Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tripwire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Сигнал за опасност

Издателство „Обсидиан“, София, 2003

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-63-7

История

  1. — Добавяне

5

Ричър излезе през вратата пръв поради няколко причини. Обикновено би пуснал Джоди да мине пред него, защото неговото поколение все още носеше останките от някогашната американска галантност, но, от друга страна, се бе научил да не проявява същата тази галантност, преди да е сигурен как ще реагира жената, с която е. Освен това къщата беше нейна, което променяше нещата изцяло — тя трябваше да заключи вратата, след като излязат. Така или иначе, той излезе пръв и двамата отвън видяха най-напред него.

Хоби им бе казал да видят сметката на едрия тип и да му заведат мисис Джейкъб. Този, който беше вляво, стреля от клекнало положение. Беше напрегнат и подготвен, така че на мозъка му бе нужна част от секундата, за да обработи информацията от зрителния нерв. Видя как се отваря вратата, след това мрежата против насекоми, след това някой прекрачи прага, видя, че е едрият, и стреля.

Другият, вдясно, беше в по-лоша позиция. Мрежата против насекоми се отвори право пред лицето му. Не че би могла да спре куршум, но той си служеше с дясната ръка и имаше опасност рамката да удари пистолета точно когато го насочваше за стрелба. Това го накара да се поколебае за миг, а след това да се надигне и да се отдръпне назад и встрани от обхвата на рамката. Сграбчи я с лявата си ръка, дръпна я към тялото си и протегна дясната с пистолета напред.

По това време Ричър вече действаше подсъзнателно и инстинктивно. Беше на близо трийсет и девет години и още от най-ранното му детство, може би отпреди трийсет и пет от тях, не помнеше друго освен военна служба — на баща му, на приятелите на баща му, своята, на своите приятели. Никога не бе живял на едно място, не бе прекарал цяла година в едно и също училище, никога не бе работил от девет до пет, от понеделник до петък, през целия си живот бе очаквал единствено изненади и непредсказуеми неща. Една част от мозъка му, някак свръхразвита, като добре трениран мускул, му казваше, че е абсолютно нормално да излезе през вратата на тиха провинциална къща недалеч от Ню Йорк и да види приклекнали отпред двама мъже, които за последен път е видял на две хиляди мили разстояние, в Кий Уест, да размахват пред очите му деветмилиметрови пистолети. Никаква изненада или стъписване, никакво сковаващо чувство на страх. Никакво колебание или задръжки. Чисто и просто моментална реакция при чисто механична задача, намираща се пред него, като геометричен чертеж, в който има време и пространство, ъгли, твърди куршуми и мека плът.

Тежкият куфар беше в лявата му ръка и в момента, когато прекрачваше прага, се бе залюлял напред. Ричър направи едновременно две неща. Запази движението на куфара, като го ускори максимално с цялата сила на лявото си рамо напред и нагоре. С дясната ръка блъсна Джоди в гърдите назад към коридора. Тя се олюля, а куфарът пое първия изстрел. Ричър усети как подскочи в ръката му. Когато стигна в крайно положение, го завъртя вдясно, наклони се напред като плувец, който се колебае дали да скочи в студения басейн, и го стовари върху физиономията на типа от лявата страна на вратата. Беше леко приклекнал и ударът по лицето го извади от равновесие. Той полетя назад и временно излезе от играта.

Ричър не видя как пада, защото погледът му вече беше насочен към другия тип, който държеше рамката на мрежата против насекоми, с пистолет на около петнайсет градуса от посоката на целта. Ричър използва инерцията на куфара, за да се хвърли напред. Остави дръжката да се изплъзне през свитите му пръсти, извъртя се рязко с вдигнат нагоре десен лакът. Пистолетът го удари странично в гърдите. Ричър чу изстрела и почувства как огънят от цевта опърли кожата му. Куршумът мина под вдигнатата му лява ръка и се заби в гаража по същото време, в което десният му лакът удари онази по физиономията.

Лакът, задвижен от сто и двайсет килограмово тяло, нанася сериозни поражения. Улучи нападателя в брадичката. Ударът премина назад и нагоре през челюстта, която бе достатъчно здрава, така че го предаде към основата на мозъка, без силата му да отслабне ни най-малко. Като съдеше по начина, по който онзи се свлече, Ричър прецени, че го е неутрализирал за известно време. В този момент мрежата против насекоми се затвори, а първият нападател запълзя към пистолета си, който беше паднал върху дъските на верандата. Джоди беше зад мрежата, свита на две. Бе притиснала ръце към гърдите си и се мъчеше да поеме дъх. Старият куфар се изтъркаля по тревата.

Проблемът беше Джоди. Тя се намираше на около три метра от него, а левият нападател беше по-близо до нея. Ако се хвърлеше да вземе падналия пистолет и го насочеше към него, Джоди също попадаше в обсега на изстрела. Вместо това скочи към входа, избута Джоди един метър навътре в коридора и затръшна вратата. След миг три куршума я пробиха и във въздуха се разлетяха трески и прахоляк. Ричър щракна ключалката и изтласка Джоди към кухнята.

— Можем ли да стигнем до гаража?

— Да, има покрит проход.

Беше юни, така че прозорците на прохода бяха свалени и той бе защитен единствено от мрежи за насекоми от пода до покрива. Левият нападател използваше берета М9 и вероятно бе започнал деня с петнайсет патрона в пълнителя. Бе стрелял четири пъти — веднъж в куфара и три пъти във вратата. Оставаха единайсет, което не бе успокояваща мисъл, когато си защитен само от пластмасова мрежа против насекоми.

— Ключовете от колата?

Тя ги измъкна от чантата си. Ричър ги взе и ги стисна в юмрука си. Вратата на кухнята имаше стъклено прозорче и през него, в дъното на прохода, се виждаше същата врата, която водеше към гаража.

— Заключена ли е? — попита Ричър.

Джоди кимна задъхано.

— Зеленият ключ.

Той погледна връзката. Видя стар ключ марка „Йейл“, върху който имаше белег, направен със зелена боя. Отвори вратата на кухнята, коленичи и показа главата си навън, по-ниско, отколкото би могло да се очаква. Огледа се. Не видя нападателя. След това отдели зеления ключ и го насочи напред като скалпел. Скочи на крака и хукна напред. Мушна ключа, завъртя го рязко, измъкна го. Отвори вратата и махна на Джоди да го последва. Тя нахълта в гаража и той затръшна вратата. Заключи и се ослуша. Никакъв звук.

Гаражът беше голям и тъмен, с открити греди на покрива и открити рамки, наситен с миризма на старо моторно масло и креозот. Беше пълен с обичайните за всеки гараж неща, косачки, маркучи, градински столове, но всички те бяха стари — собственост на човек, престанал да купува нови вещи преди двайсет години. Голямата врата за автомобила представляваше ръчна ролетка, която се вдигаше и спускаше по метални релси. Никакъв механизъм. Никаква електрическа система за отваряне. Подът беше от лят бетон, излъскан почти до блясък от времето и миенето. Колата на Джоди беше нов олдсмобил бравада, тъмнозелен, със златни лайстни. Беше със задницата към вратата. Металните букви гордо обявяваха, че има двойно предаване и шестцилиндров V-образен двигател. Двойното предаване можеше да е от полза, но всичко зависеше от скоростта, която щеше да развие двигателят.

— Качвай се отзад — нареди Ричър. — Легни на пода.

Джоди пропълзя с главата напред и легна върху гърбицата на кардана. Той прекоси гаража и намери ключа за вратата към двора. Отвори я, надникна навън и се ослуша. Никакво раздвижване, никакъв звук. Върна се при колата, мушна ключа в таблото и даде контакт, така че да може да дръпне електрическата седалка докрай назад върху релсите.

— Връщам се след секунда — прошепна той.

Инструментите на Гарбър бяха подредени както нещата в бюрото му. На едната стена бе монтирана голяма дъска, три на метър и половина, на която в идеален порядък висяха всевъзможни домашни пособия. Ричър видя голям дърводелски чук и го откачи, после излезе през вратата към двора и го хвърли през покрива на къщата, така че да падне в храсталаците, които бе видял отпред. Преброи до пет, за да даде на нападателя време да чуе шума и да се втурне натам от мястото, където се намираше. След това се спусна към колата. Завъртя стартера, без да влиза вътре. Двигателят запали моментално. Ричър изтича до ролетката и я тласна нагоре. Тя се отвори с трясък. После скочи зад волана, включи на задна и натисна педала. Четирите гуми се завъртяха мощно и колата излетя навън. Ричър видя мъжа с беретата далеч вляво, край верандата. Ускори на заден по алеята, чак до главния път, и изви волана. Натисна спирачката, включи на първа и подкара рязко сред облак синкав дим от гумите.

Продължи с пълна скорост още петдесетина метра и намали газта. Спря малко след алеята към съседната къща, отново включи на заден, влезе в нея и изгаси двигателя, когато стигна до някакви шубраци. Джоди се надигна от пода и се втренчи в него.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Чакам.

— Какво?

— Да се махнат оттук.

Тя изпъшка — нещо средно между гняв и изумление.

— Няма да чакаме, Ричър! Ще отидем направо в полицията!

Той даде контакт, за да може да отвори прозореца. Свали го до долу, за да чува по-добре звуците вън.

— Не мога да отида в полицията — каза той, без да я погледне.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Защото ще започнат да ме разпитват за Костело.

— Ти не си убил Костело.

— Мислиш ли, че ще ми повярват така лесно?

— Ще ти повярват, защото не си бил ти, толкова е просто.

— Ще мине доста време, преди да намерят някой по-подходящ кандидат от мен.

Тя замълча за миг.

— Какво предлагаш тогава?

— Предлагам да стоим настрана от полицията. Така е по-добре.

Джоди поклати глава. Ричър го видя в огледалото.

— Не, Ричър, трябва да съобщим в полицията.

Той улови погледа й в огледалото.

— Помниш ли какво казваше Лион? Казваше: „Дявол да го вземе, аз съм полицията.“

— Така е, бяхте полицаи, само че доста отдавна.

— Не чак толкова отдавна.

Тя замълча. Изправи гръб. Наклони се към него.

— Работата е, че не искаш да се обърнеш към полицията, нали? Така ли е? Не че не можеш, просто, по дяволите, не искаш!

Той се обърна, за да може да я вижда направо. Видя, че погледът й се спуска към изгорялото петно върху ризата му. Беше продълговато и черно от набитите в тъканта барутни частици. Разкопча ризата и я разтвори. Вгледа се. Същото продълговато петно бе прогорено и върху кожата му — опърлени косми, вече се бе надигнал мехур, зачервен и гневен. Наплюнчи палеца си и го притисна към мехура. Лицето му се сгърчи болезнено.

— След като се бъркат в моя живот, ще отговарят пред мен.

Тя го гледаше втренчено.

— Ти си абсолютно невъзможен, знаеш ли? Също като баща ми! Трябва да отидем в полицията, Ричър.

— Не можем — отвърна той. — Ще ме натикат в затвора.

— Трябва — каза тя отново.

Но го каза неубедено. Ричър поклати глава и не отговори. Наблюдаваше я внимателно. Тя беше адвокат, но също така беше и дъщеря на Лион, така че знаеше какво се случва в реалния свят. Джоди мълча дълго време, после притисна длан към гръдната си кост, сякаш я болеше.

— Добре ли си? — попита я той.

— Удари ме доста силно.

Бих могъл да разтрия мястото по-добре, помисли си той.

— Кои са тези типове?

— Двамата, които убиха Костело — отвърна Ричър.

Джоди кимна. И въздъхна. Сините й очи се огледаха наляво и надясно.

— Добре. Тогава къде ще отидем?

Той се отпусна. И се усмихна.

— Кое е последното място, на което ще си помислят да ни търсят?

Тя сви рамене. Свали ръката си от гърдите и приглади косата си.

— Манхатън?

— Къщата — каза той. — Видяха ни, че бягаме. Няма да допуснат, че сме се върнали.

— Ти си луд, знаеш ли?

— Трябва да вземем куфара. Лион може да е водил записки.

Джоди поклати глава объркано.

— И трябва да затворим къщата. Не можем да оставим гаража отворен, защото ще се напълни с гризачи. Няма да може да се отървеш от тях.

След това вдигна ръка и опря пръст до устните си. Чу се стартиране на мотор. Голям, може би осемцилиндров, на около двеста метра от тях. Хрущене на гуми върху чакъл в нечия алея. Форсиране. Черният силует се появи в полезрението им. Голям, черен джип, алуминиеви джанти. Юкон или тахо, в зависимост от това дали на задницата пишеше „Дженерал Мотърс“ или „Шевролет“. Вътре седяха двама в тъмни костюми. Единият шофираше, другият се бе отпуснал на седалката. Ричър показа цялата си глава през прозореца и се заслуша в утихващия шум на двигателя.

 

 

Честър Стоун изчака в кабинета си малко повече от час, после се обади на финансовия директор и го накара да провери текущата сметка в банката. Беше регистриран превод на един милион и сто хиляди долара, направен преди петдесет минути от компания със седалище на Бахамските острови чрез офиса й на Каймановите острови.

— Парите са налице — каза финансовият директор. — Ти се справи, шефе. Номерът мина.

Стоун стисна слушалката и се зачуди точно какъв номер е минал.

— Слизам долу — каза той. — Искам да прегледам цифрите още веднъж.

— Цифрите са наред — отвърна финансистът. — Не се тревожи за това.

— Все пак ще дойда — настоя Стоун.

Спусна се два етажа надолу с асансьора и влезе в луксозния кабинет. Набра паролата и отвори поверителната таблица. Финансовият директор застана пред клавиатурата и вписа новата сума, налична в текущата сметка. Машината направи изчисленията и показа равно салдо точно след шест седмици.

— Видя ли? — попита финансовият. — Бинго.

— Ами лихвата? — попита Стоун.

— Единайсет хилядарки на седмица, шест седмици. Малко нагорно, нали?

— Можем ли да ги платим?

Другият кимна уверено.

— Разбира се. Дължим на двама доставчици седемдесет и три хиляди. Имаме тези пари в наличност. Ако загубим фактурите им и ги накараме да ги изпратят отново, ще спечелим малко време. — Почука по екрана и посочи графата „Плащания срещу получени фактури“. — Седемдесет и три хиляди, минус шейсет и шест, прави седем хиляди отгоре. Можем дори да отидем на вечеря в града един-два пъти.

— Изчисли го пак — настоя Стоун. — Провери всичко още веднъж.

Финансовият директор го изгледа, но все пак повтори операцията. Изтри парите от текущата сметка, получи баланс на червено, после пак ги вписа и салдото отново се изравни. След това забрани плащането по фактурите, извади по единайсет хиляди на всеки седем дни и приключи периода от шест седмици с положително салдо от седем хиляди долара.

— На косъм е — каза той, — но все пак минаваме.

— А как ще платим главницата? — попита Стоун. — В края на шестте седмици трябва да имаме милион и сто хиляди в наличност.

— Няма проблем. Предвидил съм го. Ще платим навреме.

— Покажи ми как.

— Добре, погледни тук. — Посочи друга графа на екрана, където бяха вписани вземания от клиенти. — Тези двамата търговци на едро ни дължат точно един милион, сто седемдесет и три хиляди, което е главницата плюс загубените фактури и падежът е точно след шест седмици.

— Ще платят ли навреме?

Финансистът сви рамене.

— Досега винаги са плащали.

Стоун се втренчи в екрана.

— Пусни го пак. Тройна проверка.

— Не се тревожи, шефе. Всичко е наред.

— Направи го.

Финансовият кимна. В края на краищата компанията принадлежеше на Стоун. Стартира цялата калкулация отначало и резултатът бе същият. Парите на Хоби се стопиха с уреждането на множеството плащания, двамата доставчици останаха на сухо, лихвата бе уредена, парите от търговците на едро се появиха, Хоби получи заема си, доставчиците получиха парите си и в плюс останаха същите банални седемдесет и три хиляди долара.

— Не се тревожи — каза пак финансовият. — Ще се справим.

Стоун продължаваше да гледа втренчено екрана. Чудеше се дали останалите седем хиляди ще са достатъчни, за да уредят на Мерилин пътуване до Европа. Едва ли. Или поне не пътуване за шест седмици. А и така би събудил подозренията й. Щеше да я разтревожи. Щеше да го попита защо иска да я отпрати. Нямаше как да не й каже. Беше много умна. Достатъчно умна, за да измъкне отговора от него по един или друг начин. И тогава щеше да откаже да пътува из Европа и също като него да не спи още шест седмици.

 

 

Куфарът все още се търкаляше пред къщата. В единия край имаше дупка от куршум. Куршумът не беше излязъл от другата страна. Бе пробил кожата, стената от здрав шперплат и бе заседнал някъде вътре, в пластовете добре натъпкана хартия. Ричър се усмихна и го занесе при Джоди край гаража.

Оставиха джипа на асфалта отпред и влязоха в къщата по същия начин, по който бяха излезли — затвориха ролетката, заключиха вратата със зеления ключ, минаха през прохода и стигнаха до кухнята. Заключиха и тази врата и прекрачиха изоставената пътна чанта на Джоди, която бе захвърлена в коридора. Ричър занесе куфара във всекидневната — там беше по-светло и имаше повече място, отколкото в кабинета.

Отвори куфара и извади папките на пода. Куршумът изпадна отвътре и отскочи от килима. Стандартен деветмилиметров парабелум с медно покритие. Леко смачкан в предната част от удара в твърдия шперплат, но без никакви други деформации. Хартията го бе спряла след около трийсет сантиметра. Дупката през папките се виждаше ясно. Провери тежестта на куршума в дланта си и забеляза Джоди, застанала на прага. Метна й го и тя го улови с една ръка.

— За спомен — каза й той.

Джоди го подхвърли, сякаш бе нагорещен, и го запрати в камината. После отиде при Ричър и коленичи на пода пред купчината папки. Той долови аромата на парфюма й — непознат, но деликатен и много женствен. Фланелката не й бе по мярка — твърде голяма и безформена, но въпреки това някак си подчертаваше фигурата й. Ръкавите достигаха до средата на дланите й, почти до пръстите. Джинсите й бяха стегнати в кръста с колан, но бедрата й не ги изпълваха изцяло. Изглеждаше крехка, но той помнеше силата на ръцете й. Слаба, но жилава. Тя се наведе над папките и косата й падна напред. Ричър долови същото меко ухание, което си спомняше отпреди петнайсет години.

— Какво търсим? — попита тя.

Ричър сви рамене.

— Ще разберем, когато го открием.

Затършуваха усилено, но не откриха нищо. Сред книжата нямаше нищо интересно. Нищо актуално, нищо важно. Чисто и просто купчина лични документи, станали изведнъж стари и непотребни, очертаващи един жизнен път, който е приключил. Последният документ беше завещанието, поставено в запечатан, четливо надписан плик. Четливо, но някак бавно и неуверено — почерк на човек, който току-що се е върнал у дома от болницата след първия си инфаркт. Джоди го занесе в коридора и го мушна в джоба на пътната си чанта.

— Някакви неплатени сметки? — извика тя.

Имаше папка, на която пишеше: „Неуредени“. Беше празна.

— Не виждам — подвикна той в отговор. — Може да дойдат след време, нали? Ежемесечно ли ги изпращат?

Тя го погледна от прага и му се усмихна.

— Да. Всеки месец.

Имаше и папка, на която пишеше „Медицински“. Беше пълна с разписки за получени суми от клиниката, както и с кореспонденцията със застрахователя. Ричър прегледа всичко.

— Боже, толкова ли много струва всичко това! — възкликна той.

Джоди се приближи и погледна.

— Толкова — отвърна тя. — Имаш ли застраховка?

Той я изгледа с недоумение.

— Мисля, че ми я осигурява Организацията на ветераните, поне за известно време.

— Трябва да провериш. За да си сигурен — каза тя.

Ричър сви рамене.

— Чувствам се отлично.

— Татко също се чувстваше отлично. В продължение на шейсет и три и половина години.

Джоди коленичи до него и той видя как очите й потъмняват. Сложи ръка върху нейната.

— Тежък ден, нали?

Тя кимна и премигна. После се надигна и се усмихна горчиво.

— Невероятен. Погребах баща си, двама убийци стреляха по мен, наруших закона по толкова много пунктове, че не мога да ги преброя, и след всичко това се оказвам обвързана с един безумен човек, който иска да ме натресе в саморазправа. Знаеш ли какво би казал баща ми по този повод?

— Какво?

Тя присви устни и сниши глас, имитирайки добродушното ръмжене на Гарбър:

— „Това е в реда на нещата, момиче, това е в реда на нещата.“ Ето това щеше да ми каже.

Ричър й се усмихна и стисна ръката й отново. След това прерови още веднъж медицинските разписки и извади една официална бланка.

— Да отидем до тази клиника — каза той.

 

 

Двамата в шевролета спореха разпалено дали изобщо да се прибират. „Провал“ не беше сред любимите думи на Хоби. Може би беше по-добре просто да изчезнат. Да се чупят, и толкова. Това им се струваше привлекателна възможност. Само дето бяха сигурни, че Хоби ще ги открие. Може би не скоро, но рано или късно щеше да ги намери. А това вече не беше привлекателна възможност.

Насочиха вниманието си към ограничаването на щетите. Беше ясно какво трябва да направят. Спряха където трябва по пътя и изразходваха достатъчно време в една крайпътна закусвалня на шосе 9. Докато стигнат до южната част на Манхатън, версията им беше напълно готова.

— Не беше кой знае колко сложно — каза първият. — Чакахме с часове, затова се забавихме толкова. Проблемът е, че в къщата останаха група войници, нещо като церемониална стража. Лошото е, че имаха карабини.

— Колко? — попита Хоби.

— Войници ли? Поне десетина. Може би петнайсет. Разхождаха се наоколо, така че беше трудно да ги преброим. Нещо като почетна стража.

— Тя тръгна с тях — каза другият. — Сигурно са я изпратили до къщата от гробищата, а после тя тръгна някъде с тях.

— Не ви ли мина през ум да ги последвате?

— Нямаше начин. Караха бавно и беше дълга колона коли. Като погребална процесия. Щяха да ни забележат веднага. Не бихме могли да се залепим в края на погребална процесия, нали?

— А какво стана със здравеняка от Кий Уест?

— Той си тръгна много рано. Оставихме го. Наблюдавахме мисис Джейкъб. Вече бяхме разбрали коя е тя. Остана последна, после тръгна с войниците.

— Какво направихте след това?

— Проверихме къщата — отговори първият. — Беше заключена, така че се отбихме в града и проверихме чия е собствеността. Всичко е записано в обществената библиотека. Имотът е регистриран на някой си Лион Гарбър. Попитахме библиотекарката какво знае, а тя само ни подхвърли местния вестник. На трета страница имаше репортаж за стареца. Току-що умрял от инфаркт. Вдовец, без други роднини, освен единствената му дъщеря, която е млада, но много добра финансова адвокатка в „Спенсър, Гътман, Рикър и Талбът“ на Уолстрийт. Живее на Бродуей.

Хоби кимна бавно и забарабани нервно с острието на куката по бюрото.

— И кой точно е този Лион Гарбър? Защо всичките тези войници са отишли на погребението му?

— Военна полиция — отговори единият.

Вторият кимна.

— Има три ордена за храброст и повече медали, отколкото можеш да преброиш. Служил е четирийсет години. Корея, Виетнам, къде ли не.

Хоби престана да барабани. Седеше неподвижно, а кръвта се оттегли от лицето му — кожата стана съвсем бяла, с изключение на грапавите розови белези от изгарянето, които блестяха отчетливо в полумрака.

— Военна полиция — повтори той.

След тези думи мълча дълго. Просто седеше, вторачен в пространството. След това вдигна нагоре куката и я завъртя пред очите си — бавно, за да могат светлите лъчи от щорите да очертаят контурите й. Трепереше и затова я улови с лявата си ръка, за да я задържи неподвижно.

— Военна полиция — каза още веднъж и се взря в куката.

След това премести погледа си върху двамата мъже на канапето.

— Излез — нареди на втория.

Той погледна за миг партньора си, излезе и затвори тихо вратата. Хоби избута стола си назад и се надигна. Заобиколи бюрото и застана съвсем неподвижно, точно зад гърба на другия, който седеше на канапето, без да смее да помръдне или да се обърне назад, за да погледне.

Яката на ризата му беше шестнайсети номер, което означаваше, че вратът му е с диаметър малко повече от дванайсет сантиметра, ако можеше да се допусне, че човешкият врат е повече или по-малко правилен цилиндър, допускане, което Хоби винаги правеше със задоволство. Куката му представляваше най-обикновено извито почти в кръг парче стомана, доста голямо. Вътрешният диаметър на извивката беше малко под десет сантиметра. С едно бързо движение надяна куката отпред, върху врата на седналия, и дръпна назад с всичка сила. Онзи подскочи първо напред, после към облегалката на канапето и мушна пръсти под студения метал, за да намали задушаващия натиск. Хоби се усмихна и дръпна още по-силно. Куката беше занитена към чаша от дебела кожа, надяната върху остатъка от ръката му, и прикрепена към кожен ръкав, стегнат върху бицепса му. Ръкавът, който беше по-тесен от лакътната става, поемаше цялото натоварване и придържаше долната част на мястото й — кожената чаша беше само за стабилност. Продължи да дърпа, докато гърдите на жертвата му започнаха да свирят и червенината по лицето му придоби синкав оттенък. След това отпусна сантиметър и се наведе до ухото му.

— На лицето му има синина. Как, по дяволите, се получи това?

Седналият продължаваше да издава нечленоразделни звуци и да жестикулира като обезумял. Хоби завъртя куката леко, така че освободи гласните му струни, но опря острието на куката върху меката част под ухото му.

— Как се получи това? — попита го пак.

Онзи знаеше, че и при най-малкия допълнителен натиск острието ще се забие в уязвимия триъгълник зад челюстта му. Не разбираше много от анатомия, но чудесно разбираше, че от смъртта го дели един сантиметър.

— Ще ти кажа! — изхриптя той. — Ще ти кажа!

Хоби остави куката където беше, като я завърташе леко при всяко колебание, така че целият разказ не отне повече от три минути от началото до края.

— Прецакахте ме — отбеляза Хоби.

— Да, така е — изпъшка онзи. — Само че вината не беше моя. Той сгафи… с мрежата за насекоми… пред вратата… Обърка всичко. Безполезен е!

Хоби завъртя куката.

— А ти си полезен, така ли?

— Заради него стана — изхриптя седналият пак. — Аз все още мога да ти бъда полезен.

— Ще трябва да го докажеш.

— Как? Само ми кажи как. Моля те, само ми кажи!

— Много лесно. Ще направиш нещо за мен.

— Добре — изпъшка онзи. — Каквото поискаш.

— Доведи ми мисис Джейкъб! — изкрещя Хоби в ухото му.

— Добре! — изкрещя той в отговор.

— И без повече грешки! — изкрещя пак Хоби.

— Добре. Повече няма да грешим, обещавам.

Хоби завъртя куката още два пъти, за да подчертае думите си.

— Не вие. Само ти. Защото ще направиш и още нещо за мен.

— Какво? Само ми кажи. Всичко ще направя!

— Отърви ме от безполезния си партньор — прошепна Хоби. — Довечера, с лодката.

Седналият кимна енергично, доколкото му позволяваше куката. Хоби се наклони леко напред и освободи врата му. Онзи се свлече странично върху канапето с хриптене. Гадеше му се и искаше да повърне.

— И ми донеси дясната му ръка — добави Хоби. — За доказателство.

 

 

Установиха, че клиниката, в която се бе лекувал Лион, всъщност не е самостоятелно здравно заведение, а административна единица в рамките на голяма частна болница, която обслужваше цялата южна част на област Патнъм. Беше бяла десететажна сграда, издигаща се сред парк, сред който бяха пръснати множество ниски постройки; до тях се стигаше по малки алеи, виещи се сред добре поддържаната градина. Вътре се помещаваха различните клиники и отделения, лекарските и зъболекарските кабинети. Болните идваха първо тук и ако се окажеше, че не могат да им помогнат, ги прехвърляха в голямата сграда, срещу заплащане, разбира се. Кардиологичната клиника всъщност не бе нещо обособено — местата и лекарите се променяха в зависимост от това кой е болният и колко тежко е състоянието му. Документацията на Лион показваше, че той също бе ходил на няколко места — от интензивното отделение в началото, през реанимацията, след това в отделението за външни пациенти и отново в интензивното при последното си посещение.

Документите показваха, че единствено името на лекуващия кардиолог не се е променило през цялото време, доктор Макбанърман. В представите на Ричър това беше добродушен възрастен мъж, ерудиран, белокос, мъдър и състрадателен, може би от старо шотландско потекло… докато Джоди не му каза, че всъщност става дума за жена от Болтимор на трийсет и пет. Защото бе разговаряла с нея няколко пъти. Той беше зад волана на джипа на Джоди, а тя се оглеждаше наляво-надясно, за да открие мястото. В края на една от алеите се добраха до ниската тухлена постройка, измазана с бяло, около която сякаш сияеше антисептичен ореол, както е при медицинските сгради. Отпред бяха паркирани няколко коли. Ричър видя свободно място и вкара джипа там.

На рецепцията седеше стара, възпълна леля, която посрещна Джоди с известно съчувствие. Покани ги да изчакат в самия кабинет на доктор Макбанърман, което предизвика гневни погледи от страна на останалите пациенти, чакащи в общата приемна. Кабинетът не бе потискащо място — имаше малка кушетка за прегледи, а зад бюрото висеше голяма цветна схема на човешко сърце в разрез. Джоди се вторачи в нея, сякаш се питаше: „Е, коя част в края на краищата не издържа?“ Ричър усещаше туптенето на собственото си сърце в гърдите си, голямо и силно. Чувстваше как кръвта пулсира в шията, в китките.

Изчакаха десетина минути, след което се отвори вътрешна врата и се появи доктор Макбанърман — семпла, чернокоса жена с бяла престилка, стетоскоп, табела с името и титлата и угрижено изражение на лицето.

— Джоди — каза тя, — ужасно съжалявам за Лион.

Беше деветдесет и девет процента искрена, но също така се долавяше и някакво безпокойство. Опасява се от обвинения в некомпетентност, помисли си Ричър. Дъщерята на пациента беше адвокатка и бе дошла в кабинета й веднага след погребението. Джоди също го долови и кимна, за да разсее съмненията й.

— Просто дойдох, за да ви благодаря. Правехте всичко възможно през цялото време. Не би могъл да получи по-добри грижи.

Макбанърман се успокои. Единият процент безпокойство изчезна. Усмихна се, а Джоди отново погледна голямата схема.

— Е, коя част от сърцето му не издържа?

Макбанърман проследи погледа й с очи и сви рамене.

— Боя се, че цялото. Това всъщност е голям, сложен мускул, който се свива и разпуска трийсет милиона пъти за една година. Ако издържи два милиарда и седемстотин милиона удара, което прави деветдесет години, казваме старост. Ако издържи само един милиард и осемстотин милиона, шейсет години, казваме преждевременно кардиологично заболяване. Наричаме го „най-сериозния здравен проблем на Америка“, но всъщност имаме предвид, че рано или късно то престава да бие, и толкова.

Замълча и погледна Ричър. За миг му се стори, че е доловила някакъв симптом на заболяване в него, после осъзна, че чака да го представят.

— Джак Ричър — каза той. — Бях приятел на Лион.

Тя кимна замислено, сякаш току-що е решила ребус.

— Прославеният майор Ричър. Той често говореше за вас.

Седна и го изгледа с нескрит интерес. Очите й се плъзнаха по лицето му, после надолу, към гърдите. Не беше сигурен дали го прави като кардиолог или заради опърленото от изстрела място.

— А говорил ли е за нещо друго? — попита Джоди. — Останах с впечатлението, че се безпокои за нещо.

Макбанърман я погледна озадачено, сякаш искаше да каже: Всичките ми пациенти се безпокоят за нещо, за живота и смъртта например.

— За какво?

— Не знам — отвърна Джоди. — Може би нещо, за което е разговарял с някой от другите пациенти.

Макбанърман сви рамене с недоумение, сякаш не знаеше нищо, но след това видяха, че си спомни.

— Всъщност веднъж ми спомена нещо. Каза ми, че имал нова задача.

— А сподели ли каква е тя?

Лекарката поклати глава.

— Не, не е споделял подробности с мен. Първоначално изглеждаше отегчен. Не му се занимаваше. Като че ли му бяха натрапили нещо досадно. След това обаче интересът му се повиши значително, до степен да се отрази на електрокардиограмата му. Това никак не ми хареса.

— Имаше ли връзка с някой от другите пациенти? — обади се Ричър.

Макбанърман поклати глава.

— Не знам. Възможно е. Прекарват доста време заедно навън, в приемната. Разговарят помежду си. Това са възрастни хора, отегчени и самотни за жалост.

Прозвуча като упрек и Джоди се изчерви.

— Кога за пръв път спомена за новата си задача? — попита Ричър веднага.

— През март — отвърна Макбанърман. — Или април. Скоро след като го изписаха и започна да идва на консултации като външен пациент. Малко преди да замине за Хавай.

— Заминал е за Хавай? Не знаех. — Джоди бе изненадана.

Лекарката кимна.

— Пропусна една консултация и го попитах какво се е случило. Каза ми, че е пътувал до Хавай само за ден-два.

— До Хавай ли? Защо е пътувал до Хавай, без да ми каже?

— Нямам представа защо — отговори Макбанърман.

— А здравето му позволяваше ли подобно пътуване? — намеси се Ричър.

Тя поклати глава.

— Не. И струва ми се, самият той си даваше сметка, че е глупаво. Може би затова не го е споменал.

— Кога стана външен пациент? — попита Ричър.

— В началото на март.

— А кога пътува до Хавай?

— Май в средата на април.

— Добре — каза Ричър. — Можете ли да ни дадете списък на другите пациенти от този период? Хората, с които може да е разговарял?

Доктор Макбанърман започна да клати глава още преди да е завършила.

— Не. Съжалявам, но наистина не мога. Това е поверително.

Погледна Джоди умоляващо, сякаш търсеше разбиране — като лекар от адвокат, като жена от жена. Джоди кимна — знам какво е.

— Може би ако попитате жената в приемната… Дали е виждала татко да говори с някого или нещо подобно? Това ще е съвсем неофициално, нормално, няма да застраши ничии интереси. Поне моето мнение е такова.

Доктор Макбанърман си даде сметка, че няма как да откаже, позвъни в приемната и помоли жената да дойде. Зададоха й въпроса, а тя започна да кима енергично и да отговаря още преди да чуе края.

— Да, разбира се, мистър Гарбър винаги разговаряше с едно мило семейство, възрастни хора, спомняте си ги… мъжа с лошата клапа… горна дясна камера… Вече не може да шофира и затова всеки път го води жена му… в една кошмарна кола… Мистър Гарбър бе започнал да прави нещо за тях, абсолютно сигурна съм. Показваха му разни снимки и изрезки от вестници.

— Семейство Хоби ли? — попита доктор Макбанърман.

— Точно те. Тримата бяха все заедно, през цялото време. Мистър Гарбър, мистър и мисис Хоби.