Лий Чайлд
Сигнал за опасност (9)

8

Денят на Честър Стоун започна нормално. Тръгна с колата за работа в обикновеното време. Бенцът го успокояваше както винаги. Слънцето грееше както би трябвало през юни. Шофирането до града мина нормално. Трафикът беше нормалният — повече или по-малко. На бариерите за плащане на пътната такса стояха същите продавачи на вестници и цветя. Разредените автомобили по протежението на Манхатън отново доказваха, че както обикновено и този път е преценил правилно. Паркира на обичайното място в подземния гараж на сградата, което държеше под наем, и се качи с асансьора до кабинета си. След това денят престана да бъде нормален.

Всичко горе беше пусто. Сякаш фирмата му бе изчезнала за една нощ. Хората му си бяха отишли — инстинктивно, като плъхове от потъващ кораб. Един-единствен телефон звънеше някъде по бюрата. Нямаше кой да вдигне слушалката. Компютрите бяха изключени. Екраните на мониторите сивееха и отразяваха луминесцентните лампи на тавана. Неговият кабинет винаги беше тих, но сега бе някак злокобно смълчан. Влезе. Тишината напомняше за гробница.

— Аз съм Честър Стоун — каза той.

Каза го само за да чуе звук, но се получи нещо като грачене. Нямаше ехо, защото дебелият килим и лампериите по стените поглъщаха звуците като дунапрен. Гласът му просто изчезна в пустотата.

— По дяволите! — изруга той.

Беше ядосан. Преди всичко на секретарката си. Бе работила при него дълго време и бе от служителите, от които очакваше да издържат и да бъдат лоялни — срамежлива ръка на рамото му, блясък в очите, обещание да остане и да се бори срещу неприятностите, каквито и да са те. Но бе постъпила както всички други. Бе дочула слуховете, долетели от финансовия отдел — фирмата е разорена, чековете за заплатите нямат покритие, — бе изхвърлила куп стари папки от един кашон, бе събрала в него снимките на проклетите си племенници в евтини рамки и скапаното си растение от бюрото, както и боклуците от чекмеджетата и се бе прибрала с метрото у дома, в спретнатия си малък апартамент, където и да се намираше. Малкият апартамент, ремонтиран и обзаведен с неговите пари от времето, когато нещата вървяха добре. Сега вероятно седеше там по хавлия и пиеше бавно кафе в тази неочаквана свободна сутрин, за да не се върне никога повече при него. А може би вече четеше обявите за работа в някой вестник и избираше следващия си пристан.

— По дяволите! — изруга той пак.

Завъртя се на пета, мина през стаята на секретарката и се върна при асансьора. Спусна се до партера и излезе на улицата. Тръгна на запад, с разтуптяно сърце, бесен. Огромните блестящи масиви на „Близнаците“ се издигаха съвсем близо. Прекоси площада и се качи в асансьора. Потеше се. Хладният въздух във фоайето проникваше през дрехите му. Експресният асансьор го качи на осемдесет и осмия етаж. Мина бързо по тесния коридор и влезе в офиса на Хоби за втори път за двайсет и четири часа.

Секретарят седеше на мястото си. От малката кухничка в другия край на приемната излезе набит човек в скъп костюм. В едната си ръка носеше две големи порцеланови чаши. Стоун долови аромат на кафе. Видя как над чашите се издига синкава пара. Погледна единия, после другия.

— Искам да видя Хоби — каза той.

Не му обърнаха внимание. Набитият отиде до бюрото и остави едната от чашите пред секретаря. После мина покрай Стоун и застана по-близо до вратата към коридора, отколкото беше той. Секретарят се наклони напред и внимателно завъртя чашата с кафе, докато дръжката застана в удобно за ръката му положение.

— Искам да видя Хоби — повтори Стоун, вперил поглед право пред себе си.

— Името ми е Тони — отговори секретарят.

Стоун се обърна към него и го изгледа втренчено. На челото му имаше червенина, като че ли неотдавна някой го бе ударил. Косата на слепоочията му бе сресана, но мокра, сякаш бе слагал на челото си студена кърпа.

— Искам да видя Хоби — каза Стоун за трети път.

— Мистър Хоби днес няма да бъде в офиса — каза Тони. — Засега аз ще се занимавам с вашите въпроси. Трябва да обсъдим някои неща, нали?

— Да, трябва — отвърна Стоун.

— В такъв случай да влезем вътре — каза Тони и се изправи.

Кимна на другия, той заобиколи бюрото и седна на стола. Тони тръгна към кабинета на Хоби. Отвори вратата и я задържа, за да влезе Стоун. Беше също толкова сумрачно, колкото и предишния ден. Щорите все още бяха спуснати. Тони прекоси тъмната стая и седна зад бюрото, на стола на Хоби. Пружините проскърцаха в тишината. Стоун тръгна след него, после спря и се огледа — не знаеше къде да седне.

— Ти ще стоиш прав — каза му Тони.

— Какво? — попита Стоун.

— Ти ще стоиш прав, докато водим този разговор.

— Какво? — попита Стоун още веднъж, изумен.

— Точно пред бюрото — добави Тони.

Стоун застана неподвижно, с плътно затворена уста.

— Ръцете отстрани — продължи Тони. — Изправи раменете и не се отпускай.

Каза го спокойно и тихо, като че ли беше в реда на нещата, без изобщо да помръдне. След това стана тихо. Чуваха се само приглушени звуци, долитащи от други места в сградата и от сърцето в собствените му гърди. Очите на Стоун започнаха да свикват с мрака. Вече можеше да различи драскотините по плота на бюрото от куката на Хоби. Като оплетена с гняв дантела, вдълбана дълбоко в дървото. Тишината го смущаваше. Нямаше никаква идея как да реагира на подобно отношение. Погледна към канапето вляво. Беше унизително да стои прав. Още повече, когато ти го каже някакъв си проклет секретар. Погледна към канапето вдясно. Знаеше, че би трябвало да реагира. Трябваше да отиде и да седне на едно от канапетата. Да не му обърне внимание. Да го направи. Да седне, да покаже на този тип с кого си има работа. Все едно да извади коз асо. Седни на канапето, за бога, каза си. Краката му обаче не помръдваха. Беше като парализиран. Продължаваше да стои неподвижно, вцепенен от гняв и унижение. И страх.

— Облякъл си сакото на мистър Хоби — отбеляза Тони. — Би ли го свалил, ако обичаш?

Стоун го гледаше втренчено. След това наведе очи към сакото си. Шито в Лондон. Даде си сметка, че за пръв път в живота си облича едни и същи дрехи два поредни дни.

— Това е моето сако — отвърна Стоун.

— Не, не е. На мистър Хоби е.

Стоун поклати глава.

— Купих го в Лондон. Съвсем определено това е моето сако.

Тони се усмихна в тъмнината.

— Изглежда, не разбираш, нали?

— Какво да разбирам? — попита Стоун с безизразно лице.

— Че сега си собственост на мистър Хоби. Ти си негов. Заедно с всичко, което имаш.

Стоун се втренчи в него. Беше много тихо. Ако не се броят шумовете на сградата и биенето на собственото му сърце.

— Така че свали сакото на мистър Хоби — каза Тони тихо.

Стоун продължаваше да го гледа. Само устата му се отваряше и затваряше, без да издаде и звук.

— Свали го. Не е твоя собственост. Не можеш да обличаш чужди дрехи.

Гласът беше тих, но изпълнен със заплаха. Лицето на Стоун беше вдървено от изненада, но изведнъж ръцете му се раздвижиха, сякаш не се подчиняваха на съзнателен контрол. Пребори се със сакото, свали го и го улови за яката, сякаш беше в магазин за мъжка конфекция и искаше да върне дреха, която току-що е пробвал, но не му е харесала.

— На бюрото, моля — каза Тони.

Стоун остави сакото върху бюрото. Опипа го и почувства грапавината на вълнения плат. Тони го придърпа към себе си и претърси джобовете един след друг. Струпа съдържанието им на малка купчинка пред себе си, после грабна сакото, сви го небрежно на топка и го запрати през бюрото върху лявото канапе.

Вдигна писалката „Монблан“, присви устни удовлетворено и я пъхна в джоба си. След това взе връзката ключове, разстла ги върху бюрото и ги разгледа един по един. Отдели ключа за колата и го стисна с палеца и показалеца си.

— Мерцедес?

Стоун кимна безмълвно.

— Модел?

— 500 SL — промърмори Стоун.

— Нов?

Стоун сви рамене.

— На една година.

— Цвят?

— Тъмносин.

— Къде е?

— В гаража на офиса ми.

— Ще го прибера по-късно — увери го Тони.

Отвори едно чекмедже и пусна ключовете вътре. Затвори го и насочи вниманието си към портфейла. Разтвори го, тръсна съдържанието му върху бюрото и избута каквото е останало с показалец. Когато го изпразни, Тони го захвърли в кошчето за боклук. След това хвърли поглед на снимката на Мерилин и я запрати след портфейла. Стоун чу лекото драскане на фотографската хартия в металните стени на кошчето. Тони подреди кредитните му карти една върху друга и ги бутна настрана с жест на крупие.

— Един тип, когото познаваме, ще ни даде за тях сто долара — каза той.

После събра на едно място книжните пари, подреди ги по купюри, преброи ги и ги зашила с кламер. Пусна ги в същото чекмедже, в което бе пуснал и ключовете.

— Какво искате? — попита Стоун.

Тони го погледна.

— Искам да свалиш вратовръзката на мистър Хоби.

Стоун сви безпомощно рамене.

— Питам сериозно. Какво искате от мен?

— Седемнайсет милиона и сто хиляди долара. Толкова ни дължиш.

Стоун кимна.

— Знам. Ще ви платя.

— Кога? — попита Тони.

— Ще ми е нужно малко време, разбира се — отговори Стоун.

Тони кимна.

— Добре. Имаш един час.

Стоун го изгледа.

— Трябва ми повече от час.

— Но имаш само толкова.

— Не мога да ви върна парите за един час.

— Знам, че не можеш — каза Тони. — Не можеш да ги върнеш за един час, за един ден, за седмица, месец или година, защото си безполезен боклук, който не успя да се измъкне от мокрия чувал, нали?

— Какво?

— Ти си позор, Стоун. Получи бизнес, над който дядо ти се е трудил като роб и който баща ти разшири още повече само за да го изхвърлиш в тоалетната, защото си пълен глупак, нали?

Стоун сви рамене, после преглътна.

— Понесох няколко удара — отвърна той, — но какво можех да направя?

— Свали вратовръзката! — изкрещя Тони.

Стоун се стресна, вдигна ръце нагоре и се зае с възела.

— Свали я, гаден боклук! — крещеше Тони.

Най-накрая успя да я развърже. Хвърли я върху бюрото, оплетена на кълбо.

— Благодаря, мистър Стоун — каза Тони тихо.

— Какво искате от мен? — попита Стоун шепнешком.

Тони бръкна в друго чекмедже и извади изписан на ръка лист. Беше жълт, почеркът беше дребен и неравен. Някакъв списък. Вдясно се виждаше колона цифри, които бяха сумирани в долния край на листа.

— Притежаваме трийсет и девет процента от корпорацията ти — отбеляза Тони. — От тази сутрин. Искаме още дванайсет процента.

Стоун го изгледа втренчено.

— Искате контролния пакет?

— Точно така — отговори Тони. — Държим трийсет и девет процента, ако добавим дванайсет, ще станат петдесет и един, което наистина е контролният пакет.

Стоун преглътна пак и поклати глава.

— Не. Няма да направя това.

— Добре. В такъв случай искаме седемнайсет милиона и сто хиляди долара до един час.

Стоун се заоглежда вляво и вдясно като обезумял. Вратата зад гърба му се отвори, набитият мъж със скъпия костюм влезе, мина безшумно по килима и застана със скръстени ръце зад рамото на Тони.

— Часовника, ако обичаш — продължи Тони.

Стоун погледна лявата си китка. Беше ролекс. Металът приличаше на стомана, но беше платина. Беше го купил в Женева. Разкопча верижката и му го подаде. Тони кимна и го пусна в друго чекмедже.

— А сега свали ризата на мистър Хоби.

— Не можете да ме принудите да ви дам повече акции — каза Стоун.

— Мисля, че можем. Свали ризата, разбра ли какво ти казах?

— Слушай, няма да се поддам на натиск — заяви Стоун с цялата самоувереност, която успя да събере.

— Вече се поддаваш — възрази Тони. — Не е ли така? Всеки момент ще изцапаш панталоните на мистър Хоби. Това между другото би било голяма грешка, защото ще те накараме да ги почистиш.

Стоун не каза нищо. Просто гледаше втренчено в една точка, някъде между двамата мъже.

— Дванайсет процента от акциите — каза Тони спокойно. — Защо не? И без това не струват нищо, а и без тях пак ще ти останат четирийсет и девет процента.

— Трябва да говоря с адвокатите си — отвърна Стоун.

— Добре, говори.

Стоун се озърна безпомощно.

— Къде е телефонът?

— Тук няма телефон — обясни Тони. — Мистър Хоби мрази телефоните.

— Тогава как?

— Викай — отговори Тони. — Викай с цяло гърло и може би адвокатите ти ще те чуят.

— Какво?

— Викай — повтори Тони. — Бавно загряваш, нали, мистър Стоун? Събери две и две и си направи заключенията. Тук няма телефон, не можеш да излезеш от стаята, следователно ще трябва да викаш.

Стоун продължаваше да гледа втренчено.

— Викай, долнопробен боклук! — изкрещя Тони.

— Не, не мога — отвърна Стоун безпомощно. — Не знам какво имаш предвид.

— Свали ризата — извика Тони.

Стоун се разтрепери. Поколеба се, с увиснали във въздуха ръце.

— Свали я, гаден боклук! — изкрещя Тони.

Стоун вдигна ръце нагоре и разкопча ризата. Съблече я като автомат, стисна я и затрепери, останал само по фланелка.

— Сгъни я хубаво, моля — каза Тони. — Мистър Хоби не обича нещата му да са в безпорядък.

Стоун вложи цялото си старание. Тръсна ризата, сгъна я внимателно на две, после още на две и я сложи върху сакото на канапето.

— Дай ни дванайсетте процента — каза Тони.

— Не — отвърна Стоун и стисна юмруци.

Стана тихо. Тихо и тъмно.

— Тук обичаме ефективността — каза след малко Тони. — Трябваше да обръщаш повече внимание на ефективността, когато му беше времето, и сега бизнесът ти нямаше да е в тоалетната. Така. В такъв случай кой е най-ефективният начин да направим всичко това?

Стоун сви рамене безпомощно.

— Не разбирам за какво става дума.

— Тогава ще ти обясня. Искаме да се съгласиш. Искаме да сложиш подписа си на лист хартия. Как да го постигнем?

— Никога няма да го постигнеш, копеле такова! — каза Стоун. — Преди това ще обявя фалит. Параграф единайсет. Няма да получиш нищо от мен. Абсолютно нищо. Ще се съдим пет години минимум.

Тони поклати глава търпеливо, като дългогодишен начален учител, който чува поредния грешен отговор.

— Правете каквото искате — продължи Стоун, — но няма да ви дам компанията си.

— Можем да ти причиним болка.

Очите на Стоун се насочиха към плота на бюрото, потънал в полумрака. Вратовръзката все още бе там, върху драскотините от куката.

— Свали панталоните на мистър Хоби! — изкрещя Тони.

— Не, няма, по дяволите! — изкрещя Стоун в отговор.

Мъжът зад Тони бръкна под сакото си. Чу се проскърцване на кожа. Стоун се вторачи в него стъписано. Онзи извади малък черен пистолет. Насочи го към него, прицели се, заобиколи бюрото и тръгна към Стоун. Приближаваше. Бавно. Очите на Стоун се разшириха. Втренчиха се в оръжието. Беше насочено към лицето му. Стоун затрепери и се изпоти. Мъжът пристъпваше тихо, цевта приближаваше, очите на Стоун я следяха, събираха се в средата. Цевта опря в челото му. Мъжът натискаше. Металът беше твърд и студен. Стоун се разтрепери още повече. Заотстъпва под натиска. Залитна, опитваше се да фокусира пистолета, превърнал се в размазано черно петно пред очите му. Не успя да види как другата ръка на мъжа се свива в юмрук. Не видя и как замахва. Юмрукът хлътна в корема му и Стоун се свлече като чувал — краката му се подгънаха, сгърчи се, не можеше да си поеме дъх, щеше да повърне.

— Сваляй панталоните, боклук! — изрева Тони.

Другият го изрита с всичка сила и Стоун се завъртя по гръб, като обърната костенурка. Едва дишаше. Давеше се. Посегна към колана. Разкопча го. След това копчето и ципа. Смъкна панталона, но крачолите се закачиха за обувките и го изтегли обърнат наопаки.

— Стани, Стоун — каза Тони тихо.

Стоун се надигна, олюля се, наклони се напред, с наведена глава, и се улови за коленете. Стомахът му се издигаше и спускаше, краката му стърчаха изпод гащетата бели и гладки, с нелепо изглеждащи черни чорапи и обувки.

— Можем да ти причиним болка — каза Тони. — Разбираш, нали?

Стоун кимна и пое въздух. Притискаше корема си с ръце. Все още не можеше да диша нормално.

— Разбираш, нали? — попита Тони отново.

Стоун се насили да кимне.

— Кажи го с думи, Стоун — настоя Тони. — Кажи, че можем да ти причиним болка.

— Можете да ми причините болка — изпъшка Стоун.

— Но няма да го направим. Мистър Хоби не обича нещата да стават по този начин.

Стоун избърса сълзите от очите си, после вдигна очи, изпълнен с надежда.

— Мистър Хоби предпочита да причинява болка на съпругите — обясни Тони. — Така е по-ефективно, нали? Дава по-бързи резултати. На този етап всъщност би трябвало да мислиш за Мерилин.

 

 

Наетият таурус беше доста по-бърз от джипа. По сухите пътища през юни не можеше да има конкуренция. Може би при снеговете и поледиците през януари и февруари би оценил по-високо машината с двойно предаване, но през юни за едно бързо пътуване по поречието на Хъдсън обикновената кола несъмнено беше много по-добър избор. Беше ниска и стабилна, возеше добре, вземаше завоите отлично. И беше тиха. Беше пуснал по радиото мощна градска радиостанция и някаква кънтри певица на име Уинона Джъд го питаше „Защо не аз?“ Не би трябвало Уинона Джъд да му допада чак толкова, знаеше го, защото, ако някой го попиташе дали обича кънтри певиците, които пеят жаловито за любовта, вероятно щеше да отговори „не“ заради предубежденията си. Тази обаче имаше страхотен глас, а китарата в парчето беше просто великолепна. Думите също му въздействаха, защото си представяше, че ги изрича Джоди, а не Уинона Джъд. „Защо не аз, когато остарееш? — пееше тя. — Защо не аз?“ Започна да припява с грубия си бас и когато песента свърши и започнаха рекламите, вече си мислеше, че ако някога има къща и стереоуредба, би си купил тази песен. „Защо не аз?“

Караше на север, по шосе номер 9. Картата на „Херц“ беше с него и тя беше достатъчно голяма, за да му покаже, че Брайтън е по средата межди Пийкскил и Пофкипси, право на запад по река Хъдсън. Адресът на старците беше до картата, написан на лист от клиниката на доктор Макбанърман. Караше достатъчно бързо, за да стигне дотам, достатъчно бавно, за да не го закачат пътните полицаи, които според него можеха да се крият зад всеки храст в очакване да повишат приходите на общината си чрез радари и непопълнени кочани за глоби.

След час стигна до Гарисън и реши да продължи на север по магистралата, която помнеше, че отбива леко на запад през реката към Нюбъроу. Би трябвало да има изход от тази магистрала малко преди Хъдсън, така че да влезе в Брайтън отгоре. След това оставаше само да открие адреса, което можеше и да се окаже трудно.

Оказа се лесно обаче, защото пътят, по който влезе в града от север, носеше същото име, което бе изписано на втория ред от адреса на старците. Продължи да се движи на юг и да оглежда пощенските кутии и номерата на къщите. Тогава стана по-трудно. Пощенските кутии бяха поставени на групи от по шест през стотина метра, без никаква видима връзка с къщите на притежателите си. Всъщност не се виждаха никакви къщи — до тях се стигаше по тесни пътчета, застлани с чакъл или асфалт, които се разклоняваха вляво и вдясно през гората като тунели.

Откри пощенската кутия, която търсеше. Беше окачена на дървен кол, прогнил от времето и наклонен напред от тежестта на снега през зимата. Около него се виеха трънаци и пълзящи растения. Кутията беше голяма, тъмнозелена, а номерът на къщата беше старателно написан отстрани на ръка. Бе и доста избелял. Вратичката висеше отворена, защото кутията беше претъпкана с поща. Ричър извади пликовете, сложи ги на предната седалка до себе си и затвори вратичката. Върху нея беше изписано името „Хоби“.

Всички пощенски кутии бяха от едната страна на пътя за удобство на пощальона, но къщите бяха от двете страни. От мястото, където беше спрял, се виждаха четири — две отляво и две отдясно. Сви рамене и тръгна към първата вдясно, към реката.

Не беше тази. В края на алеята имаше две къщи, гледащи на север и на юг. Върху портата на едната имаше табела с име: Козински. Пред другата бе паркиран ярко червен понтиак файърбърд. Над вратата на гаража бе монтиран баскетболен кош, на моравата отпред се търкаляха детски велосипеди. Нямаше убедителни признаци обитателите да са възрастни и немощни хора.

Първото от разклоненията вляво също не водеше където трябва. Оказа се второто. Беше обрасла с шубраци алея, успоредна на реката. Върху портата на оградата имаше друга пощенска кутия, потънала в ръжда, свидетелство от времето, когато пощенската служба е била готова да идва по-близо до дома ти. И тя някога е била боядисана в тъмнозелено, но това се долавяше още по-трудно, отколкото при другата. Същият надпис с боя, направен на ръка, призрачно избелял: „Хоби“. В къщата влизаха електрически проводници и телефонен кабел, от които висяха растения като завеси. Вкара колата през портата и продължи нататък. Шубраците от двете страни на пътя дращеха по стъклата. Спря зад стар двуместен шевролет, паркиран под навес. Машината беше огромна — предният капак и багажникът бяха като корабни палуби, а кафявата боя бе станала матова като на всички стари коли.

Изгаси двигателя и слезе, после се наведе и взе пощата от седалката. Къщата беше едноетажна и се простираше на запад към реката. Беше в същия кафяв цвят като колата — стари греди, гниеща дървения. Дворът беше в безпорядък — такива стават поддържаните градини след петнайсет дъждовни пролети и горещи лета при пълна липса на грижи. Между навеса за колата и вратата на къщата имаше широка някога пътека, по която сега едва можеше да се мине заради настъпващите храсталаци. Ричър се огледа и реши, че един пехотен взвод с огнехвъргачки би свършил по-добра работа на това място от всякакви градинари.

Добра се до пътната врата въпреки трънаците, които се закачаха по дрехите му. Имаше звънец, но не работеше. Приведе се и почука. Почака малко и понеже никой не отвори, почука пак. Чуваше звуците на джунглата зад себе си. Насекоми. Чуваше и ауспуха на колата си — изстиваше и пукаше. Почука още веднъж. Изчака малко. Някъде в къщата проскърцаха дъските на пода. Чуха се стъпки, които приближиха пътната врата и спряха от другата й страна.

— Кой е? — попита женски глас, тънък и приглушен от дървената преграда.

— Ричър — извика той в отговор. — Приятелят на генерал Гарбър.

Гласът му прокънтя в тишината. Някакво подплашено животно прошумоля в храстите, ръждясалата ключалка изщрака и вратата се отвори със скърцане. Вътре беше тъмно. Ричър направи крачка напред, за да влезе в сянката на стряхата, и видя стара жена. Беше може би на осемдесет, слаба като пръчка, с бяла коса, прегърбена, облечена в избеляла рокля на цветя, която се разширяваше от кръста надолу над найлонови фусти. Бе виждал подобни рокли на снимки от петдесетте и шейсетте — жени от крайградските райони на градински увеселения, най-често с дълги бели ръкавици, шапки с широка периферия и доволни усмивки.

— Очаквахме ви — каза старицата.

Обърна се и застана странично. Ричър кимна и пристъпи напред. Роклята й беше толкова широка, че за да влезе, трябваше краката му да се отрият в нея. Чу се шумолене на найлон.

— Донесох ви пощата — каза той. — Кутията беше пълна.

Подаде й купчината пожълтели пликове.

— Благодаря — отвърна жената. — Много сте мил. Дотам е далеч, за да отидеш пеша, а когато сме с колата, не искаме да спираме, за да не ни блъсне някой. Пътят е много натоварен и всички карат много бързо. По-бързо, отколкото трябва, струва ми се.

Ричър кимна. Това беше най-спокойният път, който някога беше виждал. Човек би могъл да заспи на осевата линия — шансовете да оцелее до сутринта бяха много добри. Все още държеше пощата. Старицата не проявяваше никакво любопитство към писмата.

— Къде да ги оставя? — попита Ричър.

— В кухнята, ако обичате.

Коридорчето беше тъмно, покрито с мрачна ламперия. Кухнята беше още по-зле. Имаше малко прозорче с жълтеникаво релефно стъкло. Видя отделни кухненски шкафове, байцвани в някакъв кално тъмен цвят, и чудати емайлирани уреди на ментовозелени и сиви точки, върху къси крачета. Въздухът миришеше на стара храна и топла фурна, но иначе беше чисто и подредено. Върху протрития балатум беше постлана стара черга. Видя нащърбена порцеланова чаша, в която бяха оставени чифт очила с дебели стъкла. Домакинята щеше да ги сложи на очите си и да прегледа пощата веднага щом посетителят си тръгне, след като прибере най-хубавата си рокля обратно в гардероба при нафталина.

— Мога ли да ви предложа малко кейк? — попита тя.

Ричър погледна към печката. Видя голяма порцеланова чиния, покрита с протрита ленена кърпа. Беше изпекла нещо за него.

— А кафе?

До печката се мъдреше древна кафеварка с ментовозелен емайл, стъклена дръжка на капака и електрически шнур, чиято изолация беше от прокъсан плат. Кимна.

— С удоволствие ще изпия едно кафе с кейк.

Жената явно остана доволна. Спусна се към печката, роклята й зашумоля. Натисна бутона на кафеварката с тънък, треперещ палец. Беше заредена, готова за работа.

— Ще стане веднага — отбеляза тя, изправи се и се ослуша. Кафеварката избълбука силно и заработи. — Е, а сега елате да ви запозная с мистър Хоби. Буден е и гори от нетърпение да ви види. Докато чакаме кафето.

Поведе го през коридорчето, към малка гостна отзад. Беше четири на четири, пълна с кресла, канапета и стигащи до гърдите бюфети със стъклени витрини, в които бяха подредени порцеланови украшения. На едно от креслата седеше старец. Беше в костюм от корав вълнен плат, син, на места протрит, поне с три номера по-голям за изсушеното му тяло. Яката на ризата му беше като голям колосан обръч около белия му жилест врат. От косата му бяха останали хаотично разположени бели копринени кичури. Китките му приличаха на моливи, щръкнали изпод маншетите на ризата му. Дланите му бяха слаби и кокалести, отпуснати върху подлакътниците на креслото. Под ноздрите му минаваше прозрачна найлонова тръбичка, която бе закрепена зад ушите му. Зад стола имаше кислороден апарат на колелца. Старецът вдигна очи и пое шумно от живителния газ сякаш за да си осигури енергията, нужна му, за да вдигне ръка.

— Майор Ричър — каза той. — Приятно ми е.

Ричър пристъпи напред, улови ръката му и я стисна. Беше студена и суха, напомняше ръка на скелет, увита в плат. Старецът пое още малко кислород и продължи:

— Аз съм Том Хоби, майоре. А тази прекрасна дама е съпругата ми Мери.

Ричър кимна.

— Приятно ми е — каза той. — Само че вече не съм майор.

Старецът кимна и пак пое дълбоко кислород.

— Служили сте — отбеляза той. — Следователно имате право на званието си, струва ми се.

В средата на едната стена имаше иззидана от камъни камина. На рафта над нея бяха подредени множество снимки, монтирани в богато украсени сребърни рамки. Повечето бяха цветни, на млад мъж в маслиненозелена бойна униформа, заснет в различни пози и ситуации. Видя и една по-стара снимка, на друг мъж в униформа, висок, изпънат и усмихнат, ефрейтор от друго поколение. Може би беше самият мистър Хоби от времето, преди сърцето да започне да му създава проблеми. Ричър не бе в състояние да прецени. Нямаше прилика.

— Това съм аз — каза мистър Хоби, когато проследи погледа му.

— През Втората световна война ли? — попита Ричър.

Старецът кимна. В очите му се появи тъга.

— Така и не ме изпратиха на фронта — продължи мистър Хоби. — Записах се доброволец доста преди набора, но сърцето ми беше слабо още тогава и не ме взеха. Прекарах службата си в един склад в Ню Джърси.

Ричър кимна. Хоби протегна ръка назад и завъртя кранчето на кислородния апарат, за да засили притока на газ.

— Ще донеса кафето — обади се старицата. — И кейка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ричър.

— Не, няма нужда — отвърна тя и излезе от стаята с шумолене.

— Заповядайте, майоре, седнете — каза Том Хоби.

Ричър кимна и седна на малко кресло, достатъчно близо, за да чува слабия глас на стареца.

Чуваше и дишането му. Нищо повече — само лекото свистене на бутилката с кислород и подрънкване на порцелан откъм кухнята. Нормални домашни звуци. На прозореца имаше щори от лимоненожълта пластмаса, леко притворени, за да не пускат светлината отвън. Реката беше някъде там, вероятно отвъд буренясалия двор, трийсетина мили нагоре по течението от къщата на Лион Гарбър.

— Готово — извика мисис Хоби от коридорчето.

Тикаше количка за сервиране, върху която беше подреден сервиз — еднакви чаши и чинийки, каничка за мляко и захарница. Бе махнала ленената кърпа и отдолу се бе показал кейк, поръсен с нещо жълто — може би лимон. Древната кафеварка също беше там и ухаеше на кафе.

— Как го пиете?

— Без мляко и захар — отговори Ричър.

Наля кафе в една от чашите. Китката й трепереше от усилието. Докато му я поднасяше, чашата подрънкваше в чинийката. След това отряза парче кейк, сложи го в друга чинийка и също му я подаде. Чинията трепереше. Кислородният апарат свистеше. Старият мистър Хоби вероятно репетираше разказа си, делеше го на части, поемаше въздух, за да захрани с енергия всяка от тях.

— Бях печатар — започна той неочаквано. — Имах собствена печатница. Мери работеше при един от големите ми клиенти. Запознахме се и се оженихме през пролетта на четирийсет и седма. Синът ни се роди през юни четирийсет и осма.

Обърна се и прокара поглед по редицата снимки.

— Нашият син, Виктор Труман Хоби.

Гостната притихна както при отдаване на последна почит.

— Вярвах в дълга — продължи старецът. — Не бях годен за активна военна служба и ужасно съжалявах, че е така. Горчиво съжалявах. Все пак бях щастлив, че мога да служа на страната си по някакъв начин и служих достойно. Възпитах сина си да обича страната си и да й служи по същия начин. Той се записа доброволец във Виетнам.

Старият мистър Хоби затвори уста и пое въздух през ноздрите — веднъж, два пъти, после протегна ръка към пода до себе си и взе подвързана с кожа папка. Сложи я върху кокалестите си колене и я разтвори. Извади някаква снимка и му я подаде. Ричър балансира чинийката и чашката с кафето и се наведе, за да я вземе. Беше избледняла цветна снимка на момче, направена в някакъв заден двор. Момчето беше на девет или десет, набито, с бели зъби, лунички, ухилено, с метална купа, нахлупена на главата като каска, и детска пушка на рамо. Джинсите му бяха мушнати в ботите, за да приличат на военна униформа.

— Искаше да стане войник — продължи мистър Хоби. — Винаги е искал. Това беше амбицията му. По онова време одобрявах, разбира се. Не можехме да имаме повече деца, така че Виктор остана сам. Беше светлият лъч в живота ни. Сметнах, че стремежът да стане войник е добър за единствения син на един патриотично настроен баща.

Последва пауза. Кашляне. Свистене на кислорода от бутилката. Тишина.

— Одобрявахте ли Виетнам, майоре? — попита Хоби неочаквано.

Ричър сви рамене.

— Тогава бях твърде млад, за да си изградя някакво определено мнение. От гледна точка на това, което знам днес, мисля, че не бих одобрил войната във Виетнам.

— Защо?

— Всичко беше погрешно там — отговори Ричър. — Мястото, времето, причините, подходът, методите, лидерите. Нямаше стабилна подкрепа, нямаше истинско желание за победа, нямаше смислена стратегия.

— Бихте ли заминали там?

Ричър кимна.

— Да, бих заминал. Нямаше да имам избор. Освен това съм син на военен. Все пак завиждам на неговото поколение. Много по-лесно е било да се сражаваш във Втората световна война.

— Виктор искаше да пилотира хеликоптер — отбеляза Хоби. — Искаше го страстно. Вината и тук е моя, боя се. Заведох го на един панаир в провинцията и платих два долара, за да се повози на хеликоптер. Беше стара машина „Бел“. С такива пръскат нивите. След това не искаше нищо друго, освен да стане пилот на хеликоптер. И реши, че най-доброто място да се научи да лети е армията.

Извади още една снимка от папката и я подаде. Беше на същото момче, но вече на около двайсет, отново ухилено, израснало, в нова униформа. Стоеше пред военен хеликоптер „Хилър Н–23“, стара тренировъчна машина.

— Това е във Форт Уолтърс — каза Хоби. — Чак в Тексас. Начална армейска школа за пилоти на хеликоптери.

Ричър кимна.

— Значи във Виетнам е бил пилот на хеликоптер? — попита той.

— Завърши втори по успех в групата си — каза Хоби. — Това не ни изненада. Винаги се е учил много добре още от гимназията. Особено добър беше по математика. Разбираше от счетоводство. Въобразявах си, че ще завърши колеж и ще дойде при мен, за да се занимава със сметките. Очаквах го с нетърпение. Мен не ме биваше в училище, майоре. Сега няма смисъл да го крия. Не съм образован. Успехите на Виктор ми доставяха истинско удоволствие. Беше умно момче. И много добро. Умен, мил, добросърдечен… идеалният син. Нашият единствен син.

Старицата мълчеше. Не ядеше от кейка, не пиеше кафе.

— Дипломира се във Форт Ръкър — продължи Хоби. — В Алабама. Отидохме дотам, за да присъстваме на церемонията.

Подаде му следващата снимка. Беше копие на една от онези, върху рафта над камината — избеляло пастелно небе и трева, високо момче в парадна униформа, с нахлупена над очите фуражка, прегърнало по-възрастна жена, облечена в щампована рокля. Снимката беше с леко разместен фокус, хоризонтът беше малко накриво… Снимал беше суетящ се, задъхан от гордост баща.

— Това са Виктор и Мери — обясни старецът. — Тя не се е променила никак, нали? Оттогава досега.

— Никак — излъга Ричър.

— Обичахме това момче — обади се старицата тихо. — Изпратиха го отвъд океана две седмици, след като направихме тази снимка.

— През юли шейсет и осма — каза Хоби. — Беше на двайсет години.

— Какво се случи по-нататък? — попита Ричър.

— Изкара пълния срок. Награждаваха го два пъти. Върна се с медал. Веднага си дадох сметка, че перспективата да води сметките на малка провинциална печатница е твърде ограничена за него. Предположих, че след като приключи с военната служба, ще стане цивилен летец и ще работи за нефтодобивните компании. В Залива например. Там плащаха много добре на военните пилоти.

— Само че той замина отново — обади се мисис Хоби. — Пак за Виетнам.

— Записа се пак — добави мистър Хоби. — Не беше длъжен да го прави, но каза, че било негов дълг. Заяви, че войната все още продължавала и че е длъжен да вземе участие. Това бил истинският патриотизъм.

— И какво стана после? — попита Ричър.

Двамата мълчаха продължително.

— Не се върна — каза мистър Хоби накрая.

Тишината бе надвиснала като някаква тежест в стаята. Някъде тиктакаше часовник. Звукът сякаш се усилваше все повече и повече, докато накрая заприлича на гневно блъскане с чук.

— Това ме съсипа — каза мистър Хоби тихо.

Кислородът свистеше навън и навътре, навън и навътре през свитото му гърло.

— Просто ме съсипа. Казвах, че съм готов да дам остатъка от живота си само за да прекарам поне още един ден с него.

— Остатъкът от живота си — повтори като ехо жена му. — Само за да прекарам поне още един ден с него.

— Не бяха само думи — продължи Хоби. — И сега съм готов на това. И сега, майоре. Като ме погледне човек… не е кой знае каква сделка, нали? Вече не ми остава много живот. Но тогава го казах и съм го казвал всеки ден от трийсет години насам. Бог ми е свидетел, това не са празни думи. Остатъкът от живота ми за един ден със сина ми.

— Кога го убиха? — попита Ричър.

— Не го убиха — отговори Хоби. — Попадна в плен.

— Бил е пленник?

Старецът кимна.

— В началото ни казаха, че е безследно изчезнал. Предположихме, че е мъртъв, но продължихме да се надяваме. Обявиха го за изчезнал и си остана така. И досега нямаме официално потвърждение, че е умрял.

— И започнахме да чакаме — поде мисис Хоби. — Чакахме с години. И започнахме да разпитваме. Казаха ни, че Виктор е изчезнал и че го смятат за загинал. Само това можеха да ни кажат. Хеликоптерът му бил свален над джунглата и не успели да открият отломките.

— В началото приехме това обяснение — каза мистър Хоби. — Знаехме какво е било. Много момчета загинаха, без да имат гробове. Винаги е така на война.

— После направиха паметника — каза мисис Хоби. — Виждали ли сте го?

— Стената с имената ли? — попита Ричър. — Във Вашингтон? Да, бил съм там. Виждал съм я. Смятам, че е силен монумент.

— Отказаха да впишат името му на нея — каза мистър Хоби.

— Защо?

— Така и не ни обясниха. Питахме, молихме, но изобщо не ни обясниха защо. Просто заявиха, че вече не го смятат за жертва.

— Тогава попитахме за какъв го смятат — вметна мисис Хоби. — Изчезнал по време на бойни действия, това ни отговориха.

— Само че другите изчезнали по време на бойни действия са записани на стената — каза мистър Хоби.

Отново настъпи тишина. Часовникът в съседната стая продължаваше да трака.

— Какво каза за това генерал Гарбър? — попита Ричър.

— Не проумяваше — отговори Хоби. — Изобщо не разбираше защо. Когато почина, все още се опитваше да провери какво се е случило.

Тишина. Свистенето на кислорода, тракането на часовника.

— Но ние знаем какво се е случило — обади се мисис Хоби.

— Така ли? — попита Ричър. — Какво?

— Единственото смислено обяснение е, че е попаднал в плен — отговори мисис Хоби.

— И не е бил освободен — добави мистър Хоби.

— И затова армията го прикрива — продължи мисис Хоби. — Властите са гузни. Факт е, че някои момчета изобщо не са били освободени. Виетнамците са ги задържали като заложници, за да измъкнат международна помощ, кредити и търговски отстъпки от нас след войната. Нещо като шантаж. Нашите власти не са отстъпили през годините, въпреки че момчетата са все още там. Не биха могли да го признаят. Крият фактите и не искат да говорят за тези неща.

— Сега обаче ние можем да го докажем — каза мистър Хоби.

Извади още една снимка от папката и му я подаде. Беше по-скорошна, с ярки, блестящи цветове. Беше направена с телеобектив през някакви храсталаци. Бодлива тел, опъната на колове от бамбук. Азиатец с кафява униформа и кърпа на главата. Автомат в ръцете. Съветски Калашников. Нямаше съмнение в това. Виждаше се и още една фигура. Висок белокож човек на около петдесет, отслабнал, съсухрен, превит и посивял, облечен с избеляла армейска униформа. Гледаше встрани от азиатеца, лицето му бе сгърчено.

— Това е Виктор — каза мисис Хоби. — Синът ни. Снимката е правена миналата година.

— Разпитвахме в продължение на трийсет години — добави мистър Хоби. — Питахме къде ли не. След това срещнахме един човек, който ни разказа за тайните лагери. Не са много и в тях сега има само шепа пленници. Повечето вече са мъртви. Умрели са от старост и болести или от глад. Този човек замина за Виетнам, за да проучи ситуацията. Приближил се е достатъчно, за да направи тази снимка. Дори е успял да поговори с един от другите пленници през оградата. Тайно, през нощта. Изложил се е на голяма опасност. Попитал за името на пленника, когото е заснел. Бил Вик Хоби, пилот на хеликоптер от първа ескадрила.

— Човекът нямаше пари, за да организира бягство — каза мисис Хоби. — А ние вече му бяхме дали всичко, което имахме, за да замине за Виетнам първия път. Нямахме повече пари. Когато се запознахме с генерал Гарбър в болницата, му разказахме всичко това и го помолихме да направи опит да накара властите да платят.

Ричър се вгледа в снимката, в съсухрения човек със сивеещо лице.

— Кой друг е виждал тази снимка? — попита той.

— Само генерал Гарбър — отговори мисис Хоби. — Човекът, който я направи, ни каза да не я показваме на никого. Защото е много деликатна в политическо отношение. Много опасна. Става дума за един ужас, погребан в историята на нацията. Все пак трябваше да я покажем на генерал Гарбър, защото той беше в състояние да ни помогне.

— Какво искате да направя аз? — попита Ричър.

Кислородът свистеше в тишината. Навън, навътре, навън, навътре през прозрачния найлонов маркуч. Устните на стареца помръдваха.

— Просто искаме да се върне — каза той. — Просто искам да го видя поне още веднъж, преди да умра.

 

 

С това старците приключиха. Нямаше какво повече да кажат и обърнаха глави към редицата снимки над камината. Ричър остана сам в тишината. След малко старецът вдигна кожената папка с две ръце от коленете си и се протегна, за да му я подаде. Ричър я пое. В началото помисли, че му я дава, за да прибере трите снимки на мястото им. После осъзна, че му предават щафетата. Като церемония. Тяхното издирване бе поето от Лион, сега трябваше да го поеме той.

Папката беше тънка. Освен трите снимки, които бе видял, нямаше кой знае какво — няколко писма до дома от сина войник, няколко официални писма от армията. И няколко документа, показващи как са се стопили спестяванията им за цял живот, както и изпращането на чек за осемнайсет хиляди долара на адрес в Бронкс на човек на име Ратър, за да замине за Виетнам с проучвателна цел.

Писмата от момчето започваха с кратки описания на различните места от Юга, където бе минало обучението му. След това имаше кратко писмо от Мобайл, Алабама, ден, преди да се качи на кораба за едномесечното пътуване през Панамския канал и Тихия океан до Индокитай. Следваха няколко рехави телеграми от самия Виетнам — осем от първия път и шест от втория. Хартията беше отпреди трийсет години, изсъхнала и втвърдена като древен папирус. Като нещо, открито от археолозите.

Не беше кой знае какъв писател. Писмата му бяха изпълнени с баналните фрази, които младите войници пишат до дома. Сигурно по света имаше стотици милиони родители, които пазят като съкровище стари писма като тези, писани по различно време, през различни войни, на различни езици, но посветени на едни и същи неща — храната, времето, слуховете за предстоящи сражения, успокоенията.

Отговорите от военното министерство отразяваха развитието на технологиите през период от трийсет години. Първите бяха на механична пишеща машина с неравни и неравномерно разположени букви, на места зацапани от мастилената лента. После идваха електрическите пишещи машини — доста по-равни и свежи. После компютрите — безупречен печат, на много по-хубава хартия. Изчезнал по време на акция, смята се за убит. Съболезнования. Няма друга информация.

Сделката с човека на име Ратър ги бе разорила. Имаше малко пари в брой в спестовен фонд и малък депозит в банка. Имаше и лист, изписан с неравния почерк на старицата, в който се описваха месечните им нужди и бяха събрани сумите, после бяха намалявани с различни пера, докато сумата се изравни с тази от социалните помощи, така че да се освободят собствените им пари. Вноските в спестовния фонд бяха изтеглени преди осемнайсет месеца и заедно с парите от банковата им сметка бяха изпратени на адреса в Бронкс. Имаше разписка от Ратър с ангажимента незабавно да замине за Виетнам, за да проучи положението. Целта беше да се сдобие с всички възможни сведения, които могат да са от полза — включително лични номера, история и фотографии. Следваше писмо, с дата отпреди три месеца, в което се описваше откриването на секретния лагер, рисковата, тайно направена снимка, опасният разговор през бодливата тел. Беше приложен план за организиране на спасителна акция, много подробен, при предварителна цена от четирийсет и пет хиляди долара, които трябваше да плати семейство Хоби. Пари, с които старците не разполагаха.

— Ще ни помогнете ли? — попита мисис Хоби в настъпилата тишина. — Ясно ли ви е всичко? Искате ли да научите още нещо?

Той вдигна очи към нея и разбра, че го е наблюдавала, докато преглеждаше материалите. Затвори папката и се вгледа в протритата й корица. В този момент искаше да знае само едно: Защо, по дяволите, Лион не беше казал на тези хора истината?