Василий Аксьонов
Остров Крим (3)

ГЛАВА ТРЕТА
Хуемотане

По-рано, преди година време, откриеше ли у себе си някакви, и най-дребни, признаци на стареене, Виталий Гангут много се разстройваше, а сега някак посвикна: признаци като признаци — е, бяло косъмче израсло, е, ставите попуквали, е, от време на време пикочният мехур нещо заяждал, — естествено, биологията си има своите закони. Извикваната на помощ вярна житейска спътница — иронията — много помагаше. Че как иначе, молим, да посрещаме всичките тези неприятности, как да се справяме без иронията? Сияйното тяло в танц се въртяло, прекрасното тяло лудувало, пяло, сега остаряло предишното тяло и май наближава мигът на сапун да го претопят. Така, кокетирайки със себе си, още далеч не стар, от своята средна позиция, Гантут посрещаше признаците на стареенето.

И изведнъж се появи нов, плашещ. Изведнъж Гангут откри у себе си ново влечение. Картите на масата, джентълмени, той откри, че сега постоянно му се иска да се прибере в къщи преди девет вечерта. Да се прибере преди девет, да запари чай и да си пусне програма „Време“ — ето я старостта, ето го недалечното разпадане на душата.

Аз, изоставеният от всички в този душен апартамент леко затлъстял и съвсем занемарен господин Гангут насаме с телевизора, насаме с чудовищния апарат на другаря Лапин. „Вахтата на ударната година“. Сведение от идиотични цифри. Четири милиона тона зърно — това много ли е или малко? Общосъюзна читателска конференция. Всички аплодират. Мрачни уравновесени физиономии. Връчване на ордена на Волгоградска област. Старци, целите обсипани с ордени. Внасяне на знамена. Булдозери. Пак „Вахтата на ударната година“. Разширява се борбата за човешки права в страните на капитала. Поробена дългокоса младеж бие полицията. Израелската военщина тормози арабското селячество. Отново у нас! Кротко свирят арфистки, каква благодат, стабилност, ордени, послушни деца, лалета… какво хуемотане… По стар дисидентски навик Гангут вяло иронизираше, но всъщност се размагнитваше в пропагандаторския транс, размекваше се, сякаш го почесваха по темето, и самият той, разбира се, осъзнаваше, че се размагнитва, но се отдаваше, разпадаше се, защото ден след ден все повече жадуваше за тези ежевечерни размеквания. След като се поразкараше по кризисните неравности на западната действителност, след като се похлъзгаше по меката благодат на съветското изкуство, програма „Време“ стигаше до най-любимото на Гангут — до спортните събития. Той беше чел някъде, че съвременният телевизионен зрител, макар да следи спортните събития излегнат във фотьойла, все пак е един вид участник в тях и в организма му без никакви усилия от негова страна в тези моменти стават спортни оздравителни промени. Глупости, разбира се, но приятни глупости. „За спортните събития ще ни разкаже нашият коментатор…“ Те бяха седем-осем и Гангут ги чувстваше едва ли не като членове на семейството си, нещо като „роднините“ от романа на Бредбъри. На всеки коментатор той бе измислил прякор и не без удоволствие се опитваше да отгатне кой ще излезе на екрана днес: Педанта или Комсомолката, Малката дворянка или Агитслона, Сънливкото, Жабата, Синичкия… Оказа се, че днес на екрана излезе рядка гостенка — Сексито Татяна Лунина. И именно нейното появяване повали Гангут, именно Лунина с проблясващите си на почернялото от слънцето лице очи, със своето потресаващо със скромността и шика си бяло яке тази вечер сякаш каза право в лицето на Гангут: ти, Виталка, си една разкапваща се торба лайна, хайде чупка, тръгвай за бунището, да те няма.

Някога се познаваха. Някога дори нещо трепкаше помежду им. Някога той с пружинираща походка излизаше на корта… Там Таня посрещаше топките му. Някога той прожектираше в Дома на киното отвоюван след мъчителни битки с бюрокрацията филм… Там на първия ред седеше Татяна. Някога той беше в центъра на весели компании или събираше очите на цели ресторанти… Там от време на време срещаше Лунина. Разменяха си случайни погледи, от време на време и незначителни реплики, но всеки такъв поглед или реплика сякаш казваха: „Да, да, помежду ни може да се случи нещо, да, да, защо не, разбира се, не сега, моментът не е подходящ, но защо не утре, защо не вдругиден, след година…“ После веднъж на една тайна изложба на някакъв художник авангардист, не ъндърграунд, а таванска изложба, той срещна Лунина с Лучников, неговия отвъдморски приятел, кримски баровец — всяко негово идване в Москва вдигаше самуми по тавани и мазета: той носеше плочи с джаз, ал-пуми, списания, дънки и обувки за нашите сиромашки приятели, организираше пиянски сборища, сновеше из Москва, повлякъл подире си вечен шлейф от момичета, приятели по чашка и доносници, после отлиташе по определен умопомрачителен маршрут, да речем, за Буенос Айрес, и изведнъж се връщаше от някакъв си обикновен Стокхолм, да, но нали за един московчанин и Стокхолм, и Буенос Айрес по принцип са едно и също нещо, една мечта. Тогава на онзи тавански бал не беше нужно да си психолог, за да схванеш от пръв поглед, че между Андрей и Татяна нещо става, става нещо огромно, че те са под електрическо напрежение и през двамата тече високоволтовият ток на щастието. На Гангут пък по заповед на кинокомитета тъкмо му бяха спрели филма, на който бе посветил две години; току-що го бяха викали да му промиват мозъка в Съюза на кинематографистите, току-що не го бяха пуснали на фестивала в Кан, бяха съсекли поредния му сценарий, а тогавашната му жена Дина му бе направила отвратителна сцена за парите, които той бил пропивал, докато семейството му било гладувало, крещейки, че честите му отсъствия от къщи били „откровено курварстване, формулирано като творчески отпуски“. С една дума, моментът за Гангут не беше подходящ да съзерцава чуждо щастие. Заедно с други клетници той предпочете да люска лошо вино, да дрънка антисъветски приказки и да се търкаля по ъглите.

Впрочем времето беше чудесно. Нищо, че тия гадове ни тормозеха, времето си беше чудесно. Къде е това време сега? Къде е онзи авангардист? Къде са две трети от тогавашните гости? Всички се чупиха оттатък. Израел, Париж, Ню Йорк… Бележникът с телефоните е почти ненужен боклук. „Ленинград, аз не искам сега да умирам, пазя куп телефони на твои квартири…“ а в Питер вече почти няма на кого да се обадиш. Как си текат тези проклети така наречени години, какви гнусни дребни промени се натрупват в живота, когато липсват големи. Кошмарно е да броиш годините. Ужасно е присъствието на смъртта. Отвратителен е и безсмъртният бит.

Виталий Гангут рязко скочи от продънения фотьойл и впери очи в цветното изображение на Татяна Лунина. Изглеждаше точно както тогава. Нима нашите момичета още могат да бъдат такива? Нима още сме живи? Нима остров Крим още плава из Черно море?

„В състезанията в Крим националният младежки отбор победи местните атлети във всички дисциплини. Особени успехи постигнаха…“

Какво говори тя? Защо не се ожених за нея? Тя нямаше да ме остави да се занемаря, толкова да остарея, така гнусно да бича пари от научнопопулярни филмчета. Та тя не е Динка, не е Катка, не е като другите мои идиотки, тя… ето я… Но къде е Андрюша? Колко години не сме се виждали с тоя червенокоско? Миналата или по-миналата година пътувахме заедно от Юга с моята таратайка и по целия път се карахме. Като откачени дърдорехме само за политика: за дисиденти, за КГБ, за геронтокрацията, за Чехословакия, за западните левичари, за националната психология на руснаците, за смрадливото месианство, за неговата идиотска теория за Общата съдба… Именно тогава Лучников каза на Гангут, че той, неговите приятели и вестник „Куриер“ се борят за присъединяването на Крим към Русия, а Гангут избухна, нарече го мазохист, глупак, самоубиец, „гаден педеруга“, изрод с разкапана психика и „откачен хуй“.

— Вие, гадове буржоазни, сте се ояли и се чудите какви лиготии да измисляте, невропати проклети, искате да опозорите нашето поколение, да убиете преждевременно надеждата ни както вашите бащи, оная златопагонеста мърша, дето профука из кръчмите цяла Русия и избяга! — така крещеше Гангут, докато волгата му, дрънчейки с повредения си колянов вал, пътуваше към Москва.

— Ами че тъкмо твоят баща, Виталий, е бил моряк на червен миноносец, тъкмо той се е бил за Крим, идиотче такова! — крещеше в отговор и Лучников. — Вие тука съвсем сте ослепели, задето не ви дават да снимате лайнарските си филми! Ослепели сте от злоба, ембриони на историята такива! На Русия й трябва нова сперма!

В някаква жалка гостилничка преди Москва уж се одобриха, укротиха се, с хихикане започнаха в предишния ироничен стил на приятелството си да се наричат един друг „другарю Лучников“, „господин Гангут“, разбраха се да се видят още ма другия ден, за да отидат заедно у саксофониста Дим Шебеко, макар и двамата да бяха наясно, че повече няма да се срещнат, че сега съдбите им ще започнат да се отдалечават една от друга, че всеки може вече да включи другия в списъка на своите загуби.

Какво беше за поколението на Гангут в Съветския съюз куриозното политико-историко-географско понятие, наречено остров Крим? Наистина ли беше надежда, както разпалено бе креснал Гангут? От деца те знаеха за Крим една-единствена изчерпателна формулировка: „На това късче земя временно са се окопали последните белогвардейски поддръжници на черния барон Врангел. Нашият народ никога не ще прекрати борбата срещу жалките останки от белите банди, за осъществяване на законните надежди и мечти на обикновените труженици от територията, за възвръщането на тази изконно руска земя към великия Съветски съюз“. Авторът на тази декларация беше все същият основен автор на страната и, естествено, нито една дума от нея не бе подлагана на съмнение. През 56-а, когато самият автор бе подложен на съмнение, в средите на новата младеж се чароди твърде развълнуван интерес към черноморския остров, мо дори тогава, ако на един от най-активните младежи от Ленинград — Виталий Гангут, му бяха казали, че след десет години негов най-близък приятел ще бъде една „останка от останките“, той би сметнал това за глупост, за идиотска шега, а защо не и ча „буржоазна провокация“. Баща му наистина се беше бил за Острова по време на Гражданската война и се беше озовал на миноносеца „Червена зора“, когато той бе потопен със залп от най-едър калибър от английски линеен кораб. Изплувал от водата, баща му се бе заел с периода на реконструкцията, после пак бе потънал. Все пак, след като изплува и от ГУЛАГ, тате Гангут му разказа много неща, понякога за Крим. „Нашият флот беше тогава в плачевно състояние, разказваше той. Ако поне една тясна ивичка суша свързваше Крим с материка, ако Чонгар не беше толкова дълбок, щяхме да отидем там, стъпвайки по собствените си трупове. Ентусиазмът в онези времена, другари, беше извънредно висок“.

През първите следсталински години Островът вече бе загубил своята мрачна, изключваща каквито и да било въпроси формулировка, но това не го бе доближило, а колкото и да е странно, дори го бе отдалечило от Русия. Беше се появил образът на подозрително развратно място, на международен бардак. Елдорадо за авантюристи и шпиони. Там имаше американски военни бази, заведения за стриптийз, джаз, буги-вуги, с една дума, Крим още повече се бе отдалечил от Русия, навлизаше в килватера на разните там Хонконзи, Сингапури, Хонолулута, бе се превърнал в символ на западния разврат, което отчасти отговаряше на действителността. Веднъж в пиянска компания някакво моряче разправяше как един ден на техния кораб двигателят излязъл от строя и те, докато траел ремонтът, цяла нощ гледали светлините на Ялта и дори виждали с бинокъла надпис с руски букви „Дринк кока-кола“. Те, буквите бяха руски, обаче Ялта беше отдалечена от бреговете на руския смисъл дори повече от Лондон, закъдето хората вече пътуваха, да не говорим за Париж, откъдето вече бе идвал Ив Монтан. И, не щеш ли, без да обяснява нищо особено на народа си, Никита Хрушчов сключи с Острова спогодба за културен обмен. Започна се някакво кротко взаимно предъвкване. От Крим пристигна един ужасно скучен татарски ансамбъл, обаче пък там отиде Московският цирк и предизвика нещо като земетресение, беше засипан с цветя, обгърнат от всеобща любов. През шейсетте години започнаха да се появяват първите руски посетители от Острова, именно тогава започна запознанството на поколението на Гангут с неговите връстници, защото именно те пристигаха най-често, старите вревакуанти малко ги гонеше шубето. В началото на шейсетте младите островитяни правеха зашеметяващо впечатление на московчани и ленинградчани. Оказваше се, че можеш да бъдеш руснак и да знаеш още два-три европейски езика като родния си, да посещаваш десетки страни, да учиш в Оксфорд и и Сорбоната, да носиш в джоба си американски, английски, швейцарски паспорти. По някакъв особен начин те не смятаха страната си за страна, а за нещо като бивак. И все пак бяха руснаци, макар да не разбираха много неща. Например не разбираха кипящите тогава спорове за абстрактното изкуство или за джаза. Най-остри московски проблеми ги караха само да се усмихват, да свиват рамене с унилия отговор — въпрос „Why not?“ — „Защо пък не?“. Едно поколение, израсло под знака на „Защо да?“ изпитваше затруднения да им обясни борбата си, проблемите, свързани с панталоните, е прическите, с танците, с начина на нанасяне на боите върху платното, с театрите „Современник“ и онзи на Таганка. Впрочем намираха се и такива, които искаха всичко да разберат, във всичко да вземат участие, и пръв сред тези хора беше Андрюша Лучников.

Гангут се запозна с Лучников, колкото и странно да звучи, на Острова. Той беше един от първите „съветикуси“ на Ялтинския кинофестивал. През онази година се бе получила някаква странна пауза в генералното дело по „затягане на гайките“ и на него, не щеш ли, му разрешиха да представи втория си филм в извънконкурсната програма. На сутринта в хотела го посети рижав младеж с избеляло от пране дънково яке, макар и с ролекс на ръката, членът на съвета на адвайзърите^[1] на вестник „Руски куриер“ Андрей А. Лучников, който му донесе дебелия като възглавница неделен брой, където за него, за Гангут, беше написано черно на бяло следното: „Един от водещите режисьори от «новата вълна» в световното кино, Виталий Гангут, каза по този повод…“ Именно така непринудено, наред с разните там Антониони, Шаброл, Бергман, Бунюел „един от…“. Естествено, Гангут откачи по Острова, поддаде се на съблазните, бе напълно разоръжен морално. Може би именно тогава за пръв път го споходи идеята, че остров Крим принадлежи на цялото тяхно поколение, че това е един вид въплътена мечта, модел за една бъдеща Русия.

В онези времена всичко се говореше, пишеше, снимаше и поставяше от името на поколението. Къде са те сега, нашите шейсетници? Колцина от тях се втурнаха навън през израелската пролука и се пръснаха по света? Това не са риторични въпроси, мислеше си Гангут. В количеството и в географията на разселването също се намират признаците на катастрофата. Да се махнеш — това е постъпка, така казват някои. Не може цял живот да бъдеш глина в грапавите лапи на тази държава. Но нали има и други постъпки? Най-смелите лежат по затворите. Да се махнеш — това е върхът, казват други и може би това е по-сигурното. Останалите викат „катастрофа“ и си купуват жигула. Изведнъж излиза, че добри пари могат да се правят и с научнопопулярни филмчета, може да плюеш на честолюбието си и да се занимаваш със самоусъвършенстване, което се превръща в ежедневно разкапване във фотьойла пред програма „Време“. Все по-рядко звънеше телефонът на Гангут, все по-рядко той излизаше вечер от къщи, приятелите оставаха все по-малко… и ето че и Андрей Лучников е в списъка на загубите, пък и какъв руснак е той, той не е наш, той е западен чалнат левичар и нека върви на майната си… все по-малко приятели, все по-малко жени, впрочем и приятелчето в панталоните все по-рядко предявява претенции.

Този смътен фон, или, както казват сега, „бекграунд“, димеше на талази зад раменете на Виталий Гангут, докато седеше приведен, вперил разтревожен поглед в лицето на спортната коментаторка Танка Лунина. Три-четири минути тя пламтя на екрана, а после я смени прогнозата за времето. Гангут скочи, грабна си сакото… Преди година то му стоеше като излято, сега не се закопчаваше. Три дена няма да ям, пак ще започна да тичам… грабна сакото, надникна в портфейла… онези предишните, големите пари, „кинтите на триумфа“, никога не се залежаваха, тези днешните, дребните парички, тези, дето се печелеха с наведено унижение, винаги са си в портфейла… пообиколи апартамента, отразявайки се в мръсните прозорци, в прашните огледала, угасяйки лампите подире си, тоест изчезвайки, и накрая пред вратата се спря за миг, угаси последното си отражение и въздъхна: мамка му, още утре сутринта — право в ОВИР^[2] за формуляри — изчезвам, изчезвам, изчезвам от тук…

Зиморничавата тръпка на възторга, онова, което той наричаше наум „младежка храброст“, обзе Гангут на стълбищната площадка. Как ще зареже всичко, ще отърси всичко от себе си, как грижливо ще си измие ръцете, как ще запращят в пламъци мостовете, какви ветрове ще изпълнят платната! Ала не би било съвсем честно да кажем, че „младежката храброст“ посещаваше ча пръв път прочутия в миналото режисьор. Точно тъй храбро вечер бе изтичвал на улицата, нервно, възторжено се бе разхождал и в края на краищата се бе напивал някъде наблизо, а на сутринта след три чаши кафе бе поемал към студията за научнопопулярни филми и по пътя унило беше предъвквал оправдателни мисли за климакса, за поколението, за връзките с почвата, за това, как неотдавна името му се е мярнало в някаква обзорна статия, значи вече е разрешено да го споменават, а после току-виж му дали и да направи филм, а нали всеки що-годе неконформистки филм е по-полезен за общото дело от десетина „Континента“^[3]. Въпреки това обаче фалшивата покана от Израел, появила се в краткия период на дисидентстването, се пазеше грижливо, като залог за бъдещи пориви на „младежка храброст“.

Разбира се, днешният порив беше нещо изключително, наистина някакъв пристъп на младост, сякаш внезапно се бяха отворили барутни погреби, сякаш някъде в дълбините бе бликнало хормонално фонтанче. Първо ще намери Татяна Лунина и ще я разпита за Андрей. Трябва незабавно да потърси връзка с него. В Крим има мощна киноиндустрия. В края на краищата нали главният редактор на „Куриер“ няма да изостави стария си приятел. В края на краищата той все пак е Виталий Гангут, „един от“, в края на краищата съвсем наскоро в Дома на киното онова красивичко младичко холивудче, както си ядяха хайвера, му каза: „I know, I know, you are very much director“^[4]. В края на краищата неговото заминаване ще предизвика „отзвук“. И тъй, първо ще намери Татяна Лунина и ако му падне подходящ случай, ще преспи с нея.

Червеното оченце на асансьора тъпо се взираше някъде под дясната ключица на Гангут. Стълбищната шахта на четиринайсететажния жилищен блок бучеше нещо сякаш авиационно. Отнякъде се чуваше песента „Hey, Jude“. Вратата на асансьора се отвори и на площадката излезе съседът на Гангут, мъж на средна възраст, гледащ изпод вежди и настрани, с огромно куче — порода „московская сторожевая“. Беше му съсед вече няколко години, но Гангут не знаеше нито името му, нито каквото и да било друго за него и дори зад гърба му го наричаше като в сценарий „гледащия изпод вежди и настрани мъж на средна възраст с огромно куче — порода «московская сторожевая»“. Съседът никога не го поздравяваше, нещо повече — никога не отвръщаше на поздрава му. Веднъж Гангут се ядоса и го хвана за копчето. „Трябва да отговаряте“. „Какво?“, попита съседът. „Когато някой ви каже «Добро утро», трябва да отговорите нещо“. „Да-да“, каза съседът и подмина, загледан настрани изпод вежди. Диалогът се проведе, естествено, в отсъствието на кучето порода „московская сторожевая“. Гангут си мислеше, че от урока му ще има полза, но това не стана. Съседът продължаваше да го подминава, сякаш не го виждаше или го виждаше за пръв път.

— А, добър вечер — изведнъж каза съседът право в лицето му.

Кучето мощно размахваше опашка.

Гангут се слиса:

— Добър вечер, щом сте рекли.

Народното клише много подхождаше за случая.

Съседът хитро се изкиска:

— Чудесен отговор, хем в народен дух. Колко ни е умен той все пак.

— Кой? — попита Гангут.

— Нашият народ. Интелигентен, съобразителен.

Съседът леко го поспря с ръка. Асансьорът тръгна.

— Хайде да ви водя у нас — каза съседът.

— Моля? — не разбра Гангут.

— Така де, да отидем у нас — съседът лукаво се кискаше. — Какво сега, така си е, живеем, живеем…

Беше леко пийнал.

— Никога не бих дошъл у вас — каза Гангут. — Днес обаче ще дойда.

— Именно днес — продължи да хихика съседът. — Гости. Юбилей. Ами влизайте де.

Гангут бе въведен в просмукан от миризмите на тежко празнично готвене апартамент. Оказа се, че се празнува половин столетие на художествения редактор Ершов, тоест на „човека, гледащ изпод вежди и настрани“, същия нелюбезен съсед. Огромно изобилие красеше трапезата, стърчаха крачета на унгарски пуйки, в недоразрушените мраморни плоскости на някакво желе се отразяваше разкошният полилей. От пръв поглед Гангут разбра, че не биваше да идва тук.

— А това е нашият съсед, руският режисьор Виталий Семьонович Гангут — извика юбилярят.

Гостите започнаха да се сместват, след което Гангут се озона в края на един диван между дама с мазно проблясваща перука и крехко учениче, от онези, дето посред бял ден звънят по пратите и стъписват творческата интелигенция с въпроса: „Извинете, моля, имате ли хартия за изхвърляне?“

— …руски режисьор… не му липсва талант, надарен е… ние бихме, ако… е, спомняш ли си онази историческа работа за нашата родина… руски режисьор… изтикаха го на заден план… нали знаете кои…

От всички краища на масата в Гангут се бяха вперили свински очички.

— Защо толкова наблягат на националността? — попита той съседката си.

— Ами защото тук по-рано са ви смятали за чифутин, Виталик — съвсем непринудено и донякъде сърдечно отвърна дамата, като си оправяше едновременно гърдите и перуката.

— Сбъркали сме! — извика мъжки глас от другия край на масата.

Избухна общ смях, после някой предложи да пият за нещо, всички започнаха бързо да пият и да замезват, разговорът тръгна в различни посоки, околните забравиха за Гангут и едва тогава, тоест с доста голямо закъснение, той отблъсна с лакът чинията, на която вече бяха му натрупали мезета — парче желирано месо, пуешка мръвка, парче пирог, сельодка, руска салата, — и се обърна към съседката си с въпрос, зададен на висок глас:

— Какво значи това?

Тогава през масата се пресегна здрава ръка и дружески стисна дланта му. Мъжествена мустаката физиономия — как не я беше забелязал по-рано — се усмихваше фамилиарно, приятелски, както биха казали навремето — от името на цяло поколение.

— Евдокия както винаги опростява всичко. Хайде, Виталий, да излезем на балкона да вдигнем малко пушек.

Над масата се надигаше огромна и доста спортна фигура със съответно огромно кожено сако, същински командарм на революцията. Гангут стана, макар и само за да се измъкне от масата, да се отърве от ъгъла на дивана и от съседката, която постоянно се чешеше под роклята.

— Олег Степанов — представи се на балкона могъщият мъж и извади пакет „Марлборо“. — Между другото наше производство. Виждате ли надписа отстрани, на руски е. Произвеждат се в Москва.

— За пръв път виждам такива — промърмори Гангут. — Доста пъти бях чувал, но за пръв път ги опитвам — дръпна си. — „Марлборо“ като „Марлборо“.

— Ами да — Олег Степанов се разходи по обширния балкон и спря на метър от Гангут. — Може да ви е смешно, но ние много сме си говорили у Ершов за вас като за евреин.

— Няколко въпроса — каза Гангут. — Защо сте си говорили за мен? Защо много? Защо като за евреин или за неевреин, като за татарин, като за италианец… какво значи това?

— Сега хората се търсят. В ход е един исторически подбор — просто и меко обясни Олег Степанов.

— Вие славянофили ли сте?

— Да, разбира се — усмихна се Олег Степанов. — Съгласете се, трябва да се помогне на националния гений, потиснат е. Естествено, човек търси руснаците в изкуството. Ето вашето творчество например, вашите три филма въпреки всички привнесени модни трикове на мен ми изглеждаха все пак руски, в тях имаше здраво ядро. Вярно, фамилното ви име, бащиното Семьонович, а най-важното — вашето обкръжение, будеха недоверие, но изследването показа, че съм бил прав, и аз се радвам на това, повярвайте, Виталий, искрено се радвам.

— Изследване ли? — попита Гангут.

Олег Степанов сериозно кимна.

— Изследвахме родословието ви. Може би и самият вие не знаете, че Гангутовци в Русия водят началото си от онзи известен ден на руската слава, от онази битка край нос Гангут. Бил е пленен шведски юнга. По-нататък вече тръгва само руска кръв. Какво пък, шведи, варяги — това е приемливо…

— Ама вие сериозно ли? — попита Гангут.

Стояха на балкон на десетия етаж в четиринайсететажен блок. Долу на кръстовището светеше пътен знак и мигаше светофарът. По-нататък, отвъд тъничката ивица на реката, като скални образувания се издигаше и гаснеше пред лицето на нощта, превръщайки се в подобие на пещерен град, новият микрорайон. Над него бедствено гаснеха селското небе, залезът на живуркането, индустриалните тресавища на Русия. Ужасяваща мъка внезапно нападна Гангут. Видът на мъката, когато не е възможно да намериш причините, когато вече те няма, а съществува само мъката. Той направи дори рязко движение с глава, сякаш се бореше с водовъртеж. Изплува на повърхността. Олег Степанов стоеше подпрян на перилата на балкона и гледаше към същите зеленикави, нищо необещаващи далнини.

— Евреите са случайни гости на нашата земя — проговори той, без да помръдне.

„Трябва да си вървя, помисли си Гангут. Незабавно да се махна от този вертеп“. Не си тръгна кажи-речи до сутринта, напротив, лапа до безкрай от своята напомняща вече бунище чиния, пиеше всичко наред, глупееше и слушаше Олег Степанов, който не спираше да го предумва утре да се обади на някой си Дмитрий Валентинович, дето можел да му помогне. Ама какъв е този човек, бе? Министър, секретар на ЦК, генерал? Той е незабележима птичка, но гласът й се чува. Обади му се утре, представи се, току-виж съдбата ти се променила.

На разсъмване същият този Степанов примъкна Гангут през стълбищната площадка до апартамента му, настани го на дивана и дори избърса каквото изтече от него.

Известно време той седя до безчувственото тяло, като се опитваше да го обърне от корем по гръб или поне да вкара ръка под корема му. Напразно — грамадата руска плът само сумтеше и нищо не усещаше. Олег Степанов се отчая, седна във фотьойла до писалището, бръкна в собствения си панталон и се зае. Пред него имаше снимка — двама голи младежи и голо момиче на фона на морски прибой. Като гледаше тази снимка и сдържано ръмжеше, теоретикът започна и свърши. После грижливо избърса всичко и си тръгна, като остави на писалището телефонния си номер.