Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tripwire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Сигнал за опасност

Издателство „Обсидиан“, София, 2003

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-63-7

История

  1. — Добавяне

13

Разстоянието между Сейнт Луис и Далас, летище Форт Уърт, е 568 мили по права линия и полетът траеше само деветдесет минути — трийсет за набиране на височина, трийсет за бърз полет и трийсет за снишаване и кацане. Ричър и Джоди бяха в бизнес салона, този път вляво от пътеката, сред доста по-различни пътници от тези, които бяха летели с тях от Ню Йорк. Повечето бяха бизнесмени от Тексас, с лъщящи костюми в различни оттенъци на синьото и сивото, ботуши от крокодилска кожа и големи шапки. Бяха по-едри, по-червендалести и по-шумни от колегите си от Източното крайбрежие и изморяваха стюардесите значително повече. Джоди беше с обикновена червеникава рокля, каквато би носила Одри Хепбърн, и бизнесмените не преставаха да я поглеждат крадешком и да отбягват погледа на Ричър. Той седеше на мястото до пътеката с изпомачканите си памучни панталони и старите си английски обувки и онези се опитваха да разберат що за птица е. Виждаше ги как оглеждат слънчевия загар, дрехите и ръцете му, после приятелката му и недоумяват. Вероятно си казваха, че е успял да купи евтин парцел и му е излязъл късметът, защото е открил нефт, после, че не е възможно да е така, защото подобни неща вече не се случват, и се впускаха в други хипотези. Не им обръщаше внимание. Пиеше чудесно кафе в порцеланова чаша и обмисляше как да влезе в базата Уолтърс и да накара Де Уит да му каже каквото иска.

Възможността бивш военен полицай да накара непознат генерал с две звезди да се разприказва беше нещо като ези-тура. Ако хвърлеше ези, генералът щеше да се окаже човек, който е наясно какво значи да ти окажат помощ, защото в миналото си може би е имал проблеми в една или друга военна част и в идеалния случай някой от военната полиция му е помогнал да ги реши с търпение и загриженост. Такъв човек би се отзовал на молбата ти инстинктивно, би гледал на теб като на приятел. Ако хвърлеше тура обаче, щеше да попадне на някой, който сам си е създавал трудности и е допускал грешки в службата, като военните полицаи не са се посвенили да му поискат сметка за това. И в единия, и в другия случай обаче монетата беше изкривена, защото отгоре на всичко хората от която и да е институция презират собствената си полиция, така че шансовете да се падне тура бяха далеч по-големи. Поне такъв беше досегашният му опит. Още по-зле — беше бивш военен полицай, понастоящем цивилен. Още преди да е излязъл на ринга, му бяха нанесени два удара.

Самолетът спря пред ръкава за слизане и тексаските бизнесмени пуснаха Джоди да мине преди тях. Може би заради обикновена галантност, а може би и защото искаха да погледат краката и задника й, докато ходи — Ричър не би могъл да каже, но във всеки случай не можеше да ги вини за второто, защото му се искаше съвсем същото. Взе чантата й и я последва надолу, към терминала. Настигна я, прегърна я през раменете и почувства как десетки очи се впиват в гърба му.

— Искаш всички да видят, че твоето си е твое? — попита го тя.

— Видя ли как те зяпаха? — попита той в отговор.

Тя също го прегърна и го притегли към себе си.

— Човек не може да пропусне такова нещо. Струва ми се, че не би било никак трудно да си намеря компания за вечерта.

— Щяха да ти налетят като гладни кучета. И с пръчка не можеш да ги разгониш.

— Заради роклята е. Май трябваше да обуя панталони, но реших, че тук хората повече държат на традициите.

— Дори да облечеш униформа на съветски танкист, мръсно зелена, с подплънки навсякъде, пак щяха да им увиснат езиците.

Джоди се изкиска.

— Виждала съм съветски танкисти. Татко ми е показвал снимки. Сто килограма, големи мустаци, пушат лули, с татуировки… и така изглеждат жените, да не говорим за мъжете.

Терминалът беше хладен заради климатиците, но когато излязоха вън, при такситата, изведнъж почувстваха страхотна горещина — разликата беше повече от десет градуса. След десет часа през юни температурите в Тексас са над трийсетте, въздухът е влажен.

— Ау! — изпъшка Джоди. — Може би роклята е правилният избор в края на краищата.

Бяха в сянката на една естакада, но извън нея слънцето приличаше жестоко. Бетонът бе нажежен. Джоди извади от чантата си слънчеви очила, сложи си ги и заприлича повече отвсякога на руса Одри Хепбърн. Таксито се оказа нов форд. Климатикът работеше с пълна сила, а на огледалцето висяха религиозни атрибути. Шофьорът беше мълчалив. Пътуваха четирийсет минути, предимно по напечени от слънцето магистрали, по които в началото имаше доста автомобили, но после ставаха все по-празни.

Форт Уолтърс беше постоянно действащо учебно заведение сред пустошта. Имаше елегантни ниски постройки и всичко вътре се поддържаше чисто и подредено до стерилност, както само военните умеят. Около терена имаше висока ограда, която се простираше на мили — равна и солидна по цялото си протежение, без никакви буренаци в основата. Бордюрите на вътрешните алеи бяха варосани. Тук-там проблясваха стъклата на прозорците. Таксито взе един завой и пред очите им се появи площадка, голяма колкото стадион, с подредени като по конец хеликоптери. Между тях се движеха групи курсанти.

Към главния вход водеше кратко отклонение, от двете страни на което стърчаха пилони със знамена, увиснали безпомощно в горещината. До бариерата, боядисана в червено и бяло, имаше малка постройка за постовите. Горната й част беше стъклена и вътре се виждаха военни полицаи, които наблюдаваха приближаващия автомобил. Бяха в пълно бойно снаряжение, включително белите каски. Редови военни полицаи. Ричър се усмихна. Тук нямаше да има проблеми. Щяха да гледат на него като на приятел за разлика от тези, които охраняваха.

Таксито ги остави в кръга за обръщане и подкара назад. Джоди и Ричър прекосиха горещия асфалт и се скриха в сянката на козирката на пропускателния пункт. Един сержант плъзна прозорчето встрани и ги изгледа въпросително. Ричър почувства хладния въздух, който излизаше отвътре.

— Трябва да се срещнем с генерал Де Уит — каза той. — Има ли някакъв шанс да успеем, сержант?

Сержантът го изгледа от горе до долу.

— Зависи кои сте, струва ми се.

Ричър му каза кой е и какъв е бил, коя е Джоди и какъв е бил баща й и само след минута вече бяха в хладната постройка. Сержантът вече бе вдигнал телефона на колегата си в щаба.

— Записани сте — каза той след това. — Генералът ще се освободи след половин час.

Ричър се усмихна. Генералът беше свободен и сега, но щеше да му трябва половин час, за да провери дали наистина са тези, за които са се представили.

— Що за човек е генералът, сержант? — попита той.

— По наша преценка е ТЗП — отговори сержантът и се усмихна.

Ричър също се усмихна. В пропускателния пункт се чувстваше изненадващо добре, като у дома си. ТЗП на жаргона на военните полицаи означаваше „тъп задник, понякога“ и като оценка за генерал, дадена от сержант, бе сравнително положителна. Тази оценка означаваше, че ако възприеме правилния подход, онзи може и да му помогне. Но не бе изключено и да откаже. Даваше му материал за размисъл, докато чакаха.

След трийсет и две минути пред постройката от вътрешната страна на бариерата спря зелен джип с бели надписи и сержантът им кимна да се качват. Шофьорът беше редник, който нямаше да каже и дума. Просто изчака, докато седнат, обърна джипа и подкара бавно назад между постройките. Ричър огледа познатия пейзаж. Никога не бе идвал в Уолтърс, но познаваше разположението много добре, защото беше същото както на много други места, които бе виждал. Всичко беше еднакво — алеите, хората, сградите, сякаш всичките тези бази бяха строени по един и съши план. Командването се помещаваше в двуетажна тухлена сграда, пред която беше парадният плац. Беше абсолютно същата като тази от базата в Берлин, където беше роден. Само времето беше различно.

Джипът спря пред стъпалата на входа. Войникът изключи от скорост и се втренчи мълчаливо през стъклото пред себе си. Ричър отвори вратата и двамата с Джоди слязоха.

— Благодаря за возенето, редник — подхвърли той.

Момчето продължи да гледа напред, без да каже и дума.

Двамата с Джоди се изкачиха по стъпалата и влязоха в сградата. В хладното фоайе имаше постови — също от военната полиция. Бяла каска, бели гети, блестяща карабина М–16 на гърдите. Докато приближаваха, погледът му беше прикован в краката на Джоди.

— Ричър и Гарбър за генерал Де Уит — каза Ричър.

Войникът вдигна карабината нагоре, което означаваше, че ги пуска да влязат. Ричър кимна и тръгна нагоре по стълбите. Мястото беше както всяко друго от този род, построено по спецификации, балансирани с мъка между изобилие и функционалност, подобно на частно училище, настанено в стара сграда. Всичко грееше от чистота, материалите бяха от най-добро качество, но въпреки това общото впечатление беше казармено и потискащо. В коридора, в горния край на стълбите, имаше отрупано с документи бюро, зад което седеше достолепен сержант, също от военната полиция. Зад сержанта имаше масивна дъбова врата с метална табела, на която бяха изписани името, званията и отличията на генерал Де Уит. Табелата беше голяма.

— Ричър и Гарбър при генерала — обяви Ричър.

Сержантът кимна, вдигна телефона и натисна един бутон.

— Посетителите ви, сър.

Той изслуша отговора, стана и отвори вратата. Отстъпи, за да им направи място да минат, и затвори след тях. Кабинетът беше с размери на тенискорт. Стените бяха скрити зад дъбова ламперия, а на пода беше постлан огромен тъмен килим, протрит от чистене с прахосмукачка. Бюрото беше масивно, също дъбово, а Де Уит седеше зад него. Беше някъде между петдесет и петдесет и пет, съсухрен и жилест, с изтъняваща сива коса, подстригана много късо. Докато приближаваха, ги наблюдаваше през полузатворените си сиви очи. Ричър изтълкува изражението на лицето му като нещо средно между любопитство и раздразнение.

— Заповядайте — каза той. — Седнете.

Пред бюрото имаше кожени столове за посетители. По стените на кабинета висяха множество снимки, цветни и черно-бели, бойни трофеи, награди, имаше цветни скици поне на десет модела хеликоптери, но всичко това беше служебно. Нямаше нищо, свързано с личния му живот — дори на бюрото не бе сложил снимки на семейството си.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Говореше с гладкия армейски акцент, който се получава, след като си служил по целия свят с хора от всички краища на страната. Ричър предположи, че е роден някъде около Чикаго.

— Навремето бях майор във военната полиция — започна той.

— Това ми е известно — прекъсна го генералът. — Проверих.

Неутрален отговор. В него нямаше никакви чувства. Нямаше враждебност, но нямаше и благосклонност.

— Баща ми беше генерал Гарбър — обади се Джоди.

Де Уит кимна, без да каже нищо.

— Идваме като частни лица — продължи Ричър.

Последва кратка пауза.

— Всъщност цивилни лица — каза генералът бавно.

Ричър кимна. Първият удар.

— Идваме във връзка с един пилот на име Виктор Хоби. Служили сте заедно във Виетнам.

Генералът се престори, че не разбира. Повдигна вежди.

— Така ли? Не си спомням.

Вторият удар. Не желае да помогне.

— Опитваме се да разберем какво е станало с него.

Още една кратка пауза. После Де Уит кимна замислено, с насмешка.

— Защо? Да не би да е отдавна изчезналият ви чичо? Или ви е истинският баща, за когото никой не знае? Може би е имал мимолетна връзка с майка ви, когато се е занимавал с поддръжката на басейна? Или пък сте купили къщата, където е роден, и сте намерили ученическите му дневници, скрити зад ламперията заедно с брой на „Плейбой“ от шейсет и осма година?

Третият удар. Агресивна неприязън. Кабинетът отново утихна. Някъде в далечината се чуваше рев на хеликоптерен двигател. Джоди се наклони напред и заговори тихо:

— Тук сме заради родителите му, сър. Те са загубили сина си преди трийсет години и все още не знаят какво в действителност е станало с него. Още тъгуват.

Де Уит я изгледа със сивите си очи и поклати глава.

— Не помня този човек. Много съжалявам.

— Обучавали сте се заедно тук, в Уолтърс — каза Ричър. — Заедно сте заминали за Форт Ракър и след това за Куи Нйън. Били сте заедно през повечето време, летели сте с машини „Хюи“ от Плейку.

— Баща ви в армията ли беше? — попита го Де Уит.

Ричър кимна.

— В специалния корпус. Трийсет години.

— Моят беше в авиацията — каза Де Уит. — През Втората световна война са летели с бомбардировачи от Източна Англия чак до Берлин. Знаете ли какво ми каза, когато се захванах с хеликоптерите?

Ричър чакаше.

— Даде ми един добър съвет. Каза ми: „Не се сприятелявай с пилоти, защото непрекъснато ги убиват и ще се чувстваш ужасно.“

Ричър кимна.

— Наистина ли не си го спомняте?

Де Уит сви рамене.

— Дори и заради родителите му? — намеси се Джоди. — Не смятате ли, че някак не е честно да не разберат какво е станало със сина им?

Тишина. Далечният рев на хеликоптерен двигател заглъхна. Де Уит се вторачи в Джоди.

— Предполагам, че ще мога да си го припомня. Донякъде. Преди всичко от първите дни. По-късно, когато всички започнаха да умират, взех съвета на баща ми присърце. Затворих се в себе си, така да се каже.

— Що за човек беше? — попита тя.

— Що за човек? — повтори Де Уит. — Не беше като мен, това е сигурно. Не приличаше и на никой друг, когото някога съм познавал. Изтъкан от противоречия. Беше доброволец, знаете ли? И аз бях, както и мнозина други, само че той не беше като другите. Тогава имаше голяма разлика между доброволците и привиканите с набора. Доброволците бяха ентусиасти. Вярваха и бяха отишли там по убеждение. Вик обаче не беше такъв. Беше доброволец, но се мръщеше не по-малко от който и да било наборник. Летеше обаче, като че ли се е родил с перка в задника.

— Значи е бил добър? — попита Джоди.

— Повече от добър — отвърна Де Уит. — В началото само аз бях по-добър от него, което означава много, защото аз определено съм роден с перка в задника. Вик го биваше в теоретичната подготовка. Спомням си го. В това беше по-добър от всички останали.

— Имал ли е проблеми с това? — попита Ричър. — Може би е помагал на другите срещу различни услуги?

Де Уит насочи сивите си очи към него.

— Проучили сте информацията. Чели сте досието.

— Идваме от Националния архив — отвърна Ричър.

Де Уит кимна с безразличие.

— Надявам се да не сте чели моето досие.

— Началникът не ни позволи.

— Не сме искали да четем неща, които не е позволено да се четат — обади се Джоди.

Де Уит кимна пак.

— Вик наистина помагаше срещу различни услуги — каза той. — Твърдяха обаче, че го правил не както трябва. Доколкото си спомням, възникнаха спорове. Предполагаше се, че трябва да помагаш, защото да помагаш на съвипускниците си е щастие. За доброто на ротата, нали? Спомняте си тези дивотии.

Замълча и погледна Ричър развеселено. Ричър кимна. Присъствието на Джоди му помагаше. Чарът й подобряваше значително позициите им.

— Вик не обръщаше внимание на подобни неща — продължи генералът. — За него това беше като уравнение. Нещо като Х оборота на витлото вдигат хвърчилото във въздуха и толкова часа помощ, за да схванеш тази сложна формула, се равняват на еди колко си лъскания на ботушите. Началниците смятаха това за безчувствено.

— Безчувствен човек ли беше той? — попита Джоди.

Де Уит кимна.

— Абсолютно. Беше леден. Най-студеният човек, когото съм виждал. В началото мислех, че се дължи на произхода му. Беше роден в някакво провинциално градче, където не беше виждал нищо и не беше правил нищо. По-късно обаче разбрах, че наистина няма чувства. Никакви. Беше странен. Но пък това му помагаше да стане отличен летец.

— Защото не е изпитвал страх ли? — попита Ричър.

— Точно така — отговори генералът. — Не беше смел, защото смел е този, който познава страха и съумява да го победи. Вик никога не го е изпитвал. Поради това беше по-добър от мен по време на бойни действия. Аз завърших школата първи, имам награда за това, но няма съмнение, че във Виетнам той беше по-добрият.

— В какъв смисъл?

Де Уит сви рамене, сякаш не беше в състояние да обясни.

— Учехме се в движение. Истината е, че обучението ни беше калпаво. Все едно да ти покажат едно малко бяло кръгло нещо, да ти кажат, че е топка за бейзбол, и след това да те изпратят да играеш с професионалистите. Точно с това се опитвам да се справя тук сега. Не искам да изпращам момчетата толкова неподготвени, колкото бяхме ние.

— Значи Хоби се учеше добре от практиката? — попита Ричър.

— Много добре — отговори генералът. — Имате ли някаква представа за това, което правеха хеликоптерите в джунглата?

Ричър поклати глава.

— Почти не.

— Първият проблем е ЗК — каза Де Уит. — ЗК е зона за кацане, нали? Така. Да кажем, някъде закъсват пехотинци — уморени и отчаяни, подложени на жесток обстрел, трябва да се изтеглят. Обаждат се по радиото на нашия диспечер и той им казва, няма проблем, подгответе ни зона за кацане и идваме веднага. С експлозиви, триони, ножове, изобщо, с каквото имат подръка, онези се хващат и разчистват място за кацане. Така. На един „Хюи“ обаче му е нужен правоъгълник с четиринайсет метра и половина ширина и седемнайсет метра дължина. Пехотинците са уморени и бързат, а и жълтите ги засипват с мини, така че мястото се оказва по-малко от това и ние не можем да ги измъкнем. Случвало се е няколко пъти и се чувствахме гадно заради това. Една вечер гледам, Вик се върти около хеликоптера си и се взира в ръбовете на витлото. Какво зяпащ, питам го, а той казва, това е метал. А какво друго да е, казвам си аз, бамбук ли? Той обаче продължава да гледа. На следващия ден пак ни извикаха да измъкваме пехотинци и пак се оказа, че мястото не е достатъчно голямо. Не достигаше около метър. Нямаше начин да се кацне и се отказах. Вик обаче се спусна въпреки всичко. Завъртя внимателно машината и разчисти мястото с витлото. Като летяща косачка. Навсякъде хвърчаха листа и клони. Както и да е, успя да измъкне седем-осем души, след това ние измъкнахме останалите. Това стана стандартна практика след онзи случай. Вик го измисли, защото беше хладнокръвен, логичен и не се страхуваше да опита. Това, което направи, по-късно спаси живота на стотици, ако не и на хиляди войници.

— Впечатляващо — отбеляза Ричър.

— И още как — каза Де Уит. — Вторият голям проблем, който имахме, беше тежестта. Пехотинците се втурваха един през друг и се качваха по толкова много, че проклетият хеликоптер не можеше да излети. Често се налагаше нашите картечари да ги изритват на земята, а това означаваше почти сигурна смърт. Чувството никак не е приятно. Един ден Вик кацна на някаква поляна и остави всичките да се качат. Естествено, не можа да вдигне машината. Тогава бутна лоста максимално напред и се плъзна по поляната и след малко насрещната въздушна струя го поде и успя да излети. Като самолет. Това също стана стандартна практика и пак той го измисли. Понякога го правеше по наклонени терени, правил го е дори на склон — засилва се, сякаш иска да се разбие в подножието, и излита. Както ви казах, учехме се на тези неща в движение и е истина, че повечето от тях бяха дело на Виктор Хоби.

— Възхищавали сте му се — отбеляза Джоди.

Де Уит кимна.

— Да, така е. И не се страхувам да го призная.

— Но не сте били близки.

Генералът поклати глава.

— Баща ми ме беше посъветвал да не се сприятелявам с другите пилоти. И се радвам, че го послушах, защото мнозина от тях умряха.

— Как прекарваше времето си Хоби? — попита Ричър. — От документите се вижда, че през много от дните не е било възможно да се лети.

— Времето беше гадно. Истински ад. Нямате си представа. Искам тази школа да се премести другаде, в щата Вашингтон или някъде, където има мъгли и лошо време. Няма смисъл да обучаваш летци в Тексас и Алабама, а после да ги изпратиш да воюват там, където слънцето почти не се показва.

— Вие как прекарвахте времето си на земята?

— Аз ли? Правех какво ли не. Понякога се забавлявах, понякога спях. От време на време се качвах на някой джип и тръгвах да търся едно или друго, от което имахме нужда.

— А Вик? — попита Джоди. — Какво правеше той?

Де Уит сви рамене.

— Нямам представа. Вечно беше зает. Занимаваше се с нещо, но не знам какво. Както ви казах, не исках да се сближавам с колегите.

— Виктор беше ли се променил, когато се върна втория път?

Де Уит се усмихна.

— Всички се променяха втория път.

— В какъв смисъл? — попита Джоди.

— Ставаха по-гневни — отговори Де Уит. — Дори и да подпишеш веднага, заминаваш най-малко девет месеца, а нерядко и година по-късно. И когато се върнеш, заварваш всичко затънало в лайна. Нещата непрекъснато се влошаваха. Виждаш, че сградите, които си строил, се разпадат, окопите, които си копал, са наполовина пълни с вода, храсталаците, които си разчиствал около хеликоптерите, са избуяли отново. Изобщо имаш чувството, че докато те е нямало, всичко, което си направил, е било похабено от шайка неспособни на нищо идиоти. Това потиска и те ядосва. И беше истина в най-общ смисъл. Всичко във Виетнам се сриваше надолу и никой не беше в състояние да го спре. Качеството на персонала ставаше все по-лошо и по-лошо.

— Значи според вас Хоби се е разочаровал?

Де Уит сви рамене.

— Всъщност не съм много наясно. Може да се е справил добре. Доколкото си спомням, имаше силно развито чувство за дълг.

— Каква беше последната му операция?

Сивите очи изведнъж станаха безизразни, сякаш някой бе спуснал щорите.

— Не помня.

— Свалили са го — каза Ричър — пред очите ви. Наистина ли не си спомняте каква е била операцията?

— Във Виетнам загубихме осем хиляди хеликоптера, мистър Ричър. Осем хиляди. Понякога ми се струва, че всички те са паднали пред очите ми. Как искате да си спомням един конкретен?

— Какво беше целта на операцията? — попита Ричър отново.

— Защо искате да знаете?

— Ще ми бъде от полза.

— Как?

Ричър сви рамене.

— Ще мога да обясня на родителите му, че е загинал, вършейки нещо полезно.

Де Уит се усмихна. Горчива, сардонична усмивка, износена и омекотена в краищата след трийсет години редовна употреба.

— Е, приятелю, това със сигурност няма да можете да направите.

— Защо?

— Защото никоя от операциите ни не беше полезна. Всички те бяха загуба на време. И на човешки живот. В края на краищата загубихме войната, нали?

— Секретна ли беше мисията?

Последва пауза. Големият кабинет притихна.

— Защо да е била секретна? — попита Де Уит.

— Качил е на борда само трима души. Това ми изглежда странно. Не е имало нужда да прилага специалните си техники за излитане.

— Не помня — каза Де Уит още веднъж.

Ричър го изгледа безмълвно. Генералът не се смути.

— Как да помня? За това нещо не е ставало дума цели трийсет години, а сега изведнъж искате от мен да помня всички подробности.

— Ставало е дума съвсем наскоро — възрази Ричър. — Задавали са ви всичките тези въпроси преди два месеца. През април тази година.

Де Уит мълчеше.

— Генерал Гарбър се е обаждал във военния архив във връзка с Виктор Хоби — продължи Ричър. — Не е възможно да не ви е потърсил след това. Няма ли да ни кажете това, което сте казали на него?

Де Уит се усмихна.

— Казах му, че не си спомням.

Отново настъпи тишина. Някъде в далечината се чу чаткане на хеликоптер. Приближаваше.

— Няма ли да ни кажете? Заради родителите му? — попита Джоди тихо. — Те все още тъгуват за него. Искат да знаят истината.

Де Уит поклати глава.

— Не мога.

— Не можете или не искате? — попита Ричър.

Де Уит стана бавно и отиде до прозореца. Беше нисък човек. Присви очи заради слънцето и се обърна наляво, за да види кацащия хеликоптер, чийто двигател чуваше.

— Тази информация е секретна — отговори той. — Нямам право да я коментирам и не смятам да го правя. Гарбър ме попита и му отговорих същото. Без коментар. Намекнах му обаче, че трябва да търси по-близо до дома. Вас съветвам абсолютно същото, мистър Ричър. Търсете по-близо до дома.

— По-близо до дома?

Де Уит се обърна с гръб към прозореца.

— Видяхте ли досието на Каплан?

— Помощник-пилотът му?

Де Уит кимна.

— Прочетохте ли доклада за предпоследната му мисия?

Ричър поклати глава.

— Трябвало е да го прочетете — каза генералът. — Сериозен пропуск за човек, който някога е бил майор във военната полиция. Не казвайте обаче на никого, че аз съм ви насочил натам, защото ще отрека, а всички ще повярват на мен, не на вас.

Ричър погледна встрани. Генералът се върна зад бюрото си и седна.

— Възможно ли е Виктор Хоби да е останал жив? — попита Джоди.

Хеликоптерът изгаси двигателя. Настъпи пълна тишина.

— Без коментар — отвърна Де Уит.

— Видели сте как хеликоптерът му се разбива. Възможно ли е някой да е оцелял след нея?

— Видях експлозия под листата на дърветата и това е всичко. Резервоарът му беше пълен повече от половината. Направете си заключение, мисис Гарбър.

— Оцелял ли е?

— Без коментар.

— Защо Каплан официално е обявен за мъртъв, а Хоби не е?

— Без коментар.

Джоди кимна. Замисли се за момент и смени тактиката, точно като адвокат, поставен на тясно от опърничав свидетел.

— Тогава да говорим чисто теоретично. Да приемем, че млад човек, с характера, произхода и възпитанието на Виктор Хоби, е оцелял след инцидент като онзи. Възможно ли е никога след това да не се обади на родителите си?

Де Уит стана отново. Явно се чувстваше неловко.

— Не знам, мисис Гарбър. Не съм психиатър. И както вече ви казах, стремях се да не се сближавам с него прекалено. Струва ми се, че имаше чувство за дълг, но също така беше и студен човек. Общо взето, бих казал, че това е малко вероятно, но не забравяйте, че Виетнам променяше хората. Със сигурност промени мен например. Някога бях любезен човек.

 

 

Полицай Сарк беше на четирийсет и четири години, но изглеждаше по-стар. Физиката му бе увредена от бедността през детските му години и поради невежо отношение по-късно. Кожата му беше жълтеникава и бе оплешивял рано. Изглеждаше изпит и жълт, преждевременно остарял. В действителност обаче бе осъзнал какво става и бе започнал да взема мерки. Бе започнал да чете материали за здравословното хранене и спортуването. Беше престанал да яде мазнини, беше започнал да се пече на слънце — съвсем малко, колкото да премахне нездравия цвят, без да се изложи на риск от кожен рак. Ходеше пеша винаги когато беше възможно. Когато се прибираше у дома, слизаше от метрото една спирка по-рано и изминаваше останалото разстояние бързо, така че дишането му да се учести, а пулсът му да се ускори, както бе чел, че трябва да бъде. Когато беше на работа, опитваше се да убеди О’Халинан да оставят служебната кола по-далеч от мястото, където са тръгнали, за да могат да походят пеша.

О’Халинан не се интересуваше от физически упражнения, но беше добродушна и нямаше нищо против да му угажда, особено през слънчевите летни месеци, така че спря колата пред църквата „Тринити“ и двамата тръгнаха към Световния търговски център пеша. Това означаваше около шестстотин метра ходене пеша на слънце, което радваше Сарк, но пък колата им бе останала на място, което с нищо не подсказваше къде са отишли — защото не бяха казали на никого, не бяха оставили и нищо написано.

 

 

— Искате ли някой да ви закара до летището?

Ричър изтълкува поканата като знак, че трябва да си тръгват и като опит да смекчи лошото впечатление от собствената си неотзивчивост. Кимна. Военният шевролет щеше да ги закара дотам по-бързо от такси, защото вече беше пред входа и двигателят му работеше.

— Благодаря — каза той.

— Няма защо — отвърна Де Уит.

Генералът набра някакъв номер от телефона на бюрото си и каза:

— Чакай там. Три минути. — Прозвуча като заповед.

Джоди стана и приглади роклята си надолу, после отиде до прозореца и погледна навън. Ричър приближи до стената и разгледа фотографиите. Една от тях беше гланцово копие на известна вестникарска снимка. Хеликоптер се издига над двора на посолството в Сайгон, а отдолу тълпа хора с вдигнати ръце, които сякаш се опитват да го задържат на земята.

— Вие ли пилотирахте този хеликоптер? — попита Ричър.

Де Уит погледна снимката и кимна.

— През седемдесет и пета все още ли бяхте там?

Де Уит кимна още веднъж.

— Пет бойни мандата и известно време към щаба. Мисля, че повече ми допадаха сраженията.

В далечината се чу шум — ниско боботене на мощен хеликоптер, който приближаваше. Ричър застана до Джоди пред прозореца. Над сградите в далечината летеше хеликоптер „Хюи“.

— Ще пътувате с него — каза Де Уит.

— Хеликоптер? — учуди се Джоди.

Де Уит се усмихна.

— А какво очаквате? Това тук е школа за пилоти на хеликоптери в края на краищата. Момчетата идват за това.

Шумът се засили. Започна да се чува чаткането на витлата, както и воят на турбината.

— Сега витлата са по-големи — извика Де Уит. — От нови материали. Вече няма метал. Не знам какво би казал за всичко това Вик.

Хеликоптерът се плъзгаше странично над плаца пред сградата. От шума вибрираха прозорците. След миг машината се спусна на земята.

— Беше ми приятно — изкрещя Де Уит.

Ръкуваха се с него и излязоха. Сержантът зад бюрото им кимна и продължи да се занимава с документите си. Те се спуснаха по стълбите и излязоха вън в горещината, прахоляка и рева на мотора. Помощник-пилотът вече държеше вратата за тях и те се спуснаха към машината приведени. Джоди се усмихваше, а косата й хвърчеше във всички посоки. Помощник-пилотът й протегна ръка и я издърпа вътре. Ричър я последва. Закопчаха предпазните колани и се облегнаха на седалката, а помощник-пилотът затвори вратата и влезе в кабината. Подът се наклони и се залюля, сградите се завъртяха пред прозорците, после се появиха покривите им и тревистата равнина наоколо. Магистралите, които минаваха през нея, приличаха на нарисувани с молив. След това носът леко се наклони, моторът зарева още по-силно и машината се понесе право напред.

 

 

В материалите, които бе чел, го наричаха „спортно ходене“. А идеята беше да се стремиш към скорост от шест и половина километра в час. По този начин пулсът и дишането се ускоряваха, което беше най-важната част, но също така се избягваше натоварването и травмирането на глезените и коленете, което бе сериозен риск при обикновеното бягане. Обясненията му се бяха сторили убедителни и той вярваше в тях. Ако го беше направил както трябва, щеше да измине тези шестстотин метра за малко повече от пет минути, но в действителност им бяха нужни близо осем, защото край него крачеше О’Халинан. Тя обичаше да ходи пеша, само че бавно. Не че беше неподвижна, но винаги казваше, че е „създадена за комфорт, а не за скорост“ — като лека кола. За да може изобщо да ходи, Сарк трябваше да има нейното съгласие, така че никога не се оплакваше от бавното й темпо. Смяташе, че това е по-добре от нищо. Все някаква полза имаше.

— Коя сграда? — попита той.

— Южната, струва ми се — отвърна О’Халинан.

Стигнаха до главния вход на южния небостъргач и влязоха във фоайето. Зад преградата стояха двама униформени портиери, но бяха заобиколени от чужденци със сиви костюми, така че Сарк и О’Халинан отидоха до справочника на сградата и провериха сами каквото им е нужно. Компанията беше регистрирана на осемдесет и осмия етаж. Отидоха до експресния асансьор и се качиха, без портиерите изобщо да забележат, че са влезли в сградата.

Подът на асансьора се притисна към стъпалата им и те се понесоха нагоре. След малко намали скоростта си и спря на осемдесет и осмия етаж. Вратата се плъзна встрани, чу се приглушен звънец и те излязоха в обикновен коридор. Таваните бяха ниски, беше тясно. Офисът на Кейман Корпорит Тръст имаше модерна дъбова врата с малко прозорче и месингова дръжка. Сарк отвори вратата и пусна О’Халинан да влезе преди него. Тя бе достатъчно възрастна, за да оцени жеста.

Вътре имаше приемна. Зад висок до гърдите плот седеше набит мъж. Сарк застана в средата на помещението. Окачените по колана му предмети подчертаваха широчината на ханша му, придаваха му властен вид. О’Халинан приближи плота, като обмисляше с какво да започне. Искаше да изкопчи някаква информация, така че реши да премине към фронтална атака — бе виждала, че така постъпват детективите.

— Идваме във връзка с Шерил.

 

 

— Трябва да се прибера у дома, предполагам — каза Джоди.

— Не. Ще дойдеш до Хавай с мен.

Отново бяха в студения терминал на Далас, Форт Уърт. Хеликоптерът бе кацнал на едно далечно разклонение на пистата, а оттам ги бе докарал помощник-пилотът с тъмнозелена количка за голф. Бе им показал една врата, на която не пишеше нищо, и след няколко стъпала те се бяха озовали в салона.

— Хавай? Ричър, не мога да дойда с теб до Хавай. Налага се да се върна в Ню Йорк.

— Не можеш да отидеш там сама — възрази той. — В Ню Йорк е опасно, забрави ли? Аз трябва да замина за Хавай, а ти трябва да дойдеш с мен, това е.

— Ричър, не мога — настоя тя. — За утре имам определена среща, знаеш го. Нали ти прие съобщението по телефона?

— Жалко, Джоди. Просто няма да отидеш там сама.

Сутринта, когато напускаха апартамента за новобрачни в Сейнт Луис, нещо се бе случило с него. Вечно будната част на мозъка му, скрита някъде дълбоко зад предните полукълба, бе изкрещяла: Меденият месец свърши, приятел. Животът ти се променя и проблемите тепърва започват. Не му бе обърнал внимание. Сега обаче внимаваше. За първи път през живота си имаше за кого да се тревожи. Това беше удоволствие, но също така и тежест.

— Трябва да се върна, Ричър — каза тя още веднъж. — Не бих могла да ги подведа.

— Обади им се и им кажи, че няма да можеш. Кажи им, че си болна или нещо такова.

— Не мога да го направя. Секретарят ми знае, че не съм болна, нали? Освен това трябва да мисля за кариерата си. Това е важно за мен.

— Няма да се върнеш там сама — каза Ричър.

— Защо изобщо искаш да отидеш до Хавай?

— Защото там е отговорът.

Той отиде до едно билетно гише и взе дебело разписание от малка метална поставка. Отдръпна се леко и го отвори на Д — Далас, Форт Уърт, излитане, после прокара пръст надолу, докато стигна до Х — Хонолулу. После прелисти няколко страници, на заминаващите от Хонолулу, и провери полетите оттам до Ню Йорк. Провери още веднъж, за да е сигурен, и се усмихна.

— Ще успеем — каза й. — Можем да направим и двете. Погледни. Оттук има полет в дванайсет и петнайсет. Продължителността на полета, минус смяната във времето заради западната посока… В Хонолулу ще бъдем в три часа. След това вземаме полета в седем часа за Ню Йорк, като сметнем времето за летене плюс часовата разлика, ще бъдем на летище Кенеди утре по обяд. Твоят човек каза, че срещата ще бъде следобед. Ще успееш.

— Трябва да се подготвя — възрази тя. — Нямам никаква представа за какво става дума.

— Ще имаш два часа. Ти се справяш бързо.

— Това е лудост. За Хавай ни остават само четири часа.

— Не ни трябват повече. Ще се обадя по телефона, за да подготвя всичко.

— Ще бъдем в самолета цяла нощ. Ще се явя на тази среща след безсънна нощ в скапания самолет.

— Ще вземем първа класа — каза той. — Нали Ратър плаща? В първа класа може да се спи. Седалките са достатъчно удобни.

Джоди сви рамене и въздъхна.

— Безумие.

— Дай ми телефона си — каза той.

Джоди извади мобилния си телефон от чантата и му го подаде. Той набра Информация и поиска номера. Набра го и чу как звъни на шест хиляди мили разстояние. Позвъни осем пъти, преди да се обади гласът, който искаше да чуе.

— Обажда се Джак Ричър. Ще бъдете ли в офиса целия ден?

Отговорът беше муден и сънлив, защото в Хонолулу беше много рано, но все пак беше този, който той искаше. Прекъсна линията и върна апарата на Джоди. Тя въздъхна отново, но този път по лицето й се прокрадна и усмивка. След това отиде до билетното гише и с кредитната си карта купи два билета първа класа до Хонолулу и оттам до Ню Йорк. Мъжът на гишето регистрира местата им веднага, леко учуден, че има хора, готови да платят цената на спортна кола на старо, за да прекарат двайсет часа в самолет и четири на земята, в Хонолулу. Подаде им билетите и само двайсет минути след това двамата с Джоди седяха на огромни кожени седалки, на метър и половина един от друг.

 

 

В такава ситуация трябваше да се следва определена процедура. Досега не се бе налагало да се прибягва до нея, но тя бе репетирана многократно и изцяло. Набитият мъж зад преградата мръдна небрежно едната си ръка и с показалеца си натисна един бутон, а със средния пръст — друг. Първият заключваше дъбовата врата към коридора. Имаше електромагнитен механизъм, който съвсем безшумно изтласкваше стоманеното езиче на място. След като се активираше, вратата оставаше заключена, докато механизмът не бъде освободен — не можеше да се отвори дори с ключа. Вторият бутон включваше червена мигаща светлина върху интеркома на бюрото на Хоби. Светлината беше ярка, а офисът — винаги тъмен, така че беше невъзможно да не я видиш.

— Кой? — попита набитият.

— Шерил — отговори О’Халинан.

— Съжалявам — отвърна онзи, — но тук не работи никаква Шерил. Тук сме само трима души и всичките сме мъже.

Сложи ръката си над един бутон, под който бе написано ГОВОР, който активираше интеркома.

— Имате ли черен шевролет тахо? — попита О’Халинан.

Онзи кимна.

— Да, имаме такава служебна кола.

— А шевролет събърбан?

— Да, мисля, че имаме и събърбан. За транспортно нарушение ли става дума?

— Става дума за Шерил, която е в болницата — каза О’Халинан.

— Коя? — попита онзи.

Сарк се приближи и застана зад О’Халинан.

— Трябва да поговорим с шефа ви — намеси се той.

— Добре — отвърна набитият. — Ще проверя какво може да се направи. Бихте ли ми казали имената си?

— Полицаи Сарк и О’Халинан, градска полиция, Ню Йорк.

На вратата на кабинета се появи Тони и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Според плана тук се очакваше ченгетата да се обърнат към Тони и дори да направят няколко крачки към него. Точно това и стана. Сарк и О’Халинан обърнаха гръб на набития и тръгнаха към средата на приемната. Набитият зад преградата се протегна надолу и отвори един от шкафовете. Откопча ловната пушка от стойката й и я скри в краката си.

— Идваме заради Шерил — повтори О’Халинан.

— Каква Шерил? — попита Тони.

— Шерил, която е в болница с разбит нос — отговори Сарк. — Със счупени скули и сътресение на мозъка. Шерил, която е излязла от вашата кола пред спешното отделение на „Сейнт Винсънт“.

— А, да — отвърна Тони. — Не разбрахме името й. Не можеше да говори заради раните си.

— А защо се оказа във вашата кола?

— Бяхме отишли до гарата, за да оставим един клиент. Намерихме я на тротоара, безпомощна. Беше слязла от влака от Маунт Киско и се луташе наоколо. Предложихме да я закараме до болницата, защото ни се стори, че тъкмо от това има нужда. Оставихме я в „Сейнт Винсънт“, защото ни беше на път.

— „Белвю“ е по-близо до гарата — отбеляза О’Халинан.

— Не ми харесва трафика там — обясни Тони спокойно. — До „Сейнт Винсънт“ се стига по-лесно.

— Не се ли поинтересувахте какво се е случило с нея? — попита Сарк. — Как е получила раните си?

— Интересувахме се, естествено — отговори Тони. — Питахме я, но тя не можеше да говори. Затова не разбрахме и името й.

О’Халинан продължаваше да стои където беше, озадачена. Сарк направи крачка напред.

— Намери ли сте я на тротоара?

Тони кимна.

— Пред гарата.

— И не можеше да говори?

— Изобщо.

— Тогава как разбрахте, че е слязла от влака от Киско?

Единствената не докрай уточнена част от репетираната процедура бе определянето на момента, в който да изоставят отбраната и да преминат към нападение. Въпросът беше субективен. Вярваха, че когато моментът настъпи, ще го разпознаят. Така и стана. Набитият стана, зареди патрон в цевта на пушката и я насочи над плота.

— Не мърдай — извика той.

В ръката на Тони се появи деветмилиметров пистолет. Сарк и О’Халинан го видяха, после отново се обърнаха към пушката и вдигнаха ръце. Не едва-едва, както е по филмите. Изпънаха ги нагоре, като че животът им зависеше от това дали ще успеят да пипнат тавана над главите си. Набитият излезе пред преградата и заби цевта в гърба на Сарк. Тони направи същото с О’Халинан. Тогава от полумрака в кабинета изникна още един мъж и застана пред вратата.

— Аз съм Хоби Куката — каза той.

Двамата се втренчиха в него. Мълчаха. Погледите им се плъзнаха по обезобразеното лице и надолу, към празния ръкав.

— Кой от вас кой е? — попита Хоби.

Не отговориха. Бяха се вторачили в куката. Той я вдигна нагоре, за да я видят по-добре.

— Кой е О’Халинан?

О’Халинан кимна. Хоби се обърна към Сарк.

— Значи ти си Сарк.

Сарк кимна едва забележимо.

— Разкопчайте коланите си — каза Хоби. — Един по един. И по-бързо.

Започна Сарк. Направи го бързо. Свали ръцете си и разкопча катарамата. Тежкият колан тупна на пода. Сарк отново вдигна ръце.

— А сега ти — каза Хоби на О’Халинан.

Тя се подчини. Вторият колан, заедно с револвера, радиостанцията, белезниците и палката, също тупна на пода. Тя изпъна ръце нагоре. Хоби се наведе, провря върха на куката през двете катарами и вдигна двата колана във въздуха, като рибар в края на успешен ден край реката. След това протегна лявата си ръка и измъкна двата чифта белезници от протритите кожени калъфи.

— Обърнете се.

Двамата се обърнаха с лице към оръжията.

— Ръцете зад гърба.

Човек може да сложи белезници на някого с една ръка, стига той да стои неподвижно, със събрани китки. Сарк и О’Халинан стояха абсолютно неподвижно. Хоби закопча китките им една по една, после стегна белезниците — престана едва когато двамата полицаи изпъшкаха от болка. После вдигна коланите така, че да не се влачат по пода, и влезе в кабинета.

— Елате — извика им.

Заобиколи бюрото и остави коланите на плота, сякаш бяха изложбени експонати, после се отпусна на стола си и изчака Тони да доведе пленниците. Извади револверите от кобурите и ги сложи в едно чекмедже, след това измъкна радиостанциите и усили звука. Кабинетът се изпълни с шум и пращене. Сложи ги една до друга в края на бюрото, с антени, насочени към прозореца. Наклони леко глава и се вслуша в електронните звуци. След това измъкна двете палки. Остави едната на плота, взе другата и я огледа съсредоточено. Беше от новите — с удобна дръжка и телескопична част, която се разгъваше. Доби заинтригуван вид.

— Как се борави с това? — попита.

Никой от двамата полицаи не отговори. Хоби огледа палката още веднъж и вдигна очи към набития — той заби цевта на пушката в бъбреците на Сарк.

— Зададох въпрос — каза Хоби.

— Замахва се… — промърмори Сарк. — Замахва се рязко, за да се отвори.

Трябваше му пространство и затова стана. Замахна с палката и я тръсна, сякаш размахваше камшик. Телескопичната част изскочи навън и се фиксира в отворено положение. Хоби се усмихна със здравата част на лицето си. Сгъна палката и опита пак. Видимо беше доволен. Започна да се разхожда около бюрото, да я сгъва и разгъва. Направи го вертикално, после хоризонтално, след това с още повече сила. Замахна няколко пъти, после рязко се обърна и удари О’Халинан по лицето.

— Това ми харесва — отбеляза той.

О’Халинан се олюля назад, но Тони я подпря с цевта на пистолета. Коленете й се подкосиха и тя се свлече напред, към бюрото. От устата и носа й потече кръв.

— Какво ви каза Шерил? — попита Хоби.

Сарк не откъсваше поглед от партньорката си.

— Че се е блъснала в някаква врата.

— Тогава защо, по дяволите, ме безпокоите? Защо сте тук?

Полицаят вдигна глава и впери поглед в лицето му.

— Защото не й повярвахме. Беше ясно, че някой й е нанесъл побой. Проверихме номера на колата и стигнахме дотук. Изглежда, не сме сгрешили.

Стана тихо. Чуваше се само шумът на радиостанциите. Хоби кимна.

— Не сте сгрешили — каза той. — Нямаше никаква врата.

Сарк поклати глава. Не беше страхливец. Отделът за домашно насилие не беше убежище за страхливци. По принцип служителите му си имаха работа с мъже, склонни към жестокост, и Сарк умееше да се справя с тях не по-зле от колегите си.

— Това е голяма грешка — каза той тихо.

— В какъв смисъл? — попита Хоби заинтригуван.

— Интересува ни единствено какво е станало с Шерил. Не е нужно да усложнявате положението. Насилието спрямо полицейски служители е сериозно престъпление. Може би ще успеем да уредим нещо по въпроса за Шерил. Възможно е да ви е провокирала или да има някакво друго смекчаващо вината обстоятелство. Ако обаче продължавате да правите това с нас, няма да има никакъв начин да се измъкнете. В момента затъвате все по-дълбоко.

Замълча и се вгледа в Хоби, за да види реакцията му. Този подход често вършеше работа. Страхът на извършителя за собствената му кожа нерядко успяваше да му вдъхне повече разум. Само че Хоби не реагира. Мълчеше. Беше тихо. Сарк обмисляше следващия си ход, когато радиостанциите на бюрото изпращяха и се чу гласът на диспечера, който ги осъди на смърт:

— Пет, едно, пет, две, моля потвърдете местонахождението си.

Ръката на Сарк трепна — рефлексът да отговаря бе вкоренен дълбоко и посегна към кръста си машинално, но белезниците го спряха. Радиостанцията заглъхна. Хоби гледаше пред себе си.

— Пет, едно, пет, две, нужно ми е да знам къде сте. — Сарк гледаше радиостанциите с ужас. Хоби проследи погледа му и се усмихна.

— Не знаят къде сте — отбеляза той.

Сарк поклати глава. Мислеше трескаво. Смел човек.

— Знаят. Знаят, че сме тук. Искат да потвърдим, това е всичко. Непрекъснато проверяват дали сме там, където трябва.

Радиостанциите изпращяха отново:

— Пет, едно, пет, две, моля отговорете.

Хоби се вторачи в Сарк. О’Халинан се опита да се изправи на колене. Гледаше радиостанциите. Тони насочи пистолета към нея.

— Пет, едно, пет, две, чувате ли ме?

Гласът се загуби за миг сред прашенето, после отново се появи, по-силен.

— Пет, едно, пет, две, имаме спешен случай на Хюстън и Авеню Д. Близо ли сте до мястото?

Хоби се усмихна.

— Това е на две мили оттук. Нямат никаква представа къде сте, нали?

Усмихна се още по-широко. Лявата страна на лицето му се сбръчка по непривичен начин, но дясната остана неподвижна, като корава маска.