Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tripwire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Сигнал за опасност

Издателство „Обсидиан“, София, 2003

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-63-7

История

  1. — Добавяне

1

Джак Ричър видя онзи тип да влиза през вратата. Всъщност нямаше никаква врата. Мъжът прекрачи през липсващата част от предната стена. Барът се сливаше с тротоара. Отпред, под изсъхнала стара лоза, която хвърляше някакво подобие на сянка, имаше маси и столове. Беше като стая на показ, с една липсваща стена. Ричър предполагаше, че има нещо като желязна решетка, с която преграждат отвора, когато затварят. Ако изобщо затваряха. Самият той никога не бе виждал бара затворен, макар и да се отбиваше в най-невероятни часове.

Непознатият влезе на метър в полутъмното помещение и примижа, за да привикнат очите му с мрака след огненото слънце на Кий Уест. Беше юни, точно четири следобед, най-южната точка на Щатите. Доста по на юг от повечето от Бахамските острови. Горещо, бяло слънце и жестока температура. Ричър седеше на една маса в дъното, отпиваше вода от пластмасова бутилка и чакаше.

Мъжът се заозърта. Барът беше нисък, построен от стари, потъмнели от слънцето дъски, като че ли разковани от изоставени, излезли от употреба платноходи. По тях висяха различни морски дрънкулки — старинни пиринчени неща, зелени стъклени глобуси. Парчета вехти рибарски мрежи. И риболовни принадлежности, както смяташе Ричър, макар през живота си да не бе уловил нито една риба. Не беше плавал и с платноход. Стените бяха покрити с десетки хиляди визитни картички, включително и таванът. Някои от тях изглеждаха нови, други бяха стари и оръфани — свидетелство за начинания, приключили преди десетилетия.

Непознатият потъна още по-дълбоко в мрака и се насочи към бара. Беше стар. Може би към шейсетте, среден ръст, широкоплещест. Лекарите биха казали, че е с наднормено тегло, но за Ричър беше мъж в добра форма, леко превалил билото. Мъж, отстъпващ пред натиска на времето елегантно, без да се вълнува особено. Беше облечен като градски човек от севера, на когото се е наложило да замине на юг внезапно. Светлосиви панталони, широки в горната част, тесни долу, тънко, изпомачкано бежово сако, бяла риза с разкопчана яка, синкавобяла кожа на шията, тъмни чорапи, градски обувки. От Ню Йорк или Чикаго, предположи Ричър, може би Бостън: бе прекарал по-голямата част от лятото в помещения и автомобили с климатик, сакото и панталонът му сигурно бяха висели в гардероба, откакто ги е купил преди двайсетина години, и ги бе вадил оттам много рядко, само при подходящи случаи.

Мъжът стигна до бара, бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл. Малък, издут, от хубава черна кожа. От тези, които идеално приемат формата на това, което сложиш вътре. Ричър видя как го отваря с ловко движение, как го показва на бармана, как задава някакъв въпрос. Барманът извърна лице, сякаш го бяха обидили. Мъжът прибра портфейла и приглади сивите си кичури към изпотения си скалп. Промърмори още нещо, а барманът извади една бира от сандък с лед. Възрастният прилепи за момент бутилката към лицето си, а после отпи голяма глътка. Оригна се дискретно зад дланта си и се усмихна, сякаш току-що се бе справил с някакво дребно разочарование.

Ричър отпи голяма глътка вода. Най-здравият мъж, когото някога бе виждал — един белгийски войник, — се кълнеше, че ключът към добрата форма е в това да правиш каквото си искаш, стига да пиеш поне по пет литра минерална вода всеки ден. Това правеше някъде около галон и понеже белгиецът беше дребен, наполовина на него самия, Ричър смяташе, че трябва да поглъща по два галона на ден. Десет пълни бутилки. Още от пристигането си в горещините следваше този режим и той му се отплащаше. Никога не се бе чувствал по-добре. Всеки ден в четири часа сядаше в сумрака и изпиваше четири бутилки негазирана минерална вода, стайна температура. Сега беше пристрастен към водата така, както някога към кафето.

Възрастният застана отстрани на бара и се зае с бирата си. Огледа обстановката. Освен бармана и Ричър нямаше никой. Приближи се до масата му и направи неопределен жест с чашата си, нещо като „може ли“. Ричър кимна към стола срещу себе си и отвори третата бутилка вода. Онзи се отпусна тежко. Беше от хората, които държат в джобовете си ключове, пари, носни кърпи и какво ли не, така че задникът му изглеждаше по-дебел, отколкото бе в действителност.

— Ти ли си Джак Ричър? — попита той.

Не беше от Чикаго или Бостън. Със сигурност беше от Ню Йорк. Гласът звучеше точно като на един тип, когото познаваше, прекарал първите двайсет години от живота си само на двеста метра от Фултън Стрийт.

— Джак Ричър? — попита онзи пак.

Отблизо се виждаха малките му умни очи скрити под надвиснали вежди. Ричър отпи и го погледна през бистрата вода в бутилката.

— Ти ли си Джак Ричър? — попита онзи за трети път.

Ричър остави бутилката на масата и поклати глава.

— Не — излъга той.

Раменете на възрастния увиснаха едва забележимо, разочаровано. Той дръпна ръкава си и погледна колко е часът, после премести тежестта си напред сякаш за да стане, но се отказа, като че ли изведнъж реши, че има време за губене.

— Четири и пет — отбеляза той.

Ричър кимна. Възрастният размаха празната бирена бутилка и барманът му донесе нова.

— Горещо — каза мъжът. — Отразява ми се.

Ричър кимна пак и отпи вода.

— Познаваш ли някой Джак Ричър? — попита онзи.

Ричър сви рамене.

— Можеш ли да го опишеш?

Възрастният отпи жадно от втората бутилка, избърса устата си и се възползва от жеста, за да прикрие още едно дискретно оригване.

— Не — каза след това. — Знам само, че е едър. Затова те попитах.

Ричър кимна.

— Тук е пълно с едри типове. Както навсякъде.

— Но не си чувал името, нали?

— Трябва ли? — попита Ричър. — А кой се интересува?

Онзи се усмихна и кимна сякаш за да се извини за лошите маниери.

— Костело — отвърна. — Приятно ми е.

Ричър също кимна и вдигна бутилката нагоре в отговор.

— Бегълци ли издирваш?

— Частен детектив съм — отговори Костело.

— И търсиш човек на име Ричър? Какво е направил?

Костело сви рамене.

— Нищо, доколкото знам. Просто поискаха от мен да го открия.

— И смяташ, че е някъде тук?

— Миналата седмица е бил — отвърна Костело. — Има банкова сметка във Вирджиния и е прехвърлял пари в нея.

— От Кий Уест?

Костело кимна.

— Всяка седмица, в продължение на три месеца.

— Е, и?

— Значи работи някъде тук. Поне от три месеца. Все някой би трябвало да го познава.

— Само че никой не го познава — каза Ричър.

Костело поклати глава.

— Разпитах нагоре-надолу по Дювал Стрийт, където май е целият живот в този град. Една мадама в стриптийз бар спомена, че някакъв едър тип бил в града точно от три месеца и всеки ден в четири идвал тук да пие вода.

Замълча и впери поглед в Ричър сякаш за да го предизвика. Ричър сви рамене.

— Съвпадение — каза той.

Костело кимна.

— Предполагам — отвърна тихо.

Вдигна бирата и отпи, без да отделя умните си очи от Ричър.

— Тук има много приходящи. Идват и си отиват непрекъснато.

— Предполагам — каза Костело още веднъж.

— Все пак ще се ослушвам — каза Ричър.

Костело кимна.

— Ще съм ти благодарен — отвърна той неуверено.

— Кой го търси? — попита Ричър.

— Клиентката ми — отговори Костело. — Една дама на име мисис Джейкъб.

Ричър отпи вода. Името не му говореше нищо. Джейкъб? Не беше чувал за такава особа.

— Добре. Ако го срещна, ще му кажа, но не храни прекалени надежди. Не се срещам с много хора.

— Работиш ли?

Ричър кимна.

— Копая плувни басейни.

Костело се замисли като човек, който знае какво е плувен басейн, но не си е давал сметка как това нещо се появява на бял свят.

— Багерист ли си?

Ричър се усмихна и поклати глава.

— Тук няма такова нещо. Копаем на ръка.

— На ръка? — учуди се Костело. — С лопати?

— Местата са твърде малки, за да използваш машини. Улиците са прекалено тесни, дърветата са ниски. Разходи се из града и ще видиш.

Костело пак кимна. Изведнъж доби много удовлетворен вид.

— В такъв случай едва ли познаваш този тип Ричър. Според мисис Джейкъб той е офицер от армията. Проверих и се оказа права. Майор е. С медали и награди. Голяма клечка от военната полиция, както ми казаха. Такъв човек няма да се хване да копае басейни с лопата.

Ричър отпи голяма глътка вода, за да скрие изражението си.

— А с какво ще се хване?

— Тук ли? — попита Костело. — Не знам. Охрана на някой хотел. С някакъв бизнес. Може би има яхта и я дава под наем.

— А защо изобщо му е да идва тук?

Костело кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Кошмарно място. Но е тук, това е сигурно. Напуснал е армията преди две години, внесъл е парите си в най-близката до Пентагона банка и е изчезнал. Извлеченията от сметката му показват, че е теглил пари от къде ли не, а после, през последните три месеца, е изпращал пари в сметката оттук. Известно време е скитал, после се е установил в това градче и е направил малко пари. Ще го открия.

Ричър кимна.

— Още ли искаш да разпитвам наоколо?

Костело поклати глава. Вече планираше следващия ход.

— Не се безпокой за това.

Надигна се от стола, измъкна няколко смачкани банкноти от джоба си, хвърли пет долара на масата и се отдалечи.

— Приятно ми беше — подхвърли, без да се обръща.

Излезе през липсващата стена навън, под палещото слънце. Ричър пресуши остатъка от водата си и го проследи с поглед. Четири и десет следобед.

 

 

Час по-късно Ричър крачеше по Дювал Стрийт, размишляваше как да реши проблема с банката, търсеше място за по-ранна вечеря и се чудеше защо излъга Костело. По първия въпрос стигна до извода, че трябва да изтегли парите си и да носи пачката в джоба на панталона си. По втория реши да последва съвета на белгиеца и да изяде една голяма пържола, после малко сладолед и да изпие още две бутилки минерална вода. Третото му заключение беше, че е излъгал Костело, защото нямаше причина да не го лъже.

Нямаше причина да го търси частен детектив от Ню Йорк. Никога не беше живял там. Нито пък в някой друг северен град. Всъщност никога не бе „живял“ където и да било. Това бе главната отличителна черта на живота му. Тя го бе направила такъв, какъвто бе. Беше роден в семейство на офицер от морската пехота и го бяха влачили по целия свят още от деня, в който бяха изписали майка му от родилното отделение в Берлин. Бе прекарал дните си във всевъзможни военни бази, повечето от които в отдалечени и негостоприемни кътчета на света. След това сам бе постъпил в армията, като следовател към военната полиция, и бе продължил да живее по същите тези бази, докато мирът не бе разформировал подразделението му и не го бе оставил без работа.

После бе обикалял Съединените щати като обикновен турист, докато не попадна в най-южната точка на държавата, със силно намалели спестявания. Бе се хванал да копае дупки за два дни, които прераснаха в две седмици, после станаха месеци и… все още беше тук.

Нямаше живи роднини, които да му завещаят състояние. Не дължеше пари на никого. Никога не бе крал, не бе мамил. Нямаше деца. Името му фигурираше във възможно най-малко на брой документи. Беше почти невидим. И никога не бе познавал човек на име Джейкъб, мистър или мисис, без значение. Никога. Беше сигурен. В такъв случай каквото и да искаше Костело, не му влизаше в работата. Поне не дотолкова, че да го накара да се покаже на светло и да се забърка в каквото и да било.

Бе му станало навик да е невидим. Някъде в предната част на мозъка му съществуваше сложен, алиенистки отговор на ситуацията, в която се намираше. Преди две години всичко се бе обърнало наопаки. От голяма риба в малко езеро се бе превърнал в господин никой. От висш и високо ценен член на една добре структурирана общност бе станал един от 270-те милиона анонимни граждани. От търсен и необходим човек бе станал излишен. Изпълнителят, на когото бяха нареждали къде да бъде всяка минута, всеки ден, сега имаше на разположение три милиона квадратни мили и може би още четирийсет години без никакво разписание. Предната част на мозъка му го уверяваше, че реакцията му е разбираема, защитна реакция на човек, който обича да е сам, но се безпокои от самотата. Казваше му, че тази реакция е крайна и че би трябвало да вземе мерки срещу нея.

Онази част на мозъка му обаче, заровена под предните полукълба, която беше пример за еволюцията на животинските видове, му казваше, че това положение му харесва. Обичаше анонимността. Обичаше потайността. Така се чувстваше по-уверен, по-спокоен. Пазеше спокойствието си. Беше дружелюбен и общителен на повърхността, без да говори много за себе си. Обичаше да плаща в брой и да пътува по шосе. Не фигурираше в никакви пътнически списъци и копия от сметки, платени с кредитна карта. Не казваше името си на никого. В Кий Уест бе отседнал в евтин хотел под името Хари С. Труман. Бе хвърлил поглед на регистъра, за да установи, че не е единствен — повечето от четирийсет и единия президенти бяха отсядали там, включително и тези, за които никой не си спомня, като Джон Тайлър и Франклин Пиърс. Бе установил, че имената не означават много в Кий Уест. Хората просто махваха с ръка, усмихваха се и казваха „здрасти“. Смятаха, че е нормално всеки да има нещо свое, лично. На това място се чувстваше комфортно. Твърде комфортно, за да бърза да го напусне.

Продължи да се разхожда около час, а после сви в една уличка, встрани от Дювал Стрийт, към малък двор-ресторант, където го познаваха по физиономия, имаха любимата му марка вода и сервираха пържоли, чиито краища висят извън чинията.

 

 

Пържолата беше с яйце, пържени картофи и някакви тропически зеленчуци, а сладоледът беше с какао и ядки. Ричър изпи още четвърт галон вода и две чаши силно кафе, без мляко и захар. Отпусна се назад доволен.

— Сега добре ли е? — усмихна му се келнерката.

Ричър също й се усмихна и кимна.

— Попадна право в целта — каза той.

— Отразява ти се добре.

— Чувствам се добре.

Беше истина. Следващият му рожден ден щеше да е трийсет и деветият, но се чувстваше по-добре отвсякога. Винаги се бе поддържал във форма, но през последните три месеца бе достигнал нов връх. Беше висок един и деветдесет и три, а когато напусна армията, тежеше сто и десет килограма. Месец, след като започна с копачите на басейни, работата и горещините свалиха теглото му до сто и пет. След още два месеца стана сто и двайсет килограма — чисти мускули. Работеше чудовищно много. Смяташе, че премества около четири тона пръст и камъни всеки ден. Беше си изработил техника, при която копаеше, изгребваше и изхвърляше пръстта така, че всички мускули от тялото му участваха. Резултатът беше удивителен. Беше силно загорял от слънцето и в най-добрата си форма изобщо. Като презерватив, натъпкан с орехи, както бе казало едно момиче. Смяташе, че трябва да изяжда по десет хиляди калории на ден само за да се поддържа, плюс двата галона вода, от които се нуждаеше.

— Значи тази вечер ще работиш? — попита го келнерката.

Ричър се засмя. Печелеше пари, за да се поддържа в добра форма — повечето хора плащаха цели състояния за това в различните лъскави фитнес салони. Сега се бе заел и с вечерна работа — отново му плащаха за нещо, което доста мъже биха вършили без пари. Беше бияч в стриптийз бара, за който бе споменал Костело. На Дювал Стрийт. Седеше там по цяла нощ, без риза и си придаваше страшен вид. Пиеше безплатни питиета и се грижеше никой да не безпокои голите жени. След това му даваха по петдесет долара.

— Тази работа е досадна — отвърна той, — но все някой трябва да я върши.

Момичето се засмя заедно с него, той плати сметката и излезе на улицата.

 

 

Хиляда и петстотин мили в северна посока, недалеч от Уолстрийт в Ню Йорк, изпълнителният директор влезе в асансьора и се спусна два етажа надолу до офиса на финансовия директор. Двамата влязоха заедно във вътрешния кабинет и седнаха зад бюрото един до друг. Кабинетът беше скъп, бюрото също — такива се купуват, когато времената са добри, а когато времената са лоши, остават там, където са, като някакъв мълчалив укор. Беше на висок етаж, целият покрит с ламперия от палисандър, с кремави ленени завеси, месингови орнаменти, огромно бюро, италианска настолна лампа, голям компютър, който им бе струвал повече, отколкото трябва. Екранът светеше в очакване на парола. Изпълнителният директор я написа, натисна ENTER и на екрана се появи таблица. Това беше единствената таблица, която показваше истинското състояние на компанията. Затова беше защитена с парола.

— Ще се справим ли? — попита изпълнителният директор.

Денят беше наречен „Х“ — ден за съкращения. Шефът на персонала работеше усилено още от осем сутринта в завода на Лонг Айланд. Секретарката му беше подредила в коридора пред вратата му редица столове, които сега бяха заети от дълга опашка от хора. Бяха чакали през по-голямата част от деня. На всеки пет минути се преместваха с по един стол, най-накрая влизаха в кабинета на шефа на персонала, вземаха участие в петминутния разговор, който прекратяваше поминъка им, и толкова. Благодаря, довиждане.

— Ще се справим ли? — попита пак изпълнителният директор.

Финансовият директор преписа няколко големи цифри върху лист хартия, пресметна нещо, после погледна календара и сви рамене.

— На теория да — отвърна той. — На практика не.

— Не? — повтори изпълнителният директор.

— Факторът време — каза финансистът. — Без съмнение в завода постъпихме правилно. Намаляването на персонала с осемдесет процента ни спестява деветдесет и един процента от заплатите, защото запазихме само евтината работна ръка. Платихме им обаче до края на следващия месец, така че няма да почувстваме подобрение във финансовата ситуация цели шест седмици. Положението се влошава още повече в момента, защото всичките онези кучи синове сега осребряват чекове със заплати за шест седмици.

Изпълнителният директор въздъхна и кимна.

— Колко ни трябват?

Финансовият директор улови мишката на компютъра и отвори друг прозорец.

— Милион и сто хиляди — каза той. — За шест седмици.

— Банката?

— Забрави — отвърна финансистът. — Всеки ден ходя там и им целувам задниците, за да не поискат това, което вече им дължим. Ако поискам още, ще ми се изсмеят в лицето.

— И по-лоши неща могат да ти се случат — отбеляза изпълнителният директор.

— Точно това имах предвид. Проблемът е, че надушат ли какво е истинското ни състояние, веднага ще поискат предишните заеми. Моментално.

Изпълнителният директор забарабани с пръсти по дървената повърхност и сви рамене.

— Ще продам малко акции — каза той.

Финансовият директор поклати глава.

— Не можеш — каза той търпеливо. — Ако извадиш акции на пазара, цената им ще падне на дъното. Сегашните ни кредити са гарантирани с акции и ако акциите се обезценят, ще ни закрият още утре.

— По дяволите — изруга изпълнителният директор. — Заради някакви си шест седмици. Ще загубя всичко заради някакви си тъпи шест седмици. Не заради шибания милион, който ни трябва. Това е дребна сума.

— Дребна е, но не разполагаме с нея.

— Не може да няма откъде да я вземем.

Финансовият директор не отговори, но имаше вид на човек, който държи да каже още нещо.

— Какво? — попита го другият.

— Чух да се говори. Едни мои познати. Клюки. Може би има към кого да се обърнем в края на краищата. И може би си струва за тези шест седмици. Съществува такава компания. Нещо като кредитор от последна инстанция.

— На ниво ли е?

— Да, струва ми се — отговори финансовият директор. — Изглеждат почтени. Голям офис в Световния търговски център. Намесват се в случаи като този.

Изпълнителният директор се вторачи в екрана.

— Като кой?

— Като този — повтори финансистът. — Когато почти си стигнал целта и не ти достигат само малко пари, а банкерите са твърде тъпи, за да го проумеят.

Изпълнителният директор кимна и огледа кабинета. Беше хубав. Неговият кабинет беше два етажа по-горе, в ъгъла на сградата, още по-хубав.

— Добре — каза той. — Направи го.

— Не мога — възрази финансовият директор. — Онзи разговаря само с шефове. Ще трябва да отидеш ти.

 

 

Нощта в стриптийз бара започна спокойно. Средата на седмицата, юни, твърде рано за първите бегълци от снеговете и първите пролетни птички, твърде рано за летовниците, които идваха да се пържат на плажа. За цялата нощ нямаше повече от четирийсет посетители, наред с двете момичета зад бара и другите три, които танцуваха. Ричър наблюдаваше една жена на име Кристъл. Предполагаше, че това не е истинското й име, но не я бе питал. Беше най-добрата. Печелеше много повече от Ричър като майор във военната полиция. Част от приходите си даваше, за да се вози в старо черно порше. Ричър понякога го чуваше да ръмжи и гърми из улиците, край които работеше.

Барът беше дълго и тясно помещение на втория етаж, с малка кръгла сцена, блестящ пилон и дълъг подиум. Около подиума и сцената бяха подредени столове. Навсякъде имаше огледала, а където нямаше, стените бяха боядисани в черно. Цялото помещение пулсираше в такт със силната музика, която изригваше от десетина високоговорителя, достатъчно мощни, за да заглушат рева на климатичната инсталация.

Ричър стоеше с гръб към бара. Достатъчно близо до вратата, за да го видят веднага, достатъчно навътре, за да не забравят, че е там. Жената, наречена Кристъл, приключи третото си изпълнение и задърпа някакъв безобиден тип към кулисите, за да му направи частно шоу за двайсет долара, когато Ричър видя двама мъже да се появяват в горния край на стълбата. Непознати, от север. По на около трийсет, едри, бели като сняг. Опасни на вид. Биячи от север, с костюми от по хиляда долара и лъснати обувки. Дошли тук набързо, все още облечени като за градския си офис. Спряха пред бюрото и заспориха за куверта от три долара. Момичето погледна обезпокоено към Ричър. Той слезе от стола и се приближи.

— Проблем ли има, момчета? — попита ги.

Бе се приближил с походката на колежанин. Беше забелязал, че момчетата от колежите ходят някак странно напрегнато, с леко куцукане. Особено ако са по бански, на плажа. Сякаш са толкова сковани от собствените си мускули, че не могат да принудят крайниците си да функционират правилно. Според него така шейсетина килограмовите пубери изглеждаха направо комично. Само че човек като него, тежък сто и двайсет килограма, изглеждаше доста страшно. Тази походка беше инструмент в новия му занаят. Работещ инструмент. Двамата с костюмите от по хиляда долара със сигурност бяха впечатлени.

— Проблем ли има? — попита той отново.

Обикновено тези думи бяха достатъчни. Повечето типове отстъпваха на този етап. Тези двамата обаче не помръднаха. Когато се приближи до тях, долови някакво излъчване. Някаква смесица от заплаха и самоувереност. Може би и малко високомерие. Намек, че обикновено получават каквото искат. Само че бяха доста далеч от дома. Достатъчно далеч от собствения си терен, за да действат донякъде предпазливо.

— Няма проблем, Тарзан — отговори този отляво.

Ричър се усмихна. Бяха го наричали как ли не, но никога така.

— Влиза се срещу три долара. Връщането надолу по стълбите е безплатно.

— Искаме само да поговорим с един човек — каза десният.

И двамата имаха акцент. Отнякъде в Ню Йорк. Ричър сви рамене.

— Тук не говорим много-много — каза той. — Музиката е доста силничка.

— Как се казваш? — попита този отляво.

Ричър се усмихна пак.

— Тарзан.

— Търсим човек на име Ричър — каза онзи. — Джак Ричър. Познаваш ли го?

Ричър поклати глава.

— Не съм го чувал — каза той.

— Значи ще поговорим с момичетата. Казаха ни, че може и да го познават.

Ричър пак поклати глава.

— Не го познават.

Мъжът отдясно се загледа покрай рамото на Ричър, към вътрешността на помещението. Към момичетата зад бара. Прецени, че Ричър е единствената охрана.

— Добре, Тарзан, а сега се дръпни — каза онзи. — Ще влезем.

— Можете ли да четете? — попита ги Ричър. — Онези големи, печатни букви там?

Посочи им табелата над бюрото. Големи бели букви на черен фон. Пишеше, че управата си запазва правото да връща клиенти.

— Аз съм управата — каза Ричър. — Няма да ви пусна вътре.

Единият се вгледа между табелата и физиономията на Ричър.

— Превод ли искаш? — попита го Ричър. — Да ти го обясня с по-прости думи? Пише, че аз съм шефът и че няма да влезете.

— Спести си го, Тарзан — каза онзи.

Ричър го остави да се приближи, докато раменете им се изравниха. После вдигна лявата си ръка и го улови за лакътя. Изправи ставата и впи пръсти в чувствителните нерви в края на трицепса му. Все едно някой те удря с чук по кокала. Онзи заподскача, сякаш го раздруса ток.

— Назад — каза Ричър меко.

Другият трескаво преценяваше шансовете. Ричър забеляза колебанието му и реши, че е време да му покаже за какво става дума. Вдигна дясната си ръка нагоре, до нивото на очите, за да потвърди, че е свободна и готова за действие. Дланта му беше голяма, загоряла от слънцето, загрубяла от дръжката на лопатата. Онзи схвана посланието. Сви рамене и тръгна надолу по стълбата. Ричър помогна на другия да го последва.

— Ще се видим пак с теб — каза онзи.

— Доведете и приятелите си — подхвърли Ричър. — По три долара на човек, и ще ги пусна да влязат.

Обърна се към бара. Танцьорката на име Кристъл беше зад него.

— Какво искаха? — попита тя.

Ричър сви рамене.

— Търсеха някого.

— Някой си Ричър ли?

Той кимна.

— Днес е за втори път — отбеляза тя. — Преди тези дойде един дъртак. Той си плати трите долара. Искаш ли да тръгнеш след тях? Да ги провериш?

Той се поколеба. Кристъл взе ризата му от стола пред бара и му я подаде.

— Хайде, върви. Тази вечер е спокойна и всичко ще бъде наред.

Ричър взе ризата и издърпа ръкавите навън.

— Благодаря, Кристъл.

Облече ризата и я закопча. Тръгна към стълбите.

— Няма защо, Ричър — подвикна тя след него.

Той се обърна рязко, но тя вече крачеше към сцената. Ричър изгледа момичето зад бюрото на входа с недоумение и излезе.

 

 

В единайсет Кий Уест е най-оживен. Някои хора са преполовили вечерта, други тъкмо я започват. Дювал Стрийт, главната улица, която минава по дължината на острова от изток на запад, е окъпана в светлина и шум. Ричър не се безпокоеше за типовете, които го очакваха там. Имаше твърде много хора. Ако си бяха наумили да отмъщават, щяха да изберат по-тихо място. Имаше богат избор. Особено на север от Дювал Стрийт — там тишината настъпваше много бързо. Градът е миниатюрен. Пресечките са близо една до друга. След съвсем кратка разходка човек се оказваше в това, което Ричър наричаше предградие, където в малките дворчета зад малките къщички копаеше басейни. Уличното осветление там беше нарядко, шумът от баровете се превръщаше в жужене на нощни насекоми. Миризмата на бира и цигарен дим отстъпваше пред тежката воня на тропическите растения, които цъфтят и гният по дворовете.

Тръгна в тъмното по нещо като спирала. Свиваше където му падне, минаваше по диагонал през потъналите в тишина квартали. Нямаше жива душа. Крачеше по средата на улицата. Ако някой се спотайваше във вход отстрани, трябваше да има достатъчно разстояние. Не се безпокоеше, че могат да стрелят. Онези нямаха пистолети. Доказваха го костюмите им. Бяха твърде тесни, за да не личи, ако имат оръжие. И бяха знак, че са бързали да дойдат на юг. Със самолет. Не беше лесно да се качиш на самолет с пистолет в джоба.

Отказа се след около миля. Градчето бе малко, но все пак достатъчно голямо, за да могат двама души да изчезнат. Сви вляво покрай гробището и тръгна назад към шума. До телената ограда видя някакъв тип. Проснат и неподвижен. Обичайна гледка в Кий Уест, но все пак имаше нещо нередно. И нещо познато. Нередното беше ръката му. Притисната под тялото така, че нервите на рамото биха го събудили, колкото и пиян или дрогиран да бе. Познатото нещо беше старото бежово сако. Горната част на тялото беше светла, долната тъмна. Бежово сако, сиви панталони. Ричър спря и се огледа. Приближи се. Клекна.

Беше Костело. Лицето му беше размазано на пихтия. Маска от кръв. Целият триъгълник синкавобяла градска кожа, открита от яката на ризата му, беше набразден от съсирени ручейчета кръв. Ричър протегна ръка, за да напипа пулса зад ухото му. Нищо. Докосна кожата с опакото на ръката си. Беше хладна. Все още не беше вкочанен, но пък и нощта беше топла. Беше умрял може би преди час.

Провери джобовете на сакото. Претъпканият портфейл бе изчезнал. Тогава видя ръцете. Върховете на пръстите бяха отрязани. Всичките десет. Бяха отрязани чисто, умело, с нещо остро. Не скалпел. По-широко острие. Може би нож за линолеум.