Лий Чайлд
Сигнал за опасност (13)

12

Стоун трябваше да остане пет минути зад тъмните стъкла на колата, защото в подземния гараж товареха нещо. Тони излезе навън и изчака, облегнат на една колона, докато камионът изпълзи навън сред черен облак изгорял дизел, после повлече Стоун през гаража, към товарния асансьор. Натисна бутона и двамата се отправиха нагоре мълчаливо, с наведени глави. Дишаха тежко, вдъхваха миризмата на грубия гумен под. Слязоха на осемдесет и осмия етаж на задната площадка и Тони огледа коридора. Беше празен.

Набитият беше в приемната. Минаха покрай него и влязоха в кабинета. Беше тъмно както винаги. Щорите бяха спуснати и беше тихо. Хоби седеше зад бюрото мълчаливо и неподвижно, вперил поглед в Мерилин, която бе седнала със свити крака на канапето.

— Е? — попита Хоби. — Изпълнихте ли мисията?

Стоун кимна.

— Влезе в болницата. Видях я.

— Къде? — попита Мерилин. — В коя болница?

— „Сейнт Винсънт“ — отговори Тони. — В спешното отделение.

Стоун кимна, за да потвърди, и видя, че Мерилин се усмихва с облекчение.

— Добре — каза Хоби. — Това беше доброто дело за днес. Сега имаме работа. Какви са усложненията, с които трябва да се справим?

Тони избута Стоун покрай масичката и го бутна на канапето до Мерилин. Той седна и се втренчи право пред себе си, без да каже дума.

— Е? — подкани Хоби още веднъж.

— Проблемът е в акциите — заговори Мерилин. — Той не може да разполага с тях безусловно.

Хоби се втренчи в нея.

— Може и още как. Проверих в борсата.

Тя кимна.

— Да, така е, те са негова собственост. Имах предвид обаче, че той не може да ги контролира. Няма свободен достъп до тях.

— Защо не, по дяволите?

— Има попечители. Достъпът до акциите се контролира от тях.

— Какви попечители? Защо?

— Така пожела баща му, преди да почине. Не вярваше, че Честър ще може да се справи сам, и смяташе, че му е нужен надзор.

Хоби продължаваше да я гледа втренчено.

— Всяка по-голяма операция с акциите трябва да бъде одобрена от попечителите — добави тя. — И от двамата.

Последва тишина. Хоби премести погледа си върху Честър Стоун. Беше като лъч на прожектор, който опипва в тъмнината. Мерилин наблюдаваше здравото му око. Наблюдаваше го как мисли. Наблюдаваше го как се хваща на лъжата. Знаеше, че ще се хване, защото беше в тон с това, което вече знаеше. Бизнесът на Честър се бе провалил, защото Честър беше слаб бизнесмен. Близък роднина като баща му би забелязал, че не го бива, още в началото и като отговорен човек би се опитал да защити семейното състояние, като назначи попечители.

— Не може да се заобиколят — продължи тя. — Бог ми е свидетел, че сме опитвали многократно.

Хоби кимна. Просто помръдна глава едва забележимо. Мерилин тържествуваше. Последната й забележка бе попаднала право в целта. Попечителите са нещо, което човек се стреми да заобикаля. Срещу което се бори. Опитите да ги заобиколят доказваха, че съществуват.

— Кои са попечителите? — попита той тихо.

— Аз съм единият — отговори тя. — Другият е старши съдружник в юридическата фирма, с която работим.

— Значи са само двама?

Мерилин кимна.

— И ти си единият от тях?

Тя кимна пак.

— Вече имаш съгласието ми. Просто искам да се отърва от цялата тази гадост и да ни оставиш на мира.

Хоби поклати глава.

— Ти си умна жена.

— Коя е юридическата фирма? — попита Тони.

— „Форстър и Ейбълстайн“ — отговори Мерилин. — Тук, в града е.

— Кой е старшият съдружник?

— Името му е Дейвид Форстър.

— Как ще уредим срещата с него? — попита Хоби.

— Ще му се обадя по телефона — отвърна Мерилин. — Може да му се обади и Честър, но си мисля, че в момента ще е по-добре, ако го направя аз.

— Добре, обади му се и уговори среща за днес следобед.

Тя поклати глава.

— Няма да стане толкова бързо. Ще са нужни ден-два.

Стана тихо. Чуваха се само вибрациите и боботенето на гигантската сграда. Хоби чукна с куката по бюрото. Затвори клепачи. Обгореният остана леко отворен. Окото му се бе обърнало нагоре и се виждаше бялото, като полумесец.

— Тогава за утре сутринта — каза той тихо. — Най-късно. Ще му кажеш, че въпросът не търпи отлагане. Че бързаш. — Клепачите му се вдигнаха изведнъж. — И му кажи да изпрати по факса документите с условията на попечителството. Веднага — добави шепнешком. — Искам да знам с какво, по дяволите, си имам работа.

Мерилин потрепери вътрешно. Седна на мекото канапе и се опита да се овладее.

— Няма да има проблем. Всъщност това е една формалност.

— Тогава се обади — каза Хоби.

Мерилин стана. Не се чувстваше стабилно на краката си. Олюляваше се и се наведе, за да приглади роклята си. Честър докосна лакътя й само за миг. Жест на подкрепа. Мерилин изпъна рамене и тръгна след Хоби към приемната.

— Набери девет за външна линия — каза той.

Мерилин мина зад преградата. Тримата мъже я наблюдаваха. Тя огледа апарата и видя, че няма бутон за включване на високоговорител. Успокои се донякъде и вдигна слушалката. Натисна деветката и чу сигнала.

— Дръж се както подобава — каза Хоби. — Не забравяй, че си умна жена и в момента е в твой интерес да продължиш да бъдеш такава.

Тя кимна. Той вдигна куката. Металът й заблестя на изкуствената светлина. Изглеждаше тежка. Беше красиво изработена и старателно излъскана, проста като форма и едновременно с това злокобно жестока. Мерилин имаше чувството, че я подканя да си представи гадостите, които могат да се направят с нея.

— „Форстър и Ейбълстайн“ — чу приветлив глас. — С какво можем да ви бъдем полезни?

— Обажда се Мерилин Стоун — отвърна тя. — Търся мистър Форстър.

Гърлото й бе пресъхнало. Говореше ниско, дрезгаво. Чу електронна музика, после прехвърлиха линията в просторен кабинет — позна по специфичния акустичен шум.

— Форстър — каза басов глас.

— Дейвид, обажда се Мерилин Стоун.

Последва миг мъртвешка тишина. Този миг й подсказа, че Шерил е изпълнила заръките й както трябва.

— Слушат ли ни? — попита Форстър тихо.

— Не, добре съм — отговори Мерилин с жизнерадостна нотка в гласа. Хоби опря куката върху плота на височината на гърдите си, на по-малко от метър пред очите й.

— Трябва да се обадим на полицията — каза Форстър.

— Не, не, става дума само за една официална среща на попечителите. Кога най-рано можем да я организираме?

— Приятелката ти Шерил ми каза какво искаш — продължи Форстър. — Има обаче един проблем. Ние не се занимаваме с подобни неща. Не разполагаме с подходящи хора, за да го направят. Ще трябва да намеря частен детектив.

— Утре сутринта ни устройва — отвърна тя. — Боя се, че се налага да бързаме.

— Позволи ми да се обадя в полицията — каза Форстър.

— Не, Дейвид, следващата седмица наистина е твърде късно. Трябва да действаме колкото е възможно по-бързо.

— Не знам дори къде да търся. Никога не сме използвали частни детективи.

— Един момент, Дейвид. — Мерилин закри слушалката с длан и вдигна поглед към Хоби. — Ако искаш да стане утре, трябва да е в техния офис.

Хоби поклати глава.

— Трябва да стане тук, на мой терен.

Тя свали дланта си.

— Дейвид, а какво ще кажеш за вдругиден? Наистина трябва да се срещнем тук. Няма начин. Положението е деликатно.

— Сигурна ли си, че не искаш да се обадя в полицията? Напълно сигурна ли си?

— Е… има усложнения. Нали знаеш как е понякога… положението наистина е деликатно.

— Добре, но трябва да открия подходящ човек. Това ще ми отнеме известно време. Трябва да разпитам тук-там, да поискам да ми препоръчат някого.

— Много добре, Дейвид — каза тя.

— Мерилин — отвърна той, — ако наистина си сигурна, ще се заема веднага, макар и да не ми е съвсем ясно точно какво се стремиш да постигнеш.

— Да, съгласна съм — каза тя. — Знаеш, че открай време се ядосваме заради това, което направи татко. Ако се намесят външни фактори, нещата може и да се променят, нали?

— Два следобед — каза Форстър. — Вдругиден. Не знам кой ще бъде, но ще намеря някой наистина добър. Е?

— Вдругиден в два следобед — повтори тя. — Много добре. Благодаря ти, Дейвид.

Когато затваряше, ръката й се разтрепери и слушалката издрънча върху апарата.

— Не поиска документите — каза Хоби.

Тя сви рамене припряно.

— Нямаше нужда. Това е формалност. Ако го бях направила, щеше да заподозре нещо.

Хоби се замисли за момент, после кимна.

— Добре. Значи вдругиден, два следобед.

— Трябват ни дрехи — каза Мерилин. — Не можем да се явим на делова среща, облечени по този начин.

Хоби се усмихна.

— Харесвате ми облечени по този начин. И двамата. Е, смятам, че ще позволя на стария Честър да поноси костюма ми още малко, докато свърши срещата. Ти ще бъдеш с тази рокля.

Мерилин кимна вяло. Беше твърде изтощена, за да настоява.

— А сега се връщайте в банята — нареди Хоби. — Ще можете да излезете оттам, когато стане време за срещата. Дръжте се прилично и ще получавате храна по два пъти на ден.

Тръгнаха мълчаливо пред Тони. Той затвори вратата след тях и се върна при Хоби в приемната.

— Вдругиден е твърде късно — каза той. — За бога, Хавай ще научи днес, най-късно утре, нали?

Хоби кимна. Топката бе преминала най-високата точка от траекторията си и вече се спускаше надолу, в блясъка на слънцето. Играчът бе скочил. Оградата бе съвсем близо.

— Ще бъде напечено, нали? — каза той.

— Ще бъде дяволски напечено. Просто трябва да се махнеш.

— Не мога, Тони. Дал съм дума за тази сделка, така че акциите са ми нужни. Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Вдругиден в два и половина акциите ще са мои, до три ще съм ги регистрирал, до пет ще съм ги продал, ще можем да заминем оттук преди вечеря. Вдругиден всичко ще приключи.

— Това е безумие. Да намесим и адвокат? Не можем да пуснем адвокат тук.

Хоби се вгледа в него.

— Адвокат — повтори той бавно. — Знаеш ли кое е основата на правото?

— Кое?

— Почтеността — отговори Хоби. — Почтеността и равнопоставеността. Те искат да доведат адвокат, значи и ние трябва да доведем адвокат. Така всичко ще е справедливо.

— За бога, Хоби, не можем да намесим двама адвокати.

— Можем — възрази Хоби. — Всъщност мисля, че трябва да го направим.

Заобиколи преградата и седна на стола, на който бе седяла Мерилин.

Кожената тапицерия все още бе топла от допира с тялото й. Взе „Жълтите страници“ от преградата пред себе си и ги разгърна. Намери телефонния номер и натисна девет, за да получи външна линия. След това го набра — седем точни движения с върха на куката.

— „Спенсър, Гътман“ — чу учтив глас. — С какво можем да ви помогнем?

 

 

Шерил лежеше по гръб на леглото, а във вената на лявата й ръка беше включена система. Течността се намираше в продълговат полиетиленов плик, окачен на извита желязна стойка край леглото. Усещаше я как се влива в организма й. Имаше чувството, че кръвното й налягане се повишава над нормалното. Ушите й бучаха, слепоочията й пулсираха. Течността в плика беше безцветна, като вода, само малко по-гъста, но вършеше каквото трябва. Лицето вече не я болеше. Болката се бе стопила, сега се чувстваше спокойна и сънлива. Прииска й се да извика сестрата и да й каже, че вече няма нужда от лекарството, защото болката бе изчезнала. След това си даде сметка, че тъкмо то я е премахнало и ако престане да го взема, болката ще се появи отново. Опита се да се изсмее на объркването си, но дишането й бе твърде забавено и не се получи нищо. Усмихна се сама на себе си, затвори очи и потъна в топлите дълбини на леглото.

След това някъде отпред се чу звук. Отвори очи и видя тавана. Беше бял и осветен. След това насочи поглед към краката си. Усилието беше голямо. Пред леглото й стояха двама души. Мъж и жена. Наблюдаваха я. Бяха в униформи. Сини ризи с къси ръкави, черни панталони, удобни обувки. Ризите им бяха покрити с емблеми и значки. Бродирани емблеми, метални значки с надписи. Имаха колани, натежали от окачени по тях неща — белезници, палки, радиостанции. Револвери с големи дървени дръжки, в кожени кобури. Бяха полицаи. Възрастни. И двамата. Ниски. Възпълни. Висящите по коланите им неща им придаваха неугледен вид.

Наблюдаваха я търпеливо. Тя направи още един опит да се изсмее. Те продължаваха да я наблюдават. Мъжът беше плешив. Осветеният таван се отразяваше в лъскавото му теме. Косата на жената беше трайно накъдрена, боядисана оранжево, като морков. Беше по-възрастна от мъжа. Някъде към петдесет. Майка. Личеше си. Гледаше я така, както може да гледа само една майка.

— Може ли да седнем? — попита жената.

Шерил кимна. Гъстата течност шумеше в ушите й и я объркваше. Жената придърпа един стол и седна вдясно от леглото й, от другата страна на стойката с полиетиленовия плик. Мъжът седна зад нея. Жената се наклони на едната страна, а мъжът на другата, така че Шерил виждаше лицата и на двамата. Бяха близо и й бе трудно да ги фокусира.

— Аз съм полицай О’Халинан — заговори жената.

Шерил кимна. Името й подхождаше. Оранжевата коса, грубото лице, едрото тяло… Оставаше само ирландското име. Много от ченгетата в Ню Йорк бяха ирландци. Шерил го знаеше. В някои случаи професията беше нещо като семейна традиция. Поколенията се редуваха едно след друго.

— Аз съм полицай Сарк — представи се мъжът зад нея.

Беше блед. Кожата му беше толкова бяла, че приличаше на хартия. Беше избръснат, но се виждаше някаква сивкава сянка. Очите му бяха хлътнали, но добри. Оплетени в паяжина от бръчици. Той беше чичо. Шерил бе сигурна. Имаше племенници и племеннички, които го обичаха.

— Искаме да ни кажете какво се случи — каза жената на име О’Халинан.

Шерил затвори очи. Всъщност не можеше да си спомни какво точно бе станало. Помнеше, че влиза в къщата на Мерилин. Помнеше миризмата на препарат за почистване на килими. Помнеше, че според нея това беше грешка. Може би клиентът щеше да се пита какво е трябвало да бъде скрито. След това изведнъж се бе оказала на пода, а лицето й се гърчеше от страхотна болка.

— Можете ли да ни кажете какво се случи? — попита мъжът на име Сарк.

— Блъснах се в една врата — прошепна Шерил. Кимна, сякаш за да потвърди. Беше важно. Мерилин й бе казала никаква полиция. Засега не.

— Каква врата?

Не знаеше каква врата. Мерилин не й бе казала. Не бяха разговаряли за това. Каква врата? Изплаши се.

— В офиса — отвърна.

— Във вашия офис, тук, в града ли? — попита О’Халинан.

Шерил не отговори. Само се втренчи в доброто лице на жената.

— Застрахователят ви твърди, че работите в Уестчестър — каза Сарк. — Като брокер на недвижими имоти в Паунд Ридж.

Шерил кимна предпазливо.

— Значи сте се блъснали в някаква врата в офиса ви в Уестчестър — каза О’Халинан. — А сега сте в болница, която е на петдесет мили оттам, в Ню Йорк.

— Как стана така, Шерил? — попита Сарк.

Шерил не отговори. В отделеното със завеса пространство стана тихо. Чуваше само бученето в ушите и пулсирането в слепоочията.

— Можем да ви помогнем — добави О’Халинан. — Затова сме тук. Дойдохме, за да ви помогнем. Можем да направим така, че това да не се повтаря повече.

Шерил кимна отново.

— Трябва обаче да ни кажете как се случи. Той често ли се отнася така с вас?

Шерил я изгледа объркано.

— Това ли е причината да сте в тази болница? — попита Сарк. — Нова болница, тук не ви познават, няма документи за предишните травми… Какво ще ни отговорят, ако попитаме в „Маунт Киско“ или „Уайт Плейнс“? Ще се окаже ли, че ви познават? Може би се е случвало и преди? И си спомнят за вас?

— Блъснах се в една врата — прошепна Шерил.

О’Халинан поклати глава.

— Шерил, знаем, че това не е истина.

Стана и свали рентгеновите снимки от светлинното табло на стената. Вдигна ги към тавана и се вгледа в тях, както правят лекарите.

— Ето това е носът ви — каза тя и посочи. — Това са скулите ви, това е челото ви, това е челюстта ви. Шерил, счупени са носът и скулите ви. Това е депресивна фрактура. Така го нарекоха лекарите. Депресивна фрактура. Костите са хлътнали зад нивото на брадичката и челото. Брадичката и челото ви обаче са невредими. Това означава, че ударът е бил хоризонтален, нали? С нещо като бейзболна бухалка. Странично замахване, нали?

Шерил се вторачи в рентгеновите снимки. Бяха сивкави и мътни. Костите й бяха с неясни контури. Очните й ябълки бяха огромни.

Лекарството бучеше в главата й, чувстваше се отпаднала, спеше й се.

— Блъснах се в една врата — прошепна пак.

— Ръбът на вратата е вертикален — каза Сарк търпеливо. — При това положение щяха да пострадат също така челото и брадичката ви. Логично е, нали? Ако ударът е бил вертикален и от него скулите ви са хлътнали толкова навътре, челото и брадичката ви също щяха да понесат удара, нали?

Сарк се вгледа тъжно в рентгеновите снимки.

— Можем да ви помогнем — каза О’Халинан. — Ако ни кажете всичко, ще направим така, че да не се случва повече. Ще му попречим да се отнася така с вас в бъдеще.

— Искам да поспя — прошепна Шерил.

О’Халинан се наведе напред и заговори тихо:

— Ако предпочитате, ще кажа на партньора ми да излезе. Можем да поговорим само двете.

— Блъснах се в една врата — прошепна Шерил. — Сега искам да спя.

О’Халинан кимна мъдро и търпеливо.

— Ще ви оставя визитката си. Ако искате да поговорим, след като се събудите, само ми се обадете, става ли?

Шерил кимна неопределено, а О’Халинан извади една визитна картичка от джоба си и я сложи върху шкафчето до леглото.

— Не забравяйте, че можем да ви помогнем — прошепна тя след това.

Шерил не отговори. Или бе заспала, или се преструваше. О’Халинан и Сарк дръпнаха завесата и отидоха до бюрото. Лекарката вдигна поглед. О’Халинан поклати глава.

— Отрича изцяло — каза тя.

— Блъснала се във врата — добави Сарк. — Тази врата вероятно е била ядосана, тежала е стотина килограма и е размахвала бейзболна бухалка.

Лекарката поклати глава.

— Защо, по дяволите, всички жени защитават мръсните копелета?

Една сестра вдигна поглед.

— Видях я, когато дойде, защото пушех пред вратата. Стори ми се странно. Слезе от някаква кола, която спря на отсрещната страна на улицата. Тя дойде до болницата пеша, сама. Обувките й бяха твърде големи, забелязахте ли? В колата имаше двама мъже, които я гледаха, докато влезе, после отпрашиха нанякъде.

— Каква беше колата?

— Черна — отговори сестрата.

— Спомняте ли си номера?

— За каква ме вземате? Да не съм компютър?

О’Халинан сви рамене и понечи да си тръгне.

— Сигурно се е записала на видеото — каза сестрата изведнъж.

— Какво видео? — попита Сарк.

— Охранителната камера над входа. Стоим точно под нея, за да не могат шефовете да видят колко време пушим, така че камерата е записала всичко, което сме видели и ние.

В приемната бе записан точният час на пристигането на Шерил. Върнаха лентата назад, до този момент, само за минута. След това още минута гледаха записа назад — Шерил прекосява заднишком подстъпа за линейки, площада, пресича улицата и стига до голяма черна кола. О’Халинан се наведе към екрана.

— Пипнахме ги — каза тя.

 

 

Джоди избра хотел, в който да прекарат нощта, като влезе в първата книжарница и се отправи към секцията за пътеводители. Прегледа всички брошури и намери хотел, който се препоръчваше в три от тях.

— Странно е, нали? — каза тя. — Намираме се в Сейнт Луис, а повечето материали са за самия Сейнт Луис. Защо тогава тук пише, че продават пътеводители? Би трябвало да го нарекат „Домашна информация“ или нещо подобно.

Ричър беше малко неспокоен. Този метод бе нещо ново за него. Хотелите, които посещаваше, никога не се рекламираха в брошури. Разчитаха на неонови надписи, качени на високи стълбове, и се хвалеха с атракции, които бяха престанали да са атракции и бяха станали основно човешко право преди около двайсет години. Като кабелна телевизия и басейн например.

— Подръж за малко — каза тя.

Той пое брошурата и мушна палец на мястото, където беше отворена. Джоди клекна и затършува в чантата си, докато откри мобилния си телефон. Взе брошурата и набра номера на хотела още там, между рафтовете с книги. Наблюдаваше я. Никога не се бе обаждал по телефона, за да си запази стая в хотел. Местата, които посещаваше, винаги имаха свободни места. Изпадаха във възторг, ако успееха да продадат и половината легла. Заслуша се в разговора на Джоди и чу да се споменават суми, срещу които би си осигурил легло за цял месец, стига да се попазари малко.

— Е — каза тя след малко, — всичко е наред. Апартаментът за новобрачни. Легло с табли. Харесва ли ти?

Ричър се усмихна. Апартаментът за новобрачни.

— Трябва да хапнем нещо — отбеляза той. — Там сервират ли вечеря?

Джоди поклати глава и отвори брошурата на страницата с ресторанти.

— По-интересно ще бъде да отидем да вечеряме някъде другаде. Обичаш ли френска кухня?

Ричър кимна.

— Майка ми беше французойка.

Джоди избра някакво луксозно заведение в старата част на града близо до хотела и се обади веднага, за да запази маса за двама.

— За осем — каза тя. — Имаме време да поразгледаме града. След това ще отидем в хотела и ще се освежим.

— Обади се на летището — каза той. — Утре трябва да излетим рано за Далас.

— Ще се обадя отвън — каза тя. — Не мога да се обадя на летището от книжарница.

Той взе чантата й, Джоди купи шарена карта на Сейнт Луис и двамата излязоха навън, под палещото следобедно слънце. Ричър разгледа картата, а Джоди се обади на летището и запази две места в бизнес класата за полета до Тексас в осем и половина сутринта. След това отидоха да се разходят покрай Мисисипи.

Разхождаха се уловени за ръце час и половина и успяха да изминат четири мили — разгледаха целия стар град. Хотелът беше средно голяма масивна сграда, намираща се на широка тиха улица, от двете страни на която растяха кестени. Имаше голяма врата, боядисана в черно, и дървен под с цвят на мед. Рецепцията беше старинно махагоново бюро, заемащо само един ъгъл във фоайето. Ричър се вторачи в него. В хотелите, в които бе спал, рецепцията най-често беше зад метална решетка или защитена с бронирано стъкло. Една елегантна възрастна дама с бяла коса прокара кредитната карта на Джоди през процепа, а машината изтрака и напечати разписката. Джоди се наведе, за да се подпише, а дамата подаде на Ричър месингов ключ.

— Приятно прекарване — каза дамата.

Апартаментът за новобрачни заемаше целия тавански етаж. Подът и там беше дървен, със същия меден цвят, излъскан до блясък, постлан със старинни килими. Таванът беше скосен, начупен, с множество издадени навън прозорци. В единия край беше всекидневната, с две канапета на светли цветя. До нея беше банята, а след това спалнята. Леглото беше огромно, високо, с големи табли и покривка със същия десен като канапетата. Джоди подскочи и седна с ръце под коленете. Краката й не достигаха пода. Усмихваше се, слънцето огряваше прозореца зад гърба й. Ричър остави чантата й на пода и застана неподвижно, загледан в нея. Блузата й беше синя, нещо средно между метличина и синьото на очите й. Беше от някакъв мек плат, може би коприна. Копчетата напомняха малки перли. Първите две бяха разкопчани и под тежестта на яката блузата стоеше разтворена. Отдолу се виждаше кожата й — малко по-светъл оттенък от този на пода. Блузата прилепваше около тялото й. Беше я мушнала дълбоко под колана — черен, кожен, стегнат здраво около кръста й. Свободният му край бе дълъг и висеше извън гайките на джинсите й. Те бяха стари, прани многократно и безупречно изгладени. Носеше обувките си на бос крак. Бяха съвсем нови, почти неносени.

— Какво гледаш? — попита го тя и наклони глава, закачливо и свенливо.

— Теб — отговори той.

Копчетата наистина бяха перли от огърлица, свалени от кордата и пришити на блузата. Бяха малки и се хлъзгаха в непохватните му пръсти. Общо пет. Успя да разкопчае четири от тях, после измъкна блузата от колана й и се справи и с петото. Джоди вдигна ръцете си, първо едната, после другата, за да може да разкопчае маншетите. След това я дръпна назад и я свали от раменете й. Отдолу не носеше нищо.

После Джоди пристъпи напред и започна да разкопчава неговите копчета. Започна от най-долното. Беше сръчна. Ръцете й бяха малки, красиви и бързи. По-бързи от неговите. Ръкавите му бяха вече разкопчани — китките му бяха твърде широки и в магазините просто нямаше ризи, чиито ръкави да може да закопчае. Джоди плъзна длани нагоре по гърдите му и избута ризата встрани, после я издърпа надолу и я пусна. Тя падна с въздишка на памук и тракане на копчета по дърво. Джоди прокара пръст през обгореното място.

— Донесе ли мехлема?

— Не.

Тя обхвана кръста му с ръце, наклони се напред и целуна белега. Той почувства устните й — хладни и твърди. След това правиха любов за пети път за петнайсет години, в леглото с високите табли, на таванския етаж на хотела, докато слънцето навън продължаваше пътя си на запад, към Канзас.

— Черен шевролет тахо — каза й служителят след малко. — Регистрацията е на Кейман Корпорит Тръст, с адрес в Световния търговски център.

О’Халинан сви рамене и записа чутото в бележника си. Тъкмо се чудеше дали отново да вкара листа в пишещата машина, за да добави новата информация, когато служителят, с когото бе разговаряла, позвъни.

— Тук имам още нещо — каза той. — Същият регистриран собственик е изоставил черен шевролет събърбан в долната част на Бродуей вчера. Пътен инцидент с три коли. Смачканата кола е прибрана от Петнайсети участък.

— Кой се занимава с това от Петнайсети? Записано ли е при вас?

— Съжалявам, не.

О’Халинан затвори и позвъни на Пътна полиция в Петнайсети участък, но вече бе краят на деня и застъпваше новата смяна, така че не стигна доникъде. Записа си го за следващия ден и го сложи в отделението за входяща поща. След това стана време да си тръгват и Сарк се надигна.

— Отиваме си — каза той. — Ако само работим и не се забавляваме, ще затъпеем, нали?

— Да — каза тя. — Искаш ли да изпием по бира?

— Най-малко по бира — поправи я той. — Може би по две бири.

— Готово.

 

 

Отделът за борба с домашното насилие често сменяше седалището си и се възползваше от всички появили се възможности. Понастоящем се намираше на Полис Плаза номер едно. О’Халинан и Сарк се върнаха там час преди края на смяната си. Това бе часът за оформяне на документи, така че двамата веднага седнаха зад бюрата си и се заеха да пишат.

Стигнаха до посещението си в болницата „Сейнт Винсънт“ петнайсет минути преди края. Записаха го като вероятен инцидент с отказваща съдействие жертва. О’Халинан издърпа листа от валяка на пишещата машина и забеляза номера на черния шевролет тахо, записан най-долу в бележника й. Вдигна телефонната слушалка и се обади на Отдела за моторни превозни средства.

 

 

Прекараха дълго под душа в просторната баня на апартамента за новобрачни. След това Ричър се изтегна върху канапето както беше увит с хавлията си, за да я наблюдава, докато се приготвя. Джоди бръкна в чантата си и извади една рокля. Имаше същата линия като онази от жълт лен, с която беше отишла в офиса, но беше тъмносиня и копринена. Облече я през главата си и я придърпа надолу. Беше с обикновена, заоблена яка и стигаше малко над коляното. Носеше я със същите сини обувки. Джоди подсуши косата си с кърпата и я среса назад, после бръкна пак в чантата и извади огърлицата, която й бе купил в Манила.

— Ще ми помогнеш ли да я сложа?

Вдигна косата си нагоре, а той се наведе, за да закопчае огърлицата. Приличаше на въже от злато. Вероятно не беше истинско злато, защото беше много евтина, но и това не бе изключено на Филипините. Пръстите му бяха дебели и непохватни, а ноктите му бяха похабени от работата с лопатата. Задържа дишането си и успя да закопчае огърлицата на втория опит. Целуна я по врата и тя пусна косата си. Беше влажна, мокра и ухаеше на лято.

— Е, най-накрая се приготвих — каза тя.

Усмихна му се и му хвърли дрехите от пода. Той се облече. Памучният плат залепваше за влажната му кожа. Взе гребена на Джоди и го прокара през косата си. Видя я в огледалото, застанала зад него. Приличаше на принцеса, която се кани да излезе с градинаря.

— Може да не ме пуснат — каза той.

Тя се надигна на пръсти и приглади яката на ризата му.

— А как ще те принудят да останеш вън? Ще повикат Националната гвардия ли?

До ресторанта имаше четири пресечки. Юнска вечер в Мисури, близо до реката. Въздухът беше мек и влажен. Звездите блестяха над тях в мастиленото небе. Листата на кестените леко шумоляха от ветреца. Улиците ставаха по-оживени. Дърветата бяха същите, но сега под тях имаше паркирани коли. Някои от сградите бяха хотели, но други бяха по-малки и по-шумни, а големи табели на френски показваха, че са ресторанти. Бяха осветени със силни лампи. Нямаше неон. Мястото, което беше избрала, се наричаше „La Prefecture“. Ричър се усмихна и се зачуди дали младите хора във Франция биха влезели в ресторант с подобно име.

Мястото обаче беше приятно. Едно момче, някъде от Средния запад, което изпробваше френския си акцент, ги поздрави сърдечно и ги заведе до една маса на осветена със свещи тераса над задната градина. Виждаше се фонтан с подводни светлини, а по дърветата бяха окачени лампи. Покривката беше ленена, а приборите — сребърни. Ричър си поръча американска бира, а Джоди — перно с вода.

— Приятно е, нали? — каза тя.

Той кимна. Нощта беше тиха, спокойна, топла.

— Кажи ми как се чувстваш — настоя той.

Джоди го погледна изненадано.

— Чувствам се добре.

— Колко добре?

Тя се усмихна срамежливо.

— Ричър, хитруваш.

Той също се усмихна.

— Не, просто се замислих за нещо. Спокойна ли се чувстваш?

Джоди кимна.

— Сигурна?

Тя кимна отново.

— Аз също — каза той. — Чувствам се спокоен и сигурен. Какво означава това?

Момчето донесе напитките на сребърен поднос. Перното беше във висока чаша и го сервираха с автентична френска кана за вода. Бирата беше в запотена халба. В ресторант като този не можеш да видиш бирена бутилка.

— Е, какво значи? — попита Джоди.

Наля малко вода в кехлибарената течност и тя стана млечна. Разклати чашата, за да я разбърка. Ричър долови силната миризма на анасон.

— Означава, че това, което става в Ню Йорк, е нещо дребно. Там се чувствахме неспокойни, а тук — в безопасност.

Отпи голяма глътка бира.

— Това е само чувство — отбеляза тя. — Не доказва нищо.

Той кимна.

— Така е, но чувствата понякога са убедителни. Има и някои категорични факти. Там ни следяха и нападнаха, а тук никой не ни обръща внимание.

— Значи си следил какво става? — попита тя с лека тревога.

— Винаги следя. Разхождахме се наоколо, бавно и спокойно, пред очите на всички. Никой не ни обърна внимание.

— Никой?

Той кимна.

— Разполагат с онези двамата, които дойдоха в Кий Уест, и онзи, който караше черния джип. Предполагам, че нямат повече хора, защото иначе щяха да изпратят някого тук. Следователно това е някаква малка група, която действа в Ню Йорк.

Джоди кимна.

— Мисля, че е Виктор Хоби — каза тя.

Келнерът дойде с бележник и молив. Джоди си поръча агнешко печено, а Ричър — супа и свинско със сини сливи, което беше редовният му неделен обяд всеки път, когато майка му успееше да намери свинско и сливи по далечните места, където живееха. Блюдото беше от областта на Лоара и макар че майка му беше от Париж, обичаше да го готви за синовете си, защото смяташе, че това е начин да се запознаят с родната й страна.

— Не мисля, че е Виктор Хоби — каза той.

— А аз мисля, че е той. Някак си е оцелял след войната, крие се някъде и не иска да го намерят.

Ричър поклати глава.

— И аз мислих за тази възможност. Още от самото начало. Нещо обаче не е в ред от психологическа гледна точка. Прочете досието му. Писмата му. Разказах ти какво научих от стария му приятел Ед Стивън. Това хлапе е било праволинейно, Джоди. Обикновено, скучно, нормално. Не мисля, че би оставил родителите си в неизвестност. В продължение на трийсет години! Защо му е да го прави? Просто не се връзва с това, което знаем за него.

— Може би се е променил — отбеляза тя. — Татко винаги казваше, че Виетнам променял хората. Обикновено към по-лошо.

Ричър поклати глава.

— Той е умрял — каза. — На четири мили западно от прохода Ан Хе преди трийсет години.

— Той е в Ню Йорк — възрази Джоди. — Сега, в този момент, и се опитва да остане незабелязан.

 

 

Беше на терасата си на трийсетия етаж и се бе облегнал с гръб на парапета. Говореше по безжичен телефон с един човек от Куинс, на когото искаше да продаде мерцедеса на Честър Стоун.

— Има и едно беемве — каза той. — Осмица, двуместно. В момента е в Паунд Ридж. Ще взема по петдесет цента за долар в брой, в плик, утре.

Замълча и чу как онзи всмуква въздух през зъби, както търговците на коли правят винаги когато им говорят за пари.

— Казваме трийсет хилядарки за двете в брой, утре.

Онзи изсумтя нещо като „да“ и Хоби продължи нататък по набелязаните пунктове.

— Имаме също така тахо и кадилак. Казваме четирийсет хилядарки и можеш да добавиш едното от тях към сделката. Избирай.

Онзи се замисли и избра тахото. По-лесно се продаваха коли с двойно предаване, особено на юг, където щеше да ги закара — Хоби знаеше това. Прекъсна линията и влезе във всекидневната през плъзгащата се врата. Отвори с лявата си ръка малък кожен бележник и го задържа отворен с помощта на куката. После набра номера на един брокер на недвижими имоти, който му дължеше пари.

— Искам да ми върнеш заема — каза му.

Онзи започна да преглъща. Обзе го страх. Последва продължителна тишина, след това се чу как мъжът сяда тежко.

— Можеш ли да ми платиш?

Брокерът не отговори.

— Знаеш какво става с тези, които не могат да ми платят, нали?

Тишина. Преглъщане.

— Не се безпокой. Можем да измислим нещо. Имам да продавам два имота. Една голяма къща в Паунд Ридж и апартамента ми на Пето Авеню. Искам два милиона за къщата и три и половина за апартамента. Ако ми ги осигуриш, ще задраскам дълга ти срещу комисионата. Съгласен ли си?

Брокерът нямаше друг избор, освен да се съгласи. Хоби му продиктува банковата сметка на Каймановите острови и му каза да изпрати парите там до един месец.

— Един месец е доста малко — обади се онзи най-накрая.

— Как са децата ти? — попита Хоби.

Преглъщане.

— Добре, да бъде месец.

Хоби затвори телефона и записа $5 540 000 на страницата, където бе отбелязал трите автомобила и двата имота, после се обади на авиолинията и попита какви полети има до брега за вечерта вдругиден. Имаше предостатъчно. Усмихна се. Топката се издигаше високо, над оградата, насочваше се към петия ред зяпачи. Играчът бе скочил с всички сили, но беше твърде далеч.

 

 

Хоби го нямаше и Мерилин реши, че може да си позволи да вземе душ. Не би го направила, ако той беше в кабинета — безсрамният му поглед бе твърде красноречив. Щеше да има чувството, че я вижда през вратата на банята. Другият, Тони, не беше такъв проблем. Той беше неспокоен и се подчиняваше. Хоби му беше наредил да не ги пуска да излизат от банята и той щеше да го изпълни със сигурност, но само толкова. Не би влязъл вътре, за да издевателства над тях. Щеше да ги остави на спокойствие, беше сигурна в това. А другият, набитият, онзи, който донесе кафето, слушаше какво ще каже Тони. Не се безпокоеше, че може да се случи нещо, но все пак накара Честър да застане до вратата с ръка на дръжката.

Протегна ръка и пусна водата да тече, после свали роклята и обувките си. Просна я внимателно върху корниза на завесата — извън водната струя, но и достатъчно близо до парата, за да се изгладят гънките. После влезе под душа, изми косата си и се натърка със сапун от главата до петите. Почувства се добре. Беше освежаващо. Отнемаше напрежението. Вдигна лице към струята и остана така дълго. След това, без да спира водата, излезе от кабинката, взе кърпа и отиде при Честър.

— Хайде — каза му, — върви и ти. Ще ти се отрази добре.

Той беше като вцепенен. Само кимна и пусна дръжката на вратата. Застана колебливо, после свали фланелката и гащетата си. Седна гол на пода и събу обувките и чорапите. Мерилин видя жълтеещата синина отстрани, на гърдите му.

— Удряли ли са те?

Той кимна. Изправи се и влезе под душа. Застана под струята със затворени очи и отворена уста. След малко водата сякаш го съживи. Напипа сапуна и шампоана и се изми.

— Остави водата да тече — каза му Мерилин. — Затопля помещението.

Беше вярно — горещата вода правеше мястото поносимо.

Честър излезе от душа и взе кърпа. Избърса лицето си и я уви около кръста си.

— Шумът ще им пречи да чуват какво си говорим — добави тя. — А трябва да поговорим, нали?

Той сви рамене: няма какво толкова да говорим.

— Не разбирам какво правиш — каза й. — Няма никакви попечители. Ще го разбере и ще побеснее.

Тя бе започнала да подсушава косата си. Престана за момент и го погледна през сгъстяващата се пара от горещата вода.

— Нужен ни е свидетел, не разбираш ли?

— Свидетел на какво?

— На това, което ще се случи — отговори тя. — Дейвид Форстър ще изпрати тук частен детектив. Хоби няма да може да предприеме нищо. Ще признаем, че няма попечители, ще отидем в банката и ще му прехвърлим акциите. На публично място, пред свидетел. Свидетел, който същевременно ще ни охранява. После ще си отидем, и толкова.

— Ще се получи ли?

— Да, струва ми се. Той бърза, не виждаш ли? Нещо го притиска. Губи търпение. Най-добрата ни тактика е да протакаме колкото е възможно повече, а след това да се измъкнем, но пред свидетел, който ще се грижи за безопасността ни. Хоби няма да може да реагира, защото няма време.

— Не разбирам — каза Честър. — Искаш частното ченге след това да свидетелства, че сме действали по принуда? Така че да съдим Хоби и да си върнем акциите?

Тя замълча за миг. Изненадано.

— Не, Честър, няма да съдим никого. Хоби ще вземе акциите и ще забравим всичко.

Той я изгледа през облаците пара.

— Това е глупаво. Нали целта е да спасим компанията? Няма да я спасим, ако Хоби получи акциите, без да направим каквото и да било.

Тя се втренчи в него.

— За бога, Честър, не разбираш ли? Компанията вече я няма. Това е минало и трябва да го осъзнаеш. Целта не е да спасим проклетата компания. Целта е да останем живи.

 

 

Супата беше чудесна, а свинското беше още по-добро. Майка му би се гордяла с такова ястие. Поръчаха си бутилка калифорнийско вино и продължиха да се хранят мълчаливо. Ресторантът беше от тези, в които ти дават достатъчно време между основното ястие и десерта, без да бързат да те отпратят, за да освободиш масата. Този лукс допадаше на Ричър. Не беше свикнал с подобни неща. Облегна се удобно и протегна краката си напред. Под масата глезените му докоснаха глезените на Джоди.

— Спомни си родителите му — каза той. — Спомни си какъв е бил като дете. Отвори енциклопедията на „Н“, „Нормално американско семейство“ и ще видиш снимка на семейство Хоби. И тримата. Съгласен съм, че Виетнам е променил много хора. Може би хоризонтът му се е разширил донякъде. Старците са си давали сметка за това и не са очаквали, че ще се върне, за да работи в някаква си загубена малка печатница в Брайтън. Представяли са си, че ще работи за нефтодобивна компания в Мексиканския залив, но при всички случаи щеше да им се обажда, нали? Поне от време на време. Не би ги зарязал. Би било жестоко да не им се обади цели трийсет години. Видя ли някъде сред книжата нещо, което да подсказва, че би бил способен на подобна жестокост?

— Може да е направил нещо — отвърна Джоди. — Нещо лошо. Може би някаква гадост като онази в Ми Лай, клане или кой знае какво. Може да има нещо, което е искал да скрие, и го е било срам да се прибере у дома.

Ричър поклати глава нетърпеливо.

— Щеше да е отбелязано в досието му. Освен това не е имал такава възможност. Бил е пилот на хеликоптер, а не пехотинец. Никога не е виждал врага отблизо.

Дойде келнерът.

— Желаете ли десерт? — попита той. — Кафе?

Поръчаха си малинов крем и кафе без захар. Джоди допи последната глътка вино.

— Какво ще правим тогава?

— Умрял е — каза Ричър. — Рано или късно ще открием истинско доказателство. След това ще отидем при старците му и ще им кажем, че трийсет години са се тревожили напразно.

— А какво ще кажем на самите себе си? Че са ни нападнали призраци?

Ричър сви рамене и не отговори. Десертът дойде и започнаха да го ядат мълчаливо. После кафето и накрая сметката, в малка кожена папка, с емблемата на заведението. Джоди остави върху нея кредитната си карта, без дори да погледне сумата. Усмихна се.

— Чудесна вечеря — отбеляза тя.

Ричър също се усмихна.

— Чудесна компания.

— Нека забравим Виктор Хоби за малко — предложи Джоди.

— Кой беше той? — попита Ричър и тя се засмя.

— За какво да си говорим в такъв случай?

— За роклята ти.

— Харесва ли ти?

— Мисля, че е чудесна.

— Какво?

— Би могла обаче да изглежда още по-добре. Ако е захвърлена някъде на пода в стаята ни.

— Смяташ ли?

— Почти сигурен съм. Това обаче е само предположение. Ще са ми нужни някои експериментални данни, за да мога да сравня нещата преди и след.

Джоди изпусна престорено уморена въздишка.

— Ричър, трябва да ставаме в седем. Ще летим рано, нали?

— Ти си млада — отвърна той. — Щом като аз мога да го понеса, за теб няма да има никакви проблеми.

Тя се усмихна, дръпна стола си назад, стана, обърна се плавно и тръгна между масите. Роклята й стоеше наистина чудесно. Беше тясна, но не плътно прилепнала. Косата й изглеждаше златна на светлината от свещите. След няколко крачки спря, изчака го и прошепна в ухото му:

— Е, това беше „преди“. Хайде да бързаме, за да можеш да сравняваш, докато не си забравил какво е било.

 

 

В Ню Йорк седем часа сутринта настъпва един час преди в Сейнт Луис. О’Халинан и Сарк използваха това време, за да планират работата си за деня. Съобщенията, получени през нощта, бяха натрупани на дебел куп в подноса за входящата поща — обаждания от болници, доклади на колегите от нощната смяна, викани, за да прекратят домашни скандали. Всичко това трябваше да се отсее и оцени, да се подреди по важност. Трябваше да се направи график според разстоянията и спешността на случая. Нощта не се отличаваше с нищо от повечето други в Ню Йорк, което означаваше, че трябва да направят списък от двайсет и осем съвсем нови случая. Поради това обаждането в Петнайсети участък не можа да се осъществи преди осем без десет.

О’Халинан набра номера и дежурният сержант се обади след десетото позвъняване.

— Преди два дни сте прибрали ударен черен шевролет събърбан от Бродуей — каза тя. — Какво правите по това?

Чу се шумолене на книжа.

— В двора е. Интересува ли ви?

— В болницата има една жена с разбит нос. Закарали са я там с тахо, собственост на същите хора.

— Може тя да е шофирала. Блъснали са се три коли, а имаме само един шофьор. Виновен за катастрофата е шофьорът на шевролета, но е изчезнал. Имаме и олдсмобил бравада, който е свил в една от преките, но шофьорът и спътничката му също са изчезнали. Събърбанът е собственост на някакъв финансов тръст.

— Кейман Корпорит Тръст? — попита О’Халинан. — Те са собственици и на нашето тахо.

— Аха — каза сержантът. — Бравадата е собственост на някоя си мисис Джоди Джейкъб, но колата е била обявена за открадната. Да не би това да е жената със счупения нос.

 

— Джоди Джейкъб? Не, нашата се казва Шерил някоя си.

— Може би е карала събърбана. Дребна ли е?

— Струва ми се — отговори О’Халинан. — Защо?

— Предпазната възглавница се е надула. Понякога по-дребните хора могат да пострадат от самата възглавница. Случвало се е.

— Ще ги издирвате ли?

— Не. Колата е тяхна и ако искат да си я получат, те ще дойдат при нас.

О’Халинан затвори и Сарк я погледна въпросително.

— Е, как си го обясняваш? — попита той. — Защо й е да твърди, че се е блъснала във врата, ако е претърпяла пътна злополука?

О’Халинан сви рамене.

— Не знам. Не ми е ясно и защо брокер на недвижими имоти от Уестчестър ще кара кола на фирма от Световния търговски център.

— Пътното произшествие би обяснило нараняванията й. Предпазната възглавница или воланът…

— Може би. — О’Халинан поклати глава.

— Ще проверим ли?

— Би трябвало да опитаме. Ако наистина е катастрофа, случаят за нас е приключен.

— Добре, само че не го пиши никъде, защото, ако не е било катастрофа, отново ще ни го препратят и ще си имаме неприятности.

Станаха едновременно и прибраха бележниците си в джобовете на униформите си. Слязоха по стълбите и докато пресичаха двора, за да стигнат до колата си, се наслаждаваха на сутрешното слънце.

 

 

Същото това слънце се придвижи на запад и след един час в Сейнт Луис също стана седем. Лъчите му нахлуха в спалнята на апартамента за новобрачни под друг ъгъл и огряха кревата с големите табли. Джоди бе станала първа и беше в банята. Ричър беше сам в топлото легло и тъкмо се протягаше, когато чу приглушено писукане някъде в стаята.

Погледна към нощното шкафче, за да провери дали не звъни телефонът. Или може би Джоди предната вечер бе извадила будилник, без да забележи? Нямаше нищо, не звънеше и телефонът. Писукането продължаваше. Претърколи се и седна на ръба на леглото. Ослуша се и разбра откъде идва звукът — от чантата на Джоди. Стана, отиде до нея както беше гол и отвори ципа. Писукането стана по-силно. Беше мобилният телефон. Хвърли поглед към вратата на банята и го взе. Писукането се усили още повече. Огледа бутоните и натисна зелената слушалка. Писукането секна.

— Ало?

От другата страна мълчаха.

— Ало? — чу след малко. — Не зная кой се обажда. Търся мисис Джейкъб.

Мъжки глас — млад, делови, смутен. Познат глас. Секретарят на Джоди във фирмата, същият, който му бе дал адреса на Лион.

— В банята е.

— А… — поколеба се гласът.

Последва нова пауза.

— Аз съм неин приятел — обясни Ричър.

— Разбирам. Все още ли сте в Гарисън?

— Не. Намираме се в Сейнт Луис, Мисури.

— Боже, това усложнява нещата. Може ли да говоря с мисис Джейкъб?

— В банята е — повтори Ричър. — Ще й кажа да ви се обади, когато излезе. Или мога да й предам каквото трябва.

— Бихте ли го направили? Боя се, че е спешно.

— Един момент — каза Ричър и отиде до нощното шкафче, за да вземе малкия бележник и химикалката, които хотелът предоставяше на гостите. Седна и намести телефона до ухото си. — Окей, слушам — каза след това.

Секретарят издиктува каквото имаше да предаде. Беше неконкретен, подбираше думите си внимателно, за да не каже нещо излишно. Явно не можеше да се довери на някакъв си приятел. Ричър остави бележника и химикалката. Нямаше да са му необходими.

— Ще й кажа да ви се обади, ако не разбере за какво става дума — каза той. Намекът беше ясен.

— Благодаря и извинявайте, ако съм попречил на нещо.

— Не сте попречили на нищо — отвърна Ричър. — Както ви казах, Джоди е в банята. Щеше да бъде проблем преди десет минути.

— Боже мой! — възкликна секретарят и прекъсна линията.

Ричър се усмихна, огледа пак бутоните на телефона и натисна червената слушалка. Хвърли телефона на леглото и чу, че водата в банята спря. Вратата се отвори и Джоди излезе сред облак пара, увита в кърпа.

— Секретарят ти се обади току-що по мобилния — каза й той. — Мисля, че се стресна, когато чу гласа ми.

Тя се изкиска.

— Е, репутацията ми беше дотук. До обяд ще научи целият офис. Какво искаше?

— Трябва да се върнеш в Ню Йорк.

— Защо? Не ти ли обясни по-подробно?

Ричър поклати глава.

— Не. Беше много дискретен и деликатен, както трябва да се държи един секретар, струва ми се. Очевидно е обаче, че си ас в професията. Търсенето за услугите ти е голямо.

Тя се засмя.

— Аз съм най-добрата, нали ти го казах? Е, на кого съм дотрябвала толкова?

— Някой се е обадил във фирмата ти. Някаква финансова корпорация, която иска да направи нещо. Търсели са теб персонално. Предполагам, защото си най-добрата.

Джоди кимна и се усмихна.

— Каза ли какъв е проблемът?

Ричър сви рамене.

— Предполагам, че както обикновено някой дължи пари на някой друг и са се скарали помежду си. Утре следобед трябва да си там, за да се опиташ да вразумиш едната или другата страна.

 

 

Един от хилядите други телефонни разговори, проведени през същата минута в района около Уолстрийт, беше между адвокатската фирма „Форстър и Ейбълстайн“ и офиса на частен детектив на име Уилям Къри. Къри беше ветеран от нюйоркската полиция с двайсетгодишен стаж, който се бе пенсионирал на четирийсет и седем и сега търсеше начин да изплаща издръжката на бившата си жена, докато тя се омъжи повторно, умре или забрави за него. Беше в бизнеса едва от две години, така че обаждането на старши съдружник във водеща адвокатска фирма беше нещо като пробив. Стана му приятно, но не се изненада. Цели две години бе работил както трябва, на разумни цени, с цел да си създаде име, така че вече беше време да види резултатите — щом големите клечки започваха да го търсят, значи бе постигнал целта си. Бе доволен, но не и изненадан.

Изненадата дойде от това, което настояваха да направи.

— Искате да се представя за Дейвид Форстър? — повтори той.

— Важно е — каза Форстър. — Очакват да се срещнат с адвокат на име Дейвид Форстър, така че трябва да им го осигурим. Няма да се водят юридически разговори. Възможно е да не се водят и никакви разговори. Просто трябва да сте там, за да не се случи нещо неприятно. Задачата е ясна, надявам се?

— Да, така изглежда — отвърна Къри. Записа си имената на участниците и адреса, на който трябваше да се състои представлението. Удвои нормалния си хонорар. Не искаше да изглежда евтин пред този тип от Уолстрийт. Хората като него се впечатляваха от скъпите услуги. Знаеше го. Освен това, като се вземеше предвид същността на работата, струваше му се, че ще си заслужи парите. Форстър се съгласи да плати без никакво колебание и обеща да изпрати чек по пощата. Къри затвори телефона и започна да се чуди какво, по дяволите, трябва да облече, за да заприлича на шеф на голяма фирма от Уолстрийт.