, тоест на посланик, но въпреки това всички служители от „института“ гледаха да спестят „белите рубли“ за по-капитални придобивки от мимолетната храна. Трябваше да отнесат в Москва какво ли не — за жената, за децата, за роднините, свят да ти се завие.

Господин Меркатор, който говореше с лекота, макар и неграмотно, кажи-речи на двайсет езика, включително дори иврит, веднага разпозна в Кузенков съветския човек и му предложи чашка кафе. След няколко дни видя Марлен Михайлович на екрана на телевизора и много се възгордя, задето такава важна персона бе станала негов къстъмър, тоест постоянен клиент. Той беше много поласкан, че Марлен Михайлович го удостоява с разговори, а и не само го удостоява, но и дори някак особено се интересува, сякаш иска да извлече нещо от тези разговори. Когато в магазина влезеше Кузенков, господин Меркатор оставяше търговията на двамата си млади помощници, с достойнство се разпореждаше за „чашка кафе“ и канеше гостенина в кабинета си, при меките кожени фотьойли, сред прохладата, където понякога разговаряха едва ли не по цял час, че и повече.

— Интересно ми е, господин Меркатор — с присвити по партийному очи питаше Марлен Михайлович, — вие, самостоятелният предприемач, също ли подкрепяте Идеята за обща съдба?

Господин Меркатор вдигаше вежди, разперваше ръце, после притискаше длани до гърдите си. Мосю Кузенко може да не се съмнява: като всички мислещи хора (а аз имам смелостта да се смятам за такъв, бизнесът е само част от моя живот), той, Владко Меркатор, естествено, е пламенен привърженик на Идеята за обща съдба и ще гласува за нейните кандидати.

Но дали господин Меркатор си дава сметка, че победата на СОС на изборите може да доведе не до формално, а до фактическо присъединяване на Крим към СССР?

— Ах, Марлен Михайлович — ще позволите ли да ви наричам така?, — трудно ми е да повярвам, че такова велико събитие ще се случи, докато е живо нашето поколение, но ако се случи — това ще бъде наистина иксайтмънт^[2] — да станем свидетели на исторически прелом, такова нещо не се случва на всеки. Как го казахте, мосю Кузенко? Блажен дошлият на света в минутите му най-съдбовни. Може ли да си го запиша? Александър Блок?^[3]

Господин Меркатор измъкваше тежкия, подвързан с кожа гросбух и си записваше в него руския стих. Обожавам всичко руско! И то далеч не защото имам една шейсет и четвърта част руска кръв като нашия последен Император, а просто защото всички ние тук, на Острова, дори татарите, по някакъв начин се смятаме за част от руската култура. Знаете ли, нашата върхушка, вревакуантите, винаги са били много тактични по отношение на националните групи, а хората като мен, средиземноморските типове, обичат търпимостта, толерантността, определена грация в националните отношения. Вземете мен: братовчед ми е влиятелен адвокат във Венеция, леля ми — собственичка на чайна компания в Тел Авив, има хора от фамилията Меркатор и на Малта, и в Сардиния, в Марсилия, Барселона… Homo mideo terrano^[4] е космополит, господин Кузенков.

— О-хо-хо, господин Меркатор…

— Защо въздишате, Марлен Михайлович? Ще желаете ли чашка бенедиктин? Между другото това е абсолютно оригинален бенедиктин, получавам го направо от манастира и моите купувачи знаят това. Та продължавам за вревакуантите, господин Кузенко! Ето това са хора, които могат да принесат голяма полза за великия Съветски съюз! Повярвайте ми, това е каймакът на руската нация — върхът на интелигентността, благородството, таланта. Вярно, някога са били реакционери и са се борили против великите вождове Троцки и Ленин, но кога е било това, мосю Кузенко? В незапомнени времена! Вярно, и сега там има разни течения, не всички са толкова прогресивни, колкото нашият забележителен Андрей, но нали великият Съветски съюз в наше време стана толкова могъщ, че може да си позволи някои дискусии сред гражданите си, нали така?

— О-хо-хо, господин Меркатор — въздишаше вече съвсем разстроен от бърборенето на бакалина Марлен Михайлович. — Поне разбирате ли, че при нас е социализъм, че ако се обединим, вие вече няма да притежавате своя прекрасен магазин?

— Яки! — грейнал в радостна усмивка, възкликна господин Меркатор. — Ами аз ще бъда тук мениджър, социалистически директор, нали така?! Мигар великият Съветски съюз ще отхвърли моя опит, моите средиземноморски връзки!

— Да допуснем — унило отвърна Марлен Михайлович. — Но няма да имате тук нито английски чай, нито италианско прошуто, нито френски сирена, нито американски цигари, нито шотландско уиски, нито киви, нито…

— Ха-ха-ха — избухна в смях господин Меркатор. — Виждам, че имате склонност към черния хумор, Марлен Михайлович. Ха-ха-ха, това ми харесва!

— О-хо-хо, господин Меркатор, уви, говоря ви сериозно, в магазина ви ще липсват много неща, трябва да ви огорча, при социализма няма да можете да се похвалите с пълен асортимент, много съжалявам, но ще трябва да скриете някои неща под щанда, тук ще е пълно с опашки и ще мирише лошо, ще прощавате, господин Меркатор, но не бихте ли искали да запишете в своята красива книга още една сентенция? Уинстън Чърчил: „Капитализъм означава неравно разпределение на блаженството, социализъм — равно разпределение на сиромашията“.

— Браво! Какво щастие е все пак да разговаряш с образовани хора! Марлен Михайлович, ние, търговците от Крим, ще се постараем да превърнем социалистическата сиромашия, както се е изразил Чърчил, в социалистическо блаженство. Защото това всъщност не е трудно. Важното е енергията, важното е инициативата. Докато равномерното разпределение на благата, съгласете се, е същината на човешката цивилизация. Нали на това ни е учил Исус?

— Правилно, Исус ни е учил на това, но засега ние се оказахме лоши ученици, а животът внася корекции дори във формулировката на реакционера Чърчил. Запишете си една модификация, господин Меркатор: „Социализмът е неравно разпределение на сиромашията“.

— А това кой го е казал, господин Кузенко?

— Извинете, трябва да тръгвам. Много ви благодаря за разговора.

Господин Меркатор изпрати почетния си гостенин до вратата и дори излезе навън, та съседите и конкурентите по търговския „Синопски булевард“ да го видят с тази толкова важна клечка, с „влиятелния съветски другар“. Младите помощници, якитата Хасан и Албърт, изнасяха покупките на Кузенков и ги товареха в колата, едно доста охлузено пежо. Самите те се возеха на елегантни питъри, но се възхищаваха на скромността на могъщия „другар“ и я отнасяха като цяло към скромността на великия Съветски съюз.

Господин Меркатор неведнъж бе намеквал на Кузенков, че би бил щастлив, ако той го посети в дома му, в градския му апартамент или на „ла дачата“ в Карачел, всички ще бъдат просто щастливи, и жена му, и децата, но Марлен Михайлович всеки път меко бе отклонявал тези намеци, а Меркатор веднага бе показвал, че разбира отказа и дори един вид се извинява за нахалството си: къде се слага, сиреч. Веднъж Марлен Михайлович се ядоса и му каза направо: господин Меркатор, страхувам се, че не ме разбирате правилно. Не мога да ви гостувам в апартамента или във вилата ви в Карачел далеч не от надменност, а защото ме следят. Постоянно ме наблюдават и всеки нов мой контакт може да предизвика непредвидени усложнения.

Господин Меркатор ужасно се възмути. Нима осваговците имат наглостта да следят човек като мосю Кузенко? Той веднага ще напише писмо до „Куриер“, ще им даде да се разберат! Ах, господин Меркатор, вие пак не оценявате съвсем правилно ситуацията. Вашите осваговци изобщо не ме вълнуват. Вълнуват ме нашите другари, моите колеги. Те може да напишат донос за мен. За съжаление това е доста разпространено явление в нашите среди — заявления, докладни, „сигнали“, доносничество, уви, наследство от сталинизма. Господин Меркатор ужасно се притесни от думите на Марлен Михайлович, остана мрачно замислен, но при поредната среща с Кузенков отново сияеше. Той много мислил за тази ситуация, така нареченото доносничество, и разбрал, че в основата си тя произлиза от великото чувство за общност, чувството за едно семейство, от масовото влечение към съвършенството, от чувството за един вид обща „майка“, на която можеш и да се оплачеш от брат си, да, произлиза именно от онова, което липсва на островитяните, пък и на всички хора от раздробения Западен свят. Да, да, господин Меркатор, печално каза Кузенков, правилно сте преценили, на хората от Западния свят това чувство им липсва.

Те са неизлечими, мислеше си той, когато посещаваше митингите, четеше предизборните плакати, седеше пред телевизора, изучаваше вестниците, разговаряше с хората на приеми в посолствата, в аристократичните салони, на вернисажи, изложби и по безкрайните спортни състезания. От ден на ден обстановката на Острова все повече излизаше изпод контрола на обичайните староруски институции. Депутати от едва ли не всички партии, дори и монархистите, започваха своите изказвания с клетви за вярност на СОС. Евентуален отказ от Идеята за обща съдба практически ги лишаваше от каквито и да било шансове за победа в изборите. Единствено екстремистките групички, които и без това не разчитаха на места в Думата, си позволяваха да атакуват следовниците на Лучников. „Яки национализмът“ много бързо отмираше, избирателите все повече си го представяха като несериозен и безобиден младежки клуб. Междувременно Москва с безкрайни шифровани съобщения питаше Марлен Михайлович следи ли отблизо пулса на събитията, регулира ли този пулс, насочва ли събитията в необходимото русло? В какво русло, блъскаше си главата той, накъде да насочвам тези събития? С какви групировки да водя преговори и накъде да ги тласкам, след като всички и без това изпитват страстна любов към великия СССР? Революционната теория и практика, отговаряше Москва, ни подсказва, че в сложни ситуации винаги трябва да търсим опора в работническата класа, този челен отряд на пролетариата. Трябва да намерите подходяща причина да посетите Арабатската индустриална зона, да влезете в контакт с лидерите на профсъюзите, с дейците на местната социалдемокрация. Пазете се от партията, която е нарекла себе си „комунисти нефтодобивници“. Оперативни източници съобщават, че те имат преки връзки с Белград. Представете в ЦК обстоен доклад за ситуацията и настроенията в Арабатската зона.

Ама какви са тези глупости, тъжно си мислеше Марлен Михайлович. Какво са се захванали с тази индустриална зона? Нима не разбират колко малка роля играе в политическия живот на Крим така наречената работническа класа, тези ояли се богаташи, които се наливат с бира и лапат кървави бифтеци, дебели колкото ръката ми. Освен това там, на Арабат, шейсет процента от населението са чуждестранни работници — турци, гърци и араби. Самите кримчани не обичат много-много да си цапат ръцете с нефт. Как може толкова стръвно да се вкопчват във вехтите догми, че на всичко отгоре и да свързват с тези догми невероятни исторически събития? Как може да не развиват марксизма?

Марлен Михайлович започваше вече да се плаши от мислите си. Та нали по-рано, само преди няколко години, и самият той бе оценявал Арабат като цитадела на класовото съзнание, като могъщ ешелон на класовото движение. Понякога се събуждаше посред нощ, ставаше, пушеше, гледаше пустинния булевард, зад голите клони на който тук-там грееха витрините на магазините и светлините на незаспиващите артистични клубове, и си мислеше, че може би в този момент, в тази зимна кримска нощ той, комунистът Марлен Михайлович, е най-реакционният човек в страната, че може би никой толкова страстно, колкото той, не се противопоставя вътрешно на сливането на тази малка страна с великата метрополия.

Той размишляваше за този Остров, по странен начин наместил се едва ли не в центъра на малкото Черно море. Какви тектонични сили на провидението го бяха отделили от материка и защо? Дали не за да постави пред нашето поколение руснаци днешната мъчителна задача? Размишляваше за Чонгарския проток и си спомняше Деня на лейтенант Бейли-Ленд, 20 януари 1920 година, една от най-засекретените за съветския народ исторически дати, деня на ужасяващото поражение на победоносната пролетарска армия, когато срещу цялата лавина от революционни маси се изправило едно-единствено младо момче, англичанче, пъпчиво и щуро. Изправило се и победило. До ден днешен никой в Съветския съюз, с изключение на Марлен Михайлович и още няколко специалисти, няма право да знае, камо ли да говори за този ден. Никой не го знае, камо ли да го споменава, освен една жалка групичка нравствени изроди, отцепници, някакви си две-три милиончета — така наречената критично мислеща интелигенция, тоест непълноценните граждани.

Марлен Михайлович бе получил достъп до секретните архиви преди двайсет години, вече в хрушчовските времена, когато се бе оформил днешният сектор „Източно Средиземноморие“. Той си спомняше сега първото си смайване дори не от самия факт на разгрома на ударния Южен фланг на Червената армия, а задето се разклатиха устоите на вярата му, тоест на теорията — „ролята на личността в историята“ внезапно му показа своята нелицеприятна, немарксистка страна, разруши хармонията във вътрешния свят на младия учен. Впоследствие той постоянно отново и отново потъваше в тези свръхсекретни архиви, някакво странно влечение постоянно го връщаше към Деня на лейтенант Бейли-Ленд. Дори започна да му се струва, че е бил свидетел на този ден, на събитията, случили се девет години преди той да се роди.

Двайсети януари. Трийсет градуса под нулата. Широкото четирийсет мили гърло на Чонгарския проток било сковано от дебел лед, по който можели да се движат многохилядните колони артилерия. Всичко в този ден отговаряло на логиката на класовата борба: напълно деморализираната и дезорганизирана Доброволческа армия панически се натоварвала на грохнали параходи в пристанищата на Севастопол, Ялта, Феодосия, Керч, Евпатория; последните боеспособни части — мамонтовци, марковци и дроздовци — се биели с налетелите от планинските клисури татарски саблени отряди; казашките полкове били разложени от болшевишките агитатори; напълно били „напропагандени“ екипажите на мощната английска ескадра, която трябвало да пази северното крайбрежие. Проявявайки класова солидарност с пролетариата на Русия, английските моряци и морски пехотинци напуснали корабите си, сковани от леда край пристаните и на рейда на Алма Тархан, и правели митинги под червени флагове на крайбрежните улици и сред сергиите на пазарния площад, пред глинените къщурки и минаретата на този пронизан от леден вятър севернокримски град. В пълно съответствие с логиката на класовата борба за пръв път през столетието били замръзнали всичките четирийсет мили на Чонгарския проток и вече в пълно съответствие с логиката на класовата борба под искрящото мразовито слънце по искрящия лед към острова спокойно се придвижвали армиите на Фрунзе и Миронов. Вярно, било малко хлъзгаво, копитата на конете леко се разминавали, но знамената се реели в избелялото от студ небе, оркестрите свирели „Туй е наший последен и решителен бой“ и червеноармейците весело псували, понеже не виждали никакви признаци за съпротива от страна на последното убежище на класовия враг.

Не съответствало на логиката на класовата борба само настроението на двайсет и две годишния лейтенант Ричард Бейли-Ленд, сменен командир на една от кулите от главен калибър на линейния кораб „Ливърпул“: бил малко махмурлия. Въоръжено с карабина, младото офицерче накарало своите топчии да останат в кулата; нещо повече, извъртяло кулата към настъпващите колони и открило по тях залпов огън с гигантски шестнайсетдюймови снаряди. Прицелността на стрелбата нямала значение: снарядите трошали леда, челните колони потъвали в ледената вода, задните се разбъркали, вдигнала се паника. Всичко това можело да се наблюдава от крайбрежната улица на Алма Тархан дори не с много силни бинокли, а понякога и с просто око. Телеграфните апарати по цял Крим тракали: английският флот отбива настъплението на червените! Неочаквана вълна от вдъхновение заляла Бялата армия. От летището в Сари Булат на тройки започнали да се вдигат грохнали фармани, нюпори и витязи с пъстроцветни кръгове по крилата. Те хвърляли върху леда взривни пакети. Главнокомандващият барон Врангел дал заповед на всички войски да излязат на северните брегове и за пръв път през целия месец полковете се подчинили. Дроздовската дивизия излязла на северните рубежи. Дори шкуровските „вълчи сотни“ временно зарязали взаимното клане с татарите из топлите клисури и препуснали към мразовитите степи. Дори остатъците от руския военен флот в Балаклавския залив след поредицата митинги се размърдали и започнали да вдигат андреевски флагове. Английските екипажи се върнали на бойните си постове. Изключително странно явление — класовото съзнание започнало да отстъпва пред съблазънта на военната победа. Впрочем британското правителство не простило на метежниците, така че повечето матроси след завършването на войната предпочели да останат на кримска земя, отколкото да се подложат на страшния морски penitentiary^[5] в традициите на Владетелката на моретата. Именно така се образували севернокримските селища — те били нещо като австралийските колонии от избягали каторжници.

През първото денонощие след счупването на леда червените войски понесли чудовищни загуби. Марлен Михайлович си спомни как нервите му не издържаха, как се разрида, когато четеше списъците на жертвите сред редиците на героичната Втора конна армия, на Инзенските и Симбирските пехотни дивизии, на броневите батальони и на конната артилерия. Червените се биели храбро, мъчели се да намерят други пътища към кримските брегове, но Чонгар бил замръзнал само при гърлото, на запад и на изток имало вода. Червеноармейците се вкопчвали в пясъчните брегове и загивали сред ледения трошляк с хиляди и хиляди. А Доброволческата армия се възраждала светкавично. Луди глави вече започнали да призовават за нов поход към Белокаменната. Но благоразумието победило. Островът отбил атаката и останал в бойна готовност. След няколко дни духнал мощен югоизточен вятър. В Чонгарския проток се развилняла буря. Намерили героя на битката лейтенант Бейли-Ленд в офицерския клуб в Сари-Булат. Две денонощия поред той играел канаста с руските летци.

— Марлен Михайлович дълго разглежда фотопортрета на лейтенанта. Щръкнали уши, надменно — глупашки поглед, зализана прическа. Ретушът сигурно бе скрил пъпките, но се чувстваше, че ги е имало. На снимката не можеха да му се дадат неговите 22 години, беше нещо като по-височък гимназист. Естествено, потомък на някоя обедняла аристократка, потомствен royal navy^[6]. Каква чудовищна нелепост — нищо и никакво хлапе бе прекъснало мощния симфоничен ход на историята! Кой знае защо Марлен Михайлович беше най-силно възмутен от факта, че Дик Бейли-Ленд през последвалите победата интервюта настойчиво бе отклонявал всякакви възхвали, дитирамби, всевъзможните „прашки на Давид“ и собствения си героизъм. „Просто ми беше любопитно какво ще стане, казвал той на вестникарите. Кълна се, господа, и през ум не ми е минавало да защитавам Крим или Руската империя, конституцията, демокрацията, как му се викаше там, просто ми беше любопитна самата ситуация — лед, настъпление, главен калибър, бунт на кораба, всичко беше много забавно. Всъщност най-много ме интересуваше ефективността на главния калибър в една такава, съгласете се, ужасно смешна ситуация“. На това място той обикновено започвал да се секне в кърпичка с вензели и вестникарите, задавяйки се от възторг, праскали предълги абзаци за „британския хумор“, но въпреки това не се отказали от „прашката на Давид“.

Как? — възмущаваше се Марлен Михайлович. Дори без каквото и да било класово съзнание, без омраза към победоносните маси, а само от чисто любопитство гнусното аристократче било изкривило историческия процес, просто така му било хрумнало? Хайде де, изфуква се, това е просто снобско изхвърляне, а дълбоко в душата си несъмнено е разбирал, че победата на донбаските миньори и питерските металурзи крие заплаха за неговите есекски окосени морави. Това си внушаваше Марлен Михайлович, но всъщност, като гледаше снимката на лейтенанта, дълбоко в себе си не се съмняваше, че да, не е имало и капка омраза, никакво класово съзнание, а му е било просто „любопитно какво ще излезе“.

Докато мислеше сега за Деня на лейтенанта, Марлен Михайлович прехвърляше в ума си и други свои недоумения, загадки на историята, при които марксистката теория губеше основополагащите си черти.

Понякога и потреперваше вътрешно — когато музиката на революцията започваше да му изглежда като какофония, в която дори да долитат звуци на истинска музика, това става само случайно и тези звуци, знаци на жертвеност, мечта, любов веднага се губят в тъжното безумие на основополагащата партитура.

Марлен Михайлович потрепери, пропъждайки кощунствените мисли, започна да преглежда шифрованите съобщения, кореспонденцията си с „видната личност“, сведенията, извадките, инструкциите, после изведнъж отмести настрана цялата тази глупост, въздъхна тежко, но някак освободено, сякаш отхвърляше бреме, заплака и се отдаде на своето съкровено и нежно — любовта към Крим.

Обичам този остров, спомена за Стара Русия и мечтата за Нова, тази богата и безпътна демокрация, пристанищата на скалистия Юг, отворени за целия свят, енергията на исторически обречения руски капитализъм, момичетата и бохемата на Ялта, архитектурното буйство на Симфи, тучните стада по източните пасбища и грандиозните пшеничени ниви на Запада, чудото на Арабатската индустриална зона, самия контур на този остров, напомнящ морска котка. Толкова години съм отдал на това чудо на природата и историята и нима всичко това може да изчезне по волята на някой „крайно неприятен“ в разрез с всякакъв смисъл и с изгодата на цялата ни страна, дори без определено мнение у ръководството? О, Боже, няма да преживея това, о, Боже, аз трябва да попреча да се случи! Така, адресирайки мислите си дори към Господ, мислеше „генералният консултант по въпросите на Зоната на Източното Средиземноморие“ Марлен Михайлович Кузенков.

Ала беше време да тръгва в „командировка“. След като се наплака, Марлен Михайлович пристъпи към изпълнението на директивата. Извика кола от ИПИ, сложи в дипломатическото си куфарче пижама и тоалетни принадлежности и тръгна на път към естествения съюзник, за да почерпи жива вода от извора на класовото съзнание — Арабатската индустриална зона.

Пътьом, като гледаше от фриуея фермите на богатите немци (тия гяволи успяват да снабдяват целия Остров с великолепни млечни продукти, хем изнасят сирена и шунка и в Европа), Марлен Михайлович обмисляше докладната си до „видната личност“ — каква доза демагогия да вложи и какво да си позволи сериозно, мислеше вече за речта си пред членовете на Дружеството за приятелство и как да се измъкне от „комунистите нефтодобивници“; с една дума, целият вече беше на работа, далеч от съмненията и тревогите.

— Ех че ферми има тук, ех че стада! — изведнъж малко неразбираемо въздъхна шофьорът Лопатов.

Марлен Михайлович бързо погледна месестата муцуна. Какво има предвид? Провокира ли го, или тайно се възхищава?

— Да-а-а-а — смотолеви Марлен Михайлович.

Сега пък шофьорът го стрелна с бърз поглед. Около минута пътуваха мълчешком.

— Да можеше да докараме тука нашия селянин — каза Лопатов и сега вече с цяло лице се извърна към Марлен Михайлович. — Благодатна почвица, ей, а, другарю Кузенков? Благодатна е, така си е!

В ИПИ не беше забранено да се възхищаваш от природните дадености на Крим. На Марлен Михайлович му стана отвратително, чак започна да му се гади от това, че шофьорът се страхува от него, а той — от шофьора.

— Лентата, Лопатов, лентата си гледайте — сухо му посочи пътя и се извърна.

„Ей така няма и година да мине след «присъединяването» и кримчаните ще се страхуват един от друг като нас с Лопатов. Лучников смята, че Крим ще вдъхне храброст на руснаците. Да, ама не, само ще станат по-страхливи…

Да зарежа всичко, да избягам, да изляза пред телевизията, да обявя война на СОС, да отворя очите на глупаците, да се обърна към Запада…“

— Ето я, Ак джамия! — Лопатов пое надолу към крайбрежието на Азовския залив.

 

От високото на фриуея вече се виждаше Арабатската стрелка, едно любопитно природно явление — пясъчна ивица, широка километър и половина — два и дълга над сто. От източната страна по цялата дължина на ивицата се точеха чудни плажове, покрити с трошляк от червени раковини, миеха ги чистите вълни на Азовския залив. От западната страна пък беше застоялият неподвижен и плитък Сиваш, съкровището на Крим — скъпоценен резервоар на нефт, природен газ и какви ли не други полезни неща. Всичко беше организирано по съответния начин: откъм западната страна по продължение на цялата ивица и надълбоко в Сиваш стърчаха сонди, издигаха се преработвателни, пречиствателни и обогатителни фабрики, резервоари и естакади — цяла индустриална джунгла. По средата на ивицата минаваше шестлентово шосе с всичките му джунджурии: телефони на всеки километър, автоматични бензиностанции, автомати за кафе, цигари, кола, чай, дъвка, бонбони, хотдог и богати барове, издържани в така наречения граничен стил. По-нататък по източния бряг на ивицата, тоест чисто и просто на километър и половина от индустриалната джунгла, се редуваха плажове, пристани за катери и яхти, градчета и селца, в които живееха работници и индустриалци — ултрасъвременни селища с максимум удобства и изобилни, макар и далеч не изискани развлечения. Основни центрове на Стрелката бяха градовете Ак Джамия, Големият Бем и Трети държавен участък, към който всъщност се бе насочил сега автомобилът на Кузенков, защото там се намираха управата на „Арабат Ойл Къмпани“ и централите на разните профсъюзи и сдружения. На северната опашница на ивицата имаше и малко селище в стил Дивия Запад, наречено Малкия Бем или Копейка. Мълвата за него се носеше из целия Остров, говореше се, че там можеш или да си умреш от скука, или да се набъркаш в най-невероятни приключения; там сред товарните пристани и тръбопроводите имаше двайсетина бардака за всякакви вкусове, с една дума, мини Хонконг.

Преди да пристигнат в Трети държавен участък, още когато на хоризонта се появи разноцветната китка на небостъргачите му с рефлектиращите стъкла, Марлен Михайлович си помисли, че не би било зле да остане тук сам, да се отърве от шофьора Лопатов. Какъв ли чин има? Сигурно не по-нисък от майор. Той още веднъж го погледна отстрани. Каква физиономия обаче! Ами че това е Нерон! Да, да, по-развратен трудещ се не можеш да намериш никъде.

Вече в хотел „Литейни Сплендид“ Марлен Михайлович без заобикалки предложи на шофьора:

— Слушайте, Лопатов, аз ще остана тук три дни и никъде няма да пътувам. Защо не прескочите до Малкия Бем и Копейка? Разправят, там било страхотно Едва ли някога ще имате друга възможност.

Очите на Лопатов изведнъж пламнаха с безумна светлина: явно не му липсваше въображение.

— Ами… вие… другарю Кузенков… как… тук… — замънка той.

— Лопатов — изтънко се усмихна Марлен Михайлович. — Какво толкова, хора сме все пак…

— Именно! — възкликна Феофан Лопатов и чак целият грейна.

Именно, толкова е ясно — всички сме хора и всички искаме да си подсладим душата. И тази важна клечка, тайнственият генерален консултант, когото му е наредено да не изпуска от очи, и той е очевиден „всички сме хора“ и също иска да се по-разкара из индустриалната зона, без някой да му се пречка. Разбира се, начаса в душата на опитния Лопатов се прокрадна съмнение: открият ли го другарите в Малкия Бем и Копейка — край на кариерата му, ще го отстранят от волана, ще трябва да живурка в родното си място чак до гроба. И същевременно… Лопатов тъжно оглеждаше пустото уютно фоайе на „Литейни Сплендид“ с неговия мек пружиниращ под, светилници, скучаещ в дъното барман… погледна през стъклената стена, където мъждиво проблясваха зимните вълни на Азовския залив, и отново го загложди мисълта „всички сме хора“. Абе да става каквото ще — животът си върви и накрая ще ти бъде мъчително горчиво и обидно за безцелно изживените години, я да се емвам аз — три дни при курвите в Малкия Бем и Копейка, царството на кефа!… — пък ако ще после и от партията да ме изхвърлят, през тия три дни с тамошните мацки и гейчета ще видя такива неща, каквито вие, скъпи другари, през целия си живот не ще усетите дори в масов мащаб… Да не повярваш колко бързо прелетяха сега пред Лопатов унилите години на шофьорско — следствена работа. Скоро и самият Остров ОКЕЙ ще иде по дяволите, нищо няма да видиш и какво ще си спомнящ после?

Всички тези чувства се изписаха извънредно ясно на месестото лице на Лопатов, а Марлен Михайлович, който начаса схвана всичко, за пореден път се смая колко са се променили през последните години „нашите хора“. След минута Лопатов вече го нямаше: юрна се с посланическата кола към международните курви в Малкия Бем и Копейка.

Марлен Михайлович въздъхна освободено и започна да се разполага в чудесния двустаен апартамент, естествено, с изглед към чистото море. Долу пустите облизани улички на Трети държавен участък водеха към плажа. Вятърът огъваше връхчетата на пирамидалните хвойнови храсти, които се редяха покрай огледалните витрини. От време на време префучаваше кола или минаваше по някой младеж с ярък шушляков анорак. Изведнъж Марлен Михайлович изпита чувство на уют, спокойствие, пълна откъснатост от проклетите проблеми и нелепите инструкции. Ще поживея тук три дни в пълна самота, на никого няма да се обаждам, с никого няма да се срещам, а пък отчета ще го съставя като едното нищо — какво ще ни даде този отчет, нито ще отдалечи катастрофата с един миг, нито ще я приближи с един миг. Ще седя три дни пред телевизора, ще сменям канал след канал на Ти Ви Миг, ще следя перипетиите на избирателната кампания. Ще се разхождам, ще чета вестници, ще гледам телевизия… За три дни ще изляза от играта и ще се опитам да преценя с кого съм, какво искам и накъде трябва да поема. В края на командировката от някой бар ще се обадя в Москва и ще кажа на Вера да ми звънне от сестра си. Може пък да не ни засекат. Вера всичко ще разбере, ще я помоля да се добере до „видната личност“ и още веднъж да се опита да предотврати техните катастрофални решения.

Пусна телевизора. По единия канал вървеше някаква многосерийна френска глупост, по другия свиреше американски джаз, по третия се вихреше съветският шампионат по хокей… Откри Ти Ви Миг на шести канал. Картечното бърборене на коментатора веднага пропъди сънливото спокойствие и отнесеност на този мрачен ден. Операторите показваха от Евпатория зашеметяващо събитие — сбор на „Вълчата сотня“, на който ултрадясната организация обявяваше присъединяването си към Съюза за обща съдба. Някакъв грохнал полковник (вероятно един от последните кавалеристи на Шкуро) възторжено разказваше на младежите за екскурзията си до Москва и за огромното впечатление, което му бил направил военният парад на Червения площад. Нито дума за комунизма — Русия, мощ, граници на империята, флагът по всички световни ширини, XXI век — век на руснаците! В президиума на форума Марлен Михайлович с изненада видя професор Фофанов, един от съучениците. Само преди седмица такова едно сборище би размазало по стената този либерал, този „любител на червеношкембестите“ а сега, една седмица преди изборите, той беше почетен гост и „вълчесотниците“ очакваха да чуят неговите думи.

Звънна телефонът. Марлен Михайлович почти подскочи. Кой може да ме търси? Кой знае, че съм в „Литейни Сплендид“? Оказа се, че знаят тези, на които им е работа да знаят. От Феодосия се обаждаше Уилям Иванович Кокинаки. Под това име се намираше на острова полковник Сергеев. Достолепният професор по археология бе пристигнал във Феодосия от Калифорния с лични научни цели. С мек френски изговор в качеството си на стар приятел и познавач на Крим археологът покани Марлен Михайлович да го посети във Феодосия. В случай че ви досадят работата или някои посетители, тогава, драги, заповядайте — наел съм чудна къщичка край морето, та ще можем както в доброто старо време да поспорим за третия пласт на могилата Тепсен или за произхода на древните водоеми по склоновете на Легинер. Ама, моля ви се, какви посетители, никого не очаквам, възрази Марлен Михайлович, нямам намерение с никого… Да-да, разбира се, и аз обичам да се уединявам, забърбори господин Кокинаки, съчувствам ви от все сърце. Ето едва вчера се отървах от един нумизмат, някой си Игнатиев-Игнатиев, любопитна личност, но пълен дилетант. Съветвам ви да насочвате такива любители към своя — ха-ха — шофьор или дори право към мен. Е, ако пък ви се натрапят някакви древни египтяни, тогава просто ми се обадете, драги, ето, запишете си телефона.

Втренчил невиждащи очи в екрана на Ти Ви Миг, Марлен Михайлович поразмишлява известно време какво ли можеше да означава цялата тази абракадабра, докато изведнъж не проумя, че на екрана се развива поредното смайващо събитие. Пресконференция в Бахчисарай. Съветникът по печата на ханския двор прави официално изявление пред журналистите. Негово височество ислямският ръководител на татарския народ на Крим призовава своите поданици да гласуват за Съюза за обща съдба и изразява увереност, че в състава на великия Съветски съюз Крим ще може да внесе по-солидна лепта в движението за неприсъединяване, да укрепи антиимпериалистическия фронт на своите братя по вяра.

Изведнъж телефонът отново иззвъня. Този път беше камериерът. С изключително любезен тон на чист руски той попита дали господинът няма да желае да получи вечеря в апартамента си.

На екрана на телевизора се появи Андрей. Той изскочи от вертолет на базата на ВВС в Кача. По петите го следваше новата му жена — Кристина Парсли, с кожено яке и дънки, много привлекателна особа, но изобщо не можеше да се сравнява с нашата Танка, глупак е тоя Андрей, във всяко отношение е глупак. Посрещна ги Чернок с около триста възторжени млади летци.

Вечеря ли? Да, да, ако обичате. Нещо по-леко, нещо простичко. Да, и освен това… ето какво… ако обичате… бутилка скоч, да, да… Какво? Да, именно, цяла бутилка. „Black&White“ ще бъде много добре, да…

Лучников се качи на трибуната и вдигна ръце, призовавайки за тишина.

— Летци! — каза той. — Каравелите на испанците са поемали към Атлантика, без да знаят какво ще им донесе всяка следваща миля, поемали са към мрака и мъглата. Те са открили Америка, но нали е можело тя да не е там, тогава мракът и мъглата са щели да ги погълнат. Така е орисан човекът — да поема към нови брегове. Ще открием ли ние Русия, нашата съдба и мечта? Летци, когато поемаме по този път, аз искам да ви кажа, че нашият мрак и мъгла са много по-черни и безкрайни от онези, които са се простирали пред испанците.

Скочи някакъв чудесен младеж с лейтенантски знаци на петлиците, размаха пилотското си кепе и извика:

— Ние летим във всякакво време, Андрей!

Аудиторията възторжено изрева. Полковник Чернок запали сигарилос. Андрей се усмихваше малко тъжно. Мисис Парсли^[7] (май имаше такава зелена подправка за бульон) демонстрираше само безгранична преданост на своя господар.

Ах, хитрото копеле, изведнъж с отчетлива злоба си помисли Кузенков за Лучников. Агитация от негативното! Плаши хората с „мрак и мъгла“, а постига желания възторг и храброст. Какво става с тези хора? Отново и отново Солженицин ги увещава от телевизионните екрани — спрете се, осъзнайте се! Всички го слушат с благоговение, а после стигат до смайващ извод: само една велика земя е могла да отгледа толкова могъща личност, само великият Съветски съюз! Може би на такава степен на процъфтяване човекът винаги получава нещо като изкривяване по посока на разни безсмислени вдъхновения? Как е успял Лучников да проникне толкова дълбоко в психиката на островитяните? Може би наистина са го научили в КГБ? Кузенков обаче знаеше със сигурност, че върхушката на Комитета изобщо не се стреми към завземане на Крим: та нали губят такова чудно работно поле. Не, просто самият Андрей е един от островитяните, един от „най-добрите“.

Ти Ви Миг, както обикновено, се спря върху физиономията на Лучников. Странно съчетание: някак хищна усмивка и тъжен, ако не и нажален поглед.

— Гад! — Кузенков размаха юмрук пред физиономията на бившия си приятел. — Гад си във всяко отношение: и роднините си забрави, и любимата си изхвърли, и дори не се постара през всичките тези месеци да намериш стария си приятел. Тази садомазохистка идея, този снобизъм, стигащ до абсурд, е погълнал всичко.

— Абсолютно съм съгласен с вас, Марлен Михайлович — прозвуча наблизо леко дрезгав гласец.

Кузенков отскочи от телевизора. В стаята влизаше количка с неговата „скромна вечеря“ — цял комплект подноси и подносчета, покрити със сребърни капаци, плюс бутилка уиски. Някакъв слуга тикаше количката — кокалест субект на средна възраст с усмивчица, оголваща анемични венци, побеляващи кичури коса падаха върху очите му.

— Намерихте точната дума — каза слугата. — Андрей Лучников е нравствен гад. Познавам го от дете, учехме заедно в симферополската гимназия „Цар Освободител“.

Кузенков мълчаливо гледаше слугата и вече разбираше, че това не е никакъв слуга, че сигурно не е трябвало да пуска Лопатов, че тук са го чакали, че трябва веднага да се обади на господин Кокинаки, ако вече не е станало късно.

Фалшивият слуга наведе глава и леко тракна токове.

— Разрешете да се представя. Юрий Игнатиев-Игнатиев -каза той. — Моля великодушно да ми простите, но това беше единствената възможност да говоря с вас, а аз крайно се нуждая от това.

Игнатиев-Игнатиев подхвана полите на дрехата си като в XIX век и приседна на фотьойла, но фотьойлът беше съвременен, „удавящ“, донякъде наглото, пресилено старомодно движение не отговаряше на дизайна му. Игнатиев-Игнатиев някак нелепо хлътна и за да подхожда на този фотьойл, дръзко преметна крак връз крак. Смесването на времена и стилове излезе толкова глупаво, че въпреки напрежението Марлен Михайлович се позасмя.

— Игнатиев-Игнатиев ли? — каза той е леден тон. — От „Вълчата сотня“? Доста съм чувал за вас.

— Минали работи, любезни ми Марлен Михайлович — каза Игнатиев-Игнатиев, като оглеждаше ноктите си уж небрежно, стилно и отново фалшиво. — „Вълчата сотня“ ме изхвърли от редиците си и аз съм горд, че това стана няколко дни преди те да се продадат на СОС. Сега съм член на партията „Комунисти нефтодобивници“…

— Браво, браво — каза Марлен Михайлович. — От ВС — в КН. Поздравявам ви. Но не бихте ли могли да ме оставите сам. Не съм съвсем…

— Нещо повече, влязох в ЦК на тази партия и сега бих искал да поговоря с вас не като частно лице, а като член на ЦК… — Игнатиев-Игнатиев въпросително посегна към бутилката.

— Не пипайте уискито — с неочаквана за самия него грубост каза Кузенков.

Изображението на Лучников вече бе изчезнало от екрана. Сега Ти Ви Миг запъхтяно разказваше за драма, разиграла се в ялтенския „Мажестик“; Лучия Кларк намерила в леглото на продуцента Джек Халоуей местната аристократка Неселроде! — докато… и тоест, и т.н. Сред интервюираните личности за минута се мярна и неотдавна емигриралият кинорежисьор Витални Гангут. Той категорично се разграничаваше от креватната история, заявявайки, че „не му дреме на оная работа“ за Лучия Кларк (неясен израз, господа, по-късно ще се постараем да го уточним), а Лидочка Неселроде да си „таковала таковата“ (уважаеми господа, очаквайте разяснения), че не ще да знае никого от цялата останала „шайка“, а Октопода уважава като здраво „чаткащ“ за киното продуцент. Без никакво съмнение интервюираният беше леко или доста сръбнал. Зададоха му въпроса: Между другото, вярно ли е че заедно с Халоуей кроите планове за свръхмощен блокбастър? Гангут разцъфна в хитра усмивка, закани се е пръст и бе зафиксиран от камерата в този вид.

— Май познавате и този негодник, другарю Кузенков? — попита Игнатиев-Игнатиев, кимайки към екрана.

— Не съм ви другар — кресна Марлен Михайлович, наля си пълна чаша уиски, а бутилката недвусмислено отмести по-далечко от неканения гостенин.

— Виж, аз го познавам много добре — ухили се Игнатиев-Игнатиев, без ни най-малко да се смути. — Витя Гангут е нравствен изрод и алкохолик. Приятелче на нашия герой. Явно предателството спрямо родината е в кръвта на тези господа.

След чашата уиски всичко грейна в ярки светлини и хумор.

— Дали да не ви дам пътя, драги ми господине, радетелю на родината? — каза Кузенков на Игнатиев-Игнатиев и рязко му посочи вратата. В жеста му имаше нещо ленинско.

На телевизионния екран лицето на Гангут се размърда. В отговор на въпрос за СОС той се намръщи, сякаш бе смачкал комар на врата си, и промърмори:

— Презирам…

Замярка се нещо чуждестранно. Ти Ви Миг тършуваше за интересни картинки с еднакъв успех из целия свят. Нефт, развратни муцуни на шейхове и революционни лидери, терористи, плейбои, учени, спортисти, манекенки и курви.

— Да, аз съм радетел на Родината си — напомпано подзе Игнатиев-Игнатиев и отново посегна към бутилката, но Марлен Михайлович отново я отмести по-надалече — и в името на борбата с враговете й, с гадини като Лучников, съм готов да се съюзя дори с комунистите нефтодобивници, със самия дявол…

— Какво разбирате под „Родина“? — попита Марлен Михайлович.

Очите на Игнатиев-Игнатиев радостно святкаха — аха, не ме гонят! Все пак някакъв диалог започва!

— Моето разбиране за Родината преди всичко се различава от това на Лучников — бързо, едва ли не задавяйки се, избъбри той.

— И толкоз, така ли — Марлен Михайлович изписа на лицето си разочарование. — Скучничко, господин Игнатиев-Игнатиев. Имам чувството, че и през ум не ви минава за Родината, а в главата ви се върти само Лучников. Това лице ви е станало идея фикс.

Главата на Игнатиев-Игнатиев клюмна и Марлен Михайлович чу глухо отчаяно ломотене.

— Налейте ми скоч — различи думите най-сетне.

— Няма. Не съм ви канил. Вие не ме интересувате.

Игнатиев-Игнатиев се овладя, отметна косата си назад, стана и се разтъпка по килима.

— Не е хубаво да ме пренебрегвате, Марлен Михайлович. Сега аз представлявам онези малобройни сили на Острова, които се противопоставят на епидемията на СОС. Западът, както винаги, се предава. Ние влизаме във връзка с Белград, търсим пътища към Пекин. Ние, седемте леви партии, сме единствените, които могат да направят нещичко срещу СОС…

— И в мое лице търсите съюзник? — позасмя се Марлен Михайлович. — Търсите съюзник в лицето на съветски дипломат? Любопитно.

— Да, вие сте наш потенциален съюзник — каза Игнатиев-Игнатиев. — Имаме сведения, че могъщи среди в СССР не желаят присъединяването и вие сте от тези среди.

— Кой ви каза това, господин комунист нефтодобивнико? — с чашата уиски в лявата ръка Марлен Михайлович приближи и сграбчи Игнатиев-Игнатиев за рамото. Рамото се оказа изненадващо слабо и податливо, главата на кобилообразния субект някак безсилно се люшна. — Отговаряйте! Откъде ви хрумнаха тези глупости?

Игнатиев-Игнатиев мълчеше, главата му безсилно се люшкаше.

— Аз му ги казах — прозвуча важен глас и Марлен Михайлович видя на — прага предразполагащ към себе си господин с брада на Радамес, в когото без усилие разпозна полковника от ОСВАГ Вадим Востоков. Полковникът изящно се поклони, влезе и сложи на масата сребърна кофичка е бутилка шампанско. Виновно разпери ръце.

— Извинете, Марлен Михайлович, но именно аз имах непредпазливостта по време на един от официалните разговори, сиреч разпитите на този криминален господин, да изкажа нещо като такова предположение.

— На какво дължа честта, господин Востоков? — почти весело попита Марлен Михайлович. „Черното и бялото“ вършеха своята работа, светът се опростяваше, като се разпадаше на два цвята и заприличваше на стар телевизионен филм от добрите шейсетте години, когато още нямаше цветно кино, един свят на илюзии.

— Много съм поласкан, че знаете името ми — Востоков ловко отвори шампанското. — Чувате ли как вие нордостът? Започва ураган. В такива вечери е много приятно да разиграваш в уютен хотел партия политически покер.

След уискито шампанското подейства на Марлен Михайлович като сребриста пиеска за пиано след акорди на оркестър.

— Имайте предвид, господин Востоков — каза Марлен Михайлович, излягайки се във фотьойла. — В съседната стая се намира тренираният майор Лопатов.

На екрана на Ти Ви Миг изведнъж се появи „рибешката мас на ленинградските речни фенери“. Кървавите ивици на угасващия залез отвъд мержелеещата се игла на Петропавловската крепост. Ухилените лица на три хлапета с шинели с вдигнати яки и черни шалове, омотани около шиите.

— Съседната стая е празна — любезно каза Востоков. — Майор Лопатов в момента се разкапва от кеф в кабинета за масажи „Банкок“ в Малкия Бем и Копейка — с ваше разрешение.

— Внимание — чу Марлен Михайлович гласа на коментатора. — Репортаж от люлката на пролетарската революция.

Появи се и самият коментатор. Тренчкоут с вдигната яка, шапка с отпусната периферия.

— Снимките са направени спонтанно, без разрешение от властите, молим да ни извините за дефектите в изображението — той се обърна към трите момчета. — Уважаеми дами и господа, пред вас са Игор, Слава и Валера, тримата наричат себе си „новите десни“.

Едно от момчетата измъкна от пазвата си лист от тетрадка, окашля се и зачете: „От името на Комитета «Новите десни от Крестовския остров» ние се обръщаме към руското правителство на Остров Крим, към главнокомандващия Въоръжените сили на Юга на Русия генерал Павлович, както и към началника на ОСВАГ генерал Аритметиков с молба незабавно да арестуват главния редактор на просъветския вестник «Руски куриер» Андрей Лучников. Съветската младеж и нейният авангард «Новите десни от Крестовския остров» смятат, че Андрей Лучников е ренегат и предател на нашата борба…“

После на екрана започна някакво неясно раздвижване, замяркаха се неясни петна. Коментаторът на Ти Ви Миг нахакано обясни, че интервюто се е провалило поради намесата на народната дружина, но „новите десни“ успели да изчезнат с мотоциклет.

— Аха! — възторжено извика Игнатиев-Игнатиев. — Чухте ли? Лучников в ареста! Такава е волята на съветската младеж!

— Ама нали те са „десни“ — като се заливаше от смях, каза Марлен Михайлович, — а пък вие сте „ултраляв“, Игнатиев-Игнатиев.

— Абе има ли някакво значение! — пръскайки слюнка, се развика Игнатиев-Игнатиев. — Важното е да арестуват Лучников! Докато не е станало късно! Той е главният негодник!

— Ето какво нещо е страстта! — съчувствено кимна към него Востоков. — Той обожава Андрей от дете. Неотдавна в ОСВАГ се получи дневникът на господин Игнатиев-Игнатиев. Представете си, Марлен Михайлович, кажи-речи хиляда страници страст, омраза, любов, ярост. Представя си, че е любовница на Лучников.

— Фалшификат! — изкрещя Игнатиев-Игнатиев. — Дневникът е фалшификат!

Очите му мазно лъснаха, сега той явно изпитваше сладостно страдание, каквото изпитват юношите, когато в тяхно присъствие говорят за обекта на любовта им — макар и неверен, подъл, но страстно желан.

— Дайте ми поне малко да си пийна, Марлен Михайлович — жално помоли Игнатиев-Игнатиев. — Налейте ми поне една капчица.

— Донесете от бара две бутилки — строго му каза Востоков. — Пишете ги на сметката на ОСВАГ.

— Слушам — Игнатиев-Игнатиев изскочи от стаята.

Востоков изключи телевизора. В настъпилата тишина се чу виенето на нордоста, или както го наричат тук, бората. Лъч на прожектор огря изровения от вълните морски хоризонт.

— Толкова отдавна искам да си поговоря с вас, Марлен Михайлович — каза Востоков.

Марлен Михайлович се засмя. Сърцето му бе изпълнено с младежко дръзновение. Имаше чувството, че вижда предварително всички ходове на тези оплели се в собствените си хитрости хора, че вижда нелепия смисъл на играта им, тъй като той, Марлен Михайлович, знаеше главната и основополагаща причина за цялата бъркотия. С младежкото си дръзновение той смяташе тази Основополагаща за мерзост и глупост.

Востоков въздъхна.

— Колко отвратително се оплете всичко! Чуйте, Марлен Михайлович, кажете ми откровено, поне вие като едно от главните действащи лица, разбирате ли какво става?

— Въпросът е не дали разбирам или не — каза Марлен Михайлович. — Благодарение на своето възпитание и образование за разлика от вас, другарю белогвардеец, аз виждам Основополагащата…

В стаята отново влезе Игнатиев-Игнатиев. Този път „комунистът нефтодобивник“ бе доведен от професор Кокинаки, иначе казано, полковник Сергеев, който болезнено бе стиснал носа и горната му устна.

— Замалко щеше да стреля с невропаралитичен патрон по вас, господа — каза Сергеев, захвърли настрани Игнатиев-Игнатиев, седна във фотьойла и извади от дипломатическото си куфарче три бутилки „Сибирска водка“.

— Върнете ми дневника, господин Кокинаки — хленчеше Игнатиев-Игнатиев. — Върнете ми този мръсен фалшификат.

Марлен Михайлович весело огледа присъстващите:

— Ами като гледам, братлета, всички тук сме си наши.

Сергеев се усмихна.

— Не-не, не е точно така, но си споделяме някои данни. Без подобна размяна коя да е intelligence service^[8] е невъзможна. Нали така, колега Востоков?

За учудване на Марлен Михайлович Востоков не прояви никакво подмилкване към Сергеев, а, напротив — дори сякаш не го удостои с внимание.

— Не може ли да завършите мисълта си, Марлен Михайлович? Казахте, че знаете Основополагащата?…

— Именно — Марлен Михайлович си наля в чашата малко уиски, малко шампанско и я допълни с водка. — Основополагащата върти всички ни във водовъртежа си, превръща живота ни в абсурд, работата ни — в безсмислено пилеене на време и пари. Тя завърта във водовъртежи всички ни — и марксисти, и монархисти, и хора на ЦРУ, и хора на КГБ, тя плува, неумолимата, могъща, светеща акула!

Всички се умълчаха. Възцари се неловка пауза.

— Впечатляващо — неуверено промърмори Востоков.

Нова пауза, неловка тишина. Тихо бълбукане — Игнатиев-Игнатиев деликатно смучеше водчица.

— Имам предложение — каза господин Кокинаки. — Всички тук сме мъже — той хвърли поглед към Игнатиев-Игнатиев. — Или почти всички. Хайде днес да се натряскаме като талпи. Да се насмучем като свине и да отидем при курвите в Малкия Бем. Между другото в „Банкок“ вече са пукнали с бутилка главата на Лопатов.

— Понякога това е необходимо — каза Востоков.

— Жалко, че само понякога, а не винаги — каза Марлен Михайлович. — Само като си помисля за тази кошмарна светеща курва, вечно бих се въргалял пиян с пукната глава. Опитайте моя коктейл, другари щирлицовци. Вече ме люлее като в море. Между другото какви са онези светлини, прожектори, какво мига там? Да не би да се започна вече?

— Започне ли се, ние ще знаем — каза Сергеев. — Тук винаги при нордост адмирал Вирен извежда своята ескадра на тренировка, а и на нашите от Новоросийск не им се седи мирно. Американците пък летят наоколо, фотографират. И за чий? — попита той всички присъстващи.

— Нейна работа е — загадъчно се усмихна Марлен Михайлович и показа с ръка движение на голяма риба.

Всички се засмяха. Звънна телефонът. В слушалката се разнесе гласът не на кого да е, а на Андрей Лучников. Той говореше много припряно:

— Марлен, успях да се измъкна от Ти Ви Миг и от моя конвой. Намирам се на петстотин метра от тебе, досами плажа, в бар „Тризъбец“. Ела веднага.

— Обаче аз имам гости — измънка Марлен Михайлович. — Изключително приятна компания. Говорим си за Основополагащата.

— Знам кои са при тебе — бързо избърбори Лъча. — Постарай се да ги метнеш. Това е единственият шанс.

— Добре, добре — хитро се изкиска Марлен Михайлович. — Моите рядко любезни гости са много заинтригувани. Сега ще домъкна тук и вас, приятелю! Ще разиграем партия политически покер сред рева на нордоста. Спомняте ли си онази песен? „По пътя лед, натрошен на парчета, реве нордоста, до комунизма да стигнем, момчета, не е толкова просто…“

Той затвори телефона и весело изгледа „гостите“. Разузнавачите бяха вперили в него професионални погледи. Горките — помисли си Марлен Михайлович, — въобразяват си, че всичко знаят, че направляват събитията, а всъщност май няма по-неосведомени и по-жалки прислужници на главната гадина, Основополагащата.

— Лучников беше — каза той.

Нито един мускул по лицата на професионалистите не трепна, докато клюмащият над чашата „сибирска“ комунист нефтодобивник скочи, разля, катурна, затрепери като млада девственица.

— Той е долу, в бара. Сега ще го доведа — каза Марлен Михайлович.

— Няма да го преживея — промърмори Игнатиев-Игнатиев.

— Мисис Парсли с него ли е? — бързо попита Востоков.

— Сам е — Марлен Михайлович излезе от апартамента, като взе ключа и блокира бравата. „Докато се измъкнат от тук, ние ще духнем, помисли си той. Къде ще духнеш? — мярна му се друга мисъл. — В морето ли?“

Във фоайето на хотела отиде при дежурния полицай, показа му паспорта си и се оплака, че при него, съветския дипломат, са нахълтали някакви пияници и му пречат да си почива. Ченгето веднага хукна да вика патрула. Нахалници, осмелили са се да нарушат спокойствието на „съветския другар“.

Междувременно Марлен Михайлович изтича навън и се втурна по пустата, къса и тъмна улица, където под яростния вятър кипяха смриковите храсти и светеха само прозорците на два-три бара. В края на улицата бумтеше и излиташе над парапета приливната вълна на нордоста.

Едва тук, щом почувства пронизващия студ, Марлен Михайлович се сети, че е изскочил навън дори без сако, само по жилетка. Дотича до парапета, отскочи от поредния удар на вълната, видя отдясно и отляво плажа, заливан от пенестите води, дивия танц на светлините в черния мрак, помисли си, че може би това е нощта на окончателното разрешаване на всички проблеми, весело разбърка мократа си коса и тогава забеляза на партерния етаж на едно масивно и безжизнено здание три светещи топли прозореца. Беше бар „Тризъбец“. Вълната спираше на метър от входа му. Гибелната нощ остана в миналото още щом престъпи прага: в топлия бар миришеше на силно кафе и на тютюн, свиреше музика.

Gonna make a sentimental journey To renew old memories…^[9] — припяваше някакъв топъл успокояващ бас.

Собственикът на бара гледаше по телевизията хокеен мач СССР — Канада. До бара седеше огромен пес овчарка с черна ивица по гърба. Той дружелюбно се ухили, като видя нахълталия Марлен Михайлович. В ъгъла на мекия диван седяха Лучников и мисис Парсли.

— Боже мой — засмя се Андрей. — Ти си мокър и пиян. Никога не съм те виждал пиян. Christy, look at my friend. He is heavy drunk…^[10]

Чистичката и строга мисис Парсли, която беше облечена в закопчано до брадичката кожено яке, дружелюбно се усмихна на Кузенков. Благодарение на Ти Ви Миг целият остров знаеше, че в джобовете на якето на тази личност винаги се намират два пистолета със свалени предпазители.

— Николай — каза Лучников на бармана, — дай на моя приятел някакъв пуловер и чаша горещ ром.

— Николай — каза Лучников на бармана пет минути по-късно, — дай на мен и на приятеля ми по една винтяга, искаме малко да подишаме въздух.

С жест на ръката той пресече опита на Кристина да ги последва. Излязоха в ревящата мъгла и бавно поеха по тясната плажна ивица, която все още съществуваше между каменния парапет на крайбрежната улица на Трети държавен участък и настъпващите от мрака бели гриви.

— Марлен! — извика Лучников в ухото на Кузенков. — Всичко е готово! След една седмица ще победим! Последното социологическо изследване показа, че СОС ще получи над 90 процента!

— Бъди горд с това! — извика Марлен Михайлович.

— Нещо ме яде отвътре! — отвърна Лучников.

— Има си хас! — извика Марлен Михайлович. — Та ти си просто една жалка риба лоцман за огромната безумна светеща акула.

— Какво искаш да кажеш? — стреснато попита Лучников.

Изненадан за миг, Лучников веднага забрави за изненадата си. Той крачеше покрай могъщите бетонни плочи, целият мокър, с променяща цветовете си под отблясъците винтяга, замислен и дори странно млад, истински герой на народния плебисцит, истински шампион.

— След една седмица Държавната дума ще отправи молба до съветското правителство да бъдем включени в СССР като съюзна република. Кажи ми, ти можеш ли да ми гарантираш, че няма да се случи някаква варварщина, някаква тотална окупация? Защото в нашия случай това не е необходимо, изобщо не е необходимо. Чехите са чужд народ, те искаха да се отцепят, ние сме си наши, искаме сливане. В случая не е нужен акт на насилие. Нужна е известна постепенност, такт… В края на краищата по конституция всяка съюзна република има право на свободно влизане и излизане, на международни отношения, дори на собствени въоръжени сили. Нашите форсиз ще станат част от съветската армия, защо трябва да ни окупирате? Социалистическите преобразования също трябва да се въвеждат постепенно — ние още дълго ще можем да бъдем източник на твърда валута. Нека мен ме пратят на заточение веднага, нека всички нас, съучениците, ни интернират в Кулунда, да ни тикнат във Владимирския централ, ако ще и да ни разстрелят, ние сме готови, но с Острова, с населението трябва да се действа постепенно, варварски актове са неуместни… Евентуална окупация може да разтърси и нас, и вас, може да доведе до най-невероятното… до война… На няколко пъти се опитах да се свържа с високите равнища, за да получа такива гаранции, но там, както винаги, се преструват, че ние изобщо не съществуваме. В края на краищата ти провеждаш тук политиката на правителството, Марлен. През всичките тези месеци не се срещах с теб, защото телевизията беше по петите ми… Щяха да компрометират и двама ни… Сега няма друг изход — отговори ми без заобикалки: ще им стигне ли там акълът да не ни окупирате?

Докато изричаше всичко това, Лучников сякаш разговаряше сам със себе си, но след последната въпросителна извърна лице към Кузенков и леко се стъписа. Неговият солиден приятел, самото въплъщение на спокойствие и стабилност, изглеждаше доста странно, с мокри къдрици, полепнали по челото, и пламтящ поглед, устремен към тътнещия мрак на Азовския залив.

— Акълът ли? — изврещя той и се разсмя. — То акълът ще им стигне! В малки дози акълът ни стига на нас, а и за това не се иска много акъл!

— Какво ти е? Марлен? Хайде, да се връщаме в „Тризъбец“! — Лучников с доста усилия спря устремилото се нанякъде мощно тяло на Марлен Михайлович и го обърна в обратната посока.

Марлен Михайлович се изтръгна, притисна се до бетонните плочи на преградната стена на Трети държавен участък и разпери ръце по продължението й. Очите му се разшириха неимоверно, пронизваха нощната буря, а устата му се кривеше в саркастичен кикот.

Гръмовните бели вълни една след друга напираха към тях и Лучников си помисли, че бурята се засилва и в края на краищата може да ги сплеска в камъните на стената. Засега вълните се разбиваха на двайсетина метра от тях, но клокочещата пяна стигаше вече до стената. След час вълните щяха да се удрят в нея и да излитат, както сега тя се извисява над морето.

— Така значи? Бил си значи привърженик на постепенността, а Лъч? — ломотеше, борейки се с неудържимия смях, Марлен Михайлович. — Искаш само ти да се жертваш, така ли? Искаш да спасиш всички останали, а? Месианство? Път към звездите? Отъпкал си си пътечка към Голгота? Мигар не разбираш, че въпросът не е в мъдростта на нашите мъдреци, нито пък в твоята жертвоготовност? Какво, не Я ли виждаш? Не забелязваш ли как свети? Не разбираш ли, че ТЯ управлява всички ни?

Уплашеният Лучников разтърси Марлен Михайлович и го плесна по бузата с тежката си длан.

— В истерия си, Марлен! Овладей се. Какви ги дърдориш?

— За Основополагащата ти говоря — избухна в смях Кузенков.

Лучников неуверено се разсмя.

— Това са ваши марксистки измишльотини, а аз не съм марксист…

— Ха-ха-ха! — изрева Кузенков, вече съвсем безумно кикотейки се, и простря ръка към мъглата. — Дали си марксист, или вярваш в своя Дядо Боже, няма начин да не виждаш реалността, не може да не Я виждаш, да не виждаш огромното Й тяло и как то свети!

Той се оттласна от стената, затича се към морето и след минута поредният бял вал го похлупи. Лучников се втурна след него. Вълната се оттегляше и сега и двамата се озоваха до кръста в кипящата бяла пяна… ту тук, ту там във водовъртежите се въртяха сандъци, греди, дъски, смачкана пластмаса, бутилки, парчета стиропор, парцали от оранжеви спасителни дрехи. Десетина метра деляха Лучников от Кузенков, той разбра, че може да стигне до него, когато изведнъж върху морето от горе, откъм преградната стена, се спусна лъч на мощен прожектор и той видя в този лъч как нова бяла вълна, неистова, идва към тях, подхвърляйки на гребена си нови морски дрипи.

— Марлен! — отчаяно закрещя той. — Спри!

Като дете, зашеметено от щастието на къпането, Кузенков извърна към него кикотещо се лице.

— Тя е! Тя е! — викаше генералният консултант.

Вълната го похлупи, после го изхвърли на гребена си. В лъча на прожектора ясно се видя как върху главата му се стовари дебела греда. След миг водата похлупи и Лучников. Той бясно заплува напред, като отново се опитваше да настигне Кузенков.

Когато измъкваше на брега безчувственото тяло на генералния консултант, на преградната стена и на пясъчната ивица вече беше пълно с хора. Той видя застаналата до кръста във водата Кристина, тичащите към него момчета от охраната, видя Сергеев, Востоков и дори Игнатиев-Игнатиев. Всичко се виждаше отчетливо, защото навсякъде пламтяха софити. Ти Ви Миг предаваше на живо от мястото на действието.